В едно градче, като гръм от ясно небе, пристигнала една много млада красива жена. Никой не знаел откъде е дошла тя. Произходът й бил абсолютно неизвестен. Тя била толкова прекрасна, така очарователно красива, че никой даже не си и помислил да проучи откъде се е появила. Хората наизлезли, цялото градче се събрало и всич¬ки млади хора – почти триста души, искали да се оженят за нея.
Жената казала:
– Вижте, аз съм само една, а вие сте триста. Аз мога да се оженя само за един, така че направете следното. Аз ще дойда утре отново. Давам ви двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който успее да повтори „Сутрата на лотоса“ на Буда.
Младежите се втурнали по домовете се. Те не яли, не пили, не спали, те декламирали сутрата цяла нощ. Десетима успели.
На следващата сутрин жената дошла и на десетимата било предложено да декламират. Тя слушала. Всички се представили успешно.
Жената казала:
-Добре, но аз съм една. Как мога да се омъжа за десетима? Отново ще ви дам двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който успее да обясни смисъла на „Сутрата на лотоса.“ Опитайте се да разберете: декламирането е просто нещо. Вие механично повтаряте нещо, без да разбирате смисъла му.
И десетимата се хвърлили към къщи и положили големи усилия. На следващия ден се появили трима. Те разбрали смисъла.
Жената казала:
– Затруднението си остава. Числото намалява, но затруднението си остава. Мога да се омъжа само за един. Затова да почакаме още двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който не само е разбрал тази сутра, но е усетил и вкуса й. Бих искала да видя, че лотосът е влязъл вътре у вас, че вие сте взели нещо от него. И така, утре ще дойда отново.
Дошъл само един човек, той определено победил. Жената го взела при себе си у дома си извън града. Човекът никога не бил виждал такава къща. Тя била толкова красива, почти като от света на мечтите. Пред портите стояли родителите на тази жена. Те приели младежа и казали: „Ние сме щастливи.“
Жената влязла в къщата, а той останал малко да поговори с родителите. После те казали:
– Вървете. Тя сигурно вече ви чака. Това е стаята й.
отворил вратата, но там нямало никого. Стаята била празна, но имало още една врата, която водела към градината. Той предположил, че може би тя е в градината. Да, тя трябвало да е там, защото на пътечката личали нейните следи. Затова той тръгнал по следите. Извървял почти километър. Градината свършила и сееа той стоял на брега на красива река – но и там жената я нямало. Следите също изчезнали. Останали били само две пантофки – нейните.
Сега вече той бил озадачен. Какво се е случило? Огледал се – нямало нито градина, нито къща, нито родители, нищо. Всичко изчезнало. Той отново се огледал. Нямало ги даже пантофките, изчезнала и реката. Всичко наоколо било пустота и смях, голям смях. И се разсмял. Бил се оженил.

Веднъж Настрадин Ходжа лежал болен. Няколко приятели дошли да го видят и останали доста дълго. Когато търпението на болния се изчерпало, той изпратил посетителите с думите:
– Всевишният изпрати на болния изцеление. Ставайте и си вървете.

Бащата на малкия Настрадин му дал пари и му заръчал да купи варена овнешка глава. Настрадин купил варена глава, но когато се връщал, изял всичкото месо и сложил пред баща си оглозган овнешки череп.
– Синко, каква странна глава, къде са ушите й? – учудил се бащата.
– Бедният, бил е глух – отговорил Настрадин.
– А къде са очите й?
– Нещастният е бил сляп.
– И кожа ли не е имало по нея?
– Какво да се прави, овенът е бил охтичав.
– Тогава защо похарчи парите и купи тази глава?
Много й бяха хубави зъбите!

Дайдзю дошъл при китайския майстор Басо. Басо го попитал:
– Какво търсиш?
– Просветление – отговорил Дайдзю.
-Ти имаш своя съкровищница. Защо търсиш отвън? – попитал Басо.
– Къде е моята съкровищница? – попитал Дайдзю.
-Това, за което молиш, именно това е твоята съкровищница – отговорил Басо.

Когато дзенучителката Есюн преминала шестдесетте и била близо до момента да напусне този свят, помолила няколко монаси да подредят дърва в двора.
Като седнала решително в центъра на погребалния огън, тя запалила края му.
– О, монахиньо – закрещял един монах, – горещо ли ти е там?
– Само такъв глупак като теб се интересува от това – отговорила Есюн.
Пламъците се издигнали нагоре – и тя умряла.

Някога Буда пътешествал в страната на цар Прасенаджита и намерил заробено съкровище, което било пълно със скъпоценности. Буда попитал Ананда: "Виждаш ли, че това е отровна змия?" Ананда отговорил: "Виждам."
В същото време друг, следващ Буда, като чул тези думи, решил да се приближи и да види какво е това. Като видял, че това са съкровища, пренебрегнал думите на Буда, вземайки ги само за празен звук: та нали всъщност това са скъпоценности, а той ги нарича отровна змия! И тогава той тайно извикал домашните си и отнесъл съкровището.
Семейството му забогатяло, но скоро се намерил някой, който казал на царя, че намереното съкровище не е предадено на властите. Царят заповядал да заловят открилия съкровището. Той се кълнял, че вече е предал всичко, но царят никак не му вярвал.
Нещастникът изпитал отровата на всички страдания, но нищо не признал. Царят се разгневил и искал да накаже рода му до седмо коляно. Когато го повели към ешафода, царят изпратил слугата си да разбере какво ще говори осъдения по пътя. Осъденият казал: "Буда каза вярно, това наистина е отровна змия."

Веднъж попитали Шибли: "Кой те насочи към Пътя?" Шибли отговорил: "Едно псе. Видях едно псе, което беше почти мъртво от жажда и стоеше на ръба на водата. Всеки път, когато се наведеше, виждаше своето отражение, плашеше се и отскачаше, защото си мислеше, че там има друго куче. Но ето че нуждата стана толкова силна, че то скочи във водата и отражението изчезна.
Псето откри, че препятствието, което беше самото то бариерата между него и това, което искаше, изчезна.
По същия начин изчезна и моето собствено препятствие, когато осъзнах, че това беше онова, което аз приемах за себе си. А Пътят ми беше показан за пръв път чрез поведението на кучето."

Учителят се наклонил над водоема и попитал ученика: "Какво виждаш?"
Онзи отговорил: "Виждам твоето ясно отражение."
След това учителят казал: "Размъти с кутре повърхността, какво виждаш?"
"Виждам изкривените ти черти."
"Помисли, ако докосването на малкия пръст вече е променило чертите, то какви изкривявания настъпват при фините енергии при грубо докосване."

Настрадин Ходжа поправял покрива си, когато някой го извикал откъм улицата. Като слязъл долу, той попитал човека, който го извикал, какво иска.
– Пари.
– Защо веднага не ми каза?
– Беше ме срам да искам.
-Да се качим горе.
Когато се качили на покрива, Настрадин отново се заел да подрежда керемидите. Човекът се прокашлял, и тогава Настрадин, без да го поглежда, казал:
– Нямам пари за теб.
– Как така?! Не можеше ли долу да ми кажеш това! -Да, но тогава нямаше да мога да ти се отплатя за това, че ме накара да сляза до долу.

Търсел един отшелник на кого да даде откровение. И изнесъл списък и го сложил на кръстопътя. "Нека Висшия сам да укаже кой да намери неговите укази."
И минало момиченце и завило хляба в писания свитък. Отшелникът изготвил друг списък, и пак го сложил на кръстопътя.
Минал търговец и покрил свитъка с цифрите на своите доходи. Но отшелникът не се уморил да полага следващи списъци. И така – до края на делата и на своя ден.
Когато Висшия го попитал: "Как раздаде ти учението", той отговорил: "Не аз ще съдя коя птица ще свие най-доброто гнездо от начертанията."
Така и не знаем кой ще предаде списъка на терзание, кой на забрава, а кой ще го сложи до главата си, за да утвърди на него своята основа…
Отнесете учението на кръстопътя!