Творящият благо казал на Чжуан Дзи:
-Ти през цялото време говориш за безполезното.
– С тези, които са познали безполезното, може да се говори за полезното, отговорил Чжуан Дзи. – Нали земята е и голяма, и широка, а човекът я използва само колкото е големината на стъпалото му. А полезна ли е за човека земята, когато редом със стъпалото му копаят неговия гроб?
– Безполезна е – отговорил Творящият благо.
В такъв случай – казал Чжуан Дзи – става ясна ползата от безполезното.

На дервиша Ладжавард, който се учел при велик суфистки учител, било казано да усъвършенства своето знание с упражнения за чувствителност. След това трябвало да се върне при своя майстор за по-нататъшни инструкции. Той се усамотил в гората и започнал да се концентрира върху вътрешното съзерцание с огромна сила и прилежност дотогава, докато вече нищо не можело да го обезпокои.
Само че той не се концентрирал еднакво силно върху необходимостта да удържа всички обекти в сърцето си и жаждата му да постигне успех била малко по-силна от решението му да се върне в школата, от която бил изпратен да медитира.
Веднъж, когато се концентрирал върху вътрешното си аз, слаб звук достигнал до слуха му. Раздразнен от това, дервишът погледнал нагоре към клонката на дървото, от която явно идвал звукът, и видял птичка. През главата му преминала мисъл, че тази птичка няма право да пречи на упражненията на толкова предан на делото си човек. Щом осъзнал тази мисъл, птичката паднала мъртва в краката му. Тук следва да се каже, че дервишът не бил достатъчно напреднал, за да знае, че по целия Път има изпитания. Всичко, което можел да види в този момент, било, че постигнал такава сила, която никога не е имал по-рано. Той успял да убие жива твар или тя е била убита от някаква друга сила извън него за това, че е попречила на неговото самовглъбяване.
"Трябва наистина да съм велик суфи" – помислил си дервишът. Надигнал се и тръгнал към най-близкия град. Като стигнал до него, намерил хубава къщичка и решил да поиска там нещичко за хапване. Когато на почукването му вратата отворила някаква жена, дервишът казал:
-Жено, донеси ми храна, защото аз съм напреднал дервиш, а да се нахрани този, който се намира по Пътя, е заслуга.
– Веднага, щом успея, почтени – отговорила жената и изчезнала във вътрешността на къщата.
Минало много време, но тя все не се връщала. С всяка изминала минута дервишът ставал все по-нетърпелив. Когато жената се върнала, той й казал:
-Смятай се за щастлива, защото не насочих към теб яростта на дервиша. Не всеки знае, че нещастието може да дойде заради непослушание на избрания.
– Нещастието наистина може да дойде, ако човек не е способен да го възпрепятства със собствения си опит – казала жената.
~ Как смееш да ми отговаряш по този начин? – викнал дервишът. – И какво искаш да кажеш с това?
~ Искам само да кажа – казала жената, – че аз не съм птичка, кацнала на клонка в гората.
При тези думи дервишът изтръпнал.
~ Моят гняв не ти причинява вреда и ти даже четеш мислите ми – промълвил той. И помолил жената да стане негов учител.
– След като не си послушал своя собствен пръв учител, то и при мен ще претърпиш неуспех – казала жената.
– Но най-малкото кажи ми по какъв начин си постигнала по-високо ниво на разбиране от мен? – попитал дервишът.
– Слушайки своя учител. Той ми казваше да се отнасям внимателно към неговите лекции и упражнения, когато ме извикаше. През цялото останало време трябваше да разглеждам светските си задачи като упражнения. По този начин, макар и да не съм чувала нищо за него вече много години, моят вътрешен живот постоянно се разширяваше, давайки ми тези сили, които ти видя, и още много други.
Дервишът се върнал в текията при своя учител, за да го ръководи нататък. Майсторът отказал да обсъжда с него каквото и да било, но когато той се явил, просто казал:
– Иди да служиш под ръководството на този и този боклукчия, който чисти улиците в еди-кой си град.
Тъй като дервишът гледал на учителя си като на човек, стоящ много високо, той заминал за този град, Но когато пристигнал на мястото, където работел боклукчията, и видял, че стои покрит с мръсотия, той не поискал да се приближи до него и не можел даже да си се представи като негов слуга. Докато стоял там в нерешителност, боклукчията, като се обърнал към него по име, казал:
– Ладжавард, каква птичка ще убиеш днес? Ладжавард, коя жена може да прочете мислите ти днес? Ладжавард, какво неприятно задължение може да ти възложи учителят ти утре?
Ладжавард го попитал:
– Как можеш да четеш ставащото в ума ми? Как може един боклукчия да прави такива неща, на които не е способен благочестивият отшелник?
Боклукчията казал:
– Някои благочестиви отшелници могат да правят такива неща, но те не ги правят за теб, защото си имат други дела. За теб изглеждам като боклукчия, защото това е занятието ми. Тъй като на теб не ти хареса работата, не ти се понрави и човекът. Тъй като си въобразяваш, че светостта се състои в очистване, поклони и медитации, ти никога няма да я достигнеш. Аз достигнах тези способности, които имам сега, защото никога не мислех за светостта – мислех за дълга. Когато хората те учат на дълг пред майстора ти или на дълг пред
нещо свято, те те учат на дълг, глупако! Всичко, което можеш да видиш, е дълг пред човека или дълг пред храма. Тъй като не можеш да се концентрираш върху дълга, то ти все едно че си загубен.

Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за принцеса, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина принцеси имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска принцеса.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици,
заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една принцеса. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска принцеса.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!" — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска принцеса. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска принцеса. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история!

Живели двама съседи евреи. Единият от тях бил познавач на Тор, а другият – беден работник.
Ученият съсед ставал преди изгрев и бързал за синагогата. След няколко часа занятия той дълго и отдадено се молел, отивал у дома, закусвал набързо и се връщал в синагогата, за да се посвети на занятия до обяд. След това отивал на пазара, където сключвал неголеми сделки, които му осигурявали средства, за да удовлетвори насъщните си нужди, и се връщал в синагогата. Вечерта, след молитва и трапеза, той отново се заседявал над свещените книги до късно през нощта.
Бедният съсед също ставал рано. Но неговото положение не му позволявало да отделя много време за изучаване на Тора. Независимо от това, че работел много, едва му се удавало да припечели за хляб. След като се помолел набързо на зазоряване с първия минян*, той започвал работа, която му отнемала целия ден и по-голямата част от нощта. В събота, когато накрая се появявала възможност да вземе книгата в ръце, той бързо заспивал от умора.
При среща в двора ученият съсед хвърлял удовлетворен поглед на бедния работник и бързал за своите праведни занимания. Бедният въздишал и си мислел: "Колко нещастен съм аз, а колко щастлив е той. И двамата бързаме, той – за синагогата, а аз – по своите земни дела." Но ето че тези двама души завършили своето пребиваване на земята и техните души се изправили пред Небесния съд, където животът на всеки човек се претегля на везните на Божественото правосъдие. Ангелът адвокат сложил на дясната чаша на везните всички добродетели на учения: многочислените часове изучаване на Тора, молитви, умереност, честност. На лявата чаша ангелът обвинител сложил един-единствен предмет: удовлетворения поглед, който ученият от време на време хвърлял на съседа. Лявата чаша бавно започнала да слиза надолу, изравнила се с дясната и след това продължила надолу, независимо че товарът на другата бил доста тежък.
Когато бедният работник се изправил пред съда, ангелът обвинител сложил на лявата чаша на везните неговия жалък, духовно нищожен, живот. Ангелът адвокат можел да предложи само един предмет: печалната Въздишка, която работникът издавал при среща с учения съсед. Но именно тази въздишка уравновесила всичко, което лежало в лявата чаша, вдигайки и оправдавайки всеки миг на тежък труд и нищета, изпитани приживе от работника.

Живял някога един човек, комуто се приискало да заслужи благоразположението на владетеля си. Той разпитвал всички как да постигне това. Някой му казал: "Ако искаш да спечелиш благоразположението на владетеля, подражавай на маниерите му."
Той незабавно се явил при владетеля и като видял, че мига с очи, също започнал да мига, подражавайки му.
Владетелят го попитал: "Да не си болен? Да не си се простудил? Защо мигаш?"
Човекът отговорил: "Не ме болят очите и простуда също нямам. Опитвам се да спечеля твоето благоразположение, владетелю. Виждам, че ти мигаш и се старая да ти подражавам."
Като чул това, владетелят много се ядосал и веднага заповядал сурово да го накажат и да го изгонят от Царството.

Беседите на дзенучителя Банкей привличали не само дзенучениците, но и хора от различни школи и рангове. Той никога не цитирал сутри и не се увличал по схоластични разсъждения. Думите му идвали от сърцето му право в сърцата на слушателите.
Голямата аудитория на Банкей предизвикала недоволството на свещеника от школата Ничирен, тъй като последователите й го напускали, за да слушат дзен. Егоцентричният ничиренски свещеник дошъл в храма с намерение да поспори с Банкей.
– Ей, дзенски учителю! – извикал той. – Почакай малко. Всеки, който те уважава, ще се подчини на думите ти, но аз не те уважавам. Можеш ли да ме заставиш да ти се подчиня?
Приближи се към мен и ще ти покажа – казал Банкей. Свещеникът започнал величествено да си проправя път през тълпата към учителя.
Банкей се усмихнал:
– Застани вляво от мен.
Свещеникът се подчинил.
– Не – казал Банкей, – ще ни е по-удобно да разговаряме, ако застанеш от дясната ми страна. Мини тук.
Свещеникът с достойнство минал отдясно.
– Виждаш ли – казал Банкей, – ти ми се подчиняваш и ми се струва, че си фин и мек човек. А сега сядай и слушай.

Ще кажа как Тимур е постигнал една от най-големите победи. Той подпалил степта зад войската си и дал хиляди коне на пленниците, за да се спасяват. Те в ужас се понесли към противника и посели страх. След тях се носели ордите на Тимур и по-бързи от огъня размазали неприятеля, като не виждали друг изход.
Неразумният вожд пали пожар зад врага си, но мъдрият пали огън зад своите.
Така, когато вървели първите странници на Азия, те Така, когато вървели първите странници на Азия, те унищожавали мостовете и бродовете зад себе си, за да не им дойде наум да отстъпват.

Една небрежна стопанка сложила на перваза на прозореца току-що изпечен хляб да изстива. В това време наблизо притичвали лакома котка и гладно куче. Й двете животинки скочили върху горещия кравай и го съборили на земята. Те застанали над него, вирнали опашки
– котката сърдито съскала, а кучето заплашително ръмжало.
– Това е моят кравай – казала котката, – аз първа го видях.
– Не, мой е – отговорило кучето, – аз го съборих на земята.
На клонката на бряста, надвиснал над къщата, седял стар и хитър бухал. Като видял как се карат котката и кучето, долетял долу при тях и казал:
– Не се карайте, та вие сте приятели. Всички ние сме приятели. Аз ще ви помогна да разрешите спора. Да поговорим спокойно. За какво се скарахте?
– Тази алчна котка твърди, че целият кравай е неин – казало кучето.
– Цяла сутрин дебнах, докато стопанката изпече хляба, и накрая дочаках да го сложи на перваза и скочих да го взема. А това лакомо куче го затисна и казва, че той е за него! – извикала котката.
– Ако сте разумни същества, отдръпнете се от хляба и аз ще оправя нещата по чест и по съвест – казал бухалът. – Доверявате ли ми се?
– Добре – съгласили се те, – ще те послушаме.
Бухалът взел един кантар, внимателно разделил кравая на две неравни части и го сложил на везните. Едната от тях естествено се спуснала под другата.
-Ти какво, не можеш да направиш парчетата еднакви? – ядосала се котката и извила гръб в дъга.
– Ей сегичка ще се опитам – казал бухалът.
Той откъснал голямо парче от по-ниската чаша на везните. Сега по-тежък се оказал другият край. Тогава бухалът отново откъснал голямо парче от другата страна. Отново първата страна натежала повече. И така едно след друго хитрият стар бухал късал парче след парче от вкусния кравай, докато на везните останали две мънички късчета от двете страни.
– Струва ли си приятели да се карат за такава дреболия? – казал той, изял и двете парченца и със смях отлетял към бряста.

Живяла някога една жена, изоставила религията, в която била възпитана. Тя напуснала даже редиците на атеистите и се обърнала към друга религия. След това се обърнала към истината на още една.
Всеки път, сменяйки вярата си, тя си въобразявала че вече нещо е придобила, но то е недостатъчно. И всеки път, когато влизала в нов кръг, я приемали радушно встъпването й се разглеждало като нещо хубаво и като признак на нейната разумност и просветеност.
Независимо от това вътрешното й състояние било В пълен безпорядък. Тя чула за един известен учител и отишла при него. След като изслушал нейните твърдения и идеи, той й казал: "Вървете си вкъщи. Ще ви изпратя писмено решението си."
Скоро след това жената срещнала пред вратите на дома си ученик на този шейх. В ръцете си той държал пратка от него. Тя я отворила и видяла стъклена бутилка, наполовина запълнена с три плътни слоя пясък – черен, червен и бял, затапени отгоре с памук. На пакета пишело: "Извадете памука и разтърсете бутилката, за да видите на какво приличате."
Тя извадила памука и разтърсила пясъка в бутилката. Разноцветните песъчинки се разбъркали, в резултат на което се получила купчинка сивкав пясък.

Хиляди ручеи, реки, потоци и водопади извират високо в планините. Затова планините се възгордели и се валели, че по хребетите им се спускат водите, пълнещи моретата, които лежат в подножието им.
– Ей ти, празно корито – казали арогантните планини на спокойното море. – Представяш ли си какво ще се случи с твоите брееове, ако бурните реки, които започват от нашите склонове, не те напълнят? Ще станеш суха яма, нищо повече!
Какво отговорило морето на такова самохвалство?
– Нищо, разбира се. То си имало твърде много работа, кога да отговаря! Трябва да бъде изпратена влага в небето, за да падне като роса в планините, трябва да се напълнят облаците, за да се излеят под формата на дъжд в същите тези планини, които гледат морето отгоре…