Веднъж атеист се разхождал покрай ръба на една пропаст, подхлъзнал се и паднал вътре. Падайки, успял да се хване за клонката на малко дърво, растящо в една цепнатина в скалата. Докато висял на клона, люлеейки се под напора на студения вятър, той разбрал цялата безнадеждност на своето положение: долу се виждали покрити с мъх скални късове, а възможност да се изкачи нагоре не се виждала. Ръцете му, държащи клонката, отслабнали.
"Е – помислил си той, – само Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но това трябва да е било грешка. Какво губя?" Затова призовал: "Боже! Ако съществуваш, спаси ме, и аз ще вярвам в теб!" Не последвал отговор.
Той се обърнал отново: "Моля те, Боже! Аз никога не съм вярвал в теб, но ако ме спасиш сега, от този миг ще Вярвам в теб."
Изведнъж се раздал велик глас от облаците: "О, не, няма да го направиш! Познавам такива като теб!"
Човекът толкова се учудил, че едва не изпуснал клонката. "Моля те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина го мисля! Аз ще вярвам!" "О не, ти няма да го направиш! Всички вие така приказвате!"
Човекът умолявал и убеждавал. Накрая Бог казал: "Е добре. Ще те спася… Пусни клонката." "Да пусна клонката?! – възкликнал човекът. Да не си Мислиш, че съм луд?"

След първите наставления за значението на дхарма получени от учителя Нангаку, у Ма Дзи се породило чувството, все едно че е изпил най-изискания нектар. Като се склонил пред учителя, той попитал:
– Какво трябва да прави човек, за да влезе в хармония без форма?
Учителят отговорил:
– Когато култивираш пътя на вътрешния покой, това наподобява посяването на семена. Когато излагам пред теб същността на дхарма, това наподобява небесен порой. Ако си възприемчив към учението, съдено ти е да видиш дао.
Ма Дзи отново попитал:
– Но ако дао е извън пределите на цвета и формата, как може да бъде видян?
Учителят отговорил:
– Окото на дхарма на твоя вътрешен дух е способно да възприема дао. Същото е с безформената хармония.
– Това все още ли е правене и неправене? – попитал Ма Дзи.
Но учителят отговорил:
-Ако някой вижда дао от гледна точка на правенето и неправенето и събирането и разпръскването, то не вижда дао истински.

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:
– Не знам как да започна.
Първият казал:
– Ще сложа тази тухла между нас, а след това ще кажа: "Моя е." Тогава ти ще кажеш: "Не, тя принадлежи на мен." Ето така започват споровете и караниците.
И така, те сложили тухлата помежду си. Единият казал:
-Това е мое.
Другият:
– Не, сигурен съм, че това е мое.
Първият отговорил:
-Това не е твоята тухла, а моята. 
Тогава другият възкликнал:
– След като е твоя, вземи си я!

В Тайланд има много древен храм. В самото начало на сътворението Бог се разгневил на един ангел. Ангелът бил обвинен в неподчинение и това било толкова сериозно, че Бог го хвърлил на Земята и той долетял да живее като невидим змей в същия този храм.
В храма имало кула със сто стъпала и всеки поклонник, желаещ да влезе в него, трябвало да изкачи кулата. Това била част от поклонничеството. Бог казал на ангела: "Ти ще живееш на първото стъпало на кулата и всеки път ще се изкачваш с поклонниците, които ще идват тук."
В Тайланд делят съзнанието на сто стъпала, а змеят можел да се изкачи само до това ниво, на което се намирало съзнанието на поклонника. Ако поклонника достигал двадесетото стъпало, то и змеят можел да се изкачи само до двадесетото. И Бог му казал: "Ако три пъти стигнеш до последното стъпало, ще бъдеш освободен от греха." Само Веднъж обаче змеят успял да се изкачи до последното стъпало.
Не по-малко от десет хиляди поклонници Всеки ден идвали в древния храм. Изтекли, изминали хилядолетия, все идвали и идвали поклонници. И змеят следвал всеки от тях. Само понякога, много рядко, той достигал двадесет и петото стъпало, още по-рядко – петдесетото и само веднъж – стотното, след което пак падал на първото стъпало. С времето змеят станал много, много умен и разбрал: видимо е, че няма никаква надежда – та напи той трябва три пъти да стигне до последното стъпало и едва тогава грехът му ще бъде опростен.

Стара легенда разказва:
"От далечен свят дошъл посланик, за да даде на хората равенство, братство и радост. Хората отдавна забравили песните и се умъртвили с ненавист.
Посланикът гонел тъмнината и теснотията, поразявал заразата и възхвалявал радостен труд. Утихнала ненавистта и мечът на посланика останал на стената. Всички обаче били мълчаливи и не можели да запеят.
Тогава посланикът събрал малките деца и ги отвел в гората, като им казал: "Ваши са цветята, ваши са ручеите, ваши са дърветата. Никой не ни проследи, аз ще си почина, а вие се изпълнете с радост." Така започнали плахи разходки в гората.
Накрая най-малкият спрял на една поляна и се загледал в един лъч на слънцето. Тогава златният кос започнал своят призив. Детето зашепнало и скоро радостно зазвъняло: "Нашето слънце!"
Във върволица се върнали всички деца на поляната и зазвучал химн на света.
Посланикът казал: "Хората запяха, настана време."

Веднъж китайският император изпратил посланици при Хаким Санаи. Поначало Санаи отказал да сподели своята мъдрост. След дълги обсъждания обаче той се съгласил да представи някои учения. Изпратил и запечатано писмо на императора. То съдържало обяснението на тези учения.
Ученията се състояли от дванайсет твърдения, шест сопи, три бродирани тюбетейки и един гравиран камък. Императорът предал предметите на своите учени, като им дал три години, за да изследват посланието.
Когато срокът наближил, станало ясно, че по този въпрос учените са написали книги, критикувайки се един друг, основали са секти и школи за тълкуване и са намерили най-разнообразно приложение на тези странности – от предмети за украса до средства за гадаене, от обекти на поклонение до оръдия за телесно наказание.
Императорът прочел писмото на Хаким. В него се описвали всички събития. След това било разкрито истинското предназначение на тези предмети и твърдения. Накрая се казвало: "Но тъй като информацията за истинското значение на тези предмети е била предадена и не е получена, то аудиторията не е подготвена за тях. Следователно задължително ги използва неправилно: предаването плюс съгласието не са равни на разбиране.
По този начин това писмо представлява отговор на първоначалния въпрос – защо изглеждаше така, все едно се съпротивлявам да предам моите тайни на най-учените хора на земята. Аз не се съпротивлявах – аз бях неспособен."

Веднъж равинът Хаим от Занса стоял до прозореца и гледал навън. Като видял минувач, той почукал по стъклото и му направил знак да влезе в къщата. Когато влязъл в стаята, равинът го попитал:
– Кажи ми, ако намериш портмоне с жълтици, ще го върнеш ли на собственика му?
– Равине – отговорил човекът, – ако знаех кой е стопанинът му, бих върнал портмонето, без да се колебая нито за миг.
– Ти си глупак – казал равинът от Занса.
След това се върнал до прозореца, извикал друг минувач и му задал същия въпрос.
– Аз не съм такъв глупак, да дам портмонето с пари, което съм намерил – отговорил минувачът.
– Ти не си добър – казал равинът от Занса и извикал трети.
Следващият отговорил на въпроса така:
– Равине, откъде да знам какъв ще бъда, когато намеря портмонето и ще ми се удаде ли да се предпазя от лошата воля? Може би тя ще надделее над мен и аз ще си присвоя това, което принадлежи другиму. Но може би Бог – благословен да бъде! – ще ми помогне да се справя и аз ще върна това, което съм намерил на законния му собственик!
-Това са добри думи! – възкликнал праведникът.-Ти си истински мъдрец.

Връщали се магаре и кон от пазара. Случило се така, че магарето било натоварено до краен предел, а конят тичал с лекота.
Вървели те, върВели, минали половината път – магарето се уморило, пръхтяло, едва дишало.
– Бъди приятел, помогни – помолил той коня, – помогни ми! Вземи част от товара!
Но конят изобщо не реагирал. Като изчакало малко, магарето замолило:
– Не мога повече! Помогни!
Но конят само мърдал с уши.
Пътят започнал да става стръмен. Магарето чувствало, че всеки момент ще падне и за трети път помолило коня:
-Помогни!
– Така да бъде – съгласил се конят. – И аз ще поема нещо: ти носи товара, а аз вместо теб ще пръхтя и ще се оплаквам.
Магарето направило още десет крачки и паднало.
– Ставай, ставай, мили! – умолявал го стопанинът, но магарето не можело да се надигне. Нямало какво да се прави. Разтоварил стопанинът магарето и всичко натоварил на коня. Сега магарето подтичвало с лекота, а конят пръхтял и се оплаквал за двама…

Загубил съня си цар Рашапутра. Извикал той Мъдрия, за да му върне съня. Мъдрия казал: "Царю, огледай своето ложе." Претърсили царското ложе и намерили в гънките на тъканта камък. Царят се зарадвал, мислейки си, че той е причината за неговите бедствия. Но сънят не се появявал. И Мъдрия повторил съвета си. Отново прегледали ложето и намерили мъртва пеперуда. Царят отново бил уверен, че причината за безсънието е намерена. Но сънят отсъствал. Мъдрия казал: "Няма следствие без причина. Сам, царю, огледай ложето си, защото никой не може да замени своите очи." И намерил царят под възглавницата зрънце злато, голямо колкото синапено зърно. "Не е възможно да ми е вредила тази нищожна трошица" – помислил си царят. Но сънят незабавно склопил клепките му.
На сутринта Мъдрия посочил: "Не с четвърти се из¬мерва падането на духа. Съкровищата на войната не могат да бъдат по-тежки от зърното, отнето от вдовица. Помагай, царю, навсякъде, където може да проникне помощ!"

Майка дала на сина си празна бутилка и банкнота от десет рупии и го изпратила в бакалията за растително масло. Момчето отишло, напели му масло, но на връщане паднало и изпуснало бутилката. Докато я вдигне, половината се изляла. Като видяло, че бутилката е полупразна, плачейки се върнало при майка си:
– Ах, половината бутилка е изгубена! Половината бутилка е изгубена!
Момчето много се разстроило.
След известно време майката изпратила в бакалията другия си син пак с бутилка и с банкнота от десет рупии. И на него му налели масло, но и той на връщане паднал и изпуснал бутилката. Пак половината масло се изляло. Като вдигнало бутилката, момчето се върнало при майка си много доволно:
– Виж, мамо, аз съхраних половината бутилка! Тя падна и можеше да се счупи. Маслото започна да се излива, можеше и всичкото да се излее, а аз съхраних половината!
И двамата дошли при майка си в едно и също положение – с полупразна бутилка, но единият плачел за празната половина, а другият бил радостен за останалото в нея.
След известно време майката изпратила в бакалията третия си син с бутилка и с банкнота от десет рупии. На връщане той също паднал и изпуснал бутилката, като при това разлял половината масло. Вдигнал бутилката и отишъл при майка си, както и втория син – доволен:
– Мамо, съхраних половината бутилка!
Освен с оптимизъм той бил изпълнен и с реализъм. Помислил си: "Е, какво, половината масло се изля, но нали половината остана." И казал:
– Мамо, ще отида на пазара, ще поработя добре цял ден, ще заработя пет рупии и ще купя останалото масло. До вечерта бутилката ще е пълна!