Някой казал на хартията, като я видял почерняла в мастило: "Преди лицето ти беше бяло и блестеше, а сега на него се появи чернота. Каква е причината за това, ако ти не си почернила лицето си?"
Хартията отговорила: "Несправедлив си към мен. Аз не съм почернила лицето си. Попитай мастилото за това. То беше събрано в мастилницата, която беше негов дом, негово постоянно местопребиваване. То напусна до¬ма си и се разля по лицето ми насилствено." Питащият казал: "Ти си права."
След това попитал мастилото за това и то отгово¬рило: "Несправедлив си към мен. Аз си живеех спокойно в своята мастилница и бях решил да не излизам от нея. Но перото със своето гнусно острие ме нападна, отвлече ме от дома ми, застави ме да напусна своята страна, наруши целостта ми и започна да ме размазва, както виждаш, на този бял лист. И не трябва да питаш мен за това." "Право си", – казал този, който попитал.
И попитал той перото за причината за неговото на¬силие и отвличането на мастилото от дома му. То отговорило: "Попитай ръцете и пръстите. Аз бях просто тръстика, растяща на брега на реката и спокойно пробивах през зеленината на дърветата. Но изведнъж се появи ръка с нож, поряза кожата ми, разкъса дрехите ми, лиши ме от основа, раздели влакната ми, а след това ме заостри, оформи главичката ми и ме потопи в горчивото мастило. Тя ме държи за горната част, принуждавайки ме да се движа. Със своите въпроси и упреци ти посипа сол на раните ми. Остави ме и попитай този, кой¬то ме погуби." "Право си" – казал човекът и попитал ръ¬ката за насилието й над перото.
Ръката отговорила: "Нима аз представлявам нещо по¬вече от плът и кръв? Къде си виждал месо, което извършва насилие или се движи само за себе си? Аз съм в подчинение на ездача, който ме е оседлал, който, казват, има сила и могъщество. Той ме подгонва и ме я зди в различни места на земята. Нима не си виждал, че нито земята, нито камъкът, нито дървото не престъпват сво¬ите места и сами не се движат, ако не ги оседлаят по¬добни, силни и съкрушителни ездачи? Нима не си виждал ръцете на мъртъвци, които също като мен се състоят от плът, кости и кръв? Мъртвата ръка не може по никакъв начин да работи с перото. Затова за моите дела попитай силата, която ме управлява. Та нали моят ездач ме води така, както му е необходимо." "Права си" -казал човекът и попитал тази сила защо тя използва ръката толкова често.
Тя отговорила: "Не порицавай мен и моето отношение към ръката. Колко упрекващи упрекват и колко упреквани са невинни! Как можеш да разбереш моето дело, като си мислиш, че извършвам насилие над ръката, като я оседлавам?! Та нали и преди началото на движението аз я владея, но не съм я движела и не съм я принуждавала да прави движения. Аз спокойно спях, така че някои си помислиха че съм мъртва или че изобщо ме няма. Та аз не се движех и не движех нищо, докато не дойде някой, който ме обезпокои и ме притесни, като ме застави да Оправя това, което виждаш. Аз притежавам само сила, за да му помогна, но сила да му се противопоставя аз Нямам. Неговото име е воля. Аз я знам само по име, по Нападението й, тъй като тя ме изведе от дълбините на съня и ме подтикна към това, което можех гросто да избегна, ако ме беше оставила на мира."
"Права си" – казал човекът и попитал волята: "Какво те накара да нападнеш тази спокойна спяща сила, да я заставиш да привежда нещо в движение? Защо не моЖа да избегнеш насилието над нея?"
Волята казала: "Не бързай. Възможно е да ми намериш оправдание и да ме упрекваш напразно. Аз не съм се надигнала сама, вдигнаха ме. Аз не дойдох сама, а мен ме изпрати с несъкрушителната си заповед моя повелител. До неговото идване аз бях в състояние на покой. Но в самото ми сърце се появи посланик на знанието и с езика на разума поиска силата и аз я заставих да се подчини. Нещастна съм, тъй като се подчинявам на насилието на знанието и на разума. Аз не знам за какво ще ме вдигнат, на какво ще бъда подчинена и какво ще бъда принудена да направя. Знам само, че съм неприкосновена и спокойна дотогава, докато не се яви този всесилен пришелец, този справедлив повелител, този деспот. И аз ще се събудя за него и напълно ще му се подчиня. Каквато и да е заповедта му, аз нямам сили да му се противя. И цял живот е така. Когато той самият е объркан и се коле¬бае в решението си, аз спя в очакване на неговото решение. В момента, в който вземе решение, аз се събуждам, за да се подчиня и да заставя силата да го изпълни. Попитай за всичко знанието и ме остави на мира с твоите упреци."
"Права си" – казал човекът. И се отправил към знанието, разума и сърцето, упреквайки ги, че са вдигнали волята и са я принудили да събуди силата. Разумът казал: "Аз съм само светилник, аз самият не горя, мен ме палят." Сърцето казало: "А аз съм само дъсчица и не се поставям сама, мен ме слагат." И казало знанието: "Аз пък съм рисунка, начертана на белотата на дъсчицата на сърцето под светлината на светилника на разума. Но не съм чертало аз, а пластинката дълго време е била празна без мен. Попитай по-добре за мен перото, та нал само с перо може да бъде начертана линия."
Тук питащият изпаднал в недоумение. Този отговор не го убедил и той казал: "Каква умора понесох този път! На толкова места влизах, но всеки, към когото се приближавах, за да разбера от него същността на нещата, ме отпращаше при друг. Аз съм добър по душа и неумор-но ходех от един на друг. Всеки път слушах реч, понятна
на сърцето, и намирах доводи, оправдаващи неспособността да се отговори на въпроса ми. Но аз изобщо не разбирам твоя отговор: "Аз съм линия и рисунка, мен ме е начертало перото." Аз познавам само едно перо – от тръстика, една дъсчица – от метал или дърво. Аз позна¬вам само тези линии, които са начертани с мастило, този светилник, в който гори огън. Тук, на това място, аз слушам за дъсчица, за светилник, за линия и за перо, но не виждам нито едното, нито другото. Чувам грохота на воденичните камъни, но не виждам мелницата."
Тогава знанието казало: "Ако вярваш на това, което говориш, то твоят товар не е голям. И провизиите са твърде малко, и лодчицата ти е слабичка. Знай, че по пътя, по който си тръгнал, има много такива, които ще се опитват да те погубят, и е по-добре да се отправиш накъдето ти видят очите и да захвърлиш това, в което си се набъркал. Това не е за теб, остави всичко. Успехът съпътства този, който е способен на него. А ако искаш до доведеш нещата докрай, тогава не се бой да пострадаш и послушай.
Знай, че на този път има три свята. Свят на явното и осезаемото – първият от тях. Хартията, мастилото, перото и ръката принадлежат на този свят. Тези прибежища ти преодоля с лекота. Вторият свят е светът на свръхчувственото и скритото. Този свят лежи в края на пътя. Като ме преминеш, ще попаднеш точно в това прибежище. Бъкан с многочислени опасности, този свят е наситен с непристъпни върхове и бездънни морета. Аз не знам как ще оцелееш в него. Третият свят е светът на духовното, който се намира между света на явното и осезаемото и света на свръхчувственото и скритото. Ти вече преодоля три прибежища: първото – силата, след това – волята и накрая – знанието. Този свят представлява свързващо звено между другите светове, защото пътищата на явния свят са по-лесни, а на скрития свят -по-сложни.
Светът на духовното, лежащ между двата свята, напомня плавателен съд, който се движи между земята и водата. Той не е обхванат от вълнуващата се вода, но не се намира и в пределите на спокойната, безметежна земя. Всеки, който върви по земята, върви в света на явното и осезаемото. Но ако той почувства такъв прилив на сила, че може да плава на този съд, той ще стане подобен на крачещия в света на духовното. А ако може да тръгне по водата без помощта на плавателния съд той непоколебимо ще шества в света на скритото. Ако не си способен да ходиш по водата – върви си. Ти вече преодоля земята и остави съда. В ръцете ти не остана нищо друго освен прозрачна вода. Преддверието на света на скритото и свръхчувственото е водене на перо¬то, с което знанието пише по пластинката на сърцето и получаването на истинското знание, което ще ти помогне да ходиш по водата."
Тогава питащият пътник отговорил: "В недоумение съм. Какво да правя? В сърцето ми проникна страх след твоите описания на опасностите по пътя. Не знам мога ли да преодолея всички препятствия, за които ми разказа, или не. Има ли признак, по който мога да разбера?"
"Да. Напрегни зрението си и съсредоточи върху мен светлината на твоите очи и зениците им. Ако пред теб се яви перото, с което пиша по дъсчицата на сърцето, ще можеш да бъдеш странник по този път. Та нали перото се показва на всеки, който е излязъл от света на духовното и е почукал на вратата на света на другата страна и на скритото."
И казал пътникът: "Сега прозрях и устата на всевишния стана моя зеница. Аз не виждам нито тръстика, нито парченце дърво и не познавам аз никакво перо освен това."
Знанието отговорило: "Ти отдалечи от себе си храната, която беше вече под краката ти. Нима не си чувал някога обстановката в дома да наподобява стопанина – Нима не знаеш, че личността на Всевишния не е подобна на всички останали личности? Също и ръцете му не са подобни на ръцете и перото му не е подобно на перата,и речта му не е подобна на всяка друга реч, и начертаното от него не е подобно на други линии. Всичко това са небесни дела от света отвъд. Личността на Всевишния няма тяло и няма място. За разлика от другите десницата му не е от тръстика, а скрижалите му не са от дърво и речта му не е от звуци и думи, и написаното от него не са цифри и знаци, и мастилото му не е боя и сок от мастилен орех. Ако виждаш всичко това именно по този начин, то аз мога да те смятам всичко на всичко за хермафродит, който се мотае между мъжеството на обезличаването на Бога и женствеността на уподобяването, без да се присъединява нито към едното, нито към другото. Как лиши ти личността и атрибутите на Всевишното тяло, лиши от живот речта му, отделяйки я от смисъла на звуците и думите, и започна да се съмняваш в десницата му, в неговото перо, в скрижалите и в начертаното?
Ако не разбираш израза на пророка: "Аллах създаде Адам по свое подобие" в пряк смисъл, както това може да се представи от зрението, то бъди уподобяващ докрай, както е казано: "Бъди пълноценен юдей, а ако не, не си играй с Тората." Ако си разбрал от това, че става дума за вътрешно подобие, което може да се разбере от разума, но не може да бъде видяно от очите, бъди истински, обезличаващ, мъжествен почитател и върви по предначертания път – та ти си гънка в свещената долина. И се вслушай в тайната на сърцето си към това, което го вдъхновява. Възможно е да намериш в огъня верния път. Възможно е заради тайната на престола да бъдеш извикан също, както е бил извикан Мойсей: "Аз те призовавам."
Когато пътникът чул от знанието тези думи, той веднага почувствал своята ограниченост и се разгоряло сърцето му в пламъка на неистовия му гняв към самия себе си, когато погледът му проникнал до собственото му Уродство. Дотогава мирото на светилника на сърцето му едва тлеело, макар че не го докосвал пламък. И се насложили огън върху огън.
Знанието му казало: "Възползвай се от тази възможност и отвори очи. Възможно е да намериш в огъня верния път." Той прозрял и изведнъж пред него се явило божественото перо. То се оказало същото, каквото го описало знанието, лишено от атрибути: не от дърво и не от тръстика, без главичка и без накрайник от пера. То неуморно пише в сърцето на всеки знания и все едно че е там, макар че го няма. Удивил се пътникът и казал: "Да приятелю знание, Всевишният ме възнагради с благост. Виждам истинността на всички описания на това перо, Виждам го не като другите пера."
С това той напуснал знанието, като му благодарил и казал: "Слушай, перо, защо ти през цялото време пишеш в сърцата на хората такова знание, с което заставяш Волята да подчини силата, така че тя да въздейства на подвластното на нея?" Перото отговорило: "Ти какво, забрави ли какво видя в света на явното и осезаемото и това, което чу от перото? Нали ти го попита и то те отпрати към ръката." "Не, не съм го забравил" – отговорил пътникът. ‘Тогава моят отговор ще бъде абсолютно същият като отговора на това перо." "Но как, нали ти не си като него?!" "Нима не чу – мълвяло перото, – че Аллах е създал Адам по свое подобие?" "Да, чух за това." "Тогава питай за моята работа, за тази, която се нарича дясна рака на владетеля. Тя ме държи, върти ме. Аз й се подчинявам и мен ме принуждават. В смисъла на принуждението няма никаква разлика между божественото и човешкото перо. Разликата е само в това, дали ликът му е видим."
Пътникът попитал: "А кой е дясната рака на владетеля?" "Ти не чу ли – казало перото – какво каза Всевишният: и небесата са сплетени от неговата десница?" "Чувал съм." "Перата също са в неговата десница, тя ги и движи."
И се отправил пътникът от перото към десницата. Когато я видял, тя му се сторила още по-удивителна от чудесното перо. Не е възможно да се опишат или обяснят даже малко от тези чудеса, многочислени томове няма да съберат и една десета от десетата, от тези описания. Общо взето, тази десница не била като всич¬ки десници, ръката не като всички ръце, пръстите – не като всички пръсти. Пътникът видял движещото се пе¬ро, стиснато в десницата, и му се открило оправдание-то му. Той попитал десницата за нейното дело и за това, защо тя движи перото. Тя казала:
"Моят отговор ще бъде повторение на това, което чу в явния свят. Аз ще те препратя към силата. Нали ръката няма сила сама по себе си. Неизбежно силата я управлява."
И пътникът се отправил в света на силата. Тук той видял такива чудеса, че всичко видяно дотогава му се сторило презряно и жалко. Той попитал силата защо тя
управлява ръката. Силата отговорила: "Аз съм само атрибут. Попитай този, който го владее – Могъществото. Нали трябва да се опираш на субстанцията, не на атрибутите."
При това се олюлял пътникът и едва се осмелил да помръдне език, за да зададе въпрос. Но изведнъж чул твърд израз, обръщение към него от покрова на Тайната: "Не го питай какво прави той, тук тях питат."
В страха си пред Присъствието той паднал в несвяст като поразен от гръм. Като дошъл на себе си от дълбоко безсъзнание, казал: "О, Просветлени! Няма никой по-величав от теб! Аз дойдох при теб, разчитайки на теб, вярвайки, че ти си властител исполин, единствен и всесъкрушаващ. Боя се само от теб, смирявам се в молба пред теб. Заклевам те само в едно: да ме избавиш от наказание и да смениш гнева с милост. Аз мога само да те моля, да ти се моля и да се уповавам на милостта на ръцете твои. Аз казвам: разшири гърдите ми, за да те позная и развържи езика ми, за да те възславя."
Тогава от Покрова се обърнало към него: "Ти трябва да жадуваш прославяне и превъзнасяне на Владиката на пророците. Обърни се към него: какво ти даде той – вземи го; каквото ти забрани – откажи се от това; каквото каже – това повтаряй."
И той в това Присъствие не казал повече от: "О, прославени! Не мога да те възхвалявам така, както ти сам се възхвали."
След това казал: Тосподарю мой! Ако езикът ми няма Смелост, да те възхвалява, то нима в сърцето ми няма страстно желание да позная теб?"
И се обърнало към него: "Ти трябва да се издигнеш до правдивите. Връщай се при главния най-правдив и го следвай. Приятелите на Владиката на пророците са като светила: което и да следваш, ще тръгнеш по верен път.
Нима не си чувал казаното: да не достигнеш познаваемото, означава да познаеш? Така че стига ти тази част от нашето Присъствие. За теб е достатъчно вече познанието, че лишен от Присъствието, не можеш да ви ‘ диш неговия блясък и величие."
С това се върнал пътникът и се извинил за въпроси. ‘ те и упреците, като казал на ръката, перото, знанието, волята, силата и това, което следва след нея: "Приемете моите извинения. Аз бях като неразбиращо бебе,  когато дойдох в тази страна. Но всеки новодошъл се учудва. И моят упрек към вас беше само следствие на ограничеността и невежеството. Сега на мен ми станаха ясни вашите оправдания. Откри ми се, че единствено, който владее всички светове, силата и могъществото – това е единственият и всесъкрушаващият. Вие сте само играчки в ръцете на могъществото му, с което се разпорежда той, стиснал го в десницата си. Той е пръв и последен, таен и явен."
Когато той произнесъл тези слова, в света на явно¬то и осезаемото се скрил смисълът на казаното от не¬го и той бил запитан: "Как е Възможно да бъдеш пръв и последен, та това са два противоположни атрибута? Как може да бъдеш таен и явен, та нали едното не се равнява на другото, тайното не е явно."
Пътникът отговорил: "Той е пръв по отношение на всички създания, тъй като всичко е произлязло от него поред, едно след друго. И той е последен по отношение на движението на отиващите към него. Те постоянно се издигат от едно прибежище към друго, докато не се за¬върши в края на краищата с това Присъствие. Това е краят на Пътя. И така, той е последен във виждането, пръв в създаването. Той е таен по отношение на живее¬щите в света на явното свидетелство, които искат да го познаят с помощта на петте чувства,. И той е явен по отношение на тези, които го търсят с помощта на светилника, разгорял се в сърцата им от вътрешния ра¬зум, устремен в света на скритото."

Цял живот двама братя живели зад високите градски стени. Никога не виждали нито полета, нито градини. Ето че веднъж решили да отидат на село.
Вървели братята по пътя и видели оран, на която работел земеделец. Гледали го те и се чудели:
"Какво прави той? Разкопава земята и оставя в нея дълбоки бразди! Защо трябва да се разваля равната земя, покрита с нежна зелена трева?"
След това видели как той хвърля семена в браздите.
-Луд някакъв! – възкликнали те. – Взема хубава пшеница и я хвърля в калта!
– Не ми харесва селото – казал раздразнено единият от братята, – тук живее странен народ.
И се върнал в града.
А вторият брат останал на село. Само след няколко седмици забелязал поразителна промяна. Засятото поле започнало да се покрива с млада зеленина, още по-прекрасна и нежна от предишната. Това откритие така го впечатлило, че той писал на брат си да дойде, без да се бави, и сам да види какви чудесни промени са настъпили на село.
Брат му дошъл и истински се възхитил.
Времето минавало и зелените кълнове се превръщали в златни класове. Сега те разбрали защо се е трудил земеделецът. Когато пшеницата узряла, той донесъл коса и започнал да коси. Тогава нетърпеливия брат се развикал:
-Този човек е ненормален! Толкова труд хвърли през тези месеци, отглеждайки чудесна пшеница, а сега я реже със собствените си ръце! Що за глупост! Тежко е да се гледа това! Отивам си обратно в града!
А търпеливият брат останал на село. Той наблюдавал как земеделецът събира реколтата в хамбара, как ловко отделя зърното от плявата и изпаднал във възторг, като видял как събрал сто пъти повече пшеница, отколкото посял. Едва сега разбрал всичко от край до край: всяко действие на земеделеца имало някакъв смисъл, имало определена цел.
Същото е и с Бога. Всичките му замисли са за наше благо. Но смъртният, като вижда само малка част от неговото творение, не може да се добере до същността и смисъла на действията на Всевишния.

За двама пълководци на Акбар. Единият получавал пространни указания, другият – само откъслечни. Накрая вторият се обърнал към Акбар с думите: "С какво не съм заслужил пространни обяснения, след като съм донесъл толкова победи?"
Акбар отговорил: "Твоето разбиране удържа потока от думи. Нека всеки миг, съхранен от теб, да бъде отбелязан с най-хубавата перла."
Затова голяма е радостта за тези, които могат да разберат, съхранявайки течността на избора.
Да добавим за третия. Той попитал: "Защо късно или твърде рано се порицава еднакво?"
Акбар казал: "Приятелю мой, няма еднакви величини. Затова, ако преждевременността съдържа находчивост, то цената й е по-добра, защото закъснението е свързано само със смъртта. Преждевременността може да бъде съдена, закъснението вече е осъдено."

Веднъж Настрадин Ходжа срещнал на пазара един чо¬век, който продавал папагал и попитал:
– Какво е това?
– Папагал – бил отговорът. – Колко струва?
– Петдесет монети.
Ходжа, без да промълви и дума, се върнал у дома, хва¬нал една пуйка и я донесъл на пазара.
– Ходжа – попитали го, – колко искаш за пуйката?
– Петстотин монети.
– Ей, Ходжа – започнали да го вразумяват, – ти да не си полудял? Нима една пуйка може да струва толкова?
Настрадин посочил продавача на папагала: -Той продава такава малка птичка за петдесет, вие нищо не му казвате, а аз оцених за петстотин пуйка, голяма колкото цял овен, а вие ме упреквате. Нима моята пуйка не е тридесет пъти по-голяма от този папагал?
– Но това е папагал, Ходжа – казал един от присъстващите.
– Е, и какво? А това е пуйка.
– Да, но папагалът може да говори като проповедник.
– Е, и какво! Пуйката винаги е потънала в мисли като учен. Кое според вас е по-добре?

Живяла някога птица, която не умеела да лети. Като пиле тя ходела по земята, макар и да знаела, че някои птици летят.
Случило се така, че по силата на ред обстоятелства тази нелетяща птица измътила яйце на летяща птица в съответното време птичето се излюпило, при това със способност да лети.
Понякога то питало своята приемна майка: "Кога ще полетя?" И вързаната към земята птица му отговаряла: "За да излетиш, трябва да бъдеш настойчиво в своя стремеж като всички птици."
Та тя не можела да предаде на покритото с пера птиче урок по летене и даже не знаела как да го избута от гнездото, за да може то да се научи.
Странното е, че самото птиче не забелязвало това. Чувството за благодарност към приемната майка не му позволявало да разбере своето положение. "Ако не беше тя – разсъждавало то само за себе си, – аз досега щях да си остана в яйцето." А понякога си казвало така: "Всеки, който е успял да ме измъти, разбира се, ще ме научи да летя. Това е само въпрос на време или може би всичко зависи от моите собствени усилия. Може би затова е необходимо да се притежава някаква висша мъдрост – няма други причини. Птицата, която ме е довела до сегашното ми състояние, в един прекрасен ден ще ме вдигне на следващото стъпало."

Една птица свила гнездо на морския бряг. Гнездото било отнесено от прибоя. Ядосала се птицата и започнала с клюн да излива вода от морето на брега, а пясък от брега да хвърля във водата. Друга птица видяла това и попитала:
– Какво правиш, безумнице?
– Няма да си ида оттук – отговорила първата, – докато не превърна морето в суша, а сушата в море.
-Ти си най-глупавото създание! В края на краищата много ли можеш да направиш?

Веднъж една птица кацнала на мачтата на кораб, когато той излизал в морето. След известно време тя забелязала, че около нея няма дървета и дори не се вижда земя. И полетяла на север, за да намери земя. Не намерила обаче нищо и се върнала на мачтата, починала си малко и полетяла на юг. Като не намерила нищо, отново, уморена и измъчена, се върнала обратно. Така тя летяла във всички посоки, не намирайки нищо освен вода. Накрая останала на мачтата и се примирила с положението си.

Великият японски предводител Нобунага веднъж решил да атакува враг, който десетократно го превъзхождал в броя на Войниците. Той знаел, че ще победи, но войниците му не били убедени в това. По пътя се спрял в шинтоистки храм и казал: „Когато изляза от храма, ще хвърля монета. Ако падне тура – ние ще победим, ако падне ези – ще изгубим битката.“
Нобунага влязъл в храма и започнал безмълвно да се моли. След това, като излязъл, хвърлил монетата. Паднало се тура. Войниците така неистово се хвърлили в боя, че с лекота победили врага. „Нищо не може да бъде променено, когато е намесен пръстът на съдбата“ – казал адютантът му след сражението. „Вярно е, не може“ – потвърдил Нобунага, показвайки му фалшива монета с гербове от двете страни.

Разказват, че някакъв владетел желаел да приведе в действие просветителна, полезна мярка, но навсякъде срещал противодействие. Веднъж той се обърнал към мъдър съветник и онзи попитал: "С всички мерки ли си опитвал да утвърдиш своето предложение?" Като получил утвърдителен отговор, съветникът казал: "Тогава ще се наложи да се издаде закон, забраняващ именно твоите мерки. Ще видиш, че хората ще се устремят към забраненото и ако законът е строг, толкова по-голямо желание ще имат да го престъпят."

Един адепт в дзенбудизма стоял рано сутринта сам на върха на един хълм. Стоял неподвижно и сам като хълма. Наблизо минавали трима мъже, излезли на сутрешна разходка. Те го погледнали и стигнали до различни изводи по повод на това, какво прави той.
Единият казал: „Аз познавам този монах. Веднъж му се изгуби кравата. Затова стои и гледа от хълма къде е тя.“
Вторият казал: „Съдейки по това, как стои, той въобще не гледа. Изобщо не се движи, а очите му изглеждат почти затворени. Човек не търси нещо по този начин. Мисля, че е правел сутрешна разходка с приятел, който е изостанал, и сега той го изчаква да го настигне.“
Третият казал: „По всяка вероятност причината не е и тази, защото, когато някой чака някого, от време на време се оглежда, за да погледне не идва ли приятелят му. Той изобщо не се движи, не се оглежда. Той не чака, това не е позата на очакващ човек. Мисля, че той се моли или медитира.“
Те толкова се разминавали в мненията си и така спорили по този въпрос, че решили да се приближат до него и да го попитат.
Доближили го и първият попитал:“ Кравата ли търсиш? Знам аз, че веднъж я изгуби и сега гледаш да я зърнеш нейде.“
Човекът отворил очи и казал: „Аз не притежавам нищо и затова нищо не мога да загубя. Не търся нито крава, нито каквото и да било.“ След това затворил очи.
Вторият казал: „Тогава аз трябва да съм прав – ти чакаш приятел, който е изостанал.“
Човекът отворил очи и отговорил: „Аз нямам приятели и врагове, така че как бих могъл да чакам някого? Аз съм сам – никой не е изоставал от мен, тъй като никого не е имало. Аз съм съвършено сам.“
Тогава третият казал: „Тогава аз съм прав, защото няма други възможности. Аз мисля, че ти се молиш, медитираш.“
Човекът се засмял: „Ти си най-глупавият. Та аз не познавам някого, на когото да мога да се моля, и нямам никакъв обект на достигане, така че как бих могъл де медитирам?!“
Тогава и тримата едновременно попитали: „Какво правиш тогава?“ Аз просто стоя и нищо не правя“ – отгорил човекът.