Ава Атанасий преписал на прекрасен пергамент, струващ осемнадесет жълтици, целия Стар и Нов завет. Веднъж един брат дошъл при него и като видял книгата, я отнесъл. Същия ден ава Атанасий поискал да чете от тази книга. Като установил, че е изчезнала, той разбрал, че я е взел онзи брат, но не изпратил да го попитат от опасение онзи да не прибави към кражбата и лъжа.
Междувременно братът отишъл в съседния град, за да продаде книгата и поискал за нея шестнадесет жълтици. Купувачът му казал:
– Довери ми книгата, за да мога да разбера струва ли тя такива пари – и я занесъл на свети Атанасий с думите:
– Отче, погледни тази книга и ми кажи трябва ли по твое мнение да я купя за шестнадесет жълтици? Струва ли тя толкова?
Ава Атанасий отговорил:
– Да, това е хубава книга. Тя струва толкова.
Купувачът отишъл при брата и му казал:
– Ето ти парите. Аз показах книгата на ава Атанасий. Той я намери за прекрасна и счете, че струва не по-малко от шестнадесет жълтици.
Братът попитал:
– Това ли е всичко, което ти каза? Не добави ли още нещо?
– Не – отговорил купувачът, – нито дума повече.
Добре – казал братът, – аз премислих. Не искам вече да продавам книгата. И той побързал да отиде при ава Атанасий и със сълзи на очи го умолявал да си вземе книгата обратно. Ава отказал с думите:
– Върви си с мир, братко, подарявам ти я.
Но братът отговорил:
-Ако не я вземеш, никога няма да намеря покой.

Три години Зуся и Елимелек прекарали в странствания. Те искали да разделят участта на Божественото присъствие в изгнание и да обърнат заблудилото се човечество към Бога. Веднъж те нощували в един хан, където имало сватба. Гостите на сватбата се оказали шумни и самонадеяни, като при това вече били изпили твърде много. Като видели задрямалите в ъгъла бедни странници, решили да се позабавляват. Зуся лежал накрая, а Елимелек – до стената. Затова разгорещилите се гости хванали Зуся и започнали да го бутат и бият, а след това напълно измъчен го захвърлили на пода. Самите те след това отишли да танцуват. Елимелек се учудил, че него не го докоснали. Дълбоко в душата си той завиждал на брат си, че е пострадал, а той не е. Затова Елимелек казал:
– Скъпи братко, дай да легна на твоето място, а ти на моето, където ще се наспиш спокойно.
Така те си сменили местата. В това време гостите приключили с танците и у тях се зародило желание да се позабавляват. Отишли и имали намерение да хванат Елимелек. Но един от гостите казал:
– Това не е по правилата! Дайте да окажем чест и на другия!
Затова те измъкнали Зуся от ъгъла и отново го отупали, като нареждали:
– Ето и за теб сватбен подарък!
Когато накрая го оставили на мира, Зуся се засмял и казал на Елимелек:
– Така, скъпи братко. Ако на човек му е съдено да получи удари, той ще ги получи независимо от това, къде се намира.

В началото Слънцето и Луната осветявали земята еднакво ярко и силно. Но Луната искала да е на първо място.
– Господи! – казала тя. – Не е добре, че светлината на слънцето е равна на моята, тъй като никой сега не може да отличи Слънцето от Луната.
– Добре! – изрекъл Всевишния. – Отсега нататък всеки ще може да ви отличи, защото заради арогантността и завистта ти, аз намалявам твоята светлина.

Конфуций, странствайки из Изтока, забелязал две спорещи момчета и ги попитал защо спорят.
– Аз смятам, че слънцето е по-близо до хората, когато изгрява, и по-далече от тях, когато е в зенита си – казало първото момче. – А той смята, че слънцето е по-далече, когато изгрява, и по-близо, когато достига зенита си. И добавил:
– Когато слънцето изгрява, то е голямо като балдахин над колесница, а в зенита си е малко като чиния. Нима предметите не изглеждат малки отдалеч и големи отблизо?!
– Когато слънцето изгрява, то е прохладно, а в зенита си пари като вряла вода – казало второто момче. – Нима предметите не изглеждат горещи наблизо и студени отдалеч?
Конфуций не могъл да реши този въпрос и двете момчета му се надсмели: "Кой те смята за многознаещ?!"

Един папагал умеел да вика "Благ учител!" – но с това не подобрил своите възможности. Една мечка случайно оставила своята плячка на прага на гладуващ, но не престанала да бъде звяр. Пчела случайно пробила абсцес на болен, но не заработила блаженство за себе си. Даже змията веднъж с отровата си спасила живот. Само съзнателността и неотменността дават последствия.

Един слон, който принадлежал на група странстващи артисти, се оказал недалеч от град, в който никога преди не били виждали слон. Като чули за това чудо, четирима любопитни граждани решили да се сдобият с разрешение да погледнат слона преди другите. Тъй като в помещението, където държали слона, нямало светлина, изучаването на чудното животно трябвало да става на тъмно.
Като се докоснал до хобота, един от тях решил, че това му напомня маркуч. Вторият, напипал ухото, стигнал до извода, че слонът прилича на голямо ветрило. На третия подръка попаднал крак, който той можел да сравни само с колона, а четвъртият, като сложил ръка на гърба му, бил сигурен, че слонът напомня трон. Никой от тях не можел да си състави пълна картина, изхождайки от това, което е успял да напипа. Затова като резултат експедицията предизвикала недоумение. Всеки смятал, че именно той е прав. Никой обаче от останалите граждани не можел да разбере какво всъщност се е слу-чило с изследователите.

Веднъж Акбар насред държавен съвет заповядал да донесат Книгата на законите. На книгата стоял малък скорпион. Всички съветници прекъснали съвещанието и устремили погледи в малкото отровно насекомо, докато слугите не го унищожили. Акбар отбелязал: "И най-мъничкият злодей е в състояние да прекрати обсъждането на държавните закони."

Бахаудин ел Шах, великият учител на дервишите на Накшбанди, веднъж срещнал свой събрат на големия площад на Бухара. Новодошлият бил скитащ каландар* от ордена Маламати, "Хора на упрека". Бахаудин бил обкръжен от ученици.
– Откъде идваш? – приветствал той новодошлия с обичайна суфистка фраза.
– Понятие си нямам – казал онзи, като се усмихвал глуповато.
Някои от учениците на Бахаудин изразили своето недоволство от това неуважение.
– Къде отиваш? – настоявал Бахаудин.
– Не знам – извикал дервишът.
-Какво е Бог?!
Към този момент около тях се била събрала голяма тълпа. – Не знам.
– Какво е зло?
– Понятие си нямам. -Кое е неправилно?
– Всичко, което е лошо за мен?
Тълпата, загубила търпение, – така я дразнел дервишът, го прогонили. Той си тръгнал целенасочено – в по-соката, която не водела наникъде, доколкото всеки знаел.
– Глупаци! – казал Бахаудин Накшбанд. – Този човек играе част от човечеството. Докато вие го отхвърляхте, той нарочно демонстрираше безумие, както го демонстрира всеки от нас. Всичко е несъзнателно – всеки ден от вашия живот.

Бащата сложил сина си на рамене и тръгнал из пазара. Детето забелязвало едно или друго нещо и казвало: "Купи ми това, тате!" И бащата купувал. Един път, втори, трети. Детето видяло свой приятел и попитал: "Да знаеш къде е баща ми?" "Глупак! – обадил се бащата. – Седиш на раменете ми, купувам ти всичко, което поискаш, а ти питаш първия срещнат: "Не си ли виждал баща ми?"
Хвърлил сина си от раменете си, дотичало куче и ухапало детето.

Царството небесно е подобно на синапено зърно, което човек е взел и е посял на своето поле. Макар да е най-малкото от всички семена, когато порасне, става по-голямо от всички житни растения и дърво, така че долитат птици небесни и се скриват в клоните му.