Някога, много отдавна, живял един мъдрец, който се скитал из горите. Много подвизи извършил той. Веднъж, докато седял под едно дърво, една врана се изцвъкала на главата му. Мъдрецът се разярил, хвърлил гневен поглед на враната и птицата тутакси се превърнала в пепел. Възгордял се мъдрецът със силата на погледа си, с мощта на своя аскетизъм. Отишъл той в града за милостиня при един брамин, влязъл в двореца му и по¬молил стопанката да изнесе подаяние. "Изчакай, почтени, докато помогна на господаря", отговорила тя. Когато той ядосан я погледнал с гневния си поглед, тя се разсмяла: "Грешиш, мъдрецо. Аз не съм врана!"
Като чул това, мъдрецът замръзнал от удивление: "Тя откъде знае?" А стопанката, след като помогнала на съпруга си да приключи с жертвата за Агни, взела милостинята и излязла при мъдреца. Той приел подаянието, долепил благодарствено ръце и попитал: "Как разбра за това, което се случи с враната? Кажи ми, иначе няма да приема подаянието." А тя му отговорила: "Аз не признавам друг закон и друга вяра освен верността към съпруга си. Затова такава е силата на моето прозрение. Иди при месаря Дхармавядха. Той се прехранва от продажба на месо*. Наблюдавай го и се научи на скромност."
След като получил такъв съвет от всезнаещата жена, мъдрецът приел подаянието, поклонил се и си тръгнал.
На другия ден той отишъл на пазара, намерил месаря и се приближил до него. Дхармавядха го забелязал и зо попитал: "Какво става, брамине, явно вярна жена те е изпратила при мене?" Като чул това, мъдрецът много се учудил и попитал: "Как така ти, месарю, разполагаш с такова знание?" На което Дхармавядха отговорил: "Аз обичам и почитам родителите си. Те са моето единствено спасение. Първо измивам тях и тогава се мия аз. Отначало се хранят те, после ям аз. Първо ги слагам да спят и едва след това си лягам и аз. Ето защо много знам. Продавам месо и карантия и с това се прехранвам. Тази търговия е моят начин да служа на хората, а не алчност за пари. Нито аз, нито тази, вярна на мъжа си, жена някога се перчим, защото перченето е враг на знанието. Затова сме надарени с безгранично знание. И ти, мъдрецо, трябва да се освободиш от високомерието си. Чак тогава, изпълнявайки дълга си, ще постигнеш успеха и ще бъдеш уважаван сред мъдреците."

Защо робата ти е с висока яка? – попитали Настрадин Ходжа.
– Нарочно е така, слънцето да не ми пече във врата – казал той.
– А какво ще направиш, ако слънцето се окаже отпред?
– Аз не бързам за никъде, ще се обърна обратно.

Ренно, настоятелят на храма Хонгадзи, попитал своя съвременник дзенмайстора Иккю:
– Чувал съм, че вие сте просветлен човек. Това така ли е?
-Аз никога не съм извършвал такава злина-отговорил Иккю.

Като бил в Индия, Александър Македонски Веднъж видял съсухрен старец, който седял на един камък. Александър го заговорил и думите на стареца много му харесали. Той го поканил да дойде с него.
– Не, тук ми е добре – отговорил старецът.
– Аз съм владетелят на света – казал Александър, – ще ти дам всичко, което поискаш. Богатство, почести, всичко…
– Но на мен нищо от това не ми е нужно – отговорил старецът.
Раздразнен от това, че му противоречат, Александър го заплашил със смърт. Старецът се разсмял:
-Това е най-голямата глупост, казана някога от теб, царю! Ти не можеш да ме убиеш с меч, не можеш да ме изгориш с огън, нито да ме удавиш, защото аз никога не съм се раждал и никога няма да умра, аз съм всемогъщият, вездесъщ, вечен дух.

Настигнат от потеря вестоносец се хвърля заедно с коня в най-широкото място на реката. Потерята спира, защото се надява, че вестоносецът ще потъне, но той излиза на брега. Преследвачите за по-сигурно бързат към тясно място и потъват в течението. Всъщност, където е тясно, там е опасно. Този извод трябва да се използва навсякъде. Търсенето на миража на облекчението не води до подвиг. Най-трудното е именно най-достъпното.

Кришна се канел да вечеря. Той откъснал парче хляб и започнал да дъвче, но изведнъж подскочил и побягнал към вратата.
Рукмини, жена му попитала: "Какво правиш, господарю мой? Къде отиваш? Защо е това бързане? Защо така внезапно?"
Кришна се спрял до вратата, почакал за миг и се върнал обратно. Приел печален вид, отново седнал и започнал да се храни.
Рукмини се удивила. Тя казала: "Сега ме озадачи още повече. Защо скокна така внезапно? Защо се върна, за какво? Скочи, все едно в къщата гори пожар. Аз не виждам нещо да се е случило. И защо се върна обратно, ако нещо се е случило?"
Кришна отговорил: "Имаше нещо. Един от моите привърженици броди из града. Той пее моята песен, свири на вина (седем струнен инструмент), танцува на улицата, но хората хвърлят по него ка¬мъни и кръв се стича по челото му. Той не реагира, абсо¬лютно е безмълвен, абсолютно съсредоточен, абсолютно безпомощен. Необходимо беше веднага да му помогна."
И Рукмини попитала: "Тогава защо се върна от врата¬та, след като това е толкова спешно?"
Кришна отговорил: "Вече няма нужда. В момента, в който стигнах до вратата, той взе в ръце камък. Сега той си помага сам. Помощта ми вече не е необходима."

Веднъж, по време на пребиваването на Настрадин Ходжа в двора, владетелят се оплакал, че поданиците му са лъжливи. Настрадин казал: "Истините биват различни, ваше величество. Преди да могат да използват относителната истина, на хората е необходимо практически да опознаят реалната. Но те винаги се опитват да направят обратното. В резултат на това твърде безцеремонно се отнасят със собствените си изкуствени истини, някъде дълбоко у себе си чувствайки, че те не са нищо повече от измислица."
Всичко това се сторило на владетеля твърде сложно: "Нещата трябва да са или истински, или лъжливи. Аз ще заставя хората да говорят истината и с помощта на това те ще придобият навика да бъдат правдиви."
На следващата сутрин пред отворените градски порти стърчало бесило, обградено от войниците на владетеля, начело с капитана. Глашатаят обявил: "Всеки, който влезе в града, трябва, първо, правдиво да отговори на въпроса на капитана."
Настрадин, който изчаквал отвън, влязъл в града пръв. Капитанът попитал: "Къде отиваш? Казвай истината или ще бъдеш обесен."
Настрадин отговорил: "Идвам, за да бъда обесен на това бесило." "Не ти вярвам!" "Прекрасно. Ако съм излъгал, обеси ме." "Но това би означавало, че си казал истината." "Ето, именно – казал Настрадин, – вашата истина."

Веднъж в открито море се надигнала силна буря. Платноходката се носела насам и натам. Пасажерите, скупчени на едно място, започнали да молят Аллах за спасение. А Настрадин Ходжа, седнал в едно ъгълче, спокойно си пушел лулата.
Накрая бурята утихнала, опасността преминала и корабът акостирал.
– Слушай, Ходжа, нима ти не се страхуваше, когато ние всички треперехме от страх? – полюбопитствал един от пасажерите.
– А от какво да се страхувам?
– Как от какво, нима не видя, че по време на бурята бяхме на една ръка разстояние от смъртта?
– Вярно е, но нима не е така и на сушата? – отговорил през смях Настрадин.

Млад самурай стоял с лък и няколко стрели в ръце и с поглед премервал разстоянието до мишената. Преминаващ наблизо монах му казал:
– Няма да се научиш да стреляш точно, ако се надяваш на поправяне на грешките. В боя едва ли ще имаш такава възможност. Учи се да поразяваш целта от първия път, винаги помни, че имаш само една стрела. И в живота всяко нещо го прави веднага, не се надявай, че после ще можеш да поправиш нещо!

Веднъж Настрадин влязъл в магазин. Собственикът се приближил, за да го обслужи. Настрадин казал:
– Преди всичко – най-важното. Видя ли как аз влязох в твоя магазин?
-Разбира се.
-А някога преди това виждал ли си ме?
– Никога през живота си.
-Тогава откъде знаеш, че съм аз?