Живял някога един много богат търговец. Той имал шест деца — три момичета и три момчета. Тъй като бил разумен човек, не жалел нищо за възпитанието и обучението на децата си и им наемал какви ли не учители. Дъщерите му били много хубави, но най-малката била чудесна. Когато била мъничка, всички я наричали Хубавка и това име й останало. Сестрите й завиждали. Освен, че била най-хубава, била и най-добра. Двете по-големи ходели почти всеки ден на балове, на представления, на разходки и се подбивали с малката, която прекарвала времето си в четене на добри книги.
Тъй като се знаело, че тези девойки имат богати зестри, много видни търговци ги искали за жени, но двете по-големи отвръщали, че никога не ще се омъжат, освен ако се намери някой дук или поне конт. Хубавка благодарела почтително на онези, които я искали за жена казвала, че е много малка и че иска да остане при баща си още няколко години.
Внезапно търговецът изгубил всичкото си богатство и му останала само една селска къщица далече от града. Трябвало да се пренесат в тази къща и да си изкарват прехраната с полска работа.
Като се настанили в селската къща, търговецът и синовете му се заловили да обработват земята. Хубавка ставала в ранни зори и чевръсто се залавяла да чисти къщата и да готви обяда за семейството. Като свършвала работата, сядала да почете или пък предяла и си пеела. Двете й сестри, напротив, много се отегчавали. Събуждали се късно, разхождали се по цял ден и се вайкали, че нямат вече хубави дрехи.
Изминала цяла година, откакто семейството живеело усамотено. Но търговецът попучил писмо, в което се казвало, че един от корабите му, натоварен със стока, е пристигнал невредим. Тази новина замаяла главите на по-големите сестри и като видели баща си да се стяга за път, заръчали му да им донесе рокли, шапки и какви ли не дрънкулки. Хубавка не поискала нищо, защото разсъдила, че парите от стоката няма да стигнат за покупките на сестрите й.
— Ти не искаш ли да ти купя нещо? — я запитал бащата.
— Тъй като сам се сети за мен — отвърнала тя, — моля ти се да ми донесеш една роза, защото тука не цъфтят.
Човекът тръгнал. Но като пристигнал, го осъдили за изгубените стоки и той потегли обратно толкова беден, колкото бил преди. Оставали десет левги до къщи; тъй като пътят минавал през гъста гора, той се изгубил. Завалял сняг, вятърът се засилил и той на два пъти падал от коня си.
Свечерило се. Помислил, че ще умре от глад и от студ, но изведнъж забелязал в края на една дълга алея силна светлина. Отправил се нататък и видял, че светлината струи от прозорците на обширен замък, целият осветен. Търговецът побързал да се подслони в него, но се зачудил, че в двореца нямало никой.
Конят му, който го следвал, видял отворена конюшня и влязъл вътре. Търговецът вързал и се отправил към замъка, но и там не видял никого. Влязъл в широка зала, къде намерил напален силен огън и маса, отрупана с ястия; на нея бил сложен само един прибор. Часовникът отброил единадесет удара, без никой да се появи. Не могъл повече да се бори с глада си, взел едно пиле и го изял на две хапки. Изпил също и няколко купи вино, та се окуражил, излязъл от залата и тръгнал да обикаля разкошно наредените салони. Най-сетне влязъл в една стая, където имало постлано хубаво легло. Тъй като минавало полунощ и бил много уморен, решил да затвори вратата и да си легне.
Събудил се на другия ден в десет часа сутринта. Много се зачудил,като намерил чиста дрехи вместо своите, които били доста износени. Излязъл да потърси коня си. Тъй като ми-нал под един свод от рози, спомнил си какво му била поръчала Хубавка и откъснал едно клонче с няколко цвята. В същия миг се чул страшен шум, видял да се задава ужасно чудовище и едва не изгубил съзнание.
— Ти си неблагодарен — му рекло чудовището с грозен глас. — Спасих ти живота и те приех в замъка си, а ти ми се отплащаш, като ми крадеш розите, които обичам повече от всичко на света! Трябва да умреш, за да изкупиш грешката си. Давам ти четвърт час да се простиш с този свят.
Търговецът се хвърлил на земята, скръстил ръце и казал на звера:
— Господарю мой, прости ми. Не знаех, че ще те засегна, като откъсна роза за една от дъщерите си.
— Не ме наричай господар—отвърнал зверът,—а чудовище и не се надявай да ме умилостивиш с ласкателства. Но ти ми каза, че имаш дъщери. Аз ще ти простя, ако една от дъщерите ти дойде доброволно да умре вместо тебе. Не ми възразявай, върви и ако твоите дъщери откажат да умрат вместо тебе, закълни се, че ще се върнеш до три месеца.
Горкият човек се заклел и чудовището му казало, че може да тръгне, когато пожелае
— Но аз не искам — добавило то — да си отидеш с празни ръце. Върви в стаята, където спа, там ще намериш празен сандък. В него можеш да сложиш всичко, което ти хареса. Аз ще ти го изпратя в къщи.
При тези думи чудовището се оттеглило и човечецът си казал:
— Ако трябва да умра, поне ще съм спокоен, че мога да оставя на децата си с какво да преживяват.
Върнал се в стаята и намерил много златни предмети. Напълнил големия сандък и го затворил. Извел коня си от конюшнята и напуснал палата с тъга, голяма колкото радостта, която изпитал, когато влязъл в него. За няколко часа стигнал в малката си къща. Децата му го наобиколили, но вместо да се зарадва на техните ласки, търговецът се разплакал. Той държал в ръка клончето с рози, което донесъл на Хубавка. Подал й го и рекъл:
— Хубавке, вземи тези рози. Те струват скъпо на твоя нещастен баща.
И разказал на децата си тъжното приключение, което му се случило. Двете по-големи сестри се развикали и се нахвърлили с обидни думи върху Хубавка, която не плачела.
— Защо да плача? — рекла тя. — Баща ми няма да умре. Нали чудовището е съгласно да замени с една от дъщерите му? С радост ще спася баща си и ще му докажа своята обич.
Каквото и да говорили, Хубавка държала на своето. Търговецът така бил обзет от мъка,че ще загуби дъщеря си, та не се и сетил за сандъка, който бил напълнил със злато. Влязъл в своята стая да си легне и се зачудил, като го намерил до кревата си. Той доверил тайната си само на Хубавка; тя го помолила да използува това богатство, за да ожени сестрите й за двамина благородници, които били идвали, докато го нямало.
Когато Хубавка тръгнала с бащата, двете лоши сестри си натъркали очите с лук, за да могат да заплачат. Но братята много плакали, както и търговецът. Само Хубавка не плачела, за да не увеличава тяхната скръб.
Поели към палата и привечер го съзрели осветен както първия път. Конят се отправил към конюшнята, а горкият човек влязъл с дъщеря си в голямата зала; намерили сложени великолепна трапеза с два прибора. Като се навечеряли, чули ужасен шум и търговецът взел да се сбогува през сълзи с клетата си дъщеря, защото разбрал, че чудовището пристига.
Хубавка се разтреперала, като видяла ужасния му образ, но бързо се съвзела. Чудовището я запитало дали е дошла по своя воля.
— Да! — отвърнала тя.
— Ти си твърде добра — й казало то — и аз съм ти много задължен. А ти, човече, си тръгни утре сутринта и да не си посмял да се върнеш тук. Сбогом, Хубавке.
— Сбогом, чудовище — отвърнала тя.
И чудовището си отишло веднага. Търговецът и дъщеря му си легнали. Те мислили, че не ще могат да мигнат цяла нощ, но едва се намерили в леглата и очите им се затворили. В съня си Хубавка видяла една красива жена, която й казала:
— Аз съм доволна от доброто ти сърце, Хубавке. Благородната ти постъпка — да дадеш живота си, за да спасиш своя баща, няма да остане невъзнаградена.
Като се събудила, Хубавка разказала съня на своя баща, който малко се поуспокил. Но пак заридал, когато дошло време да се раздели с дъщеря си.
След като заминал, Хубавка седнала в голямата зала и също заплакала, защото мислила, че чудовището сигурно ще я изяде вечерта. Тя решила все пак да се разходи из замъка и неволно почнала да се възхищава на неговата красота. Много се зачудила, като видяла на една врата надпис: „Покоите на Хубавка“. Отворила бързо вратата и била очарована от великолепието, което царяло там. Най-силно впечатление й направили голямата библиотека, клавесинът и нотните тетрадки.
— Не иска да скучая — рекла си тихичко тя.— Ако трябваше да живея тука само един ден, щеше ли да струпа толкова неща?
Тази мисъл й възвърнала куража. Отворила библиотеката и видяла една книга, върху която било написано със златни букви: „Пожелавай, заповядвай, тука ти си господарка“.
— Ех — казала си тя с въздишка, — не желая нищо друго, освен да видя своя клет баща и да узная какво прави сега.
И за свое най-голямо учудване, като погледнала в едно голямо огледало, видяла тяхната къща и баща си, който се връщал с тъжно лице! Сестрите й излезли да го посрещнат и въпреки гримасите, които правели, за да изглеждат натъжени, радостта от загубата на сестра им личала по техните лица. След миг всичко изчезнало.
На пладне намерила трапезата сложена и докато обядвала, се разнасяла прекрасна музика, при все, че не се виждал жив човек. Вечерта, като се отправила към масата, чула стъпките на чудовището и неволно затреперала.
— Мога ли да те погледам, като вечеряш? — запитало чудовището.
— Ти си господарят тук — отговорила Хубавка.
— Не — отвърнало чудовището, — тука има само една господарка и това си ти. Стига да ми кажеш да си отида, ако те отегчавам, и аз ще изляза на часа. Кажи ми, нали ме намираш отвратителен?
— Това е вярно — казала Хубавка, — защото аз не умея да лъжа. Но вярвам, че ти си добър.
— Имаш право — рекло чудовището. — Но освен, че съм отвратителен, аз нямам и разум. Зная само, че съм звяр.
— Не може да си звяр — отвърнала Хубавка, — щом съзнаваш, че нямаш разум. Глупакът е винаги самодоволен.
— Храни се, Хубавке — й рекло чудовището, и дано не се отегчаваш в своята къща. Защото всичко тук е твое и ще ми бъде много мъчно, ако не си доволна.
Хубавка вечеряла с охота. Тя вече не се страхувала от чудовището, но се изплашила до смърт, когато то я запитало:
— Хубавке, искаш ли да ми станеш жена?
Тя му отговорила разтреперана:
— Не, чудовище.
В този миг клетото чудовище въздъхнало и се чуло такова страхотно свистене, което оттекнало по целия палат. После се надигнало и казало тъжно:
— Сбогом, Хубавке!
И като напуснало стаята, от време на време се обръщало да я погледне пак.
Хубавка прекарала три месеца в този палат. Всяка вечер чудовището идвало да я посети. И всеки път Хубавка откривала по нещо добро в него. От честите срещи тя свикнала с грозния му вид. Само едно нещо причинявало мъка на Хубавка: винаги преди лягане то я запитвало дали иска да му стане жена и мъката му се увеличавала, когато тя отвръщала, че не желае.
Един ден Хубавка видяла в огледалото баща си болен от мъка, дето я е загубил. И когато чудовището й рекло:
— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш.
Тя му отвърнала с думите:
– Аз бих ти обещала да не те напускам никога, но толкова ми се иска да видя баща си, че ще умра от мъка, ако не ме пуснеш.
— Предпочитам по-скоро аз да умра — рекло чудовището. — Ще те изпратя при твоя ба-ща, ти ще останеш там и твоето клето чудовище ще умре от мъка.
— Не, твърде много те обичам, за да искам да ти причиня смъртта — отвърнала Хубавка през сълзи. — Обещавам да се върна след осем дена.
— Ще бъдеш там утре заранта — рекло чудовището. — Но помни обещанието си. Кога то пожелаеш да се върнеш, трябва само да сложиш своя пръстен на масата. Сбогом. Хубавке.
При тези думи чудовището въздъхнало и Хубавка си легнала тъжна, че го е наскърбила. На сутринта се събудила в бащината си къща; разклатила звънчето, което висяло до леглото й и дошла прислужницата, която надала вик на изненада. Бащата дотичал и едва не умрял от радост, като видял отново скъпата си дъщеря. Хубавка се облякла, съобщили на сестрите й и те пристигнали с мъжете си.
И двете сестри били нещастни. По-голямата се била оженила за много хубав благородник, но той бил увлечен в собствената си красота, от сутрин до вечер се занимавал само със себе си и не обръщал никакво внимание на своята жена. Втората се оженила за човек с остър ум, но той си служел с него само да вбесява хората, най-вече собствената си жена.
Сестрите на Хубавка едва не умрели от яд, когато я видели облечена като принцеса, по-красива от зората. И веднага скроили план как да я погубят.
— Сестро — рекла по-голямата, — хрумна ми нещо: да я задържим тука повече от осем дни. Глупавото й чудовище ще се разгневи, дето не е удържала думата си, и ще я разкъса.
— Имаш право, сестро — отвърнала другата.
След като взели това решение, те отишли при сестра си и били толкова ласкави с нея. че Хубавка се просълзила от радост. Когато осемте дни изминали, двете сестри почнали да си скубят косите и изглеждали толкова натъжени от нейното заминаване, че тя обещала да остане още осем дни.
Но Хубавка се терзаела при мисълта, че причинява мъка на своето клето чудовище. През десетата нощ тя сънувала, че е вече в градината на палата и че вижда чудовището полумъртво простряно на тревата. Хубавка се стреснала и заплакала. Сложила пръстена си върху масата и на сутринта с радост видяла, че се намира в палата на чудовището. Но то не се появило. Хубавка прекосила целия палат, като го зовяла силно. След като претърсила всички кътчета, спомнила си своя сън, изтичала в градината към потока, където го била ви¬дяла насън. Намерила клетото чудовище паднало в безсъзнание и го помислила за мъртво. Хвърлила се върху него, без да изпитва ужас от неговия вид, усетила, че сърцето му още бие, гребнала вода от потока и напръскала главата му. Чудовището отворило очи и казало на Хубавка:
— Ти не удържа обещанието си, мъката ми по теб ме погуби и реших да умра от глад. Но аз се разделям с живота спокойно, защото имах щастието да те видя още веднъж.
— Не, мое скъпо чудовище, ти няма да умреш — извикала Хубавка, — ти ще живееш. В този миг аз ти давам ръката си.
Едва изрекла тези думи, замъкът заблестял в светлини, бенгалски огньове, музика, всичко било празнично. Тя се обърнала към милото си чудовище. Но то било изчезнало и на негово място стоял един красив принц, който коленичил, за да й благодари, че е премахнала чародейството, което тежало над него. При все че принцът заслужавал внимание, тя не могла да не попита къде е нейното чудовище.
— Ето го в краката ти — й рекъл принцът. — Една зла фея ми отреди да остана в онзи вид, докато някоя девойка се съгласи да се ожени за мен. Предлагам ти короната си, без да забравям колко много ти дължа.
Отправили се заедно към замъка. Хубавка едва не умряла от радост, като срещнала в голямата зала баща си и цялото си семейство, както и красивата жена, която видяла в съня си и която била пренесла всички в замъка.
— Хубавке — й казала жената, която била фея, — ела да получиш наградата за своя избор. Ти предпочете добродетелта пред красотата и разума и заслужаваш да намериш всичките тези качества събрани у едно същество. Затова ще станеш велика царица. Колкото за вас, госпожи — казала феята на двете сестри, — тъй като познавам вашите сърца и всичката злоба, която се таи в тях, превърнете се в две статуи! Вие ще стоите край портите на двореца на своята сестра и ще можете да възвърнете прежния си вид само ако осъзнаете грешките си. Но аз се боя, че завинаги ще останете статуи.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
— Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
— Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
— Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
— Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
— Трябва да намериш — казала феята — животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
— Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после — прибавил той през сълзи — тя ще умре, преди да съм се върнал.
— Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
— Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
— Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би — рекъл си той — ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
— Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда — рекъл си Анри. — Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
— Ако трябва и сто години да вървя — казал той, — ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
— Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? — рекло то. — Какво ще търсиш на върха на планината?
— Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
— Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
— Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
— Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
— Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи — тряс! — част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
— Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
— Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
— Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
— И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
— Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
— Аз прибрах житото на старчето — рекъл си Анри, — ще мога да обера и гроздето на великана.“
— Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
— Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
—  Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
— Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
— Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
— Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
—  Какво да сторя? — рекъл Анри. — Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
—  Какво дириш в моите владения? — казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
—  Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори — птици и четирикраки — и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
— При тези думи вълкът изчезнал.
— Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
— Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
— Ти ми спаси живота — изгракал гарванът — и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки,  диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
—  Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
— Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
— Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
— Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
—  Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
— При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
— Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
— — Качи се на гърба ми, Анри! — казал вълкът.
— Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
— Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
— Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът — рекъл Анри. — Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
— Няма да мръдна оттук — рекъл той, — докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
— Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
— Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
— Истина ли? — рекъл котаракът. — Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко — пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
— Анри — рекла жабата, — ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
— Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
— Уважаеми, котаране – казал Анри, — ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
— ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
— Когато си болен — казал му той — или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът — болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
— Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
— Какво търсиш, момченце? — запитал докторът. — И как можа да стигнеш до тук?
— Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
— Всички, които идват от името на феята Добротворка — рекъл дребничкият доктор, — са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
— Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
— Какво да сторя сега — рекъл той, — за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
— Да видим — казал си — дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
— Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
— Колко си пораснал, мое скъпо дете! — се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
— Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата — до красива поляна.
— Всичко това е за тебе, мой храбри Анри — рекла феята. — Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.

Живеели някога цар и царица. Те били честити, защото се обичали взаимно и поданиците им ги почитали. Едно не стигало, за да бъде пълно щастието им: нямали си наследник.
Един ден царицата седнала край един извор и се отдала на своята мъка:
— Колко съм нещастна, че си нямам дете! Трябва ли да умра без утеха? Както се окайвала така, забелязала как водата на извора се раздвижила. Един едър рак се появил и й рекъл:
— Царице, ти ще имаш най-сетне това, което толкова желаеш. Тук наблизо се намира великолепен палат, построен от феите. Невъзможно е да се намери, защото е заобиколен от гъсти гори. Но аз ти предлагам да те заведа там.
Царицата много се изненадала и му казала, че приема на драго сърце това предложение, само че не би могла да върви назад. Ракът се усмихнал и веднага се превърнал в дребна бабичка, която шлязла суха от извора. Дрехите й били бели с тъмночервена подплата, а сивите й коси били превързани със зелени панделки. Храстите и трънаците се отдръпвали да й сторят път, земята се покривала с теменужки и хиляди птици запели по дърветата.
Царицата още не се била съвзела от изненадата, когато пред очите й блеснал безподобен замък, целият в диаманти. Тя извикала от възхищение. В миг вратите му се разтворили и оттам излезли шест феи.
Те се приближили, направили дълбок поклон пред царицата й всяка и подала по едно цвете от безценни камъни: роза, лале, съсънка, кошничка, карамфил и калина.
— Царице — й казали те, — щастливи сме да ти известим, че ще добиеш една хубава принцеса, която ще наречеш Желана. Не забравяй, щом тя се роди, да вземеш букета, който ти даваме, и да назовеш всяко цвете по име, като си помислиш за нас. Ние веднага ще се
явим.
Царицата, преизпълнена с радост, им благодарила хиляди пъти. Наскоро се появила на бял свят една очарователна принцеса. Тя я нарекла Желана, взела букета и назовала всич¬ки цветя едно след друго.
В миг феите пристигнали. Те целунали детето и щедро го дарили. Възхитена, царицата още им благодаряла, когато влязъл толкова голям рак, че едва минал през вратата.
— Ах, неблагодарна царице! — викнал ракът. — Как е възможно толкова скоро да забравиш феята на извора и услугата, която ти направи, като те заведе при сестрите си? Ти всич¬ките повика, само аз единствена съм отритната.
Царицата безутешно я уверявала, че е мислила да назове името на нейното цвете, и я умолявала да не й отказва своето приятелство и да бъде благосклонна към принцесата. Феите присъединили своя глас към нейния.
— Скъпа сестро — казали те, — не се сърди на царицата, тя не е имала намерение да те засегне. Излез от рачешкия образ и покажи истинския си чар.
Феята на извора била себелюбива. Похвалите на сестрите й смекчили нейния гняв.
— Е добре! — рекла тя. — Няма да сторя на Желана всичкото зло, което бях намислила.
Но ви предупреждавам, че ако тя види светлината на деня преди петнадесетата си година, ще има да се кае.
Сълзите на царицата и молбите на феите не я склонили да промени заканата, която произнесла. Тя се оттеглила заднишком, загърната в червената си роба.
Щом излязла, феите се скупчили да се посъветват. След като отхвърлили редица хрумвания, решили да построят дворец без врати и прозорци, само с един подземен вход, където Желана да живее на светлина от свещи.
Три удара с вълшебната пръчица започнали и завършили голямата постройка, цялата от бял мрамор, диаманти и смарагди.
Принцесата расла сред това великолепие и всеки ден показвала все нови способности. Шестте феи много я обичали, а най-вече феята Лале. Тя непрекъснато съветвала царицата да бди над нея.
Тъй като Желана наближавала петнадесетата си година, царицата поръчала да й нари¬суват портрет. Този портрет бил разнесен из най-големите царски дворове на света. Нямало принц, който да я види ида не й се възхити. Но един от тях така се увлякъл, че не могъл да се отдели от портрета на своята принцеса.
Царят, който престанал да вижда сина си, разпитал с какво се занимава той. Щом разбрал каква е работата, поискал да му донесат портрета. Едва го зърнал и рекъл:
— А, мой скъпи Воине — така били нарекли принца, след като бащата спечелил три големи битки, — ами че да доведем тази принцеса, мисля, че ще украси палата.
Царят избрал за пратеник Остронос, млад благородник, твърде красноречив и с голямо богатство. Той много обичал принца Воин и за да му направи удоволствие, съставил най-хубавата свита на света. Тръгнал веднага с хиляди подаръци и портрета на принца.
Когато научили за идването на пратеника, царят и царицата се развълнували. Те много ценели принца Воин и знаели, че в целия свят няма друг по-достоен за съпруг на тяхната дъщеря. Но феята Лале се явила пред царицата и й рекла:
— Внимавай, царице, да не въведеш Остронос при нашето дете. Не бива той да я вижда, нито тя да отива при царя, който иска ръката й, преди да е навършила петнадесетата си година.
Царицата прегърнала феята и й обещала да следва съветите й.
Пратеникът пристигнал. Цели двадесет и три часа се точила свитата от двадесет и четири хиляди пажа на коне и шестстотин мулета със златни подкови. Улиците се задръсти¬ли от тях.
Остронос бил приет с най-голямо внимание, но когато поискал да поздрави принцесата била му отказана тази чест. Царят му обяснил причините. Но те не го убедили.
— Как! — рекъл той. — Нима е възможно да се спирате пред глупости като някакви предсказвания на феи? Аз нося портрета на принц Воин със заповед да го предам на принцесата.
Той го разгънал веднага. Портретът, който бил обучен да говори на принцесата, проиизнесъл: „Хубава Желана, не можеш да си представиш с какъв плам те чакам…“ Царят и царицата били смаяни и замолили Остронос да им го даде, за да го занесат на дъщеря си.
Като видяла чудодейния портрет, принцесата се зачудила не по-малко. Но хубавият образ на принца и умният му израз я привлекли съвсем. Тя се изчервила, свела очи и нищо не казала.
Така царицата разбрала чувствата на дъщеря си, придворните дами на Желана — също. Те били три: Шибойка, която силно обичала принцесата и й билавярна, Трънка, която я презирала и й завиждала, и майката на Трънка, която обичала до полуда своята дъщеря. Желана не забелязала завистливите погледи на Трънка към подаръците на принца и най-вече към портрета му. Тя само си мислила как да ускори сватбата.
Не може ли —казала —да пътувам със съвсем затворена каляска, в която да не прониква светлината на деня?
Тя все повтаряла това и най-сетне майка й отстъпила пред нейното желание. Остронос получил уверението, че Желана ще замине в скоро време. Преизпълнен с радост, той си тръгнал на часа, без да е видял принцесата.
Направили доста голяма каляска без стъкла, затворена като кутия. После, след дълги сбогувания, настанили през нощта в нея принцесата с придворните й дами и конете полетели в галоп.
Обаче Трънка се била сговорила с майка си. Когато впрягът влязъл в царството на принц Воин, точно по обяд, придворната дама избила покрива на каляската с голям нож който си била поръчала нарочно. Тогава за пръв път принцеса Желана видяла светлината на деня.
Едва я зърнала, преобразила се в бяла сърна и побягнала. Спряла се чак в съседната гора. В същото време феята на извора бунтувала природата. Светкавиците и гръмотевиците разпръснали свитата на принцесата. В празната каляска останали само Трънка и майка й.
Те не си губили времето напразно. Трънка си сложила короната и най-разкошните дрехи на Желана. Със скиптър в едната ръка и глобус в другата тя се отправила към града, последвана от майка си, която й носела шлейфа.
Задало се голямо шествие начело с царя, принца и неговата свита; идвали да посрещнат бъдещата царица.
— Аз съм принцеса Желана — им казала Трънка. — Една зла фея завидя на моето щастие и разпръсна придружителите ми. Но ето придворната дама, на която са поверени писмата от царя, моя баща, и скъпоценностите ми.
Като я чул, Воин извикал, а царят се навъсил. Момата била толкова висока, че дрехите на принцесата едва й прикривали коленете. И била ужасно слаба. Носът й, по-гърбав от човката на папагал, бил червен и лъскав. С една дума била толкова грозна, колкото Желана била красива.
— Не се учудвам вече — се провикнал царят разгневен — защо са държали това съкровище скрито цели петнадесет години!
Колкото за принца, нямал сили горкият да произнесе нито думичка. Най-сетне казал:
— Излъгали са ни! Великолепният портрет, който ме очарова, няма нища общо с тази личност тук.
Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го при¬дружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъхана от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга й. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ. Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го придружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъха¬на от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга и. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ.
— Това не е по моите сили — казала феята. — Мога само да намаля срока на нейното наказание и малко да го смекча. Щом нощта смени деня, тя ще напуска образа на сърната, но ще го придобива пак в зори.
Сърната й близнала ръката. Феята добавила:
— Вървете по тази пътека и ще намерите подслон — след което изчезнала.
Шибойка и сърната последвали съвета й и скоро стигнали до една колиба, пред която стояла една добра бабичка. Тя ги въвела в малка хубава стаичка и ги оставила. Свечерило се. Желана напуснала образа на сърната. Да се опише радостта й е невъзможно. Но денят я посрещнал пак като сърна, която драс¬кала по портата. Шибойка й отворила и тя се понесла към горския гъсталак.
Обаче Остроноско също бил намерил подслон у добрата старица.
Там пренощували с принц Воин в една стая, която била отделена от ста¬ичката на принцесата с тънка дъсчена преграда. На разсъмване неутешимият принц отишъл на лов. Мярнала му се една бяла сърна. По-хубава от нея не бил виждал.
Спуснал се по следите й.
Целия ден тичал, пускал стрели, но те не засягали сърната, защото феята Лале, невидима, ги отклонявала от целта. Вечерните сенки прекратили това тъжно преследване.
Цялата нощ Желана оплаквала на рамото на Шибойка своята тъжна съдба. На сутринта отново станала сърна и някаква непобедима сила я тласкала към гората. Ловецът я чакал; ловът пак се подхванал.
Обаче към пладне принцът се уморил от тичане, изтегнал се на тревата и заспал. Сърната по невнимание минала покрай него. И какво станало, след ка¬то го познала? Очите й, пълни със сълзи, не можели да се откъснат от неговия образ. Тогава той внезапно се събудил и се провикнал:
— Хубава сърнице, не се страхувай.
Аз искам да те отведа с мен и постоянно да те пазя.
Но сърната побягнала. Хиляди пъти би предпочела да бъде убита от то¬зи, когото обичала, отколкото да бъде запряна от него в този й вид.
Ловът траял до вечерта, за да се под¬хване пак на сутринта. Но на третия ден привечер, както била решила феята от извора, една стрела засегнала сърната в плешката. Тя паднала окървавена.
— Колко ми е мъчно, че те раних — казал принцът. — Не бой се, аз ще те излекувам.
И като вързал сърната с панделки, за да не избяга пак, тръгнал да търси верния си Остронос.
Кой би могъл да си помисли, че най-хубавата принцеса на света един ден ще бъде така унизена от принца, който я обожавал? Тя се помъчила да скъса панделките, но те се затегнали още по-силно и вече се задушавала, когато, дотичала Шибойка. Тъкмо да я освободи, принцът се завърнал.
— Господарю — му казала тя много учтиво, — тази сърна е моя. — И умилкването на сърната потвърдило думите й.
Принцът се оттеглил двойно по-печален.
Но Остронос, когато бил отишъл като пратеник, бил забелязал Шибойка. Той я познал, проследил я отдалече и я видял да влиза със сърната в колибата на добрата старица.
Споделил с принца това странно откритие. Принцът не се заинтересувал, за¬щото всичко, което му напомняло за Желана, му било вече противно.
Остронос обаче искал пак да види Шибойка.
— Тъй като една проста дървена ограда ни отделя — си рекъл той, — защо да не пробия в нея една дупка?
Направил я и погледнал през нея.
Какво било учудването му, като видял една принцеса с рокля от брокат! От рамото й течала кръв…
– Ах, господарю! — се провикнал той. — Ако искаш да видиш първообраза на портрета, който те очарова, приближи се до тази дупчица.
Принцът щом погледнал, в миг се озовал пред вратата на принцесата и почукал лекичко. Шибойка помислила, че идва старицата. Тя я била повикала на помощ да превържат ръката на принцесата и изтичала да отвори.
Принцът се хвърлил в краката на Желана. Той й разкрил своята любов и й разказал за измяната на Трънка. Тя не посмяла да му открие своето нещастие и искала нощта да трае винаги.
В образа на старицата от колибата, феята Лале бдяла честита. Слънцето изгряло и Же¬лана не се превърнала в сърна. Като забелязала това, обзела я силна радост. В същия миг звуци на тромпети и барабани огласили гората. Войската на царя, бащата на принца, отивала на бой срещу царя, бащата на Желана. Една каруца, в която се окайвали Трънка и майка й оковани във вериги, я следвала.
Принцът излязъл. Войската го приветствувала, царят му подал двете си ръце; Воин раз¬крил цялата невероятна история.
В това време феята Лале с едно подухване излекувала раната на принцесата. Духнала още веднаж и се появил чудесен кон, на който се покачила Желана да догони своя принц.
Първата грижа на Желана била да измоли милост за пленниците на царя — да разпусне войската, на принца — да се върне в столицата, за да ускори сватбата.
Заредили се невиждани пиршества. Шестте добри феи били на челно място. Те подарили на кръщелницата си великолепен палат от диаманти. Остронос се оженил за Шибойка. която феите също дарили заради нейната вярност.
Така бялата сърна и всички, които я обичали, заживели в щастие след голямата беда.

Зад девет планини в десета имало една мечка-стръвница, която правела големи пакости на хората. Срещне ли вол или кон, изяжда го; срещне ли човек — и него ще подгони. Тежка мъка легнала в сърцата на хората. Не смеели от къщи навън да излязат, нито на нива да идат, нито на паша добитъка си да изкарат. Чудели се и се маели какво да правят, как да се отърват от лютия звяр, но нищо не могли да измислят. Нивите запустели, лозята обраснали с бурени, а добитъкът започнал да мре от глад из дворовете… Не щеш ли, по тия места се появило едно момче-другоземче и като видяло селяните с клюмнали глави и натъжени, попитало ги:

Веднъж Алиса Търкуланка отишла на морето, влюбила се в него и не искала да излезе от водата.
— Алиса, излез от водата — викала я майка й.
— Ето, ида — отговаряла Алиса. Но си мислела. «Ще остана във водата, докато ми пораснат перки и стана риба.»
Вечер, преди да си легне, си гледала раменете в огле­далото, за да види дали й растат перки или поне някоя сре­бърна люспа. Но откривала само песъчинки, ако не се била измила добре на душа.
Една сутрин слязла на плажа по-рано от обикновено и срещнала едно момче, което събирало морски таралежи и миди.
Хлапакът бил рибарски син и морските работи ги раз­бирал много.
— Знаеш ли как може човек да стане риба? — попи­тала го Алиса.
— Веднага ще ти покажа — отговорило момчето.
То оставило на един камък кърпичката, с която съби­рало таралежите и мидите, и се хвърлило в морето. Минала една минута, минали две, момчето не се появявало на по­върхността. Но ето че се появил един делфин, който се премятал между вълните и хвърлял весели пръски във въздуха. Делфинът дошъл да си играе между краката на Алиса и тя не изпитвала ни най-малък страх.
След малко делфинът с един изящен удар на опашката избягал. На негово място се появило момчето, което съби­рало морски таралежи, и се усмихнало:
— Виждаш ли колко е лесно?
— Видях, но не зная дали аз ще мога.
— Опитай!
Алиса се хвърлила в морето, като горещо желаела да се превърне в морска звезда. Но вместо това паднала в една мида, която се прозявала и веднага затворила черупките си, като пленила Алиса и всичките й мечти.
"Ето отново неприятности" – помислило си момиченцето. Но каква тишина, какво свежо спокойствие там долу и там вътре. Колко хубаво ще е да може човек да живее на дъното като някогашните сирени. Алиса въздъхнала. Сетила се за майка си, която си мислела, че детето е още в леглото, сетила се за баща си, който тъкмо тая вечер трябвало да дойде от града, защото било събота.
– Не мога да ги оставя сами, много ме обичат. То­зи ще се върна на земята като блъснала с ръце и крака, успяла да отвори мидата и достатъчно, за да изскочи и да се върне на повърхността на водата. Момчето с таралежите било вече далече.
Алиса не разказала на никого какво й се случило.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2609″]

Това е историята на Алиса Търкуланка, която падала винаги и всякъде.
Дядото я търсел, за да я заведе в градината:
– Алиса! Къде си, Алиса?
– Тук съм, дядо.
– Къде тук?
– В будилника.
Да, от любопитство била отворила капачето на будилника, за да погледне, търкулнала се между зъбчатите колела и пружините и сега трябвало непрекъснато да скача от едно място на друго, за да не бъде смляна от механизмите, които тракали и правели «тик-так».
Друг път я търсел, за да й даде да закуси.
– Алиса! Къде си, Алиса?
– Тук съм, дядо.
– Къде тук?
– Точно тук, в бутилката. Жадна бях и паднах вътре.
И наистина тя била там, с усилие плувала, за да се задържи па повърхността. За щастие предишното лято в Сперлонга се била научила да плува жабешката.
– Почакай да те извадя.
Дядото пуснал едно въженце в бутилката, Алиса го сграбчила и пъргаво се изкачила по него. Тя била добра гимнастичка.
Друг път Алиса пак била изчезнала. Търсел я дядото, търсела я бабата, търсела я съседката, която идвала да чете постника на дядото, за да си спести четиридесет лири.
– Тежко ни, ако не я намерим, преди да се върнат от работа родителите й – мърморела бабата уплашена.
— Алиса! Алиса! Къде си?
Но този път Алиса не отговорила. Не можела да отговори.
Като надничала любопитно в кухненското чекмедже С покривките и салфетките паднала вътре и там заспала. Някой затворил чекмеджето, без да я забележи. Като се събудила, Алиса се намерила в тъмното, но не се уплашила: веднаж била паднала в един кран за вода, там пък да знаете колко е тъмно.
«Все ще трябва да наредят масата за вечеря — мис­лела си Алиса. — И тогава искат не искат ще отворят чек­меджето.»
Но никой не мислел за вечеря тъкмо защото не можели да намерят Алиса. Родителите и се били върнали от работа и се карали на дядото и на бабата:
— Ето, виждате ли колко я държите под око!
— Нашите деца не падаха в крановете на чешмите — протестирали старците. — По наше време падаха само от леглото и им излизаше по някоя цицина на главата.
Най-после Алиса се уморила да чака. Промъкнала се между покривките и започнала да чука с крак. «Тум, тум, тум».
— Тихо! — казал татко й. — Чувам, че някъде се чука.
«Тум, тум, тум» — обаждала ce Алиса.
Какви прегръдки, какви целувки, като я намерили! И Алиса се възползувала веднага, за да се търкулне в джоба на татковата си жилетка и когато я измъкнали оттам, тя вече била успяла да си нацапа цялото лице, защото си била играла с химикалката.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2610″]