Имало едно време един рибар. Той станал на петдесет години, но все още нямал деца. По цял ден ловял риба и капвал от умора.
„Ех — мислел си рибарят, — да имах и аз едно детенце, та поне малко да ми помага“.
Един ден, като ловял риба, от преумора му се завило свят и той се строполил в лодката си.
— Ах, боже мой! — изохкал старият рибар. — Да имах и аз едно детенце.
Тогава от морето изплувала една сирена и му казала:
— Какво ти е, та охкаш?
— Какво ли? — отвърнал той. — Станах вече на толкова години, а нямам нито едно дете да ми помага в работата, та да не се измъчвам по цял ден сам.
— Аз ще ти дам едно детенце, но ще ми го върнеш ли, когато стане на дванадесет години?
— Добре — съгласил се с радост рибарят, като си мислел, че докато стане на дванадесет години, сирената ще го забрави.
— Вземи тази ябълка — казала му сирената, — изяж я и догодина жена ти ще роди момченце.
Взел рибарят ябълката и я изял.
След година жена му родила момченце, както му казала сирената. Колкото повече растяло детето, толкова по-красиво ставало. От радост баща му съвсем забравил какво му заръчала сирената.
Един ден, когато детето седяло на задната част на лодката, от морето неочаквано изскочила сирената, грабнала го и го отнесла в своя дворец на морското дъно. Тъй бедният рибар изгубил детето си и отново останал сам.
Сирената задържала детето, докато станало на седемнадесет години. Тогава тя пак го извадила на морския бряг, дала му една от своите люспи и му рекла:
— Хайде сега върви, където искаш!
Момчето тръгнало направо за родната си къща. Когато го видели, майка му и баща му ахнали от изненада.
Веднъж на момчето му омръзнало да стои в къщи и казало:
— Ще ида да се поразходя малко из полето.
Вървяло, вървяло и стигнало до един дол. Гледа — една свиня, един орел и безброй големи крилати мравки наобиколили една мърша и се карат помежду си.
— Добре, че дойде, юначе, та да ни поделиш тази мърша, защото ние щяхме да се избием помежду си — казали му животните.
— Откъде да знам как да ви я поделя? — отговорило момчето.
— Подели ни я, както искаш, и ние ще бъдем доволни!
Тогава момчето дало кокалите на свинята, месото на орлите, а шкембето и червата оставило на мравките.
— А сега — казали му животните — за доброто, което ни стори, ще ти дадем и ние по нещо.
Свинята му дала косъм от своята четина, орелът — перо, а една от мравките му подала едно крилце.
— За какво ми е това крилце? — казало момчето на мравката. — С какво можеш да ми помогнеш ти?
— Вземи крилцето ми, някой ден може да ти потрябва. Ти ме смяташ за нищо, но аз ще ти намеря жена.
Момчето взело и крилцето на мравката.
— Когато ти потрябваме, нагрей нещата, които ти дадохме, и ние ще пристигнем веднага — казали животните.
— Добре — рекло момчето.
Взело подаръците, скрило ги в пазвата си и се върнало в къщи. Един ден баща му го повикал при себе си и му казал:
— Ние, синко, вече остаряхме и имаме нужда от човек да ни гледа. Време е да се ожениш.
Момчето обаче не харесвало нито една девойка от селото. Не минало много време и един ден царският глашатай разгласил:
„Който иска да се ожени за царската дъщеря, да отиде при нея и да й отговори на три въпроса. Ако отговори правилно, царят ще му даде дъщеря си за жена, ако ли не, ще му вземе главата.“
Хиляди момци отивали при царската дъщеря, но никой не можел да отговори на нейните въпроси и да се ожени за нея.
Момчето чуло това и казало:
— Ще отида и аз.
Заплакали баща му и майка му и започнали да го увещават:
— Остани си, синко, още не сме ти се нарадвали, а ще те загубим.
— Ще отида — казало момчето, — не може иначе. Благословете ме и да тръгвам.
Благословили го родителите му и то тръгнало за царския дворец. След няколко дни пристигнало там и отишло при царската дъщеря, която била толкова красива, че човек не можел да я гледа. Тя взела едно огледало в ръцете си и казала:
— Скрий се, където искаш, аз ще те открия. Ако не те открия до девет часа утре сутринта, ще ти стана жена!
— Добре — отговорил момъкът, — съгласен съм!
Тогава той отишъл край морето, нагрял люспата и ето ти я сирената пред него.
— Какво искаш? — попитала го сирената.
— Искам да ме скриеш така, че никой да не може да ме види до девет часа утре сутринта.
Сирената грабнала момъка, отнесла го в своя дворец на дъното на морето и го скрила там. След това взела, че натрупала пред него като планина всички риби. Момъкът не се виждал никак.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела после огледалото и започнала да гледа. Погледнала към планините — не го видяла. Огледала навсякъде по земята — не го открила никъде. Обърнала се към звездите — и там не го намерила. Погледнала тогава в морето, забелязала натрупаните на едно място много риби и си казала:
— Сигурно се е скрил там.
И започнала да наблюдава, без да откъсва погледа си оттам. Свят й се завило от взиране, но решила да гледа до вечерта.
Привечер рибите започнали да се разотиват. По едно време царската дъщеря забелязала момъка да лежи в двореца на сирената.
— Ах, хванах те — казала си тя. — Без малко щеше да ми се изплъзнеш.
И след това отишла да спи спокойно.
На другата сутрин момъкът отишъл при царската дъщеря.
— Е — попитала тя, — къде се беше скрил?
— Познай — отговорил момъкът. — Защо питаш мене.
— Ти беше в морето, в двореца на една сирена.
Момъкът се смаял.
— Добре — казал той. — Ще се скрия и утре и ако можеш, намери ме.
На другия ден момъкът нагрял перото на орела и той пристигнал веднага.
— Какво искаш? — попитал го орелът.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се орлите, грабнали момъка и го отнесли чак в Африка.
Скрили го в една планина. Струпали се около него и направили с телата си цяла крепост.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела огледалото и почнала да гледа.
— Я да видим — казала си тя — какво ще направим днес! Вчера много ме измъчи този момък.
Погледнала най-напред в морето, огледала насам-натам, но нищо не видяла. Погледнала към небето — нищо. Към звездите — пак нищо. Обърнала се към планината и видяла много орли, събрани на едно място.
— Сигурно е там — казала си царкинята и не откъсвала вече погледа си от планината.
Привечер, когато започнало да се смрачава, орлите се разотишли един по един. Тогава царската дъщеря забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, сега няма да ми избягаш вече! Когато се върнеш ще те направя на парченца, защото много ме измъчи — заканила се тя и отишла да спи.
На другия ден сутринта момъкът отишъл при нея.
— Къде се беше скрил? — попитала го тя. — Много ме измъчи ти, но знаеш ли какво ще те направя?
— Познай къде съм бил — казал момъкът.
— Беше в Африка. Орлите те бяха скрили в една планина.
— Добре — казал момъкът. — Ще се скрия още веднъж и ако ме откриеш вземи ми главата!
— Добре. Скрий се, но ако те намеря, утре ще те направя на парченца!
Но царската дъщеря само го заплашвала на думи, защото вече го обичала:
„Какъв ли е този човек — помислила си тя, дето отива ту при рибите, ту при птиците?“
На другия ден момъкът нагрял косъма на свинята и тя веднага пристигнала при него.
— Какво искаш? — попитала го свинята.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се всички свине, изкопали набързо една голяма яма, легнал момъкът вътре, а свинете отгоре, и така нищо не се виждало. На сутринта царската дъщеря се събудила, взела пак огледалото и започнала да гледа. Гледа към планината — няма го. Гледа към звездите — нищо. Гледа към морето — и там не могла да го намери.
— Ех — казала си тя, — къде ще го намеря сега?
Тъкмо щяла да остави вече огледалото, и забелязала на едно място събрани много свине. Погледнала по-внимателно и видяла, че свинете се разотиват вече, защото се смрачавало. Почакала още малко и забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, хванах ли те най-после! Тук си бил, а аз никак и не предполагах!
След това отишла да спи.
На сутринта момъкът отишъл радостен при нея, защото си мислел, че не го е открила.
— Къде беше? — попитала тя.
— Познай — отговорил момъкът.
— Беше в една яма, свинете те бяха скрили.
— Добре — рекъл той. — Позволи ми да се скрия за последен път и ако ме откриеш, отрежи ми главата!
— Съгласна съм — отговорила царската дъщеря.
Отишъл си момъкът, нагрял крилцето на мравката и тя пристигнала веднага.
— Какво искаш? — попитала го мравката.
— Искам — рекъл — да ме скриеш така, че царската дъщеря да не може да ме намери никога.
— Сложи това крилце в устата си — казала мравката. — Внимавай да не го глътнеш! Щом го сложиш в устата си, ще се превърнеш в мравка. Покатери се тогава по стената и се скрий зад царската дъщеря!
Сложил момъкът крилцето в устата си и се превърнал веднага на мравка. Покатерил се по стената и се скрил зад царската дъщеря.
Царската дъщеря взела пак огледалото и започнала да гледа. Погледнала насам, погледнала натам — не го открила. Погледнала към морето, не видяла нищо. Погледнала към звездите — нищо Към планината — също.
Стояла от сутринта до вечерта пред огледалото, без да откъсва поглед от него. Просто се побъркала.
„Къде ли се е скрил?“ — мислела си тя.
Чак до залез слънце гледала в огледалото. Като видяла, че не може да го открие никъде, така се разсърдила, че грабнала огледалото и го направила на парчета.
— Къде си? — извикала тя. — Ела, ще ти стана жена!
Тогава момъкът извадил крилцето от устата си, превърнал се пак на човек и я прегърнал.
— Ето ме! — извикал той.
Така момъкът се оженил за царската дъщеря и по този начин спасил живота на много хора.

Едно време имало един човек на име Мехмед рибаря. Тоя човек през деня ловял риба, а вечер я продавал и от това преживявал.
Веднъж той заболял и като не се надявал да остане жив, рекъл на жена си:
— Когато умра, не казвай на сина ми, че съм бил рибар.
Както и да е, дните му се свършили и той умрял.
След това синът на рибаря се опитал да се залови за някаква работа. Но за каквото и да се хванел, с нищо не можел да се справи
После дошъл смъртният час и на майка му: тя умряла. Тая нощ момчето с мъка дочакало утрото.
А на утрото видяло, че няма какво да яде, и почнало да тършува из цялата къща, дано намери някаква дребна вещ, за да я продаде и си купи с тия пари нещо за ядене. Докато търсело, в ръцете му попаднала бащината въдица. Щом я видяло, момчето решило: „Баща ми сигурно е бил рибар“. Взело въдицата и отишло право на морския бряг
Там уловило две риби: едната от тях продало, с тия пари си купило хляб и въглища и си отишло в къщи, а другата опекло на въглени и я изяло.
Момчето намерило това занятие сгодно за себе си и ето че се захванало да лови ката ден риба, продавало я и с тия пари живеело.
Един път уловило такава красива риба, че не се решило нито да я продадe, нито да я изяде. Тозчас се прибрало в къщи, изкопало яма, напълнило я с вода и пуснало в нея рибата.
Тая нощ синът на рибаря останал гладен, а сутринта отново отишъл на морето.
Вечерта се върнал в къщи — и какво да види? — всичко в къщи разтребено, подът пометен.
„Това ще да са направили съседите“ — помислил си той и им пожелал здраве и живот.
На другата сутрин момчето станало, полюбувало се на своята риба, после излязло, а когато се върнало в къщи, видяло, че къщата му чак до самата порта на улицата добила съвсем друг вид.
Момчето влязло в къщи, пак се полюбувало на рибата и си легнало да спи.
На другия ден се запътило за кафенето, седнало в един кът и се замислило. Приближил се един от приятелите му и го попитал:
— За какво си се замислил?
Момъкът му разказал каква е работата.
Приятелят го попитал пак у кого е ключът от къщата и не остава ли там някой, а момчето му обяснило, че ключът е у него, а в къщи освен рибата няма друга жива душа.
Приятелят му отново го попитал:
— А каква риба е тая?
Момъкът му разказал. Тогава приятелят го посъветвал да се скрие в къщи и да я проследи. Синът на рибаря си отишъл у дома.
И ето, един ден той се престорил, че излиза: отворил и затворил вратата, а сам се скрил. И изведнъж вижда — рибата излиза от щерната, отърсва от себе си люспите и се превръща в необикновено хубава мома. Той грабнал рибените люспи и ги хвърлил в огъня.
— Не трябваше да правиш това — укорила го тя, — но стореното си е сторено!
Момъкът поискал да се ожени за нея, момата се съгласила и те тозчас вдигнали сватба.
И ето, всички съседи дошли да огледат момата, захласнали се по нея, само се чувало да казват, че такава мома подхожда и на самия падишах. Слуховете за хубостта на момата стигнали до шаха и когато той пожелал да види хубавицата, довели я в двореца.
И ето, падишахът решил да отнеме момата от сина на рибаря. Но да направи това току-така, без какъвто и да е предлог, той не можел — тогава всеки би имал право да каже, че шахът отнема жените на своите поданици. Затова трябвало да се обвини в нещо рибарят.
Тогава шахът повикал при себе си момъка и му рекъл:
— Ако построиш за четиридесет дни сред морето дворец от злато и елмази, няма да взема момата, не сполучиш ли — ще я взема!
Младежът си отишъл в къщи разплакан и натъжен. Момата го попитала какво му е и той й разказал каква задача му е задал падишахът.
— Не плачи — утешила го тя, — това е лесна работа! Иди на онова място, дето ме хвана, хвърли там един камък; пред тебе ще излезе един арапин и ще рече: „Заповядай!“ А ти му речи:
„Най-младата царска дъщеря ти праща поздрав, иска вързопчето за баня“. Вземи това вързопче, хвърли го насред морето и се
върни в къщи!
Синът на рибаря направил така, както му заръчала момата: отишъл при арапина, получил вързопчето, хвърлил го в морето и се върнал в къщи.
На заранта, когато станал, що да види — на онова място, дето хвърлил вързопчето, се издигал дворец и по-хубав, отколкото искал падишахът. Отишъл радостен право при падишаха и му обадил новината.
Падишахът видял, че от морето наистина се издига дворец. Тогава той поискал мост от кристал да съедини двата двореца.
Момъкът си отишъл в къщи и пак почнал да плаче.
— Не плачи! — рекла му момата. — Иди при арапина, поискай от него възглавница и я хвърли пред двореца.
Синът на рибаря направил всичко, както рекла момата. И ето, като се отдалечил малко, той се обърнал и видял: до самия дворец се проснал мост от кристал и по-хубав, отколкото искал падишахът.
Момъкът отърчал право при шаха, а той погледнал, видял, че мостът наистина е построен. Тогава рекъл на момъка:
— Сготви ми за четиридесет дни такава гозба, че всички хора, колкото са на света, да ядат от нея, а гозбата все да се увеличава.
Момъкът се върнал в къщи, седнал и се замислил. Тоя път момата го изпратила при арапина да поиска воденичка за кафе.
— Само гледай да не мелиш — заръчала му тя.
Момъкът взел от арапина воденичката и по пътя към къщи случайно я завъртял и що да види: излетели седем-осем блюда с гозби. Той пъхнал воденичката в пазвата си и се затекъл към къщи.
На другия ден съобщили на падишаха, че младежът е готов да изпълни повелята му, и шахът заповядал на глашатая да разгласи: „Нека всеки дойде в къщата на сина на рибаря!“
Накъсо казано, всички дошли в къщата му и се наяли до насита. И ето, на света не останал никой, който да не е бил там, а гозбата ставала все повече и повече.
Но падишахът не мирясал. Той заповядал на момъка да излюпи муле от яйце. Момъкът разправил за това на момата, а тя пак го изпратила при арапина и му заръчала да вземе от него три яйца.
— Но гледай да не ги счупиш — предупредила го тя.
Момъкът отишъл и взел яйцата. По пътя той си помислил: „А какво ще стане, ако счупя едно яйце?“ — и го пуснал на земята; от яйцето изскочило грамадно муле — препуснало насам, препуснало натам, а после се хвърлило в морето. Останалите яйца момъкът отнесъл в къщи.
— Къде е едното? — попитала момата, а той отговорил, че го е счупил.
— Не трябваше да правиш това! Но стореното е сторено!
Момъкът взел едното яйце, отишъл в покоите на падишаха и рекъл:
— Позволете ми да се кача на скамейката!
Шахът се съгласил. Момъкът се качил на скамейката, счупил яйцето и пуснал мулето. Мулето се нахвърлило върху падишаха, а той крещи: „Ай-ай-ай !“ — но момъкът го спасил и мулето избягало в морето.
След това падишахът му заповядал:
— Донеси ми такова неродено дете, което би могло да ходи и да говори.
Младежът разказал и това на момата.
— Иди при арапина — казала момата — и кажи: „Най-малката царска дъщеря праща поздрав; ако сестра й е родила, кажи й, че тя иска да види детето“.
Момъкът отишъл при арапина.
— Още не е родила, почакайте малко — като роди, ще го донеса — отговорил той.
Няма да приказваме надълго и нашироко. Арапинът донесъл детето. Синът на рибаря го взел и го занесъл в къщи. Щом видяло леля си, новороденото я прегърнало и рекло:
— Лелко!
После младежът взел момчето и отишъл в двореца. Там детето се приближило до падишаха и му ударило една плесница.
— Може ли за четиридесет дни да се построи дворец от злато и елмази? Ами мост от кристал? Мигар мулетата се раждат от яйца?
Мигар някой на света може да роди възрастен, а? — дума новороденото и с все сила бие падишаха.
Не изтърпял падишахът и взел да се моли:
— За бога! Нека момата си остане на рибаря, аз не я искам! Но махнете от мене това дете!
Синът на рибаря взел момчето и си отишъл в къщи. След това той се оженил за момата и те празнували сватбата четиридесет дни и четиридесет нощи.

Веднъж малкото момченце Евсейко — много добро дете! — седеше на морския бряг и ловеше риба с въдица. Тая работа е много отегчителна, когато рибата не се хваща. А беше горещ ден, от отегчение Евсейко задряма и — бух! — цопна във водата.
Цопна, но нищо, не се уплаши, а заплува бавничко, след това се гмурна и тутакси стигна морското дъно.
Седна на един камък, покрит с меки червеникави водорасли, и погледна наоколо си: беше много хубаво!
Пълзи, без да бърза, една алена морска звезда, важно вървят по камъните мустакати раци, ходи на една страна краб: навсякъде по камъните, досущ като едри вишни, разпръснати актинии и навред най-различни интересни неща: ей тук цъфнали морски лилии се клатят, мяркат се като мухи бързи скариди, ей там се мъкне морска костенурка, а над тежката й коруба, съвсем като пеперуди във въздуха, играят две малки зелени рибки, а хе оттатък вози по белите камъни своята раковина ракът-отшелник. Като го погледна, Евсейко си спомни дери стиха: Не е количка къщата на чичо Яков…
И изведнъж сякаш кларнет писна над главата му:
— Вие кой сте?
Погледна — над него грамадна риба с тъмносребристи люспи, опулила очи, озъбена, усмихва се приятно, сякаш е опьржена и е сложена в  чиния на масата.
— Вие ли говорите? — попита Евсейко.
— А-аз…
Евсейко се учуди и ядосано попита:
— Как ще сте вие? Нали рибите не говорят!
А си мисли: „Ха сега де! Немски съвсем не разбирам, а рибия език веднага го разбрах! Я, какъв съм умник!“
И като се изправи, погледна наоколо си — край него плуваха пъстри игриви рибки и разговаряха, смеейки се:
— Я погледнете! Вижте какво страшилище е доплувало тук: с две опашки!
— А пък няма люспи, фу-у!
— И само с две перки!
А някои по-смели доплуваха чак до носа му и почнаха да го дразнят:
— Добре, добре, хубавец си!
Евсейко се докачи:
— Я, какви са нахални! Сякаш не разбират, че имат пред себе си истински човек…
И поиска да ги хване, но те се изплъзнаха от ръцете му, закачаха се, като се бутаха с носовете си, и пееха в хор — да дразнят големия рак:
Под камъните рак живей,
опашка рибена гризе,
опашката е твърда, суха,
но ракът друго не яде.
А той свирепо мърдаше мустаци, мърмореше, като изтегляше щипците си:
— Само да ми паднете, ще ви отрежа езиците!
„Гледай какъв е сериозен“ — помисли Евсейко.
А голямата риба не го оставяше на мира:
— Отде накъде смятате, че всички риби са неми?
— Татко ми каза.
— Какво е това — татко?
— Ей такова, на… Като мене, само че по-голям и има мустаци. Когато не е ядосан, много е добър…
— Яде ли риба?
Сега Евсейко се уплаши: ха де, кажи й че яде!
Дигна очи нагоре и през водата видя мътнозеленото небе, а по него слънцето, жълто като бакърена табла; момчето помисли и каза нещо, което не беше истина:
— Не, той не яде риба, рибите имат много кости.
— Ах, какво невежество! — извика докачено рибата. — Че не сме всички с много кости! Например моето семейство…
„Трябва да променим разговора“ — сети се Евсейко и я попита учтиво:
— Дохождали ли сте при нас, горе?
— Много ми е потрябвало! — изръмжа ядосано рибата. — Там няма какво да дишаш…
— Затуй пък какви мухи има…
Рибата обиколи, плувайки, спря точно срещу носа му и изведнъж рече:
— Мухи ли? Ами вие защо доплувахте тук?
„Е, стана тя, каквато стана! — помисли Евсейко. — Ще ме изяде тая глупачка…“ И уж някак безгрижно отговори:
— Ей тъй на, разхождам се…
— Хм ! — изръмжа пак рибата. — Ами да не сте пък удавник?
— Туй то! — викна оскърбено момченцето. — Никак дори! Ей на, сега ще стана и…
Опита се да стане, но не можа: като че го бяха обвили в тежко одеяло — нито може да се извие, нито да мръдне!
„Ей сега ще се разплача“ — помисли той, но веднага се сети, че и да плаче, и да не плаче — сълзите не се виждат във водата, и реши, че не си струва да плаче — може би някак по-иначе ще успее да се измъкне от тая неприятна история.
А пък наоколо — божичко! — се бяха събрали толкова различни морски жители — чет нямаха! По краката му пълзи холотурия прилична на лошо нарисувано прасенце, и съска:
— Желая по-отблизо да се запозная с вас…
Трепери под носа му морски мехур, сърди се, пъхти, укорява Евсейко:
— Добре! Добре! Ни рак, ни риба, ни мекотело, ай-ай-ай!
— Чакайте, аз може и авиатор да стана — дума му Евсейко, а по коленете му пълзи рак, върти очи, като че вързани на конец, и го пита учтиво:
— Моля, колко е часът?
Проплува край него една сепия, досущ като мокра носна кърпа; навред се мяркат сифонофори , сякаш стъклени топчета, скарида гъделичка едното му ухо, а другото — някой друг, любопитен, го опипва, дори по главата му пътуват малки рачета, заплели се в косата, и я дърпат.
— Ох, ох, ох ! — възкликна си Евсейко, като се мъчеше да гледа на всичко безгрижно и мило както татко, когато е виновен, а мама
му се сърди.
А във водата наоколо повиснали риби — много риби! — мърдат бавно перки и опулили срещу момчето очи, отегчителни като алгебра, мърморят:
— Без мустаци и без люспи как живее той в тез води? Ний опашките си нивга не ще можем раздвои! Той нe е ни рак, ни риба… кой знае какъв род. Дали не е това чудо безобразен октопод?
„Глупачки! — мисли си обидено Евсейко. — Миналата година по руски език имах две четворки..“
И се прави, че не чува нищо, дори искаше да си подсвирне без-грижно, но излезе, че не може: водата се пъха в устата му като тапа.
А бъбривата риба продължава да го пита:
— Харесва ли ви се у нас?
— Не… тоест да, харесва ми… У нас в къщи също така е много хубаво! — отговори Евсейко и пак се уплаши.
„Майчице, какво приказвам?! Ами ако изведнъж се разсърди и почнат да ме ядат…“ Но каза гласно:
— Я да поиграем на нещо, че ми е малко отегчително…
Това много се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и така раз твори устата си, че се видяха розовите хриле, замърда опашка, острите й зъби блеснаха и тя викна със старешки глас:
— Хубаво е да се поиграе! Много хубаво е да се поиграе!
— Да поплуваме нагоре! —предложи Евсейко.
— Защо? — попита рибата.
— Защото надолу повече не може. А горе има мухи.
— Мух-хи ли? Вие обичате ли ги?
Евсейко обичаше само мама, татко и сладолед, но отговори:
— Да…
— Защо не? Да поплуваме! — рече рибата, обърна се с глава нагоре, а Евсейко веднага — хоп! — хвана се за хрилете й и изпика:
— Аз съм готов!
— Стойте! Вие, чудовище, много надълбоко сте пъхнали лапите си в хрилете ми…
— Нищо!
— Как тъй нищо? Риба не може да живее, ако не диша.
— Господи! — извика момченцето. — Защо се препирате? Ако ще играем — да играем…
А пък си мислеше: „Да може тя само да ме поизмъкне малко нагоре, а пък там — аз сам ще изскоча…“
Рибата заплува, като че танцуваше, и запя с все сила:
Бърза, дебне щуката,
муцуната тика,
иска да си хапне
малката платина.
Дребни рибки се въртяха наоколо и викаха в хор:
Гледай какво стана,
щуката изпусна
платиката вкусна
и гладна остана!
Плуваха, плуваха — колкото по-нагоре, толкова по-бързо и по-леко — и изведнъж Евсейко усети, че главата му излезе на въздух:
– Ох!
Погледна — ясен ден, слънцето трепти по водата, зелената вода се плакне по брега, шуми, пее, далеч от брега въдицата на Евсейко плава в морето, а той самият седи иа същия камък, от който беше паднал, и е вече съвсем сух!
— Е-ех — рече си той, като се усмихна на слънцето, — ето че изскочих от водата!

Някога при един рибар живеел ратай. За своя труд той получавал по няколко рибки на ден.
Веднъж ратаят уловил една красива рибка, погледнал я и си помислил: „Жал ми е за тази рибка, тя също е жива. Нима и тя няма родители или роднини? Нима и тя не знае що е радост и скръб?“
Изведнъж рибката заприказвала с човешки глас:
— Послушай ме, братко мой, човече! Както си играех с другарки, попаднах в мрежата. Сега навярно и родителите ми, и другарките ме търсят и тъгуват за мен. А пък аз се измъчвам тук и се задъхвам на сушата. Съжали се над мен и ме хвърли в морето.
Ратаят се съжалил над рибката и я метнал обратно във водата.
— Играй си, хубава рибке, както преди сред вълните и нека твоите родители не тъгуват!
Рибарят се научил за постъпката му и се разгневил:
— Глупако — завикал той на ратая, — защо хвърли рибата в морето? Махай се от очите ми и повече да не те виждам!
— Къде ще ида сега? — натъжил се ратаят и поел с празни ръце край брега…
Вървял тъжен ратаят по път. Неочаквано отпреде му се изпречило чудовище в човешки образ. То карало пред себе си крава.
— Здравей, братко! — казало то. — Какво си се замислил?
Беднякът му разказал каква беда го сполетяла.
— Чуй, приятелю — рекло тогава чудовището, — виждаш ли тази млечна крава? Ще ти я отстъпя за три години. Тя всеки ден ще ти дава мляко в изсбилие и вие с жена ти ще бъдете сити. Само че имам едно условие: щом изминат три години, ще дойда и ще ви задам въпроси.
Ако отговорите на тях, кравата ще остане ваша завинаги, но ако не отговорите, ще ви отведа заедно с кравата и ще постъпя с вас тъй, както пожелая. Съгласен ли си?
Ратаят се замислил: „Вместо да умра от глад, по-хубаво да взема кравата. Ще поживеем три години благодарение на нея, пък после може да ми се усмихне щастието и да отговоря на въпросите.“
— Съгласен съм! — казал той, поел въжето на кравата и тръгнал от весел по-весел към дома си…
Бързо се изтърколили три години. През цялото време кравата хранела до насита с мляко бедняка и жена му.
Веднъж мъжът и жената седели привечер на прага на къщата си и с тъга си мислели, че скоро ще дойде чудовището. Ненадейно откъм морето се задал един прекрасен юноша и се отправил към тях.
— Добър вечер — поздравил юношата. — Аз се уморих, пък и замръкнах, та не може ли да прекарам нощта под вашия покрив?
— То се знае, може, само че тая нощ нас ни чака беда. Ние взехме една крава от едно чудовище при условие да се храним с млякото й три години. Днес изтича срокът. Чудовището скоро ще дойде и ще ни зададе няколко въпроса. Ако отговорим на тях, то ще ни остави кравата, а не отговорим ли, ще станем негови роби. Та да не би и ти да пострадаш покрай нас?
— Няма страшно. Каквото се случи с вас, такова нека сполети и мене — отговорил странният юноша и останал при ратая.
И ето че точно посред нощ се чуло силно чукане на вратата.
— Кой е там?
— Аз съм, чудовището. Изминаха три години. Хайде, отговаряйте на въпросите!
— Ние не ще можем да отговорим! — в ужас се объркали и зашепнали ратаят и жена му.
Но младият гост казал:
— Не се плашете, аз ще отговарям заради вас — и се приближил до вратата.
— Аз съм тук! — закряскало чудовището отвън.
— Аз също съм тука — отговорил спокойно отвътре юношата.
— Ти отде си?
— От този морски бряг.
— С какво си дошъл тук?
— Дойдох възседнал на една куца бълха.
— Значи морето е било малко?
— Донейде. Дори орелът не ще може да го прехвръкне.
— Значи орелът е толкова малка птица?
— Донейде. Сянката от крилата му ще покрие града.
— Значи градът е доста малък?
— Донейде. Заекът не може да го пробяга от край до край.
— Значи заекът е мъничък?
— Донейде. От неговата кожа ще излезе цял кожух за голям човек и шапка в добавка.
— Значи този човек е джудже?
— Донейде. Ако петелът пее при коленете му, ушите му няма да чуят песента.
— Значи той е глух?
— Донейде. Той чува как еленът хрупа трева в планината.
Чудовището се забъркало. То не знаело какво да пита повече. Постояло мълчаливо още малко до вратата и после изчезнало.
Мъжът и жената се зарадвали. Когато се зазорило, юношата започнал да се стяга и да си взема сбогом като за дълъг път.
— Не, не, няма да те пуснем! — препречили му пътя щастливите мъж и жена. — Ти ни спаси живота. Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
— С нищо — отвърнал юношата. — Трябва да си вървя.
— Е, поне името си кажи! — настоявал мъжът.
— Знаеш ли пословицата: „Направи добро, пък, ако щеш, и в морето го хвърли, няма да пропадне“. Та аз съм същата онази говореща риба, която ти съжали и върна отново във водата.
Тъй отговорил непознатият и изчезнал.

Живял някога на брега на морето стар рибар със своя единства син. Те били много бедни. Цялото им богатство се състояло от една стара лодка и кърпена рибарска мрежа. Младият рибар помагал на баща си и по цял ден пеел песни.
Веднъж старият рибар хвърлил мрежата в морето. Извадил я и какво да види! — в мрежата се мята малка рибка. И не била обикновена, а златна. Учудил се старецът и рекъл на сина си:
— Наглеждай чудната рибка, сине, а аз ще ида при хана и ще му разкажа за нея. Той сигурно ще ни даде хубав подарък.
Тръгнал старецът. Младият рибар погледнал как рибката се мята и мъчи в мрежата и я съжалил. Той не дочакал да се върне баща му и пуснал рибката в морето.
Плиснала рибката с опашница и се изгубила в морето. Ханът пристигнал със своята свита и извикал:
— Я ми покажи чудната рибка! А младият рибар навел глава и промълвил:
— Домъчня ми за красивата рибка, велики господарю, и я пуснах.
Ханът се разсърдил и взел да ругае стареца:
— Ах ти, негодно старче! Как посмя да тревожиш моя хански покой с празни работи! Пък и кой ли е слушал в морето да се развъждат златни риби?!
Тръснал ханският везир дългата си брада — а брадата му била толкова дълга, че се влачела по земята — и рекъл:
— Преживял съм на земята повече от сто години, но за такова чудо не съм слушал.
Как не се мъчил старият рибар да убеди хана, че говори истината, но ханът не му повярвал, само повече се разгневил. И заповядал да вържат ръцете и краката на младия рибар, да го поставят в старата лодка и да пуснат лодката в морето.
Ханът се прибрал доволен в своя дворец, а бедният старец стоял на морския бряг, гледал как вълните отнасят лодката с единствения му син и не знаел какво да прави. Лодката се скрила от очите му и той паднал на земята, проклинайки хана-звяр.
Младият рибар лежал в лодката и чакал своя край. А лодката все повече и повече навлизала в морето.
Най-сетне в далечината се показал остров. Вълните изтласкали лодката към острова и тя врязала нос в крайбрежния пясък. В тоя миг иззад дърветата се показал млад момък. Той толкова много приличал на младия рибар! — както едната половинка от ябълката прилича на другата.
Момъкът приближил към младия рибар и развързал ръцете и краката му. Младият рибар прегърнал непознатия си спасител и му поблагодарил. И между двамата се родила истинска дружба.
Веднъж приятелите се разхождали из острова. Далече пред тях старец карал стадото си на паша. Момците приближили към него, поздравили го.
Поседнали, похапнали и старецът им заразказвал:
— На три дни път оттук има богата страна. Ханът на тази страна живее в голяма скръб, защото единствената му дъщеря от рождението си досега не е проговорила нито дума. Ханът е обявил: който излекува дъщеря му, ще бъде богато награден и ще я вземе за своя жена; а ако ханската дъщеря остане пак няма както преди — ще му отсече главата.
Учудили се момците и решили да опитат щастието си. Когато приближили до двореца на хана, момъкът рекъл на рибаря:
— Нека аз пръв да опитам щастието си. Ако успея да излекувам ханската дъщеря, ще си разделим по братски всички подаръци.
Младият рибар се съгласил и момъкът се запътил към двореца на хана.
В двореца го видели две млади жени и го заприказвали:
— Много юнаци като тебе се опитваха да излекуват ханската дъщеря, но нито един от тях не остана жив. И теб те очаква същата участ.
Смелият момък влязъл при ханската дъщеря, поклонил се и заговорил:
— Красавице принцесо, моят баща има трима сина. Веднъж отидохме в гората за дърва. Най-старият ми брат отсече едно дърво и изряза от него красива птица. Той я направи толкова изкусно, че птицата изглеждаше като жива. Средният брат тръгна из гората, насъбра най-красиви птичи пера и с тях украси дървената птица. Тя стана още по-красива. Аз намерих чист извор и изкъпах птицата в бистра, прозрачна вода. Нашата птица оживя, запя и литна. И ето че започнахме да спорим. „Птицата е моя!“ — почна да доказва всеки от нас. Споровете ни толкова се разгорещиха, че никой не им вижда края. Кажи сега, красавице, чия трябва да бъде птицата?
Девойката се изправила, черните й очи затрепкали. По лицето й пробягала усмивка. Но принцесата нищо не отговорила, само посочила с пръст устата си и кимнала с глава.
Разсърдил се момъкът:
— Щом е съдено да загина, по-добре и ти да загинеш с мене!
Той извадил меча си и замахнал. От страх принцесата паднала на земята, завикала и в тоя миг от устата й изпълзяла бяла змия. Момъкът настъпил змията и я убил.
Принцесата погледнала с насълзени очи момъка, свалила пръстена от ръката си и рекла:
— Вземи този пръстен и иди при баща ми — той богато ще те възнагради.
Момъкът взел пръстена и изтичал при своя приятел. Като го видял, младият рибар лудо го запрегръщал. Момъкът му разказал всичко, предал му пръстена и рекъл:
— Сега ще ти открия моята тайна. Аз съм златната рибка, която ти съжали и пусна в морето. Когато ти пееше край морския бряг своите песни, славата за тяхната красота се понесе из цялата водна страна.
Аз доплувах до брега да ги послушам и попаднах в мрежата. Но ти ме избави от плен. Когато ханските стражи те вързаха и пуснаха с лодката в морето, аз повиках на помощ моите верни приятели-риби. Помолих ги да поддържат лодката и да не й дават да потъне. Моите верни приятели изпълниха молбата ми и доведоха лодката до острова. А аз приех образ на човек, който много прилича на тебе. Разбрах колко е чисто сърцето ти и те обикнах като брат. Но дойде време да се връщам в подводната страна. Вземи пръстена, иди при хана и получи наградата. А ако някога ти дотрябвам, ела на морския бряг и ме повикай три пъти. Аз веднага ще ти дойда на помощ.
Като казал това, момъкът се хвърлил в морето.
Младият рибар се натъжил от раздялата със своя приятел, дълго гледал подир вълните, после тръгнал към ханския дворец. Отишъл и помолил да го пуснат. Чакал, чакал той, но ханът не искал да му даде дъщеря си за жена и забранил да го пускат в двореца.
Като научил това рибарят, светът му се видял по-черен от нощта, отишъл на другия край на града и се наел помощник на един стар ковач.
Изминала една седмица, принцесата научила какво се е случило. Започнала горко да плаче и моли баща си:
— Ако не ме омъжиш за този юнак, който ме излекува, още днес ще ме загубиш. Без него животът не ми е мил.
Тя изтичала до морето, за да се хвърли във водата; с мъка я задържали. Волю-неволю ханът трябвало да омъжи дъщеря си за младия рибар.
Ханът поканил сватбари, заповядал на слугите си да облекат младия рибар в празнични дрехи. На другия ден сватбеният пир започнал, забили барабани, засвирили зурни…
Така младият рибар станал зет на хана. Но ханът не обичал своя зет и все мислел как да се избави от него. А и на младия рибар не му се искало да живее в ханския дворец.
Един ден принцесата забелязала, че рибарят тъгува. Тя приближила до него и го запитала защо е тъжен.
— Не мога волно да дишам в този разкошен дворец. Тук нищо не мe радва. Моята младост премина на морския бряг. Там остана любимият ми баща. Какво е станало с него — не зная. Ако ти се съгласиш да идем при моя баща, аз ще бъда най-щастливият човек на света. Само че в моята страна ти ще живееш като жена на беден рибар. Там няма да имаш богатствата на твоя дворец, робините…
— Съгласна съм на всичко — отвърнала принцесата, — само ти да си щастлив; повече нищо не ми трябва. Но дали ще можем да преплаваме морето? В нашата страна никой не умее да строи кораби.
— Не се безпокой. Аз всичко ще направя. Върви, готви се за път!
Младият рибар оставил у дома жена си, а сам тръгнал към брега на морето и повикал три пъти. Рибката се показала от водата и запитала:
— Какво искаш, верни приятелю?
— Домъчня ми за родната страна, искам да се върна в родината.
А нямам нито кораб, нито лодка да преплавам морето. Моята стара лодка е съвсем разбита.
Златната рибка отвърнала:
— Твоето желание ще бъде изпълнено. Щом настане вечерта, аз ще ти изпратя една голяма риба. Влезте смело в нейната уста и утре ще бъдете у дома си.
Рибката се гмурнала във вълните и изчезнала.
Настанала вечерта, надигнали се вълни и до брега доплувала огромна риба. От носа й се издигал висок фонтан, тя биела с опашката си от нетърпение.
Ханската дъщеря видяла рибата и изтръпнала от страх. А младият рибар я успокоил, взел я за ръка и я повел право към устата на рибата. Влезли те, затворила рибата устата си и заплувала по морето. Тя плувала толкова спокойно и внимателно, че младият рибар и жена му се унесли и заспали. А на сутринта огромната риба ги довела до назначеното място и отворила уста. Топли слънчеви лъчи паднали върху младия рибар и го събудили. Погледнал той — пред него бил родният бряг, на който пораснал, къщичката, пред която седял старият му баща. Усмихнал се тай, зарадвал се, после изтичал при баща си и го прегърнал.
След това младият рибар завел при баща си и своята жена. Старецът я видял и много я харесал. И тримата заживели мирно и щастливо в бедната си къщичка.

Имало едно време един селянин, който бил повикан да служи на царските кораби. А царската морска служба била от дълга по-дълга Затова на раздяла той рекъл на жена си:
— Отивам моряк и сигурно ще ме държат там дълги години, жено, затуй ти наглеждай добитъка и работи нивите да се прехранваш, докато се върна. Ето ти и малко пари, та като ни се роди дъщеря и порасне, да има с какво да й направиш чеиз за зестра. Пък ако се роди син, и за него ще потрябват пари, като се зажени.
Заминал селянинът и след няколко месеца жена му родила не момиче, не момче, а две момчета-близначета. Кръстила едното Иван, а другото Петър, но въпреки че имали имена, всички в село ги наричали „моряшките близнаци“. Момчетата расли и порасли едри и яки момци. Веднъж те рекли на майка си:
— Мамо, татко не е ли оставил пари? Искаме да идем на пазар в града и да си купим по един хубав кон, но нямаме пари.
Майка им дала парите, които оставил мъжът й, и ги посъветвала на изпроводяк:
— Слушайте, деца! Когато ходите из града, поздравявайте всекиго, когото срещнете! Никого не отминавайте без поздрав и поклон, какъвто и да е!
— Хубаво, мамо — съгласили се близнаците и тръгнали.
Когато стигнали на пазара, видели много коне, но нито един не им харесал. Иван рекъл на Петър:
— Виж колко много хора се трупат в другия край на площада.
Да идем и ние да видим какво има там.
Отишли близнаците и що да видят: на два дъбови стълба били привързани два чудно хубави жребеца с по две железни вериги, заключени с по два кофара, за да не ги отвърже някой. Конете пръхтели, дърпали се, зъбели се, ровели с копита земята, но не можели да се освободят. А хората ги гледали смаяни отстрани.
— За колко продаваш тия жребци? — попитал Иван стопанина.
— Няма за какво да питаш — отвърнал стопанинът. — Това не е стока за слабак като тебе.
— Сигурен ли си, че конете не са за мене и за брат ми? Може би ще ти платим за тях добра цена, само че най-напред трябва да им погледнем зъбите.
— Който смее, нека иде при тях и им прегледа дори ушите, ако иска! — засмял се стопанинът.
Иван и Петър приближили до конете, за да погледнат зъбите им, но животните се изправили на задните си крака. Братята ги ударили с колена в гърдите, веригите веднага се скъсали, а жребците отскочили няколко метра назад и паднали по гърбовете си. Сетне рипнали и побягнали извън града.
— Това ли ти е прехвалената стока? — викнали близнаците. — Това не са коне! И без пари да ни ги даваш, няма да ги вземем!
Всички се зачудили на юначеството на двамата близнаци, а на стопанина се доплакало, че загубил конете си. На близнаците им дожаляло за стопанина. Те излезли на полето, провикнали се юнашки и конете долетели сами и спрели пред тях като заковани. Иван и Петър ги завързали пак с веригите и ги отвели на стопанина им, който се зарадвал безкрайно много, а те си тръгнали за дома.
Като повървели малко, срещнали един белобрад старец, ала били забравили какво заръчвала майка им на тръгване и го отминали без поздрав. След малко Иван се досетил и казал бързо на брат си:
— Ние забравихме да поздравим стареца и да му се поклоним.
Те се върнали, настигнали стареца, свалили шапки и дълго му се кланяли.
— Прости ни, дядо — помолили се те, — загдето те отминахме, без да те поздравим.
— Простено да ви е — отговорил старецът. — Накъде сте се запътили: по работа ли, или подвизи да вършите?
— Ходихме на пазара — отвърнали близнаците. — Искахме да си купим по един кон, но нямаше като за нас.
— Елате с мене — казал старецът. —. Ще ви подаря по един такъв кон, че цял живот да ме споменавате.
И той ги завел в една планина, отворил там една желязна врата, из която излезли два големи и силни коня.
— Ето коне за вас — рекъл старецът и изчезнал за миг.
Близнаците яхнали конете, пришпорили ги и скоро пристигнали у дома. Разправили всичко на майка си, похвалили се как един старец им подарил чудно хубавите коне, а накрая рекли:
— А с парите утре ще идем да си купим мечове.
— Идете — съгласила се майката.
На другия ден отишли при един изкусен ковач и му казали:
— Искаме да ни направиш по един хубав и тежък меч.
— Но аз имам готови — отвърнал учудено ковачът.
— Те са леки за нас. Ние искаме да тежат над сто кила.
— Не мога да ви изкова такива…
Нажалили се много братята от отказа на ковача да им направи тежки мечове и поели към дома си с наведени глави.
Тъкмо излезли от града, и срещнали познатия старец. Щом го видели, близнаците го поздравили, поклонили му се и му разказали къде и за какво са ходили.
— Елате с мен — рекъл им старецът. — Аз ще ви подаря по един меч, но такъв, какъвто приляга на юнаци като вас! — И пак ги повел към планината.
Там отворил същата желязна врата и изнесъл отвътре два тежки и остри меча, дал им ги и пак изчезнал.
Като ги видяла да пристигат на вълшебните си коне с новите мечове на кръста, майката въздъхнала и заронила сълзи:
— Ех, деца, деца, виждам, че няма да храните майка си…
И наистина след няколко дена те препасали мечовете, възседнали конете, помолили майка си да ги благослови и тръгнали да си търсят щастието по света. Яздили без умора три дни и три нощи и на четвъртия ден стигнали до един кръстопът, на който имало две табели, едната сочела надясно и на нея пишело, че който тръгне натам, сигурно ще стане цар, а другата показвала наляво и надписът й гласял, че който тръгне натам, сигурно ще умре. Да тръгнат двамата надясно — не си струвало за юнаци като тях, пък и двамата едновременно не можели да станат царе, затова Иван предложил:
— Слушай, братко, аз съм по-силен от тебе и ще хвана левия път, пък ти поеми надясно. Дано успееш да станеш цар.
Простили се по братски и всеки тръгнал по своя път. Петър, който хванал надясно, стигнал до едно царство. Като видял царят какъв юнак е Петър, харесал го много, оженил го за дъщеря си и му дал да управлява царството вместо него.
А Иван, който поел наляво, пътувал цял месец непрекъснато, докато пристигнал в едно голямо царство. В това царство всички къщи били покрити с черно, над покривите се веели черни знамена, а хората били облечени в черно и изглеждали много тъжни. Учудил се Иван и попитал за това първата срещната бабичка.
— Остави се, синко — казала тя, — всеки ден от морето излиза един голям морски змей с дванайсет глави и изяжда по една девойка — ние му ги даваме, защото иначе заплашва да унищожи столицата. Сега дойде редът на най-голямата от трите царски дъщери. Заведоха я вече на морския бряг и я оставиха там на змея да я изяде.
Ето защо хората са угрижени, тъжни и скръбни.
Иван яхнал коня си и препуснал право към морския бряг. Видял там царската дъщеря завързана с вериги и тръгнал към нея.
— Върви си по-скоро, юначе, защото змеят всеки миг може да дойде и ще те изяде — викнала му тя.
— Не бой се, хубавице — отвърнал й спокойно Иван, — с мене змеят ще се задави! — Сетне пристъпил към нея, хванал веригата и я скъсал, сякаш била най-обикновен конец, довлякъл грамадни дървета, наклал буен огън и легнал на коленете на царската дъщеря, като не забравил да й поръча: — Аз ще подремна малко да си поотпочина, а ти гледай все към морето. Щом видиш, че се задава облак и морето почне да се вълнува, събуди ме.
Заспал Иван дълбоко, а девойката не сваляла очи от морето. Изведнъж се задал облак, морето се развълнувало и над водата се появил морският змей. Царската дъщеря събудила юнака. Той рипнал веднага на крака, метнал се пъргаво на коня и измъкнал чевръсто меча си. Морският змей налетят право върху него. В очите му бляскали светкавици, а устата му бълвала пламъци. Щом стигнал брега, развикал се, та земята чак потреперила:
— Предай се, юначе! Колкото да си як, ти не можеш да се бориш с мене и затуй влез доброволно в гърлото ми! – И раззинал уста.
— Почакай малко — засмял се Иван, — та да не се задавиш… — И като развъртял меча си, нахвърлил се на змея.
Развихрил се страшен бой — нечут и невиждан. Иван въртял меча си и удрял с него без почивка змея. Успял да отсече шест глави, но на седмата мечът му се сгорещил толкова много, че не можел да го държи повече в ръката си. И се замолил на царската дъщеря:
— Спаси ме, хубавице! Намокри забрадката си в морето и ми я дай да обвия дръжката на меча си, защото иначе не ще мога да го
държа повече — и двамата ще загинем!
Хубавицата веднага притичала, топнала забрадката си в морето и му я дала. Иван увил дръжката, стиснал меча още по-здраво и като се развъртял — отсякъл и седмата глава. Морето тозчас се укротило, стихнало. Юнакът хвърлил тялото на морския змей във водата, сбогувал се с царската дъщеря и се прибрал у дома си. Хвърлил се на завивките и веднага захъркал — тъй бил уморен от боя, че спал непробудно три дни и три нощи.
А през това време на разсъмване царят пратил началника на стражата да види какво е станало с дъщеря му. Началникът се изненадал, като я намерил жива. И щом научил от нея, че морският змей е мъртъв, извадил сабята си и я опрял в гърдите на девойката.
— Ще те заколя като пиле, ако не кажеш на баща си, че аз съм убил змея и съм те спасил! — заканил се грозно той.
— Ще кажа — уплашила се и обещала царската дъщеря.
Като научил това, царят веднага решил от благодарност и за награда да омъжи дъщеря си за началника на стражата. След три дни трябвало да стане сватбата. На празненството по тоя случай отишъл и Иван. Щом го съзряла между хората, царската дъщеря го посочила на баща си и прошепнала в ухото му:
— Този юнак уби змея, началникът ме заплаши да те излъжа.
Царят се ядосал много и накарал начаса да накажат началника на стражата, а тъй като всичко по сватбата било вече готово, оженил Иван за дъщеря си.
Така Иван останал в престолния град край морето и заживял като същински цар.

Имало едно време двама братя. Единият бил богат, другият – беден. Богатият нищо не работел, а печелел много. Бедният ловял риба и така се прехранвал.
Веднъж богатият вдигнал сватба — сина си женел.
Събрали се много гости в дома му.
„Ще ида и аз на гости на брат си“ — рекъл си бедният. Взел на заем от съседите кравай и отишъл, но застанал пред портата, не посмял да влезе. Като го зърнал, богатият брат изревал:
— Защо си се домъкнал? Да не искаш да се мериш с моите гости? Вън, да не съм те видял тук!
Натъжил се бедният брат. Взел въдицата и отишъл да лови риба. Седнал в старата си лодка и отплавал в морето. Хвърлял, хвърлял — все дребни рибки се хващали. А слънцето още малко и ще залезе. „Ех — рекъл си бедният рибар, — ще хвърля още веднъж, на късмет.“ Хвърлил въдицата и издърпал такава риба, каквато не бил виждал – голяма и цялата сребърна.
Зарадвал се беднякът, че уловил такава чудна риба, и понечил да я пъхне в торбата. А рибата изведнъж заговорила с човешки глас:
— Не ме погубвай, добри човече, пусни ме обратно във водата!
Помислил рибарят за своите деца и казал:
— Не мога да те пусна — и аз съм гладен, и децата ми отдавна искат да ядат. С какво ще се върна?
— Като си тъй беден — рекла рибата, — бръкни в устата ми и извади оттам един златен пръстен.
Рибарят помислил-помислил, па рекъл:
— Боя се да не ми откъснеш ръката.
— Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя!
Престрашил се рибарят, пъхнал си ръката в устата на рибата и извадил оттам един златен пръстен.
— За какво ми е този пръстен? — казал рибарят. — Няма да ме нахрани той.
— Почакай, ще видиш — отговорила чудната риба, — ще те нахрани и още как! Хвърли в морето тия дребни рибки и сложи пръстена на дъното на лодката.
Рибарят така и направил. И щом сложил пръстена на дъното на лодката, тутакси там се появили цяла купчина монети.
Бедният рибар пуснал рибата в морето и загребал бързо към брега. Съблякъл ризата си, събрал в нея парите и радостен се прибрал в къщи. Заживял от хубаво по-хубаво. Направил си нова къща и поканил много гости да сподели радостта си, но не поканил своя брат — не могъл да забрави обидата.
Богатият научил, че брат му в нова къща живее и с гости се весели. Заръчал на своя син:
— Иди виж какво става там!
Отишъл синът, погледнал и бегом се върнал обратно.
— Ех — казал на баща си, — какво имаш ти! А у твоя брат и къщата нова, и оборът пълен, и на трапезата само от пиле мляко няма!
Богатият позеленял от завист. Пак изпратил сина си да повика брат му.
Дошъл бедният брат при богатия.
— Откъде имаш толкова имот? — попитал богаташът. — Разправят, че живееш сега по-добре и от мен.
Беднякът не умеел да лъже — разказал всичко, както си било. Богатият, като чул, тутакси решил: „Ще ида, рекъл си, и аз да уловя тая риба“.
Купил една нова въдица, седнал в нова лодка и отплавал в морето. Ловил, ловил и уловил чудната риба.
— Не ме погубвай — молила рибата, — пусни ме, малки рибки имам.
— Не, миличка — ухилил се богаташът. — Няма да те пусна. Дай и на мене такъв пръстен, какъвто си дала на моя брат!
— Но брат ти беше беден, нямаше какво да яде. А на тебе за какво ти е?
— Как за какво! Не искам брат ми да бъде по-богат от мене. Я давай пръстена и това е! Иначе ще те отнеса в къщи и ще те изпържа…
— Е, щом е тъй — отвърнала рибата. — Вземи, щом си такъв завистлив! На мене ми е все едно.
Рибата отворила уста. Алчният богаташ напъхал до лакът ръката си. А рибата — хрус с острите си зъби! — откъснала му ръката и се спуснала с нея на дъното на морето.
Върнал се богатият брат в къщи — без пари, без една ръка.
Така му се и пада!

Имало едно време един рибар който си живеел честито в колиба на брега на морето.
Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледа¬ло и зеленината на приморските борове е омайна!
Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, пре¬метнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.
Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.
Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това…
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас. Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.
Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.
Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.
Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.
Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба…

Имало едно време едно малко врабче. То било живо и пъргаво и много нетърпеливо да полети към синьото небе.
— Внимавай. Почакай още малко. Ти си много мъничко, за да можеш да летиш — му казвали доста обезпокоени бащата и майката врабци. Но малкото било сърцато. След няколко опита, подкрепяно от внимателните криле на неговите родители, то повярвало, че е способно да прави дълги обиколки. Един прекрасен ден, като се възползувало от отсъствието на родителите си, които били отишли да търсят храна, то разперило криле и… довиждане!
— Хайде, връщай се! — викнали братчетата му. — Ако татко разбере, че си бягало, зле ще си изпатиш.
— Не, не! — отвърнало малкото врабче. — Аз ще направя просто един малък полет и бързо ще се върна!
И то отлетяло щастливо, като се дивяло на света, който се разкривал пред неговите очи.
Полетяло някое време и кацнало на едно клонче, като си рекло на ума: „Ще си почина малко и после ще се върна. Мисля, че се отдалечих множко… Хайде назад!“ — Но крилете му били станали тежки, сякаш от олово, и то не могло да ги помръдне.
— Търпение! Ще си почина още малко. — Но било толкова изтощено, че едва се държало върху клончето. Завило му се свят и… туп! — вироглавото врабче паднало на земята й си счупило едното крило.
За щастие един човек минал наблизо. Като го видял в такова окаяно положение, той му рекъл:
— Горкичкото! Не плачи, аз ще те занеса вкъщи. Ще те излекувам и ти ще можеш скоро да се върнеш у дома си.
Той се прибрал и показал на жена си раненото врабче. На нея не й се понравило това и се ядосала:
— Трябва да си полудял! Не ни стигат нашите грижи, та да се натоварим и с тази! И после още едно гърло в тази къща, това е съвсем невъзможно.
— Жено, не се сърди, не можех въпреки всичко да го оставя да умре… Аз сам ще се грижа за врабчето и ще деля с него храната си. То с нищо не ще те затрудни.
— Ти си господарят тука — отсякла жената.—Прави каквото щеш. Само гледай това врабче да не ми досажда.
Човекът кимнал в знак на съгласие, после прикрепил една пръчица към счупеното крило, направил удобно гнездо в една кутия и след като разделил с врабчето едно канче мляко, отишъл в зеленчуковата градина да му потърси червейчета.
Дните минавали. Крилото заздравяло, но врабчето не искало да се раздели с човека и да се върне у дома си:
— Ако искаш, ще остана цял живот при тебе.
—Е добре, остани, врабченце! Без тебе ще бъда самотен и тъжен. Но внимавай да не се спречкаш с жена ми.
Изминали дни, месеци и тяхната дружба все повече растяла.
Веднъж човекът трябвало да отиде в града да продаде няколко панера и поръчал на врабчето да кротува, докато той се върне. Врабчето му обещало и стояло мирно… докато един тас с кола, оставен до коритото, в който жената перяла, не привлякъл вниманието му. Врабчето взело да обикаля около таса, за да види по-добре тази чудна бяла течност.
— Бягай, врабче! — рекла жената. — Нямам друга кола. Ако разлееш таса…
И още недоизрекла, тасът се преобърнал! В гнева си тя грабнала ножицата и отрязала езика на горкото врабче, като викала:
— Махай се, неблагодарно врабче! Върви си у вас и да не съм те видяла повече!
Нещастното врабче, обляно в сълзи и страдайки ужасно, отлетяло бързо натам, където се намирало гнездото му. Човекът се завърнал и много се разстроил, като научил новината. Без да губи време, тръгнал да пита и разпитва, за да намери своя малък приятел.
— Зайо-байо — запитал той, — моля те, кажи ми, къде е гнездото на врабчето!
— Мини оттук, добри човече — на другата страна на реката.
— Моля ти се, катеричке драга, къде се намира домът на моя приятел — врабчето?
— От другата страна на планината, добри човече.
Човекът вървял дни и нощи, без да се спира, прехвърлял реки и долове, изкачвал планини, пресичал гори, докато стигнал до търсеното място. Той се срещнал с бащата и майката —врабци, наобиколени от множество малчугани, и като видял сред тях своя приятел, се разплакал от радост. Врабците го приветствували радостно и го нагостилй богато. Когато дошло време да си тръгва, те му дали едно ковчеже и му рекли:
— Ти си се отнасял много добре с нашето врабче, вземи това ковчеже, но не го отваряй, преди да стигнеш у дома си.
Човекът им поблагодарил, целунал своя приятел и както му заръчали, отворил ковчежето чак когато се прибрал в къщи. За свое най-голямо учудване там намерил безброй диаманти, златни предмети, скъпи тъкани. Завистливата жена се провикнала:
— Всичкото за тебе и нищичко за мене! И то след като съм се трудила толкова много заради това врабче! — И тя поела пътя към дома на врабчето.
— Ей, зайо — запитала тя, — знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
— От другата страна на реката, добра жено.
— Катерицо, знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
— От другата страна на планината, добра жено.
Врабците приели жената, както били приели и нейния мъж. Като я слушали да повтаря безспирно, че тя е направила голяма жертва да храни един неблагодарник, те я отрупали с извинения и благодарности.
Когато свършило угощението, те поставили две ковчежета пред жената. Едното било малко и грозничко, другото по-голямо и шарено.
— Ти си била така добра и търпелива с нашия син, затова ние искаме да ти предложим едно от тези ковчежета — казали те. — Но отвори избраното от тебе чак когато се прибереш в къщи.
Разбира се, жената избрала голямото ковчеже, което било също и по-тежко. И без дори да благодари на врабците, си тръгнала.
,,Кой знае какви хубави неща има в него! — си мислела тя. — Аз ще стана богата и всички ще ме уважават. Ще отида в града и ще имам най-хубавия от всички палати!“
И продължавала да прави хиляди и хиляди кроежи. Насред пътя любопитството й надделяло. И тъй като не могла повече да чака, жената отворила ковчежето. Но едва повдигнала капака му, зли дяволчета наскачали по лицето й, заиграли около нея, като й се кривели. Изиграна и изплашена, тя побягнала с всички сили като луда.
Така тича тя и досега. Ако ви се случи да видите жена, която тича, сякаш дяволът я гони, не я спирайте. Това е тя, лошата жена, която отрязала езика на бедното врабче.
Мъжът й, напротив, раздал всичкото си богатство на бедняците от селото и си построил малка къща, редом с къщичката на врабчето. Той притежавал едно безценно съкровище, съкровище, което не може да се купи с всичкото злато на света: един приятел искрен и предан.

Преди повече от хиляда години в Япония живели старец и старица. Мъжът всеки ден отивал в планината да насече бамбук, от него плетял заедно с жена си красиви панери, които продавал на пазара в селото. Те не били богати, но не били и бедни. И можели да бъдат напълно щастливи, ако не изпитвали голяма мъка от това, че си нямали деца.
Една сутрин в зори, когато старецът се захванал, както всякога за работа, се зачудил, като видял, че един бамбук блести, сякаш имал лампа в него. Той го отсякъл и смайването му още повече се увеличило, защото намерил в него едно малко момиченце, толкова малко, че се побирало в шепата му. Радостта на стареца била без¬мерна. Той плачел, смеел се, танцувал и непрекъснато повтарял:
„Щастието най-сетне ни се усмихна! Щастието най-сетне ни се усмихна!“
Радостта на жена му не била по малка, когато й показал момиченцето Те му направили от един панер люлка, достойна за някоя принцеса, и го нарекли с името Химе. От този ден всеки път, ко¬гато старецът отивал в планината и виждал някой бамбук да блести, той го отсичали намирал в него по малко злато. Така двамата старци доста забогатели. Химе растяла не с дни, а с часове. В края на третия месец тя станала красива девойка.
Всеки ден пред къщата им се събирали младежи да й се любуват.
Нейната хубост бързо станала известна доста надалеч от селото и слухът за нея стиг¬нал до ушите на петимата принца по име Курамочи, Миуки, Маро, Дайжин и Мико.
Тези знатни особи при¬стигнали заедно в дома на Хи¬ме да искат ръката й.
Когато старецът съоб¬щил тази новина на Химе, тя избухнала в плач и казала:
— Татко, аз не искам да се омъжвам за никого. Искам да си стоя при моите добри родители. Моля ти се, кажи им да си вървят!
— Мила дъще -— отвър¬нал кош ничарят, — да се раз¬делим с тебе, ще бъде голяма мъка за майка ти и за мене, но е редно да стане така. И после, как да върнем тези гос¬подари? Гневът им ще бъде страшен не само за нас, но и за цялото село.
Обаче Химе.нищо не ис-
кала да чуе и измислила заедно с баща си пет извънредно трудни изпитания, които те поставили на петимата кандидати.
Старецът се обърнал с тези думи към петте принца:
— Знатни господари, вие ми правите голяма чест, като сте дошли в моята скромна къща да искате ръката на дъщеря ми. Но аз не
знам кого да избера. Ето защо реших да подложа всеки от вас на едно изпитание. Ти, велики Курамочи, ще трябва да ми донесеш едно клонче от драгоценното дърво, което расте в дълбините на Източното море, където живее ужасното морско Чудовище. Ти, честолюбиви Миуки, ще трябва да се сдобиеш с петте диаманта, които жестокият морски Дракон носи около шията си. Ти, прекрасни Маро, ще трябва да ми донесеш една черупка от лястовиче яйце.
Ти, горди Дайжин…. — И той продължил така, като поставил и на останалите двама господари също такива трудни задачи. Тогава заключил:
— Онзи от вас, който пръв се върне с исканата вещ, ще се ожени за Химе.
Принц Курамочи се качил веднага на един бърз кораб и се отправил към… своите владения.
Този принц бил много ленив и само мисълта да слезе в дълбините на морето вече го изморявала. При това не много храбър, той се ужа сявал от вероятността да застане лице срещу лице с чудовището. Като пристигнал в своите земи, той свикал най-сръчните майстори и им за повядал да направят едно съвършено подобие на клонче от желаното дърво. След три години труд майсторите занесли на своя господар едно великолепно клонче. Листата му били златни, цветовете от скъпоценно камъни, а росата по тях от нежни перли. Но най-странното било че това клонче изглеждало като истинско, защото листата му като че ли били почнали да вехнат.
Курамочи побързал да натопи клончето във ваза с вода и я изпратил по слугите си на красивата. Химе.
Девойката, която мислела, че му е възложила неизпълнима за¬дача, много се зачудила, като видяла чудесното клонче.
Курамочи, доволен, че е успял да я заблуди, започнал да й раз¬казва своите въображаеми приключения. Но тъкмо й описвал борба¬та си със свирепото Чудовище, на вратата на стаята се появили за¬наятчиите и му казали:
— Велики Курамочи, заплати ни цената на клончето, за да мо¬жем да се върнем по домовете си.
Така изобличен, Курамочи трябвало да се оттегли и да се върне в своя палат, посрамен и сразен.
Миуки също се опитал да на¬кара други да се потрудят вместо него. Той раздал пари на своите слуги и им заповядал да отидат и се преборят с Дракона и да му из¬тръгнат огърлицата с диамантите.
Слугите тръгнали към морето, но вместо да се борят с Чудови¬щето, избягали с парите.
Смелият Миуки се оказал сам и не му оставало нищо друго, освен сам да се пребори с Дракона. Потеглил смело с кораба, като си мис¬лел: „В края на краищата какво пък толкова представлява този Дракон? Защо ще се плаша от него?“
Но едва излязъл в открито море, и се разразила ужасна буря. Ко¬рабът се въртял и се люшкал и без малко не потънал.
Миуки усетил, че куражът му се топи като сняг на слънце и по-вярвал, че тази буря се е развилняла от гнева на Дракона.
Той се объркал и почнал да вика като луд:
— Прости ми, господарю Драконе! НикОга не ще помисля вече да те убивам! Прости ми!
И той плачел и цял треперел.
Бурята продължила цели три дена. Най-еетне морето се успоко¬ило. Миуки се върнал у дома си, като напълно забравил Химе.
През това време Маро бил изпратил своите подчинени да търсят черупка от лястовиче яйце. Но те нищо не намерили.
Един ден на Маро му се сторило, че вижда в едно гнездо нещо като яйце, готово да се излюпило Сигурен, че е намерил търсеното, той извикал слугите си и им рекъл:
— Негодници! Трябваше само да хвърля един поглед, за да намеря онова, което, според вас, не съществува! Хайде, аз сам
ще се заловя с тази работа После ще си разчистваме сметките.
Той вързал един голям панер с въже, което преметнал пред един дебел клон на съседното дърво. После, като се настанил в па-нера, заповядал:
— Хайде, ленивци, теглете въжето!,
Слугите изпълнили заповедта и Маро в миг се намерил на ви-сочината на гнездото. Протегнал ръка, хванал нещото и се провикнал
— Спускайте ме по-скоро!
Слугите пак послушали, но в бързината изпуснали въжето Така Маро се намерил на земята по недотам достоен начин. Щом излязъл от панера, погледнал онова, което бил взел от гнездото. Срам и позор! Той стискал между пръстите си… една птича курешка!
Другите двама кандидати също нямали по-голям успех и трябвало да се откажат от ръката на прекрасната девойка.
Мълвата за красотата на Химе достигнала чак до ушите на им
ператора. Връщайки се един ден от лов, той се отбил в къщата на старците, за да види дали онова, което бил чувал да се говори, е вярно. Но едва зърнал Химе, той извикал:
— Ти си още по-хубава, отколкото ми разказваха! Аз искам да дойдеш с мене в моя палат.
Химе се разплакала и го умолявала да я остави при родителите й. Смекчен от сълзите й, императорът се съгласил тя да си остане. През това време девойката била подхванала четвъртата си пролет и нещо ново и чудно станало с нея: Химе по цели часове оставала да гледа луната и все плачела.
Родителите й толкова се разтревожили от това, че един ден я запитали:
Скъпа дъще, защо си така тъжна?
— Аз съм родена на луната и съм царицата на небесните нимфи.
Времето, което ми е определено да остана на земята, наближава своя край. През месец август, при пълнолуние, ще дойдат да ме вземат и аз ще трябва да напусна земята, за да се възкача там горе.
Старецът бил силно озадачен и отишъл при императора да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Императорът също бил поразен и обещал да изпрати войници, които да бранят Химе.
Когато настъпила съдбовната нощ, затворили Химе в една уединена стая, а група избрани войници наобиколили къщата. Неколцина се покачили дори на покрива.
Точно в среднощ някаква странна светлина заляла земята и хората видели да слизат от небето върху един бял облак цяла дружина небесни пратеници, облечени в блестящи дрехи. Войниците опънали още повече лъковете си и се приготвили да стрелят, но изведнъж се разтреперали, ръцете и краката им се вцепенили и те останали като вкаменени.
Вратата на стаята, в която Химе била затворена така грижливо, се открехнала бавно, съвсем бавно.
Една великолепна колесница спряла пред къщата и един от пратениците се обърнал към стареца и му казал:
— Доста време вече Химе е. под твоите грижи.
Сега трябва да се върне в своето царство.
После се обърнал към Химе:
— Скъпа царице, моля те да се върнеш сред нас.
Това е твой дълг.
Докато той говорел, нимфите били снели кимоното на Химе и й облекли друго, много по-хубаво, изтъкано от лунни лъчи.
Отчаяните старци се приближили до Химе и рекли през сълзи:
— Дъще, скъпа дъще, отведи ни със себе си на луната
— Ах! Колко бих желала! — рекла Химе, хъл¬цайки. – Но как бих могла? Вие сте земни същества и не ви е съдено да живеете на луната. Ето, вземете това кимоно. Всеки път, когато го облечете, аз ще идвам невидима при вас. Сбогом!
Тя се качила в колесницата, като все се обръщала към нещастните старци. Колесницата, бавно теглена от крилатите, коне, започнала да се издига.
— Химе, Химе, върни се! — викали двамата старци, протягайки шии, за да виждат по-добре. колесницата, която се смалявала постепенно, като се отдалечавала.
— Химе, Химе, върни се!
Но колесницата вече изчезвала в безкрая на посребреното небе.