Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.“ И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!“
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.“ — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Всяка вечер младият рибар влизаше навътре в морето и хвърляше мрежите си във водата.
Когато вятърът духаше от брега, той не улавяше нищо или съвсем малко, защото това беше лош, чернокрил вятър, и яростни вълни се надигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините и се заплиташе в дупките на мрежата му. Той я занасяше на пазара и там я продаваше.
Всяка вечер рибарят влизаше навътре в морето, а веднъж мрежата му беше така пълна, че едва можа да я изтегли в лодката. Той се засмя и си каза:
„Навярно съм уловил всичката риба, която плува, или съм впримчил някое чудовище за чудо и приказ, или някоя страхотия, която Великата кралица би пожелала да види.“ — И като напъна силите си, той затегли грубите въжета, докато дългите вени на ръцете му се издуха като линии от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо по-близо идваше кръгът от плоски коркове, докато най-сетне мрежата се издигна над водата.
Но в нея нямаше никаква риба, нито пък някое чудовище или ужасяващо същество, а само една малка, заспала русалка. Нейната коса беше като мокро златно руно и всеки отделен косъм като нишка от чисто злато в стъклена чаша. Нейното тяло беше бяло като слонова кост, от сребро и седеф беше опашката й, обвита със зелени морски водорасли. Ушите й бяха като морски раковини, а устните й — същински морски корали. Студените вълни заливаха студените й гърди и солта блестеше върху клепките й.
Тя беше толкова красива, че когато младият рибар я видя, ахна от изумление, протегна ръка и придърпа мрежата до себе си и като се наведе над борда, взе русалката в прегръдките си. Но щом я докосна, тя извика като изплашена чайка и се събуди, погледна го ужасена със своите, бледоморави аметистови очи и се опита да се отскубне. Но той я държеше така здраво притисната, та не се страхуваше, че ще си отиде.
И когато русалката разбра, че няма да може да избяга от него, разплака се и каза:
— Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствена дъщеря на царя, а моят баща е стар и самотен.
Но младият рибар отвърна:
— Няма да те пусна, ако преди това не обещаеш, че когато те повикам, ще идваш и ще ми пееш, защото рибата обича да слуша песните на морските хора и моите мрежи ще бъдат винаги пълни.
— Заклеваш ли се, че ще ме пуснеш, ако ти обещая това? — извика русалката.
— Заклевам се, че ще те пусна!- отвърна младият рибар.
И тя му обеща това, което той искаше, и се закле с клетвата на морските хора.
Тогава той отпусна ръцете си, които я притискаха, и тя потъна във водата, разтреперена от непонятен страх.
Всяка вечер младият рибар навлизаше навътре в морето и извикваше русалката, а тя се показваше от водата и му пееше. И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбините, за да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си и едни ловеше, а други пронизваше с копието си. И когато лодката се напълваше, русалката му се усмихваше и се гмурваше във водата. Но нито веднъж тя не се доближи до него, за да я докосне. Често той я викаше и я молеше, но тя не се съгласяваше и когато той се опитваше да я хване, тя се потапяше дълбоко във водата, както само тюлените могат да се потопяват, и повече не я виждаше този ден.
И с всеки изминат ден гласът й ставаше все по-сладък за неговите уши. Така сладък беше нейният глас, че рибарят забрави своите мрежи и своите хитрини и вече не се грижеше за работата си. С яркочервени перки и с изпъкнали златни очи рибите-тон преминаваха на цели пасажи, но той не ги забелязваше. Неговото копие лежеше неизползвано настрани, а кошниците от плетена тръстика бяха празни. С отворена уста и очи, замъглени от удивление, той седеше без работа в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли пропълзяваха край него и скитницата луна посребряваше мургавите му крака.
И една вечер той извика русалката и й каза:
— Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за свой жених, защото те обичам.
Но русалката поклати глава,
— Ти имаш човешка душа — отвърна тя. — Само ако пропъдиш душата си, тогава бих могла да те обичам.
И младият рибар си каза: „Каква полза имам от душата си? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Наистина, трябва да я пропъдя и ще стана най-щастливият човек!“ И от устата му се изтръгна радостен вик и като се изправи в изрисуваната лодка, той протегна ръце към русалката.
— Ще пропъдя душата си — извика той — и ти ще бъдеш моя невеста, а аз ще бъда твой жених. И в дълбините на морето ще живеем и всичко това, за което ми пееше, тогава ще ми покажеш, и всичко, което желаеш, ще правя и ние няма никога да се разделим.
А малката русалка се засмя от удоволствие и закри лицето си с ръце.
— Но как да пропъдя душата си? — извика младият рибар. — Кажи ми какво да направя и то веднага ще бъде сторено.
— Уви! Не зная! — отвърна малката русалка. — Морските хора нямат души. — И тя го погледна тъжно и изчезна в дълбините.
И младият рибар отиде на пазарището в града и вървеше бавно с наведена глава като човек, изпълнен с голяма скръб.
И когато търговците го видяха, че идва, те си зашушукаха, а един го пресрещна, извика го по име и му рече:
— Какво имаш за продан?
— Ще ти продам душата си — отвърна рибарят. — Моля ти се, купи я, защото ми е омръзнала. За какво ми е душата? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
Но търговците му се присмяха и казаха:
— За какво ни е човешка душа? Тя не струва пукната пара, Продай ни тялото си в робство и ние ще те облечем в морскосиньо, ще ти сложим пръстен върху пръста и ще те направим любимец на Великата кралица. Но не говори за душата, защото за нас тя е нищо и няма никаква стойност.
— И младият рибар отново се върна край морето и се замисли какво да прави.
Към пладне рибарят си спомни за един свой другар, който събираше морски водорасли. Той му бе разказвал за една млада магьосница, която живеела в една пещера на носа на залива и била много изкусна в магиите си. И той стана и се затича, и толкова голямо беше желанието му да се отърве от душата си, че облак прах се дигаше подире му, когато тичаше по пясъка на брега.
— По сърбежа на дланта си младата магьосница узна за неговото идване, засмя се и разпусна червените си коси. С червената коса, която я обгръщаше, тя застана пред входа на пещерата и в ръката си държеше клонче от цъфнал див бучениш,
— Какво ти липсва? Какво ти липсва? — извика тя, когато той дойде задъхан по стръмнината и се поклони, — Риба за мрежата ти при насрещен вятър? Аз имам една малка тръстикова свирка и когато свирна с нея, кефалите идват към залива. Но тя има цена, прекрасни момко, тя има цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Буря да потопи корабите и да изхвърли сандъците с несметни съкровища на брега? Аз имам власт над повече бури от вятъра и със сито и ведро вода мога да изпратя големите галери на дъното на морето. Но аз имам цена, прекрасни момко, аз имам цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз знам едно цвете, което расте в долината и никой освен мене не знае за него. То има пурпурни листа и звезда в сърцевината си, а неговият сок е бял като мляко. Ако само докоснеш с това цвете твърдите устни на кралицата, тя ще дойде с тебе и накрай света. И това има своята цена, прекрасни момко, това има своята цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз мога да счукам жаба в хаван и да направя питие, разбъркано с мъртва ръка. Напръскай с течността твоя враг, докато спи, и той ще се превърне в черна усойница и неговата рождена майка ще го убие. С колело мога да смъкна луната от небето и в един кристал мога да ти покажа смъртта. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Кажи ми твоето желание и аз ще го изпълня. Но ти ще трябва да ми го заплатиш, прекрасни момко, ти ще трябва да ми го заплатиш!
— Моето Желание е много скромно — каза младият рибар. — Толкова е скромно, че търговците ми се присмяха и отказаха да го купят. Затова съм дошъл при тебе, макар хората да казват, че си зла, и каквато да е цената, аз ще я заплатя.
— Какво искаш? — попита магьосницата, като се приближи до него.
— Искам да пропъдя душата си — отвърна младият рибар.
Магьосницата пребледня, потрепера и скри лицето си в синьото наметало.
— Прекрасни момко, прекрасни момко — промълви тя, — това, което искаш, е ужасно!
Той тръсна кестенявите си къдрици и се изсмя: — Моята душа не значи нищо за мене — отвърна той. — Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа? — попита магьосницата и го погледна с хубавите си очи.
— Пет златни монети — отвърна той — и моите мрежи, и колибата от плет, където живея, и изрисуваната лодка, с която плавам. Само ми кажи как да се отърва от душата си и аз ще ти дам всичко, което притежавам.
Магьосницата се засмя подигравателно и го удари с клончето бучениш.
— Аз мога да превръщам есенните листа в злато — отвърна тя
и ако пожелая, мога да изтъка бледите лунни лъчи в сребро.
— Какво да ти дам тогава — възкликна рибарят, — щом твоята цена не е нито злато, нито сребро?
Магьосницата поглади косата му със своята тънка, бяла ръка.
— Ти трябва да танцуваш с мене, прекрасни момко — прошепна гя и му се усмихна при тези думи.
— Как, само това ли? — учуди се младият рибар и се изправи.
— Само това — отвърна тя и отново му се усмихна.
— Тогава при залез ще отидем да танцуваме на някое потайно място — съгласи се рибарят — и след като танцуваме, ще ми кажеш това, което искам да знам.
Магьосницата поклати глава.
— При пълнолуние, при пълнолуние — промърмори тя. После се огледа и ослуша. Не се чуваше никакъв друг шум освен шумът на
вълната, която долу гризеше гладките камъчета. Тогава магьосницата протегна ръка, привлече рибаря към себе си и доближи сухите си устни до ухото му.
— Тази нощ ги трябва да дойдеш навръх планината — прошепна тя. — Застани под клоните на габъра и ме чакай. Ако едно черно
куче изтича насреща ти, удари го с върбова пръчка и то ще се махне.
Ако ти се обади един бухал, не му отвръщай. Когато настъпи пълнолуние, аз ще бъда с тебе и ние ще танцуваме на тревата.
— Но ще се закълнеш ли, че ще ми кажеш как да пропъдя душата си? — запита я рибарят.
Магьосницата пристъпи напред а слънчевата светлина и вятърът зашумоля в червената й коса.
— Заклевам се в копитата на козела! — отвърна тя.
— Ти си най-добрата магьосница! — извика младият рибар. — И аз наистина ще танцувам с тебе тази нощ навръх планината. Стига да поискаше, бих ти дал злато или сребро. Но щом като такава е твоята цена, ти ще я получиш, защото тя е съвсем малка. — И той свали шапката си, поклони се дълбоко и изтича към града, изпълнен с голяма радост.
А магьосницата го следеше и когато той се загуби от погледа й, гя влезе в пещерата, взе едно огледало от кутия от кедрово дърво с резба и го сложи на поставка. После изгори върху запалените дървени въглища пред него върбинка и се вгледа във вълмата от пушек. Ала след малко стисна юмруци от яд.
— Той трябва да бъде мой! — промърмори тя. — И аз съм красива като нея!
Вечерта, когато луната изгря, младият рибар се изкачи навръх планината и застана под клоните на габъра. Като щит от излъскан метал кръглото море лежеше в краката му и сенките на рибарските лодки се движеха в малкия залив. Един голям бухал с жълтосернисти очи го извика по име, но той не му отвърна. Едно черно куче се спусна насреща му и заръмжа. Той го удари с върбовата пръчка и то заскимтя и избяга.
В полунощ пристигнаха магьосниците, като летяха във въздуха подобно прилепи.
— Вай! — изкрещяха те, щом кацнаха на земята. — Тук има някой, когото не познаваме! — И те задушиха наоколо, говореха помежду си и си правеха знаци.
Последна дойде младата магьосница с развята от вятъра червена коса. Тя носеше златотъкана дреха, бродирана с паунови очи, а на главата си имаше шапчица от зелено кадифе.
— Къде е той? Къде е той? — развикаха се магьосниците, когато я видяха, яля тя само се усмихна, изтича по габъра, хвана рибаря за ръка, изведе го на лунната светлина и двамата започнаха да танцуват.
Те се въртяха и въртяха, а младата магьосница подскачаше така високо, че той можеше да види яркочервените токчета на обувките й.
— По-бързо! — извика магьосницата и обви ръцете си около врага му, а нейният дъх парна лицето му.
— По-бързо, по-бързо! — викаше тя и земята сякаш се завъртя под краката му, и умът му се помъти. Той чу как магьосницата се смее, хвана я през кръста и я завъртя лудо около себе си.
Изведнъж в гората излая куче и танцуващите спряха. После магьосниците изпищяха като ястреби и отлетяха. Младата магьосница с червената коса също се опита да избяга, ала рибарят я хвана за китките.
— Няма да те пусна, докато не ми откриеш тайната.
— Каква тайна? — попита магьосницата, боричкаше се като дива котка и хапеше своите покрити с пяна устни.
— Ти знаеш — отвърна той.
Нейните тревистозелени очи се замъглиха от сълзи и тя каза на рибаря:
— Искай от мене всичко друго, само не и това!
Той се засмя и я стисна още по-силно.
И когато разбра, че няма да се откопчи, тя му пошепна:
— И аз съм толкова хубава, колкото дъщерята на морето, и приятна като тези, които живеят в синята вода! — И тя се заумилква в него и приближи лицето си до неговото. Но той я отблъсна начумерено и каза:
— Ако не удържиш на думата си, която ми даде, аз ще те убия като вероломна магьосница.
Тя пребледня като цвета на дивия рошков и потрепера.
— Нека бъде волята ти — промърмори тя. — В края на краищата това е твоята душа, а не моята. Прави с нея, каквото искаш! —И тя извади от пояса си малък нож с дръжка от зелена змийска кожа и му го даде.
— За какво ше ми послужи това? — попита я той учудено.
Тя помълча няколко мига и върху лицето и се изписа ужас. После отметна косата си от челото и като се усмихна странно, каза:
— Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към луната и отрежи около краката сянката, която е тяло на твоята душа.
Тогава заповядай на душата си да те напусне и тя ще го стори. Младият рибар потрепера.
— Истина ли е това, което казваш? — прошепна той.
— Истина е и бих искала да не ти го казвам — извика магьосницата и се притисна разридана в коленете му.
Той я отстрани от себе си, остави я в буйната трева и като стигна ръба на склона, затъкна ножа в колана си и започна да слиза.
А душата му, която беше в него, го призоваваше:
— Чуй! Аз живях с тебе през всичките тези години и бях твой слуга. Не ме пропъждай сега, защото какво лошо съм ти сторила?
А младият рибар се изсмя :
— Ти не си ми сторила нищо лошо, ала аз нямам нужда от тебе — отвърна той. — Светът е широк, а има също и рай и ад, и неясният здрачен дом между тях. Върви, където искаш, но не ме безпокой, защото моята любов ме зове.
И неговата душа го умоляваше жалостиво, ала той не й обръщаше внимание и ловко скачаше от скала на скала бързоног като дива коза и най-сетне стигна равнината и жълтия бряг на морето.
С бронзови крака и ръце и строен като статуя, изваяна от елин, той застана на пясъка с гръб към луната и от пяната се протегнаха бели ръце, които го викаха, и от вълните се надигнаха неясни очертания, които му се поклониха. Пред него лежеше сянката му, която беше тялото на неговата душа, а зад него в медноцветния въздух висеше луната.
И душата му каза:
— Ако наистина ти трябва да ме пропъдиш, не ме отпращай без сърце. Светът е жесток, дай ми и сърцето си.
Рибарят поклати глава и се усмихна:
— С какво ще обичам моята любима, ако ти дам сърцето си?
— Моля те, бъди милостив! — каза неговата душа. — Дай ми сърцето си, защото светът е много жесток и аз се страхувам.
— Моето сърце принадлежи на любимата ми — отвърна рибарят, — затова не се бави, а тръгвай!
— А аз не трябва ли също да обичам? — попита душата.
— Отивай си, защото нямам нужда от тебе! — извика младият рибар и като взе малкия нож със зелена змийска кожа, отряза сянката около краката си, а тя се изправи, застана пред него и го изгледа. Приличаше съвсем на него.
Той се отдръпна назад, затъкна ножа в колана си и го обзе едно чувство на страхопочитание.
— Отивай си — прошепна той — и да не виждам повече лицето ги!
— Не, ние трябва пак да се срещнем — каза душата. Гласът й беше тих като на флейта, а докато говореше, устните й едвам се раздвижваха.
— Как ще ме срещнеш? — извика младият рибар. — Нали няма да ме последваш в дълбините на морето?
— Веднъж в годината аз ще идвам на това място и ще те повиквам — каза душата. — Може би ти ще имаш нужда от мене?
— Каква ли пък нужда ще имам от тебе? — извика младият рибар, — но нека бъде, както казваш. — И той се гмурна във водата и
тритоните надуха роговете си, а малката русалка излезе да го посрещне, обви ръце около врата му и го целуна по устата.
А душата стоеше на самотния бряг и ги наблюдаваше. И когато те изчезнаха в дълбините на морето, тя тръгна разплакана над блатата.
И след една година душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разкажа, защото видях чудни неща.
И той се приближи, легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
А душата му заразказва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към изток и тръгнах натам.
От изток иде всичко, което е мъдро. Шест дни пътувах и на седмия, когато луната изгря, забелязах в равнината лагерен огън и се отправих към него. Група търговци седяха върху килими около огъня. Камилите им бяха вързани зад тях, а негри слуги опъваха палатки от щавена кожа върху пясъка и правеха висока ограда от бодлива круша.
Когато се приближих, водачът на търговците стана, извади сабята си и ме попита какво търся. Отвърнах, че съм принц в моята страна и че съм избягал от татарите, които са искали да ме направят свой роб.
Един негър ми донесе кобилешко мляко в дървен съд и парче печено агнешко месо.
На разсъмване ние потеглихме. Аз яздех отстрани на водача. В кервана имаше четиридесет камили, а мулетата бяха два пъти по четиридесет на брой.
На четвъртия месец пристигнахме в град Илел и почукахме на градската порта. Тя беше изкована от червен бронз и инкрустирана с морски дракони и дракони, които имат криле. Стражите погледна¬ха от своите бойници и ни попитаха какво искаме. Преводачът на кервана съобщи, че идваме от остров Сирна с много стока.
Те отвориха портите и щом влязохме, хората наизлизаха от домовете си да ни гледат, а един глашатаи тръгна из града, като викаше през раковина. Ние стояхме сред пазарния площад и негрите развързваха вързопите от пъстроцветни платове и отваряха инкрустираните сандъци от явор. И когато изпълниха своите задължения, търговците изложиха чудните си стоки: навосъчени ленени платове от Египет и рисувани ленени платна от страната на етиопите, пурпурни сюнгери от Тир и сини завеси от Сидон, чаши от студен кехлибар, изящни съдове от стъкло и чудновати съдове от печена глина.
И на първия ден дойдоха жреците и размениха с нас. на втория ден дойдоха благородниците, а на третия — занаятчиите и робите, защото такъв е обичаят им с всички търговци, които стоят в града.
А ние чакахме новолуние и докато луната намаляваше, аз скучаех и скитах из улиците на града и така стигнах до градината на неговия бог. Между зелените дървета жреците се движеха тихо в своите жълти одежди и върху настилка от черен мрамор се издигаше червен като роза дом, в който живееше богът. Вратите на този лом бяха напръскани с лак и бикове, и пауни бяха изработени върху него от масивно полирано злато. Полегатият покрив беше от морско-зелен порцелан и издадените навън стрехи бяха опасани със звънчета. Когато белите гълъби прелитаха край тях, закачаха с крилцата си звънчетата и те звъняха.
Пред храма имаше басейн с бистра вода и дъно от пъстрожилест оникс. Легнах край него и с бледите си пръсти докоснах широките листа. Един от жреците дойде насреща ми и застана зад мене. На краката си носеше сандали — едната беше от мека змийска кожа, а другата от птичи пера. На главата си имаше митра от черна плъст, украсена със сребърни полумесеци. Седем жълти цвята бяха втъкани в одеждата му и накъдрената му коса беше боядисана синкавобяло.
След малко той проговори и ме попита какво желая. Казах му, че моето желание е да видя бога.
Той наведе глава от учудване и като ме взе за ръка, повдигна ме и ме въведе в храма.
И ето, там нямаше идол, нито някакво изображение, а само едно огледало от кръгъл метал, поставено върху каменен олтар.
И аз попитах жреца:
— Къде е богът?
А той ми отвърна:
— Няма друг бог, а само това огледало, което виждаш, защото
това е огледалото на Мъдростта. То отразява всичко, което е на небето и на земята освен лицето на този, който гледа в него. Лицето му не се отразява, така че този, който гледа, да бъде мъдър. Много други огледала има, но те са огледала на Мнението. Това е единственото огледало на Мъдростта. И тези, които притежават това огледало, знаят всичко и нищо не е скрито за тях. А тези, които не го притежават, нямат мъдрост. Затова то е богът и ние му се кланяме.
И аз погледнах в огледалото и беше точно така, както ми каза жрецът.
И аз сторих нещо необикновено, но какво сторих, няма значение, защото в една долина на един ден път оттук аз скрих огледалото на Мъдростта. Позволи ми да вляза отново в теб и да стана твой слуга и ти ще бъдеш по-мъдър от всички мъдреци и Мъдростта ще бъде твоя. Позволи ми да вляза в тебе и никой няма да бъде така мъдър като тебе.
Но младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Мъдростта — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Мъдростта — каза душата.
— Любовта е по-хубава! — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата тръгна разплакана над блатата.
И като мина втората година, душата дойде на морския бряг и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разправя какви чудни неща съм видяла.
И той се приближи, легна в плитчината, подиря глава върху ръката си и се заслуша.
И душата му зар аз казва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към юг и тръгнах натам
От юг идва всичко, което е безценно. Шест дни пътувах но широките пътища, които водят към град Аштър, по прашните червени пътища, по които поклонниците обикновено вървят, вървях и аз и на сутринта на седмия ден повдигнах очи и ето — градът лежеше в краката ми, защото той е разположен в една долина.
Девет порти има този град и пред всяка порта стои бронзов кон, който цвили, когато бедуините слизат от планините. Стените са обли-цовани с мед и наблюдателните кули са покрити с пиринч. Във всяка кула стои по един стрелец с лък в ръка. При изгрев слънце той удря със стрела в един гонг, а на залез надува рог.
Когато поисках да вляза, стражите ме спряха и ме попитаха кой съм. Отвърнах им, че съм дервиш, тръгнал за Мека. Те се учудиха и ме поканиха да вляза.
Вътре е като в базар. Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. По тесните улички като големи весели пеперуди трептят книжни фенери. Когато вятърът духа над покривите, те се издигат и спускат като цветни водни мехурчета. На копринени килимчета пред дюкяните седят търговците. Те имат прави черни бради и техните тюрбани са покрити със златни пайети. Дълги броеници от кехлибар и костилки от праскови, покрити с резба, се плъзгат между спокойните им пръсти. Някои от тях продават ароматен сок и валерианова трева, редки парфюми от островите на Индийското море и гъсто масло от червени рози, смирна и заострени като нокти карамфилчета. Когато някой се спре да говори с тях, те хвърлят щипка тамян върху мангал с дървени въглища и въздухът се изпълва със сладка миризма.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. С големи черни мехове на рамо продавачите на вино си проправят път през навалицата. Много от тях продават вино от Шираз, което е сладко като мед. Те то поднасят в метални чашки и го наръсват с розови листенца. На пазара стоят продавачите на плодове и предлагат всички видове плодове; узрели смокини с омекнала пурпурна сърцевина, пъпеши, които миришат на мускус, жълти като топаз, особен вид лимони и райски ябълки, и чепки бяло грозде, кръгли червенозлатисти портокали, зелено-златисти овални лимони. Не можеш да си представиш колко странни са тия хора. Когато са радостни, отиват при продавачите на птици, купуват си птица в клетка и я пускат на свобода, за да стане радостта им по-голяма, а когато са тъжни, шибат се с тръни, та да не намалее скръбта им.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. На празника по случай новолунието младият император излезе от двореца си и отиде в джамията да се моли. Неговата коса и брада бяха боядисани с розови листа, а бузите му бяха напудрени със ситен златен прашец. Стъпалата на краката му и дланите на ръцете му бяха боядисани ярко жълти.
При изгрев слънце той излезе от двореца в одежда от сребро, а на залез се върна в дреха от злато. Хората се хвърляха на земята и криеха лицата си, но аз не сторих така. Стоях край сергията на един продавач на фурми и чаках. Когато императорът ме видя, той повдигна своите боядисани вежди и спря. Стоях съвсем спокоен и не му се поклоних. Хората се учудваха на моята дързост и ме съветваха да избягам от града. Ала аз не им обърнах внимание.
През нощта лежах на възглавницата в чайната, която се намира на улицата на наровете, когато стражите на императора влязоха и ме поведоха към двореца. Вътре те затваряха всяка врата зад мене и слагаха верига на нея.
Когато прекосявах двора, две забулени жени погледнаха от един балкон и ме проклеха. Стражите забързаха и задният край на копията им кънтеше по излъскания под. Те отвориха вратата от обработена слонова кост и аз се намерих в градина на седем тераси. Тя беше засадена с лалета, огромни маргарити и сребристо поръсени алоета.
В дъното на градината се издигаше малък павилион.
Началникът на стражите ми даде знак да вляза в павилиона. Аз пристъпих, без да треперя и като дръпнах тежката завеса, влязох вътре.
Младият император лежеше изтегнат върху диван от боядисани лъвски кожи и един исландски сокол беше кацнал на китката му. Зад него, гол до кръста, стоеше нубиец с пиринчен шлем и тежки обеци на продупчените си уши. На масата до дивана имаше голям ятаган от стомана.
Когато императорът ме видя, намръщи се и ме попита:
— Как е твоето име? Не знаеш ли, че аз съм императорът на този град?
Ала аз не отговорих.
Той посочи с пръст ятагана и нубиецът го взе, втурна се напред и ме удари със страшна сила. Острието изсвири през мене, но не ме нарани. Нубиецът падна и се просна на пода, а когато стана, зъбите му тракаха от ужас и той се скри зад дивана.
Императорът скочи на крака и като взе копие от една стойка за оръжия, хвърли го срещу мене. Аз го хванах във въздуха и счупих дръжката на две. Той изстреля към мен стрела, но аз вдигнах ръце и тя спря по средата на пътя си. Тогава той извади кинжала си от белия кожен колан и преряза гърлото на нубиеца, за да не издаде робът неговия позор.
Когато нубиецът издъхна, императорът се обърна към мене и като обърса блясналата пот от челото си с везана кърпичка от пурпурна коприна, той ме попита:
— Ти пророк ли си, та аз не мога да те нараня? Моля те, напусни тази нощ моя град, защото докато си тук, аз не съм негов господар!
А аз му отвърнах:
— Ще си отида, ако ми дадеш половината от богатствата си. Дай ми половината от богатствата си и аз ще си отида.
В двореца има една зала с осем стени от червен порфир и таван от пиринчеки плочки, от които висят лампи. Императорът докосна една от стените, тя се отвори и ние минахме по коридор, осветен от много факли. От всяка страна в нишите стояха големи делви за вино, пълни със сребърни монети. Когато стигнахме до средата на коридора, императорът изрече думата, която не бива да се изрича, и гранитната врата се отвори широко посредством тайна пружина и той закри с ръце очите си, за да не се заслепят.
Няма да повярваш какво чудно място беше това. Там имаше огромни костенурчени черупки, пълни с бисери, и огромни издълбани лунни камъни, пълни с червени рубини. Златото беше насипано в ковчежета от слонска кожа, а златният прах — в кожени торби. Имаше опали и сапфири — едните в чаши от кристал, а другите в чаши от нефрит. Кръгли зелени изумруди бяха наредени по големина върху тънки блюда от слонова кост, а в единия ъгъл имаше копринени торби, напълнени някои с тюркоази, а други с берили. Роговете от слонова кост бяха отрупани с пурпурни аметисти, а пиринчените рогове с други скъпоценни камъни. Колоните на залата бяха от кедър, накичени с нанизи от жълти сапфири. В плоските кръгли щитове имаше александрийски камъни, оцветени едновременно като вино и като трева. И все пак аз ти споменавам само една десета част от това, което имаше там.
И когато императорът дръпна ръцете си от лицето, той ми каза:
— Това е моята хазна и половината е твое, както ти обещах. И ще ти дам камили и водачи за камилите и те ще изпълнят твоите заповеди, и ще занесат твоя дял от съкровищата, в която част на света пожелаеш. И това ще бъде извършено тази нощ, защото не искам слънцето, което е мой баща, да види, че в града ми има човек, когото не мога да убия.
Ала аз му отговорих:
— Златото, което е тук, е твое, и среброто също е твое, и твои са скъпоценните камъни и всички скъпи неща. Ала аз нямам нужда от тях. Нито пък ще взема от тебе каквото и да е освен този малък пръстен, крито носиш на пръста на ръката си.
А императорът се намръщи.
— Това е прост оловен камък — възкликна той — и няма никаква стойност. Затова вземи половината от съкровищата и напусни града ми.
— Не — отвърнах аз, — няма да взема нищо друго освен оловния пръстен, защото аз зная какво е написано от вътрешната му стра¬на и за какво служи.
И императорът се разтрепера и се замоли:
— Вземи всичките съкровища и напусни моя град! Моята поло-вина ще бъде твоя също.
И аз сторих нещо странно, но това, което сторих, няма значение, защото в една пещера, която е на един ден път от онова място, аз скрих пръстена на Богатството. Само един ден път е до онова място и той те чака да идеш. Този, който притежава този пръстен, е по-богат от всички царе на света. Затова ела и го вземи и богатствата на света ще бъдат твои.
Ала младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Богатството — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Богатството — каза душата.
— Любовта е по-хубава — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата си тръгна разплакана над блатата.
И като измина третата година, душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, и той излезе от дълбините, и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да мога да говоря с теб, защото аз видях чудни неща!
Рибарят се приближи и легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
И душата заразказва:
— В хана край реката на един град седях с моряци, които пиеха от два вида на цвят вина и ядяха хляб, направен от ечемик, и малки солени рибки, поднесени с оцет и дафинови листа, и както седяхме и се веселяхме, при нас влезе един старец. В ръцете си носеше кожен килим и лютна с два кехлибарени рога.
И щом постла килима на пода, удари с паче перце по струните на своята лютна и едно момиче със забулено лице дотича и започна да танцува пред нас. Нейното лице беше забулено с прозрачен воал, ала краката й бяха боси. Боси бяха краката й и те се движеха по килима като малки, бели гълъби. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно, а градът, в който тя танцува, е само на един ден път оттук.
Младият рибар чу думите на своята душа и се досети, че малката русалка няма крака и не може да танцува. И един силен копнеж го изпълни, и той си каза: „Само един ден път е до там и аз мога да се върна при моята любима!“ И той се засмя, стана от плитчината и тръгна към брега.
И когато стигна до сухия бряг, той се засмя отново и протегна ръце към душата си. А душата му нададе силен радостен вик, изтича да го пресрещне и влезе в него. Тогава младият рибар видя пред себе си върху пясъка сянката на тялото, която е тялото на душата. А душата му каза:
— Нека не се бавим, а да се махаме оттука, защото морските богове са завистливи и имат чудовища, които изпълняват заповедите им.
И те забързаха и през цялата нощ пътуваха под луната и през целия следващ ден пътуваха под слънцето, а вечерта пристигнаха в един град. И младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, където танцува тази, за която ми говори? А душата му отвърна:
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
И те влязоха, и тръгнаха по улиците, и когато минаваха по улицата на златарите, младият рибар видя прекрасна сребърна чаша, изложена на една сергия. И неговата душа му каза:
— Вземи тази сребърна чаша и я скрий!
И той взе чашата и я скри в гънките на наметалото си, а после побързаха да напуснат града и след като извървяха около една левга, младият рибар се намръщи, захвърли чашата и рече на душата си:
— Защо ме накара да взема тази чаша и да я скрия? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна.
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на втория ден те пристигнаха в друг град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
Така те влязоха и минаха по улиците, и когато минаваха по ули-цата на продавачите на сандали, младият рибар видя едно дете да стои край съд с вода. А душата му каза:
— Удари това дете!
Тогава той заудря детето, докато то се разплака, и след кйтв стори това, побързаха да излязат от града. И след като бяха изминали една левга, младият рибар се разгневи и рече на душата си:
— Защо ме накара да ударя детето? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна:
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на третия ден те стигнаха до един град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
А душата му отвърна:
— Може да е в този град, затова нека влезем.
И те влязоха и тръгнаха из улиците, но никъде младият рибар не видя реката или хана, който се намира край нея. А хората от града го гледаха любопитно и той се уплаши, и каза на душата си:
— Да си вървим оттук, защото тази, която танцува с бели крака, я няма.
Ала неговата душа отвърна :
— Не, нека останем, защото нощта е тъмна и можем да срещнем но пътя разбойници.
И тя го накара да седне на пазарището и да си почине, и след малко край тях мина търговец с татарско наметало, понесъл фенер от надупчен рог, завързан на коленчата тръстика. И той попита:
— Защо седиш на пазарището, като виждаш, че дюкяните са затворени и вързопите стегнати?
А младият рибар му отвърна:
— Не мога да намеря хан в този град, нито пък имам сродник, който да ми даде подслон.
— Не сме ли всички сродници? — рече търговецът. — И не сме ли създадени от един бог? Затова ела с мене, защото аз имам стая за гости.
И младият рибар стана и последва търговеца в дома му. И след като прекоси една градина с нарове и влезе в къщата, търговецът му донесе розова вода в меден съд, за да си измие ръцете, и зрели дини, за да утоли жаждата си, и сложи пред него купа с ориз и парче печено ярешко месо.
И след като той се изми и наяде, търговецът го заведе в стаята за гости и му пожела да спи и да си почине. И младият рибар му благодари и целуна пръстена, който носеше на ръката, и се хвърли на килимите от боядисана козя вълна. И когато се покри със завивките от черна агнешка вълна, той заспа.
Три часа преди изгрев, още докато беше нощ, неговата душа го събуди и му каза:
— Стани и иди в стаята на търговеца, в стаята, в която спи, убий
го и вземи златото му, защото то ни е нужно!
И младият рибар стана и се промъкна в стаята на търговеца. Върху краката му лежеше крива сабя, а на таблата до него имаше девет кесии със злато. И той простря ръката си и докосна сабята и когато я докосна, търговецът се сепна, събуди се, скочи, грабна сабята си и извика на младия рибар:
— Със зло ли отвръщаш на доброто и с пролята кръв ли се отплащаш за услугата, която ти направих?
А душата каза на младия рибар :
— Удари го!
И той го удари така, че търговецът падна в несвяст. Тогава грабна деветте кесии със злато и изтича бързо през градината с нарове и обърна лицето си към звездата, която е звездата на утрото.
И когато бяха изминали една левга от града, младият рибар се заудря в гърдите и каза на душата си:
— Защо ме накара да убия търговеца и да взема златото му?
Сега зная, че си лоша.
Ала неговата душа му отговори
— Успокой се! Успокой се!
— Не — извика младият рибар. – Не мога да се успокоя, защото всичко, което ме накара да правя, ми е омразно. Мразя те и тебе и искам да ми кажеш защо постъпи така с мене?
А неговата душа му отвърна :
— Когато ме пропъди по света, ти не ми даде сърце, затова аз се научих да правя всички тези неща и на мене те ми харесват.
— Какво говориш? — прошепна младият рибар.
— Ти знаеш — отвърна неговата душа, — ти знаеш това добре. Забрави ли, че не ми даде сърце? Вярвам, че не си. И затова сега не се тревожи, нито пък тревожи мене, а се успокой, защото няма да има мъка, от която да се откажеш, нито някое удоволствие, което да не получиш.
И когато младият рибар чу тези думи, потрепера и каза на душата си:
— Не, ти си лоша! Ти ме накара да забравя моята любима, съблазни ме с изкушения и ме вкара в пътя на греха.
А неговата душа му отвърна:
— Ти не си забравил, че когато ме пропъди по света, не ми даде сърце. Ела, нека да отидем в друг град и да се повеселим, защото имаме девет кесии със злато.
Ала младият рибар взе деветте кесии със злато, захвърли ги на земята и ги стъпка.
— Не! — извика той. — Аз нямам нищо общо с тебе, нито пък ще ходя някъде с тебе и така както съм те пропъдил, така ще те
пропъдя и сега, защото ти не си ми сторила нищо добро.
И той се обърна гърбом към луната и с малкия нож, който имаше дръжка от зелена змийска кожа, се опита да отреже от краката си тази сянка на тялото, която е тяло на душата. Но душата не се помръдна от него, нито дори обърна внимание на заповедта му, а каза:
— Магията, която ти откри магьосницата, вече е безсилна, защото аз не мога да те оставя, нито пък ти можеш да ме пропъдиш. Само веднъж в живота си човек може да пропъди душата си, но този, който си я възвърне, остава завинаги с нея и това е неговото наказание и отплата.
И младият рибар пребледня, стисна ръцете си и извика:
— Тя е вероломна магьосница, щом не ми каза това!
И когато младият рибар узна, че никога няма да може да се отърве от душата си и че това беше една лоша душа, която ще остане завинаги в него, той падна на земята и горчиво заплака. И когато настъпи денят, стана и каза на душата си:
— Ще си завържа ръцете, за да не изпълнявам твоите заповеди, и ще стисна устните си, за да не ти говоря, и ще се върна в мястото, което тази, която обичам, обитава. При морето ще се върна и край малкия залив, където тя обича да пее, и ще я повикам и ще й разправя за злото, което съм сторил, и злото, което ти си ми сторила.
А неговата душа продължаваше да го изкушава.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а запечата устните си с печата на мълчанието и завърза със здрава връв ръцете си. После се запъти към мястото, откъдето беше дошъл, на същия този малък залив, където неговата любима обичаше да пее. И колкото и да се мъчеше неговата душа да го изкуши по пътя, той не й отвръщаше, нито пък правеше някои от злините, които тя го караше да върши. Толкова голяма беше силата на любовта, която беше в него. И когато стигна до брега на морето, той свали връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си и повика малката русалка. Но тя не дойде на неговия повик, макар че той я вика и я умолява цял ден. А неговата душа му се подиграваше:
— Както изглежда, малко радост получаваш от твоята любов. Ти си като тоя, който по време на суша налива вода в счупен съд. Ти раздаваш това, което имаш, а нищо не получаваш в замяна. По-добре да дойдеш с мене, защото аз знам къде е Долината на удоволствията.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а в една цепнатина на скалата си направи колиба от плетени пръчки и живя там цяла година. И всяка сутрин той зовеше русалката, и по пладне я зовеше отново, а нощем произнасяше нейното име. Но тя никога не се показа от морето, за да го срещне, нито пък някъде в морето можа да я намери той, макар че я търси в пещерите и зелената вода, в локвите на прилива и кладенците, които са на дъното на дълбините, А през цялото време неговата душа го изкушаваше и му нашепваше ужасни неща. Ала тя не успя да го подчини, така голяма беше силата на неговата любов.
И след като измина годината, душата се замисли: „Аз изкушавах господаря си със злини, а неговата любов е по-силна от мене. Се¬га ще го изкушавам с добро и може би така той ще дойде с мене“, И тя каза на младия рибар:
— Аз ти разправях за радостите на света, но ти не ме слушаше.
Позволи ми сега да ти разправя за болките в света и може би тогава ти ще слушаш. Защото истинската болка е господарката на този свят, нито има някой, който може да избяга от нейната мрежа. Някои нямат дрехи, а други нямат хляб. Има вдовици, които седят в пурпур, и вдовици, които седят в дрипи. Напред и назад по мочурищата вървят прокажени и те са жестоки един към друг. Просяците се скитат нагоре-надолу по пътищата и техните торби са празни. По улиците на градовете шествува гладът и чумата седи на техните врати. Ела, нека отидем и поправим тези неща, за да не съществуват повече. Защо трябва да си губиш времето тук и да зовеш своята любима, като виждаш, че тя не отговаря на зова ти? И каква е тази любов, на която толкова много държиш?
Ала младият рибар не отговори, толкова голяма беше силата на неговата любов. Всяка сутрин той продължаваше да зове русалката, и на пладне я зовеше наново, и нощем произнасяше нейното име. Ала нито веднъж тя не излезе от морето да го срещне, нито в някое кътче на морето той можа да я намери, макар че я търсеше в морските реки и в долините, които са под вълните и в морето, което нощ¬та прави пурпурно, а утринта — сиво.
И след като измина втората година, една вечер душата каза на младия рибар, седнал сам в плетената колиба:
— Ето, аз те изкушавах със злини, изкушавах те с добрини, а твоята любов е по-силна от мене. Затова няма повече да те изкушавам, но те моля, позволи ми да вляза в твоето сърце, за да стана както преди едно цяло с тебе.
—Разбира се, че можеш да влезеш! — отвърна младият рибар. — Навярно, когато вървя без сърце, ти си изстрадала много.
— Уви! — извика душата. — Не мога да намеря място, откъдето да вляза, така преизпълнено с любов е твоето сърце.
— Все пак бих искал да ти помогна — каза младият рибар.
И щом изрече това, от морето се чу силен жалостен вик като вика, който хората чуват, когато някой от морските жители е мъртъв. И младият рибар скочи — излезе от своята плетена колиба и изтича долу на брега. Черните вълни дойдоха забързани до брега и носеха със себе си товар, който беше по-бял от сребро. Бял като морския прибой и като цвете, той се мяташе върху вълните. И прибоят го взе от вълните, а пяната го пое от прибоя и брегът го получи, и младият рибар видя в краката си тялото на малката русалка. Мъртво то лежеше в неговите крака.
Като някой покосен от болка той се хвърли върху тялото, зацелува студената червенина на устата и омота около ръката си мокрия кехлибар на косата. Той се хвърли край него на пясъка и плачеше като някой треперещ от радост, а с мургавите си ръце го притискаше до гърдите си. Студени бяха устните, ала той ги целуваше. Солен беше медът на косата, но той го вкусваше с горчива радост. Той целуваше затворените клепачи и пръските от буйните вълни, които оставаха в техните чашки, бяха по-малко солени от неговите сълзи. И той се изповяда пред мъртвата. В раковините на нейните уши той изля тръпчивото вино на своя разказ. Той обви малките ръце около врата си и със своите пръсти докосна тънкото като тръстика гърло. Горчива, горчива беше неговата радост и изпълнена със странно доволство беше неговата мъка.
Черното море се приближаваше все по-наблизо и бялата пяна застена като прокажена. С бели нокти от пяна морето се впиваше в брега.
От двореца на морския цар се издигна отново жалостивият вик и далече в морето огромните тритони надуха дрезгаво своите рогове,
— Бягай! — каза душата. — Защото морето ще идва по-близо и ако се забавиш, то ще те убие. Бягай, защото аз се страхувам, като виждам, че твоето сърце е затворено за мене поради голямата ти любов! Бягай на безопасно място! Ти нали не искаш да ме изпратиш без сърце на оня свят?
Ала младият рибар не слушаше своята душа, а продължаваше да зове малката русалка и да й приказва:
— Любовта е по-добра от мъдростта, по-скъпа от богатствата и по-хубава от краката на човешките дъщери. Огньовете не могат да я погълнат, нито пък водите да я угасят. Аз те зовях от зори и ти дойде на зова ми. Луната чу твоето име, а ти още не ми обръщаше внимание. За зло те напуснах, за своя собствена болка си отидох от тебе. Все пак твоята любов беше постоянно с мене и винаги тя беше силната, и нищо не взе надмощие над нея, макар че, аз гледах и злини, гледах и добрини. И сега, когато си мъртва, ще умра с тебе и аз.
А душата му го умоляваше да тръгне, ала той не искаше, толкова голяма беше неговата любов. И морето се приближи и търсеше да го покрие със своите вълни и когато той разбра, че идва краят, целуна с безумни устни студените устни на русалката и сърцето, което беше вътре в него, се пръсна. И понеже преливаше от любов, сърцето се пръсна, душата му намери отвор, влезе и стана едно цяло с него, както преди. А морето покри младия рибар с вълните си.

Преди първите моряци да обърнат изрисуваните носове на корабите си към моретата, за да открият какво има отвъд техните земи, морският цар и царица живееха под вълните в мир и щастие. Те имаха прекрасни деца с кафяви очи и стройни нозе. По цял ден те играеха с дивите морски коне и плуваха из горичките от пурпурни водни анемонии, които растат на морското дъно. Тези чудни същества тъй обичаха музиката, че където и да отидеха, все се чуваше тяхното пеене, което прилича на смеха на вълните.
Но един ден голямо нещастие сполетя морския цар и неговите безгрижни деца. Царицата, тяхната майка, се разболя и умря. Голяма беше мъката им и те я погребаха между кораловите пещери на царството. И когато тя си отиде, вече нямаше кой да се грижи за морските деца, да реши прекрасните им коси и да ги приспива с нежна морска песен. Царят виждаше как несресаните им коси висят като сплъстени водорасли, чуваше как се мятат неспокойно нощем, без да могат да заспят; и той реши, че трябва да си намери нова жена, която ще се грижи за децата му. По това време в тъмната морска гора живееше една чудна магьосница. Царят я помоли да му стане жена. макар че не изпитваше никаква обич към нея, защото сърцето му беше погребано в кораловите пещери, където лежеше неговата мъртва царица. Морската магьосница си помисли, че няма да е зле, ако стане морска царица и да управлява такова голямо царство. Затова веднага се съгласи да се омъжи за царя и да стане мащеха на морските деца. Но тя беше лоша мащеха, защото щом видя кафявите им очи и стройните нозе, завидя на хубостта им и се озлоби, че други, по-красиви от нея, трябва да обитават морето.
Един ден магьосницата се върна в своята тъмна морска гора и откъсна отровните жълти зърна на морското грозде, което расте там. От тях тя свари вълшебно питие и направи жестока магия на морските деца. Тя ги прокле да изгубят своите стройни тела и да се превърнат на тюлени. Магьосницата поиска те да плуват като тюлени в морето. Само веднъж в годината от залез до залез те ще могат да си възвръщат своята истинска форма.
Магията настигна морските деца, когато си играеха с дивите морски коне и плуваха сред горичките от пурпурни морски анемонии, които растат в морските лехи. Телата им започнаха да надебеляват и да загубват формите си. Прекрасните им ръце се превърнаха в несръчни тромави крайници и тяхната нежна кожа се покри с копринена козина в сиво, черно и златистокафяво. Но все пак те запазиха своите топли кафяви очи и умението да пеят любимите си песни.
Когато баща им откри какво се бе случило, гневът му към злата магьосница беше страшен. Той я изгони да живее завинаги в нейната тъмна морска гора. Но за жалост, не можеше да развали магията, която тя беше сторила. Тогава тюлените, предишните морски деца, изпяха мъката си, че не могат да останат повече със своя баща в местата, където някога са били щастливи. И изпълнен от скръб, старият цар ги наблюдаваше как отплуват.
Дълго, дълго плуваха тюлените по моретата. Веднъж в годината от залез до залез те ще намерят ивица земя, скрита от човешко око, и там ще хвърлят своите копринени козини от сиво-черно и златистокафяво и ще приемат своите стари, прекрасни форми. Но техните развлечения и игри на брега никога не продължават дълго. При втория залез те навличат отново своите козини и се гмурват в морето. Хората разправяха, че тюлените дошли за пръв път край Западните Острови като тайни пратеници на двореца на норвежките крале на Лохлън. Каквото и да е, сигурно е едно, че те обикнаха този мъглив западен бряг, защото и до днес можете да ги видите как обикалят около остров Люис, край Рона, който е Островът на Тюлените, или в Харисовия проток. Хората от Хебридските острови научиха легендата за морските деца и това, че веднъж в годината от залез до залез могат да се видят, когато се забавляват върху някоя брегова ивица.
Някога имаше един рибар на име Родрик Макодром от рода Доналд. Той живееше сам-самичък на остров Бернерери във Външните Хебриди. Един ден, като вървеше по брега, където бе оставил своята лодка, той чу, че някой пее. Гласът идеше от близките скали. Заинтригуван, рибарят приближи към скалите, надникна над тях и видя няколко морски деца, които се забавляваха, докато настъпи следващият залез. Когато играеха, дългите им коси се развяваха зад тях и очите им блестяха от радост. Родрик не ги гледа дълго, защото знаеше, че тюлените се срамуват от смъртни хора. Но когато се обърна, забеляза купчина копринени козини — сиви, черни и златистокафяви, които лежаха на скалата край него, захвърлени от морските деца. Рибарят взе една от златистокафявите, която блестеше най-ослепително, и си помисли, че ще бъде добра плячка, ако я занесе в своята крайбрежна колиба. И той я взе и за всеки случай я скри върху гредата над вратата.
Вечерта след залез, когато Родрик кърпеше мрежата си пред огнището, той чу странен, тъжен глас пред вратата на колибата. Той погледна и видя най-хубавото момиче, което някога беше виждал. То имаше стройни крака и очите му бяха кафяви и топли. Момичето не носеше никаква дреха върху бялото си тяло, но нейната златистокафява коса се спускаше гъсто и я закриваше.
— О, помогни ми, помогни ми, смъртни човече! — молеше се тя. — Аз съм една безпомощна дъщеря на морето. Аз изгубих моята копринена тюленова кожа и докато не я намеря, не мога да се върна при моите братя и сестри.
Още когато я покани на прага на колибата си и й даде своята вълнена дреха да се облече, Родрик знаеше много добре, че това прелестно дете на морето не беше никое друго, а собственицата на златистокафявата кожа, която той открадна сутринта от брега. Той трябваше само да се надигне и да достигне гредата над вратата, за да смъкне оттам скритата тюленова кожа. И тогава тя щеше да бъде свободна да отплува и да се присъедини към своите морски братя и сестри. Но Родрик я погледна, тъй както бе седнала край неговото огнище, и си помисли колко хубав ще стане животът му, ако вземе тази красива тюленова жена за съпруга. Тя ще разсейва неговата самота и ще му донесе радост на сърцето. Затова каза:
— Не мога да ти помогна да намериш твоята копринена тюленова кожа. Съмнявам се, че някой е минал и я откраднал от брега, а сега вече е отишъл далеко. Но ако останеш тук и се съгласиш да бъдеш моя жена, аз ще те уважавам в моя дом и ще те обичам цял живот.
Дъщерята на морския цар повдигна кафявите си очи, пълни с мъка, и погледна рибаря,
— Ако наистина моята копринена кожа е открадната и няма надежда да я намеря, аз нямам друг избор, освен да остана при тебе
и да бъда твоя жена — каза тя, — защото аз не мога да се надявам на друга по-голяма милост от твоята, а пък се страхувам да остана сама в смъртния свят.
Тогава тя въздъхна за живота на морето, за който си мислеше, че вече никога няма да види.
— Но аз винаги ще гледам към моите морски братя и сестри, които напразно ще ме чакат и викат в морето.
Нажали се сърцето на рибаря от нейното нещастие, но той беше така запленен от красотата и нежността й, та разбра, че никога няма да я пусне да си отиде. Много години Родрик Макодром и неговата красива тюленова жена живееха в колибата на брега и имаха много деца; деца със златистокафяви коси и нежни гласове, само за песни. И хората на този самотен остров нарекоха Родрик Макодром — от тюлените, защото беше взел за съпруга тюленова жена, а децата му нарекоха: децата на Макодром от тюлените. Но през цялото време дъщерята на морския цар таеше своята голяма мъка. Тя се разхождаше сама по брега, слушаше музиката на морето и смеха на вълните. И понякога чуваше своите братя и сестри, които плуваха край брега, да викат името на своята отдавна изгубена сестра. И тя копнееше с цялото си сърце да се присъедини към тях.
Един ден Родрик тръгна както обикновено на лов и се сбогува сърдечно с жена си и децата си. Но по пътя към лодката един див заек пресече пътя му, което е лоша поличба. Родрик се подвоуми какво да прави след това лошо предзнамение; дали да се върне, или да върви. Той погледна небето и си каза: „Изглежда, че нещастието ми този ден ще бъде само в малко ветровито време. Но аз съм издържал доста бури! — И той продължи своя път.
Още не беше навлязъл навътре в морето, когато вятърът духна.
Той свиреше над морето, свиреше и около колибата, където бяха жена му и децата му. Най-малкото дете стоеше на брега, слагаше раковини на ушите си и слушаше музиката на морето, която обичаше, а майка му го викаше да се прибира. Тъкмо то пристъпи прага, вятърът духна с бясна сила и вратата на колибата така се тръшна, че торфеният покрив се разтресе. Най-сетне, изтикана от гредата, където лежеше откак Родрик я постави, долу падна тюленовата копринена кожа на красивата му тюленова жена.
Нито дума тя не изрече на глас срещу човека, който беше я държал тук против волята й през всичките тези дълги, дълги години. Но тя съблече своите смъртни дрехи и прегърна тюленовата кожа. После се сбогува с децата си и слезе при морето. И там, докато дивите морски коне лудуваха край брега, тя облече кожата в златистокафяво и заплува във водата. Скоро тя се обърна да погледне за последен път колибата, където може би беше познала малко щастие, въпреки нежеланието си да живее там. И през пенливата ивица на брега, където се разбиваха вълните, идващи от великия Атлантик, тя видя своите деца да стоят изоставени на брега. Но за нея повикът на морето беше по-силен, отколкото плача на нейните родени на земята деца. И тя заплува все по-навътре и по-навътре, като пееше от радост и щастие.
Когато Родрик Макодром се върна от дневния си лов, той намери една отворена врата на колиба, изоставена завинаги от женска грижа, без признак от торфен пламък в огнището, който да поздрави неговото завръщане. Страх изпълни сърцето му и той посегна към гредата над вратата. И когато видя, че тюленовата кожа я няма, разбра, че неговата хубава жена се е върнала в морето. Голяма беше мъката му, когато разплаканите деца разправяха как майка им се сбогувала с тях и ги оставила сами на брега.
„Проклет да е денят, в който заекът пресече пътя ми към лодката! — вайкаше се Родрик. — Защото не само че духаше силен вятър и имах лош улов, но и ето какво голямо нещастие се стовари върху мен.“
Той никога не забрави своята хубава тюленова жена и тъжеше за нея през целия си живот. А синовете му, а след тях и синовете им винаги помнеха, че майка им е тюленова жена, и внимаваха никога да не смущават или да не навредят на срещнатия тюлен. И те бяха наречени рода Макодром от тюлените, който стана известен в целия Северен Юист и Външните Хебриди като част от рода Доналд.

Някога, през едно пъстроцветно лято, когато морето беше още сладководно (и жените бяха жени, и рибите — риби) в една жълто боядисана къща край широкия Уелски път живееха трима братя. Когато пораснаха, Глин ореше земята, Лин ореше морето с кораба си, а най-малкият, Молдуин, ореше само своя път. В края на краищата Глин се замогна и ядеше мед върху хляба си, Лин ядеше ябълки със сиренето си, само Молдуин и неговата жена вървяха по уморителните пътища и деляха сиромашията си по равно. Но когато се случваше да минат покрай жълто боядисаната къща, те се спираха и молеха да им подарят нещо, докато чувствителният нос на Глин просто се разболяваше само от миризмата им.
„Знам какво да правя — каза си Глин най-сетне, — та да се отърва от тях завинаги!“
— Братко — попита той Молдуин, — какво ще ми обещаеш, ако ти дам едно прасенце, все за тебе?
— Всичко, каквото пожелаеш, мили братко. Всичко, каквото пожелаеш.
— Думата ти е дума, затова ето ти обещаното прасенце и иди веднага по дяволите.
— Думата ми е дума — съгласи се Молдуин — и ако извикаш на кучето си, което ме е захапало за крака, няма да те безпокоя повече.
През целия ден Молдуин и жена му вървяха нагоре и надолу по страната с прасенцето, завързано за връвчица след тях, и търсеха „по дяволите“. Привечер те пристигнаха до осветената врата на една колиба, наречена Картреф (Къща) и видяха един старец с дълга бяла брада. Той се разхождаше из градинката във вечерния хлад и по панталоните и коженото елече приличаше на овчар.
—Добър вечер — казаха те учтиво, — не сте ли вие случайно По-дяволите?
— Напротив — отвърна старецът. — Аз едва ли имам приятел в света, но ако търсите господин Дявола, той е мой много стар познат и сигурно ще го намерите в къщата, която се нарича Пъкъл долу в дъното на долината. Най-голямото му удоволствие е месо на шиш и не мога да се стърпя да не ви кажа, че като види вашето прасенце, той ще направи всичко, за да ви накара да му го продадете. Но ако се вслушате в съвета ми, драги, не му го давайте, ако не вземете в замяна речната мелничка, която стои зад вратата на кухнята. Тя не е обикновена мелничка, а мели нито бавно, нито пък съвсем малко всичко, каквото пожелаете. Ако на връщане пак минете по този път, ще бъда много щастлив да ви покажа как се пуска.
Те му благодариха и се спуснаха през сенките на долината, докато стигнаха голямата къща Пъкъл и почукаха на вратата на господин Дявол. Тя се отвори веднага и те видяха приятелите и слугите на господин Дявола. Едни им крещяха да се махат, други ръчкаха огъня с носовете си, а трети вече измерваха угоеността на прасенцето и докато го гледаха, лигите им течаха. Господин Дявола веднага им пред¬ложи хиляда години живот за прасенцето.
— Хиляди благодарности за това — каза Молдуин — и за вашето сърдечно посрещане. Но аз и моята жена сме пестили дванадесет месеца и един ден, за да имаме това прасенце за новогодишния обед, а сега е вече средата на лятото. Но — добави бързо той, като жена му го сбута — понеже аз съм най-мекосърдечният жив човек и сляп като прилеп, когато става дума за собствените ми интереси, за да не ви разочаровам, ще ви дам прасето така, без пари, но в замяна на ръчната мелчника, която стои зад вратата на кухнята.
Ала господин Дявола не искаше и да чуе. Вместо това той предложи на Молдуин най-съкровеното желание на сърцето си — място в управлението, отрова за неговите по-малко известни роднини и коса за плешивото теме на главата му.
— Но аз обичам моите роднини — възпротиви се Молдуин.
— Това не е плешивост, а понеже светлината пада така — усмихна се предвзето жена му. — Мелничката, или нищо!
В това време вратата започна да се плъзга от слюнки, а слу¬гите крещяха:
— Прасе! Дай ни прасе! Прасето, или загиваме! — Така че господин Дявола трябваше да промени решението си и в края на краищата да им даде мелничката. През цялото това време малкото прасе стоеше близо до Молдуин и неговата жена и можете да си представите колко квичеше, когато се намери пъхнато под мишницата на господин Дявола.
Молдуин и жена му се върнаха по пътя, докато стигнаха пак при белокосия старец с дългата бяла брада. Докато им показваше как да пускат мелничката и още по-важно, как да я спират, когато е почнала да работи, той все се усмихваше. Двамата едва дочакаха, докато стигнат морето, и пуснаха мелничката да мели. Първо тя им смели една къща и свещи, за да я осветяват, маса и столове, месо и пиене, и много завивки. „Наистина — казаха си те — това отиване Подяволите свърши много работа!“ И най-накрая те я накараха да им смели ново-новеничко петле с позлатени шипове и яркочервен гребен, та да ги буди сутрин рано, за да почват наново да мелят. По този приятен начин те живяха до жътва, когато си смляха едно угощение и Молдуин пристигна в жълто боядисаната къща с каруца, впрегната в четири коня. Той покани брат си Глин (този, който ореше земята) да дойде да си похапне с тях. Глин дойде и очите му станаха като чайници, доведе и съсе-дите си и всички те онемяха, като видяха вината, емфието и чиниите от злато, и чашите от бяла моржова кост.
„До вчера нямаха пукната пара да се почешат, а сега са по-богати от продавачите на мляко или от краля!“ — помисли Глин.
— Братко — попита той, — къде по дяволите намери цялото това богатство?
Зад вратата на кухнята! — отвърна Молдуин със същата прямота и предпазливост. Глин не можа да изтръгне от него нито дума повече, докато всички съседи се разотидоха по домовете си. Но братът продължаваше да стои и да го пои с вино и ласкателства. Най-сетне Молдуин му откри тайната на мелничката. Не каза само как спира да мели. И когато падна в пепелта и захърка, брат му грабна мелничката и се заклатушка с нея към жълто боядисаната къща.
— Жено — каза той на сутринта, — искам да слезеш долу при овесената нива край морето и да откосиш първия откос. Решил съм един път аз да се погрижа за обяда.
Щом жената излезе от къщата, Глин сложи мелничката на ма¬сата и започна да я разглежда умилено. „Първо — каза си той, — нека първо ми смели момичета, които да наредят и да прислужват на голямото угощение, което смятам да дам. И колкото те са по-хубави, толкоз по-добре!“ Той почука на бирената бъчва, а тя беше почти празна. „Също и бира — помисли си той, – докато бъчвичката прелее“. И после каза високо на мелничката:
Мелничке, мелничке, смели ми момичета и пиво, мелничке, мелничке, смели ми ги тъмни и светли.
Едва произнесъл думите и едно тъмно момиче изскочи над вълната от силно питие, а после едно светло, после едно мургаво, после едно бяло, кафяво и жълто, а бирата се издигаше, издигаше, докато напълни къщата една педя.
— Стига! — извика той. — Казах стига! Спри мелничке, спри вече! Ей, чуваш ли?
Но мелничката продължаваше да мели и скоро момичетата започнаха да плуват, за да си спасят живота. Най-сетне бирата преля през вратата и прозорците и се спусна бучаща и пенлива към морето. По пътя настигна жената на Глин и тя едва успя да си вземе дъх, когато бирата я повлече от брега към дълбините заедно с нейния съпруг и момичетата. Момичетата се чувствуваха щастливи, като мишки в сено, защото те не познаваха нищо друго освен течността. Ала Глин и жена му скоро достигнаха скалистото дъно и останаха там, без нито едно мехурче въздух да излезе от устата им.
От къщата си на брега Молдуин чу и видя това вълнение и веднага разбра кой е откраднал мелничката. Тогава той се изкачи на зеления хълм зад жълто боядисаната къща и заповяда на мелничката да спре да мели — първо момичета, после бира. Щом наводнението спря, той я занесе у дома си. Там поиска да му смели златни плочи, за да светне отдалече къщата му в Уелското море.
На другата седмица неговият брат Лин (онзи, който ореше морето) доплава в залива с червеномачтовия си кораб, натоварен със сол. Той се изненада — но и не остана недоволен, — когато видя, че водата мирише на бира и е пълна с русалки, макар че без време изгуби двама моряка. Скоро той научи съдбата на обитателите на жълто боядисаната къша и очите му станаха големи като люкове. Тогава реши да отиде на гости на брат си Молдуин. „Довчера нямаха пара да се почешат, а сега са по-богати от самохвалците или от адмиралите!“
— Братко — попита го той, — къде по дяволите намери всичкото това богатство?
— Зад вратата на кухнята — отговори Молдуин. Ала брат му го опи с вино и ласкателства, докато накрая му откри тайната на мелнич-ката, освен как да я спре да мели.
— Ще мели ли сол? — попита Лин.
— Толкова, че да осоли всички океани — увери го Молдуин.
Лин нищо не отвърна, но през цялото време си мислеше какво щастие е за един беден морски капитан да притежава мелничката. Вместо да прави дълги пътешествия през бури и водорасли, за да събира своите товари, тя ще му мели сол. И когато Молдуин падна в пепелта и захърка, той грабна мелничката и се заклатушка с нея към червеномачтовия си кораб и веднага отплава. Щом излезе извън залива Кардиган, той пусна внимателно мелничката на палубата и каза:
Мелничке, мелничке, смели ми солена сол.
Мелничке, мелничке, смели ми я веднага.
При тези думи. мелничката започна да мели сол, докато покри палубата като бял сняг, а екипажът се закатери по червената мачта, за да се спаси. Но колкото по-нагоре се качваха (а Лин се катереше най-високо от всички), толкова по-високо се натрупваше и тя. След време от тежестта на солта корабът докосна скалистото дъно и целият екипаж стана на туршия.
Наскоро след това белокосият старец с дългата бяла брада мина по широкия Уелски път. Той видя русалките във водата и опита солта в морето. „Вярно е — каза си той, — че извършвам по необикновен начин делата си.“ И понеже му се стори, че така е добре, той остави там русалките, а също и мелничката и тя продължава да мели до ден днешен. Затова морето около Уелс е по-солене от другите морета и както знаете, става все по-солено.

Не винаги в Северно море са се въдили толкова риби, колкото се въдят сега. Било е време, когато не е можело да се хване нито една рибка. Защото някога, много отдавна, животът е бил съвсем различен от сегашния и хората са живели другояче. Тогава рибите от едно море си стояли само в него, както и животните от една гора не напущали окрайнината й. Ето защо като ловили, ловили, накрая рибарите изловили всичката риба на Северно море. Не останала рибка и за цяр. Зачудили се и се замаяли хората какво да правят. Нали по крайбрежието само с риболов се препитават?
За щастие, по туй време живеел млад и силен рибар на име Ханс. Той имал дълбоко сини очи като чисто и спокойно море и златиста коса, подобна на сламата, с която си покривали къщите. Ала най-важно било, че в гърдите му туптяло голямо и добро сърце, което таяло в себе си обич към другите. Не можело то да гледа спокойно как страдат хората и как гладуват дечицата. И се вдигнал един ден момъкът, та отишъл при най-стария и мъдър рибар от крайбрежието. Тоя рибар не само бил живял много, но и по много морета и океани бил плавал, затуй знаел много.
Заварил го да се препича на слънце пред хижата си и го попитал:
— Кажи ми, дядо, какво да сторя, та в нашето море отново да има риба?
— Малко може да се направи, сине. Единствено тук би помогнала кралицата на моретата. Само тя има власт над морските обитатели и може да ни прати риба в изобилие.
— А как да стигна до нея?
— Трудно се стига до кралицата на моретата. Трябва да си много смел и да не изпитваш капчица страх, за да я намериш. През бури и вълни трябва да си пробиеш път до средата на морето и там вече можеш да я повикаш. Но ако само за миг е трепнала от уплаха душата ти, кралицата няма да откликне на зова ти, а може дори да те удави. Затуй добре си помисли, преди да тръгнеш.
— Аз няма какво да губя! — казал твърдо Ханс, поблагодарил на стареца и се затичал нетърпеливо надолу по пясъчните дюни към тръстиките, където доста отдавна стояла бездейно лодката му.
Блъснал я той във водата, скочил вътре, грабнал веслата и загребал. Гребал без умора. Насреща му се издигали все по-големи и по-големи вълни. Те подмятали лодката като треска — ту я подхвърляли високо нагоре върху пенестия гребен и наоколо оставало само небето; ту я спускали дълбоко надолу, сякаш искали да я натикат в самото дъно. Въздигали се толкова високи водни стени, та на момъка му се струвало, че е попаднал в бездънен кладенец и само едно късче небе проблясва над главата му. Но сърцето му не трепвало и той натискал безстрашно греблата. Мислел само как час по-скоро да стигне до кралицата на моретата. Не усещал нито умора, нито глад и жажда, нито жега и студ. Гребал без отдих цял ден и цяла нощ. Вълните постепенно се смалявали, стихвали и към заранта съвсем изчезнали.
Водата се успокоила като в езеро и по това Ханс разбрал, че е достигнал средата на морето. Защото вълните тръгват винаги от средата на морето и затова нарастват с приближаването към брега, а в центъра владее постоянно спокойствие.
Ханс прибрал веслата, привел се през борда и се провикнал с все сила:
— Излез, кралице на моретата! Вика те Ханс, рибарят.
Тозчас застиналата зеленикава повърхност леко се набръчкала, разлюляла се и от водата се подава чудна красавица със златна корона на главата.
— Ти си храбър и неустрашим момък, Ханс, и аз съм готова да изпълня всяко твое желание — казала тя.
— Аз имам едно-единствено желание — поклонил й се момъкът, — да пратиш риба в нашето море. Вече не може да се улови нито една рибка и хората от крайбрежието няма как да поминуват. Децата гладуват. .
— Това ли е твоето желание?
— Да!
— Тогава то е най-лекото и аз ще го изпълня. Почакай ! И кралицата изчезнала в морската бездна.
След малко пак изплувала. В ръцете й проблясвала със седефената си повърхност грамадна бяла раковина. Подала я на Ханс с думите:
— Това е моята раковина на изобилието. Където е тя, там отиват и рибните ми стада. Достатъчно е да я пуснеш в мрежата си и ти би могъл да уловиш наведнъж рибата на цялото море. Ала това може да стане само три пъти, защото само три пъти е разрешено да се вади раковината от водата на въздуха. На третия път тя ще се раз¬падне на хиляди късчета и повече не ще може да помага. Сега е първият път…
— О, това е предостатъчно и аз ти благодаря! — извикал Ханс.
— Тогава щастливо плаване и богат улов! — махнала му с ръка кралицата на моретата и вълните я погълнали.
Младият рибар огледал още веднъж бялата раковина, после я положил внимателно на дъното на лодката и отново хванал веслата. Натиснал ги и поел към родния бряг. Гребял и гледал как като по чудо отвсякъде се стичат рибни стада и следват неотлъчно лодката.
„Ето — мислел си Ханс, — аз мога да уловия наведнъж рибата на цялото море, да я продам и да стана най-богатият човек на света. Но бих могъл да ловя само два пъти. На третия раковината ще се разпадне и морето отново ще остане без риба. Отново ще настъпи глад между хората. Тогава? Как ще е най-добре да постъпя?“…
Но Ханс не се чудел дълго. Колкото повече наближавал родния бряг, толкова по-ясно и по-силно се оформяло решението в сърцето му:
„Раковината на изобилието не бива да се вади повече от водата на въздуха, за да не се разпадне и да не се загубят рибните пасажи завинаги! Тя трябва да остане завинаги в нашето море и да ги привлича…“
И преди да стигне брега — там, където обикновено излизали по-рано рибарите да ловуват, — Ханс отпуснал веслата на вилките, присегнал се, взел грамадната бяла раковина и се изправил. Огледал я внимателно, докато я държал в широко разтворените си длани, сякаш искал да я запомни за цял живот, после се привел през борда и я пуснал във водата. Вълните я подели и скоро седефеният й блясък се загубил сред зелената мрачина на дълбината.
А рибните стада се застрелкали подире й.
Ханс си отдъхнал, хванал отново греблата и ги натиснал здраво. Гребял бързо към брега, защото искал час по-скоро да съобщи на хората да излязат на риболов…
И оттогава досега в Северно море винаги има риба в изобилие.

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето — в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна. Там той пренасял от корабите на брега тежки бали с подправки и печелел добри пари, а малкият брат останал в родината си и трябвало сам да се прехранва. Но ненапразно той бил роден в Галиция — той бил находчив и не знаел що е отчаяние. Започнал да търгува с вода, подсладена с анасон, защото освен вода нямал друга стока, и от сутрин до вечер из улиците на града се носел звънкият му глас: „Кой тук е жаден? Кому да продам прекрасната, ледена, свежа вода?“
И веселите бедняци, а дори и знатните кабалеро подхвърляли на момчето по един сентимо за чаша студена сладка вода. Но отминали горещите дни, откъм океана духнал студеният вятър и никой вече не купувал вода от малкия пъргав галициец. Тогава момчето решило да замине при по-големия си брат в славния град Кадис, към топлото лазурно море. То отишло на пристанището и се обърнало към капитана на един прекрасен кораб с кралското знаме на мачтата :
— Сеньор капитан — казало момчето, — откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат над вълните, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът пъхнал ръце в джобовете на бродираната си със сърма дреха и отговорил:
— Разбира се, че ще те отведа, ако ми заплатиш два дублона.
— Но аз нямам и една песета! — казало момчето. — Нима вашият кораб не е достатъчно голям, за да ме откара по-евтино?
Капитанът високо се засмял:
— На бедняк като тебе не подобава да плава под знамето на краля. Я върви и потърси някоя мръсна гемия, на която пътуват дрипльовци като тебе!
Тогава момчето отишло при капитана на една стара гемия с черни изпокъсани платна. То му се поклонило и казало учтиво:
— Сеньор капитан, откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът измъкнал кривата си лула от устата и измърморил :
— Ще те закарам, ако ми платиш две песети.
— Но аз нямам нито един сентимо! — отговорило момчето. — Вашият кораб е достатъчно прекрасен, за да ме отведе безплатно.
— Я върви да се шегуваш с другиго! В отговор момчето се засмяло:
— Сеньор, добрата шега е по-скъпа от парите.
— Стига си ми пял и се махай! — изревал морякът.
— Вие сте прав, сеньор — продължил малкият галициец, — песента струва още по-скъпо и съм готов да ви докажа това на дело.
— Че как ще ми докажеш това? — учудил се капитанът.
— Ах, уважаеми сеньор — поклонило се момчето, — хайде да се уговорим така: ако аз ви изпея песен и тя ви хареса, вие ще ме откарате в Кадис с вашата фрегата и няма да ми искате нито сентимо.
— Добре — казал капитанът и се озъбил. — Но помни, че аз не мога да понасям песните и ако ти не ми угодиш, ще те изхвърля като куче зад борда!
Момчето пъргаво скочило на палубата на старата гемия и след малко били вече в открито море. Корабът започнал да подскача от вълна на вълна и да се поклаща ту на едната, ту на другата си страна, а капитанът взел да събира пари от пътниците, които плавали с жалката му гемия. Накрая той отишъл и при малкия галициец.
— Плащай — мрачно казал капитанът, но момчето не му подало пари, а звънко запяло, докато солените пръски на вълните заливали от главата до краката него, както и всички, които били на палубата:
Сеньор капитан, с пазарлъци не става: ти нас тук със солена вода ни гощаваш. Ще почерпя всички със сладка вода. Не си ли аз сметките с тебе видях?
Като чули песента му, моряците се разсмели високо, но суровият капитан дори не се и усмихнал.
— Плащай, дрипльо! — казал той още по-сопнато. — Тая песен не ми харесва.
Момчето запяло още по-силно, без да обръща внимание на вълните, които вече прехвърляли борда и заливали краката на моряците и пътниците:
Напразно на моята песен се сърдиш
и заплашваш в морето сега да ме хвърлиш.
Да нагълташ солена вода от морето
не струва дори една медна монета.
Но капитанът дори не доизслушал песента.
— Нахално момче — ревнал той. — Плащай, или ще те удавя като куче в морето!
Тогава момчето подхванало трета песен:
Колко щеш ме плаши, сеньор лош,
но в морето не ща като пес да потъна.
По-добре е във джоба да бръкна до дъно
и дълга си да върна до грош.
— Ето тая песен ми харесва! — казал капитанът и протегнал ръка да си получи парите, но момчето отблъснало ръката му и му се изсмяло в очите:
— Аз разчитам на думата ви, сеньор капитан. Уговорката си е уговорка. На вас ви хареса моята песен — значи сметките ни са уредени!
Капитанът заповядал на моряците да вадят водата от славната му фрегата, а след три дни малкият галициец пристигнал в Кадис на брега на лазурното море и се срещнал със своя любим брат.

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й :
— Ех, красива дъщеря имате, Жана! Тя е хубава като русалка, никога не са виждали на нашия остров такава хубавица. Може да се помисли, че е дъщеря на някой морски крал.
— Не говорете така — възразявала добрата майка на Мона. — Вижда бог, неин баща е Фанш Кербили, моят мъж. Това е също тъй вярно, както и че аз съм нейна майка.
Бащата на Мона бил рибар я почти цялото време прекарвал в морето. Майката работела на парцела земя до къщурката, а в лошо време предяла лен. Мона ходила с другите девойки на морския бряг да събира разни миди, с които се хранело цялото семейство.
Навярно морските хора — тогава ги имало много на острова — са забелязали Мона и също както земните си братя са били поразени от хубостта й.
Веднъж, когато тя, както винаги, седяла с дружките си на брега, девойките заприказвали за годениците си. Всяка хвалела своя, че е добър рибар, ловко умее да прекара лодката си между многото подводни камъни, с които бил заобиколен островът.
— Напразно, Мона, страниш ти от Ервон Кердюдал — рекла Маргарита Ерфур на дъщерята на Фанш Кербили. — Той е прекрасен момък, не пие, никога не се кара с другарите си и никой по-добре от не¬го не управлява лодката в опасните места — при Старата Кобила и нос Стиф.
— И таз добра! — отговорила Мона с презрение (защото, след като слушала толкова похвали за своята хубост, тя станала суетна и надменна). — За нищо на света няма да стана жена на рибар! Аз съм красива и ще се омъжа само за принц или за сина на някой знатен велможа, богат и силен. Или най-малко за морски крал.
Случило се тъй, че думите й подслушвал един стар морски крал, който се криел сигурно зад някоя скала или под водораслите. Той се спуснал към Мона и я отмъкнал на дъното на морето.
Девойките хукнали към селото да разкажат на Монината майка какво се е случило. Жана Кербили предяла на прага на къщурката си.
Тя хвърлила къделята и вретеното и се спуснала към морето. Викала високо дъщеря си, дори влязла във водата и вървяла така далеч, колкото само можела, към онова място, дето изчезнала Мона. Но всич¬ко било напразно, ничий глас не се обаждал от водата на нейния плач и отчаян зов.
Вестта за изчезването на Мона скоро се разнесла из целия остров и никого не учудила. „Мона беше дъщеря на морски крал — казвали хората — и, види се, баща й я е отмъкнал в морето.“
Похитител на Мона бил кралят на морските хора в остров Уесан. Той отнесъл девойката в подводния си дворец. Дворецът бил истинско чудо, най-красивото кралско жилище на земята не можело да се сравни с него.
Старият морски крал имал син, най-хубавият от морските хора; този син се влюбил в Мона и поискал от баща си позволение да се
ожени за нея. Но кралят сам бил намислил да я запази за себе си, затуй отговорил на сина си, че никога няма да му позволи да вземе за жена дъщеря на земята.
— В нашето царство — рекъл той на сина — има немалко хубави девойки-русалки, които ще бъдат щастливи, ако имат за съпруг кралския син. И когато ти избереш една от тях, аз ще ти дам съгласието си.
Младият морски принц изпаднал в отчаяние. Той заявил на ба¬ща си, че никога няма да се ожени, ако не може да вземе за жена оная, която обича — Мона, дъщерята на земята.
Старият морски крал, като виждал, че синът му линее от скръб и мъка, накарал го да се сгоди за една русалка, която се славела с хубостта си и била дъщеря на един от знатните велможи в двора. Определили деня на сватбата, поканили множество гости. Женихът и невястата се отправили в църквата, а след тях тръгнал великолепен сватбен кортеж. Защото тези морски жители, макар и да не са кръстени, имат своя вяра и храмове под водата. Казват, че дори имали свои епископи, и Гулвен Пендюф, стар моряк от нашия остров, който е обходил всички морета на света, ме уверяваше, че ги е виждал неведнъж.
На клетата Мона било заповядано да остане дома и да пригот¬ви сватбения обед. Но не й дали никакви провизии, съвсем нищо, само празни гърнета и тенджери — големи морски раковини. Старият морски крал й казал, че когато всички се върнат от църквата, тя трябва да поднесе на трапезата прекрасен обед или я чака смърт. Съдете сами в какъв смут и мъка се намирала сиротата! Пък и женихът бил не по-малко печален и угрижен.
Когато кортежът тръгнал към църквата, женихът изведнъж извикал :
— Ах, забравих дома пръстена на моята невеста!
— Кажи къде е и аз ще пратя да го вземат — рекъл баща му.
— Не, не, аз сам ще отида да го взема, никой друг няма да намери пръстена там, където съм го скрил. Ще изтичам до дома и ще се върна за миг.
И той отишъл сам, като не позволил никому да го придружава. Влязъл право в кухнята, дето клетата Мона плачела отчаяна.
— Не тъжи — рекъл й той, — обедът ще бъде готов навреме. Осланяй се на мене.
Той се приближил до огнището и промълвил:
— Буен огън в огнището! — И в огнището тутакси запламтял огън.
После принцът се докоснал с ръка поред до всяка тенджера, всяко гърне, всеки шиш и блюдо, като казвал:
— В това гърне ще има лакерда, в това — калкан със стриди, на шиша — патица, тук — печена скумрия, в тези кани — вино и най-хубави напитки.
И тенджерите, гърнетата, блюдата, каните се напълнили с ястия и напитки само при докосването на ръката му. Мона не можела да се освести от учудване, виждайки, че обедът е приготвен за едно мигване на окото без ничия чужда помощ.
Младият морски принц се спуснал да догони кортежа. Стигнали до църквата. Брачният обред бил извършен от морския епископ. След това всички се върнали в двореца. Старият крал влязъл направо в кухнята и рекъл на Мона:
— Ето ние се върнахме. Готово ли е всичко?
— Готово — отговорила Мона спокойно.
Учуден от тоя отговор, той почнал да вдига капаците от гърнетата и тенджерите, надничал в каните и недоволно рекъл:
— Помогнали са ти. Но аз ще се разправя все пак с тебе.
Насядали на трапезата. Гостите пили и яли много, после почнали песните и танците.
Към полунощ младоженците се отделили във великолепно украсената си спалня и старият морски крал заповядал на Мона да ги изпроводи дотам. Тя трябвало да стои до леглото и да им свети със запалена свещ в ръка. Когато свещта изгори до ръката й, смърт очаквала Мона.
Клетата Мона се подчинила. А старият морски крал чакал в съседната стая и от време на време викал оттам:
— Е, какво, още ли не е изгоряла свещта до ръката ти?
— Не още — отговаряла Мона.
Така питал той няколко пъти. Най-сетне, когато свещта почти догоряла, младоженецът рекъл на младата си жена:
— Вземи за минута свещта от Мона и я подръж, докато Мона ни запали друга.
Младата русалка, без да подозира намеренията на свекъра си, взела свещта от ръцете на Мона.
В тази минута старият крал попитал пак:
— Е, какво, изгоря ли свещта до ръката ти?
— Отговори: „да“ — прошепнал младият морски принц.
— Да — рекла русалката.
И тозчас старият морски крал се втурнал в спалнята, хвърлил се към оная, която държала свещта, и без дори да погледне девойката, с един удар на сабята си й отсякъл главата. После излязъл вън.
Щом изгряло слънцето, младоженецът отишъл при баща си и му рекъл:
— Тате, дойдох да поискам от вас позволение да се оженя.
— Да се ожениш ли? Ами че нали се ожени вчера?
— Моята жена не е вече между живите.
— Не е между живите ли? Да не би да си я убил, нещастнико.
— Не, тате, не аз, а вие я убихте.
— Аз ли? Аз да съм убил твоята жена?
— Да, тате, мигар не вие снощи с един удар на сабята отсякохте главата на оная, която държеше запалена свещ до леглото ми?
— Да, но нали беше тя дъщерята на земята?
— Не, тате, тя беше русалката, с която се венчах по ваша воля. И ето аз съм вече вдовец. Ако не ми вярвате, лесно може да се убедите сам — тялото й още лежи в моята спалня.
Старият морски крал изтичал в спалнята и видял, че синът му казва истината. Гневът му бил ужасен.
— Че коя искаш да вземеш за жена? — попитал той сина си, като се поуспокоил.
— Дъщерята на земята.
Старият крал не отговорил нищо и излязъл от спалнята. Но минали няколко дни, той разбрал, изглежда, колко безразсъдно е да съперничи със сина си и дал съгласието си за брака му с Мона. Сватбата отпразнували много богато и тържествено.
Младият морски принц бил извънредно внимателен към жена си, угаждал й, както можел. Хранел я с мънички вкусни рибки, които ловял сам, подарявал й разни украшения от скъпоценни морски бисери, намирал за нея красиви раковини, седефени и златисти, редки чудесни морски цветя и треви.
Но въпреки всичко това, нещо теглело Мона към земята, към баща й, майка й, към бедната къщурка на брега на морето.
Мъжът й не искал да я пусне, все се страхувал, че тя няма да се върне. А Мона силно затъгувала, плачела ден и нощ. Най-сетне младият морски принц й рекъл :
— Усмихни се поне веднъж, моя радост, и аз ще те отведа в бащиния ти дом.
Мона му се усмихнала и морският принц, който бил вълшебник, изрекъл:
— Мост, повдигни се!
Тозчас от водата се издигнал красив кристален мост, по който те можели да преминат от морското дъно на земята.
Щом видял това, старият морски крал разбрал, че синът му е също такъв вълшебник като него, и рекъл:
— Ще дойда и аз с вас.
И тримата се качили на моста : Мона напред, след нея — мъжът и, а няколко крачки зад тях — старият морски крал.
Щом Мона и мъжът й, които вървели отпред, стъпили на земята, младият морски принц изрекъл:
— Мост, спусни се!
И мостът се спуснал в дълбочината на морето и отнесъл със себе си стария морски крал.
Мъжът на Мона не се решил да я изпрати до къщата на родителите й. Той пуснал Мона сама, като й рекъл:
— Върни се обратно, щом залезе слънцето. Аз ще те чакам тук.
Но гледай нито един мъж да не те целуне и дори да не докосне ръката ти.
Мона обещала да изпълни всичко и се затекла към родния дом. Било време за обед и цялото семейство било събрано около трапезата.
— Здравейте, тате и мамо! Здравейте, братя и сестри! — извикала Мона, като се втурнала в къщурката.
Добрите хора я гледали, вцепенени от учудване, и никой не можел да я познае : тя била тъй хубава, тъй величествена в разкошната си премяна! Тая среща натъжила Мона, сълзи бликнали от очите й. Тя взела да ходи из къщата, докосвала се с ръка до всеки предмет и казвала:
— Ето този камък ние донесохме от брега и аз седях на него край огъня, а ето и креватът, на който спях. Ето дървената чаша, от която съм яла супа. А там, зад вратата, е метлата, с която помитах къщата.
А ето и стомната, с която ходех за вода на извора.
Като слушали всичко това, родителите в края на краищата познали Мона и плачейки от щастие, взели да я прегръщат и целуват н всички се радвали, че са пак заедно.
Но ненапразно морският принц, съпругът на Мона, й заръчал да не целува нито един мъж: от тази минута тя вече нищо не помнела за своята женитба, за живота си при морските хора. Тя останала при родителите си и скоро при нея дошли сватове от всички страни. От женихи не можели да се отърват, но Мона не слушала никого и не иска¬ла да се омъжи.
Бащата на Мона, както и всеки жител от острова, имал свой парцел земя, дето садял картофи и разни зеленчуци, засявал и малко ечемик. Това заедно с данъка, който всекидневно им плащало морето в риба и миди, им стигало, за да се изхранят. Пред къщата се намирало гумното, на което вършеели житото и се издигала кладня слама. Често нощем, когато лежала в леглото си, на Мона й се струвало, че през воя на вятъра и глухия шум на вълните, които се биели в крайбрежните скали, тя чува нечии стонове и поплаци зад вратата на къщурката. Но си мислела, че душите на нещастните удавници призова¬ват живите, които са ги забравили, и настояват да се молят за тях. Тя шепнела заупокойна молитва и жалейки онези, които в такова време се намират в морето, спокойно заспивала.
Но ето една нощ тя ясно чула думи, изречени с такъв жаловит глас, че й разкъсали сърцето :
— Ах, Мона, мигар така скоро забрави ти своя мъж — морския принц, кой.о ти спаси живота и те обича? Нали обеща да се върнеш същия ден, а аз те чакам от толкова дълго време и съм толкова нещастен! Ах, Мона, Мона, съжали се над мене и се върни по-скоро!
В тоя миг Мона изведнъж си спомнила всичко. Станала от лег-лото, излязла и видяла на вратата морския принц, който в стонове и поплаци изливал мъката си. Тя се хвърлила в прегръдките му… и оттогава никой никога вече не я видял.

Живял едно време в Булон един стар, излязъл в оставка, лоцман с жена си и малкия си син. Той получавал малка пенсия и затова си купил лодка, с която всеки ден ходел на лов за риба. Син му, седем-осемгодишен, молил често баща си да го вземе със себе си в морето, но старият моряк, страхувайки се за единственото си дете, не се съгласявал. А момчето, което горяло от желание да се поразходи по морето, се скрило веднъж между въжетата и платната и когато лодката отплавала, изскочило и весело извикало:
— Ето, тате, и аз дойдох с тебе да ловя риба!
Когато лодката се приближила до онова място, където имало ри- ба, лоцманът видял един кораб с вдигнат флаг, което означавало молба да се въведе корабът в пристанището. Лодката се насочила към кораба и когато го доближила, матросите от кораба попитали рибаря дали не е лоцман.
— Бях по-рано лоцман и макар да съм сега в оставка, все ще съумея да ви въведа в пристанището.
Взели го заедно със сина му на борда. Корабът идел от кралството Нац и трябвало по заповед на краля на тази страна да доведе едно френско момче, което да бъде възпитано в чужбина, а после да се ожени за кралската дъщеря.
Когато кралските пратеници видели сина на лоцмана, якото на вид, здраво и досетливо момче им се харесало толкова, че те рекли:
— Точно такъв ни трябва. Няма защо да ходим по-нататък.
Като нахранили и напоили лоцмана, те му казали, че може да се върне на лодката си, тъй като нямат повече нужда от него.
Лоцманът се качил в лодката и почнал да вика сина си, но му отговорили, че момчето ще остане на кораба, и корабът потеглил с вдигнати платна, като оставил бащата, изгубил единственото си чедо, в пълно отчаяние…
Корабът пристигнал в столицата на кралство Нац. Той дал в чест на града двайсет и един топовки изстрела и градът му отговорил със също такъв залп. Отвели момчето в двора и малкият французин се харесал много на краля. Той заповядал да възпитат прекрасното момче така, както ако е било негов собствен син. Когато момчето навършило осемнайсет години, кралят го оженил за дъщеря си, негова връстница.
Живеейки в охолство и в богатство, синът на лоцмана често си спомнял за своите родители.
— Те не бяха богати, когато ги оставих. Иска ми се да ги видя и да осигуря старините им!
Той доверил на жена си своето желание, тя го намерила напълно естествено и поискала да придружи мъжа си. В кралство Нац жените и девойките носят було и мъжът има право да види лицето на жена си само след като тя стане майка. Когато мъжът на принцесата поискал от своя тъст позволение да замине за Булон, кралят, преди да даде съгласието си, накарал зетя си да се закълне, че през време на пътешествието няма да се. опита да види лицето на жена си. А ако узнае, че зет му е нарушил клетвата, жестоко ще го накаже.
Принцесата и мъжът й се качили на кораб и скоро стигнали до Булон. Корабът дал в чест на града двайсет и един топовни изстрела и митническата стража, след като посетила борда на кораба, доложила на властите, че принцът и принцесата от Нац пристигнали във Франция да се поразвлекат.
Гостите слезли от кораба, качили се в една сребърна лодка и излезли на брега. Там видели префекта, кмета и останалото началство, което се явило да ги посрещне и да им предложи гостоприемно най-прекрасните покои в града.
Мъжът на принцесата, заобиколен от разкошна свита, видял до един изкривен стобор един старец в закърпена моряшка блуза и познал баща си.
Той оставил знатните си спътници, приближил се до стареца и го попитал как поминува. Лоцманът се зачудил много, че господинът, облечен в коприна, потънал в скъпоценности, се осведомява за здраве¬то на такъв бедняк като него.
— Не ме ли познавате? — попитал принцът.
— Не, господине — отговорил старецът.
— Аз съм вашият син, когото някога корабът на кралство Нац откара отвъд морето. Аз съм женен за принцесата на тази страна. Как е майка ми?
— Тя е в къщи, много е остаряла, много тъгува.
— Утешете се, тате, аз дойдох, за да осигуря старините ви.
Когато се върнал при сановниците, мъжът на принцесата им рекъл, че ще живее при стария лоцман, и прекарал три седмици на го¬сти при баща си.
Веднъж майка му рекла:
— Сине мой, трябва да ти призная, че едно нещо ме учудва извънредно много. Никой нито веднъж не е видял лицето на жена ти.
— Така е прието в оная страна: мъжът вижда лицето на жена си само след като тя стане майка. Преди да отпътувам насам, аз се заклех на тъста си да зачета този обичай.
— На твое място — отговорила майката, — аз бих поискала да узная все пак какво са ми дали за жена, хубавица или изрод. Ако се заловиш умело за тази работа, твоят тъст няма да узнае нищо.
Синът на лоцмана обадил на жена си всичко, което му казала майка му.
— Добре — рекла тя, — но аз се боя да не узнае за това баща ми.
Всички вълшебници на нашата страна са негови приятели. Тогава той ще те прогони и ще те накаже жестоко.
Принцесата свалила покривалото си, но когато мъжът й поднесъл светилника към нейното лице, за да го види по-добре, паднала искра и изгорила бузата на младата жена.
— Ах! — извикала принцесата. — Ето от това се страхувах! Ние сме загинали.
Корабът напуснал Булон и пристигнал в Нац. Щом слязъл принцът на брега, кралят го попитал:
— Не наруши ли моята заповед?
— Не.
— Ще проверя това и тежко ви, ако сте пристъпили клетвата ми.
Той повикал дъщеря си и й рекъл:
— Откривал ли е мъжът ти твоето лице?
— Не, тате.
— Не лъжи. Ако ти не казваш истината, аз ще узная и ще те накажа също като него.
Когато тя вдигнала покривалото си, кралят отначало не забелязал нищо, но като си турил очилата, видял белега от изгореното и страшно се разгневил.
— Негодница! Махай се от очите ми и никога да не съм те видял вече!
Той пратил слугите си при вълшебниците, феите и магьосниците и когато всички те се явили, им заповядал да превърнат зетя му в такъв изрод, какъвто светът още не е видял.
Един от магьосниците рекъл:
— Нека той бъде с едното си око сляп, а с другото — кривоглед.
— Нека устата му се разчекне до ушите — заповядал друг.
— Нека му израсте гърбица отзад и отпред.
— Нека носът му стане такъв, какъвто никой още не е имал на света.
— Аз ще му поставя главата с тила напред.
— Нека окуцее, единият му крак да бъде извит навън, другият — навътре.
И едновременно със заклинанията на вълшебниците се извършвало превръщането и когато те свършили, клетият момък станал такова безобразно същество, каквото нямало дотогава. С това отмъщението на краля не се ограничило — той заповядал на войниците да изгонят зетя му от града като обикновен скитник.
След като окуцял, клетият син на лоцмана се движел с голяма мъка.
— Той дълго странствувал : най-сетне се приближил до една къщичка и като видял седналата на прага старица, я поздравил. Тя била стара фея, която кралят забравил да повика, когато решил да накаже зетя си. Да не сте вие зетят на краля?
— Уви, аз съм.
— Здравата са ви наредили! Но за щастие аз имам още ключа от моя килер.
Тя отишла в килера, донесла оттам една пръчица и рекла:
— Аз научих за вашите злополучия от съседката, която днес заранта мина да вземе от мене огън, и реших от малко малко да смекча вашата уродливост, ако ви срещна.
Тя се докоснала до него с пръчицата, си и той прогледнал с двете очи, носът и устата му станали два пъти по-малки, от двете гърбици останала само една, главата му не била вече обърната с тила напред, а само настрана, и той престанал да куца.
Феята изпратила по него бележка до съседката си с молба да направи кралския зет още по-хубав, отколкото е бил по-рано. Синът на лоцмана поблагодарил от цялата си душа на старата фея и излязъл от нея вече не тъй скръбен, както дошъл.
Когато влязъл в къщата на съседката, той й предал бележката и рекъл :
— Добър ден, госпожо Марго.
— А, вие сте зетят на краля? Аз ще завърша онова, което е почнала моята кума.
Тя взела своята пръчица и пожелала синът на лоцмана да се превърне в строен момък с прекрасно лице, и това веднага станало. После му рекла:
— Не се отчайвайте. Вие, разбира се, искате да се върнете у дома? Ето ви едно клъбце, то ще се търкаля пред вас и ще ви сочи пътя, по който трябва да вървите. Давам ви и две копия. С едното ще убиете всеки, който поиска да ви вземе в плен, с другото ще се браните от дивите зверове. Феята му дала хляб и месо и го предупредила за всички опасности, които го чакат по пътя му.
Той поблагодарил на феята и като вървял подир клъбцето, стигнал до гората. Около час вървял през гората и изведнъж видял на пътя лъв. По-надалеч лежала мечка, а зад нея — леопард. Клъбцето минало по заспалите зверове, те се събудили и заръмжали. Синът на лоцмана дал половината от хляба на лъва, другата на мечката, а на леопарда хвърлил месото и зверовете го пуснали.
Добрата жена Марго му казала, че привечер ще види сред гората ярко осветен замък. Печката там ще бъде запалена, трапезата сложена, а наоколо няма да има жива душа.
Клъбцето влязло в двора, скочило на входната площадка и вратата сама се отворила. Синът на лоцмана влязъл подир клъбцето и когато се стоплил, седнал на трапезата. Една невидима ръка поставила пред него храната и питието.
После той легнал да спи на мекото легло, а когато сутринта се събудил, видял приготвената на трапезата закуска. След като се подкрепил, той се наканил да излезе, но изведнъж се появили няколко моми в бели рокли и му заградили пътя.
— Искате ли да потанцувате с мене? — рекла първата.
— Не — отговорил той решително.
— Потанцувайте малко с мене — помолила го втората.
— Не.
— Не искате ли да потанцуваме? — попитала го третата.
— Не — отговорил той тихо.
Като си отивала, третата мома изпуснала на стълбата стъкленото си чехълче. Синът на лоцмана го вдигнал и момата, като се обърнала, му рекла:
— Когато ви потрябвам, вземете това чехълте и кажете: „Яви ми се, прекрасна девойко“ — и аз веднага ще ви услужа.
Той тръгнал на път подир клъбцето и изведнъж видял на пътя си три огромни призрака.
— Къде отиваш ти, нищожен земен червей, прах от краката ми? — извикал със страшен глас най-грамадният от тях.
Синът на лоцмана взел чехълчето и рекъл:
— Яви ми се, прекрасна девойко!
— Какво мога да направя за тебе?
— Нека тези чудовища се разсипят на прах и вятърът да ги развее.
В един миг желанието му се изпълнило и той продължил пътя си. Дълго вървял и най-сетие стигнал Булон. Там живял при родителите си и неведнъж укорил майка си, загдето тя му е дала лош съвет, който му докарал толкова страдания. Тъй като при първото си пристигане той бил оставил на родителите си немалка сума пари, сега си купил кораб; после повикал прекрасната девойка.
— Прекрасна девойко — рекъл той, — бих искал да отмъстя на тъста си, който така жестоко постъпи с мене. Как да направя това?
— Вземи със себе си двайсет и девет матроса и смело тръгни на път. За останалото аз ще се погрижа.
Когато се приближил до столицата на кралство Нац, корабът дал
двайсет и един топовни изстрела и цялото висше началство на пристанището дошло да се осведоми какво иска този кораб.
— Аз искам да превзема града — рекъл синът на лоцмана. Тези думи предали на краля, но в отговор той се разсмял и рекъл на офицерите си:
— Попитайте го кога предпочита да потъне — днес или утре?
— Утре аз ще заема мястото си — отговорил синът на лоцмана.
— Ами кой си ти?
Кралят, силно разгневен, заповядал да потопят кораба и повикал за това множество войници. Но всеки път, когато войниците искали ла дадат залп, те почвали да кихат странно и все не можели да се прицелят. Синът на лоцмана минал здрав и читав през редовете на войската и като се приближил до краля, го пробол с копието.
После намерил жена си и те от радост дали угощение на всички. Ма всички кръстопътища стояли бъчви с вино, по улиците тичали печени прасета с пипер и сол в очите, с горчица под опашката и със забити в слабините вилици. Всеки можел да си отреже парче.

Някога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:
— Кола! Кола! Излез най-сетне от водата. Та ти не си риба!
Но всеки ден синът й плувал все по-далече и по-далече. А от постоянното викане майката дори я заболели гърдите. Веднъж той накарал майка си толкова дълго да вика, че търпението й се изчерпало, и тя извикала в гнева си:
— Дано станеш риба!
Изглежда, небесните врати били отворени този ден: майчината клетва била чута и момчето в миг станало получовек-полуриба. Между пръстите му израснала ципа като на патица, а шията му станала като на жаба. Кола не се върнал вече на земята и майка му, изгубила надежда да го дочака, скоро умряла.
Мълвата, че в пролива до Месина се е появил получовек-полуриба, стигнала до ушите на краля. Той заповядал на всички моряци, щом някой от тях види Кола Рибата, да му обади, че кралят иска да говори с него.
Веднъж един моряк плувал далече в морето и видял Кола Рибата, който минавал наблизо.
— Кола — рекъл той, — кралят на Месина иска да поприказва с тебе.
Кола тозчас заплувал към кралския дворец. Кралят го посрещнал с приветлива усмивка.
— Кола Рибата, ти си такъв добър плувец, спусни се на морското дъно, преплувай около Сицилия и ми разкажи къде морето е най-дълбоко, както и за всичко, което видиш.
Кола се подчинил и преплувал около Сицилия. Скоро се върнал и разказал, че видял на морското дъно планини, долини, пещери и най-чудни риби, но го хванало страх само веднъж, когато при нос Фаро не можал да достигне дъното.
— Но на какво тогава се крепи Месина? — зачудил се кралят. — Хайде, гмурни се отново и виж на какво стои моят град.
Кола се гмурнал и прекарал под водата целия ден, а когато изплувал, рекъл на краля:
— Месина стои на скала, а тази скала поддържат три колони: едната от тях е здрава, другата — с пукнатина, а третата — разрушена.
Кралят бил потресен от това известие и пратил Кола Рибата в Неапол да види какво се намира под вулканите. Кола се гмурнал дълбоко в морето при Неапол и после разказал, че срещнал на пътя си отначало студена вода, после гореща, а на някои места потоци от сладка вода. Кралят не искал да вярва на това, но Кола помолил да му дадат две манерки, гмурнал се и напълнил едната от тях с гореща, другата — със сладка вода…
Сега на краля не давала спокойствие мисълта, че при нос Фаро морето няма дъно. Той отново повикал Кола Рибата в Месина и рекъл:
— Кола, ти трябва да ми кажеш колко е дълбоко морето при нос Фаро, па макар и приблизително!
Кола се гмурнал и стоял под водата два дни. А когато изплувал, рекъл, че не видял дъно, защото на голяма дълбочина нейде отдолу се издига стълб пушек и мъти водата:
Разяждан от любопитство, кралят рекъл:
— Ами ти скочи в морето от фара на нос Фаро.
Този фар се издигал на самия край на носа. Някога там стоял часови, свирил с тръба и размахвал знаме, за да предупреди минаващите кораби за опасното течение.
И Кола Рибата скочил в морето от кулата.
Кралят чакал ден, чакал два, чакал три дни, но Кола не се по¬явявал. Най-сетне изплувал, но бил бледен като мъртвец.
— Е, какво има там, Кола? — попитал кралят.
— Изплаших се до смърт. Видях една риба, в устата й би могъл да влезе цял кораб! За да не попадна в гърлото й, скрих се зад една от колоните, на които се крепи Месина.
Кралят слушал със зинала уста, но не можал да чуе най-главното: колко е дълбоко морето при нос Фаро — и проклетото любопитство не му давало спокойствие.
— Не, ваше величество, няма вече да се гмуркам. Страх ме е — рекъл Кола.
Видял кралят, че мъчно ще предума човека-риба, свалил от главата си короната, цялата обсипана със скъпоценни камъни, и я хвърлил в морето…
— Извади я, Кола!
— Какво направихте, ваше величество, та нали това е короната на вашата държава!
— Да, като нея няма друга в света! Гмурни се и я извади, Кола!
— Щом това ви е угодно, ваше величество, ще се гмурна — отговорил Кола, — но усеща сърцето ми, че няма да се върна вече от бездната. Заповядайте да ми дадат шепа леща. Ако имам още сили — ще се върна, но изплува ли лещата — не ме чакайте.
Стиснал той в пестника си лещата и се хвърлил в морето. Чакали го, чакали, минало много време и ето на повърхностна на водата се показала лещата.
Но човека-риба хората чакат и до ден днешен.

Едно време имало един рибар. С парите, спечелени от уловената риба, той не можел да нахрани голямото си семейство дори с качамак. Изтегля той веднъж от морето мрежите и усеща, че те са много тежки. Насила ги изтеглил. Гледа — рак, ама такъв грамаден, че с поглед не можеш да го обхванеш.
— Ето това се казва улов — зарадвал се рибарят. — Сега вече ще нахраня с качамак дечурлигата!
Върнал се в къщи и заповядал на жена си да сложи на огъня тенджерата: скоро, де, ще дойде и брашното за качамака. А уловения рак замъкнал при краля в двореца.
— Ваше величество — захванал той, — проявете вашата милост, купете от мене ей този рак. Жена ми вече сложи да ври водата за качамака, а аз нямам пари.
— Защо ми е тоя рак? Продай го другиму — отговорил кралят.
Но в този миг влязла принцесата.
— Ах, колко красив, колко чуден рак! Татенце, миличък, купи рака, купи го, моля те! Ние ще го пуснем в басейна заедно с кефалите
и златните рибки!
Принцесата много обичала рибите. Тя седяла с часове до басейна в градината и все гледала как плуват кефалите и златните рибки и кралят, който обожавал дъщеря си, изпълнил, разбира се, молбата й. Рибарят пуснал рака в басейна с рибките и получил кесия злато. Сега цял месец той можел да храни децата си с качамак.
Принцесата обичала да гледа рака и дълго не си Отивала от басейна. Тя вече знаела всичките му навици и забелязала, че точно на пладне той изчезва нейде за три часа. И ето веднъж, когато седяла до басейна и се любувала на своя рак, чуло се звънче. Принцесата излязла на балкона и видяла един просяк, който молел за милостиня. Тя му хвърлила една кесия злато, но просякът не можал да я хване и кесията паднала в дълбокия ров, изпълнен с вода.
Просякът се спуснал в рова, с надежда да намери кесията, гмурнал се и заплувал под водата. Подземен канал водел от рова в басейна и отивал още по-далеч, а къде — неизвестно. Като продължавал да плува под водата, просякът попаднал в прекрасна щерна насред една голяма подземна зала, украсена с великолепни килими. В залата била сложена трапеза. Просякът излязъл от водата и се скрил зад един килим. Точно на пладне от водата се показала една русалка, седнала на гърба на един грамаден рак. Русалката докоснала рака с вълшебна пръчица. И в същия миг от бронята на рака излязъл красив момък. Той седнал до трапезата, а русалката докоснала с вълшебната си пръчица трапезата и веднага блюдата се напълнили с всевъзможни ястия, а гарафите — с вино. Когато свършило яденето, момъкът отново влязъл в рачешката броня; русалката го докоснала с вълшебната пръчица, седнала на гърба на рака и те двамата се скрили под водата. Просякът излязъл иззад килима и също се гмурнал в щерната, заплувал по водата и се озовал в басейна на принцесата. В това време тя се любувала на рибките си. Видяла кралската дъщеря просяка и се зачудила.
— Какво търсиш тук?
— Тихо, принцесо, аз ще ви разкажа една чудна история, – Той излязъл на края на басейна, после й разказал всичко.
— Сега аз знам къде точно на пладне се губи моят рак три часа — промълвила принцесата. — Добре, утре ще отидем заедно там.
На следния ден през подземния канал тя заедно с просяка се добрала до залата с щерната и се скрила зад килима. Точно на пладне се появила русалката на гърба на рака. С вълшебната си пръчица тя докоснала бронята му, появил се прекрасният момък и веднага се запътил към трапезата. Принцесата отдавна вече се любувала на рака в своя басейн, но щом видяла момъка, който излязъл от бронята, веднага се влюбила. Тя се промъкнала до бронята и незабелязано се скрила в нея.
Когато се върнал в бронята, момъкът видял там принцесата.
— Какво си направила? — пошепнал той. — Ако русалката узнае за това, и двамата сме загинали.
— Искам да те освободя от злата магия — пошепнала му в отговор принцесата, — кажи ми с какво да ти помогна?
— Едва ли можеш да ми помогнеш с нещо. От злата магия ще ме избави само девойката, която ще ме обикне повече от живота си.
— Аз съм готова на всичко — промълвила принцесата.
Докато вътре в бронята се водил този разговор, русалката седнала на бронята и той, като местел крачетата си, я изнесъл по подземния канал в открито море. Русалката и не подозирала, че в бронята се крие кралската дъщеря. Тя отплувала в морето и принцесата с момъка останали сами. Като се прегърнали силно, те поели обратния път. По пътя принцът — а той бил истински принц — разказал на любимата си как да го освободи.
— Намери на брега на морето голяма скала, застани на нея и пей и свири там с цигулка, докато във вълните не се появи русалката — тя обожава музиката. Ще излезе тя от водата и ще каже: „Свири хубавице, така ми е добре!“ А ти отговори: „Хубаво, ще свиря, но ти ми дай цветето, което имаш в косите си“. Когато това цвете попадне в ръцете ти, аз ще бъда свободен : в него е моето спасение. И ракът се върнал в басейна и пуснал принцесата.
Просякът също се върнал от подземната зала в басейна и като не намерил принцесата, решил, че с нея се е случило някакво нещастие. Но в тоя миг дъщерята на краля излязла от басейна, поблагодарила на просяка и щедро го възнаградила. После отишла при баща си и му казала, че иска да се учи на музика и пение. Кралят никога не отказвал на дъщеря си в никое нейно желание. Той тутакси заповядал да повикат най-добрите певци и музиканти.
— Принцесата се научила да пее и свири и казала на краля: Иска ми се да отида на морето и застанала на някоя висока скала, да посвиря на цигулка.
— На скала, на брега на морето? Да не си полудяла — извикал кралят. Но както винаги изпълнил желанието й. Заедно с нея той пратил осем прислужнички в бели одежди, а подир тях, в случай на неочаквана опасност, — отред воини и им заповядал да не свалят очи от принцесата.
Принцесата застанала на една висока скала, а нейните осем придворни дами застанали на осем скали около нея. Едва се чули звуците на цигулката и във вълните се появила русалката.
— Каква изумителна музика! Свири, свири, така ми е добре!
— Аз ще свиря, но ти ми подари цветето, което имаш в косите си. Най-много на света обичам цветята!
— Ако вземеш това цвете оттам, където го хвърля — то е твое.
— Ще го взема — рекла принцесата и отново почнала да пее и свири. Свършила и рекла на русалката:
— А сега дай ми цветето!
— Дръж — рекла русалката и го запокитила далеч в морето.
Принцесата се хвърлила във водата и заплувала срещу вълните натам, където се полюлявало прекрасното цвете.
— Принцесо! Принцесо! На помощ! — развикали се осемте придворни дами от скалите си. Вятърът развявал белите им одежди. Но принцесата плувала ли, плувала: ту изчезвала, ту се появявала сред вълните. И когато силите почнали да я напущат, плиснала вълна и донесла цветето право в ръцете й. Изпод водата долетял глас:
— Ти ме спаси. Сега ще станеш моя жена. Не се страхувай от нищо, аз ще ти помогна, ей сега ще излезем на брега. Но не казвай никому нито дума, дори на родния си баща. Днес аз ще зарадвам родителите си, а утре ще поискам от краля твоята ръка.
— Да, да, разбира се! — могла да промълви само принцесата, като си поела дъх. И ракът изплувал с нея на брега.
В къщи принцесата казала на краля само че й е било много весело — нито дума повече. А на другия ден точно в три часа пред кралския дворец се чули звуци от тръби, тропот на копита и грохот на барабани. Пратеник от друга държава възвестил, че синът на техния крал иска да го приемат. Принцът поискал от краля ръката на дъщеря му, а после разказал всичко както било. Кралят отпърво се разсърдил, че са скрили всичко от него, а после заповядал да повикат дъщеря му. Принцесата се хвърлила в прегръдките на принца.
— Мой любими мъжо!
И кралят разбрал, че му остава само да направи сватбата.