Веднъж хитрият лисан вървял по брега на морето и си мислел: „Няма по-умно животно от мене, няма по-хитро животно от мене!" В морето плавали диви патици. Те видели лисана и решили да го излъжат. Най-големият паток рекъл :
— Хайде, братлета, да направим лодка от криле. Ще кацнем в две редици с крилете навътре. А лисан ще помисли, че плава лодка. Така и направили. Накацали в две редици и отпуснали крилете си. В средата се получила лодчица, а от двете страни весла-крилца. Патиците плували, а най-старият паток крещял:
 — Едно-две! Едно-две! Гребете по-силно! От старост очите на лисана били отслабнали. Загледал се той към морето и видял: плава лодка, а в лодката седят гребци и задружно размахват веслата. Лисан се спрял и извикал:
— Ей, гребци, приближите се към брега и ме закарайте донякъде!
Нима не виждате кой върви по брега? Ами че това съм аз, господарят на тукашните места! Не виждате ли, че съм уморен?
Патиците доплавали до брега. Лисан скочил право в средата на лодчицата. Седнал, гордо изпъчил гърди, наперчил опашка и зажумял от удоволствие. Лодката бързо се отдалечила от брега. Изведнъж лисан чул гласа на най-стария паток:
— Е, братлета, поплувахме си, а сега хайде да полетим!
Додето се опомни, лисан се намерил във водата. Огледал се, но патиците вече били далеко. Заплувал лисан към брега. Плува и си мисли: „Излъгаха ме патиците, направиха ме за смях пред целия свят."
Тежко било на лисана да плува: мократа му опашка го теглела към дъното. Той рекъл:
— Опашко моя, красота моя, не ме затруднявай, помогни ми да доплувам!
Опашката го насочила към брега.
С мъка се добрал лисан до брега; излязъл на хълмчето и застанал на слънце да се суши. А патиците през това време обиколили цялата тундра и разказали на всички как лисан се къпал в морето.
Озърнал се лисан, а наоколо се събрали разни животни, големи и малки, гледат го и му се смеят:
— Няма ли да ни разкажеш, уважаеми лисане, как патиците те окъпаха в студеното море?
Тогава лисан се отърсил, захапал мократа си опашка, за да може по-леко да бяга, и от срам хукнал към тундрата. Оттогава лисан престанал да ходи на морския бряг.

Живеел в тундрата един гарван — стар и лаком.
А там в тундрата имало малко храна — само мъх и ягоди.
Летял веднъж гарванът, летял, но нищо не намерил. С празна гуша се върнал у дома си.
„Ще литна — помислил си гарванът — към морето. Там ще си намеря тлъста морска храна."
И ето че гарванът долетял до морето и кацнал на един камък. Морето било тихо, нито една вълна не се виждала.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един калкан. Но какво ядене има в един калкан? Сух — и очите му на една страна.
— Не те ща, кривчо — казал гарванът, — защото си много сух!
Гарванът претупал калкана и го хвърлил пак в морето.
Калканът паднал във водата. Морето се развълнувало.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка. Попаднал на един тюлен. Млад тюлен, гърбът му пъстър, коремът — бял.
— Не те ща — рекъл гарванът, — много си млад, не си още натрупал тлъстина!
Гарванът утрепал тюлена и го бутнал с крак пак в морето. Тюленът паднал във водата. Морските вълни се надигнали още по-високо.
Седи гарванът на камъка, чака плячка.
Попаднал на един морж — стар морж, мустакат, двата му зъба — строшени.
— Не те ща — рекъл гарванът, — защото си много стар, месото ти е жилаво!
Гарванът утрепал стария морж и го блъснал пак в морето.
Моржът паднал във водата, а морето потъмняло, надигнали се вълни като планини. А гарванът все седял на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един кит — голям, тлъст, на гърба му перка като корабно платно. Лежал китът — опашката му във водата, главата на брега, а устата отворена. Надникнал гарванът в устата на кита, а там всякаква риба, като в мрежа, препълнено.
— Виж, това е плячка за мене! — казал гарванът и скочил право в устата на кита. Наял се там с риба до насита, а най-голямата
риба, най-тлъстата треска, си взел за после. Сетне изскочил от устата, размахал криле и литнал към къщи в тундрата.
Литнал гарванът, но го посрещнала лисицата.
— Откъде носиш треската, Гарване?
Гарванът нищо не й отвърнал — сякаш не чувал.
— Зная те аз тебе, старо — рекла лисицата, — задигнал си от брега мъртва рибка и се радваш!
Гарванът се разсърдил и си разтворил клюна:
— Лъжеш, червенушо! Преди малко аз улових един жив кит.
Щом извикал това, треската паднала от клюна му.
Лиса подхванала треската и избягала.
„Нищо — помислил си гарванът, — в устата на кита има още много риба. Ще се наситя!"
Размахал криле и литнал назад към морето, а в морето вече ревяла буря. Китът се люлеел по вълните — опашката му във водата, главата му на брега, а устата отворена. Гарванът скочил право в устата на кита. А китът ударил с опашка по вълните, опънал перката на гърба си като платно, затворил си устата и отишъл в морето. Приказката свърши вече.

Седяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли — по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки. Лисицата попитала:
— Какво правите вие, чайки?
— Ловим риба.
— Вземете и мене със себе си!
— Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса — наоколо вода. Рекла си:
— Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
— Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
— Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
— Не — отговорил тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
— Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
— Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
— Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка — да съхне.

Някога, преди много години, на брега на морето живял беден рибар.
Той прехранвал семейството си с това, което ловял през деня. Но така се случило, че осем дни той не хванал нито рибка. Гладът го дебнел от всички ъгли.
И на деветия ден уловът не бил подобър от предишните.
Натъжил се рибарят, възвил лодката и се отправил към брега.
Изведнъж гледа лодка, а в нея — девет човека. Приближила се лодката и той видял, че това не са девет човека, а един с девет глави.
— Богат ли е уловът? — попитал го деветоглавият.
— Ето вече девет дена напразно хвърлям мрежата — отговорил рибарят. — Гладен съм като куче. С какво ли ще се нахраниш, щом няма риба!
— Може съвсем да умреш от глад — отговорил му деветоглавият. — Риба няма да хванеш дотогава, докато твоят син не ми стане
слуга. Не се плаши, при мене няма да му е зле. Ще му плащам добре, а и хубаво жилище ще му дам. Ако си съгласен, доведи го утре по това време тук. А за рибата, честна дума, веднага ще почнеш да я ловиш.
Върнал се в къщи рибарят, разказал какво му се случило и заплакал. Синът му взел да го утешава.
— Не плачи, татко, аз не се струхувам от деветоглавия, ще отида да му слугувам, пък и на вас да помогна.
Плакал, плакал рибарят, но няма как, трябвало да даде сина си.
Взел деветоглавият момчето и отплавал, а бащата гледал след тях и сърцето му се късало от мъка, но нямало какво да се прави. И така лошо, но ако не даде сина си на деветоглавия, тогава всички ще умрат от глад.
Плавали, плавали момчето и деветоглавият и накрая стигнали до една висока планина.
Деветоглавият скочил от лодката на брега и се скрил зад планината. Синът на рибаря чакал, чакал в лодката до вечерта, но никой не идвал. Той слязъл от лодката и тръгнал из планината да търси своя господар. Вървял що вървял, стигнал до една пещера. Влязъл вътре. Повървял малко и видял голяма медна врата. Почукал. На вратата се показала красива девойка.
— Ах, момко, как си попаднал тук?
— Наеха ме за слуга, но никой не ме потърси, никаква работа не ми дадоха. Трябва да намеря господаря. Няма ли го в къщи?
— Тука е, в къщи, само че сега спи. Но ти ми кажи: ще можеш ли да извършиш всичко, каквото ти заповяда?
— Дали ще мога или не — не знам. Но ще опитам.
— Да, виждам, че си смел момък. Трябва да ти помогна. Слушай какво трябва да правиш: като се събуди деветоглавият, веднага ще те повика при себе си и ще те изпрати на работа. Но ти трябва да му отговориш смело: „Господарю, аз съм се наел да ти работя през деня. Аз имам пилешки очи и през нощта не виждам". След тези думи той ще започне жестоко да те бие, но ти търпи и не искай милост. Тогава всичко ще бъде добре.
Както казала девойката, така и станало. Момъкът търпял колкото можел — нито дума не казал.
Накрая деветоглавият го оставил:
— Ех, ти !… И звук не пророни!
Щом деветоглавият заспал, дошла девойката. С целебни билки намазала раните и ги излекувала.
Усетил момъкът, че силите отново му се възвърнали и дори сякаш пораснал.
Девойката му рекла:
— Не се учудвай, момко! Колкото сили изхаби, докато те би деветоглавият, с толкова повече ти се сдоби. Потърпи още една нощ и
отговаряй, както съм те научила.
На следващата нощ деветоглавият накарал момъка пак на работа. А той му отговорил:
— Господарю, наел съм се да ти работя само през деня, а не през нощта. Аз имам пилешки очи, през нощта не виждам.
Като чул това, деветоглавият се нахвърлил върху момъка и започнал да го бие. Бил го, докато имал сили. Но момъкът стиснал зъби и не казал нито дума.
Уморил се деветоглавият и го оставил.
— Ех,ти!… И звук не отрони.
Той легнал да спи. Девойката пак дошла при момъка и пак му излекувала раните. И той пораснал, силите му се удвоили повече от предишната нощ.
На третата вечер се случило същото.
Изтрил потта си деветоглавият и избоботил:
— Ех, ти! … И една дума за милост не чух от тебе.
Дошла пак девойката да му излекува раните, а силите на момъка се утроили.
— Това е вече добре! — зарадвала се тя. — Ето ти този меч и това вълшебно биле. Отрежи главите на деветоглавия, докато не се е сдобил с нова сила. Той ще започне да бълва огън, но ти хвърли билето в огъня и размахвай меча колкото можеш по-силно. Огънят ще угасне.
Взел момъкът меча и с един замах отрязал трите глави. Завил от болка деветоглавият. Започнал да бълва огън. Но момъкът хвърлил от вълшебното биле и угасил огъня. Рязал, сякъл момъкът, отрязал и деветте глави. Когато отрязал деветата глава, планината се разтър¬сила, разпаднала се на парчета. Изведнъж на нейното място се появил дивен град.
Девойката казала:
— Деветоглавият държеше целия наш град и мене в неволя. Но сега всичко е добре. Можем и сватба да направим. Ти ще бъдеш цар, а аз — Царица. Аз съм единствената дъщеря на покойния морски цар, владетел на този град.
— Всичко това е чудесно — зарадвал се момъкът. — Ти си ми по сърце, добра девойко, но на сватбата аз трябва да поканя моите родители, роднини и приятели. Ще отида с лодката, ще ги поканя и ще ги доведа.
— Добре, покани ги, но вземи този мой пръстен. Като го завъртиш три пъти на пръста си, ще се намериш там, където поискаш. В къщи на никого не бива да казваш, че твоята годеница е хубава.
Завъртял момъкът пръстена и изведнъж се намерил в къщи. Поканил майка си и баща си за сватбата.
След това той поканил роднините, но пътят му минавал през господарския двор.
Господарят се разхождал из двора. Видял той момъка и го попитал:
— Момко, ти откъде си и къде отиваш? Разказал му всичко рибарският син.
— А как ще отидеш при царската дъщеря? — попитал богаташът. Синът на рибаря разказал за вълшебния пръстен.
— А красива ли е тази царска дъщеря?
— Не, господарю, не е красива.
— Значи, не е така красива, както моята по-голяма дъщеря?
— Не, господарю, не, в никакъв случай!
— Може би не така красива и като моята средна дъщеря?
— Не, господарю, не е така красива!
— Тогава моята най-малка дъщеря е по-красива от нея!
— Остави ме на мира с тези твои дъщери. Моята годеница е десет пъти по-красива от тях.
Последните думи той казал, без да иска. Но казана дума връща ли се назад? Момъкът погледнал пръстена, но той веднага изчезнал. Как ще отиде сега при годеницата си?
Тръгнал момъкът и едва не заплакал. Насреща си той видял една много стара жена. Тя носела на плещите си голям вързоп с дърва. От тежкия товар съвсем се била прегърбила. Съжалил я момъкът.
— Дай да ти помогна, бабо!
Бабата била най-мъдрата вълшебница, Лайма. Тя поблагодари-ла на момъка и попитала:
— Защо си така тъжен, момко?
Момъкът й разказал всичко.
А защо си пренебрегнал добрия съвет на годеницата, синко?
— Не съм го пренебрегнал, аз, без да искам, го казах. Стана ми обидно за нея.
— Е, добре, синко. Обуй ето тези обувки и бягай при луната, разпитай я за пътя към островната планина.
Отишъл момъкът при луната, но тя не могла да му помогне и го изпратила при слънцето.
— То — казала луната — ходи денем и повече неща е видяло. Отишъл момъкът при слънцето. Слънцето го изпратило при вятъра.
— Той — казало слънцето — навсякъде духа и всичко чува. Отишъл момъкът при вятъра. Поздравил го и го разпитал.
— Добре — казал вятърът, — ще се опитаме да намерим тази островна планина.
Взел вятърът дванадесет свирки, излязъл на големия път и започнал да духа. Веднага пристигнали неговите синове, единадесетте вятъра, а дванадесетият — северният, го нямало. Тогава неговият баща толкова високо го повикал, че всички планини забучали, а дърветата в горите се свели до земята.
Не минала и една минута и северният вятър пристигнал.
— Какво ще заповядаш, татко?
— Къде се бави толкова дълго време? — попитал го баща му.
— По далечни места бях, в самата островна планина.
— Отведи този човек там, на острова.
— Какво приказваш, татко, той не може да тича заедно с мене. Ще загине.
— Не говори празни приказки, не виждаш ли, че на краката си той носи обувките на добрата вълшебница Лайма.
Спуснал се вятърът да тича, а момчето — след него.
През цялото време северният вятър тичал на пети, за да може момъкът да го догонва.
Раз-два, раз-два, и се намерили на планината.
Тук момъкът се срещнал със своята годеница. Оженили се те и заживели щастливо.

На брега на Балтийско море, до самото устие на Неман, живеел един рибар с жена си. Дълги години живели те, но си нямали деца. Най-сетне им се родила ръщеря; лежи в люлката бяла, румена, здравичка. Мила била тя и веселичка като слънчицето, което сутрин играе по балтийските вълни.
Родителите нарекли дъщеря си Неринга.
Много ли, малко ли време минало, израсна Неринга по-висока от най-високата борика. Очите й били като синевата на лятното небе, а кехлибарените й коси — трийсет лакти дълги и вълнести като Неман във ветровито време. И сърцето на Неринга било добро: затъне ли човек в пясъците (а крайморските пясъци били ронливи и подвижни), като на шега ще го изтегли Неринга заедно с коня и колата. Или се разбушува буря в морето, подхване някой кораб и го тласка към брега, още малко и ще го метне върху скалите, а Неринга, като че ли нищо не се е случило, ще нагази в морето, ще го хване за котвеното въже и ще изтегли кораба на брега.
Затова и моряците не се страхували от бурите, които някога ставали в устието на Неман: знаели те, че Неринга е наблизо. Затова пък те й носели подаръци — и коприни, и Маргарит, и парчета сукно, и златни пояси ковани, и пръстени, и гривни. А славата за нейната добрина разнесли из целия свят.
Когато бурята в открито море запокитва към брега рибарските лодки, когато ги преобръща заедно с рибарите и улова, кой идва на помощ на рибарите? — Неринга. Ще улови тя в престилката си рибарите от водата, ще изцеди мрежите, ще излее водата от лодките и ще изнесе рибарите на брега да се сушат.
В тихо време заедно с рибарите тръгвала на риболов и Неринга. Рибарите плават в лодките, а Неринга крачи напред, само огромни вълни се гонят от двете й страни. На плещите й — прът от три бора. Ще хвърлят рибарите мрежи, а Неринга подгонва с този прът рибата към тях…
Само че рядко се случвало тихо време в устието на Неман. Бурята надигал царят на морето и на ветровете — деветоглавият змей. Така разправяли някога за него: като се разбушува, като се разиграе — обича той кораби да потапя и хора да погубва. Но и това му било малко — пращал той високи вълни на брега. Те заливали полята и нивята, отвличали рибарските хижи заедно с хората, добитъка и покъщнината.
Веднъж Неринга се къпела в устието на Неман, плискала се по вълните, гледала наоколо и намислила нещо.
Решила Неринга да насипе дига напреко на устието на Неман, да го огради от Балтика. Тогава вече деветоглавият няма да може да се добере до хорските къщи, до поляните и нивята, не ще потапя вече рибарските лодки.
Повикала Неринга рибарите и им казала:
— Трябва да се оградим от Балтика с дига. Ще имаме тогава тих залив за риболов; и полята, и нивята, и домовете ни ще бъдат цели.
Няма да се срахуваме от деветоглавия!
Зарадвали се младите рибари и завикали:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Завикали те така, защото млада сила бликала от тях.
А старците дълго мислили, мъдрували и се съветвали, но накрая също се съгласили:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Тяхната мъдрост и опитът им подсказали тия думи.
Много хора се събрали да помагат на Неринга: кой яздел, кой пешком вървял, кой с лодка плавал, всичките с брадви, с лопати, с кирки и въжета. Изравнявали хората цели планини, търкаляли камъни от сто версти наоколо. А Неринга хвърляла тези камъни на морското дъно и ги засипвала отгоре с пясък. Пясъка тя носела в престилката си — цяла дюна се побирала в нейната престилка. Ще я донесе, ще запрати дюната във водата и само далече-далече ще се издигнат вълни, високи колкото къща.
Дочул деветоглавият за хитрината на Неринга. Разярил се, изпратил на хората ветрове, развълнувал морските дълбини.
Дванайсет дни и нощи бушувала бурята. Дванайсет дни и нощи се трудили хората. И човешката воля преодоляла всичко. Опънали хората дълга-дълга ивица напреко на устието на Неман, оградили го от царството на деветоглавия змей.
Върнала се Неринга в къщи и проспала три дни и три нощи. А като се събудила, гледа — заливът спокоен, не се поклаща.
Разбрал деветоглавият, че не ще може да подрине насипа, здраво го направили хората. Но той не се усмирил — отишъл в Балтика да бушува: кораби да потапя, хора да погубва. Разгневила се тогава Неринга и казала:
— Трябва да се убие деветоглавият!
Вестта за Неринга се разнесла по цялата страна. Започнали да пристигат при нея храбри младежи, царски синове, князе и деца на прости хора. Искали й ръката, но все един и същ отговор получавали:
— Ще стана жена на този, който убие деветоглавия змей!
Но как да го убият, как да подмамят деветоглавия да излезе от своето царство? Ако някой знаеше името му, би го повикал и той може би щеше да изплува на брега.
Много смели младежи си отишли. Имало наистина и такива, които тръгнали да търсят змея, но не се върнали вече.
Натъжила се Неринга: нима никой не ще победи деветоглавия, нима няма да се намери такъв храбрец? Пък и взела да тъгува по младежа, който би й станал скъп на сърцето. Отивала понякога на морския бряг, сядала, подпирала глава на ръце и натъжена прекарвала там дълги часове. Често нощта я заварвала така.
Седяла веднъж Неринга на една дюна, опряла нозе о брега. Тихите вълни лижели белите й нозе, а вятърът рошел косите й. И видяла Неринга — сякаш облаче плава по вълните… Доплавало облачето по-наблизо. Гледа Неринга — то било корабно платно. Скоро и корабът се показал. И какъв кораб бил той! Мачтата му била от стълбове от най-високите борове, кърмата му позлатена, носът му пурпурен, а платната от бяла коприна. Спрял корабът далече в морето, врязъл се в пясъчното дъно.
Гледа Неринга — от кораба слязъл плещест юнак, напет, як, на дъб подобен.
А той бил ловецът Наглис от Жемайтия. Набраздил Наглис жемайтийската земя с реки и езера, издигнал планини и хълмове, а горите по тях сами порасли. Върви Наглис, а под краката му земята се проваля, в обувките му се набира вода и пясък с камъни. Където великанът се спре и изтърси пръста, там израства планина или хълм ; където излее водата от обувките си, там току виж се разлее езеро или река.
Прославил се Наглис и с други подвизи. Да убие мечка за него било дреболия, а глиган да убие дори не го смятал за лов. Рисовете и рогачите, треперейки от страх, се криели от погледа му: с дългата си ръка той ги хващал на шега от миля разстояние.
Хората обичали Наглиса. Той им помагал да изкореняват гори, да правят къщи от грамадни дървета, да прехвърлят мостове над широки реки.
Вестта за Неринга стигнала и до Наглис. Повикал той хора на морския бряг, построил кораб и ето че Наглис доплавал до устието на Неман.
Слязъл той от кораба; в морето се вдигнали вълни, една вълна дотичала до Неринга и се ударила в коленете й. Неринга също развълнувала водата и най-голямата вълна изпратила към Наглис. Вълната весело подскочила и обляла госта до пояс. Така те си прехвърляли вълни на няколко пъти. После Наглис изтеглил кораба на плитко място и бавно тръгнал към брега.
Отишъл Наглис при бащата на Неринга и рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Дай ми дъщеря си за жена.
— Моята дъщеря ще се ожени само за онзи, който убие царя на морето и ветровете — деветоглавия змей — отвърнал бащата.
— Добре, аз ще убия деветоглавия.
Как ще го убиеш? Той живее в морето и никога не се показва на брега. Никой не му знае името. Казват, че един стар вълшебник го знае, но той живее на една висока планина в гъста гора и до него не може да се стигне ни пеша, ни на кон. — Аз ще узная името на деветоглавйя! — казал Наглис, сбогувал се и тръгнал да търси стария вълшебник.
Вървял той много дни и нощи през гъсталаци и блата, през широки реки. Глада си утолявал с лов на глигани и сърни, жаждата си утолявал с вода от ручейчетата, а си почивал под сянката на разлистените дървета.
Накрая Наглис стигнал до високата планина; тя била обрасла цялата с гъста гора, на върха й се виел дим. Изкачил се той на тази планина и гледа — седи един старец край огъня, цял обрасъл с мъх като стар пън.
Наглис му рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Открий ми името на царя на морето и ветровете, искам да го убия.
Старецът само помръднал посивелите си вежди, погледнал изпод тях и се усмихнал:
— Идваха и други храбреци като тебе, но тук си и останаха. Виж
го ти, името да му кажа! — Вдигнал старецът мъхестия си пръст и посочил към един висок и як дъб: 
— Виждаш ли го? В хралупата на този дъб има една брадва. В брадвата е скрита мълния. Ако размахнеш брадвата три пъти над главата си, ще ти кажа името; не ти ли стигнат силите да я размахнеш, брадвата ще те убие.
Наглис се приближил до дъба, сграбчил брадвата, че като я размахал над главата си! Брадвата се тегли от ръцете му, иска да изскочи; мълнии от нея трещят. Но Наглис нищо не гледа, размахнал три пъти брадвата над главата си и с все сила я запратил в дъба. Блеснал огън, замирисало на сяра и дъбът се разсипал на прах.
— Е, момко — казал старецът, когато Наглис се върнал при него, — вземи брадвата! А името на царя на морето и ветровете е Галвирдас. Върви на морския бряг и го извикай три пъти.
Наглис метнал брадвата на рамо, благодарил на стареца и се отправил по обратния път — през гъсталаци и блата, през широки-широки реки.
Върнал се Наглис на морския бряг. Застанал на една дюна и викнал:
— Галвирдас, изплувай! Развълнувало се морето, надигнал се вятър. Извикал Наглис змея за втори път:
— Галвирдас, изплувай!
Още по-силно се развълнувало морето. Наглис извикал за трети път:
— Ралвирдас, изплувай!
Извил се вятър, чак до дълбините се развълнувало морето, чак до небето се надигнали водни урагани. Изплувал деветоглавият змей, обрасъл с тиня, покрит с раковини. Измъкнал се деветоглавият на брега, целият черен като нощта. От деветте му уста огън изригва, мълнии святкат. Измъкнал се и забоботил:
— Кой ме вика?
— Аз, ловецът Наглис! Дойде ти краят!
И Наглис ударил змея с брадвата. Блеснала мълния и трите глави на змея полетели във водата. Морето излязло от брега и Дошло до коленете на Наглис.
Отново замахнал Наглис, ударил с брадвата и отсякъл още три глави на змея. Още по-силно се разбушувало морето и вълните облели Наглис до пояс. Те блъскали ловеца в гърдите, удряли го в краката, теглили го към морската дълбина, а вихрите дърпали брадвата от ръцете му.
Набрал сили Наглис, опрял здраво крака в брега, отдъхнал си малко, че като ударил змея за трети път. Блеснали мълнии из топора и полетели във водата останалите три глави на змея. Изведнъж бурята утихнала, успокоило се морето, заблестяло светло слънце.
Победил Наглис змея и щастлив се върнал при рибарите. Радостно срещнала Неринга своя годеник. А наскоро направили и сватбата и заживели щастливо Наглис, Неринга и рибарите.
Благодарни били хората на Неринга и Наглис и нарекли на името на Неринга тясната ивица земя, която тя насипала да огради Куршяйския залив от Балтика, а на името на Наглис нарекли планината, която се издига близо до Паланга.

Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува.
Събрали се всички рибари и започнали да се съвещават. Как да постъпят, що да сторят? Да излязат в морето — не било време, да останат у дома — още по-зле.
Мислили, мислили рибарите и решили да си опитат щастието.
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни А един рибар рекъл:
— Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата.
— И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата. Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието.
Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл:
— Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си. Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна.
И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите:
— Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда. И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите.
— Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума.
— Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите.
Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега.
Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал:
— Да развържем първия възел.
Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред.
Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи.
Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето.
— Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите.
Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите.
— Раз, два! — изкомандувал старшината.
Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел.
— Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите?
— Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море.
— Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите.
Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали.
Рибарите се натъжили, а старшината казал:
— Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел.
Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието.
— И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела!
А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал. И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат.
— Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината.
Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но риба¬рите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба. Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва.
— Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията.
В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза.
И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо.
„Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка.
— Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят.
В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал:
— Всички ли са у дома?
А един звънлив момински глас отвърнал:
— Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено.
Изведнъж щуката се замитала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби. Но старшината я блъснал с ботуша си, а ма другарите си високо извикал:
— Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук.
Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг.
Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията.
А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове.
— Всички ли се събудиха, всички ли се събраха?
— Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле.
— Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?"
И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал:
— Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска!
Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си.
Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните.
Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море. Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата.
— Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята?
Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче. Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята.
— Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля.
Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл:
— Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов?
— Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях. Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел.
Старецът ги изслушал и казал:
— Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар.
За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя свеята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата. Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо?
Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето. Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден.
Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън.
На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави.
— Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел.
Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава.
— Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея
имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел?
Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било. Намръщил се старецът.
— Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете.
Засрамили се рибарите и навели глави.
— Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна.
И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл:
— Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря.
Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си.
Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море.
Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките.
А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов.
Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата.
Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!

Имало едно време придворен рибар. Всеки ден ловял риба за царския дворец. Една сутрин дълго чакал край морето с въдицата, но никаква риба не приближавала. Така чакал цял ден. Надвечер тръгнал да си отива. Но чул глас от водата:
— Не си отивай още. Ако ми обещаеш, че ще ми дадеш онова нещо, за което ще ти съобщи жена ти, като си идеш тази вечер, ще наловиш риба, колкото искаш.
— Съгласен съм — рекъл рибарят.
И наистина, за малко време той наловил много риба, която занесъл в двореца.
Като се върнал в къщи, жена му съобщила, че ще има детенце.
Рибарят разбрал колко скъпо ще трябва да заплати изобилния лов.
На другия ден гой отишъл в двореца и разказал на царя какво му се случило.
Царят се замислил и рекъл:
— Не бой се, рибарю! Като се роди детето, ще го донесеш в двореца. Аз не ще позволя да падне косъм от главата му.
Зарадвал се рибарят, отишъл си в къщи и съобщил радостната вест на жена си.
Като се родило детето, занесли го в двореца. Царят заповядал да го гледат като царско дете. Като порасло, не го пущали да ходи никъде само. Един де» то рекло на царя:
— Царю честити, моля те, пусни ме да отида с моя татко за риба. Много ми се иска да видя как татко хваща големите риби.
— Не бива — рекъл царят. — Ти не трябва да отиваш на морето, защото може да ти се случи лошо.
— Но аз ще бъда с моя обичан татко. Той ще ме пази по-добре от най-добрата стража.
Царят нямало що да стори и пуснал момчето.
То отишло с баща си край морето.
Цял ден ловили риба. Надвечер тръгнали да си отиват. Като повървели доста, момчето се сетило, че забравило шапката си в лодката. То се върнало да я вземе. Щом скочило в лодката, тоз миг тя тръгнала бързо навътре в морето. Момчето взело веслата, но колкото и да гребяло към брега, лодката отивала все по-навътре в морето.
Момчето плавало цяла нощ. На сутринта стигнало до бял бряг. Слязло от лодката и тръгнало навътре в бялата страна. Срещнало белобрад старец. Попитало го:
— Как се казва тая страна, дядо?
— Бялото царство, сине. А ти отгде идеш и какво дириш тука? Момчето разказало всичко, каквото се случило с него. Старецът му рекъл:
— Ако вървиш все направо, ще видиш три царски дъщери, заровени в земята. Само главите им се подават. Първата ще те повика да я изровиш. Същото ще направи и втората, но ти се престори, че не ги виждаш, нито ги чуваш. При третата царска дъщеря ще се спреш и ще направиш всичко, каквото те помоли. Така ще намериш щастието си.
Старецът изчезнал, а момъкът тръгнал към девойките. Като минал край първата, тя извикала:
— Моля ти се, момко, ела ме изрови!
Но момъкът се престорил, че не я чува, и отминал.
Отлитнал до втората царска дъщеря и тя извикала:
— Момко, момко, моля ге, изрови ме!
Но момъкът се престорил, че не я чува. Заминал нататък и стигнал до третата царска дъщеря. Тя извикала:
— Момко, моля ти се, ела при мене.
Той отишъл при царската дъщеря и тя му рекла:
— Ако направиш това, за което те помоля, ще можеш да се ожениш за една от нас.
Момъкът отвърнал:
— Готов съм да направя всичко, каквото ти поръчаш, хубаво девойко.
Тогава царската дъщеря добавила:
— Ние сме три царски дъщери, омагьосани от три змея да седим
зарове ни тука. По-рано живеехме в двореца, който се намира на края на гората. Сега ти трябва да идеш в омагьосания дворец и да се оставиш три нощи да бъдеш измъчван от трите змея. Ако издържиш на това мъчение, ще можеш да ни избавиш. Като стигнеш до вратата на двореца, ще видиш два лъва. Мини помежду им. Нищо лошо няма да ти сторят. Ще влезеш в тъмна стая. Легни там. След малко ще дойде змеят и ще почне да те бие. Ти гледай да полееш раните си с вода от стъклото, което виси закачено на стената. От това тозчас ще оздравеят раните ти. Грабни тогава меча, който виси до стъклото, и убий змея!
Момъкът направил така, както го научила царската дъщеря. Минал между двата лъва, влязъл в тъмната стая, легнал в леглото. Дошъл триглав змей и почнал да бие момъка с три тояги. Момъкът издържал боя. Когато змеят престанал да го бие, незабелязано се промъкнал до стената, взел скришом стъклото, намазал се с чудноватата вода и тоз-час раните му оздравели. Той скочил, грабнал меча и погубил змея.
На сутринта момъкът напуснал двореца. Отишъл при царските дъщери. Те били вече до пояс заровени в земята.
Втората нощ дошъл шестглав змей и почнал да бие момъка е шест тояги. Но момъкът и тоя път изтраял боя, намазал раните с лековитата ггчност, грабнал меча и погубил и втория змей.
На сутринта отишъл пак при царските дъщери. Видял ги, че били заровени до коляно.
Третата нощ дошъл змей с девет глави и с девет тояги. Започнал още по-жестоко да бие момъка. Тоя път момъкът не изтраял, паднал в несвяст. Змеят го вдигнал и го хвърлил към стената. Стъклото паднало, течността се изляла върху момъка и той тозчас оздравял, грабнал меча от стената и погубил змея.
На сутринта отишъл при царските дъщери и видял, че те били напълно изровени от земята.
Момъкът се оженил за най-малката царска дъщеря и заживял с нея честито. Като умрял баща й, той наследил престола.
Минали се много години и младият цар пожелал да отиде при родителите си. Царицата не го пущала. Но той настоявал да отиде. Тогава жена му рекла:
— Ще те пусна, ако ми обещаеш, че като отидеш при родителите
си, ще правиш само това, каквото ти каже баща ти, а няма да се вслушваш в съветите на майка си.
Царят й обещал. Тя му дала чудноват пръстен и рекла:
— Който притежава този пръстен, ще му се изпълнят две желания.
Младият цар пожелал да отиде при родителите си и тозчас се намерил в бащината си къща.
Майка му и баща му не можели да се нарадват на своя хубав син и на разкошната му премяна.
Като постоял синът няколко дена в къщи, майка му рекла:
— Слушай, сине, ти трябва да отидеш в двореца, за да те види царят какъв хубав юнак си станал.
Но бащата се намесил:
— Няма за какво да отива. Щом иде в двореца, царят ще му завиди на хубостта и на премяната, та може да му стори нещо лошо.
— Не — рекла майката, — той трябва да отиде. Царят беше толкова добър да го отгледа в двореца! Бил му е като баща. Как може сега да не го зачете и да не отиде при него?
И майката настоявала и се молила дълго на сина си да отиде в двореца. Най-после той се съгласил и отишъл.
Но младият цар бил толкова добре облечен, че по премяна над¬минавал царя. Явила се и царицата. Царят я представил на момъка и рекъл:
— Ето моята царица. Навярно и твоята жена е толкова млада и хубава като моята.
Без да размисли, младият цар отговорил:
— Да, царю честити. Ех, защо не е сега тя при мене, да видите каква е хубава!
Щом изрекъл тия думи, тоз миг жена му застанала край него. Тя била много натъжена и му рекла:
— Защо не удържа обещанието си? Защо не послуша баща си?
Сега трябва веднага да си отида. А ти не можеш да пожелаеш повече нищо от чудноватия пръстен.
тя му подала друг пръстен, на който било издълбано името й, па добавила:
— Запази този пръстен за спомен. Аз си отивам в Бялото царство, което мъчно се намира. Сбогом!
Като казала тия думи, младата царица изчезнала.
Младият цар се натъжил много и всеки ден мислел какво може да направи, та да се върне при своята царица.
Един ден той напуснал двореца и тръгнал да дири Бялото царство.
Вървял, вървял, стигнал до една планина. Сред планината срещнал млад човек.
— Добра среща, човече!
— Добра стига, момко! Къде така из планината?
— Тръгнал съм да диря Бялото царство. Можеш ли ми каза къде се намира?
— Не зная, момко — отговорил човекът, — но ще свикам всички животни от гората. Аз съм техен господар. Може би някое животно ще знае къде се намира Бялото царство.
Човекът изсвирил с рог.
Надошли всички жители на гората.
Господарят им ги попитал:
— Знае ли някой къде се намира Бялото царство?
Но никое животно не знаело.
Господарят на животните дал на пътника чудновати обуща и рекъл:
— Като обуеш тия обуща, тозчас ще се намериш много далеч от тука, при моя брат. Той е господар на птиците и може би знае
къде се намира Бялото царство. Като стигнеш при брат ми, обърни обущата към моето господарство и те сами ще си дойдат.
Пътникът стигнал до господаря на птиците с помощта на обущата. Обърнал обувките и те сами се върнали при господаря на животните.
Пътникът попитал господаря на птиците дали знае къде се намира Бялото царство.
— Не — отговорил той, — не зная. Но ще свикам всички птици, може някоя да знае.
Свикал птиците. Попитал ги, но никоя не знаела къде се намира Бялото царство.
Господарят на птиците дал на пътника обуща и му рекъл:
— Щом обуеш тия обуща, тозчас ще отидеш в царството на брат ми. Той е господар на рибите. Попитай него. Той може би ще знае
Но не забравяй да ми върнеш обущата, както върна братовите ми обуща.
Пътникът благодарил, обул обущата, стигнал при господаря на рибите. Върнал обущата и рекъл:
— Не знаеш ли, господарю на рибите, къде се намира Бялото царство?
— Не знам, пътниче, но ще попитам рибите.
Той свикал всички риби и ги попитал:
— Знае ли някоя от вас къде се намира Бялото царство?
Никоя не знаела. Най-после пристигнала най-старата риба, Попитали и нея:
— Зная къде се намира. Оттам ида. Тамошната царица, чийто мъж отдавна е изчезнал, ще се омъжи утре за втори път.
И рибата разказала на своя господар къде се намира Бялото царство. Тогава господарят рекъл на пътника:
— Тръгни по същия път, по който си дошъл, и върви нататък. Ще стигнеш кръстопът. Ще видиш трима момци, които се карат за една шапка. Тя е чудновата. Като я наложиш, ставаш невидим и каквото пожелаеш, тозчас ще се изпълни. С помощта на тази шапка ще отидеш в Бялото царство. Но гледай с хитрост да вземеш шапката.
Пътникът стигнал при момците, които се карали за шапката. Той им рекъл:
— Защо се карате, бе хора? Дайте да държа шапката, а вие се надбягвайте! Който надбяга, той ще вземе шапката.
Момците се съгласили. Дали шапката на пътника и се нагласили и тримата да хукнат по даден знак и да видят кой най-напред ще стигне до отсрещното дърво.
Но пътникът наложил шапката, станал невидим и пожелал да отиде при царицата в Бялото царство.
И наистина, тозчас се намерил в двореца. Отначало царицата не го познала. Той бил много слаб и бледен от дългия път и големите грижи. Но пътникът й показал пръстена и тя разбрала, че той е нейният мъж. Много се зарадвала. Съобщила на момъка, за който щяла да се омъжи втори път, че мъжът й се върнал, и заживели си пак младият цар и хубавата царица радостно и честито.

Един цар имал едничък син, който бил на три години. Царят обявил война на друг цар и трябвало да замине с много кораби да се бие по море.
Царят победил врага и тръгнал да се връща с корабите си в своето царство. По пътя се извила страшна буря. Всички кораби щели да потънат. Тогава царят извикал:
— Кълна се в царската си корона, че ще подаря на морската царица първото мъжко същество, което ме срещне на брега, когато стъпя в моята столица.
Бурята утихнала.
Царят наближил пристанището на своята столица. Загърмели топове от корабите. В това време малкият син на царя се разхождал по брега и чакал да посрещне баща си.
Щом царят слязъл от кораба, момчето се хвърлило в прегръдките му. В тозя миг царят трепнал, като си спомнил за морската царица, но си рекъл:
„Аз обещах мъжко същество, а син ми е дете. Първият мъж, който ме срещне на брега, ще дам на морската царица.“
Но от този ден всеки моряк или пътник от царството, който тръгвал на море, не се връщал вече. Нещастията зачестили. Народът почнал да негодува.
„Това е, защото царят не удържа думата си — казвали всички. — Навярно много се е разсърдила морската царица.“
Царят и царицата не пущали никога детето да отива край морето. То много желаело да се качи на кораб, но родителите не давали да се изрече. След време царицата и царят забравили за морската царица.
Когато князът станал на десет години, царицата родила друг син.
Един ден десетгодишният царски син тръгнал с царедворци да се разхожда в царската градина край морето. Стигнали до морския бряг. Изведнъж се задал черен облак. Полазил по брега, обгърнал царския син и след това изчезнал. Но отнесъл и царското момче. Изплашили се царедворците. Съобщили на царя и царицата. Те се разплакали и дълго след това не можели да прежалят своето чедо.
Вторият царски син пораснал и станал на шестнадесет години. Царят и царицата искали да го оженят за дъщерята на някой могъщ цар, който да бъде силна подкрепа на царството през време на война. Те изпратили пратеници в различни царства. Но през това време почнало да се чува шум край морето и силен глас, що се носел надалече:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Никой не смеел да се доближи до брега. Който се приближел, отнасяли го морските вълни.
Съобщили на царя какво става на брега. Царят събрал съветниците си. Те решили да повикат най-мъдрата бабичка в царството, която и в други подобни случаи им казвала какво да правят. Каквото им кажела, все се сбъдвало.
Умната баба дошла при царя и рекла:
— Аз зная защо ме викаш, царю честити. Вашият първороден син вика от морските вълни. За да се укроти морето, трябва да му намерите млада и хубава девойка, която да се омъжи за него.
Царят обявил по цялото царство, че ще даде всичко, що поже лае, на оная млада и хубава девойка, която се реши да се омъжи за първородния му син, който се обажда от морето. Никоя девойка не се решила.
Тогава умната бабичка посъветвала царя да построят малка къщичка с две стаи край морето, та да опитат дали не ще престане този шум. Във всеки случай, докато се строи къщата, няма да се чува гласът и хората ще могат свободно да ходят край морето.
Почнали да строят къщата. И наистина, докато строели, гласът стихнал и хората можели да приближават до брега и да си вършат работата.
Построили къщичката. В спалнята сложили огледало. Който лежал в леглото, можел да вижда вратата, без да се обръща. Вратата между двете стаи трябвало да бъде винаги отворена. Когато всичко било наредено в къщата, гласът пак почнал да се чува:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Тогава умната бабичка казала на царя :
— Трябва да изберем три млади и хубави момичета от видни семейства, да ги приберете в двореца и да се отнасяте с тях като с княгини. Една по една ще ги заведете в къщата край морето. Ще опитате дали царският син няма да се ожени за някоя от тях, за да престанат виковете и шумът.
Царят заповядал да изберат три момичета и да ги доведат в двореца.
През туй време гласели да оженят и по-малкия царски син. Чакали вече да пристигне избраната девойка.
Довели момичетата. Те били много тъжни. Още по-тъжни били родителите им, но нямало що да сторят. Трябвало да жертвуват децата си за доброто на целия народ.
Най-напред трябвало да отиде най-голямата от девойките. Дош¬ла при нея мъдрата бабичка и й рекла:
— Ще отидеш в къщичката при морето! Ще легнеш на леглото в спалнята с лице срещу огледалото и никога няма да се обръщаш да гледаш какво става край тебе! Ще се задоволиш само с това, що виждаш в огледалото! Ако се обърнеш, ще те сполети нещастие!
Към десет часа вечерта завели девойката в къщичката.
Роднините на царедворците се разделили с нея със сълзи на очи. Заключили вратите и занесли ключа в двореца. Майката на девойката плачела и не можела да си намери място от мъка. Мъдрата бабичка я утешавала:
— Не плачи и не се тревожи, добра жено! Ако дъщеря ти изпълни точно съветите ми и не се обръща на леглото, когато влезе
някой в къщичката, а гледа само в огледалото, ще излезе сутринта жива и здрава.
Девойката останала самичка. Плакала и не могла да заспи.
В полунощ чула, че външната врата се отворила, отворила се и вратата на стаята. Девойката погледнала в огледалото. Видяла млад, хубав и висок момък. От дрехите му течала вода по пода. Той потреперал и рекъл:
— Ху-ху!
Сложил една хубава ябълка на малката масичка и закачил едно шише върху дръжката на прозореца. Приближил се до леглото на девойката, която се престорила, че спи. Гледал я дълго. Разходил се пак, отново се приближил до нея. Пак я гледал дълго, станал, отишъл в съседната стая, легнал си и заспал.
Девойката искала много да види отблизо момъка. Тя забравила какво я посъветвала мъдрата бабичка. Зарадвала се много, като раз¬брала, че момъкът е заспал.
Тихичко се обърнала, станала и отишла в другата стая. Доближила се до момъка. Но той скочил, хванал дясната й ръка, отсякъл я и я хвърлил под кревата:
След това той си легнал и заспал.
Щом се съмнало, станал, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като затворил вратата след себе си.
Клетото момиче страдало неизказано много.
Когато дошли сутринта нейните близки да я вземат, намерили я да плаче и с една ръка. Завели я в двореца, привързали ръката й и повикали умната бабичка. Щом видяла момичето без ръка, тя рекла:
— Ти не си изпълнила каквото ти поръчах. Затова сега ще страдаш. Не бива вече никога да се доближаваш до къщичката, защото,
ако доближиш, ще изгубиш и живота си.
Другите две момичета се обезсърдчили още повече, като видели какво се случило с другарката им.
Но умната бабичка им рекла:
— Не бойте се! Нищо лошо няма да се случи с вас, ако изпъл¬нявате точно каквото ви кажа.
И тя поръчала на втората девойка да не се обръща и да не по¬глежда момъка, който ще дойде в полунощ. Ако го погледне, и тя ще пострада като първата девойка. И втората девойка отишла в къщичката. Легнала срещу огледалото. В полунощ дошъл момъкът, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, навел се над леглото на девойката, раз¬ходил се няколко пъти, изтърсил водата от дрехата си, казал „ху-ху“. съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Любопитството на девойката растяло всеки миг. Тя искала да види отблизо момъка. Като разбрала, че е заспал, желанието да се доближи до него още повече се усилило. Тя забравила какво й поръчала бабичката. Обърнала се, тихичко станала, отишла при момъка, но тоз миг той скочил, хванал я за дясната ръка, отсякъл я и я хвърлил под леглото. След това си легнал и заспал.
Призори станал, облякъл се, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като заключил след себе си вратата.
На сутринта дошли близките на момичето. Намерили го да плаче и с отсечена ръка. Завели го в двореца. Повикали бабичката. Тя, щом видяла, че и това момиче е с една ръка, рекла:
— И ти, девойко, не си послушала съвета ми, затова си пострадала. Не биваше да поглеждаш момъка.
Дошло ред на най-малката и най-хубавата девойка да отиде в морската къщичка. Завели я. Умната баба я заклела да не погледне момъка. Само така ще се разтури магията. Момичето дало клетва да устои на любопитството си и да изпълни съвета на бабичката.
Посред нощ дошъл момъкът мокър, изтърсил водата от дрехите си, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, влязъл в спалнята, разходил се, отишъл при момичето, погледнал го, върнал се пак в спалнята, казал „ху-ху“, съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Клетата девойка умирала от страх. После, като се посъвзела, дощяло й се да погледне момъка, но си спомнила за клетвата и устояла на силното любопитство. После заспала и се събудила призори, когато момъкът станал и почнал да се облича. След това той се навел над девойката, погледнал я, взел ябълката и шишето, излязъл и затворил вратата след себе си.
На сутринта дошли близките на девойката и царедворците да я вземат. Тя ги посрещнала, като плачела от радост. Завели я в дво¬реца. И всички царедворци и царедворки почнали да се отнасят към нея като към царска снаха. През това време пристигнала и годеницата на по-малкия царски син, който щял да наследи престола.
По съвета на умната бабичка девойката трябвало всяка вечер да спи в крайморската къщичка. И всяка вечер идвал момъкът с ябълката и шишето, и всяка сутрин си отивал. На девойката се струвало, че всяка вечер момъкът се спира при нея все по-дълго и по-дълго време. Но тя лежала мълком и не смеела да се обърне, за да погледне. Виждала го само в огледалото, когато идвал и си отивал.
Другите две девойки, които загубили ръцете си, й завидели много. Те я заплашили, че ще я погубят, ако не им върне ръцете.
Девойката се разплакала. Отишла при умната бабичка и всичко й разказала. Бабичката рекла:
– Когато си легне царският син, ти го помоли да върне ръцете на твоите другарки. Но не го поглеждай, а само му кажи:
„Девойките съжали и ръцете им върни.“
Девойката отишла вечерта в къщичката. В полунощ дошъл царският син. Тоя път той стоял по-дълго над леглото на девойката, въздъхнал, отищъл си в спалнята, съблякъл се и си легнал. Тогава девойката извикала с треперещ глас:
„Девойките пожали и ръцете им върни!“
Момъкът отговорил:
— Ръцете са под леглото. Вземи водата в шишето. Прикрепи ръцете на девойките, полей ги с чудноватата вода и те тозчас ще станат като здрави.
Девойката не продумала нито дума повече и заспала. На сутринта царският син станал и няколко пъти се навеждал над нея, но тя не посмяла да го погледне и се преструвала на заспала.
Царският син въздъхнал, взел ябълката, оставил шишето, па си излязъл.
Като станала, тя отишла при двете девойки и ги довела в къщичката. Прикрепила им ръцете, поляла ги с чудноватата вода и те тоз¬час станали здрави, каквито били, преди да ги отрежат.
През това време почнали да гласят за сватбата по-малкия царски син. На девойката се срамели както на царска снаха. Царят и царедворците ги уважавали еднакво. Това още повече ядосало другите две девойки. Те отишли при най-малката девойка, па й рекли:
— Ако не вземеш ябълката от царския син и не ни дадеш да хапнем от нея, ще те погубим!
Девойката се разплакала и отишла при умната бабичка. Разказала й какво искат другите две девойки. Бабата й казала:
— Като си легне царският син, ти му кажи:
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
Девойката отишла пак в крайморската къщичка и когато царският син си легнал, тя изговорила :
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
— Вземи ябълката от масичката! Излез вън, търкулни ябълката и тръгни след нея! Тя ще те отведе до ябълково дърво. Набери си, колкото щеш, ябълки и пак се върни тук, без да се бавиш при ябълковото дърво!
Царският син заспал. Заспала и девойката. На сутринта царският син станал, няколко пъти се навеждал над девойката, въздишал и се разхождал из стаята. После излязъл и затворил вратата след себе си.
Девойката станала, взела ябълката, излязла вън, сложила ябълката на земята и тя почнала да се търкаля. Търкаляла се, търкаляла и девойката тичала след нея. Най-сетне ябълката стигнала до висока ограда. Зад оградата имало ябълкови дървета, окичени с плод. Ябълката се спряла до златна врата, която сама се разтворила. Ябълката се търкулнала навътре. И девойката влязла в овощната градина. Ябълката се спряла до най-хубавото ябълково дърво. Девойката си напълнила престилката. Тръгнала да си отиде, но толкова много й харесала овощната градина, че се спряла да й се порадва. Без да ще, тя побутнала с крак ябълката. Същия миг златната врата се затворила.
Момичето се изплашило много. Чак тогава то си спомнило, че царският син й бе поръчал да не се бави никак при ябълковото дърво. Тя погледнала ябълката, която се търкаляла навътре в градината. Тръгнала след нея. Ябълката се спряла до голямо огнище, гдето имало два котела, пълни с вода. Единият бил голям, другият — малък. Под големия котел горял голям огън, а под малкия — съвсем слаб.
Девойката взела дървата под големия котел и засилила огъня под малкия. Изведнъж малкият котел почнал да ври, а водата в голе¬мия престанала да се движи.
Девойката побутната ябълката и тя започнала да се търкаля. Спряла се сред една полянка. Там лежали две дечица, които спели. Силно слънце ги печело. Девойката се съжалила над клетите деца, завила ги с престилката си, за да ги запази от слънцето, а взела само толкова ябълки, колкото побирала кошничката й. Но тука не можела да стои дълго. Тя побутнала ябълката и тръгнала след нея. Скоро се намерила край морето. На сянка под голямо дърво спял царският син до морската царица, която била стройна и хубава. Щом девойката се приближила, и двамата скочили. Царският син погледнал девойката мило и тъжно, па скочил в морето. Бяла пяна го покрила. Морската царица погледнала гневно. Девойката паднала на колене и извикала:
— Аз зная, че ще ме погубиш, но моля ти се, не ме мъчи дълго! Морската царица я запитала:
— Кой ти позволи да отидеш по-далече от ябълковото дърво?
— Аз сама си позволих, но не съм мислила нищо лошо да върша — отвърнала девойката.
— Ела с мене — рекла морската царица, за да провери как се е държала.
Морската царица побутнала ябълката. Тя се търкулнала и спряла при огъня. Морската царица видяла, че малкият котел ври, а големият бил почти изстинал. Тя хванала девойката и запитала ядосана:
— Какво си направила тука? Как можа да махнеш огъня под моя котел и да го сложиш под твоя?
Девойката отговорила:
— Аз не знаех, че с това правя нещо лошо!
— Сега трябва да узнаеш, че големият котел означава любовта на царския син към мене, а малкият — неговата обич към тебе. Ти си махнала огъня под моя котел и си го сложила под твоя. Сега царският син те обича от цялото си сърце, а мене почти ме е забравил. Виж, водата в моя котел е почти изстинала, а водата в твоя — ври! Но сега ще видя какво още лошо си направила, та тогава за всичко ще те накажа!
Морската царица побутнала пак ябълката. Тя се търкулнала и спряла при спящите деца, които били покрити с престилката. Морската царица побутнала пак ябълката:
— Ти ли зави децата с престилката?
— Да — отвърнала девойката плачешком. — Но аз нищо лошо не съм помислила. Завих децата с престилката, за да ги запазя от горещото слънце. А ябълките оставих при децата, защото не се побраха в кошничката ми.
Морската царица рекла:
— Виждам, че имаш добро сърце. Това ще те спаси. Тия деца са мои. Те са от царския син. Но сега той те обича повече от мене. И аз ти го отстъпвам. Иди в двореца, извести, че се омъжваш за царския син и че вашата сватба ще се отпразнува заедно със сватбата на по-малкия царски син. Същия миг, когато ви благословят, аз не ще имам вече власт над царския син. Но аз съм го подготвила за цар. Той трябва да наследи бащиния си престол. А по-малкият царски син ще царува в царството на своята съпруга. Всичко това ще кажеш на царя. И ако изпълни, каквото искаш, ще освободя царския син. Като облечеш булченската премяна, ела да видя как ще изглеждаш! Ето ти ябълката! Тя ще ти покаже пътя и никой няма да забележи накъде отиваш. Сега сбогом.
Морската царица бутнала ябълката. Тя се търкулнала. Девойката тръгнала след нея. Като стигнала до златната врата, тя сама се отворила. Ябълката завела девойката право в царския дворец.
Тя отишла при царя и му казала каквото поръчала морската царица. Царят обещал да изпълни всичко с радост.
Почнали да се приготвят за две сватби. Когато облекли премените на младоженките, девойката излязла вън, сложила ябълката на земята, побутнала я и тръгнала след нея. Ябълката я отвела на същото място, гдето почивали морската царица и царският син. Там я чакала морската царица.
— Много добре направи, че дойде — рекла тя, — защото най-мал¬кото непослушание би ти донесло нещастие. Еднаква ли е твоята премяна с тая на другата царска снаха?
— Еднакво сме облечени, царице.
Морската царица разкъсала премяната на девойката и извикала:
— Аз искам невястата на моя любим царски син да е по-добре облечена! Ще ти дам своята сватбена премяна!
Морската царица ударила с пръчица близкото дърво. Изведнъж от дървото излязъл златен ковчег, в който била сватбената премяна, украсена със скъпоценни камъни. Тя греела като слънце. И короната блестяла, украсена от най-скъпите смарагди. Девойката облякла премяната и сложила короната.
Морската царица й рекла:
— Иди сега в двореца и разкажи на всички сватбари как съм била облечена, когато съм се омъжила за царския син! Всичко ти подарявам на драго сърце. Но ти трябва да се държиш добре с царския син. Живей само за негово щастие!
Девойката се разплакала чистосърдечно и рекла:
— Обещавам ти, царице, че ще живея само за радост и щастие на царския син!
— Така и ти ще бъдеш щастлива. Иди сега в двореца, хубава девойко!
Девойката отишла в двореца. Всички останали смаяни от блестящата й премяна. Тя греела като слънце. Другата царска снаха бледнеела пред нея. Всички съкровища от цялото царство не биха стигнали да се купи тая скъпоценна премяна.
Дошъл уреченият час на сватбата. И както били събрани всички, изведнъж се появил млад и хубав момък — царският син. Радостен и щастлив, той прегърнал своите родители и брат си и поздравил сърдечно всички царедворци. После прегърнал и целунал своята хубава невяста, която за пръв път се осмелила да го погледне.
И заживели младият княз и хубавата девойка честити и доволни.

Било отдавна, много отдавна, преди хиляди години. На дъното на дълбокото море на разкошен трон седял морският цар и всичките му поданици идели от разни страни, за да му засвидетелствуват верноподаническите си чувства. Морските лъвове се търкаляли в краката му, китовете идвали да му изкажат своята покорност, а хвърчащите риби оглаждали с перките си бръчките по царското чело. Всичко това се отразявало в царския трон, който бил направен от най-чист кристал и бил украсен с милиони водни капки. Облеклото на морския цар се състояло от дълга дреха, избродирана от риби люспи, над която морските жители се трудили две хиляди години, и мантия, изтъкана от морски трендафили, конците на които се разстилали на хиляди километри. В ръцете си царят държал скиптър, а на главата си имал корона от ясночервени корали, и макар царският трон да бил на морското дъно, силната и величествена фигура на царя се издигала до повърхността, а короната му излизала над самото море, обвита във водорасли, както казвали хората — всъщност това били дългите коси на царя, които се люлеели по морските вълни.
Морският цар седял на трона, седял и управлявал, но там долу, на морското дъно, правосъдието вървяло тъй бавно, както и у нас, на земята, и затова морският цар седял дълго време, много столетия, без да се вдигне от трона си. Най-сетне толкова се уморил, че решил да си почине. Сложил скиптъра и снел короната от главата си. Но каква приказна картина се явила пред очите на царя! Какво чудо станало с короната му? Червените корали се били покрили с черна земя и по нея били порасли гори, повдигали се планини, зеленеели се ливади; в горите се били навъдили четириноги животни, а в долините се били разположили хора. Всичко се усмихвало весело на морския цар и било пълно с живот и красота. Морският цар плеснал с ръце от радост — никога не бил виждал подобно нещо, та не можел да отдели очите си от чудесната картина.
Но след малко — може би минали няколко години, които се сторили на морския цар като няколко часа — той с ужас забелязал, че хубавата картина изчезва; скоро животът на короната спрял, виждали се само голи скали и се белеели скелети, обвити в морска трева.
Тогава царят се натъжил:
— Ах, картината бе тъй хубава! Защо не успях да я запазя?
И той повикал всичките си съветници, годни за работа, и им заповядал да направят такъв стълб, който да достигне до повърхността на водата. Тутакси се заловили за работа и когато стълбът бил готов, царят турил отгоре короната си, като я украсил със злато и елмази.
Веднъж в хилядата година морският цар имал право да си повдигне главата над морската повърхност и да види залязването на слънцето. Но дотогава той нито веднъж не се бил ползувал от своето право.
„Нищо — мислел си, — не може да има нещо по-хубаво от моето царство.“ А сега чакал с нетърпение, чакал този час, в който ще може да се порадва на своето творение. Трябвало да се чака почти цял век, но за морския цар то не било много. Най-сетне дошъл очакваният ден. Изпълнен с радост, царят взел арфата си, за да изпее химна на щастието пред своето творение, и повдигнал главата си над морската повърхност. Струвало му се, че короната му станала още по-красива, още по-многолюдна, още по-светла, отколкото преди. Големи кораби плавали по вълните и богати градове се издигали по бреговете. Но над тези градове, села и селца се чувал непонятен шум, който изплашил царя, и когато той се приближил към короната, видял, че хората се убиват едни други за златото, с което я бил украсил. Брат отивал против брата си, син против баща си, чували се викове на проклятия, охкане на умиращи… Навсякъде царели страшна скърб и безкрайни бедствия, и всичко това било само заради златото. Тогава разгневеният морски цар ударил с арфата тъй силно короната си, та няколко кораба се разбили о скалистите брегове. Пламнало от гняв царското сърце, развълнувало се морето, зафучало около короната, а вълните с див рев се удряли в скалите. А морският цар хванал с две ръце стълба и започнал да го клати, за да свали короната на морското дъно. Но стълбът стоял здраво, непоколебимо — само от земетресението се разрушили някои градове и загинали няколко хиляди души… Но що значела тази шепа хора? Останалите живи се хвърлили върху новата плячка, върху имота на умрелите и враждата се увеличила…
Тогава морският цар заплакал силно и препълнен със скърб, слязъл в подводното си царство, като се разкаял дълбоко, загдето украсил короната си със злато и елмази.

Някога в глъбините на Балтика се издигал дворецът на кралица Юрата. Стените на този дворец били от чист кехлибар, праговете му от злато, покривът от рибени люспи, а прозорците от диаманти. Веднъж кралицата изпратила своите щуки да поканят най-прочутите богини от приказките да дойдат в двореца за съвет и пиршество. Дошъл насроченият ден и поканените богини пристигнали. В същия миг в залата се появила кралицата, заобиколена от придворната си свита. С учтив по клон тя поздравила гостите и като седнала на кехлибарения трон, рекла:
— Мили ми приятелки! Знаете добре, че моят всевластен баща Праамжимас, господар на небето, земята и морето, остави под моя власт и закрила тези води и всички техни обитатели; сами сте свидетели на моето мъдро и щастливо владичество. Дори и най-мъничкото червейче, дори и най-дребната рибка нямат причина да се оплачат — всички живеят в мир и съгласие, никой не се осмелява да посегне на другиго. Но сега по бреговете на моите владения — там, където река Швента се присъединява към моето кралство, — един нечестив рибар, наричан Каститис, един нечестив и простосмъртен човек се осмелява да наруши спокойствието на невинните ми поданици, да ги хваща в мрежа и да ги осъжда на смърт, след като самата аз не смея да уловя за своята трапеза нито една рибка — дори от калкана, който тъй обичам, изяждам само половината, а другата половина пущам пак обратно в морето. Такава дързост не бива да се остави ненаказана. Ето, чакат ни приготвени лодките, нека тръгнем към бреговете на Швента, защото тъкмо по това време оня хвърля мрежите си. Нека го примамим с нашите песни и танци на морското дъно и там да го удавим в прегръдките си, да засипем очите му с пясък.
Казала кралицата на Балтика това и мигновено потеглили сто кехлибарени лодки, за да извършат жестокото отмъщение.
Плавали, слънцето греело приятно, морето било тихо, а ехото разнасяло по крайбрежието думите на тяхната песен:
„О, рибарю млад, горко ти!“
Като спрели близо до устието на реката, богините съгледали как рибарят развива мрежата си, приседнал на брега. Улисан в работата, той нищо не забелязвал в началото. Но когато прекрасната песен докоснала слуха му, обърнал поглед към водата и видял стоте кехлибарени лодки, стоте чудесни лодки, а пред всички плавала кралицата с корона на главата, с кехлибарен жезъл в ръката. Все по-примамлив звън се разливал, морските девойки го заобиколили и със своята прелест го примамвали към себе си:
„О, рибарю, млад красавец, тук ела, във наште лодки.
Своите грижи ще забравиш в танци, в песни и разходки.
Божи сан ще ти дариме, с нас когато заживееш.
А щом бъдеш наш любимец — и морето ще владееш.“
Слушал рибарят и помамен от коварната съблазън, се канел да скочи в обятията на богините, когато кралицата дала знак на своите приятелки да млъкнат и се обърнала към него, който бил изумен.
— Спри, безразсъдни човече! Твоето престъпление е голямо и заслужава наказание, ала аз ще ти простя при едно условие. Хареса ми твоята хубост, обичай ме и ти и ще бъдеш щастлив. Но ако отхвърлиш любовта на Юрата, тогава ще ти запея такава песничка, че в същия миг ще бъдеш в моя власт, а докосна ли те с жезъла си — ще загинеш.
Момъкът й се заклел във вечна любов. Кралицата му отговорила:
— Сега вече си мой. Не се приближавай към нас, защото ще загинеш. Но запомни, че аз ще идвам всяка вечер при теб и ще се виждаме на тая скала, която отсега ще носи твоето име и ще се нарича Каститис.
И кралицата веднага изчезнала с цялата си свита.
Година вече минавала, откакто кралицата Юрата излизала всяка вечер на брега и горе на скалата се виждала със своя любим. Но като научил за тия срещи, всемогъщият Перун страшно се разгневил, загдето богиня се е влюбила в простосмъртен. И когато веднъж кралицата се върнала в своя дворец, той хвърлил от небето гръмотевица, която разсякла морските вълни, паднала върху дома на кралицата, убила я, а кехлибарения дворец раздробила на късчета. После Праамжимас приковал рибаря на морското дъно под скалата и сложил пред него трупа на любимата му, за да го гледа вечно и да бъде принуден вечно да оплаква нещастието си. Затова сега, когато морският вятър надигне вълните, се чува далечно стенание — стене бедният рибар, а водата изхвърля кехлибарени късчета — късчета от двореца на балтийската кралица.