Големият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали. Трябвало да стоят винаги на хладно и живеели в град, където вместо къщи имало хладилници. Джованино вър­вял по улиците и виждал тук-там да се показва някой от прозорчето на своя хладилник с торба лед на главата. При вратичката на всеки хладилник имало телефон, за да се говори с живущия в него.
— Ало.
— Ало.
— Кой там?
— Аз съм царят на маслените хора. Целият — сме­тана първо качество. Мляко от швейцарска крава. Раз­гледахте ли внимателно моя хладилник?
— Я виж! Той бил от злато. Но никога ли не излизате от него?
— Зиме, ако е достатъчно студено, в автомобил от лед.
— Ами ако случайно слънцето се покаже между обла­ците, докато ваше величество прави своята разходчица?
— Не може да се покаже, забранено е. Ще наредя на моите войници да го набутат в затвора.
— Хайде де! — казал Джованино. И взел, че отишъл в друга страна. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2635″]

Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!
Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мото­циклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
— Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувстви­телността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
— Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
— Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвър­лил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2634″]

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че де­цата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтър­каните подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чаш­ките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлич­но. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова ху­бави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводите­лят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се из­лекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с до-лапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сиг­нал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлу­вали от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чу­вали из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гарде­роби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата на­паднали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, от­веднъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кри­стални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и дока­зал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлиза­ща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупе-не, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили гос­пода с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени .с чукове. Те из-тичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стъл­бище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чув­ствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — каз­вали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепел­ници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2629″]

Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. – Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дво­рец като онзи в Болоня. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2628″]

Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата «плача».
Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2626″]

Добрият Джилберто имал голямо желание да се учи и затова много внимавал какво казват големите. Веднаж чул една жена да казва:
— Гледайте Филомена колко много обича майка си: би й носила вода в ушите си.
Добрият Джилберто се замислил: «Прекрасни думи. Искам просто да ги науча наизуст».
Скоро след това майка му заръчала:
— Джилберто, иди да ми донесеш кофа вода от чеш­мата.
— Веднага, мамо — казал Джилберто. Но си мислел: «Искам да.покажа на мама колко я обичам. Вместо в кофа ще й донеса вода в ушите си.»
Отишъл на чешмата, подложил глава и напълнил с вода едното си ухо. Събрало се колкото напръстник и за, да занесе в къщи тази вода, Джилберто трябвало да ходи изкривен.
— Иде ли водата? —викала майка му, която искала да пере.
— Веднага, мамо — отговорил Джилберто задъхан. Но за да отговори, изправил глава и водата се изсипала от ухото му и се стекла по врата му. Изтичал отново на чеш­мата и напълнил другото си ухо: събирало и то колкото първото и добрият Джилберто трябвало да държи главата си изкривена на другата страна. Преди да стигне до къщи, водата пак се разляла.
— Иде ли водата — попитала майка му, вече ядосана.
«Може би ушите ми са много малки» —помислил си натъжен добрият Джилберто. Междувременно майка му била загубила търпение, помислила, че Джилберто се е заиграл на чешмата и му ударила два плесника, по един за всяко ухо. Горкият добър Джилберто!
Трябвало да се примири с плесниците и решил друг път да носи вода с кофа.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2625″]

Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: «Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял.» И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: «Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай.»
Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
— Мое! Мое!
Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо «мое», но не му достигнали силите.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2619″]

Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
— Не се ли страхуваш от котката?
— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо, — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважа­вам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.
— Tова е глава от нищо: даже и да я удариш в стената, няма да те заболи.
Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като то се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичкото това нищо, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.

В далечната старинна страна Лапандия, на изток от херцогството Пияния, царувал пръв Лапан Храносмилателя, наречен така, защото след като изгълтвал макароните си, изяждал и чинията и прекрасно смилал всичко.
Наследил трона му Лапан Втори, наречен Трилъжици, защото, докато лапал чорба, употребявал три сребърни лъ­жици едновременно: по една държал във всяка ръка, тре­тата я държала царицата и тежко й, ако не била препъл­нена.
След него поред се възкачили на трона на Лапандия, който бил поставен зад денонощно подредена маса.
Лапан Трети, наречен Ордьовър.
Лапан Четвърти, наречен Паниран Шницел.
Лапан Пети, Гладния.
Лапан Шести, Плющящите уши.
Лапан Седми, наречен «Има ли още», който изял дори короната, която била от ковано желязо.
Лапан Осми, наречен Коричка Кашкавал, който като не намерил нищо за ядене на масата, глътнал покривката.
Лапан Девети, наречен Железния Търбух, който изла-пал трона с всички възглавници.
Така династията свършила.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2638″]

Веднаж един цар трябвало да умре. Той бил могъщ владетел, но бил смъртно болен и отчаяно си мислел:
«Как е възможно един толкова могъщ цар да трябва да умре? Какво правят моите вълшебници? Защо не ме спасят?»
Но вълшебниците били избягали от страх да не загубят главите си. Бил останал само един възрастен вълшебник, на когото никой не обръщал внимание, защото бил малко особняк, а може би и малко побъркан. От много години царят не бил искал съвет от него, но сега пратил да го повикат.
— Можеш да се спасиш — казал вълшебникът, — но при едно условие: да отстъпиш за един ден трона си на човека, който ти прилича, най-много измежду всички. Той ще умре вместо тебе.
Веднага било обявено из цялата страна: ония, които приличат на царя, да се представят в срок от двадесет и четири часа в двореца под страх от смъртно наказание.
Мнозина се представили: едни имали брада като царя но носът им бил малко по-дълъг или по-къс и вълшебникът ги отхвърлял, други приличали на царя, както един портокал прилича на друг в сандъка на продавача, но вълшебникът не одобрявал и тях, защото на тоя липсвал зъб, а оня имал бенка на гърба.
— Но ти всички отхвърляш — негодувал царят пред своя вълшебник. — Остави ме да опитам с един поне от тях, така колкото за начало.
Нищо няма да ти помогне това — отговарял вълшебникът. Една вечер царят и неговият вълшебник се разхождали по крепостните стени на града. Изведнаж вълшебникът извикал:
— Ето! Ето човека, който ти прилича повече от всички други!
И посочил на царя просяк, който бил крив, гърбав, полусляп, мръсен и покрит със струпеи.
— Как е възможно — възмутил се царят. — Между нас двамата има цяла пропаст.
— Цар, който трябва да умре — настоявал вълшеб­никът, — прилича само на най-бедния, на най-нещастния човек в града. Бързо, смени си дрехите с него за един ден, постави го на трона и ще се спасиш.
Но царят по никакъв начин не искал да се съгласи, че прилича на просяка. Върнал се в двореца много раздразнен и още същата вечер умрял с корона на глава и скиптър в ръка.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2617″]