Страницата, която следва, е преписана от един учебник по история за училищата на планетата Мун и разказва за големия учен на име Брун (забележете, че там всички думи завършват на «ун»: например не се казва «луна», а «лун», не — "качамак", а «качамун» и т. н.). Ето тази страница: «Изобразителят Брун живял две хиляди години, сега е консервиран в един хладилник, от който ще бъде размра­зен след 49 000 века и отново ще заживее. Още бил пеленаче, когато открил машина за правене на дъга, която работела с вода и сапун, само че вместо обикновени сапунени мехури излизали дъги — всякакъв размер, които можели да се опват от единия до другия край на небето и служели за разни неща, например за сушене на пране. В забавачницата, като играел с две пръчици, той открил бургия за правене на дупки във водата. Това откритие било високо оценено от рибарите, които го използували, за да убиват времето, когато рибата не кълвяла.
В първо отделение изобретил: машина за гъделичкане на крушите, тиган за пържене на лед, везни за теглене на облаците, телефон за разговаряне с камъните, музика­лен чук, който свирел прекрасни симфонии, докато забивали пирони с него, и направил още многб други открития.
Твърде дълго ще е да изреждаме всичките му изобре­тения. Ще споменем само най-прочутото — машината за казване на лъжи, която работела с жетони. За всеки жетон можело да се чуят четиринадесет хиляди лъжи. Машината била заредена с всички лъжи на света; тези, които вече са казани, ония, които хората измислят сега, и всички други, които биха могли да бъдат намислени по-нататък. След като машината издекламирала всички възможни лъжи, хората били принудени да казват винаги истината. Затова нашата планета Мун наричат още „Планета на истината”.

Като свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одея­лото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, ни­кога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хар­моника и плетели кошници от върбови клонки, когато спи­рали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.

*Лото — игра, подобна на томбола.

Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
«Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…»
Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
— Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
— Не желая да узная — отвърнала продавачката.
— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
— Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
— Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
Слязъл бавно по стълбите на двора.
— Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
— Но аз вас никога не съм ви виждал.
— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
— Мамо, виждаш ли ме?
— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
— Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
— Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
— Вие ме спасихте — казал той.
— Е, не преувеличавай — казало старчето. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2661″]

Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се из къщи по пижама и към единадесет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.
Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с хидрофилен памук, шишенцето сденатуриран спирт, пликче­то с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.
— Какво има? — питал господин Цезар, като си са­пунисвал лицето. Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя още употребявал както някога сапун и ножчета.
— Какво има?
Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.
— Е?
— Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.
— А, вярно — казвал господин Цезар.
— Но да не се порежеш нарочно както миналата не­деля — казвал строго Франческо, — иначе не играя.
— Разбира се — казвал господин Цезар.
Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но то е трудно, почти невъз­можно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драско­тина и Франческо можел да влезе в действие. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.
Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си и Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2658″]

Имало някога едно детенце, което задавало много въпроси и това, разбира се, не е нещо лошо, то дори е нещо хубаво. Но да се отговаря на въпросите на това детенце било трудно.
Например то питало:
— Защо чекмеджетата имат маси?
Хората го гледали и понякога отговаряли:
— Чекмеджетата служат, за да се поставят вътре при­бори.
— Зная за какво служат чекмеджетата, но не зная защо чекмеджетата имат маси.
Хората поклащали глави и отминавали. Веднаж де­тенцето попитало:
— Защо опашките имат риби?
Друг път задало въпроса:
— Защо мустаците имат котки?
Хората поклащали глава и отивали да си гледат ра­ботата.
Детенцето растяло и не преставало да задава въпроси. Станало мъж, но и той ходел нагоре-надолу да пита това и онова. Тъй като никой не му отговарял, той се оттеглил в къщичка на върха на една планина и през цялото време измислял въпроси, които си записвал в тетрадка, после размишлявал, за да намери отговори, но не ги намирал.
Записвал си например:
«Защо сянката има бор?»
«Защо облаците не пишат писма?»
«Защо пощенските марки не пият бира?»
От писане на много въпроси го заболявала глава, но той не обръщал внимание. Пораснала му и брада, но той не си я отрязал. Дори си задал въпроса:
"Защо брадата има лице?"
Изобщо бил голям феномен. Когато умря.л, един учен се заел да го изследва и открил, че този същия човек като малък бил свикнал да си обува чорапите наопаки и не бил успял нито веднаж да си ги сложи както трябва и така не успял да се научи да задава правилно въпросите. На много хора се случва същото.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2656″]

Един млад рак си помислил: «Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея.»
Започнал тайно да се упражнява между камъните на родния поток. Първите дни това начинание му струвало го­леми усилия. Непрекъснато се блъскал, охлузвал бронята си и сам си настъпвал някое краче. Но малко по малко не­щата потръгнали, защото има ли желание — човек може всичко да научи.
Когато вече бил напълно сигурен в себе си, той се пред­ставил на близките си. Казал им:
— Гледайте сега.
И устремно закрачил напред.
— Сине мой — избухнала в плач майка му, — да не ти хлопа някоя дъска? Опомни се, крачи, както баща ти и майка ти са те учили, ходи като своите братчета, които толкова те обичат.
Неговите братя обаче само се кискали.
Баща му го погледал, погледал строго, па отсякъл:
— Достатъчно. Ако искаш да останеш при нас, върви като другите раци. Ако искаш да постъпваш на своя гла­ва — потокът е голям: тръгвай и не се връщай.
Храброто раче обичало близките си, но твърде много си вярвало, че е на прав път, за да се двоуми: прегърнало майка си, простило се с баща си и своите братя и тръгнало по света.
Минаването му изненадало няколко жаби. Старите клюкарки се били събрали да си побъбрят около едно лилиево листо.
— Светът е тръгнал назад — казала една жаба. По­гледнете този рак и кажете — права ли съм?
— Няма вече благопристойност казала друга жаба.
— Уви, уви — завайкала се трета. Но рачето продъл­жило право напред, сега е време да го кажем — по своя път. Ето че чуло да го вика един стар рак с тъжно изражение, застанал край голям камък.
— Добър ден — поздравил младият рак. Старият го съзерцавал продължително, после казал:
— Какво си въобразяваш, че правиш? И аз, като бях млад, вярвах, че мога да науча раците да вървят напред. И ето какво спечелих: живея съвсем сам и хората предпочитат да си отрежат езика, вместо да ми продумат. Послу­шай ме, докато още не е късно: примири се и прави, каквото Привит другите. Един ден ще ми благодариш за съвета. Младият рак не знаел какво да отговори и си замълчал. Но си рекъл: «Аз имам право».
И като се сбогувал учтиво със стареца, продължил смело пътя си.
Далече ли ще отиде? Ще оправи ли всички криви неща на тоя свят? Ние не знаем това, защото той още крачи, смел и решителен както в първия ден. Можем само да му пожелаем от все сърце:
— На добър път! [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2655″]

Един стар библиотечен мишок отишъл да навести братовчедите си, които живеели на тавана и слабо познавали снета.
— Не познавате света — казал той на своите срамеж­ливи роднини — и по всяка вероятност не знаете дори да четете.
— Ех, ти си учен — въздишали те.
— Например яли ли сте някога котка?
— Ех, ти знаеш толкова работи. При нас котките ядат мишките.
— Защото сте невежи. Аз съм изял няколко и уверявам ви, не казаха и «ай!».
— Какъв вкус имаха?
— На хартия и мастило, според мене. Но това нищо не е. Яли ли сте някога куче?
— Ах, никога!
— Аз изядох едно тъкмо вчера. Вълча порода. Какви зъби имаше… Да… остави се да го изям съвсем спо­койно и дори не каза «ай!».
— И какъв вкус имаше?
— На хартия, на хартия. А носорог яли ли сте?
— Ех, ти знаеш толкова работи. Ние никога не сме виждали носорог. На какво прилича: на сирене или на каш­кавал?
— Прилича на носорог, разбира се. А яли ли сте слон, монах, принцеса, коледно дърво?
Тъкмо в тоя миг котката, която слушала разговора иззад един сандък, се хвърлила със заплашително мяукане. Била истинска котка от плът и кръв, с мустаци и нокти. Мишлетата избягали в дупката, останал само мишокът от библиотеката, който от изненада застинал като закован на крачката си, сякаш бил паметник. Котаракът го сграб­чил и започнал да си играе с него.
— Ти ли си мишокът, който яде котки?
— Аз, ваше превъзходителство… Трябва да разбе­рете, че… Като седя винаги сред книгите…
— Разбирам, разбирам. Ядеш ги нарисувани. Напе­чатани в книгите.
— Да, понякога, но само с учебна цел.
— Сигурно. И аз почитам литературата. Но не ти ли се струва, че би трябвало да се поучиш малко и от действи­телността? Тогава би узнал, че не всички котки са напра­вени от хартия и не всички носорози се оставят да бъдат изгризани от мишките.
За щастие на бедния пленник котаракът се отвлякъл за миг, защото видял един паяк да лази по пода. Библио­течният мишок на два скока се върнал между своите книги, а котаракът трябвало да се задоволи да изяде паяка.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2654″]

Един ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?
— Клетката на лъва, басейна на тюлените и къщата на жирафа.
— Колко е голям светът, колко е поучително да се пътува.
Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
— Какво се вижда сега?
— Къщата на жирафа, басейна на тюлените и клет­ката на лъва.
— Колко е чуден светът, колко е поучително да се пътува.
Тръгнали отново на път и спрели чак по залез.
— Какво има за гледане?
— Клетката на лъва, къщата на жирафа и басейна на тюлените.
— Колко е досаден светът: все едни и същи неща се виждат. Не е нужно да се пътува.
Разбира се, че така не е нужно — пътували, пътували, но не били излезли от клетката и само обикаляли в кръг като конете на някоя въртележка.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2651″]