В една гора сред буки стари две зайчета — добри другари — живеели дружно и честито и в дъжд, и в слънце на открито. Под клонест бук спрял Сиводрешко, под млада шипка — Бързобежко. За тях от всички на земята най-хубава била гората — гората, дето са родени, гората с клоните зелени, с дъха на ягодите пресни и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява лисица — хитра и лукава. Пристъпвала безшумно,леко и в тъмно виждала далеко. Тя дупка скрита и дълбока изровила си край потока. Изтръпнали в гората всички, замлъкнали щурци и птички и бързокрю като вятър разпръснала се новината:
— Пазете се, щом падне мрак! В гората се е вмъкнал враг!
— Какво да правим, Сиводрешко?
— Къде да идем, Бързобежко? От всеки шум сега се плаша.
— И аз! Гората си е наша, знам всяко долче и пътечка, а някъде да шумне клечка, и сърчицето ми се свива… Не, тъй не може, тъй
не бива! Сега, когато слънце грее, по-малко ме е страх от нея. Но вечер! … Ах, кажи ми, братко, ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили, че още утре с дружни сили, в най-хубавия горски кът къщурка ще си построят. Подпорки ще намерят прави, ще мреплетат клонаци здрави — да няма нежелани гости, здрав пън вратата ще залости. Па нека дебне, нека слуша отвънка старата хитруша.
— Строежът почва утре,… но… ще спим ли тая нощ? … Дано!
Изгряла ясна месечинка и всяка горска животинка се спотаила в тъмнината. Но всички тая нощ в гората останали до късно будни. И само два фенера чудни блестели в клоните на бука: на бухала очите. Тука като същински часовой на пост в нощта останал той. Най-после светнала зорницата. На лов не ходила лисицата. Сред шипковите храсти скрита, запяла птичка гласовита. Подскочил Бързобежко:
„Ах, дали таз сутрин се успах? А днес започваме строежа!… Не, още е росата свежа! И как е хубаво в зори — едно, две, три… едно, две, три — гимнастика да се направи. Сега бегом! Живот и здраве, довечера ще е готова и нашата къщурка нова!"
Ще почваме ли? Съмна вече! — извикал още отдалече засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, огрян от първите лъчи, разтьркал сънено очи.
— Дойде ли? Ех, че си припрян! Я чуй — съседът ми Мецан пухти и хърка тъй, че аз не съм поспал дори и час. Все буден съм лежал нощес. Да почнем утре вместо днес!…
Отново румена зора огряла старата гора. И Бързобежко втори път дошъл къщурка да строят. Но Сиводрешко рекъл пак:
— Не мога днес! Ей в този крак ми влезе трънче и боли, като че има сто игли! Повярвай, иде ми да плача. Да дирим доктора — Кълвача, че млад съм и не ми се мре. Строежът утре.
— Е, добре!
И пъргавият Бързобежко за трети път при Сиводрешко дошъл с любезната покана да почна работа отрано.
А Сиводрешко пак не става.
— Виж — рекъл, — облак се задава и нищо чудно изведнъж да рукне над гората дъжд. А в дъжд не ходи Кума Лиса. Затуй спокойно прибери се, легни си в мекичката шума. Ще почнем утре — честна дума!
Дошъл очакваният ден. Но Бързобежко спрял смутен, полазили го хладни тръпки: видял наблизо пресни стъпки, усетил лоша миризма. Разбрал — била е тук сама наскоро хитрата лисица!… И паднала една сълзица по бузката на Бързобежко. Навел уши, въздъхнал тежко:
— Ах, братко мой, останах сам, изяла те е Лиса знам…
— Хей, тук съм, тук съм, стига плака! — извикал някой от шумака. Проскубан, с дрешка изподрана от злите нокти на Лисана и с нос, червен като черешка, след миг изскочил Сиводрешко.
— Е, утре ще строим, нали? Пък, ако ще, и да нали! — замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал:
— Как? От „утре", братко, полза няма; днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони и остри трънчета-пирони, събрали камъчета чисти, донесли паиратови листи и зайчета с дружни сили къщурка чудна построили — къщурка с покрив и вратичка, посред гората сам-самичка. А щом се мръкнало навън, вратичката подпрели с Пън, мъх зайчетата си постлали, прегърнали се и заспали.
А Лиса — гладна и сърдита — излязла в тъмното да скита. Върви и мисли: „По погрешка изпуснах снощи Сиводрешко, но тази вечер ще го хвана!"
И до къщурката Лисана по прясна заешка следа дошла безшумно. Но беда! Ни дупка има, ни пролука, как да се вмькне Лиса тука? Сумтяла, близала мустак и гладна отишла си пак.
Лисана тръгнала наслуки през три бърда, през десет чуки. На лов не отишла в гората до днес кумата опашата. Но там, сред ягодите пресни, там, дето птички пеят песни, все още като костенурка се гуши заешка къщурка.
Там гости — разни животинки, и бръмбарчета и калинки — са винаги добре дошли: на завет — в дъжд и бури зли, на сладки приказки — през май, в студа — на чашка горски чай.

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудна къщурка от стара кора. Пийна от менчето прясна вода, сгуши се в ъгъла и зарида:
— Как ме обидиха, майчице, всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и слепите стари къртици.
Как ме обиди кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът…
Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ лъката. Срещнахме, майчице, много познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!" С весели поздрави бях награден. Даже и Грак от високия клон вирна опашка — да стори поклон…
Ех, промени се от вчера светът! Вчера здрависваха, днеска — не щат!
Днеска самичък вървях из гората. Гледам скорецът си роши перата. Кресна ми сойката. Грак се разграчи. Поздрав да стори кълвачът не рачи. Гълъбът Гу надалеч отлетя. Гледам гората — това ли е тя? Белките, златките
скрити лежат. Двете лисички сърдито ръмжат. Ежко настръхнал, щурецът мълчи, водното конче на присмех бръмчи. Къртът не клати за поздрав глава. Майчице мила, защо е това? Малкото бръмбарче тропна с крака:
— Бива ли, мамо, така-онака?
Майка му Жим помълча, помълча, после с тъжовен гласец забръмча, тежко въздъхна, заплака дори:
— Питай ги, чедо… и сам… разбери!
Чудом се чуди невръстният Зум: мигар наистина те са без ум? Татко му, бръмбарът Жум, е богат! Татко му, старият Жум, е рогат! Ах,и елените нямат сега толкова вити, красиви рога! Татко му има два чифта крила, лодка с весла и червена кола.
Може ли син на известен баща да преживява такива неща? Утре ще вземат и дребните мравки да го посрещат ей тъй с подигравки.
Малкото бръмбарче Зум се намръщи, кривна калпаче, излезе от къщи…
Ето я тяхната стара гора. Зум през гората пътека избра.
Първом излезе насреща му Златка — с лапи-възглавнички, с козина гладка. Зум се обади на златката:
– Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Златката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Ето я бялката Снежка до пъна. Трепна, ослуша се, шийка опъна. Зум заповяда на бялката:
— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Бялката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Скоро довтаса и Лиса — кумата. Влачи опашка и бърше земята. Зум изкрещя на лисицата:
— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?
Прихна Лисана и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.
Зум натъжен през гората върви. Никой не иска да го поздрави. Бягат от него, присмиват се всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и шепите стари къртици. Взе го на подбив кьлвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът.
Зум не разбра.Защо е така?Никой за поздрав не маха с ръка. Вчера здрависваха. Днеска — не щат. Ех! Промени се от вчера светът!
— Да, промени се! — мълви юначината и не разбира каква е причината.
Спря се на пътя до стъпка еленова. Спря се, подпря се на пръчица кленова. Седна с измъчено, свито сърце. Мълком затули с крилце личице.
Малката стъпка след миг заблестя — с бисерни сълзи напълни се тя. Плачеше клетият Зум и скърбеше. Тежко му беше. Обидно му беше…
В тая минутка до него застана с кошница мравката баба Житана.
— Зум, разкажи ми каво ти тежи! Чуваш ли, Зум? Не плачи, не тъжи!
Зум се обърна: не се ли подбива? Жали го тя. Да й каже ли? Бива! Сълзите спряха да капят. Дори с лека усмивчица Зум ги отри.
— Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ
лъката. Вредом ни срещаха наши познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!" С весели
поздрави бях награден… Вчера с поклони ме срещаха те. Днеска, повярвай ми, никой ме ще. Скитах и питах. Отиде денят. Смеят се те. И от мене странят. Връщам се в къщи с пребити крака. Може ли, мравке, така-онака? Мравката рече:
— Ти бъркаш, дете. Тебе не са и поглеждали те. Те са здрависвали само Елица — малката, но работлива пчелица.
Зум се почуди:
— Елица ли?
— Да.
Малкото бръмбарче пак зарида:
— Тъй ли? Ще кажа на татко. Разбрах… Нека ги мушне с рогата — за страх. Татко е силен и страшен дори. Знаят го през деветнайсет гори. Да, и елени с рога закалени падат пред моя баща на колене. Баба Житана му рече:
— Поспри. Много се хвалиш и лъжеш дори. Татко ти Жум е стругар знаменит. Дай му да мисли за болт и за нит. Но да се бие, да муши с рога — никой не го е видял досега. Само синът му е малко свадлив и мързелив, мързелив, мързелив!
Старата мравка протегна ръка, щипна го нежно и каза така:
Зум, опомни се! Способен си ти. Зум, опомни се! Иди, работи! Майка ти плаче от мъка, дете. Всеки се труди, а син й — не ще. Гледай пчелицата. Пример вземи. Повече майка си ти не срами.
Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудната хижа от стара кора. Грабна топора. Насече дърва. Менче водица наля след това. Копър пося и дръвче посади. Двора помете. Навред подреди. После отиде цветя да полива…
Майка му беше безкрайно щастлива.
Минаха белки. Лисица премина. Скоро се струпаха сто и двамина. Гледат. Не вярват. Стърчат край оградката. Баба Житана развърза забрадката.
— Зум, изправи се! — помаха му тя. — Гледай, душице, що свят прилетя!
Зум се изправи, главица изви.
Всеки работния Зум поздрави.

Не е чак толкова трудно да имаш приятели! Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказават заедно из пътя, докато стигнат морето.
Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат.
Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото.
Дървото не се разсърди. Те си бъбраха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти.
Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат.
Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си!
Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка.

Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек — воденичаря. Той ги срещне и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.
Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.
— Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.
Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:
— Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?
— Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.
— Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам!
Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пьк и Зайо се разрипа, жито в трите коша рипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я — стои увита.
А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…
— Хайде!… — И със стъпка тиха те натам се приближиха.
Ала птици бьрзокрили бяха вече съобщили.
— Ежко, как да се спасим?
— С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо!
И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:
— Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?
— Аз! На мене за награда воденицата се пада!
— Не на теб! На мен! — Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.
— Чуйте — рече Ежко, — има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.
— Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!
Ежко викна през вратата:
— Зайо, хей, пусни водата!
Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; Камъните — хопа-троп — завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?
Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха
— Олеле! Дано е сън!
Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво-вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…
Зайо викна:
— Ежко мой, ти си бил голям герой!
И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна, Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.

На бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сивозеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.
Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.
На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо, с розов абажур като шапката на персийския шах.
Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивозеленикавият мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката и, ставаха по-големи.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. —И защо луната не е една, а има три луни?
Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни като просени зрънца, разпилени по Млечния път.
А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората на беше вече страшна, а украсена със звезди.
Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.
— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?
Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:
Това не са три лупи. Това с полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за трита пигаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж, сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е! Тя цялата е затрупана със сняг и от клоните й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за Бялото момиче, ще ти донесе храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни? …
Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облаците камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто на шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвач, а дълбоко — гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.
А горе, над най-стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.
Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?
Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Тялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.
А както винаги, краят на приказката беше най интересен.
Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Но не можеше да мръдне на никъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз. Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.
Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемата, бе поставил Сърничката на бюфета — да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх,и често тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше и той като сърничката,като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една? …
Той по би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.
Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.
Момиченцето, което слушаше приказката по радиото за вожда на индианците и за Бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.
А сърничката на бюфета, в дъното на стаята
срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива на никъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!
Може би й стана мъчно.Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.
— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави фугите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният вятър влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че той има щедро сърце. Всяка есен точно в определено време той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва И с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха Нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли Говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така наричаха комина от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да послушам! — каза Флейтата. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е (остатъчно, за да полетиш към земята с лавата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългия рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като подгонено от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северния вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългия рог. — Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува,когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългия рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, Комините, не можем да разберем.
Северния вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха до говорят само когато Северния вятър духаше гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа дала нощ на покрива и когато отвори очи, видя Сред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, свит от болка, и обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна гой. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългия рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но както знаем, Северния вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвят на старо злато.
— А-у-у-у! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкало! — обади се Дългия рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.
— Не му позволявай! — рече Дългия рог. — Ако слезе в града, ще го убият.
— Колко е романтично! — обади се Флейтата. – Този момък е безумно храбър, аз го обичам!
Дългия рог се изправи на пръсти и надникна наоколо. Идеха глутница стражари, които с широки крачки се втурнаха в градината. Водеха дресирано куче с широко изплезен език.
— Тук е! — захили се един от тях, онзи, който водеше кучето. — Сега вече няма да ни избяга!
— Пази се! — каза друг. — Този бандит е опасен и може да ни изпочука като зайци.
Конспираторите са винаги въоръжени.
Кучето се изправи върху стената на къщата и залая настървено.
— Залегни! — чу се команда.
Стражарите залегнаха, готвейки се за стрелба.
Момъкът ги видя, още когато идваха. Той полази по покрива и се скри зад Дългия рог. Коминът почувствува, че диша тежко. Видя особения блясък в очите му. В тях той прочете нещо, което го накара да се развълнува. Но в тях нямаше капчица страх. Долу стражарите лежаха като сини сенки, върху които вятърът с досада хвърляше ръждиви листа.
„Дано не го забележат — мислеше си Дългия рог. — Ако го забележат, ще дам тревога."
— Хей, Морско гърло — извика той, — приготви се за нещо много страшно! Кълна се в старата вещица — така той наричаше земята, — че скъпо ще продам вехтата си кожа, но ще запазя този чудесен момък! Внимавай, Флейтушо — Дългия рог се разнежи, — сега ще видиш на какво е способен Дългия рог!
— Предай се! — чу се глас от двора. — Къщата е обградена.
Момъкът мълчеше и тежко дишаше. Кучето продължаваше да лае и да драще с нокти по стената на къщата.
Тогава един от стражарите се покачи върху брезата и стреля. Куршумът ощипа рамото на Дългия рог, вдигна прах и парчета от вар затрополиха по керемидите. Дългия рог въздъхна, без да усети болка.
— Ще видиш ти, синя хрътко! — каза той и се почеса зад ухото.
— Страх ме е — изписка Флейтата. — Сърцето ми бие до пръсване. Ох, ще умра от страх!
— Дръж се, Флейтушо! Виждала си и по-страшни бури!
Момъкът надзърна и видя синия стражар, оплетен в клоните на брезата като синкав бръмбар. Той леко измъкна ръката си и стреля по посока на брезата. Огромното насекомо падна от дървото.
— Аууу! Отлично! — извика Морското гърло. — Двайсет дюйма по палубата. Ура!
— Престани с твоите моряшки измислици! Не виждаш ли, че момъкът е в опасност!
Стрелбата се усили. Стражарите стреляха непрекъснато и куршумите жилеха по покрива като разярени оси. Няколко куршума удариха тънката шия на Флейтата. Тя се залюля и падна.
— Умирам! — извика тя. — Вече не ме е страх. Прощавайте!…
И тя се търкулна по покрива, преметна се и падна точно върху главата на стражарското куче. То изквича и умря с отворена уста.
— Бедната! — промълви Дългия рог. — Не очаквах това от една слаба и крехка душа. Сега ще ни бъде тъжно без нейната флейта.
— И той поклати рамене, защото един залп го удари точно по кръглата шапка. — Дръж се! — каза той шепнешком на момъка. — Здрав ли си? Само не се показвай навън, защото онези злодеи в двора не обичат де се шегуват. А за шапката ми не се тревожи — Дългия рог си знае работата.
Но момъкът не отговори. Дългия рог почувствува със сърцето си, че той е мъртъв. Обърна се и го видя легнал по очи върху покрива. На устата си имаше ярка червена роза.
Отдолу продължаваха да стрелят. А на покрива Северния вятър си играеше с малките вихрушки прах, който се вдигаше от следите на разярените куршуми.
— Ду-ду-ду! Чуваш ли, Морско гърло, момъкът умря!
— Аууу! — на свой ред се обади коминът. — Смъртта е за силните. Смъртта е за силните…
— Нека изпратим с песен храбрата му душа – каза Дългия рог, — Хайде, приятелю, приготви се да изпълниш своя последен реквием! Знаеш ли какъв човек загина?
И двата комина засвириха, както никога в своя дълъг, изпълнен с бури живот. От коравите им гърла се изтръгнаха мощни, тъжни звуци, сякаш протестираха за убития млад момък.
— Ду-ду-дууууу! — стенеше Дългия рог. — Имаше един много беден момък,който се борени за щастието на хората. Той работеше по дванадесет часа на ден и имаше страшно бледо
лице. Ду-ду-дууу! Беше смел момък, разнасяше позиви из града и нощуваше по покривите на къщите. Ду-ду-дууу! Той загина, той загина! Убиха го на покрива на една планинска вила.
От време на време Дългия рог спираше, за да си поеме дъх. И тъкмо тогава се чуваше дрезгавият глас на Морското гърло:
— Ауууу! Слушайте, слушайте! Слушай и ти, скитнико Северен вятър! Този момък беше безумен мечтател. Той искаше свобода за хората и хляб за всички… Той беше щастлив, че може да обича и да се жертвува за другите… Аууу! Слава на силните, слава на силните!
Може би Морското гърло щеше да каже още нещо за убития момък, но тъкмо тогава силен гръм разтърси снагата му. Той се олюля, разпадна се на парчета и рухна върху стряхата. Издигна се чер облак от сажди и прах.
На покрива остана само Дългия рог. Той видя гибелта на другаря си, погледна още веднъж убития до него момък, видя алената роза на устата му, заклати се тежко и тръгна с широки крачки по покрива на къщата.
— Бягайте! — извикаха отдолу.
Стражарите се пръснаха.
— Ду-ду-дуууу! — викна подире им Дългия рог и със страшен скок скочи от покрива.
Брезичката, която беше видяла всичко, от страх затвори очи.

Един момък попитал прочут мъдрец: — Чичо, искам да се прославя с добро дело. Кажи ми що да сторя?
Замислил се мъдрецът, па казал:
— Вземи тая свирчица. Излез на полето и свирни с нея. От земята ще излезе един бял козел с дълга брада като моята. Вземи това,  което е окачено на шията му, после ще видиш какво ще стане.
Взел момъкът свирката и излязъл на полето. Свирнал. Разпукала се земята и от пукнатината изскочил бял като сняг козел с дълга брада. Щом видял момъка, козелът побягнал. Спуснал се момъкът да го гони. Гонил го, гонил, спънал се и паднал. Докато се вдигне, козелът изчезнал.
— Остави се, синко! Щом не го хвана веднага, не го търси повече! — появил се мъдрецът. — Козелът избяга в градината на страшен великан. А по-добре е с тоя великан да нямаш работа.
— Нищо, кажи ми къде живее тоя великан?
Казал му мъдрецът. Тръгнал момъкът на път.
Най-после намерил къщата на великана. До къщата зеленеела голяма градина с висока желязна ограда. Погледнал момъкът през пречките, на оградата. В градината на тучна поляна подскачал белият козел. Пред портата стоял пазач.
— Ей, чичо — попитал момъкът, — как мога да хвана козела?
— Как ли — отговорил пазачът, — трябва или да се пребориш с великана, но той може да те надвие и погуби, или да погъделичкаш великана, нашия господар, по петите. Това значи, че ти му се покоряваш и тогава той ще ти даде козела.
— Само това ли? — извикал момъкът. — Че от това по-лесно няма. Хайде, пусни ме!
Пуснал пазачът момъка. Срещнали го слуги, дребни като джуджета. Завели го при великана. Той лежал на одър, постлан с кожи, сърдит като буря.
— Хайде, — казали слугите, — погъделичкай господаря ни и кажи „гъдел, гъдел", докато не те е схрускал.
Навел се момъкът.
— Гъдел, гъдел! — извикал той и почнал да гъделичка великана по петите.
Разведрило се малко лицето на великана и той не гледал вече така страшно, а почнал тихичко да се смее.
— Още, още! — рекли слугите на момъка.
И момъкът загъделичкал пак великана.
— Гъдел, гъдел! — викал той, а не забелязвал, че щом кажел „гъдел, гъдел", смалявал се с една педя.
— Хи, хи, хи! — смеел се все повече великанът.
— Още, още! — подканяли слугите.
— Гъдел, гъдел! — викал момъкът.
Най-после великанът съвсем се разкискал.
— Хайде,— рекъл той на слугите си, — дайте му сега каквото иска!
Повели слугите момъка към градината. Но когато той се погледнал в малкия извор, който блестял край пътечката, що да види — не бил вече предишният момък, а малко, жалко, грозно човече като слугите.
— Защо съм такъв? — извикал той. — Какво се е случило?
Разсмели се слугите:
— Така е, приятелю. Който с „гъдел, гъдел"  живее, такъв става.
И слугите го завели при козела. С треперещи ръце момъкът отвързал торбичката, що висела на шията му, и бръкнал вътре. Но в торбичката имало само една златна пара.
— За една пара ли трябваше да стана такъв мъничък и грозен? — викнал момъкът. — Излъга ме мъдрецът!
Но нямало какво да прави и той тръгнал да си иде. Когато излязъл от градината, из подземията, дето били затворени всички, които не искали да гъделичкаг великана, се чули гласове:
— Мъдрецът не те излъга, но ти спечели парата по недостоен начин! Ние се бихме с великана, за да спасим честта и свободата си, а ти отиде да го гъделичкаш! Затова си толкова грозен и малък! Гъделчо, Гъделчо, хвърли тая пара!
Но момъкът не искал да се раздели с парата и тръгнал по-нататък.
— Гу-гу, гу-гу! — загукали насреща му гълъбите от дърветата. — Гледайте, Гъделчо минава, за една златна пара той продаде силата и свободата си и стана като гущер малък и смешен!
Много мъчно станало на момъка, но пак не хвърлил златната пара. Вървял, вървял, стигнал една рекичка.
— Вряк, вряк! — завикали жабите. — Гледайте го! Гъделчо минава! За една златна пара силата и хубостта си продаде. Сега е по-малък и от нас, жабите.
Ядосал се момъкът и хвърлил златната пара в реката.
И щом я хвърлил, от водата излязла една малка рибка и му казала:
— Много ти благодаря, момко, че ми спаси живота! Една змия искаше да ме ухапе, но тежката пара, която ти захвърли, я уби. Кажи
какво искаш да ти дам? Купчина злато или желязна тояга?
Замислил се Гъделчо.
— Не искам златото. Дай ми тоягата!
Гмурнала се рибката на дъното, изнесла му тоягата. Грабнал я момъкът и се върнал при великана.
— Какво искаш? — попитали го слугите. — Да гъделичкаш ли?
— Да.
— А защо носиш тая тояга?
— Подпирам се, болят ме краката.
Завели го при великана.
— Великане — рекъл момъкът, — аз се посрамих пред целия свят, но сега съм дошъл да си изкупя срама. Ставай да се борим! По-добре славно да загина, отколкото да бъда твой роб и да съм жалко джудже.
— Тъй ли? — викнал великанът и се хвърлил да го сграбчи, но в това време момчето замахнало с желязната тояга.
Че като заиграла оная тояга — трах, трах -свалила в миг великана на земята.
— Стига! — крещял великанът.
— Още, още! Гъдел, гъдел! — викал момъкът. И той блъскал великана с тоягата, докато великанът издъхнал. Тогава из подземията излезли всички затворени. С радост те прегърнали момъка:
— Ти спаси своята чест и ни върна свободата
Тъй се сбъднали думите на мъдреца и момъкът станал славен и прочут.

Когато провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.
Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: „Щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си — много мравки."
Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.
Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво. Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силен от него!" Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, во никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия." Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се на запад и започна работа. Главата му трепереше от ударите, но никаква треска не се отрони.
От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:
— Добър ден!
Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.
— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!
— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.
— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?
Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.
Там на един стар бук го чакаше брат му и като го съзря толкова уморен, се зачуди.
— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.
— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.
— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?
— Каза ми… Искаше да ме прелъже и да ме изяде.
— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.
— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.
— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.
И така кълвачът вече не кацаше на тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне и да провери дали някоя мравка не е заселила гнездо за храна и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека тук си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!"

Сред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.
До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.
Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.
Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.
Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.
— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?
— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.
Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:
— И аз съм вече стар. Тая пролет навърших 102 години, но все имам сили. Колко много нещо съм видял през живота си!…
— Ти стоиш все тук и какво ново си видял? — забеляза щъркелът и се пооживи. — Пък аз съм пропътувал вече двадесет пъти половината земя. От тия места до Египет, през Мала Азия все по брега, все по брега на морето.
А оттам — до Капщад край океана. Насам и нататък по два пъти всяка година — есен и пролет — значи четиридесет пъти. Виждал съм черни хора, хора с жълти и тесни лица, всякакви птици и чудни дървета. Ех, колко е топло сега там! — въздъхна Белодрешко и потрепера.
— Не си прав — оскърби се гарванът. — И аз съм видял и патил много. Я си помисли — сто и две години! Вярно, не съм бил в тия непознати страни, но и тук е имало какво да видя…
— Как славно отлитахме — продължи Белодрешко, без да слуша своя събеседник, — как славно отлитахме! Щом дойдеше краят на август, от цялата околност се събирахме в тия ливади всички наши племена: железнишките щъркели, годечките, еленишките… Младите се перчат, горят от нетърпение да потеглят на път. Ние, старите, даваме съвети, гълчим, напътствуваме… Изберем водачи, размахаме криле и сбогом, родни места! Летим, летим.. оттук през Балкана, през Родопите към Беломорието и кацнем някъде, та побелее от нас. А по пътя се съберем с други ята, докато станем такава дружина, че здраве му кажи. Пък как е синьо южното море, как е топло небето!…
— Хм — обади се гарванът, — ти си видял много земи и морета, но ти не си виждал никога зима, истинска зима, когато студеният вятър реже като нож, а стъблата на дърветата пукат от мраз. И после ти не знаеш почти нищо за миналото на тоя край. Някога тая равнина съвсем не изглеждаше така. Гнездата си твоите прадеди бяха свили ей там, на върбите. А полето беше друго, не така добре разработено, и хората бяха бедни. Те живееха в ниски и нечисти къщурки, децата им често умираха. Умираха и възрастните, умираше и добитъкът. А сега вече не е тъй. Всичко се промени много бързо — околните села нощем светят така ярко, че ме е страх да гледам лампите по улиците, денем по небето летят самолети и бръмчат много страшно, пътищата са широки и оживени. Да, съвсем друго е сега! — заключи гарванът и се замисли над спомените си.
— Ти поне си живял много — каза щъркелът след кратко мълчание, — пък аз само двадесетина години и сега виждам, че е дошъл краят ми.
— Но защо не отлитна? Нямаше ли сили? — попита гарванът.
— Ние имаме закон — отвърна Белодрешко. — Никой от нас, когато е много стар и не може да прелети грамадното разстояние през моретата, не може да пътува с ятото. И после защо да умра в чужда страна? Тук съм се родил, тук съм отглеждал своите деца и тук е редно да посрещна своя край. Ако бях тръгнал с младите, щях да изостана някъде и да им преча в полета.
— Че ти пътувай сам — каза гарванът.
— Не, ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето — рече Белодрешко и погледна към реката, където димеше огънят. Той застана на един крак и продължи: — Ако нямахме закони и ред, на които да се подчиняваме, как щяхме да прелитаме всяка година по два пъти големите разстояния? Тая работа не е лесна. И после щяхме да бъдем изтребени от грабливите птици, например от морските орли, които ни нападат често.
Гарванът се замисли на свой ред и нищо не възрази. От ниското небе започна да вали сняг. Полето посивя. Ято диви патици прелетя наблизо и се загуби в лапавицата.
— Къде ще нощуваш тая нощ? — попита гарванът със съчувствие.
— Къде? Пак на старата върба, край селската улица.
— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.

Новости, новости, навсякъде новости. Феята Бефана пристигна тази година на борда на ра­кета със седемнадесет степени и на всяка степен имаше по един гардероб, пълен с подаръци, и пред всеки гардероб имаше по един електронен робот с всички адреси на децата. Не само на добрите, но на всички, защото лоши деца няма, най-после феята Бефана успя да научи това.
Новост и в Карнавала: старият Пулчинела облече кос­мически костюм, Джандуя хвърляше конфети от един сре­бърен «спутник», дамичките Рококо и Синята Фея след­ваха процесията на маскираните с хеликоптер.
Новост и за Великдена. Чупим шоколаденото яйце и какво изскача? Изненада: едно марсианско пиленце с ан­тена на фуражката. Яйцето било летящо яйце.
Новини навсякъде. Защо тогава учителят Гароне, внук на оня симпатичен Гароне от книгата «Сърце», е толкова тъжен?
— Драги господин Джани — казва той, — и на мене новостите ми доставят удоволствие. Какви хубави машини има във фабриките, какви хубави звездолети — в небето. И хладилникът, колко хубаво изобретение е наистина. Но видяхте ли моето училище? То си е същото, както по времето на моя дядо Гароне и на неговите другари Мураторино, Де Росси и пакостника Франти. И помен няма там от хубави машини. Същите чинове, издраскани и неудобни, от едно време. Бих искал училището ми да е хубаво като хубав телевизор, като хубав автомобил. Но кой ми помага? 

1 Феята Бефана лети над покривите около Нова година и подобно на Дядо Мраз оставя подаръци на децата.

гПулчинела, Джандуя и други са постоянни герои на стария италиански куклен театър.

3 Книга от Едмондо де Атиичис.