Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:
– Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?
Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:
– Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.
– Не, жено – – рекъл мъжът, – – не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
– Колко си глупав! – – рекла тя. – – Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.
– Но все пак жал ми е за клетите деца – рекъл мъжът.
Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:
– Свършено е вече с нас.
– Мълчи, Гретел – отвърнал Хензел, – не се тревожи, аз ще измисля нещо.
И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
– Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.
И сам се мушнал отново в леглото си.
В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.
– Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. – После дала на всяко по къшей хляб и рекла:
– Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората.
Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:
– Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
– Ох, татко – отвърнал Хензел, – – гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.
Жената рекла:
– Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
Като стигнали насред гората, бащата рекъл:
– Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.
Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:
– Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.
Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
Гретел се разплакала и рекла:
– Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я успокоил:
– Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:
– Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?
– Помислихме, че не искате да се приберете.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:
– Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
Дожаляло много на бащата и той рекъл:
– По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай – – тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.
Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
– Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.
Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
– Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? – попитал бащата. – – Върви си из пътя!
– Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом – отвърнал Хензел.
– Глупако – – рекла мащехата, – – това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:
– Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
– Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.
Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:
– Все някак ще намерим пътя. – Но не го намерили.
Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.
Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.
Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:
– Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.
Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:
– Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя.
Децата отвърнали:
– Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. – И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.
Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:
– Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.
Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.
Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.
Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:
– Ще ми се усладят, като ги изям.
Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.
После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:
– Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям.
Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто – трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица.
Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:
– Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!
Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.
– Хей, Гретел – – викнала тя на момичето, – – поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.
Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!
От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
– Стига си хленчила – – рекла старицата, – – нищо няма да ти помогне.
Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.
– Първо ще опечем хляба – рекла старицата, – аз напалих вече пещта и замесих тестото.
Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:
– Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.
Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:
– Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?
– Глупава си като гъска – рекла старицата. – Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
– Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.
– Тези са по-хубави от нашите камъчета – – рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.
И Гретел викнала:
– Ще взема и аз малко да занеса у дома – – и напълнила престилчицата си.
– А сега да вървим – – рекъл Хензел, – – да напуснем омагьосаната гора.
Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
– Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост – – рекъл Хензел.
– Лодка също няма – добавила Гретел, – но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.
И викнала:
– Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем.
Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
– Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.
– Сигурно му се е случило някакво нещастие – рекъл царят.
Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:
– Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!
Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.
Цели четири години продължило това и най-сетне пред царя се явил един непознат ловец, който търсел препитание и изявил готовност да отиде в опасната гора. Ала царят не се съгласил и рекъл:
– Нечестива е тази гора и се опасявам, че участта ти няма да бъде по-добра от онази на другите. Няма да излезеш жив от гората.
Ловецът отговорил:
– Господарю, дръзвам да сторя това на своя отговорност, защото не зная какво е страх.
Навлязъл ловецът с кучето си в гората. Не минало много време, ето че кучето надушило следи на дивеч и тръгнало по тях. Но след като направило няколко крачки, изправило се пред едно дълбоко блато и не могло да продължи напред. В същия миг от водата се протегнала една гола ръка, сграбчила го и го завлякла на дъното.
Видял това ловецът, върнал се, довел трима мъже с ведра и им поръчал да изгребат водата.
Като стигнали близко до дъното, намерили легнал там един див човек, кожата на когото била кафява като ръждиво желязо, а косите му се спускали над лицето и стигали до колената. Вързали го с въжета и го завели в двореца.
Всички изпаднали в голяма почуда, като видели дивия човек, а царят заповядал да го затворят в желязна клетка, да я поставят насред двора, и забранил под страх от смъртно наказание да се отваря вратата на клетката. Дал на царицата да пази ключа. От този ден нататък всеки можел да ходи пак спокойно в гората.
Царят имал осемгодишен син, който веднъж играел на двора. Както играел, изтървал топката си и тя паднала в клетката. Приближил се той и рекъл на дивия човек:
– Дай ми топката!
– Няма да ти я дам, докато не ми отвориш вратата – отвърнал дивия човек.
– Няма да отворя, царят забрани – рекло момчето.
Отишло си, но на другия ден пак дошло да си иска топката. Ала дивият човек пак рекъл:
– Отвори ми вратата!
Момчето не го послушало.
На третия ден царят отишъл на лов, момчето дошло пак и рекло:
– Дори да искам, не мога да отворя вратата: нямам ключ.
Тогава дивият човек рекъл:
– Ключът е под възглавницата на майка ти, оттам ще го вземеш.
Момчето, на което много се искало да си прибере топката, не му мислило и донесло ключа. Вратата се отваряла трудно и момчето притиснало пръста си. Когато се отворила цяла, дивият човек излязъл, дал топката на детето и хукнал да бяга. Изплашило се момчето, запищяло и викнало подире му:
– Хей, диви човеко, не бягай, защото ще ме бият!
Върнал се дивият човек, дигнал момчето, сложил го на рамената си и бързо побягнал към гората.
Прибрал се царят в двореца, видял празната клетка и попитал царицата как се е случило това. Царицата не знаела нищо, подирила ключа, но не го намерила, повикала момчето, но никой не се обадил. Царят пратил хора да го търсят из полето, но никъде не го открили.
Тогава той се досетил какво е станало и голяма печал се вселила в царския дворец.
А дивият човек стигнал в мрачната гора, свалил момчето от раменете си и му рекъл:
– Баща си и майка си няма да видиш вече, ще останеш при мене и аз ще те гледам, защото ти ме освободи, пък и ми е жал за тебе. Ако изпълняваш всичко, каквото ти поръчвам, тук ще ти бъде добре. Имам достатъчно съкровища и злато, повече от всекиго другиго на света.
Нагласил на момчето постеля от мъх и то заспало, а на другата заран го завел до един кладенец и рекъл:
– Видиш ли, този златен кладенец е ясен и бистър като кристал. Ще седнеш край него и ще пазиш да не падне нищо вътре, защото ще го размъти. Аз ще дохождам всяка вечер да проверявам дали изпълняваш заповедта ми.
Седнало момчето на края на кладенеца, гледало как във водата от време на време се мяркала някоя златна рибка или златна змия и внимавало нищо да не падне вътре.
Веднъж, както седяло, притиснатият по-рано пръст внезапно го заболял тъй силно, че то неволно го натопило във водата. Дръпнало го веднага назад, но видяло, че целият се е покрил със злато и колкото да се мъчило да изтрие това злато от пръста си, то останало непокътнато.
Вечерта дивият човек, който се наричал Железният Ханс, дошъл, погледнал момчето и попитал:
– Какво е станало с кладенеца?
– Нищо, нищо – отвърнало момчето и държало ръката си зад гърба, да не види той позлатения пръст.
Но дивият човек рекъл:
– Топнало си един пръст във водата. Тоз път ще ти се размине така, но внимавай да не изпуснеш пак нещо в кладенеца.
Още в зори на другия ден седнало момчето до кладенеца и пазило. Пръстът пак го заболял и го го потъркало в главата си, но за беда един косъм паднал във водата. Извадило го то веднага, но и косъмът бил цял позлатен.
Дошъл Железният Ханс и вече знаел какво се било случило.
– Изпуснало си косъм в кладенеца – рекъл той. – Ще ти простя и този път, но ако се случи за трети път, то кладенецът ще се размъти и ти не ще можеш да останеш повече при мене.
Седнало на третия ден момчето до кладенеца и не мърдало пръста си, макар че усещало силна болка. Ала почнало да се отегчава и се загледало в отражението на лицето си във водата. И тъй като се навеждало все повече и повече, защото искало да види отблизко очите си, дългите му коси паднали от рамената във водата. Изправило се то веднага, но всичките му коси вече били позлатени и сияели като слънце. Можете да си представите колко се изплашило горкото момче! Извадило кърпичката си и я вързало около главата си, за да не види нищо дивият човек.
Ала когато дошъл, Железният Ханс знаел вече всичко и рекъл:
– Махни кърпата!
Разсипали се златните коси. Момчето как ли не се извинявало, но нищо не му помогнало.
– Ти не издържа изпитанието и не можеш да останеш повече тук. Тръгни по света да научиш какво е сиромашия. Но тъй като нямаш лошо сърце и аз ти мисля доброто, ще ти позволя едно: ако изпаднеш в беда, иди в гората и викни: "Железни Ханс!" Аз ще дойда и ще ти помогна. Силата ми е голяма, по-голяма, отколкото можеш да си представиш, а злато и сребро имам в изобилие.
Напуснал царският син гората и тръгнал по утъпканите и неутъпкани пътища и вървял, вървял, докато накрая стигнал в един голям град. Потърсил работа, но не намерил, пък и не бил учил нищо, с което да може някак да се изхрани.
Отишъл най-сетне в двореца и попитал дали нямат някаква работа за него. Дворцовите прислужници не знаели какво може да върши, но им се понравил и му рекли да остане. После готвачът го взел на служба при себе си и рекъл, че може да носи дърва и вода и да мете пепелта.
Веднъж готвачът нямал никого другиго под ръка и му поръчал да занесе ястията на царската трапеза; но тъй като царският син не искал да видят златните му коси, не свалил шапката от главата си.
На царя никога не било се случвало подобно нещо, та рекъл:
– Когато носиш ястията на царската трапеза, трябва да си сваляш шапката.
– Не мога да я сваля, господарю, защото имам лош кел по главата отвърнал момъкът.
Тогава царят пратил да повикат готвача, нахокал го и го попитал как е можал да вземе на служба в готварницата такова момче. И заповядал веднага да го изгони.
Ала готвачът се съжалил и го разменил с градинарчето.
Сега царският син трябвало да сади цветя в градината и да ги полива, да върти мотиката и лопатата, да работи на студен вятър и в лошо време.
Веднъж през лятото работел сам в градината. Денят бил толкова горещ, че царският син си свалил шапката, за да се поразхлади. Но щом слънцето огряло косите му, те засияли така, че отразените лъчи заиграли в спалнята на царкинята и тя станала да види какво е това. Съгледала момчето и му подвикнала:
– Хей, момче, донеси ми китка цветя!
Сложил той бързо шапката на главата си, набрал полски цветя и ги вързал на китка. Като се качвал по стълбата, срещнал го градинарят и рекъл:
– Как можеш да носиш на царкинята китка от такива прости цветя? Набери веднага други, но подири най-хубавите и най-редките!
– О, не – отвърнало момчето, – дивите ухаят по-силно и ще й харесат повече.
Като влязъл в стаята, царкинята рекла:
– Свали си шапката, неприлично е да стоиш с шапка на главата пред мене!
Той пак отговорил:
– Не бива, защото главата ми е покрита с кел.
Протегнала тя тогава ръка, свалила шапката от главата му и златните коси се разсипали по рамената му – за радост на окото. Той понечил да побегне, но тя го хванала за ръката и му дала шепа жълтици.
Отишъл си той, но нехаел за жълтиците. Дал ги на градинаря и рекъл:
– Подарявам тия жълтици на децата ти да си играят с тях.
На другия ден царкинята пак му наредила да й донесе китка полски цветя и когато той дошъл, веднага посегнала да свали шапката му, но той я хванал здраво с две ръце. Дала му царкинята пак шепа жълтици, но той не искал да ги задържа за себе си, а ги дал на градинаря да си играят децата му.
На третия ден се случило същото: царкинята не успяла да му дръпне шапката, но и той не склонил да вземе жълтиците.
Не след дълго над страната надвиснала опасност от война. Събрал царят войската си, но не знаел дали ще устои срещу неприятеля, който го превъзхождал и имал много по-голяма войска.
Тогава младият градинар рекъл:
– Аз съм вече голям и искам да отида на война, дайте ми кон!
Другите се изсмели и рекли:
– Като заминем, избери си кон. Ние ще оставим някой от конете в конюшнята.
След като заминали, той отишъл в конюшнята и извел коня на светло: бил хром с единия крак и куцал. Въпреки това момъкът го яхнал и се запътил към тъмната гора. Като стигнал до гората, викнал три пъти:
– Железни Ханс!
Викал тъй силно, че гората закънтяла. Явил се веднага дивият човек и попитал:
– Какво искаш?
– Искам един як кон, за да отида на война.
– Ще ти дам и кон, и нещо повече.
Върнал се дивият човек в гората и след малко един коняр довел на момъка жребец, който пръхтял силно и скачал необуздано. Подире му вървяла голяма войска; войниците носели железни доспехи и мечовете им святкали на слънцето.
Предал момъкът куция кон на коняря, метнал се на другия и повел войската. Като наближили бойното поле, видял, че голяма част от царските войници са избити, а останалите живи се готвят да отстъпят. В този миг момъкът се понесъл напред с желязната си войска, налетял като буря на враговете и поразил всеки, който се изпречвал пред него. Враговете ударили на бяг, но момъкът бил неотстъпно по петите им и не престанал да се бие, докато не паднал последният неприятелски войник. Но вместо после да се върне при царя, той по обиколни пътища завел войската си пак в гората и извикал Железния Ханс.
– Какво искаш? – попитал дивият човек.
– Вземи си жребеца и войската и ми върни куция кон.
Както поискал, така и станало: яхнал той куция си кон и поел назад.
Когато царят се завърнал в двореца, насреща му дошла царкинята и му честитила победата.
Не аз изтръгнах победата – – рекъл й царят, – – а един непознат рицар, който ми се притече на помощ с войската си.
Царкинята попитала кой бил този рицар, но сам царят не знаел и отвърнал:
– Той се увлече да преследва неприятеля и аз не го видях вече.
Отишла тогава царкинята при градинаря и го попитала какво прави помощникът му. Изсмял се градинарят и рекъл:
– Току-що се върна на куция кон. Другите почнаха да му се подиграват и да викат: "Дойде си нашият куцльо". Питаха го също: "Зад коя драка лежа и спа, докато трая битката?" Но той отвърна: "Бих се с всички сили и без мене щяхте лошо да си изпатите!" Тогава те се разсмяха още по-силно.
По-късно царят рекъл на дъщеря си:
– Ще устроя голямо празненство, което ще трае три дни, и ти ще хвърлиш една златна ябълка. Може би ще дойде и непознатия рицар.
Като известили за празненството, момъкът отишъл в гората и повикал Железния Ханс.
– Какво искаш? – попитал дивият човек.
– Да уловя златната ябълка, която ще хвърли царкинята.
– Добре, смятай, че си я уловил вече. – отвърнал Железният Ханс. – Освен това ще ти дам червена ризница и ще яхнеш горд алест жребец.
Като настъпил уреченият ден, момъкът долетял на коня, смесил се с рицарите и никой не го познал. Царкинята излязла напред и хвърлила златната ябълка сред рицарите. Уловил я той, смушил веднага коня си и изчезнал.
На втория ден Железният Ханс му дал бяла ризница и бял кон. Уловил момъкът пак ябълката, но не останал нито миг по-дълго там, а препуснал с коня и се загубил от очите на всички.
Разсърдил се царят и рекъл:
– Това не е редно! Той е длъжен да се яви пред мене и да назове името си.
Дал заповед, ако рицарят, който улови ябълката, пак побегне, да го преследват и ако не се върне доброволно, да го пронижат с копията си.
На третия ден Железният Ханс дал на момъка черна ризница и вран жребец. Момъкът пак уловил ябълката. Но когато смушил коня и препуснал, царските хора се понесли подире му и един от тях дошъл толкова близко до него, че с върха на меча си го ранил в единия крак. Момъкът все пак успял да се отскубне от преследвачите си. Но конят му подскочил тъй високо, че шлемът паднал от главата на конника и тогава преследвачите видели, че косите му са златни. Върнали се и доложили на царя всичко.
На другия ден царкинята попитала градинаря къде е помощникът му.
– Работи в градината. Този чудак също присъствувал на празненството и се върна чак снощи. Показа на децата ми три златни ябълки, които бил спечелил там.
Царят заповядал да го повикат и той се явил, но пак с шапка на главата. Тогава царкинята отишла при него, свалила шапката и златните му коси се разсипали по раменете. И сега той бил толкова хубав, че всички се възхитили.
– Ти ли си рицарят, който идваше всеки ден на празненството, като всеки път носеше доспехи в друг цвят, и който улови трите златни ябълки? – попитал царят.
– Да, аз – отвърнал момъкът, ето и ябълките! – Извадил ябълките от джоба си и ги подал на царя. – – Ако искаш повече доказателства, можеш да видиш раната, която ми нанесоха твоите хора, когато ме преследваха. Но аз съм също рицарят, който ти помогна да победиш неприятеля.
– Виждам, че ти дължа благодарност – рекъл царят. – – Мога ли да ти се отплатя с нещо?
– Да можеш – отговорил момъкът. – Дай ми дъщеря си за жена!
Засмяла се девойката и вметнала: Този човек не се спира пред нищо.
Отишла при него и го целунала.
На сватбата дошли баща му и майка му и много се зарадвали, защото отдавна били загубили всяка надежда, че някога ще видят пак сина си.
Но като седнали около сватбената трапеза, музиката внезапно замлъкнала, вратите се разтворили и в залата влязъл някакъв горд цар с голяма свита. Запътил се право към жениха, прегърнал го и рекъл:
– Аз съм Железният Ханс. Една вещица ме беше превърнала в див човек, но ти разтури магията. Всички съкровища, които притежавам, ще станат твои.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.
Един ден майка му рекла:
– Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с "Добро утро" и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.
– Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо – рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.
Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.
– Добър ден, Червена шапчице – рекъл той.
– Добър ден, Кумчо Вълчо.
– Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?
– У баба.
– Какво носиш в престилката?
– Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба – да похапне и да се подкрепи.
– Къде живее баба ти, Червена шапчице?
– Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш – рекла Червената шапчица.
"Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата – рекъл си на ума вълкът, – но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете."
Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:
– Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!
Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: "Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме".
Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.
А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.
Кой е там?
– Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!
– Натисни ръчката! – викнала бабата. – Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.
Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.
А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: "Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!"
– Добро утро! – викнала тя, но никой не й отговорил.
Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.
– Ой, бабо, колко са ти големи ушите!
– Да те чувам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи очите!
– Да те виждам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!
– Да те сграбча по-лесно.
– Ой, бабо, колко е голяма устата ти!
– Да те изям по-лесно.
Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.
Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: "Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо". Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.
– Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? – викнал той. – Отдавна те диря.
Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:
– Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.
После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.
Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: "Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява".
Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл "добър ден", но в очите му святкала злоба.
– Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.
– Ела да заключим вратата, та да не може да влезе – рекла бабата.
След малко вълкът похлопал и викнал:
– Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.
Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.
Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:
– Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!
Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.
И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина. Виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море. Виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ само за по два часа всеки ден.
Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седи затворена една омагьосана царкиня и чака някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
Бродил дълго време и не могъл да го намери. Накрая попаднал в една голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
– Караме се за една шапка, и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци са по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
– Как можете да се карате за такава вехта шапка? – попитал ги момъкът.
– Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
– Дайте шапката у мене – рекъл момъкът. – Аз ще извървя малко път и ще ви повикам, вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
– Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
– Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? – викнал той.
– Ах – отвърнала тя, – не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имало на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
– Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
Тя рекла:
– Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах – добавила тя, – не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
– Нищо не може да ме спре – рекъл той, – кажи ми само какво трябва да направя.
– Ще узнаеш всичко – рекла царкинята. – Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик. Трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо, самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка и целият твой труд ще е напусто.
Слязъл момъкът при извора, и бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се дигнала огнена птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага почнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
– Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.
Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, препълнени от радост, разменили пръстените си.

Един цар имал дъщеря, която била пряко мяра хубава, но и толкова горда и високомерна, че не харесвала нито един жених. Отпращала ги един след друг и дори се подбивала с тях.
Веднъж царят наредил да се даде голяма гощавка и поканил отблизо и отдалеко всички мъже, които имат желание да се задомят. Застанали те в една редица по сан и титла: на първо място царете, после херцозите, князете, графовете и бароните, накрая обикновените благородници. Повели след това царкинята покрай редицата, но тя у всекиго намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и тя рекла:
– Винена бъчва. Друг й се сторил много висок:
– Дълъг и тънък – същинско въже, а от такива не стават мъже.
Трети й се сторил нисък:
– Този къс е и дебел – патка е, но не орел.
Четвърти бил много бледен:
– Бледоликата смърт. Пети много румен:
– Герест петльо.
Шести не стоял добре изправен:
– Истинско дърво зелено и зад печка изсушено.
И така, намерила у всекиго някакъв недостатък, но особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко извита. И царкинята викнала:
– Ой, брадичката на тоз човка е комай на дрозд!
Оттогава му останал прякорът Дроздобрад.
Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсква всички събрани женихи, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца.
След няколко дни под прозорците спрял един странствуващ певец и запял с надежда да получи макар и нищожна милостиня. Чул песента му царят и рекъл:
– Доведете го при мене!
Влязъл след малко певецът, облечен в изпоцапани, дрипави дрехи, попял на царя и на дъщеря му и после протегнал ръка за милостиня. А царят рекъл:
– Твоята песен много ми хареса и затова ще ти дам дъщеря си за жена.
Царкинята изтръпнала от страх, но царят рекъл:
– Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.
Не помогнали никакви жалби и никакви увещания, довели свещеника и царкинята била принудена да се венчае веднага с певеца. После царят рекъл:
– Сега ти си просякиня и не подобава да останеш и занапред в двореца ми. Последвай мъжа си!
Уловил я просякът за ръка, извел я и тя тръгнала пешком с него. Стигнали до една голяма гора и тя попитала:
– Чия е тази хубава гора?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твоя би била.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад, не взех тогава царя Дроздобрад!
После минали през тучно зелено поле и тя пак попитала:
– Чие е тук зеленото поле?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твое би било.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад: не взех тогава царя Дроздобрад.
После минали през един голям град и тя пак попитала:
– А чий е този хубав шумен град?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, щеше твой да е.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад не взех тогава царя Дроздобрад. Но певецът й рекъл:
– Никак не ми е по волята, че непрекъснато желаеш другиго за мъж. Толкова лош ли съм аз?
Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:
– Чия ли е пък тази къща малка, тъй вехта, и прихлупена, и жалка?
Певецът отвърнал:
– Тази къща е моя и твоя, в нея ще живеем двама. Вратата била ниска и царкинята понавела глава, за Да влезе.
– Къде е прислугата? – попитала царкинята.
– Каква прислуга? – отвърнал просякът. Ти самата ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Наклади веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.
Но царкинята не умеела нито огън да накладе, нито ядене да сготви, та просякът трябвало да й помогне да приготви криво-ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.
На другата заран той я избутал рано-рано от леглото и я накарал да се залови за домакинството.
Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът рекъл:
– Жено, така не може да продължава – само да ядем, а да не печелим нищо. Почни да плетеш кошници.
Отишъл той край реката, нарязал върбови клонки и ги донесъл у дома. Захванала тя да плете, но жилавите върбови клонки изранили нежните й ръце.
– Виждам, че не върви рекъл мъжът. Я по-добре седни да предеш, може то да ти иде по-отръки.
Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала меките й пръсти и те почнали да кървят.
– Виждаш ли – рекъл мъжът, – не те бива за никаква работа, добре се наредих с тебе! Сега ще се помъча да завъртя търговия с грънци и други глинени съдове, ти ще ходиш на пазара и щ е продаваш стоката.
"Ох, помислила си тя, ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, има да ми се подиграват!"
Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад.
Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала, мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.
После мъжът закупил нови глинени съдове, седнала тя пак на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, долетял на кон един пиян хусар, бухнал се право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
– Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! – завайкала се тя.
Отишла си тичешком в къщи и му казала за бедата.
– Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара – рекъл мъжът. – Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах нямат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават даром ядене.
Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я в къщи и с нея се хранели.
Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Бедната жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието, които я довели до такова унижение и такава голяма сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли и миризмата на които стигала до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.
По едно време влязъл царският син, цял в кадифе и коприна и със златна верижка на шията си. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напусто се дърпала – той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се кискат и подиграват и тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
– Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в жалката къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ми се подигра.
Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
– Отнесох се много несправедливо към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.
Но той рекъл:
– Успокой се! Тежките дни се свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
Дошли дворцовите прислужнички и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак тогава почнали истинска веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа: тогава господарят намислил да се отърве от него.
Разбрало магарето, че нищо добро не го чака, та побягнало и се запътило към Бремен – надявало се, че там ще може да стане градски музикант. Вървяло що вървяло, зърнало едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало с отворена уста, сякаш било капнало от тичане.
– Ех, Давчо, защо дишаш така тежко? – попитало магарето.
– Ох – отвърнало кучето, – защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, та не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз си плюх на петите. Но как ще си изкарвам хляба сега?
– Знаеш ли какво – рекло магарето, – аз отивам в Бремен и ще стана там градски музикант. Ела с мене и също подай заявление да те назначат в музиката. Аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.
Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало дълго време, видели един котарак, който седял начумерено край пътя, сякаш град го е бил.
– Каква беда те е сполетяла, та си толкова кисел, стари Мустакане? – попитало магарето.
– Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? – отвърнал котаракът. – Остарях вече и зъбите ми отъпяха, та предпочитам да седя зад печката и да преда, вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз офейках. Сега се чудя и мая къде да се дявам.
– Ела с нас в Бремен. Знам, че те бива за нощна музика и можеш да станеш там градски музикант.
Котаракът сметнал, че това е разумно, и тръгнал с тях.
Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик. На портата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.
– Ще спукаш тъпанчетата на хората – рекло магарето. – Какво те е прихванало, та си се разкукуригал така?
– Пях на хубаво време – отвърнал петелът, – но утре е празник, ще дойдат гости и стопанката без капка жал в сърцето рече да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще си дера гърлото, докато мога.
– Слушай, Червеноглавчо – рекло магарето, – я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.
Допаднало това предложение на петела и четиримата поели дружно.
Но град Бремен бил далеко, не могли да стигнат там за един ден, та вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, дето за него било най-безопасно. Преди да заспи, поогледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука огънче. Викнал на другарите си, че далеко оттук сигурно има къща, защото видял светлинка.
Магарето рекло:
– Ще трябва да станем и да отидем там, защото тук не е никак удобно.
Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо добре ще му дойдат.
Дигнали се и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, нали било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.
– Какво видя, Сивчо? – попитал петелът.
– Какво видях ли? – отвърнало магарето. – Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко се гощават.
– Ето ти работа за нас – рекъл петелът.
– Ох, да бяхме ние вътре! – рекло магарето. Мислили, мислили животните какво да направят, та да изгонят разбойниците, и накрая намислили. Решили магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, почнали по даден знак дружно да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата побратими се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и в безмерен страх се разбягали из гората.
Седнали четиримата побратими около трапезата, благодарни и на останалата храна, и яли така, като че занапред ги чака цял месец глад, та трябва да си подложат добре.
Заситили се четиримата музиканти, угасили свещите и потърсили място за спане – всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.
Минало полунощ. Видели разбойниците отдалеко, че в къщата вече не свети и всичко изглежда мирно и тихо. И главатарят рекъл:
– Не биваше чак толкова да се плашим.
Изпратил едного да види какво става в къщата. Пратеникът заварил всичко мирно и тихо, влязъл в кухнята и рекъл да запали една свещ. Като видял очите на котарака, които светели като живи въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха с уста, та да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скокнал, зафучал, запръскал слюнки и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скокнало кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето в добавка му дало един здрав ритник със задните си копита. Петелът пък, разбуден и разсънен от врявата, изкукуригал от покрива.
Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:
– Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в краката, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива стоеше съдията и викаше: "Дайте ми го тоя хайдук!" И аз гледах да офейкам колкото се може по-бързо.
Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски градски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на пратеника на главатаря още му тракат зъбите от това, което разправи на другарите си.

Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
– Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?
Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
– О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
– Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
– Какво е това едно умение? – попитала лисицата.
– Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
– Това ли е всичко? – рекла лисицата. – Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.
В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
– Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! – викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. – Ай, Кумичке-Лисичке – обадила се пак котката, – загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.

Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към него, щом им паднело.
Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече. Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.
Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с "Добра среща" и рекло:
– Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.
Но умният син отвърнал:
– Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Като почнал да сече едно дърво, не минало дълго време, ударил накриво и брадвата се забила в ръката му; трябвало да се върне у дома, за да го превържат. А това му дошло от сивото човече.
После в гората отишъл средният син. Майката дала и нему, както на големия, милинки и шише вино. Старото сиво човече срещнало и него и го помолило да хапне от милинките му и да пийне глътка вино от шишето му. Но и средният син рекъл:
– Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата отскочила и хласнала средния син по единия крак така, че трябвало да го занесат на ръце в къщи.
Тогава Глупчо рекъл:
– Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!
Бащата отвърнал:
– Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!
Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:
– Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.
Дала му майката една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.
Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:
– Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира от шишето, че много съм гладен и жаден.
Глупчо отвърнал:
– Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.
Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в чудесни милинки, а прокисналата бира – в чисто вино. Хапнали и пийнали, а после човечето рекло:
– Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова ще те даря с щастие. Отсечи хей онова старо дърво и ще намериш нещо в коренището му.
Издумало човечето тия думи и си отишло.
Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в коренището му една гъска с пера от чисто злато. Извадил я, взел я със себе си и отишъл в една странноприемница да пренощува.
Съдържателят пък имал три дъщери, които видели гъската и полюбопитствували да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се искало също да си отскубнат по едно златно перо.
Голямата си рекла на ума: "Все ще намеря сгода да си отскубна едно перо". И когато веднъж Глупчо излязъл нанякъде, тя хванала гъската за крилото, но пръстите и дланта й се залепили за него и не могла да ги отлепи.
Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
Накрая дошла и третата – и тя да си отскубне златно перо. Другите й викнали:
– Не се доближавай, не се доближавай!
Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си рекла на ума: "Щом те си вземат перо, ще си взема и аз". Тръгнала към тях, но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.
На другата заран Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и нехаел за трите залепени моми, които били принудени да търчат подире му ту наляво, ту надясно – според неговите крачки.
Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:
– Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да търчите по момъка из полето?
Издумал това и уловил малката сестра за ръката, та да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затърчал заедно с тях.
След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:
– Дядо попе, къде си се запътил? Не забравяй, че днес имаме и кръщавка!
Спуснал се към него и го хванал за ръката, но също залепнал.
Търчали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двамина селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега зад Глупчо с гъската търчали седмина.
Накрая стигнали в един град, дето царят имал дъщеря. Тя била толкова умислена, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо той обявил, че онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.
Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред царкинята. Като видяла тия седем души да търчат непрекъснато един зад друг, тя се разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.
Поискал я Глупчо за жена, но царят не харесал зетя; почнал да възразява и да го усуква и накрая му рекъл, че трябва най-напред да му доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.
Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще може да му помогне, и отишъл в гората на мястото, дето отсякъл дървото. Видял там един човек, който седял с крайно нажалено лице. Попитал го Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:
– Мъчи ме страшна жажда и не мога да я уталожа. Студената вода не ми понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше, кажи-речи, капка върху нажежен камък.
– Аз ще ти помогна – рекъл Глупчо. – Ела с мене и ще пиеш до насита.
Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви – пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе слънцето, изпил цялата изба.
Поискал Глупчо повторно невестата си, но царят се ядосал, че дъщеря му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе най-напред човек, който може да изяде цяла планина хляб.
Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място седял човек, който си стягал корема с каиш, и намръщен му рекъл:
– Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се уталожи такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го стегна с каиш, иначе ще пукна от глад.
Зарадвал се Глупчо и рекъл:
– Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.
Завел го в двора на царя, който през това време заповядал да съберат и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, почнал да яде и за един ден цялата планина изчезнала.
Поискал Глупчо за трети път невестата си, но царят пак почнал да го усуква и пожелал кораб, който да върви еднакво по море и по суша.
– Пристигнеш ли тук на него – рекъл той, – веднага ще ти дам дъщеря си за жена.
Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което поделил някога питката си, и рекло:
– Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.
И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Дигнали голяма сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял дълги-дълги години честито с жена си.

Преди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.
Бе толкова студено, че дори животните и птиците не знаеха какво да мислят.
– Уф! – изръмжа вълкът и закуцука през храсталака с опашка, подвита между краката. – Това време е ужасно. Защо правителството не вземе мерки?
– Сип-сип, сип-сип! – цвърчаха зелените сипки. – Старата земя е умряла и сега са й сложили белия саван.
– Земята ще се жени и това е венчалната й рокля – шепнеха си гургулиците. Розовите им крачета бяха съвсем премръзнали, но те се смятаха за длъжни да гледат на положението романтично.
– Глупости! – изръмжа вълкът. – Казвам ви, че всичко това е по вина на правителството и ако не вярвате, ще ви изям. – Вълкът имаше крайно практичен ум и винаги можеше да изтъкне основателен довод.
– Колкото пък до мене – каза кълвачът, който беше по рождение философ, – можете, ако щете, да ми развиете и цяла атомна теория за обяснение. Ако едно нещо е еди-как си, то е еди-как си. А сега е ужасно студено.
Ужасно студено беше наистина. Малките катерички, които живееха вътре във високата ела, непрекъснато се търкаха с муцунките, за да се стоплят, а зайците се свиваха на кълбо в дупките си и не смееха дори да погледнат навън., Единствените, които сякаш се радваха на студа, бяха големите качулати бухали. Перата им бяха съвсем вкочанени, но те нямаха нищо против това, въртяха кръглите си жълти очи и си подвикваха през гората: "Бу-ху! Бу-ху! Бу-ху! Какво чудесно време!"
Двамата дървари вървяха все напред, духаха силно на пръстите си и тупаха с огромните си подковани ботуши по замръзналия сняг. Веднъж затънаха в дълбока пряспа и излязоха бели като мелничари, когато камъните мелят брашно; веднъж се подхлъзнаха върху коравия гладък лед, където беше замръзнала водата на мочурите, съчките от вързопите им се разпиляха и трябваше да ги събират и връзват отново; а веднъж им се стори, че са загубили пътя, и голям ужас ги обзе, защото знаеха, че снегът е жесток към тия, които заспят в прегръдките му. Но те повериха съдбата си на добрия свети Мартин, който бди над всички пътници, върнаха се по собствените си стъпки, продължиха предпазливо нататък, най-после стигнаха края на гората и видяха далече в долината под тях светлините на тяхното село.
Те така се зарадваха на избавлението си, че се засмяха на глас и им се стори, че земята е цвете от сребро, а месецът – цвете от злато.
Но след като се посмяха, пак се натъжиха, понеже си спомниха, че са бедни, и единият каза на другия:
– Смеем се, а знаем, че животът е за богатите, а не за такива като нас! По-добре да бяхме умрели от студ в гората или някой звяр да ни беше нападнал и убил.
– Вярно – отговори неговият другар, – някои имат много, а други малко. Несправедливостта е разпокъсала света и нищо не е разделено по равно освен скръбта.
Но както се оплакваха един пред друг от немотията си, случи се нещо странно. От небето падна много ярка и красива звезда. Тя се плъзна по небесния свод, отмина другите звезди по пътя си и както я наблюдаваха в почуда, стори им се, че потъна отвъд върбалака, който се издигаше съвсем близо до малка кошара на един хвърлей място от тях.
– Хей, който я намери, ще има гърне злато! – извикаха те и се втурнаха да тичат, толкова голяма бе жаждата им за злато.
Но единият от тях тичаше по-бързо от другаря си, изпревари го, промъкна се през върбалака, излезе от другата страна и – , какво да види! – на белия сняг наистина лежеше нещо златно. Тогава той забърза към него, наведе се и го хвана, а то беше наметка от златоткан плат, чудновато изпъстрена със звезди и надиплена на много гънки. И той извика на другаря си, че е намерил съкровището, паднало от небето, а когато другарят го стигна, двамата седнаха на снега и разгърнаха диплите на наметката, за да си поделят жълтиците. Уви, в нея нямаше нито злато, нито сребро, нямаше никакво съкровище, а само едно заспало детенце. И единият каза на другия:
– Това слага горчив край на надеждата ни: нямаме късмет. Каква полза може да има човек от едно дете? Хайде да го оставим тука и да си вървим из пътя, понеже сме бедни хора, имаме си свои деца и не можем да делим техния хляб с чужди.
Но другарят му възрази:
– Не, много лошо ще постъпим, ако оставим детето да загине тука на снега. Макар да не съм по-богат от тебе и трябва да храня много гърла, а храната е съвсем малко, все пак ще го занеса в къщи и жена ми ще се погрижи за него.
Той вдигна нежно детето, загърна го с наметката, за да го запази от суровия студ, и заслиза по нанадолнището към селото, а неговият другар се чудеше на глупостта и мекосърдечието му.
А когато стигнаха в селото, неговият другар му каза:
– Ти взе детето, тогава дай на мен наметката, защото е правилно да делим.
Но той му отговори:
– Не, наметката не е нито моя, нито твоя, а е само на детето.
И му пожела добър път и отиде у дома си и почука.
Жена му отвори вратата и видя, че мъжът й се е върнал читав, прегърна го и го целуна и свали връзката съчки от гърба му, и помете снега от ботушите му, и го покани да влезе.
Но той й рече:
– Намерих нещо в гората и ти го донесох да се погрижиш за него. – И не се мръдна от прага.
– Какво е то? – възкликна жената. – Покажи ми го, защото къщата ни е празна и имаме нужда от много неща.
А той отгърна наметката и показа спящото дете.
– Боже мой, мъжо! – промърмори тя. – Не ни ли стигат собствените деца, та трябваше да ми донесеш дете, подхвърлено от феите, да го сложим до огнището си? И кой знае дали няма да ни докара лош късмет? Ами как ще го гледаме? – И му се ядоса.
– Недей, това е звездно дете – отговори й мъжът и разказа по какъв чуден начин го беше намерил.
Но тя не искаше да се помири, а го подиграваше, говореше му сърдито и викаше:
– Хлябът не стига за нашите деца, как ще храним чуждото? Има ли някой да се грижи за нас? И кой ни дава храна?
– Мълчи, Бог се грижи дори за врабчетата и ги храни – отговори той.
– Не умират ли врабчетата от глад през зимата? – попита жената. – И не е ли зима сега?
А мъжът нищо не й отговори, но не се мръдна от прага.
И остър вятър от гората нахлу през отворената врата и я накара да потрепери; тя потръпна и му рече:
– Няма ли да затвориш вратата? Остър вятър нахлува в къщата и ми е студено.
– Нима в къща, където има кораво сърце, не нахлува винаги остър вятър? – попита той.
И жената нищо не му отговори, а само се примъкна по-близо до огъня. След малко се обърна и го погледна, и очите й бяха пълни със сълзи. И той влезе бързо и сложи детето в прегръдките й, а тя го целуна и го сложи в креватчето, където лежеше най-малкото от собствените й деца. На другия ден дърварят взе чудноватата златна наметка и я сложи в голям сандък, а жена му взе кехлибарената огърлица, която беше на врата на детето, и също я сложи в сандъка.
Така звездното дете растеше с децата на дърваря и седеше на една трапеза с тях, и беше техен другар по игра. И всяка година ставаше по-хубаво наглед, така че всички, които живееха в селото, не можеха да се начудят, защото те бяха мургави и чернокоси, а то беше бяло и нежно като резба от слонова кост и къдриците му напомняха кръгчетата на жълтия нарцис. Устните му също приличаха на листенца от червено цвете, очите бяха като теменужки край бистра река, а снагата – като нарцис от поляна, където не стъпва косач.
Но тая хубост му влияеше зле. Защото стана горделиво и жестоко, и себелюбиво. То презираше децата на дърваря и другите деца от селото и казваше, че били от долно потекло, а то било благородно, понеже произлизало от звезда, и се обявяваше за техен господар, а тях наричаше свои слуги. Нямаше милост към бедните, към слепите, сакатите и недъгавите и ги замерваше с камъни, и пъдеше на пътя, и ги пращаше да просят хляб другаде, тъй че за втори път само изгнаници идваха в това село да просят милостиня. Наистина то беше влюбено в красотата и се присмиваше на хилавите и грозните и ги подиграваше; а себе си обичаше и през лятото, когато ветровете стихваха, лягаше до кладенеца в градината на свещеника и се любуваше на красивото си лице долу във водата и се смееше от удоволствието, което му доставяше собствената хубост.
Често дърварят и жена му го мъмреха и казваха:
– Ние не се отнесохме с тебе, както ти се отнасяш с изоставените и безпомощните. Защо си тъй жесток към всички, които имат нужда от съжаление?
Често старият свещеник изпращаше да го повикат, мъчеше се да го научи да обича живите твари и му казваше:
– Мухата е твоя сестра. Не й причинявай зло. Дивите птици, които летят из горите, се радват на свобода. Не им слагай примки за свое удоволствие. Бог е създал слепока и къртицата й всеки от тях си има свое място. Кой си ти, та да причиняваш болка в божия свят? Дори добичетата по полето възхваляват творението.
Но звездното дете не обръщаше внимание на думите им, а се мръщеше и ги подмяташе, и се връщаше при другарчетата си, за да ги води. А другарчетата го слушаха, защото беше хубаво и бързоного и знаеше да танцува, да свири и да пее. Където и да ги поведеше звездното дете, тръгваха подире му; каквото да им кажеше звездното дете, подчиняваха се. И когато то пробождаше с остра тръстика слепите очи на къртицата, те се смееха, и когато замерваше с камъни прокажения, също се смееха. Във всичко им заповядваше и те станаха коравосърдечни като него.
Един ден през селото мина просякиня. Дрехите й бяха окъсани и парцаливи, а краката разкървавени от неравния път, по който беше вървяла; личеше, че е зле. И понеже беше уморена, седна под един кестен да си почине.
Но звездното дете я видя и каза на другарчетата си:
– Вижте! Една мръсна просякиня е седнала под онова хубаво зелено дърво. Елате да я изпъдим оттам, защото е грозна и отвратителна.
Тогава се приближи и взе да хвърля камъни по нея и да я подиграва, а тя го гледаше с ужас в очите и не отместваше погледа си от него. Дърварят, който сечеше дървета наблизо в гората, видя какво вършеше звездното дете, притече се и го укори, и рече:
– Ти наистина имаш кораво сърце и не познаваш милост, защото какво зло ти е сторила тая нещастница, та да се държиш така с нея?
А звездното дете се изчерви от яд, тупна с крак и каза:
– Кой си ти, че да ме питаш какво правя? Не съм ти син, та да правя каквото ми кажеш.
– Вярно е – отговори дърварят, – но нали аз те съжалих, когато те намерих в гората.
При тия думи просякинята високо извика и загуби свяст. Дърварят я занесе в къщата си и жена му се погрижи за нея, а когато дойде на себе си, те й сложиха да яде и да пие и я помолиха да се успокои.
Но тя не пожела нито да яде, нито да пие и попита дърваря:
– Нали ти каза, че детето било намерено в гората? Не е ли станало това десет години преди днешния ден?
А дърварят отговори:
– Да, аз наистина го намерих в гората и оттогава има десет години.
– А какви белези намери по него? – извика тя. – Не носеше ли кехлибарена огърлица на врата си? Не беше ли увито с наметка от златоткан плат, извезан със звезди?
– Всичко беше, както го казваш – отговори дърварят.
И извади наметката и кехлибарената огърлица от сандъка, където бяха сложени, и ги показа.
А щом ги видя, тя заплака от радост и рече:
– Той е малкият ми син, когото загубих в гората. Моля ти се, изпрати да го повикат по-бързо, защото съм обиколила целия свят да го търся.
Тогава дърварят и жена му излязоха, извикаха звездното дете и му казаха:
– Влез в къщи и там ще намериш майка си, която те чака.
То се втурна вътре, учудено и зарадвано. Но видя кой го чака, изсмя се с презрение и рече:
– Че къде е майка ми? Тук виждам само тая отвратителна просякиня.
А жената му отговори:
– Аз съм майка ти.
– Ти си луда, да говориш такива неща! – извика ядно звездното дете. – Не съм твой син, понеже си просякиня, и грозна, и облечена в дрипи. Махай се оттука и да не съм видял повече омразното ти лице.
– Недей така! Ти си наистина малкият ми син, когото носех в гората! – извика тя, падна на колене и протегна ръце към него. – Разбойници те откраднаха от мене и те оставиха да умреш – зашепна тя, – но аз те познах, познах и белезите, наметката от златоткан плат и кехлибарената огърлица. Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич.
Ала звездното дете не се помръдна от място и затвори вратите на сърцето си за нея. Вътре се чуваше само горестният плач на жената.
И най-после то й заговори и гласът му бе груб и рязък.
– Ако си наистина моя майка – каза, – по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече!
– Тежко ми, сине! – изплака тя. – Няма ли да ме целунеш, преди да си отида? Толкова съм страдала, докато те намеря!
– Не – рече звездното дете, – ти си гадна на вид и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, отколкото теб.
Тогава жената се вдигна и си отиде в гората с горчиво ридание, а звездното дете се увери, че си е отишла, зарадва се и изтича обратно при другарчетата си, за да играе с тях.
Но когато го видяха да идва, те му се присмяха и рекоха:
– Ами че ти си гадно като жаба и гнусно като пепелянка. Махай се оттука, не искаме да играеш с нас! – И го изпъдиха от градината.
А звездното дете се навъси и си каза:
"Какво ми разправят те? Ще отида при кладенеца и ще погледна в него и той ще ми каже колко съм хубав."
То отиде при кладенеца и погледна в него, но – какво да види! – лицето му бе жабешко лице, а снагата му бе люспеста като на пепелянка. И то се хвърли на тревата, зарида и си каза:
"Сигурно това ме е сполетяло заради греха ми.
Защото се отрекох от майка си и я пропъдих, и бях горделив и жесток с нея. Ще тръгна да я търся из целия свят и няма да се спра, докато не я намеря."
А при него дойде малката дъщеричка на дърваря, сложи ръка на рамото му и каза:
– Какво значение има, че си загубил хубостта си? Остани при нас и аз няма да ти се подигравам.
Но момчето й каза:
– Не, аз бях жесток към майка си и това нещастие ме сполетя за наказание. Трябва да се махна оттука и да обикалям света, докато я намеря, и тя ми даде прошката си.
Тогава то се втурна в гората и завика майка си да дойде при него, но отговор нямаше. Цял ден я вика то, а когато слънцето залезе, легна да спи на ложе от листа и птичките, и животните бягаха от него, понеже помпеха жестокостта му. То беше съвсем само, ако не броим жабата, която го гледаше, и бавната пепелянка, която пропълзя край него.
А сутринта стана, набра малко горчиви плодове от дърветата, изяде ги и с горчиви сълзи пое по пътя си из безкрайната гора. И всички, които срещаше, разпитваше дали не са видели майка му.
То каза на къртицата:
– Ти можеш да се провираш под земята. Кажи ми, там ли е майка ми?
А къртицата отговори:
– Ти ми избоде очите. Откъде да знам?
То каза на сипката:
– Ти можеш да летиш над върховете на високите дървета и да гледаш целия свят. Кажи ми, можеш ли да видиш майка ми?
А сипката отговори:
– Ти ми подряза крилата за свое удоволствие. Как мога да летя?
На малката катеричка, която живееше в елата и беше самотна, то каза:
– Къде е майка ми?
А катеричката отговори:
– Ти уби моята майка. Да не би сега да търсиш своята, за да я убиеш и нея?
И звездното дете заплака и обори глава, и поиска прошка от божите твари, и се запъти нататък през гората да търси просякинята. И на третия ден стигна до другия й край и слезе в равнината.
Когато минаваше през селата, децата му се присмиваха и го замерваха с камъни, а селяните не му даваха да спи дори в хамбарите, за да не замърси натрупаното там зърно, толкова гнусно беше то наглед, и ратаите го пъдеха и никой нямаше милост към него. Никъде не можа да чуе за просякинята, която му беше майка, макар цели три години да обикаля света и често му се сторваше, че я вижда на пътя пред себе си, и тогава я викаше и тичаше подире й, докато острите кремъци разкървавяха краката му. Но все не можеше да я настигне, а тия, които живееха край пътя, казваха, че не са виждали жена като нея, и се присмиваха на скръбта му.
Цели три години скита то и нямаше по света нито обич, нито нежност, нито милост за него, и светът беше такъв, какъвто го беше направило за себе си в дните на своето голямо възгордяване.
И една вечер стигна пред портата на силно укрепен град на речен бряг и както беше уморено, с набити нозе, запъти се да влезе в него. Но войниците, които стояха на стража преградиха входа с алебардите си и грубо го запитаха:
– Каква работа имаш в града?
– Търся майка си – отговори детето – и ви моля да ме пуснете да мина, защото може да е в тоя град.
Но те му се присмяха, един от тях заклати черната си брада, сложи щита си на земята и извика:
– Майка ти няма да се зарадва, ако те види, защото си по-гадно от блатната жаба и от пепелянката, която пълзи в мочура. Махни се! Махни се! Майка ти не живее в тоя град.
А друг, който държеше жълт пряпорец в ръка, му каза:
– Коя е майка ти и защо я търсиш?
И то отговори:
– Майка ми е просякиня също като мене; аз се държах лошо към нея и ви моля да ме пуснете, та ако живее в тоя град, да ми даде прошка.
Но те не го пускаха и го мушкаха с копията си.
И когато се обърна разплакано да си върви, един човек, чиято броня бе украсена с позлатени цветя, а на шлема имаше легнал лъв с криле, се приближи и попита войниците кой е тоя, дето иска да влезе. А те му казаха:
– Едно просяче, дете на просякиня, и ние го пропъдихме.
– Оставете го – извика той със смях, – ще го продадем като роб и ще вземем за него колкото струва една паница сладко вино.
А един старец със злобно лице, който минаваше наблизо се обади и каза:
– Аз ще ви платя толкова.
И когато плати парите, хвана звездното дете за ръка и го въведе в града.
И след като минаха през много улици, стигнаха до една стена с вратичка, закрита от нарово дърво. И старецът допря вратата с пръстен, изрязан от яспис, и тя се отвори, и те слязоха по пет стъпала от пиринч в градина, пълна с черни макове и зелени гърнета от печена глина. И тогава старецът извади от чалмата си шарена копринена кърпа, върза с нея очите на звездното дете и го подкара пред себе си. А когато свали кърпата от очите му, звездното дете се видя в тъмница, осветена с фенер от рог.
И старецът сложи пред него малко мухлясал хляб на дъсчица и каза: "Яж!", и малко възсолена вода и каза: "Пий!", и когато то се наяде и напи, старецът излезе, заключи вратата подире си и сложи желязна верига.
А на другото утро старецът, който бе най-изкусният магьосник в Либия и беше изучил изкуството си от друг магьосник, който живял в гробниците край Нил, влезе при него, намръщи му се и каза:
– В една гора близо до портата на тоя град от неверници има три жълтици. Едната е от бяло злато, другата е от жълто злато, а златото на третата е червено. Днес ще ми донесеш жълтицата от бяло злато, а ако не я донесеш, ще ти ударя сто камшика. Махай се по-бързо и по залез слънце ще те чакам пред вратата на градината. Гледай да донесеш бялото злато, иначе зло ще те сполети, защото си мой роб и съм платил за тебе колкото струва една паница сладко вино.
И върза очите на звездното дете с шарената копринена кърпа, преведе го през къщата и през градината с маковете и нагоре по петте пиринчени стъпала. И след като отвори вратичката с пръстена си, пусна го на улицата.
И звездното дете излезе през портата на града и стигна до гората, за която му беше казал магьосникът.
Тая гора изглеждаше много хубава отстрани и сякаш беше пълна с пеещи птички и дъхави цветя, и звездното дете навлезе в нея с радост. Ала в красотата й имаше малко изгода за него, защото където и да отиваше, остри шипки и бодили израстваха от земята и го заобикаляха и люта коприва го жилеше, и тръни го бодяха с иглите си, тъй че се видя в тежка беда. Никъде не можа да намери и жълтицата от бяло злато, за която му беше говорил магьосникът, макар да я търси от сутрин до пладне и от пладне до залез слънце. А по залез слънце се запъти към дома, горчиво разплакано, понеже знаеше какво го очаква.
Но когато стигна края на гората, чу от един гъстак някой да вика от болка. Детето забрави собствената си мъка, изтича обратно и видя едно зайче, хванало се в капан.
Звездното дете се съжали над него, освободи го и му каза:
– Самият аз съм само роб, но въпреки това мога да ти върна свободата.
А зайчето му отговори и каза:
– Вярно е, че ми върна свободата, но какво ще ти дам аз в замяна?
А звездното дете му каза:
Аз търся жълтица от бяло злато и никъде не мога да я намеря, а ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие.
– Ела с мене – каза зайчето – и аз ще те заведа при нея, защото зная къде е скрита и с каква цел.
Тогава звездното дете отиде със зайчето и – о, чудо! – в цепнатината на голям дъб блестеше жълтицата от бяло злато, която търсеше. И то се изпълни с радост, и я грабна, и каза на зайчето:
– За услугата, която ти сторих, ти ме възнагради многократно, а за моята добрина се отплащаш със сто пъти по-голяма добрина.
– Не е тъй – отговори зайчето, – както ти постъпи спрямо мене, така и аз постъпих спрямо тебе. – И бързо избяга, а звездното дете се запъти към града.
Пред портата на града седеше прокажен. На лицето му беше дръпната качулка от сиво платно и през два прореза очите блестяха като червени въглени. И когато видя приближаващото се звездно дете, зачука по дървената си паница и задрънка звънчето си, и го повика и му каза:
– Дай ми някоя пара, иначе ще умра от глад. Изхвърлиха ме от града и няма кой да ме съжали.
– Уви! – възкликна звездното дете. – Аз имам само една пара и ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие, защото съм негов роб.
Но прокаженият му се моли и го предумва, докато звездното дете го съжали и му даде жълтицата от бяло злато.
А когато се върна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от бяло злато? Звездното дете отговори:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби и сложи пред него празна дъсчица за хляб и рече: "Яж!", и празна чаша и рече "Пий!" и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес не ми донесеш жълтицата от жълто злато, ще те задържа завинаги като мой роб и ще ти ударя триста камшика.
Звездното дете отиде в гората и цял ден търси жълтицата от жълто злато, но никъде не можа да я намери. И по залез слънце седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето, което бе освободил от капана.
И зайчето му каза:
– Защо плачеш! И какво търсиш в гората?
А звездното дете отговори:
– Търся жълтица от жълто злато, която е скрита тука, и ако не я намеря, моят господар ще ме бие и ще ме задържи завинаги за свой роб.
– Върви след мене – извика зайчето и се втурна тичешком през гората, докато стигна до един вир. И на дъното на вира лежеше жълтицата от жълто злато.
– Как да ти се отблагодаря? – каза звездното дете. – За втори път вече ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете взе жълтицата от жълто злато, сложи я в кесията си и забърза към града. Но прокаженият го видя да идва, изтича да го пресрещне, коленичи и завика:
– Дай ми някоя пара или ще умра от глад! А звездното дете му каза:
– Аз имам само една жълтица от жълто злато и ако не я занеса на господаря си, ще ме бие и ще ме задържи за свой роб.
Но прокаженият го умоляваше така горещо, че звездното дете го съжали и му даде жълтицата от жълто злато.
А когато стигна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от жълто злато?
Звездното дете му каза:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби, и го окова с верига, и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес ми донесеш жълтицата от червено злато, ще те пусна на свобода, но ако не я донесеш, ще те убия.
Звездното дете отиде в гората и търси цял ден жълтицата от червено злато, но никъде не можа да я намери. И привечер седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето.
И зайчето му каза:
– Жълтицата от червено злато, която търсиш, е в пещерата зад гърба ти. Не плачи повече, а се радвай.
– Как да те възнаградя? – извика звездното дете. – Вече трети път ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете влезе в пещерата и в най-отдалечения й ъгъл намери жълтицата от червено злато. Тогава то я сложи в кесията си и забърза към града. А прокаженият, като го видя да идва, застана посред пътя, завика и му каза:
– Дай ми жълтицата от червено злато или ще умра!
И звездното дете го съжали пак, даде му жълтицата от червено злато и каза:
– Твоята нужда е по-голяма от моята.
Въпреки това сърцето му се сви, защото знаеше каква зла съдба го чака.
Но – о, чудо! – когато мина през градската порта, стражите се прекланяха доземи с думите: "Колко хубав е нашият господар!", а тълпа градски жители вървеше подире му и викаше: "Няма по-хубав в целия свят!" Звездното дете се разплака и си каза: "Те ме подиграват и се смеят на нещастието ми." А навалицата около него бе толкова голяма, че то се обърка из улиците и най-сетне се намери сред голям площад, където беше дворецът на царя.
И портата на двореца се отвори, и свещениците и висшите сановници на града изтичаха да го посрещнат, и паднаха по лице пред него и казаха:
– Ти си нашият господар, когото чакахме, и син на нашия цар.
А звездното дете им отговори и каза:
– Не съм никакъв син на цар, а дете на бедна просякиня. И защо казвате, че съм хубав, когато зная, че съм отвратителен.
Тогава тоя, чиято броня беше украсена с позлатени цветя, а на шлема си имаше легнал лъв с криле, вдигна един щит и извика:
– Защо, господарю, казваш, че не си хубав?
Звездното дете погледна и – о, чудо! – лицето му беше пак такова, както преди, и хубостта му се беше възвърнала, а в очите си видя нещо, което по-рано не беше виждало.
А свещениците и висшите сановници, коленичили, казаха:
– Било е предречено в стари времена, че на днешния ден трябва да дойде тоя, който ще ни управлява. Нека нашият господар вземе тая корона и тоя скиптър и стане наш справедлив и милосърден цар.
Но то им отвърна.
– Аз не съм достоен за това, защото се отрекох от майка си, която ме е родила. Не мога да намеря покой, докато не я открия и не получа прошката й. Пуснете ме да си отида, аз трябва да скитам по света, не мога да се бавя тука, макар да ми поднасяте корона и скиптър.
Както говореше, то извърна лице към улицата, която водеше за градската порта, и – о, чудо! – сред тълпата, зашумяла около войниците, видя просякинята, която бе негова майка, а до нея стоеше прокаженият, който беше седял край пътя.
Вик на радост се изтръгна от устата му и то изтича натам, коленичи, зацелува раните по краката на майка си и ги обля със сълзи, сведе глава в праха и с ридания на човек, чието сърце ще се пръсне, каза:
– Майко, аз се отрекох от тебе в часа на моето възгордяване. Ти ме приеми в часа на моето смирение. Майко, аз те посрещнах с омраза. Ти ме посрещни с обич! Майко, аз те отблъснах. Вземи детето си сега!
Но просякинята не промълви нито дума. Момчето протегна ръце, прегърна белите нозе на прокажения и му каза:
– Три пъти ти дарих милосърдието си. Помоли майка ми да проговори!
Но прокаженият не промълви нито дума. И то зарида отново и каза:
– Майко, мъката ми е по-голяма, отколкото мога да понеса! Дай ми прошката си и ме пусни да се върна в гората.
Тогава просякинята сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И прокаженият сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И то се изправи на крака и ги погледна, и – о, чудо! – те бяха царят и царицата! И царицата каза:
– Това е баща ти, комуто се притече на помощ.
А царят каза:
– Това е майка ти, чиито крака уми със сълзите си.
И те го прегърнаха и целунаха и го заведоха в двореца, и го облякоха с хубави дрехи, и му сложиха корона на главата и скиптър в ръката, и в града до брега на реката то царува и бе негов господар. С голямо правосъдие и милост се отнасяше към всички, злия магьосник пропъди, на дърваря и жена му изпрати богати дарове, а на децата им въздаде почести. Не допускаше никой да бъде жесток към птица или звяр, а учеше на обич, нежност и милосърдие, на бедните даваше хляб, на голите даваше дрехи и в страната имаше мир и благоденствие.
И въпреки всичко не царува дълго. Толкова голяма е била мъката му и толкова жесток огънят на неговото изпитание, че само след три години умря. А тоя, който дойде след него, бе безсърдечен властелин.

Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и хвърляше мрежите си във водата.
Когато вятърът духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или хващаше съвсем малко, защото това бе остър вятър с черни крила и бурни вълни се издигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините, хващаше се в мрежите му и той я занасяше на пазара и я продаваше.
Всяка вечер излизаше той в морето, ала една вечер мрежата му бе толкова тежка, че едва я теглеше към лодката. И той се засмя и си каза: "Сигурно съм хванал всичката риба от морето или съм впримчил някое грозно чудовище, което ще бъде за чудо и приказ сред хората, или някой страшен звяр, който кралицата ще поиска да вземе." И рибарят напъна всички сили, затегли грубите въжета, додето дългите вени по ръцете му се издуха като черти от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо и по-близо идваше кръгът от плоските коркове и най-сетне мрежата се вдигна на повърхността.
Но това, което беше вътре, съвсем не беше риба, а само заспала малка русалка.
Косата й бе като мокро златно руно, а всеки отделен косъм – като тънка златна нишка в стъклена чаша. Снагата й бе като бяла слонова кост, а опашката – от сребро и бисер. От сребро и бисер беше опашката й и зелени морски водорасли се увиваха около нея; и подобни на морски раковини бяха ушите й, а устните – като корал. Студените вълни заливаха студените й гърди и сол блестеше по клепките.
Тъй прекрасна беше тя, че когато я видя, младият рибар се изпълни с почуда, протегна ръка да притегли мрежата по-близо до себе си, наведе се през борда и я стисна в прегръдките си, И когато я докосна, тя извика като подплашена чайка и се събуди, изгледа го ужасена с люляково-аметистовите си очи и се помъчи да се изтръгне. Но той я държеше здраво притисната до себе си и не я оставяше да си отиде.
– Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е стар и самотен.
Но младият рибар отговори:
– Няма да те пусна, докато не ми обещаеш, че щом те повикам, ще идваш и ще ми пееш. Рибите обичат да слушат песните на морските хора и така мрежите ми ще бъдат пълни.
– Даваш ли ми дума, че ще ме пуснеш, ако ти го обещая? – възкликна русалката.
– Давам ти дума, че ще те пусна – отговори младият рибар.
Тогава тя му даде обещание и се закле с клетвата на морските хора. И той разтвори ръце, и тя потъна във водата, разтреперана от непонятен страх.
Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата й.
А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен* (* Митично морско чудовище, което живее край бреговете на Норвегия – Б. пр.), за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.
И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбочините да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си около тях и ги хващаше, а други убиваше с копие. И когато добре натоварваше лодката си, русалката му се усмихваше и потъваше в морето.
Но никога не се приближаваше до него толкова, че да може да я допре. Той често я викаше и й се молеше, но тя не искаше, а когато се опитваше да я хване, гмуркаше се като тюлен и тоя ден рибарят не я виждаше вече. И всеки ден гласът й звучеше все по-сладко в неговите уши, Толкова сладък беше гласът й, че той забравяше мрежите и хитрините си й изоставяше своя занаят. С оранжево-червени перки и изпъкнали златни очи тоновете минаваха край него на стада, но той не им обръщаше внимание. Копието лежеше до него неизползувано, а оплетените от ракита кошници оставаха празни. С притворени уста и очи, замъглени от почуда, той седеше неподвижен в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли плъзнеха около него и блуждаещата луна посребреше кафявите му ръце. И една вечер я извика и рече:
– Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, защото те обичам.
Но русалката поклати глава.
– Ти имаш човешка душа – отговори тя. – Само ако пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.
И младият рибар си каза: "За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея много радости!" И вик на щастие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.
– Аз ще пропъдя душата си – извика той – и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем заедно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще правя всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цял живот.
А малката русалка се засмя от радост и закри лицето си с ръце.
– Но как да пропъдя душата си? – възкликна младият рибар. – Кажи ми как и ще видиш, че ще го направя.
– Уви, не зная. – каза малката русалка. – Морските хора нямат душа. – И тя потъна в дълбините, вперила в него тъжен поглед.
И тъй, рано на другата сутрин, преди още слънцето да се вдигне една педя над хълмовете, младият рибар отиде в дома на свещеника и почука три пъти на вратата.
Послушникът погледна през прозорчето, видя кой е, дръпна резето и му каза:
– Влез!
И младият рибар престъпи прага и коленичи на дъхавите рогозки на пода, извика на свещеника, който четеше от святата книга, и му каза:
– Отче, аз любя морска девойка, но моята душа ми пречи да изпълня желанието си. Кажи ми как мога да пропъдя душата си, защото всъщност тя не ми трябва. Каква стойност има душата за мен? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
А свещеникът се заудря в гърдите и отговори.
– Горко ти, горко ти, ти си полудял или си ял някаква отровна билка, защото душата е най-благородната част от човека и ни е била дадена от Бога, за да я използуваме за благородни неща. Няма нищо по-скъпоценно от човешката душа, няма нищо земно, което може да се сравни с нея. Тя струва колкото всичкото злато на света и е по-скъпоценна от рубините на царете. Не мисли, синко мой, повече за това, защото за такъв грях няма прошка. Морските хора, те са загубени й тези, които общуват с тях, са също загубени. Те са като дивите зверове, които не знаят кое е добро и кое е зло, и господ не е умрял заради тях.
Очите на младия рибар се наляха със сълзи, когато чу жестоките слова на свещеника, той се изправи и му каза:
– Отче, фавните живеят в гората и са щастливи, а по скалите седят тритони с арфи от червено злато. Позволи ми да бъда като тях, моля ти се, защото те живеят като цветята. Каква полза имам аз от моята душа, щом тя стои между мен и съществото, което любя?
– Телесната любов е низка – възкликна свещеникът и смръщи вежди – и низки и зли са нечестивите същества, които Бог търпи да кръстосват неговия свят. Проклети да са горските фавни, проклети да са морските певци! Чувал съм ги нощно време и те са се мъчили да ме отклонят от моите молитви. Те ми чукат на прозореца и се смеят. Те ми шепнат на ушите разкази за своите пагубни радости. Те ме изкушават със съблазни, а когато понеча да се моля, кривят се насреща ми. Те са загубени, казвам ти, те са загубени. За тях няма рай, няма и ад и нито на едното, нито на другото място ще прославят те божието име.
– Отче, ти не знаеш какво говориш! – извика младият рибар. – Веднъж хванах с мрежата си дъщерята на морския цар. Тя е по-хубава от зорницата и по-бяла от месеца. Зарад нейната снага съм готов да дам душата си, а зарад нейната любов съм готов да се откажа от рая. – Кажи ми това, което те питам, и ме остави да си отида с мир.
– Махни се! Махни се! – извика свещеникът. – Твоята любима е загубена и ти ще бъдеш загубен с нея. – И не му даде благословия, и го изпъди от къщата си.
А младият рибар се запъти към пазарището и вървеше бавно, с оборена глава, като човек, постигнат от скръб.
И когато го видяха да идва, търговците зашепнаха помежду си, а един от тях излезе напред да го пресрещне, извика го по име и му рече:
– Какво имаш за продан?
– Ще ти продам моята душа – отговори той. – Моля ти се, купи я от мен, защото ми е омръзнала. За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
Но търговците му се присмяха и казаха:
– За какво ни е човешка душа? Тя не струва пукната пара. Продай ни тялото си да ни робува и ние ще те облечем в морскосиньо, и ще сложим пръстен на ръката ти, и ще те направим любимец на царицата. Но недей ни говори за душата, защото тя за нас не е нищо, нито има някаква стойност, та да ни послужи.
И младият рибар си каза:
"Колко странно е това! Свещеникът ми каза, че душата струва колкото златото на целия свят, а търговците твърдят, че не струва пукната пара."
И си отиде от пазарището, и слезе на морския бряг, и се замисли какво трябва да стори.
И по пладне си спомни, че един от другарите му, който беше билкар, му бе разправял за млада магьосница – тя живеела в пещера на самия нос на залива и била много изкусна в магиите си. И той тръгна тичешком, толкова голямо бе нетърпението му да се отърве от душата си, и облак прах се вдигаше подире му, както се носеше по прибрежния пясък. По сърбежа на дланта си младата магьосница разбра за идването му и се засмя, и разпусна червените си коси. С червени коси, паднали върху раменете й, стоеше тя пред входа на пещерата и в ръце държеше разцъфнала клонка див бучиниш.
– Какво ти трябва? Какво ти трябва? – за вика тя, когато той се зададе запъхтян по стръмнината и се преклони пред нея. – Риба за мрежата ти при насрещен вятър? Аз имам тръстикова свирчица и щом я надуя, барбуните влизат в залива. Но тя има цена, хубав момко, тя има цена! Какво ти трябва? Какво ти трябва? Буря, която да разбие корабите и да изхвърли сандъци с богати съкровища на брега? На мен са подвластни повече бури, отколкото на вятъра, защото аз служа на тоя, който е по-силен от вятъра, и с едно сито и кофа вода мога да изпратя големите галери на морското дъно. Но аз имам цена, хубав момко, аз имам цена! Какво ти трябва? Какво ти трябва? Аз познавам едно цвете, което расте в долината, никой не го знае освен мене. То има пурпурни листа и звезда в сърцето си, а сокът му е бял като мляко. Допреш ли с това цвете коравите устни на царицата, тя ще те последва накрай света. От ложето на царя ще стане тя и ще те последва накрай света. И то има цена, хубав момко, и то има цена! Какво ти трябва? Какво ти трябва!? Аз мога да счукам жаба в хаван и да направя от нея отвара и да разбъркам отварата с мъртвешка ръка. Напръскай с нея неприятеля си, когато спи, и той ще се превърне в черна усойница и родната му майка ще го погуби. С колело мога да сваля месеца от небето, а в един кристал мога да ти покажа смъртта. Какво ти трябва? Какво ти трябва? Кажи ми какво желаеш и ще ти го дам, но ще ми платиш, хубав момко, ще ми платиш!
– Аз желая само едно малко нещо – каза младият рибар – и въпреки това свещеникът се разгневи и ме изпъди. То е съвсем малко, а търговците ме подиграха и ми отказаха. Затова дойдох при тебе, макар хората да казват, че си зла, и каквато цена да ми поискаш, ще ти платя.
– Какво искаш? – попита магьосницата и се приближи до него.
– Искам да пропъдя душата си – отговори младият рибар.
магьосницата пребледня, потрепера и скри лице в синьото си наметало.
– Хубав момко, хубав момко – промълви тя, – страшно е да се направи такова нещо!
Той отметна кестенявите си къдрици и се изсмя:
– Душата е нищо за мене. Не мога да я видя..! Не мога да я докосна. Не я познавам.
– Какво ще ми дадеш, ако те науча? – попита магьосницата и го загледа с прекрасните си очи.
– Пет жълтици – отговори рибарят – и мрежите, и направената от плет хижа, в която живея, и шарената лодка, с която плавам. Само ми кажи как да се отърва от душата си, и ще ти дам всичко, каквото имам.
Тя му се изсмя подигравателно и го удари с клончето бучиниш.
– Аз мога да превърна есенните листа в злато – отговори тя – и мога да изтъка бледите лунни лъчи в сребро, стига да пожелая. Този, комуто служа, е по-богат от всички царе на този свят и владее техните земи.
– Какво тогава да ти дам – възкликна рибарят, – щом не искаш нито злато, нито сребро?
Магьосницата го поглади по косата с тънката си бяла ръка.
– Трябва да танцуваш с мене, хубав момко – промълви тя и му се усмихна при тези думи.
– Само това ли? – извика учуден младият рибар и се изправи.
– Само това – отговори тя и му се усмихна пак.
– Тогава по залез слънце ще танцуваме двама с тебе на някое скришно място – каза той, – а след като танцуваме, ще ми кажеш, което искам да знам.
Магьосницата поклати глава.
– По пълнолуние, по пълнолуние – промърмори тя. След това се огледа на всички страни и се ослуша. Една синя птица излетя с писък от гнездото си и закръжи над дюните, а три пъстри птици изшумоляха в острата сива трева и си заподсвиркваха. Не се чуваше друг звук, освен звука на вълна, която влачи гладки камъчета по брега. Тогава тя простря ръка, притегли го по близо до себе си и сложи сухите си устни на ухото му.
– Довечера трябва да дойдеш навръх планината – пошепна тя. – Довечера има събор и "той" ще бъде там.
Младият рибар се стресна и я погледна, а тя показа белите си зъби и се засмя.
– Кой е този, за когото говориш? – попита той.
– Това не е важно – отговори магьосницата. – Иди довечера, застани под клоните на габъра и ме чакай да дойда. Ако някое черно куче се спусне насреща ти, шибни го с върбова пръчка и то ще си отиде. Ако ти се обади някой бухал, не му отговаряй. Когато настъпи пълнолуние, аз ще дойда при теб и двамата ще танцуваме на тревата.
– Но ще ми се закълнеш ли, че ще ми кажеш как да пропъдя душата си? – запита той.
Тя излезе на слънце и вятърът начупи косата й на вълни.
– Кълна се в козите копита – отговори тя.
– Ти си най-добрата магьосница – извика младият рибар – и аз наистина ще танцувам с тебе довечера навръх планината! Бих предпочел да ми поискаш злато или сребро. Но ще получиш тая цена, която искаш, защото това е съвсем малко нещо.
И той си свали шапката, и ниско й се поклони, и се затича обратно към града, изпълнен с голяма радост.
А магьосницата го изпрати с очи и когато той се загуби от погледа й, влезе в пещерата, извади огледало от украсено с резба кедрово ковчеже, сложи го на подставка, хвърли пред него върбина върху разгорещени дървени въглища и се вгледа ,през виещия се пушек. И след малко сви юмруци от яд.
– Той трябва да бъде мой! – промърмори тя. – Аз не съм по-грозна.
И тая вечер, когато месечината изгря, младият рибар се качи навръх планината и застана под клоните на габъра. Като щит от излъскан метал лежеше кръглото море в краката му и сенките на рибарските лодки се движеха из заливчето. Голям бухал с жълти като сяра очи го извика по име, но той не отговори. Черно куче се спусна насреща му и заръмжа. Той го удари с върбова пръчка и то заскимтя и избяга.
В полунощ магьосниците започнаха да долитат по въздуха като прилепи.
– Пфу! – викаха те и кацаха на земята. – Има някой, когото не познаваме! – И душеха : насам-натам, и бъбреха една с друга, и правеха знаци. Последна дойде младата магьосница с червената коса, развята по въздуха. Беше облечена с рокля от златотъкан плат, извезан с паунови очи, а на главата си имаше малка шапчица от зелено кадифе.
– Къде е той, къде е той? – развикаха се магьосниците, когато я видяха, но тя само се изсмя и изтича при габъра, хвана рибаря за ръка, изведе го на лунна светлина и затанцува.
Двамата се въртяха и въртяха и младата магьосница скачаше толкова високо, че рибарят виждаше червените токчета на обувките й. Сетне точно срещу танцуващите долетя тропотът на препускащ кон, но никакъв кон не се виждаше и рибарят се изплаши.
– По-бързо! – извика магьосницата, обви с ръце шията му и дъхът й парна лицето му. – По-бързо, по-бързо! – извика тя и земята сякаш се завъртя под краката му, умът му се помъти, обзе го ужас, сякаш го наблюдаваше някакво зловещо същество и най-после си даде сметка, че в сянката на една скала имаше фигура, която по-рано не беше видял.
Беше мъж, облечен с дрехи от черно кадифе с испанска кройка. Лицето му беше странно бледо, но устните му приличаха на великолепно червено цвете. Изглеждаше уморен, стоеше облегнат назад и с равнодушен вид играеше с дръжката на камата си. На тревата до него лежеше украсена с пера шапка и чифт дълги ръкавици с позлатени връзки на китките и извезани с чудновати плетеници от ситен бисер. Къса наметка, обточена със самурени кожи, висеше от рамото му, а изящните бели ръце бяха отрупани с пръстени. Над очите му се спускаха натежали клепачи. Младият рибар го загледа като скован от вълшебство. Най-после очите им се срещнаха и където и да танцуваше, все му се струваше, че погледът на тоя мъж е впит в него. Той чу магьосницата да се смее, хвана я през кръста и лудо я завъртя в кръг.
Изведнъж куче залая в гората, танцуващите спряха и двама по двама се заредиха да коленичат и да целуват ръцете на мъжа. Докато правеха това, лека усмивка извиваше гордите му устни, както крилата на птица докосват водата и я карат да се смее. Но в усмивката имаше надменност. Той все поглеждаше към младия рибар.
– Ела да се поклоним! – пошепна магьосницата и той закопня да направи това, за което тя настояваше, и я последва. Но когато се доближи, без сам да знае защо, направи кръстен знак на гърдите си и извика божието име.
И тогава магьосниците се разпискаха като ястреби и отлетяха, а мъртвешки бледото лице, което го бе наблюдавало, се разкриви от пристъп на болка. Мъжът отиде до една горичка и изсвири. Нискорасло конче със сребърни такъми изтича насреща му. Той скочи на седлото, обърна се и тъжно погледна младия рибар.
А червенокосата магьосница също се опита да отлети, но рибарят я хвана за китките и здраво я стисна.
– Пусни ме – извика тя – и ме остави да си отида! Защото ти назова онова, което не биваше да назовеш, и направи знака, който не може да се гледа.
– Не – отговори той, – няма да те пусна, докато не ми кажеш тайната.
– Каква тайна? – попита магьосницата. Тя се боричкаше с него като дива котка и хапеше покритите си с пяна устни.
– Ти знаеш – отговори той. Тревистозелените й очи се замъглиха от сълзи и тя каза на рибаря:
– Искай от мене всичко друго, но не и това!
Той се изсмя и я стисна още по-здраво.
И когато видя, че не може да се освободи, тя му пошепна:
– Аз съвсем не съм по-грозна от дъщерите на морето и не съм по-малко чаровна от ония, които живеят в сините води. – И се попритисна до него и доближи лице до неговото.
Но той я отблъсна начумерено и каза:
– Ако не си изпълниш обещанието, ще те убия, защото си вероломна магьосница.
Тя посивя като цвета на дивия рожков и потрепери.
– Тъй да бъде – промърмори. – Душата си е твоя, а не моя. Прави с нея каквото искаш.
И извади от колана си едно ножче с дръжка от кожа на зелена усойница и му го даде.
– За какво ми е то? – попита я той учудено. Тя помълча няколко мига и ужас се изписа на лицето й. После отметна назад косата от челото си и със странна усмивка му рече:
– Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към месечината и отрежи в краката си сянката, която е тяло на душата ти, заповядай на душата да те напусне и тя ще го направи.
Младият рибар се разтрепери.
– Вярно ли е това? – промълви той.
– Вярно е, но бих искала да не ти го казвам! – извика тя и с ридание се притисна до краката му.
Той я отстрани от себе си и я остави в буйната трева, отиде до ръба на склона, затъкна ножа в колана си и заслиза надолу.
А душата му, която беше в него, се обади и рече:
– Слушай! Живяла съм с тебе толкова години и съм била твой слуга. Не ме пропъждай сега – нима съм ти сторила някакво зло?
А младият рибар се изсмя:
– Не си ми сторила никакво зло, но нямам нужда от тебе – отговори той. – Светът е широк, освен него има и рай, и ад, и тоя здрачен дом между тях. Върви, където щеш, и недей ме тревожи, защото моята любов ме зове.
И душата му се замоли жаловито, но той не й обръщаше внимание и скачаше от скала на скала, бързоног като дива коза. Най-после стигна равнището и жълтия морски бряг.
С бронзови ръце и нозе, строен като гръцка статуя, той застана на пясъка с гръб към месечината и от пяната се подадоха бели ръце, които го викаха, а от вълните се издигнаха неясни образи и го приветствуваха. Пред него лежеше сянката му, която беше тялото на неговата душа, а зад него месечината висеше във въздуха с цвета на пчелен мед. И душата му каза:
– Щом наистина трябва да ме пропъдиш от себе си, не ме отпращай без сърце. Светът е жесток, дай ми твоето сърце да го отнеса със себе си.
Той поклати глава и се усмихна.
– С какво ще любя моята любима, ако ти дам сърцето си? – възкликна той.
– Бъди милостив – каза душата, – дай ми сърцето си, защото светът е много жесток и мене ме е страх.
– Моето сърце принадлежи на моята любима – отговори той, – затова не се бави, ами си върви.
– Не бива ли и аз да любя? – попита душата.
– Върви си, защото нямам нужда от тебе – извика младият рибар, извади ножчето с дръжка от кожа на зелена усойница и отряза сянката пред краката си. Тя се вдигна, застана пред него и го изгледа, и беше същата като самия него.
Той се отдръпна, затъкна ножа в колана си и усети, че го обзема страхопочитание.
– Върви си – промърмори той – и не ми се мяркай повече пред очите.
– Не, ние трябва да се срещнем пак – каза Душата. Гласът й бе нисък, подобен на флейта, а устните й почти не мърдаха, когато говореше!
– Как ще се срещнем? – възкликна младият рибар. – Да не ме последваш в морските дълбини?
– Веднъж в годината ще идвам на това място и ще те викам – каза душата. – Може случайно да ти дотрябвам.
– За какво ли ще ми дотрябваш? – извика младият рибар. – Но да бъде както искаш. – И се хвърли във водата и тритоните надуха роговете си, и малката русалка се вдигна да го посрещне, обви ръце около шията му и го целуна по устата.
А душата стоеше на безлюдния бряг и ги гледаше. И когато те потънаха в морето, тръгна да си върви, разплакана, през блатата.
И след като измина една година, душата дойде на морския бряг и повика младия рибар, и той се вдигна от дълбините и рече:
– Защо ме викаш? А душата отговори:
– Ела по-близо, за да поговоря с теб, защото видях чудни неща.
Тогава той дойде по-близо, излегна се в плитчината, сложи глава на ръката си и заслуша. А душата му каза:
– Когато те напуснах, аз обърнах лице към изток и тръгнах на път. От изток идва всичко, което е мъдро. Шест дена пътувах и в утрото на седмия ден стигнах до планина, която е в страната на татарите. Седнах в сянката на един тамариск, за да се запазя от слънцето. Земята беше суха и спечена от зной. Хората пъплеха насам-натам по равнината като мухи, плъзнали по диск от излъскана мед.
Стана пладне и облак червен прах се вдигна в ниския край на земята. Татарите го видяха, опънаха шарените си лъкове, скочиха върху дребните си коне и препуснаха да го посрещнат. Жените избягаха с писъци в каруците и се скриха зад плъстените завеси.
По здрач татарите се върнаха, но петима от тях липсваха, а и сред тия, които се завърнаха, мнозина, бяха ранени. Те впрегнаха конете си в колите и побързаха да се отдалечат. Три чакала излязоха от една пещера и ги изпратиха с поглед. После подушиха въздуха с ноздрите си и затичаха в тръс в обратна посока.
Когато изгря месецът, видях огън да гори в равнината и се запътих към него. Дружина търговци бяха насядали на килими около него. Зад тях камилите им бяха вързани за колове. А негрите, които бяха техни слуги, опъваха на пясъка шатри от дъбена кожа и правеха висока ограда от бодливи храсти.
Приближих се, главатарят на търговците се изправи, извади сабята си и ме попита какво търся.
Отговорих, че съм княз в своята страна и че съм избягал от татарите, които се опитали да ме заробят. Главатарят се усмихна и ми посочи пет глави, набучени върху дълги бамбукови стъбла.
После ме попита кой е пророкът господен и аз отговорих: "Мохамед."
Когато чу името на лъжепророка, той се поклони, хвана ме за ръка и ме настани до себе си. Един негър ми донесе кобилешко мляко в дървена паница и парче печено агнешко месо.
Призори тръгнахме на път. Аз яздех до главатаря на камила с червен косъм и един бързоходец тичаше пред нас с копие в ръка. От двете страни имаше воини, а след тях идваха мулетата със стоките. Имаше четиридесет камили в кервана, а мулетата бяха два пъти по четиридесет на брой.
От страната на татарите отидохме в страната на тия, които кълнат луната. Видяхме грифони да пазят златото им върху бели скали и люспести дракони, заспали в пещерите си. Когато минавахме през планините, задържахме дъха си, за да не се съборят отгоре ни снеговете, и всеки беше вързал пред очите си було от прозирен плат. Когато минавахме през долините, пигмеите, скрити в дървесни хралупи, ни целеха със стрели, а нощем чувахме диваците да бият тъпани. Когато стигнахме до Маймунската кула, сложихме пред маймуните плодове и те не ни закачиха. Когато стигнахме до Змийската кула, дадохме на змиите топло мляко в бронзови купи и те ни оставиха да минем. Три пъти през време на пътуването излизахме пред бреговете на реката Оксус. Преминавахме я с дървени салове, върху големи мехури от надути кожи. Хипопотами гневно плуваха срещу нас и се мъчеха да ни погубят, а камилите, когато ги виждаха, се разтреперваха.
Царете на всички градове ни облагаха с данък, но не ни пускаха да влезем през портите им. Те ни хвърляха хляб, малки царевични питки, печени с мед, и питки от бяло брашно с плънка от фурми. За всеки сто коша им давахме по едно зърно кехлибар.
Когато ни виждаха да се приближаваме, жителите на селата отравяха кладенците и бягаха по планинските върхове. Ние се бихме с магадинците, които се раждат стари, стават все по-млади и по-млади от година на година, и умират съвсем малки деца; и с лактройците, които казват, че са синове на тигри и се боядисват с жълта и черна боя; и с аурантите, които погребват мъртъвците си по върховете на дърветата, а самите живеят в тъмни пещери, да не би да ги убие слънцето, което е техен бог; и с кримнийците, които се кланят на крокодил и му поднасят обици от зелено стъкло и го хранят с масло и пресни птици и с агазанбейците, които имат кучешки муцуни; и със сибанците, които имат конски крака и тичат по-бързо от конете. Една трета от хората ни измряха в боеве и още една трета измряха от лишения. Останалите роптаеха против мен и казваха, че аз съм им донесъл нещастие. Тогава извадих усойница изпод един камък и я оставих да ме ухапе. Те видяха, че нищо не ми стана, и се уплашиха.
На четвъртия месец стигнахме града Илел. Беше нощ, когато дойдохме до гората пред градските стени и въздухът бе душен, понеже месецът се движеше в зодията на Скорпиона. Набрахме зрели нарове от дърветата, отворихме ги и изпихме сладкия им сок. След това легнахме на килимите си и зачакахме зората.
А призори ставахме и почукахме на градската порта. Тя беше изкована от червен бронз, с изваяни на нея морски дракони и дракони, които имат крила. Пазачите погледнаха надолу от назъбените стени и ни попитаха какво искаме. Преводачът на кервана отговори, че сме дошли от сирийския остров с много стоки. Те взеха заложници, казаха, че ще ни отворят портата на пладне и ни помолиха да почакаме дотогава.
На пладне отвориха портата и щом влязохме, хората се стекоха на тълпи от къщите, за да ни гледат, а един вестител тръгна из града да надува раковина и да известява за нас. Ние спряхме на пазарището, негрите развързаха вързопите с пъстри платове и отвориха сандъците от сикоморово дърво. И когато те свършиха работата си, търговците наредиха странните си стоки: навосъчено платно от Египет и рисуван ленен плат от Етиопия, пурпурни сюнгери от Тир и сини завеси от Сидон, чаши от студен кехлибар и тънки съдини от стъкло, и чудновати съдове от печена глина. От покрива на една къща ни гледаха насъбрали се жени. Една от тях беше с маска от позлатена кожа.
И на първия ден дойдоха жреците да обменят стоките си с нас, на втория ден дойдоха благородниците, а на третия ден дойдоха занаятчиите и робите. И такъв е обичаят им с всички търговци, докато те остават в града.
А ние останахме за цял месец и когато месецът започна да се смалява, дотегна ми, та тръгнах да обикалям улиците на града и стигнах до градината на техния бог. Жреците с жълтите си одежди мълчаливо се движеха сред зелените дървета и върху настилка от чер мрамор стоеше розовочервеният дом, в който живееше богът. Вратите му бяха от пъстра глазура, бикове и пауни бяха изваяни върху тях от изпъкнало и излъскано злато. Керемидите на покрива бяха от морско зелен порцелан, а по издадените стрехи висяха звънчета. Когато прелитаха край тях, белите гълъби закачаха звънчетата с криле и те звъняха.
Пред храма имаше бистър водоем, постлан с пъстър оникс. Аз легнах до него и докоснах с бледите си пръсти широките листа. Един от жреците се приближи и застана зад мене. Беше обут със сандали – единият от мека змийска кожа, а другият от птичи пера. На главата си носеше митра от черна плъст, украсена със сребърни полумесеци. Седем жълти нишки бяха втъкани в одеждата му, а къдравата му коса бе боядисана с антимон.
След малко той ми заговори и ме попита какво желая.
Казах му, че желая да видя бога.
– Богът е на лов – рече жрецът и странно ме изгледа с косите си очички.
– Кажи ми в коя гора е, та да отида при него – отговорих аз.
Той оправи с дълги островърхи нокти меките ресни на туниката си.
– Богът спи – промърмори той.
– Кажи ми на кое ложе е, та да отида да бдя над него – отговорих аз.
– Богът е на пир – изкрещя той.
– Ако виното е сладко, ще пия с него; ако е горчиво, пак ще пия с него – бе моят отговор.
Той учудено наведе глава, хвана ме за ръка, вдигна ме и ме въведе в храма.
И в първата стая видях идол, седнал на трон от Яспис с едри редки бисери по ръбовете. Беше изрязан от абанос и имаше човешки ръст. На челото му блестеше рубин, от косите гъсто масло капеше по бедрата. Нозете му бяха червени от кръвта на прясно заклано яре, а кръстът му беше препасан с меден пояс, украсен със седем перила.
И аз попитах жреца:
– Това ли е богът?
А той ми отговори:
– Това е богът.
– Покажи ми бога – извиках – или ще те убия!
И допрях ръката му, и тя изсъхна. А жрецът ми се замоли и рече:
– Нека господарят изцери своя слуга и ще му покажа бога.
Тогава дъхнах с моя дъх ръката и тя оздравя пак, а той се разтрепери и ме въведе във втора стая и там видях идол, изправен върху лотос от нефрит; накичен с грамадни смарагди. Идолът беше изрязан от слонова кост и ръстът му беше два пъти по-голям от човешки. На челото му имаше хоризонти, а гърдите му бяха намазани с миро и канела. В едната си ръка държеше извит скиптър от нефрит, а в другата – кръгъл кристал. Беше с бронзови ботуши, а дебелият му врат бе стегнат с наниз от лунни камъни. И аз попитах жреца:
– Това ли е богът?
А той ми отговори:
– Това е богът.
– Покажи ми бога – извиках – или наистина ще те убия!
И допрях очите му и те ослепяха. А жрецът ми се замоли и рече:
– Нека господарят изцери своя слуга и ще му покажа бога.
Тогава дъхнах с моя дъх очите и зрението се възвърна, и той се разтрепери отново и ме въведе в трета стая, и – какво да видя! – там нямаше нито идол, нито друго изображение, а само едно кръгло метално огледало, сложено на каменен олтар.
И аз попитах жреца:
– Къде е богът? А той ми отговори:
– Няма друг бог освен огледалото, което виждаш, защото то е огледалото на мъдростта. То отразява всичко съществуващо под небето и на земята освен лицето на тоя, който гледа в него. Неговото лице то не отразява, та да може тоя, който гледа в него, да бъде мъдър. Има много други огледала, но те са огледала на мнението. Само това е Огледалото на мъдростта. И тези, които притежават това огледало, знаят всичко и за тях нищо не остава скрито. А тези, които не го притежават, нямат мъдрост. Затова то е богът и ние се кланяме на него.
И аз погледнах в огледалото и всичко беше, както ми го каза жрецът.
И аз направих нещо странно, но това, което направих, сега няма значение. Важното е, че в една долина, само на един ден път оттука, аз скрих Огледалото на мъдростта. Ти само ми позволи да вляза отново в тебе и да стана твой слуга и ще бъдеш по-мъдър от всички мъдреци и мъдростта ще принадлежи на теб. Позволи ми да вляза в теб и ще бъдеш най-мъдрият човек.
Но младият рибар се изсмя.
– Любовта е по-хубава от Мъдростта – извика той, – а малката русалка ме люби.
– Не е така, няма нищо по-хубаво от мъдростта – каза душата.
– Любовта е по-хубава – отвърна младият рибар и се хвърли в дълбините, а душата тръгна да си върви, разплакана, през блатата.
И след като изтече втора година, душата слезе на морския бряг и повика младия рибар, и той се вдигна от дълбините и попита:
– Защо ме викаш?
А душата отговори:
– Ела по-близо, та да поговоря с теб, защото аз видях чудни неща.
Тогава той дойде по-близо, излегна се в плитчината, сложи глава на ръката си и заслуша. И душата му заговори:
– Когато те напуснах, аз се обърнах с лице към юг и тръгнах на път. От юг идва всичко, което е скъпоценно. Шест дена вървях аз по пътищата, които водят към града Антре, по прашните червени пътища, където винаги вървят поклонниците, вървях и аз и в утрото на седмия ден вдигнах очи и – ето! – градът лежеше в краката ми, защото е в долина.
Девет порти водят в тоя град и пред всяка порта стои бронзов кон, който цвили, когато бедуините идват от планините. Стените са облицовани с мед, а стражевите кули връз стените са покрити с пиринч. На всяка кула стои стрелец с лък в ръка. При изгрев слънце той удря със стрела един гонг, а при залез слънце изсвирва с рог.
Когато понечих да вляза, стражите ме спряха и ме попитаха кой съм. Отговорих, че съм дервиш и че отивам към Мека, където върху зелено було коранът бил извезан със сребърни букви от ръцете на ангели. Те се изпълниха с почуда и ме помолиха да вляза.
Вътре градът е също като тържище. Непременно трябваше да бъдеш с мене. Пъстри книжни фенери пърхат като големи пеперуди из тесните улички. Когато вятърът духне над покривите, те се издигат и снишават като цветни водни мехури. Търговците седят на копринени килими пред своите дюкянчета. Те имат прави черни бради, а чалмите им са обсипани със златни люспици и дълги броеници от кехлибар и покрити с резба костилки от праскови се плъзгат между студените им пръсти. Някои от тях продават гълбан и нард, и редки парфюми от островите в Индийско море, и гъсто масло от червени рози, и миро, и малки, изрязани като нокът карамфилчета. Ако спреш да им заговориш, те хвърлят няколко щипки тамян в мангал с дървени въглища, за да освежат въздуха. Видях един сириец, който държеше пръчица, подобна на тръстика. Сиви нишки от пушек се бяха проточили от нея и уханието й, както гореше, бе ухание на розовите бадеми напролет. Други продават сребърни гривни за ръце, украсени целите с млечносини тюркоази, и гривни за глезените от пиринчена тел с висящи ситни бисери, и обковани със злато тигърски зъби, и зъби на тая златна котка, наречена леопард, също обковани със злато, и обици от пробити изумруди, и пръстени, изрязани от нефрит. От чайните долита звук на китара и пушачи на опиум с бели усмихнати лица поглеждат минувачите.
Истина ти казвам, трябваше да бъдеш с мене. Продавачи на вино си пробиват път в навалицата с големи черни мехове на гърба си. Повечето продават вино от Шираз, сладко като мед. Те го поднасят в малки металически чашки и посипват отгоре с листенца от рози. На пазара стоят търговци, които предлагат какви ли не плодове: зрели смокини с омекнало червено месо, пъпеши с миризма на мускус и жълти като топаз цитрони, райски ябълки и чепки бяло грозде, кръгли червенозлатисти портокали и продълговати лимони от зелено злато. Веднъж видях да минава слон. Хоботът му беше боядисан с цинобър и индийски шафран, а на ушите си имаше мрежа от багрена копринена връв. Той се спря срещу една сергия и започна да яде портокали, а търговецът само се смееше. Не можеш да си представиш колко странни са тия хора. Когато се радват, отиват при търговците на птици, купуват си затворена в клетка птица и я пускат на свобода, та радостта им да бъде по-голяма, а когато скърбят, шибат се с тръни, та скръбта им да не се уталожи.
Една вечер срещнах няколко негри, които носеха паланкин през тържището. Той беше направен от позлатен бамбук, а прътите бяха лакирани в червено и осеяни с пиринчени пауни. На прозорците имаше муселинени пердета, извезани с крила от бръмбари и със скъпи бисерчета, и когато минаваше край мене, бледолика черкезка надзърна оттам и ми се усмихна. Аз тръгнах подир нея, а негрите ускориха стъпките си и се начумериха. Но за мен това нямаше значение. Чувствувах, че ме обзема голямо любопитство.
Най-после те спряха пред четвъртита бяла къща. Тя беше без прозорци и имаше само една малка врата като на гробница. Негрите сложиха долу паланкина и почукаха три пъти с медно чукче. Един арменец с кафтан от зелена кожа надникна през вратичката и когато го видя, отвори и постла килим на земята, и жената слезе. На слизане тя се обърна и пак ми се усмихна. Никога не бях виждал толкова бледо лице.
Месечината се вдигна, върнах се на същото място и потърсих къщата, но вече я нямаше там. Когато видях това, разбрах коя е била жената и защо ми се беше усмихнала.
Наистина трябваше да бъдеш с мене. На празника на новолунието младият император излезе от двореца си и отиде в джамията да се моли. Косата и брадата му бяха боядисани с розови листа, а бузите му бяха напудрени със ситен златен прах.
Дланите на ръцете и стъпалата на краката му бяха жълти от шафран. При изгрев слънце излезе той от двореца с одежда от сребро и при залез слънце се върна обратно с одежда от злато. Хората се хвърляха на земята и закриваха лицата си, но аз не пожелах да го направя. Аз стоях до сергията на един продавач на фурми и чаках. Императорът ме видя, навъси боядисаните си вежди и спря. Аз стоях, без да се помръдна, и не се преклоних. Хората се чудеха на моята дързост и ме съветваха да бягам от града. Аз не им обърнах внимание, отидох и седнах при търговците на чуждоземски идоли, които са мразени заради занаята си. Разправих им какво съм направил и всеки от тях ми подари по един идол и ме помоли да си отида.
Същата нощ бях легнал на възглавница в чайната на Гранатовата улица и телохранителите на императора дойдоха и ме поведоха към двореца. Когато влизах, те затваряха всяка врата подире ми и слагаха вериги през нея. Вътре имаше голям двор с аркади от всички страни. Стените бяха от бял алабастър, тук-там със сини и зелени плочи. Стълбовете бяха от зелен мрамор, а настилката – от мрамор с цвета на цъфнали праскови. Никога не бях виждал подобна гледка.
Когато прекосявах двора, две забулени жени погледнаха надолу от чардака и ме прокълнаха. Телохранителите бързаха нататък и задният край на копията им кънтеше по излъскания под. Те отвориха порта, изрязана от слонова кост, и аз се намерих в градина със седем тераси. Тя беше засадена с лалета, хризантеми и алое, обсипано със сребърни цветчета. Като тънка кристална тръстика в здрачния въздух висеше водоскок. Кипарисите приличаха на изгорели факли. На един от тях пееше славей.
В дъното на градината имаше малка беседка. Доближихме се и двама евнуси излязоха оттам да ни посрещнат. Тлъстите им снаги се поклащаха при ходенето, те ме изгледаха любопитно изпод жълтите си клепачи. Единият дръпна настрана началника на телохранителите и тихо му зашепна. Другият продължи да дъвче парфюмирани хапчета, които вадеше с превзето движение от овална кутийка, емайлирана в люляков цвят.
След няколко мига началникът на телохранителите освободи войниците. Те се върнаха в двореца, а евнусите бавно ги последваха и по пътя си беряха сладки черници от дърветата. Веднъж по-възрастният от двамата се обърна и ми се усмихна със зловеща усмивка.
Тогава началникът на телохранителите ме покани със знак да вляза в беседката. Аз продължих, без да се разтреперя, дръпнах настрани тежката завеса и влязох.
Младият император лежеше изтегнал се върху диван от боядисани лъвски кожи и на китката му бе кацнал голям северен сокол. Зад него стоеше нубиец с пиринчен шлем, гол до кръста и с тежки обици в цепнатите си уши. На една маса до дивана беше сложен грамаден стоманен ятаган.
Като ме видя, императорът се навъси и попита:
– Как се казваш? Не знаеш ли, че аз съм император на тоя град?
Но аз не отговорих.
Той посочи с пръст ятагана, нубиецът го сграбчи, втурна се напред и ме удари със страшна сила. Острието изсъска и мина през мене, без да ми причини никакво зло. Негърът залитна и се просна на пода, а когато се изправи, зъбите му тракаха от ужас и той се скри зад дивана.
Императорът скочи на крака, грабна копие от стойка с оръжия и го хвърли срещу мене. Аз го хванах, както хвърчеше, и пречупих дървото на две. Той изстреля към мене стрела, но аз вдигнах ръце и тя спря във въздуха. Тогава той изтегли ханджар, затъкнат в колана от бяла кожа, и преряза гърлото на нубиеца, за да не може робът да разкаже за неговия позор. Негърът се загърчи като стъпкана змия и червена пяна покри на мехури устните му.
Щом той умря, императорът се обърна към мене, избърса с везана пурпурна кърпичка потта, блеснала по челото му и ме попита:
– Пророк ли си, та не мога да те поразя, или син на пророк, та не мога да те раня? Моля те, напусни моя град тая вечер, защото, докато си тук, аз не съм негов господар.
А аз му отговорих:
– Ще си отида, ако ми дадеш половината от съкровищата си. Дай ми половината от съкровищата си и ще си отида.
Той ме хвана за ръка и ме заведе в градината. Началникът на телохранителите ме видя и се изуми. Евнусите ме видяха, коленете им се разтрепериха и те паднаха на земята от страх.
Има в двореца една стая с осем стени от червен порфир и таван от пиринчени плочки, от които висят лампи. Императорът допря една от стените, тя се отвори и ние минахме по коридор, осветен от много факли. В ниши от двете страни стояха огромни делви за вино, напълнени до ръба със сребърни монети. Стигнахме средата на коридора, императорът изрече дума, която не бива да се повтаря, една гранитна врата се отвори широко на тайна пружина и той закри лицето си с ръце, за да не се заслепят очите му.
Не можеш да повярваш колко великолепна беше тая стая. Там имаше грамадни коруби от костенурки, пълни с бисери, и големи издълбани лунни камъни, струпани накуп с червени рубини. Златото беше насипано в ковчежета от слонска кожа, а златният пясък – в кожени торби. Имаше опали и сапфири – опалите в чаши от кристал, а сапфирите в чаши от нефрит. Кръгли зелени изумруди бяха наредени по големина върху тънки блюда от слонова кост, а в единия ъгъл имаше копринени чували, едни с тюркоази, други с берили. Рогове от слонова кост бяха препълнени с лилави аметисти, а пиринчени рогове – с халцедон и сардоникс. Стълбовете, които бяха от кедър, бяха накачени с нанизи от жълти сапфири. В плоски продълговати щитове имаше виненочервени гранати и зелени като трева карбункули. И всичко това е само една десета от нещата, които бяха там.
Като свали ръце от лицето си, императорът ми каза:
– Ето моята съкровищница и половината от всичко в нея е твое, както ти обещах. Ще ти дам камили и камилари и те ще изпълнят заповедите ти и ще откарат твоя дял от съкровищата, в която част на света поискаш. И това ще стане още довечера, защото не искам моят баща – Слънцето, да види, че в града има човек, когото не мога да убия.
Но аз му отговорих:
– Това злато е твое, среброто е също твое, твои са и скъпоценните камъни и всички скъпи неща. Аз нямам нужда от тях. Няма да взема от тебе нищо друго освен пръстенчето, което носиш на ръката си.
Императорът се намръщи.
– Това е прост пръстен от олово – възкликна той – и няма никаква стойност! Вземи половината от съкровището и се махни от града!
– Не – отговорих аз, – няма да взема нищо освен тоя оловен пръстен, защото знам какво е написано от вътрешната му страна и за какво служи.
И императорът се разтрепери, замоли ми се и каза:
– Вземи всичките съкровища и се махни от града. И другата половина ще бъде твоя.
И аз направих нещо странно, но това, което направих, сега няма значение. Важното е, че в една пещера само на един ден път оттука, съм скрил пръстена на богатството. Той е само на един ден път оттука и те чака да дойдеш. Човекът, който има тоя пръстен, е по-богат от всички царе на света. Затова ела и го вземи, и богатствата на целия свят ще бъдат твои.
Но младият рибар се изсмя.
– Любовта е по-хубава от богатството – възкликна той, – а малката русалка ме люби.
– Не, няма нищо по-хубаво от богатството – каза душата.
– Любовта е по-хубава – отговори младият рибар и се хвърли в дълбините, а душата тръгна да си върви, разплакана през блатата.
И след като изтече трета година, душата дойде на брега и повика младия рибар, и той се издигна от дълбините и попита:
– Защо ме викаш?
А душата отговори:
– Ела по-наблизо, за да поговоря с теб, защото видях чудни неща.
Тогава той дойде по-близо, излегна се в плитчината, облегна глава на ръката си и заслуша. А душата му каза:
– Зная един град, където има хан край реката. Седях там с моряци, които пиеха две различни по цвят вина и ядяха хляб направен от ечемик, ,и дребни солени рибки, поднасяни с дафинов лист и оцет. И както седяхме и се веселяхме, влезе при нас един старец, който носеше кожено килимче и лютня, на която имаше две рогчета от кехлибар. И когато постла килимчето на пода, прекара перце по металните струни на лютнята и едно момиче със забулено лице дотича вътре и затанцува пред нас. С було от прозирен плат бе забулено лицето му, а краката му бяха боси. Краката му бяха боси и се движеха по килима като бели гълъбчета. Никога не съм виждал нищо по-чудесно, а градът, в който то танцува, е само на един ден път оттука.
И когато чу думите на душата си, младият рибар се сети, че малката русалка няма крака и не може да танцува. И силен копнеж го обзе и си каза: "То е само на един ден път и аз мога да се върна при любимата си." И се засмя, изправи се в плитката вода и закрачи към брега.
А когато излезе на сухото, той се засмя отново и отвори прегръдки за душата си. И от душата му се изтръгна вик на голяма радост, тя изтича насреща му и влезе в него, и младият рибар видя, проточила се на пясъка пред него, тая сянка на тялото, която е тялото на душата.
И неговата душа му рече:
– Да не се бавим, ами да се махаме оттука, защото морските божества са ревниви и имат чудовища, които изпълняват заповедите им.
Така те забързаха и цялата нощ пътуваха по месечина, и целия следващ ден пътуваха по слънце, а вечерта на втория ден стигнаха до един град.
И младият рибар попита душата си:
– В тоя ли град танцува момичето, за което ми говори?
А душата му отговори:
– Не е тоя град, друг е. Въпреки това, нека влезем.
Така те влязоха и тръгнаха из улиците и когато минаваха по чаршията на златарите, младият рибар видя хубава сребърна чаша, изложена на една сергия. И душата му рече:
– Вземи тая сребърна чаша и я скрий. Тогава той взе чашата и я скри в гънките на наметалото си и те побързаха да излязат от града.
Но щом се отдалечиха от града, младият рибар се навъси, захвърли чашата и запита душата си:
– Защо ми каза да взема тая чаша и да я скрия, нали това беше лоша постъпка?
А душата му отговори:
– Успокой се, успокой се.
И вечерта на втория ден стигнаха до друг град и младият рибар попита душата:
– В тоя ли град танцува момичето, за което ми говори?
А душата му отговори:
– Не е тоя, друг е. Въпреки това нека влезем, Така те влязоха и тръгнаха из улиците и когато минаваха по чаршията на търговците на сандали, младият рибар видя дете, застанало до делва с вода. И душата му каза:
– Набий това дете.
Тогава той би детето, докато то се разплака, а после те побързаха да излязат от града.
Но щом се отдалечиха от града, младият рибар се разгневи и запита душата си:
– Защо ми каза да набия детето, нали това беше лоша постъпка?
А душата му отговори:
– Успокой се, успокой се.
И вечерта на третия ден стигнаха до един град и младият рибар запита душата:
– В тоя ли град танцува момичето, за което ми говори?
А душата му отговори:
– Може да е тоя град, затова нека влезем. Така те влязоха и тръгнаха из улиците, но младият рибар никъде не можа да намери реката, нито хана край нея. А хората от града го поглеждаха с любопитство и той се уплаши, и каза на душата си:
– Да си вървим, защото тая, която танцува с белите си крака, не е тука.
А душата отговори:
– Не, нека поостанем, нощта е тъмна и ще има разбойници по пътя.
Тогава той седна на пазарището да си почине и след време край него мина търговец с качулка и наметка от татарски плат, който носеше фенер от надупчен рог, сложен на коленчата тръст. И търговецът го попита:
– Защо седиш на пазарището, не виждаш ли, че дюкяните са затворени, а вързопите стегнати?
А младият рибар му отговори:
– Не мога да намеря хан в тоя град, нито имам сродник, който да ме подслони.
– Не сме ли всички сродници? – рече търговецът. – Не сме ли всички направени от един бог? Ела с мене, аз имам стая за гости.
И младият рибар стана и отиде с търговеца в дома му. И след като мина през нарова градина и влезе в къщата, търговецът му донесе розова вода в медна паница, за да си измие ръцете, и зрели дини, за да уталожи жаждата си, и сложи пред него купа с ориз и къс печено ярешко месо.
После търговецът го заведе в стаята за гости и го покани да си легне и отпочине, а младият рибар му поблагодари и целуна пръстена на ръката му и се изтегна върху килимите от боядисан кози косъм. И като се покри със завивки от черна вълна, заспа.
А при часа преди съмване, докато още бе нощ, душата го събуди и му каза:
– Стани и иди в стаята на търговеца, в стаята, където спи, и го убий и вземи златото му, защото то ни трябва.
И младият рибар стана, и се промъкна в стаята на търговеца, и до краката на търговеца лежеше ятаган, а на табла до него имаше девет кесии със злато. И той протегна ръка, и докосна ятагана, и щом го докосна, търговецът се стресна и се събуди, и като сграбчи сам ятагана, извика на младия рибар:
– Със зло ли се отплащаш за доброто и с кръв ли връщаш услугата, която ти направих?
А душата каза на младия рибар:
– Удари го!
И той го удари така, че търговецът примря, тогава грабна деветте кесии със злато и побърза да избяга през наровата градина, и обърна лице към Зорницата.
Но щом се отдалечиха от града, младият рибар се заблъска в гърдите и рече на своята душа:
– Защо ме накара да убия търговеца и да взема златото? Сега знам, че си лоша.
А душата му отговори:
– Успокой се, успокой се.
– Не – извика младият рибар, – не мога да се успокоя, защото всичко, което ме накара да направя, ми е омразно. Ти също си ми омразна и искам да ми кажеш защо постъпи с мен по тоя начин.
И душата му отговори:
– Когато ме изпрати по света, ти не ми даде сърце, затуй се научих да върша всичко това и то ми харесва.
– Какво разправяш? – промърмори младият рибар.
– Ти го знаеш добре – отговори душата, – ти го знаеш добре. Нима си забравил, че не ми даде сърце? Вярвам, че не си забравил. Затова не се тревожи, недей тревожи и мен, а се успокой, защото няма болка, която да не изживееш, нито удоволствие, което да не изпиташ.
Но като чу тези думи, младият рибар се разтрепери и каза на душата:
– Не, ти си лоша и ме накара да забравя любимата си, и ме съблазни със съблазни, ,и ме накара да тръгна по греховен път.
А душата му отговори:
– Ти не си забравил, че когато ме изпрати по света, не ми даде сърце. Хайде да отидем в друг град и да се веселим – имаме девет кесии злато.
Но младият рибар взе деветте кесии злато и ги захвърли, и ги стъпка.
– Не! – извика той. – ,Не искам да имам нищо общо с тебе, нито искам да ходя с тебе някъде, а както те пропъдих преди, така ще те пропъдя и сега, защото не си ми сторила нищо добро.
И се обърна гърбом към луната, извади ножчето, което имаше дръжка от кожа на зелена усойница, и се опита да отреже от краката си тая сянка на тялото, която е тялото на душата. Но душата не се помръдна от него, нито обърна внимание на заповедта, а му каза:
– Вълшебството, на което те научи магьосницата, няма вече сила. Аз не мога повече да те напусна, нито ти можеш да ме пропъдиш. Веднъж в живота може човек да изпъди душата си, но онзи, който я приеме обратно, трябва да я запази завинаги в себе си и това е неговото наказание и отплата.
И младият рибар пребледня, стисна ръце и възкликна:
– Тя беше вероломна, тая магьосница, щом не ми каза това!
– Не – възрази душата, – тя само е била вярна на оногова, комуто се кланя и комуто ще служи навеки.
И когато разбра, че не ще може вече да се отърве от душата си, че тя е лоша душа и ще остане в него завинаги, той падна на земята и горчиво зарида.
А призори младият рибар стана и каза на душата:
– Ще си вържа ръцете, за да не мога да изпълнявам твоите заповеди, и ще си стисна устните, за да не мога да повтарям твоите думи, и ще се върна на мястото, където живее тази, която любя. При морето ще се върна аз, при заливчето, където тя обича да пее, и ще я повикам, и ще й разкажа за злото, което съм сторил, и за злото, което ти ми стори.
А душата взе да го съблазнява и каза:
– Коя е твоята любима, та да се върнеш при любимата си? В света има много по-хубави от нея. Да речем, танцьорките от Самария, които танцуват като всякакви птици и зверове. Краката им са боядисани с къна, а в ръцете си държат медни звънчета. Те се смеят, когато танцуват, и смехът им кънти като смехът на вадата. Ела с мен и ще ти ги покажа. Какво си се загрижил за греховните неща? Не е ли това, което е приятно за ядене, създадено за гладния? Нима има отрова в това, което е сладко за пиене? Не се тревожи, а ела с мен в друг град. Наблизо знам едно градче, където има градина от божурови дървета. И в тая хубава градина живеят бели пауни и пауни със сини гърди. Когато разперят на слънце опашките си, те приличат на кръгове от слонова кост и на кръгове от позлата. А тая, която ги храни, танцува за тяхно удоволствие и понякога танцува на ръце, а друг път танцува с краката си. Очите й са начернени с антимон, а ноздрите й са като лястовича опашка. От кукичка в едната й ноздра виси цвете, изрязано от бисер. Тя се смее, когато танцува, и сребърните халки на глезените й звънтят като сребърни звънчета. Не се тревожи повече, а ела с мен в тоя град.
Но младият рибар не отговори на душата си, а затвори устните си с печата на мълчанието и върза ръцете си със здрава връв и се запъти обратно към мястото, откъдето беше дошъл – към заливчето, където неговата любима обичаше да пее. И през цялото време душата го съблазняваше по пътя, но той не й отговаряше, нито се съгласяваше да извърши долните постъпки, към които душата го тласкаше, толкова голяма беше силата на любовта, която гореше в него.
И когато стигна морския бряг, свали връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си, и повика малката русалка. Но тя не дойде на неговия зов, макар че я вика и й се моли цял ден.
А душата му се присмя и рече:
– Разбрали, че твоята любов ти носи малко радост. Ти приличаш на тия, които по време на суша наливат вода в счупен съд. Ти даваш всичко, каквото имаш, а на теб в замяна не ти дават нищо. По-добре ще е да дойдеш с мене, защото аз зная къде е Долината на насладите и какво се върши там.
Но младият рибар не отговори на душата, а си направи жилище от плет в една цепнатина сред скалите и живя там цяла година. И всяка сутрин викаше русалката, и по пладне я викаше пак, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито веднъж не се издигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я намери нейде в морето, макар и да я търсеше в пещерите и в зелената вода, във вировете, останали от прилива, и в кладенците по морското дъно.
А душата непрекъснато го съблазняваше със злини и му шепнеше за ужасни неща. И все пак не можа да го надделее, толкова велика бе силата на любовта му.
И след като изтече тая година, душата си помисли: "Аз съблазнявах господаря си със зло, но любовта му е по-силна от мен. Сега ще го съблазнявам с добро и може би тогава ще дойде с мене."
Затова тя заговори на младия рибар и рече:
– Разправях ти за радостите по света, но ти остана глух за думите ми. Позволи ми сега да ти разкажа за мъката по света и може би ще ме изслушаш. Защото истината е, че мъката е господар на тоя свят и няма човек, който да се избави от мрежите й. Има хора, които нямат дрехи, и други, които нямат хляб. Има вдовици, които се обличат с пурпур, и вдовици, които се обличат с дрипи. Из мочурите кръстосват прокажени и вършат жестокости един спрямо друг. Просяци ходят по пътищата и кесиите им са празни. Из улиците на градовете ходи гладът, а чумата седи пред портите им. Ела, ще отидем да поправим тия неща и да ги премахнем. Защо ще седиш тука и ще викаш любимата си, щом виждаш, че тя не отговаря на твоя зов? И какво е любовта, та да държиш толкова много на нея?
Но младият рибар не й отговори нищо, толкова велика беше силата на любовта му. И всяка сутрин викаше русалката, и по пладне я викаше пак, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито веднъж не се вдигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я намери някъде в морето, макар и да я търсеше в морските реки и в доловете, които са под вълните на морето, станало съвсем мораво през нощта, и в морето, станало сиво от зората.
И след като изтече втора година, душата каза една вечер на младия рибар, седнал самин в плетеното си жилище:
– Виж! Аз те съблазних с добро, но любовта ти е по-силна от мене. Затова няма да те съблазнявам повече, но ти се моля, позволи ми да вляза в сърцето ти, та да стана едно с тебе, както съм била преди.
– Разбира се, можеш да влезеш – каза младият рибар, – защото през дните, когато си скитала из света без сърце, трябва много да си страдала.
– Уви! – възкликна душата. – Не мога да намеря място, откъдето да вляза, дотолкова е обградено с любов това твое сърце!
– И все пак бих искал да ти помогна – каза младият рибар.
Но щом изрече това, силен вик на жалба долетя от морето – този вик хората чуват, когато умира някой от морските жители. И младият рибар скочи и напусна плетеното си жилище, изтича долу на брега. И черни вълни забързаха към брега, понесли нещо, което беше по-бяло от сребро. Бяло като морския прибой беше то и като цвете се мяташе по вълните. И прибоят го пое от вълните, пяната го пое от прибоя, а брегът го прие и тогава младият рибар видя в краката му да лежи тялото на малката русалка. Мъртво лежеше то в неговите крака.
Заридал като измъчван болник, той се хвърли долу до нея и зацелува студената червенина на устните, и замилва мокрия кехлибар на косите. Той се хвърли на пясъка до нея, разплакан като обезумял щастливец, и с кафявите си ръце я притисна до своите гърди. Студени бяха устните, но въпреки това той ги целуваше. Горчив бе медът на косата й, но въпреки това той го вкусваше с горчива радост. Той целуваше затворените клепки и пръските от буйните вълни, които оставаха в техните чашки, не бяха толкова солени, колкото неговите сълзи.
И пред мъртвата той направи признание. В раковините на ушите й той изля тръпчивото вино на своя разказ. Той обви малките ръце около врата си и докосна с пръсти тънкото като тръстика гърло. Горчива, горчива бе радостта му и изпълнена със странно щастие бе болката му.
А черното море прииждаше все по-наблизо, а бялата пяна стенеше като прокажен. С бели нокти от пяна морето се впиваше в брега. От двореца на морския цар отново долетя викът на жалба, а далече в морето огромни тритони дрезгаво надуваха своите рогове.
– Бягай – каза душата, – защото все по-нависоко се надига морето и ако се забавиш, ще те погуби. Бягай, страх ме е, като виждам, че сърцето ти е затворено за мене поради твоята голяма любов. Бягай на безопасно място. Нали няма да ме изпратиш на онзи свят без сърце?
Но младият рибар не слушаше душата, а викаше малката русалка и й казваше:
– Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.
А душата му се молеше да си отидат, но той не искаше – толкова голяма бе любовта му. И морето идваше все по-наблизо и се мъчеше да го залее с вълните си; и когато разбра, че краят е наближил, той целуна с безумни устни студените устни на русалката и сърцето в гърдите му се пръсна. И понеже преливаше от любов, сърцето му се пръсна, душата намери откъде да влезе, и влезе и се сля в едно с него, както беше преди… А морето заля младия рибар с вълните си.
На утрото свещеникът излезе да благослови морето, защото се беше развълнувало. И с него тръгнаха монасите и певците, и носачите на свещи, и прислужниците с кадилниците, и много хора.
И когато стигна брега, свещеникът видя младия рибар да лежи удавен в крайбрежния прибой, а в прегръдките му – тялото на малката русалка. И, намръщен, той се дръпна назад, направи кръстен знак, извиси глас и каза:
– Няма да благословя морето, нито онова, което е в него. Проклети да са морските хора и проклети да са всички, които общуват с тях. А тоя, който зарад любовта се отрече от господа и лежи тука със своята възлюбена, сега е понесъл божието наказание. Вдигнете неговото тяло и тялото на възлюбената му и ги погребете при отвъргнатите. Не поставяйте нито знак, нито белег над тях, та никой да не знае къде почиват. Защото те бяха прокълнати приживе и прокълнати ще останат в смъртта.
И хората сториха, както той им заповяда, и при отвъргнатите, където не никне никаква билка, изкопаха дълбока яма и заровиха в нея мъртвите тела.
И когато изтече трета година, един свят ден свещеникът отиде в черквата, за да покаже на хората раните господни и да им говори за гнева господен.
И когато си облече одеждите и влезе и се преклони пред олтара, видя, че олтарът е покрит с чудновати цветя, каквито не беше виждал преди. Чудновати бяха те наглед и имаха странна хубост, и хубостта им го тревожеше, а дъхът им бе сладък. И му беше радостно, а не разбираше защо се радва.
И след като отвори дарохранителницата и накади дароносицата, и показа Светото причастие на хората, и го скри пак зад светия покров, заговори на хората и мислеше да им говори за гнева божий. Но красотата на белите цветя го тревожеше, а дъхът им бе сладък и други думи му идваха на устата и заговори не за гнева божий, а за бога, чието име е Любов. А защо говореше тъй, не знаеше.
И когато свърши словото си, хората плачеха, а свещеникът се върна в ризницата и очите му бяха пълни със сълзи. И дяконите дойдоха и започнаха да го разсъбличат, и му свалиха стихара ,и пояса, орара и патрахила. А той стоеше като унесен.
И когато му свалиха одеждите, той ги погледна и попита:
– Какви са тия цветя на олтара и откъде са?
– Какви са тия цветя, не можем да кажем, но са от края на гробището, където лежат отвъргнатите.
И свещеникът се разтрепери, върна се у дома си и взе да се моли.
А сутринта, още призори, излезе с монасите и певците, и носачите на свещи, и прислужниците с кадилниците, и много хора, и отиде на морския бряг, и благослови морето и всички диви същества в него. Благослови и фавните, и дребните създания, които танцуват в гората, и създанията с блестящи очи, които надзъртат през листака. Благослови всички твари в божия свят и хората се изпълниха с радост и почуда. Но въпреки това в края на гробищата, там, където лежат отвъргнатите, никога вече не поникнаха никакви цветя и земята оставаше безплодна, както и преди. А и морските хора вече не идваха в заливчето, както бяха идвали преди, защото бяха отишли в друга част на морето.