Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. На края Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.

Нацилеин от племето на тлинкитите бил добър ловец. Поради това по-старият му зет много го ревнувал. По-младият зет на Нацилеин го обичал, затова един ден, когато двамата братя се готвели да тръгват на лов, младият помолил да вземат и Нацилеин. Това било тъкмо според намеренията на стария зет. След като пътували дълго с кану до един далечен остров, те слезли на брега, разделили се и тръгнали на лов в различни посоки. Когато Нацилеин се върнал на мястото, където оставили кануто, той видял как зетьовете му вече гребат далече от брега.
— Върнете се! — завикал Нацилеин, като захвърлил на брега елена, който бил убил и носел на раменете си. Видял как младият зет в кануто се опитва да гребе назад към острова, но старият се оказал по-силен и кануто изчезнало в далечината. Нацилеин се натъжил и започнал да се чуди как да избяга от този остров, тъй като нямал сечива, с които да си направи кану. На края заспал край огъня на брега и сънувал, че чува необикновен глас да му казва: „Събуди се. Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук."
Събудил се той, но нищо не видял. Помислил, че гласът само му се е присънил и отново заспал. Гласът отново проговорил и отново той се стреснал. Този път видял голям гларус и недорасъл тюлен на брега недалеч от него. Нацилейн отново легнал и се престорил, че спи, но започнал да гледа внимателно изпод покривалото си. Видял как гларусът приближил до него и го чул да му мълви.
Тлинкитът скочил и извикал:
— Чух те как говориш!
— Така е — отвърнал гларусът. — Казах: Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук. Последвай ме.
Отишли до брега на океана и той видял тюлена във водата. Тюленът му казал:
— Дойдох за теб. Вождът на тюлените иска да те види.
Покачи се на гърба ми, но си дръж очите затворени, докато не ти кажа отново да ги отвориш.
Нацилейн се подчинил, защото усещал, че в този миг става нещо вълшебно. След като тюленът плувал дълго време, Нацилейн почувствувал как излиза над водата.
— Отвори си очите — казал тюленът. Тлинкитът ги отворил и видял, че се намира на голям камък до една висока скала.
Камъкът се разтворил и тлинкитът се озовал в просторна къща.
Макар че хората вътре приличали на него, имал чувството, че са тюлени.
Вождът на тюлените седял на висок стол, украсен с резба.
— Ако ти помогнеш на сина ми, ние ще ти помогнем в твоята беда — казал той.
Вождът посочил зад гърба си и Нацилейн видял един тюлен проснат на пода и един шаман, който размахвал над него своята хлопка. Тлинкитът, който често можел да прави магии само като призове подходящ дух, видял, че от хълбока на тюлена изпод кожата стърчи остър костен харпун.
— Ще излекувам сина ти, ако ми помогнеш да стигна до моя дом, на голямата земя, о, вожде — казал тлинкитът.
— Да бъде, както желаеш — заявил вождът.
Нацилейн повярвал, че старият вожд говори истината, и скоро извадил острието на харпуна от ранения тюлен.
Вождът благодарил на тлинкита, щедро го нагостил и заповядал на робите си да напълнят изсушения стомах от тюлен с въздух. Те сторили това, а после сложили вътре малко храна и прясна вода. Преди да поставят тлинкита в стомаха, вождът казал:
— Мислите са силна магия само когато се използват както трябва. Помисли силно за брега край твоето село. Не оставяй мислите си да се отклонят по други пътища и в никакъв случай не мисли за тази къща.
Робите хвърлили стомаха на тюлена в океана и той започнал бързо да се носи напред. Вътре Нацилейн започнал да мисли за вожда на тюлените, който му станал приятел. Внезапно, като някой гмурец, когато се гмурка във водата, той се върнал назад и започнал да подскача пред самата врата на къщата на вожда.
Отново робите го хвърлили навътре в океана. Този път той задържал мислите си към брега, близо до дома му. Скоро след това водата го изхвърлила на брега. Разкъсал той стомаха на тюлена с ножа си, излязъл от необикновения плавателен съд и се скрил в гората.
Решил да не се връща у дома си, докато не измисли начин как да отмъсти на злия си зет. Някакъв вътрешен глас му заговорил. Отрязъл няколко клона от различни дървета и захванал да ги дялка. Измайсторил осем големи риби от клони на хвойна и ги оцветил с линии от глина, която намерил наблизо. Наредил ги на редичка върху брега близо до океана. Изрекъл няколко заклинателни думи и после им заповядал да скочат във водата. При неговите думи те подскочили към океана, но останали безжизнени на повърхността. После издялкал още осем риби от червен кедър, наредил ги на пясъка, изпял няколко магически песни над тях и им наредил да влязат в океана. Те сторили това, поплували малко, ала приливът ги изхвърлил на брега. Направил риби и от канадска ела, но и те не се съживили.
„Ще опитам още веднъж", зарекъл се той. Работил, докато изгряла луната, и издялкал осем риби от жълт кедър. Този път се потрудил хубаво и боядисал всяка риба с по една бяла линия напреко през главата и по една кръгче на тръбната перка. Никога до този момент не бил виждал такива риби, но ги подредил в редица като останалите, затанцувал и им изпял най-чудотворните си песни. И тогава, щом гарванът изграчил своя поздрав към утрото, тлинкитът заповядал на рибите да скочат във водата, да заплуват и да оживеят. Така и станало. Скоро приливът бликнал в пенлива струя, която изскачала от носовете им, защото те бързо пораснали и се превърнали в черни китове. Донесли риба на Нацилейн и се подчинили на заповедите му.
Когато най на края той видял в далечината кануто на св зет, повикал при себе си черните риби.
— Отплувайте нататък и разбийте онова кану; погрижете се всички да се удавят, освен най-малкия. Доведете ми го невредим.
Бързи като есетри, осемте риби се спуснали към далечното кану. Скоро Нацилейн видял как го заобиколили и как то изчезнало. Тлинкитът малко се поизплашил за живота на най-младия зет, но скоро го видял да се носи в безопасност на гърбовете на две от черните риби. Извикал им да излязат от водата и те отново се подредили на брега.
— Накарах ви да отмъстите — казал им той. — Отмъщението е лошо нещо. Никога не бива да вършите зло на хората.
И като им казал това, пуснал ги да си вървят и те заплували навътре в океана, а после се изгубили. Това били първите черни риби, които населили моретата.

Младата видра се разхождал натъжен по брега на бистра река Било лято, слънцето греело, младежът трябвало да е щастлив ала в душата на младия боец било мрачно. Тъжен бил, защото славата, която веднъж един могъщ жрец му предрекъл, все не го спохождала. Преди много, много лета шаманът казал на майката на младежа, че синът й ще стане прочут сред индианците от Северозападния бряг, докато е още млад. Щял да извърши подвиг, казал жрецът, който да остави спомен у северозападните племена дълго след като всички военни подвизи на най-големите бойци бъдат вече забравени. Във войните, в които Младата видра и двамата му братя се борили храбро, той все се надявал да му се удаде случай да се прояви пред своите вождове. Но до този момент такъв случай не му се бил удал.
Пътеката го извела на вечно бълбукащия извор. Там той заварил братята си да седят на брега на димящото езеро, което заобикаляло горещия извор. Спрял той да погледа в дълбините на трептящата вода и изведнъж отскочил назад с вик на учудване и страх, защото видял една гигантска фигура да се издига бавно и безшумно от средата на бълбукащия извор. Бавно, бавно,все по-нагоре и нагоре се издигала човекообразната форма, докато на края се изправила над главата на Младата видра. Забелязал той, че фигурата прилича на седнал човек, издялан от камък Ръцете на фигурата се спускали от двете й страни. Най-изненадан останал момъкът от седемте гарванчета, наредени като корона на главата на фигурата.
Братята на Младата видра скочили на крака и застинали в почуда, ала Младата видра бързо изтичал до селото да повика вождовете и мъдреците да дойдат и видят загадъчната фигура, изплашил се да не би тя изведнъж да реши да изчезне в сърцевината на дълбокия извор, откъдето се била появила. Когато Младата видра успял да накара вождовете и селяните да повярват, че това, което току-що бил видял, не е сън, те се завтекли след него към езерото. Онова, което съгледали, ги удивило и изплашило. Дори вождовете не се осмелили да приближават до загадъчната фигура. За учудване обаче страхът като че избягал от Младата видра. Той пристъпил съвсем близо до фигурата и помолил приятелите си да му помогнат да я изтегли от извора.
Те се страхували, но на края, като им раздал подаръци и им обещал още, той успял да склони неколцина по-млади мъже и по-стари воини да му помогнат да изтегли фигурата на брега. Когато хората видели, че фигурата не се движи и не прави никаква магия против тях, те помогнали на Младата видра да я придвижи с количка от трупи до неговата къща нагоре по склона. Скоро все повече и повече хора започнали да бутат и дърпат, момичета запели песни в такт, докато на края фигурата застанала точно пред къщата на Младата видра, обърната към брега на океана.
— Виж, майко — прошепнал й Младата видра, докато жената недоумявала на прага на къщата от кедрови трупи, — това навярно е началото на доброто предсказание на жреца.
Изморени и изтощени от тежката задача, Младата видра и неговите помощници спали дълбоко, докато слънцето не се изкачило високо в небето на следващия ден. Тогава те отново се събрали в недоумение около огромната фигура, която още била там. където я оставили.
— Трябва да изправим този човек-загадка — казал Младата видра. — Не е хубаво да лежи на земята.
Старейшините заявили, че трябва да се изкопае дупка в земята, за да се изправи човекът.
— Дупката трябва да е дълбока и за да го изправим в нея, ще ни бъдат нужни много хора и здрави въжета от кедрови влакна — казал един вожд на клан.
— Сигурен съм, че човекът ще остане прав, стига да го из¬правим нагоре — възкликнал Младата видра. Сам се учудил на думите си. Най-вероятно било голямата фигура да падне, ако я оставели без подпора.
Тъй като Младата видра обещал да даде потлач и да подари много одеяла и други предмети на празника, който щял да последва издигането на стълба със загадъчната фигура, нетърпеливи помощници се завтекли да носят дълги пръти и въжета, за да започнат работа.
След като се трудили усилено и дълго време, най на края високата фигура-стълб застанала стабилно пред къщата на Младата видра. За най-голяма изненада на всички тя не паднала.
Когато я побутнали, дори не се поклатила. Един вожд заявил, че фигурата дори не е наклонена към морето, макар и застанала на най-горната част на наклона към брега.
Зарадван, Младата видра изпратил вестители до съседните племена да им съобщят за огромния човек-загадка и да ги поканят на потлач в нощта, когато луната бъде кръгла, което щяло да стане само след четири слънца.
На следния ден, преди да тръгне на риболов, за да се подготви за празника, Младата видра застанал с двамата си братя пред прага на своя дом. Тримата загледали с неугасващо удив-ление грамадната фигура пред тях. Изведнъж Младата видра извикал силно, защото човекът-загадка внезапно мръднал, Сигурно и бавно фигурата се запътила към океана.
За миг, забравили страх в желанието си да задържат фигурата, Младата видра и братята му опитали да я хванат. Усилията. им били безполезни дори с помощта на много техни хора, които също, загубили страх от изумление, не могли да спрат бавното движение на тайнствения човек надолу към океана.
Бавно, сигурно, спокойно фигурата стигнала до брега. Младата видра се надявал, че тя ще спре на мекия пясък, но не станало тъй. Разбутвайки големите дървени канута сякаш били клонки, фигурата преминала през широката плажна ивица и влязла в океана. След миг била до колене във водата, а сетне кръстът и раменете й се изгубили от погледа. Само главата, накичена с гарвани, останала за момент над водата — после и тя изчезнала.
Вождовете и хората се натъжили и ядосали. Обвинили Младата видра, че не оставил помощниците си да закопаят тайнствения човек в дълбока яма.
— Ако беше сторил тъй, още щеше да е тук — казал един ядосан вожд на Младата видра. — Когато пристигнат гостите и не им покажем човека-загадка, ще се посрамим завинаги.
Най-много се измъчвали хората заради това, че когато съседните племена дойдат да видят чудото, няма да го има. И гостите щели да им се подиграват и да твърдят, че чудо не е имало. Можело и война да обявят, затова че са ги измамили.
Тази нощ Младата видра се скрил навътре в гората и се молил усърдно чак до изгрев слънце. После се върнал в селото, защото знаел вече какво да направи. Взел инструменти и помощ-ници, които все още не се надявали на потлача, и тръгнал отново към гората. Там отсекли задружно голям кедър, като използвали огън и секира, за да го повалят, както правели когато сечели кедрови дървета за канута. Веднага щом горският гигант паднал на земята, Младата видра захванал да дялка една фигура по ствола му. Помощниците изрязали останалата част, като оформили един дълъг стълб.
Когато слънцето си тръгнало, за да пусне мрака, Младата видра продължил да реже и дялка. Работил и през целия следващ ден. Вождовете и хората от селото изненадани забелязали колко
много прилича фигурата, върху която работи Младата видра, на загубения човек-загадка. Младежът не усещал умора и като че няои насочвал ръцете му. Дори гарваните на главата на фигурата започнали да приличат на истински, докато луната изгряла на края на втория ден. През цялата следваща сутрин Младата видра работил и слънцето греело право отгоре, когато фигурата била завършена. Дори вождовете и мъдреците не могли да открият разликата между фигурата и човека-загадка, който бил изчезнал. Радостни от това, всички хора захванали да търкалят и теглят огромния издялан кедров стълб към мястото пред къщата на Младата видра. Изкопали голяма дупка, едната й страна била наклонена надолу, така че долната част на стълба да може да влезе в нея. Част от хората дърпали въжетата, вързани за стълба, докато другите бутали. Трети пък трупали камъни и хвърляли земя около основата на големия кедров стълб, докато най на края той застанал изправен. Никой не можел да каже, че това не е същият стълб, стоял там преди три слънца. Когато племената дошли на потлача на Младата видра, те остананали силно изненадани и удивени пред величествената фигура с колона от гарвани. Никога дотогава не били чували, нито виждали подобно нещо. Помислили, че това е някаква силна магия, и похвалили Младата видра за неговото мъжество пръв да я докосне, без да се изплаши. Младата видра скоро се прочул и племето му го надарило с уважение. И днес индианците от Северозападния бряг секат и изрязват фигури по големи кедрови стълбове. От стари времена те се стараят да повторят магията и чудото на първия тотемен стълб.

Когато светът бил още млад, една голяма птица с многоцветни пера кацнали на океана пред индианско селце на Северозападния бряг. Младежите от племето направили опит да я застрелят. Подгонили я откъм брега и с лодките си. Но не я улучили, Един вожд на име Златен орел стоял на брега със своя роб Синя сойка. Вождът с тъга забелязал колко слаби ловци са неговите младежи.
— И невръстните ми деца могат да уцелят тази необикновена птица! — възкликнал той.
— Но те са момичета! — извикал учуденият роб, който знаел, че момичетата не трябва да бият птици и дивеч.
Вождът не отговорил. Двете му дъщери се намирали в една къща на пясъчния бряг, недалеч от мястото. Те чули думите на баща си. Без да казват, че са чули, през следващите няколко дена тайно останали в гората, за да намерят пръчки за стрели и да си направят здрав тисов лък. Скрили те лъка и стрелите в едно голямо кухо кедрово дърво.
Една сутрин, прели да дойде слънцето, те се промъкнали незабелязано в гората. Там се облекли с момчешки дрехи и сресали дългите си коси пред лицата, за да не личи, че са дъщерите на вожда. После взели скрития лък и стрелите и тръгнали към брега. Намерили само едно малко рибарско кану.
Всички младежи били с другите лодки навътре, след „чудната птица с цветовете на дъгата". Когато момичетата стигнали с гребане на известно разстояние от брега, видели как птицата излетяла от кръга от лодки, образуван около нея. По-малката дъщеря безшумно загребала, докато се приближили достатъчно, за да се прицелят в птицата, която отново кацнала на повърхността на океана. По-голямата сестра, която често се упражнявала да стреля с лък в гората, пуснала само една стрела. Улучила птицата в сърцето. Двете момичета бързо изтеглили голямата птица от океана и загребали тутакси към брега, преди да ги изпреварят удивените стрели с големите лодки.
Момичетата скрили красивата птица навътре в гората и след това разказали на баща си какво са сторили. Вождът им се скарал, че са гонили птицата, но в себе си останал доволен от майсторството на своите дъщери
— Искахме да вземем птицата, за да можем да разделим разноцветните й пера на нашите птици приятели — обяснила по-голямата дъщеря.
Желанието им да правят подаръци зарадвало вожда. Затова той решил на следващата вечер да даде голямо угощение, за да могат дъщерите му след празника на раздадат перата.
На сутринта, когато дошло слънцето, Синя сойка се заел да раздава многобройните пръчки за дарове, които всъщност били покани за празника; целия ден големият барабан биел за покана пред къщата на Златния орел.
Когато слънцето си тръгвало, голямо ято най-различни птици се събрало край дома на Златния орел. След богатото угощение Златният орел гордо разказал за майсторството на дъщерите си като ловци и съобщил, че те желаят да раз дат подаръци на всичките си гости. Тогава дъщерите донесли птицата, която сякаш горяла с многоцветни пламъци, и започнали церемонията с раздаването на перата. На дивата патица подарили прекрасните пера със сив, зелен, червен, син, бял и жълтокафява цвят. На полската чучулига дали кафяви и жълти пера. Светлосините, тъмносините и бели пера дали на птицата-рибар. Западният танаджър дарили с червените, жълти и черни пера. Още много птици получили подаръци, преди да свърши церемонията.
От този празник с подаръци, който нарекли потлач, птиците носят разноцветните си пера; а оттогава насам е имало много, много потлачи.

Имало едно време един велик вожд от равнините, който имал много нежни крака. Другите могъщи вождове му се присмивали; по-дребните вождове само се усмихвали, когато прокуцуквал край тях. И макар че не смеели да му се подиграват гласно, хората от племето също се забавлявали с мъките на своя вожд. Всички те имали еднаква съдба, нямали коне и били босоноги, но за техен късмет малцина имали такива нежни крака. Нещастният жрец, който бил съветник на Вожда с нежните крака, се страхувал и тревожел. Всеки път, когато го викали при вожда, му задавали такъв въпрос: „А сега какво ще направиш?“ Имали пред вид нежните крака на вожда.
Принуден от страха, най на края жрецът намислил план. Макар и да знаел, че това няма да разреши проблема с краката на вожда, все пак било нещо ново. Жрецът накарал няколко жени от племето да изтъкат дълга, тясна черга от тръстика и когато големият вожд тръгнел за някъде, четирима юнаци разгъвали чергата пред него, за да стъпва удобно. Но един ден юнаците се изморили да се грижат за краката на вожда. Без да внимават, те разгънали чергата върху едно място, където се въргаляли вър¬хове от стрели. Тези стрели отдавна били хвърлени, но острите им иглени парченца останали. Когато нежните крака на големия вожд се наранили от тези парченца, той се завайкал така силно, че листата по близките трепетлики започнали да трептят и досега все трептят.
Същата нощ бедният жрец получил една невъзможна задача от своя разгневен вожд: „Ще покриеш цялата земя с толкова плътни черги, че да не страдат повече моите крака. Ако не успееш, ще умреш, когато луната стане кръгла.“
Изплашеният заклинател изпълзял обратно в жилището си. Не му се щяло да отиде на смърт в нощта на пълнолунието, но не можел да намисли начин да избегне това. Внезапно той видял кожата на лоса, убит от него, просната неподвижна върху земята, и двете жени, които били заети да изстъргват козината отгоре й, и една мисъл проблеснала в търсещите му очи. Изпратил много ловци на лов. В продължение на много дни хванал на работа множество жени; много юнаци с ловни ножове рязали, а жените шиели с костени игли и сурови жили.
В деня преди луната да стане кръгла, жрецът отишъл при вожда и му казал, че е покрил колкото е възможно повече земя за такова кратко време. Когато вождът погледнал от вратата на жилището си, видял множество пътеки от кожа, които водели, докъдето стигал погледът му. Дълги ленти, които можели да бъдат местени от едно място на друго, свързвали основните кожени пътеки. Дори вождът си помислил, че този път магията на жреца е разрешила придвижването с нежни крака завинаги — но не станало така!
Един ден, когато големият вожд вървял по една от своите гладки, здрави кожени пътеки, видял красива девойка от племето да върви пред него по твърдата земя от едната страна на пъте¬ката. Когато чула тупкането на краката му по пътеката от лосова кожа, тя се извърнала и като че се усмихнала. Вождът се затичал да я догони, очите му неотклонно следвали девойката, която се усмихвала, и изведнъж краката му неволно излезли от тясната пътека и стъпили върху купчинка остри тръни! Момичето хукнало да се спасява, след като чуло отвратителния вой на вожда, а индианците в едно далечно село помислили, че ги нападат диви котки.
След две слънца, когато вождът се успокоил и започнал отново да приказва, заповядал да доведат при него жреца и заявил на нещастния човек, че на следния ден, когато отново слънцето бъде в зенита си, ще го изпрати незабавно в земята на сенките.
През нощта жрецът се изкачил на върха на висок хълм, за да потърси съвет от приятелски духове как да покрие цялата земя с кожа. По едно време заспал и засънувал, че те му показват отговора на трудната задача. Сред ярките блясъци на светкавици той се втурнал надолу по стръмния хълм, викайки още по-силно от големия вожд, докато острите зъбери разрязвали босите му ходила и крака. Спрял едва когато стигнал в колибата си. Работил цялата нощ до момента, в който дошли воините да го вземат, за да го изпратят в страната на сенките, тъкмо преди пладне на следния ден. Озовал се заобиколен от стража, въоръжена с бойни тояги. До гърдите си притискал здраво нещо плътно увито в парче еленова кожа. Приветливата му усмивка изненадала хората, край които минавал. „Я колко е безстрашен!“ — казвали си мъжете от племето. „Много е смел!“ — казвали си жените.
Големият вожд го очаквал пред жилището си. Той дал няколко бързи, строги заповеди на своята стража. Преди да отведат жреца обаче, той помолил да каже няколко думи на вожда.
— Говори! — казал вождът, натъжен, че ще изгуби такъв умен жрец, който правел много добре повечето магии. И самият вожд знаел, че е непосилна задача да се покрие с кожа цялата земя.
Без да се бави, жрецът коленичил пред вожда, извадил двата предмета от вързопчето и сложил всеки от тях на краката на вожда. Вождът усетил как сякаш чифт мечешки безкосмени лапи заместили босите му крака и отначало се озадачил, като гледал двете калъфчета от лосова кожа, изработени от жреца.
— Велики вожде — възкликнал радостно жрецът. — Открих начин да покрия цялата земя с кожа! За тебе, о, вожде, отсега нататък земята винаги ще бъде покрита с кожа.
Така и станало.

П
родължителен, жален вой на горски вълк се носел откъм гората току зад едно цимшианско село. Хората се плашели и изнемогвали от глад. Зимните хранителни запаси били на привършване и вече почти нямало какво да се яде. Дошло им на ум, че и вълците са гладни, достатъчно гладни, за да нападнат селото, и слушали стаени от страх, но до тях стигал високият, жален вой на един-единствен вълк.
Един млад безстрашен вожд съобщил, че ще иде в гората да види защо вие този вълк. Взел си лъка и стрелите и тръгнал. Проправил си път през гъстите, ниски храсталаци към мястото, където виел вълкът. Скоро го видял насред една поляна тъкмо пред себе си. Тръгнал към вълка, но той отворил уста и заръмжал. Ушите му прилепнали до главата. Младият вожд знаел този сигнал за опасност, но не показал, че се страхува.
Коленичил на земята и протегнал ръка към изнурения вълк. Ръмженето секнало и още веднъж окаяният вой огласил гората. Животното започнало да се приближава, докато стигнало съвсем близо до вожда. Воят замрял в гърлото на вълка и от отворената му уста се чуло леко скимтене. Сякаш загубило страх, дивото животно пристъпило до коленичилия вожд и положило едрата си глава на коляното му. Младият ловец погледнал в отворената уста и зорките му очи видели, че от рана на задната страна на гърлото на звяра тече кръв. Без да бърза, вождът пъхнал ръката си в устата му. Пръстите му опипали гърлото на животното, където една голяма счупена кост се била забила надълбоко. Вълкът жално заскимтял, докато вождът се опитвал да раздвижи костта, най на края я извадил. Била счупена кост от елен.
Щом костта била извадена, вълкът заподскачал около вожда и започнал да му ближе ръцете. После животното захванало да вие тихо и продължително. В гората се прокраднали някакви шумове и вождът видял, че е заобиколен от глутница от осем горски вълка. Той потупал по главата вълка, сетне с няколко скока животното се отправило към гората, за да оглави чакащата го глутница.
Когато изминали две слънца, младият вожд дочул силен вълчи вой в края на гората. „Това е гласът на водача", казал си той и се запътил натам, откъдето идвал звукът.
Стигнал до последния ред големи кедри и разбрал, че не се лъже. Водачът на вълците тутакси дошъл при вожда, потъркал о него едрата си рунтава глава и го подканил, също както би направило куче, да го последва навътре в гората. Вождът го последвал и намерил глутница вълци, наобиколила един елен, който току-що бил убит. После вълците се потопили в здрача на гората. Вождът се изненадал и зарадвал, когато глутницата оставила елена. Отнесъл самеца на хората в своето село.
Всеки ден, щом слънцето се спуснело ниско в небето и сенчестите пръсти на нощта се протягали към гората, благодарният вълк викал вожда. И винаги там имало един-два елена, готови за него, за да ги отнесе обратно в селото. Скоро вождът и водачът на вълците станали добри приятели и заедно ходели на лов. Те се научили да се разбират един друг и ловът винаги бил добър, когато принцът бил със своя приятел вълка. За щастливите хора вече нямало глад.
Вождът, който бил принц на своето племе, решил да направи голям потлач, на който да му бъде дадено ново име, избрано от самия него. Гладът все още витаел над земята. Най-добрите ловци едва намирали дивеч. С помощта на своите приятели, вълците, младият принц успял да събере много месо за потлача. Помолил водача на вълчата глутница да накара вълците си да ловят не само елени, но и белки, порове и видри, за да може да подари ценните им кожи на вождовете и високопоставените гости, които щели да дойдат на потлача.
А когато настъпил денят на потлача, състояло се голямо угощение и раздаване на подаръци. Церемонията продължила три слънца и на края старият вожд, който ръководел потлача, ударил силно по пода със своя жезъл. В просторната къща настанала тишина. Тогава младият вожд съобщил на хората си, че приема титлата и креста Принц на вълците. Зарадвали се вождовете и хората. Благодарили на младия вожд за огромната помощ за селото по време на нужда.
В чест на срещата с вълка и новото си име Принцът на вълците поръчал да издялат и боядисат тотемен стълб. На върха на големия стълб един горски вълк с широко отворена уста гледал надолу към къщата на принца и към признателните му хора.

Имало едно време една бедна жена, която добила син и понеже той се родил с риза, предсказали му, че на четиринадесетата си година ще вземе царската дъщеря за невеста. Случило се, че наскоро след това царят дошъл в селото и никой не знаел, че той е царят, та когато попитал хората какво ново има, те му отговорили:
– Тия дни се роди едно дете с риза. Каквото и да залови такъв човек, все за негово щастие излиза. Предсказаха му, че като стане на четиринадесет години, царската дъщеря ще му стане невеста.
Царят, който имал лошо сърце, се ядосал от предсказанието. Той отишъл при родителите, престорил се на доброжелател и дружелюбно им рекъл:
– Бедни хора, дайте на мене детето, аз ще го отгледам.
Отначало те отказвали, но когато чужденецът им предложил за него много злато, те си помислили: "Родено е с късмет и това ще бъде за негово добро", па се съгласили накрай и му дали детето.
Царят го сложил в една раклица, потеглил с коня си и яхал, докато стигнал дълбока вода. Хвърлил раклицата в нея и си рекъл: "Спасих дъщеря си от нечакания жених". Ала раклицата не потънала, ами плувнала като малко корабче и ни капка вода не влязла в нея. Тъй плувала тя, додето стигнала наблизо до столицата на царя, където имало една воденица – – на нейния яз се спряла раклицата. Един воденичарски ратай, който за добра чест бил там, видял раклицата, изтеглил я с една кука и помислил, че е намерил голямо съкровище, ала когато я отворил, вътре лежало едно хубаво момченце, което било живо и весело. Той го занесъл при стопаните на воденицата и понеже те нямали деца, зарадвали се и рекли: – Бог ни го е подарил.
Те гледали добре намереното дете и то расло здраво и честито.
Случило се, че царят влязъл веднъж през време на буря във воденицата и попитал воденичарите техен син ли е снажното момче.
– Не – – отвърнали те, – – то е намерено дете, което доплава преди четиринадесет години в едно сандъче до яза и воденичарският ратай го извади от водата.
Тогава царят разбрал, че това не е никой друг, а честитото дете, което той хвърлил във водата, и рекъл:
– Добри хора, може ли да занесе момчето едно писмо до царицата? Ще му дам две жълтици за награда.
– Както заповядате, царю – отговорили стопаните и поръчали на момчето да се приготви.
Царят написал до царицата едно писмо, в което се казвало: "Щом стигне момчето с това писмо, убийте го и го погребете, и всичко това да стане преди още да се върна".
Момчето потеглило на път с това писмо, но сбъркало пътя и вечерта го заварила в една голяма гора. Видяло в тъмнината малка светлина, тръгнало към нея и стигнало до една къщичка. Когато влязло вътре, край огнището стояла съвсем сама една стара жена. Тя се уплашила, като видяла момчето, и рекла:
– Отде идеш и къде отиваш?
– Ида от воденицата – – отговорило то – – и отивам при царицата, на която трябва да занеса едно писмо. Ала се заблудих в гората и много бих искал да пренощувам тука.
– Бедно момче – рекла жената. – ти си попаднало в един разбойнишки дом и когато разбойниците си дойдат, ще те погубят.
– Да дойде, който ще – – рекло момчето, – – не се плаша, но съм тъй уморен, че не мога повече да вървя. – Па се изтегнало на една пейка и заспало. След малко разбойниците си дошли и сърдито попитали кое е това чуждо момче, що лежи там.
– Ах – – рекла старицата, – – то е едно невинно дете, заблудило се в гората и аз го приех от милост. Носи писмо за царицата.
Разбойниците отворили писмото и прочели какво пише в него. Тогава на коравосърдечните разбойници дожаляло и главатарят скъсал писмото, па написал друго, в което се казвало, щом пристигне момчето, да го оженят за царската дъщеря. Оставили го да лежи спокойно на пейката до утринта и когато се пробудило, дали му писмото. Царицата постъпила, както пишело в него, заповядала да направят бляскава сватба и царската дъщеря се венчала за честитото дете. И понеже момъкът бил хубав и приветлив, тя заживяла весело и спокойно с него.
След някое време царят се върнал в двореца си и видял, че предсказанието се е изпълнило и честитото дете е оженено за дъщеря му.
– Как стана това? – – попитал той. – – Аз бях дал съвсем друга заповед в писмото си.
Тогава царицата му дала писмото и му рекла да види сам какво пише вътре. Царят прочел писмото и разбрал, че е било заменено с друго. Той попитал момъка какво е станало с довереното му писмо и защо е донесъл друго вместо него.
– Нищо не зная – отвърнал той. – – Трябва да е сменено през нощта, когато спах в гората.
Ядосал се страшно царят и рекъл:
– Няма да ти мине така леко! Който иска да има моята дъщеря, трябва да ми донесе от пъкъла три златни косъма, отскубнати от главата на дявола; донесеш ли ми това, което искам, ще можеш да задържиш дъщеря ми.
Царят се надявал да се отърве по тоя начин завинаги от него. Ала честитото дете отговорило:
– Ще донеса златните косми, аз не се плаша от дявола.
Взело си подир това сбогом и се отправило на път.
Пътят го завел до един голям град, където пазачът на градските врати го разпитал от какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отвърнало честитото дете.
– Ще ни направиш тогава една добрина – – рекъл пазачът, – – ако ни кажеш защо градският ни кладенец, от който по-рано бликаше вино, пресъхна, та не дава вече дори и вода.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до друг един град, където пазачът също го попитал какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отговорило то.
– Ще ни направиш тогава една добрина, като ни кажеш защо едно дърво в града ни, което по-рано раждаше златни ябълки, сега листа дори не пуща.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до една дълбока вода, през която трябвало да мине. Лодкарят го попитал какъв занаят отбира и какво знае. – Зная всичко – отговорило то.
– Ще ми направиш тогава една добрина – рекъл лодкарят, – – като ми кажеш защо съм принуден постоянно да плавам назад-напред с лодката и никой не ме сменява.
– Ще узнаеш – – отговорило то, – – почакай само, докато се върна.
Като преминало водата, момчето намерило вратата на пъкъла. Вътре било опушено и тъмно и дяволът не бил в къщи, ала старата му майка била там и седяла на един голям стол.
– Какво искаш? – рекла му тя, но не изглеждала твърде сърдита.
– Много искам да имам три златни косъма от главата на дявола – отговорило то, – иначе не мога да задържа жена си.
– Много искаш – – рекла тя. – – Ако си дойде дяволът и те намери, лошо ще си патиш. Ала свиди ми се за тебе, ще видя дали не мога да ти помогна.
Тя го превърнала в мравка и рекла:
– Пъхни се в гънките на сукмана ми, там си запазен.
– Добре – отвърнало то, – туй се нареди, ала много искам да зная още три неща: защо е пресъхнал един кладенец, от който по-рано бликало вино, а сега не дава дори и вода; защо едно дърво, което по-рано раждало златни ябълки, листа дори вече не пуща и защо един лодкар е принуден постоянно да плава назад-напред и никой не го сменява.
– Това са трудни неща – отговорила тя, – ала стой само тихо и мирно и слушай какво ще каже дяволът, когато му отскубвам трите златни косъма.
Когато настанало вечер, дяволът си дошъл в къщи. Щом влязъл и познал, че въздухът не е чист.
– Мирише ми, мирише ми на човешко месо – – рекъл той, – тук нещо не е в ред.
Тогава прегледал и дирил навсякъде, ала не можал нищо да намери. Майка му го смъмрила:
– Тъкмо пометох – рекла тя – – и наредих и ти ми разбъркваш сега всичко: все човешко месо ти е на носа! Седни и вечеряй!
Като се наял и напил, той усетил умора, сложил главата си в полата на майка си, па й рекъл да го попощи. Не минало много, той задрямал и захъркал. Тогава старицата хванала един златен косъм, отскубнала го и го сложила до себе си.
– Ох! – – извикал дяволът. – – Какво правиш?
– Сънувах един лош сън – отговорила майката, – та те хванах за косата.
– Че какво ти се присъни? – попитал дяволът.
– Присъни ми се, че един градски кладенец, от който по-рано бликало вино, е пресъхнал, та и вода дори не иска да извира от него. Коя ли ще е причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Под един камък в кладенеца има жаба. Ако я убият, пак ще потече виното.
Майка му взела пак да го пощи, докато заспал и така захъркал, че прозорците затреперали. Тогава тя му отскубнала втория косъм.
– Ух! Какво правиш? – извикал дяволът сърдито.
– Не се сърди – отговорила тя, – направих го насън.
– Какво ти се присъни пак? – попитал той.
– Присъни ми се, че в едно царство има едно дърво, което раждало по-рано златни ябълки, а сега не ще вече дори и листа да пусне. Коя ли ще е била причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Гризе му корена една мишка. Ако я убият, то пак ще ражда златни ябълки, ала продължи ли още да гризе, дървото съвсем ще изсъхне. Но остави ме на спокойствие с твоите сънища. Ако още веднъж ми смутиш съня, ще ти ударя една плесница.
Майката го успокоила с добро и пак взела да го пощи, докато той заспал и захъркал. Тогава тя хванала третия златен косъм и го отскубнала. Дяволът подскочил, развикал се и посегнал разлютен към нея, ала тя го пак умирила и рекла:
– Кой може да знае що прави при лоши сънища?
– Та какво ти се присъни? – – попитал той все пак с любопитство.
– Присъни ми се един лодкар, който се оплакваше, че е принуден постоянно да плава назад-напред с лодката си и никой не го сменява. Коя ли ще е причината?
– Хе, глупак! – – отговорил дяволът. – – Когато дойде някой и поиска да мине отвъд, трябва да му даде върлината в ръка, тогава другият ще трябва да кара лодката, а той е свободен.
Понеже била вече отскубнала трите златни косъма и получила отговор на трите въпроса, майката оставила дявола на мира и той спал, докато настъпил денят.
Когато дяволът излязъл, старицата извадила мравката от гънката на сукмана си и възвърнала човешкия образ на честитото момче.
– Ето ти трите златни косъма – рекла тя, – а какво отвърна дяволът на трите ти въпроса трябва и сам да си чул.
– Да – отговорило то, – чух го и го запомних.
– И тъй – помогнах ти – рекла тя, – сега можеш да си поемеш пътя.
То поблагодарило на старицата за добрината, напуснало пъкъла и било много весело, че всичко е свършило така благополучно. Стигнало при лодкаря и трябвало да му даде обещания отговор.
– Прехвърли ме най-напред отвъд – рекло честитото момче, – тогава ще ти кажа как да се освободиш.
И когато стигнали на другия бряг, дало му съвета на дявола:
– Когато дойде пак някой, който иска да го прехвърлиш отвъд, дай му върлината в ръка!
То продължило пътя си и дошло до града, където било безплодното дърво и където пазачът също поискал отговор. Момчето му казало, каквото чуло от дявола:
– Убийте мишката, която гризе корена му, и то пак ще ражда златни ябълки!
Тогава пазачът му поблагодарил и му дал за награда две магарета, натоварени със злато. Най-сетне дошло при града, чийто кладенец бил пресъхнал. То казало на вратаря, както казал дяволът:
– В кладенеца под един камък има жаба, трябва да я намерите и убиете, тогава той пак ще дава вино.
Пазачът му поблагодарил и също му дал две магарета, натоварени със злато. Най-после честитото момче пристигнало в двореца при жена си, която се зарадвала от сърце, като го видяла и чула, че е сполучило във всичко. На царя то дало трите златни косъма, които искал; а като видял и магаретата със златото, царят много се развеселил и рекъл:
– Сега всички условия са изпълнени и ти можеш да задържиш дъщеря ми. Но кажи ми, драги зетко, отде взе толкова злато? Та това е грамадно богатство!
– Минах през една река – отговорило то – и си го взех оттам. Вместо пясък по брега е пълно със злато.
– Дали мога си взе и аз от него? – – попитал царят, пламнал от алчност.
– Колкото щеш – – отговорило то. – – На реката има един лодкар, накарай го да те прехвърли отвъд и ще можеш да си напълниш торбите.
Користолюбивият цар се спуснал презглава на път и като дошъл до реката, кимнал на лодкаря да го прехвърли. Лодкарят дошъл и му казал да се качи и като стигнали на другия бряг, той му дал върлината в ръцете и скочил от лодката. Оттогава царят трябвало да кара лодката като наказание за греховете си.
– Дали я кара още?
То се знае. Едва ли някой му е взел върлината.

Имало едно време едно мъжленце и една женичка. Те се били оженили неотдавна и живеели още като младоженци. Един ден мъжленцето рекло:
– Аз ще отида на нивата, женичке. Когато се върна, искам да има на трапезата малко печено, да заситя глада си, и малко прясно питие, да утоля жаждата си.
– Върви, мъжленце – – рекла женичката, – – върви, ще направя всичко според волята ти.
И като наближило време за обед, тя откачила една наденица от камината, турила я в един тиган, прибавила й масло и сложила тигана на огъня. Наденицата започнала да се пържи и цвърчи, а женичката стояла, държала дръжката на тигана и си мислела разни работи. Изведнъж й минало през ума: "Ами че докато наденицата се опържи, ти можеш да слезеш в избата и да наточиш питието." Тогава тя закрепила добре опашката на тигана, взела една кана, слязла в избата и започнала да точи бира. Бирата течала в каната, а женичката я гледала. Изведнъж й минало през ума: "Уха, кучето горе не е вързано, може да грабне наденицата от тигана и ето ти тебе работа!" В миг тя изтичала по стълбата на избата. Ала кучето било вече налапало наденицата и я влачело подире си по земята. Женичката се спуснала подир него и доста време го гонила по полето. Но кучето било по-бързо от нея и не изпущало наденицата, а тичало с нея през нивите. "Загубеното – загубено", рекла женичката, па се върнала и понеже се уморила от бяг, тръгнала си полекичка, за да се разхлади. А през това време бирата продължавала да тече от бурето, защото женичката не завъртяла канелката, и когато каната се напълнила и нямало вече място в нея, тя започнала да тече в избата и не престанала, докато не се изпразнило цялото буре.
Още от стълбата женичката видяла бедата. "Главо – рекла си тя, – как ще направиш сега, та мъжлето ти да не забележи?" Тя помислила малко и най-сетне й дошло на ум, че от последния пазар в хамбара им останал един чувал хубаво пшеничено брашно – него намислила тя да донесе и да насипе върху бирата. Качила се в хамбара, снела чувала и го стоварила право върху пълната кана, която се катурнала и питието за мъжлето й също се ливнало в избата. "Тъй си е и редно – – рекла женичката, – дето е едното, там трябва да бъде и другото" и пръснала брашното из цялата изба. Като свършила, много се зарадвала на умната си работа и рекла: "Виж само как чисто и уредено изглежда тука!" Дошло си по пладне мъжлето:
– Е, жено, какво си ми приготвила?
– Ах, мъжленце – – отговорила тя, – – рекох да ти опържа една наденица, но додето точех бирата за нея, кучето я грабна от тигана, а пък додето тичах подир кучето, бирата изтече. Рекох си после да подсуша бирата с пшениченото брашно, па катурих и каната, но не се безпокой, избата е пак съвсем суха.
Мъжлето рекло:
– Женичке, женичке, не биваше да правиш това! Да оставиш да ти грабнат наденицата и да изтече бирата от бурето, па да разсипеш отгоре на това и бялото ни брашно!
– Ах, мъжленце, аз не знаех, че не бивало, трябваше да ми кажеш!
Мъжът си помислил: "Ако така върви работата с твоята жена, ще трябва добре да предвиждаш от по-рано."
След някое време той събрал една хубава сумица талери, сменил ги в злато и рекъл на женичката си:
– Виждаш ли тия жълти дрънкулки, ще ги туря в едно гърне и ще ги заровя в обора под яслите, но да не си ги пипнала, иначе зле ще си патиш.
– Не, мъжленце – отговорила тя, – клетва давам, че не ще ги пипам.
И ето че веднъж, когато мъжа го нямало в селото, дошли търговци, които продавали грънци, и попитали младата жена няма ли да си купи нещо.
– Ах, мили хора – – рекла женичката, – – нямам пари и не мога нищо да купя, но ако ви трябват жълти дрънкулки, тогава мога да взема нещо.
– Жълти дрънкулки ли? Защо не, я дай да ги видим.
– Влезте в обора и копайте под яслите, там ще намерите жълтите дрънкулки. Аз не бива да идвам с вас.
Синковците влезли, разкопали и намерили чистото злато. Те го грабнали и избягали, като оставили грънците си в къщата на женичката. Женичката си рекла, че новите съдове все ще й потрябват. Но понеже в готварницата и без туй съдовете били много, тя счупила дъната на всички гърнета и ги турила за украса по коловете на оградата около къщи. Когато мъжлето си дошло и видяло новата украса, попитало:
– Женичке, какво си направила?
– Купих ги, мъжленце, за жълтите дрънкулки, които бяха скрити под яслите, но самата аз не съм нищо пипала, грънчарите сами си ги изкопаха.
– Ах, жено – – рекъл мъжът, – – каква пакост си направила! Това не бяха никакви дрънкулки, ами чисто злато и то ни беше цялото богатство! Не биваше да правиш това нещо!
– Да, мъжленце – отговорила тя, – но аз не знаех, че работата е такава. Трябваше от по-рано да ми кажеш.
Женичката постояла и помислила малко, па рекла:
– Слушай, мъжо, ние ще си възвърнем златото, хайде да настигнем крадците.
– Хайде! – – рекло мъжленцето. – – Ще се опитаме, но вземи масло и сирене, за да има какво да ядем по пътя.
– Добре, мъжленце, ще взема.
Те потеглили на път и понеже мъжленцето имало по-силни крака, женичката вървяла по-назад. "Аз печеля – – мислела си тя. – – Когато почнем да се връщаме, аз ще имам по-малко път." Скоро стигнали до една планина. Колелата на колите били издълбали две дълбоки бразди по пътя, който прехвърлял планината. "Гледай ти – рекла си женичката, – – как са разранили бедната земица! Цял живот не ще може да заздравее." И от състрадание тя взела маслото и намазала двете бразди, за да не ги премазват толкова колелата. А докато се навеждала, една бучка сирене паднала от кошницата и се търкулнала надолу от планината. Женичката рекла: "Аз вече изкачих тоя път и не ща да се връщам назад, нека друга бучка я настигне и доведе." И тъй, тя взела друга бучка сирене и я търкулнала надолу. Ала бучките не се върнали, та тя пуснала трета бучка надолу и си мислела: "Навярно чакат дружинка и сами няма да се върнат". Като не се върнали и трите, тя си рекла: "Гледай ти работа! Възможно е третата да не е намерила пътя и да се е заблудила, ще пратя четвърта да ги повика." Ала и четвъртата не свършила по-добра работа от третата. Тогава женичката се разядосала и търкулнала и петата, и шестата, а това били последните бучки. Тя почакала малко, като се прислушвала дали не ще дойдат, но те не дошли и жената рекла:
– Вървете по дяволите, много се бавите! Да не мислите, че ще седна да ви чакам? Аз ще си вървя по пътя, вие можете да ме догоните, имате по-млади крака от мене.
Женичката потеглила и настигнала мъжленцето, което се било спряло и чакало, защото било здравата огладняло.
– Хайде, давай, каквото си взела за ядене. Тя му подала само сухия хлебец.
– А де са маслото и сиренето? – – попитало мъжленцето.
– Ах, мъжленце – – рекла женичката, – – с маслото намазах браздите на пътя, а бучките сирене ей сега ще дойдат. Едната избяга от мене, та пратих другите да я повикат.
Мъжленцето рекло:
– Не биваше да правиш това, женичке, не биваше да мажеш маслото по пътя и да търкаляш сиренето от планината.
– Да, мъжленце, но трябваше от по-рано да ми кажеш.
Тогава те похапнали заедно сух хлебец и мъжленцето рекло:
– Женичке, заключи ли у дома, като излезе?
– Не, мъжленце, трябваше от по-рано да ми кажеш.
– Иди си тогава и заключи къщата, та после ще продължим пътя си. Донеси и нещо друго за ядене, аз ще те чакам тука.
Женичката потеглила назад и си мислела: "Мъжленцето иска да си похапне нещо друго, сирене и масло не му допада. Ще взема тогава една кърпа сухи круши и една стомна оцет." Подир това тя заключила горната врата, а долната врата извадила и я вдигнала на гръб, като си мислела, че най-добре ще бъде запазена къщата, ако човек пази вратата. Женичката не бързала твърде по пътя и си думала: "Тъкмо да може и мъжленцето по-длъжко да си почине". Като стигнала при него, тя рекла:
– Ето ти, мъжленце, къщната врата, сам можеш да пазиш сега къщата.
– Ох, Господи – – рекъл той, – – каква умна жена имам! Маха долната врата, за да може всеки да влезе, а горната врата заключва. Сега е вече късно да се връщаш още веднъж в къщи, но щом си донесла вратата до тука, ще я носиш и нататък.
– Вратата ще нося, мъжленце, но сухите круши и оцетът много ми тежат, ще ги покача на вратата, нека тя да ги носи.
Отишли те в гората и почнали да търсят крадците, ала не ги намерили. Понеже се стъмнило вече, покачили се на едно дърво, за да пренощуват. Ала едва-що седнали и през храстите се задали хубостниците, които отнасят онова, което не иска да тръгне с тях, и които намират нещата, преди още да са се загубили. Те седнали тъкмо под дървото, на което седели мъжленцето и женичката, наклали огън и рекли да си поделят плячката. Мъжленцето слязло от другата страна на дървото, събрало камъни, покачило се пак и започнало да хвърля, за да пребие разбойниците. Ала камъните не улучили никого, а разбойниците рекли:
– Скоро ще съмне, вятърът рони игличките от бора.
Женичката държала още вратата на гърба си и понеже много й тежала, помислила си, че сухите круши са виновни за това и рекла:
– Мъжленце, ще трябва да хвърля крушите.
– Не, женичке, не сега – – рекло мъжленцето, – – те могат да ни издадат.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежат.
– Ех, хвърляй ги тогава, дявол да те вземе!
Крушите се посипали през клоните и разбойниците рекли:
– От птиченцата е.
Подир малко, понеже вратата все още тежала, женичката рекла:
– Ах, мъжленце, трябва да хвърля и оцета.
– Не, женичке, не бива, може да ни издаде.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
– Ех, хвърляй го тогава, дявол да те вземе!
Тогава тя изляла оцета и той опръскал разбойниците. Те си рекли: "Роса пада вече".
Най-сетне женичката си помислила: "Дали пък вратата не ми тежи много?" и рекла:
– Мъжленце, трябва да хвърля и вратата.
– Не, женичке, не сега, може да ни издаде.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
– Не, женичке, дръж я здраво.
– Ах, мъжленце, ще я пусна.
– Ех – отговорило разсърдено мъжленцето, – пущай я тогава, дявол да те вземе!
Тогава вратата паднала с голям шум долу и разбойниците извикали:
– Дяволът слиза от дървото! – – па си плюли на петите и оставили всичко, каквото носели.
Когато на заранта двамата съпрузи слезли долу, намерили своето злато и си го занесли в къщи.
Като се върнали у дома си, мъжленцето рекло:
– Женичке, сега ще трябва да бъдеш и прилежна, и работлива.
– Да, мъжленце, ще работя, ще ида на нивата да жъна.
Като отишла на нивата, женичката си рекла: "Дали да ям, преди да почна да жъна, или по-рано да се наспя? Я да хапна по-напред!"
Тогава тя се нахранила, па след яденето й се приспало, но не си легнала, а почнала да жъне. Ала както била сънлива, надрала си със сърпа всичките дрехи – – и престилката, и роклята, и ризата. Когато се разсънила, видяла се почти гола и си рекла: "Дали съм аз, или не съм аз? Не, не съм аз!" В това време вече се стъмнило. Женичката се завтекла в село, почукала на прозореца на мъжа си и повикала:
– Мъжленце!
– Какво има?
– Искам да зная дали женичката ти е вътре.
– Да, да – отговорило мъжленцето, – трябва вече да си е легнала и да спи.
– Добре – рекла си тя, – – значи аз съм си в къщи – и побягнала обратно.
Вън от селото тя срещнала крадци, които се готвели да крадат. Отишла при тях и рекла:
– Аз ще ви помогна в кражбата.
Крадците си помислили, че тя познава мястото и се съгласили. Тогава женичката тръгнала пред крадците и викнала:
– Хора, имате ли нещо? Ние искаме да го откраднем!
Крадците си рекли: "Сега я наредихме! и поискали да се отърват от нея. Затова й казали:
– В поповата нива накрай село има ряпа, иди ни наскуби.
Женичката отишла на нивата и започнала да скубе, но понеже била ленива, никак не се изправяла. Минал в това време един човек, видял я, поспрял се и си помислил, че дяволът рови така из ряпата. Завтекъл се той в село и рекъл на попа:
– Дядо попе, във вашата нива е влязъл дяволът и скубе ряпа.
– Ах, Господи – отговорил попът, – аз съм с куц крак и не мога да ида да го прогоня.
Мъжът отвърнал:
– Аз ще те подпирам – – и го повел навън от селото. Когато стигнали до нивата, женичката се изправила и се протегнала.
– Ай, дяволът! – – извикал попът и двамината хукнали да бягат, а попът бягал с куция си крак по-бърже от човека със здравите крака, който го подпирал.

Една вечер един млад барабанчик, като вървял сам през полето, стигнал до едно езеро. На брега на езерото имало три парчета бяло платно.
– Брей, че тънко платно! – – рекъл той и пъхнал едното парче в джоба си.
Отишъл си след това в къщи, забравил за намереното и си легнал. Ала тъкмо почнал да се унася в сън, счуло му се, че някой вика името му. Вслушал се и доловил един тих глас, който го зовял:
– Барабанчико, барабанчико, събуди се!
Той не можел нищо да види, тъй като било тъмна нощ, но му се сторило, че някой снове назад-напред край леглото.
– Хей, какво искаш? – попитал той.
– Върни ми – – отговорил гласът – – ризката, която ми взе снощи при езерото.
– Ще ти я върна – – рекъл барабанчикът, – – ако ми кажеш кой си.
– Ах – отвърнал гласът, – аз съм дъщеря на един силен цар, ала попаднах под властта на една магьосница, та съм принудена да живея в стъклената планина. Всеки ден трябва да се къпя с двете си сестри в езерото, но без ризката си не мога да отлетя. Моите сестри си отидоха, а аз бях принудена да остана. Моля ти се, върни ми ризката.
– Успокой се, клето дете – рекъл барабанчикът. – На драго сърце ще ти я върна.
Извадил той ризката от джоба си и я подал в тъмнината. Тя бързо я сграбчила и понечила да си тръгне.
– Почакай един миг – – рекъл той, – – може би ще мога да ти помогна.
– Можеш да ми помогнеш само ако се изкачиш на стъклената планина и ме освободиш от властта на магьосницата. Но ти не можеш да стигнеш до стъклената планина, пък дори и да дойдеш до нея, не можеш се изкачи при мене.
– Каквото искам, мога да го направя – – рекъл барабанчикът. – – Жал ми е за тебе и от нищо не ще се уплаша. Само че не зная пътя, който води към стъклената планина.
– Пътят минава през голямата гора, в която живеят човекоядците – отговорила тя, – повече не бива да ти казвам.
След това той чул как тя прошумяла и отлетяла. Щом се пукнала зората, барабанчикът станал, препасал барабана си, тръгнал без страх и влязъл право в гората. Като повървял малко и не видял никакъв великан, той си рекъл: "Трябва да ги събудя тия сънливци", па дръпнал барабана отпреде си и му теглил такова биене, че птиците изхвръкнали с писък из дърветата. След малко се надигнал и един великан, който спял в тревата – голям колкото ела.
– Ей ти там, дребосъче – извикал му той, – какво си се раздумкал тука, та ми развали най-сладкия сън?
– Барабаня – – отговорил барабанчикът, – – защото след мен идват много хиляди бойци. Да знаят накъде е пътят.
– Та какво ще правят те в моята гора? – попитал великанът.
– Искат да ти светят маслото и да очистят гората от едно такова чудовище, каквото си ти.
– Охо – – рекъл великанът, – – като мравки ще ви стъпча!
– Мислиш ли, че можеш им направи нещо? – – рекъл барабанчикът. – Като се наведеш да уловиш някого, той ще припне и ще се скрие. Ала щом легнеш и заспиш, те ще излязат из храстите и ще започнат да се катерят по тебе. Всеки има запъхнат на пояса си по един чук от стомана: с тия чукове ще ти разбият черепа.
Великанът се поначумерил и си рекъл: "Ако се заловя с тоя лукав народ, работата може да свърши зле за мене. С вълци и мечки лесно се оправям, ала от тия червеи не мога да се браня."
– Слушай, дребосъче – – рекъл той, – – иди си, обещавам ти, че занапред ще оставя на мира и тебе, и другарите ти, а пък ако имаш още някакво желание, кажи ми го – искам да ти направя някое добро.
– Ти имаш дълги крака – – рекъл барабанчикът – и можеш да тичаш по-бързо от мене. Занеси ме на стъклената планина и аз ще дам на войските си знак да се върнат и да те оставят засега на мира.
– Ела, червейче – рекъл великанът. – Седни на рамото ми, ще те занеса, дето искаш.
Дигнал го великанът, а барабанчикът започнал отвисоко да бие барабана – за свое удоволствие.
"Това навярно е знакът, че другият народ трябва да се върне назад" – мислел си великанът."
Като повървели малко, на пътя им се появил втори великан, който взел барабанчика от първия и го запъхнал в петлицата на дрехата си. Барабанчикът докопал копчето, което било голямо колкото паница, хванал се здраво за него и весело загледал наоколо си. Стигнали след това трети великан, който го взел от петлицата и го турил на полата на шапката си. Там барабанчикът се разхождал назад-напред и гледал над върховете на дърветата, а като съгледал една планина в синята далечина, рекъл си: "Това ще е стъклената планина".
И наистина тя била. Великанът направил още няколко крачки и стигнал при полите на планината, където сложил барабанчика. Барабанчикът помолил великана да го занесе на върха на стъклената планина, ала той поклатил глава, избърборил нещо в брадата си и се върнал в гората.
Застанал бедният барабанчик пред планината, която била висока колкото три планини една върху друга, а била и гладка като огледало. Гледал той и не можел да измисли как да се изкачи. Започнал да се катери по склона, но все се плъзгал и се връщал долу.
"Де да бях сега птица!" – помислил си той, ала какво можело да му помогне желанието? Крила все пак не му израсли. Докато стоял тъй и не знаел как да си помогне, съгледал недалеко двама мъже, които се препирали здравата за нещо. Отишъл при тях и разбрал, че не можели да се спогодят за едно седло, което стояло на земята и което всеки искал да вземе за себе си.
– Ех, че сте глупци – – рекъл той, – – карате се за седлото, а пък нямате кон за него.
– Седлото струва да се препира човек за него – отговорил единият от мъжете. – Който седне на него и пожелае да бъде занесен някъде, било то и накрай света, ще се намери там в същия миг, в който е изказал желанието си. Седлото е на двама ни, мой ред е сега да го яздя, ала другият не ми дава.
– Аз ще реша препирнята ви – – рекъл барабанчикът, отдалечил се малко и побил една бяла пръчка в земята. Върнал се след това и рекъл:
– – Тичайте сега към целта: който пръв стигне там, той ще язди по-напред.
Хукнали двамата, но щом се отдалечили на няколко крачки, барабанчикът се метнал на седлото, пожелал да бъде на стъклената планина и додето мигне – – намерил се там. На билото на планината имало равнина, сред която се издигала стара каменна къща; пред къщата имало голямо рибно езеро, а зад нея – – гъста гора. Не се виждали ни хора, ни животни. Всичко било тихо, само вятърът шумял в дърветата и облаците плували съвсем близко над главата на барабанчика. Той отишъл до вратата и почукал. Щом чукнал трети път, една баба с мургаво лице и червени очи отворила вратата. Тя имала очила на дългия си нос. Изгледала го остро и го попитала какво иска.
– Подслон, храна и легло – – отговорил барабанчикът.
– Ще ги имаш – – рекла бабата, – – ако извършиш в замяна три работи.
– Защо не – – отговорил той, – – аз не се плаша от никоя работа, ако ще да е и най-тежката.
Бабата го пуснала вътре, дала му ядене и хубаво легло за през нощта. На сутринта, след като се бил наспал, бабата извадила от костеливия си пръст един напръстник, подала го на барабанчика и рекла:
– Хайде сега на работа. Иди изпразни езерото с тоя напръстник. Ала преди да настъпи нощта, ти трябва да си го изпразнил и да си събрал и наредил една до друга според вида и големината им всичките риби от езерото.
– Тази работа е малко чудновата – – рекъл барабанчикът, ала отишъл при езерото и започнал да черпи водата. Черпил той цялата заран, но какво може да направи човек с един напръстник, па ако ще и хиляда години да черпи? Като станало пладне, той си рекъл: "Всичко е напразно и все едно е дали работя или не". Спрял и седнал. Тогава от къщичката дошло едно момиче, сложило му една кошница с ядене и рекло:
– Много тъжен изглеждаш. Какво ти е?
Той го погледнал и видял, че е чудно хубаво.
– Ах – – рекъл той, – – аз не мога да изпълня още първата работа, а какво ще стане с другите? Тръгнах да търся една царска дъщеря, която живеела тука, ала не я намерих. Ще продължа пътя си.
– Остани тук – – рекло момичето. – – Аз ще ти помогна. Ти си уморен, сложи глава в скута ми и си поспи. Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
Барабанчикът не чакал да го канят втори път. А щом затворил очи, тя завъртяла един чудотворен пръстен и рекла: "Горе вода, навън риби". Веднага водата се издигнала нагоре като бяла мъгла и отминала заедно с другите облаци, а рибите запляскали, изскочили на брега и налягали една до друга според големината и вида си. Като се събудил, барабанчикът учуден видял, че всичко е изпълнено. А момичето рекло:
– Една от рибите не лежи при другите като нея, ами настрани. Когато бабата дойде довечера и види, че всичко, което е искала, е извършено, ще те попита: "Защо е сама тая риба?" Тогава ти хвърли рибата в лицето й и речи: "Тя е за тебе, стара вещице!"
Дошла вечерта и бабата като го попитала за рибата, той я хвърлил в лицето й. Тя се престорила, че не забелязва нищо и премълчала, ала го изгледала със злобни очи. На другата сутрин рекла:
– Вчера се отърва с много лека работа, трябва да ти дам по-тежка. Днес ще трябва да изсечеш цялата гора, да нацепиш дървата и да ги струпаш на кладници. И всичко трябва да бъде готово до довечера.
Тя му дала един топор, един чук и два клина. Но топорът бил от олово, а чукът и клиновете от тенекия. Едва почнал да сече и топорът му се извил, а чукът и клиновете се смачкали. Той не знаел как да си помогне в тая беда, ала на обед дошло пак момичето с яденето и го утешило:
– Сложи глава в скута ми и си поспи – – рекла тя. – – Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
Тя завъртяла своя чудотворен пръстен и в същия миг цялата гора се повалила с трясък, дърветата се нацепили от само себе си и се наредили на кладници, сякаш невидими великани извършили работата. Когато той се събудил, момичето рекло:
– Виж, дървата са нацепени и натрупани. Останал е само един клон. Като дойде довечера бабата и попита защо е настрани тоя клон, удари я с него и кажи: "Той е за тебе, вещице!"
Старата дошла.
– Видиш ли – – рекла тя – – колко лека беше работата. Ала за кого лежи тоя клон там?
– За тебе, вещице! – – отговорил той и я ударил с него.
Но тя се направила, че нищо не е усетила, подсмихнала се и рекла:
– Утре на ранина трябва да струпаш всички дърва на един куп и да ги запалиш и изгориш.
Станал той, още щом се пукнала зората, и почнал да пренася дървата, ала може ли човек сам-самичък да събере накуп цяла гора? Работата никак не споряла. Ала момичето не го изоставило в бедата: донесло му то на обед яденето и той, след като се нахранил, сложил глава в скута й и заспал. Когато се събудил, всичките дърва горели с грамаден пламък, който издигал езиците си чак до небето.
– Чуй ме – – рекло момичето, – – когато дойде вещицата, ще те накара да изпълниш разни нейни поръчки. Правиш ли без страх, каквото тя иска, нищо не може да ти стори, ала изплашиш ли се, огънят ще те грабне и ще те погълне. Накрая, след като си извършил всичко, грабни я с две ръце и я хвърли в средата на огъня.
Отишло си момичето, а не след дълго дошла тихичко бабата.
– Уха, студено ми е – – рекла тя, – – ала тоя огън гори здравата, ще сгрее старите ми кокали, ще ми стане хубаво. Но хе там има един пън, който не ще да гори, я го извади. Направиш ли и това, свободен си и можеш да отидеш, където щеш. Само побързай.
Барабанчикът не му мислил много, а скочил сред пламъците; ала те нищо не му сторили. Дори косите му не опърлили. Той извадил пъна и го турил настрана. Но щом се допряло до земята, дървото се преобразило и пред барабанчика застанало хубавото момиче, което му помагало в бедите. По копринените, лъскави като злато дрехи, с които то било облечено, той разбрал, че това е царската дъщеря. Но бабата се усмихнала злобно и рекла:
– Ти мислиш, че си я вече избавил, ала тя не е още твоя.
Тя понечила да се хвърли върху момичето и да го отведе, но той я сграбил с две ръце, дигнал я високо и я хвърлил в голямата уста на пламъците, които се сключили над нея, сякаш се радвали, че поглъщат една вещица. Тогава царкинята погледнала барабанчика и като видяла, че е хубав момък и си спомнила как изложил на опасност живота си, за да я спаси, подала му ръката си и рекла:
– Ти се реши на всичко заради мене, ала и аз ще сторя всичко за тебе. Обещаеш ли да ми бъдеш верен, ще станеш мой съпруг. Ще имаме всичко – – доста е онова, което вещицата е събрала тук.
Тя го завела в къщата. Там имало ковчези и ракли, пълни със скъпоценности. Те оставили златото и среброто и взели само безценните камъни. Не искали да стоят вече на стъклената планина и той й рекъл:
– Седни при мене на седлото и ние ще полетим надолу като птици.
– Не ми се харесва това старо седло, – – рекла тя. – – Стига само да завъртя моя чудотворен пръстен и ще се намерим у дома.
– Бива – – отговорил барабанчикът, – – хайде пожелай да се намерим пред градските порти.
В един миг те били там и барабанчикът рекъл:
– Искам да ида най-напред да се обадя на моите родители. Чакай ме тука в полето, скоро ще се върна.
– Ах – рекла царкинята, – моля ти се, пази се да не целунеш родителите си по дясната буза, защото ще забравиш всичко и аз ще остана изоставена и сама тук на полето.
– Как мога да те забравя? – – рекъл той и стиснал ръката й, като обещал скоро да се върне.
Когато влязъл в бащината си къща, не могли да го познаят кой е – толкова много се бил променил, защото трите дни, които прекарал в стъклената планина, били три дълги години. Тогава той се обадил кой е, родителите му се зарадвали и се хвърлили да го прегръщат. Сърцето му било така развълнувано, че той забравил думите на момичето и ги целунал по двете бузи. Ала щом ги целунал по десните бузи, всяка мисъл за царкинята изчезнала от главата му. Той изпразнил джобовете си и насипал цели шепи едри безценни камъни на масата. Родителите му просто не знаели какво да сторят с такова голямо богатство. Баща му направил един палат, заобиколен с градини, гори и ливади, сякаш някой княз щял да живее в него. А когато палатът бил готов, майката рекла:
– Намерих ти едно момиче. Сватбата ще стане след три дена.
Синът се съгласил с всичко, което родителите му пожелали.
Дълго време стояла клетата царкиня край града и чакала да се върне момъкът. Като се мръкнало, тя си рекла: "Навярно е целунал родителите си по дясната буза и ме е забравил".
Сърцето й се изпълнило с мъка и тя не пожелала да се върне в бащиния си дом, ами решила да остане в една самотна горска къщичка. Всяка вечер отивала в града и минавала край неговата къща. Той я виждал понякога, ала не я познавал вече. Най-сетне тя чула веднъж хората да казват: "Утре ще му бъде сватбата". Тогава тя си рекла: "Ще се опитам да спечеля отново сърцето му". Като се минал първия сватбен ден, тя завъртяла своя чудотворен пръстен и рекла:
– Една премяна, светла като слънцето!
В миг дрехите се появили пред нея и били толкова светли, сякаш били изтъкани от самите слънчеви лъчи. Като се събрали всички гости, тя влязла в гостната. Всички почнали да се чудят на хубавата премяна, а най-вече невестата; и тъй като много обичала хубавите дрехи, тя отишла при чужденката и я попитала съгласна ли е да й я продаде.
– За пари не – – отговорила тя. – Но ако ми позволите да прекарам първата нощ пред вратата на покоите, в които спи женихът, ще я дам.
Невестата не могла да надвие желанието си да има премяната и се съгласила, ала смесила в нощното вино на жениха един приспивателен лек, от който той заспал дълбок сън. Когато всичко утихнало, царкинята коленичила пред вратата на покоите, открехнала я и повикала:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Ала всичко било напразно: барабанчикът не се събудил и като настъпило утрото, царкинята трябвало да си отиде, без да постигне целта си. На втората вечер тя завъртяла чудотворния си пръстен и рекла:
– Една премяна, сребърна като месеца!
Като се явила на празненството с новите дрехи, които били нежни като светлината на месеца, у невестата се събудило желание и тях да има. Но царкинята й ги обещала при условие, че й позволи да прекара и втората нощ пред вратата на покоите. В нощната тишина тя пак повикала:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Ала нищо не могло да събуди барабанчика, който бил упоен от приспивното питие. Скръбна си отишла тя на утринта в горската къщичка. Но прислужниците били чули жалбата на чужденката и разказали за това на жениха; те му казали също, че той не могъл да чуе нищо, защото му били сипали приспивен лек във виното.
На третата вечер царкинята завъртяла чудотворния пръстен и рекла:
– Една премяна, бляскава като звездите!
Като се показала на празненството с нея, невестата се омаяла от блясъка на дрехите, които били много по-хубави от по-раншните. Тя изгаряла от желание да ги има.
– Искам ги и трябва да ги имам – рекла тя. Момичето й ги дало, както и другите, но пак с условие да прекара нощта пред вратата на жениха. Ала женихът не изпил тоя път виното, което му поднесли преди лягане, ами го плиснал под леглото. И когато всичко в къщи утихнало, той чул нежен глас, който го зовял:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Изведнъж спомените му възкръснали.
– Ах – извикал той, – как можах да постъпя така вероломно! Ала виновна е целувката, която в сърдечната си радост сложих на десните бузи на родителите си: тя ме зашемети.
Той скочил на крака, хванал царкинята за ръката и я завел при леглото на родителите си.
– Тази е истинската ми невеста – рекъл той, – ако се оженя за друга, ще сторя голяма неправда.
Като чули как станало всичко, родителите му се съгласили. Тогава запалили отново свещниците в гостната, донесли барабаните и тръбите, поканили приятелите и роднините да дойдат наново и отпразнували с голяма радост истинската сватба. Първата невеста получила за отплата хубавите дрехи и останала доволна.

Един обущар обеднял не по своя вина толкова много, че най-сетне не му останало нищо друго освен малко кожа, колкото за едни обувки. Скроил той вечерта обувките, които смятал да почне на заранта, и понеже имал чиста съвест, легнал си спокойно и заспал. На заранта, като рекъл да седне на работа, видял обущата съвсем готови на масата. Той се учудил и не знаел какво да мисли. Взел обувките в ръка, за да ги разгледа по-отблизо. Те били тъй чисто изработени, че нямало ни един погрешен бод – – сякаш били работа на истински майстор. След малко влязъл един купувач. И понеже обувките много му се понравили, платил повече от обикновено, та обущарят можал да си купи с парите кожа за два чифта обувки. Скроил ги той вечерта и смятал на следната заран с пресни сили да се залови за работа, но не станало нужда от това: когато станал, те били вече готови. Не се забавили и купувачите, които му дали толкова пари, че можал да си купи кожа за четири чифта обувки. На заранта намерил и четирите чифта готови. И така продължавало непрекъснато: каквото скроявал вечерта, на заранта бивало изработено. Скоро той си имал един хубав приход и накрая станал богат човек.
Една вечер, след като накроил кожата, той рекъл на жена си, преди да си легнат:
– Какво ли ще бъде, ако бдим тая нощ, за да видим коя ръка ни помага толкова много?
Жената се съгласила и запалила една свещ. След това те се скрили в ъгъла зад окачените дрехи и зачакали. Когато станало полунощ, дошли две малки, голи, мили човечета, седнали на обущарската маса, взели всичко, нарязано за работа, и започнали тъй сръчно и бързо да дупчат, да шият и чукат с пръстчетата си, че обущарят, смаян, не можел да си откъсне очите от тях. Те не спирали, докато всичко не било свършено и сложено готово на масата; след това бързо побягнали. На другата заран жената рекла:
– Малките човечета ни направиха богати, ще трябва да им се отблагодарим за това. Те ходят голи, нямат нищо на гърба си и мръзнат. Знаеш ли какво? Аз ще им ушия ризки, палтенца, елечета и гащички и ще уплета на всяко по един чифт чорапи, ти пък направи на всяко по едни обувчици.
Мъжът отвърнал:
– Напълно съм съгласен.
И вечерта, след като всичко било готово, те наслагали подаръците вместо накроена кожа на масата и се скрили, за да видят какво ще правят човечетата. В полунощ те доприпкали и веднага поискали да се заловят за работа. Ала като намерили вместо нарязана кожа гиздавите дрешки, отначало се учудили, а после много се зарадвали. Те се облекли бързо, почнали да гладят хубавите дрехи на снагите си и да пеят:
– Нали сме сръчни обущари, получихме чудесни дари!
После заскачали, затичали и заиграли по столове и маси. Най-сетне излезли, играейки, из вратата. От нея нощ те не се върнали вече, но на обущаря вървяло все на добро и до края на живота си той сполучвал във всичко, което започвал.