Имало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището. А децата му били седем. Седемте дечица на миндера седят и искат каша да ядат. А в къщата нито зрънце жито, нито шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл? Защо не те свърта в къщи?
– Дай ми, братко, малко брашно на заем. Аз след това ще си го отработя.
– Добре – рекъл Иван богаташът, – на ти паничка с брашно, а ще ми върнеш един чувал.
– Какво говориш, братко, за една паничка – цял чувал! Не е ли много?
– А като ти е много, махай се от прага ми, отиди на друго място.
Нямало какво да се прави. Заплакал Иван беднякът, взел паничката с брашното и си тръгнал за в къщи. Едва стигнал до портата си, като връхлетял един вятър, завил, завъртял се и издухал всичкото брашно от паничката – само на дъното прашец останал – и полетял по-нататък.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, северен палав ветре, ти ми обиди децата, гладни ги остави! Ще те намеря аз тебе и ще те накарам да се разплатиш за белята си!
И тръгнал Иван беднякът след вятъра. Вятърът духа по пътя – Иван върви след него. Вятърът се скрил в гората.
Иван тръгнал през гората. Стигнали до един голям дъб. Вятърът влязъл в една хралупа – и Иван влязъл след него.
Видял вятърът Иван и казал:
– На гости ли си ми дошъл, селяко?
– Така и така – му казал Иван, – аз носех на гладните си деца шепа брашно, а ти, палавнико, като връхлетя и се развихри, всичкото ми брашно разпиля. С какво да се върна сега вкъщи?
– Само това ли е? – казал вятърът. – Хайде, не тъжи! На ти тази вълшебна покривка: каквото поискаш, всичко ще имаш.
Зарадвал се Иван, поклонил се на вятъра и хукнал към къщи.
В къщи застелил покривката на масата и рекъл:
– Дай ми, вълшебна покривко, да хапна и да пийна!
Едва изрекъл това и върху покривката се появили и баници, и питки, чорба и напитки, бутче от прасенце и боза в гърненце.
Нахранили се Иван и децата и легнали да спят. Току-що седнали сутринта да закусват и дошъл Иван богаташът.
Като видял отрупаната маса, Иван богаташът щял да се пукне от злоба.
– Ти, братко, да не си станал богаташ?
– А бе богаташ не съм станал, но сит ще бъда и тебе ще нахраня. Нали съм ти длъжен един чувал брашно, сега ще ти го върна. Вълшебна покривко, дай ми един чувал брашно!
Едва изрекъл това и чувалът с брашното бил вече на масата.
Взел Иван богаташът чувала с брашното, дума не изрекъл и си излязъл от къщата.
Щом настъпила вечерта, притичал пак Иван богаташът при брат си.
– Братко мили, помогни ми, не ме оставяй! Пристигнаха ми гости от едно богато село, а у нас нито фурната е запалена, нито хляб сме изпекли, няма с какво да ги нагостя. Дай ми, братко, твоята покривка за час-два!
Дал му Иван беднякът вълшебната си покривка.
Богаташът гостите нахранил, сетне ги изпратил, вълшебната покривка в сандъка скрил, с обикновена я подменил и я занесъл на Иван бедняка.
– Благодаря ти, братко – рекъл, – нахранихме се.
Седнал Иван беднякът да вечеря с децата си. Постелил покривката.
– Вълшебна покривко, дай ни да вечеряме!
А покривката си лежи бяла-беленичка и никаква вечеря не дава.
Хукнал Иван беднякът при богаташа.
– Какво си направил, братко, с покривчицата ми?
– Че откъде да знам! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът, вър¬нал се в къщи. Минал ден, минал втори, децата плачат, искат да ядат, а в къщата ни зрънце жито, ни шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл, защо не те свърта в къщи?
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, поне малко: брашънце, зърно или хлебец.
– Нямам за тебе нито брашно, нито зърно, нито хлебец, но ако искаш, вземи от избата паницата с пача, дето е на бъчвата.
Взел Иван паницата с пачата и тръгнал за в къщи. Върви по пътя, а слънцето свети и припича, по пачата тича. Започнала пачата да се топи, от паницата да изтича, така и изтекла на пътя. Само локвица от нея останала. Разсърдил се Иван беднякът.
– Ех ти, слънце неразумно. За тебе това е игра, а за моите деца – беда. Ще те намеря и ще те накарам да ми платиш за това.
И тръгнал Иван да търси слънцето. Вървял, вървял, а слънцето все напред бягало, едва привечер се скрило зад планината. Там го и намерил Иван.
Видяло слънцето Иван и рекло:
– На гости ли си ми дошъл, Иване?
– Така и така – му казал Иван. – Носех аз на гладните си деца малко пача, а ти, неразумно слънце, като започна да приличаш и по пачата да тичаш, тя се стопи, потече и на пътя изтече. С какво да се явя сега в къщи?
– Нищо – рекло слънцето, – щом аз съм те обидило, аз и ще ти помогна. Ще ти дам една козичка от моето стадо. Ти с жълъди я храни и злато от нея дои.
Поклонил се Иван на слънцето и подгонил козата към къщи. Нахранил я с жълъди и започнал да я дои. А от козата вместо мляко злато тече. Заживял си Иван добре, хранел си децата. Чул за тази коза Иван богаташът и дотърчал при брат си.
– Здравей, братко!
– Здравей, богати Иване!
– Помогни ми, братче мило, дай ми за един час твоята коза. Трябва да връщам един дълг, а нямам пари.
– Вземи я, но само да не ме излъжеш.
Взел Иван богаташът козата, надоил злато, скрил я в една клетка, а на Иван бедняка върнал обикновена коза.
– Благодаря ти, братко, за помощта!
Нахранил Иван беднякът козата с жълъди, започнал да я дои… Тече си мляко по вименцето, от вименцето по копитцата, а злато все не тече и не тече.
Хукнал Иван беднякът при богаташа, а той му рекъл:
– Нищо не знам, нищо не съм чул! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът и си тръгнал за в къщи. Минали дни, търкулнали се седмици, децата реват, искат да ядат. Настпила сурова зима, а в къщата ни зрънце, ни брашънце. Нямало какво да се прави, тръгнал Иван беднякът при богатия си брат.
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, шепа брашно!
– Нито ще ти дам брашно, нито зърно, а ако искаш, там в килера зад онази врата има паница с вчерашна чорба, вземи я.
Взел Иван беднякът паницата с вчерашна чорба и тръгнал за в къщи. Върви, а виелицата свисти, от студа камък се пука, всичко замръзва. Започнал студът да си играе с чорбата: ту с лед ще я покрие, ту със снежец ще я напраши. Играл си, играл си и замразил чорбата до самото дъно. Лежи си в пани¬цата една тъмна бучка лед, а няма какво да се яде.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, студ студен – нос червен! За тебе това е игра, а за децата ми – беда. Ти ще ми заплатиш за лудориите си!
И тръгнал Иван беднякът след студа. Студът по полята – и Иван по полята. Студът в горите – и Иван в горите. Легнал студът под една голяма пряспа – и Иван там се наврял.
Учудил се студът:
– Да не си ми дошъл на гости, Иване?
– Така и така – рекъл му Иван. – Носех аз на децата си вчерашна чорба, а ти се заигра с нея и я замрази. С какво да
се върна в къщи? Вълшебната покривка и златната коза ми открадна брат ми, а ти чорбата ми развали.
Само това ли е? – казал студът. – На ти тази торба-спасителка. Като кажеш: „Двама от торбата!“ – ще изскочат двама юнака; като кажеш: „Двамата в торбата!“ – двамата ще се скрият.
Поклонил се Иван и се върнал в къщи. Извадил торбата и й казал:
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата две здрави жилави тояги, че като започнали да налагат Иван и да му нареждат:
– Не вярвай, бедняко, на богаташа! Не вярвай, Иване, на богатия си брат, на ум и разум се учи!
Едва успял Иван да си поеме дъх и да викне: „Двамата в торбата!“
Влезли тоягите полекичка в торбата.
Едва настъпила вечерта и притичал Иван богаташът.
– Къде беше, Иване, какво си донесе?
– Бях, братко, при студа и си донесох чудесна торба. Само като й кажеш: „Двама от торбата!“ – изскачат двама и правят каквото трябва.
– Ах, братко, бедняко Иване, дай ми торбичката за един ден! Покривът ми се е повредил и няма кой да го поправи.
– Вземи я, богаташо Иване!
Донесъл Иван богаташът торбата в къщи, заключил вра¬тата.
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата двете здрави жилави тояги, като започнали да налагат Иван богаташа и да нареждат:
– Не обиждай, богаташо, бедняка! Върни, богаташо, на Иван вълшебната покривка и козата.
Хукнал Иван богаташът при бедняка, а тоягите след него.
– Спаси ме, братче! Ще ти върна и покривката, и козата.
– Двамата в торбата! – викнал Иван беднякът.
Скрили се тоягите в торбата. Иван богаташът се прибрал полужив, върнал на бедняка вълшебната покривка и златната коза.
Започнал Иван беднякът да живее щастливо с децата си.
Сега седемте дечица на миндера седят и вкусна каша ядат. Кашата е с благинка, а пък лъжиците – с картинки.

Имало едно време един мъж и една жена. Те си имали дъщеря и малко синче.
— Дъще —  казала веднъж майката, — ние отиваме на работа, да пазиш братчето си! Не излизай от двора, бъди послушна и ние ще ти купим забрадчица.
Бащата и майката тръгнали, а дъщерята забравила какво й поръчали: сложила братчето си да седне на тревата под прозореца, а тя хукнала на улицата, заиграла се, забравила се.
Долетели отнякъде диви лебеди, подхванали момченцето и го отнесли върху крилата си.
Върнало се момичето в къщи — тук братче, там братче — няма го!
Викала го тя, обливала се със сълзи, нареждала, че ще си изпати от татко и майка, но братчето не се обаждало.
Хукнало то в чистото поле и само успяла да види как се мярнали в далечината ято диви лебеди и изчезнали зад тъмната гора. Тогава то се досетило, че те са отвлекли братчето му: за дивите лебеди отдавна се носели слухове, че отвличат малките деца.
Затичало се момичето да ги догони. Тичало, тичало, видяло една фурна.
— Фурно, фурно, кажи накъде политнаха дивите лебеди?
 А фурната отговорила:
— Изяж една от ръжените ми питки и ще ти кажа.
— Ха, ръжена питка ще ям! Аз в къщи пшенични не ям даже…
Фурната не му казала. Хукнало момичето по-нататък – гледа, стои едно ябълково дърво.
— Ябълко, ябълко, кажи накъде полетяха дивите лебеди?
— Изяж една от моите горски ябълки и ще ти кажа.
— Аз в къщи и градински не ям…
Ябълката нищо не му казала. Хукнало момичето по-нататък. Видяло една река – в нея мляко тече, а бреговете й – от халва.
— Млечна река, сладки брегове, накъде полетяха дивите
лебеди?
— Хапни си от моята халва с млекце и ще ти кажа.
— Аз в къщи каймак даже не ям…
Дълго тичало то по полята и по горите. Започнало да се свечерява и нямало какво да се прави — трябвало да си ходи в къщи. Изведнъж то видяло една къщичка на кокоши крака, с едно прозорче, която се въртяла около себе си.
В къщичката една стара баба Яга предяла къделя. А на една пейка седяло братчето му и си играело със сребърни ябълчици. Момичето влязло в къщичката:
— Здравей, бабо!
— Здравей, девойче! Защо ми се яви пред очите?
По полята, по блатата бродих, рокличката си намокрих, влязох да се постопля.
— Седни тогава да опредеш къделята.
Дала му баба Яга едно вретено и излязла. Момичето си предяло, когато изведнъж изпод печката изскочила една мишка и му казала:
— Девойче, девойче, дай ми малко кашичка и аз ще ти кажа нещо хубаво.
Момичето й дало кашица и мишката му казала:
— Баба Яга отиде да пали банята. Тя чисто ще те изкъпе, в печката ще те пъхне, ще те опече и ще те изяде, а с кокалчетата ти ще си поиграе.
Сиди момичето ни живо, ни мъртво, плаче, а мишката пак се обадила:
— Недей да чакаш, вземи братчето си и бягай, а аз вместо тебе ще попреда къделята.
Момичето взело братчето си и побягнало. А баба Яга се приближавала до прозорчето и питала:
— Девойче, предеш ли?
Мишката й отговаряла:
— Преда, бабо…
Затоплила баба Яга банята и отишла да вземе момичето. А в къщичката нямало никого. Развикала се баба Яга:
— Диви лебеди, литнете след тях! Сестрата отнесе братчето си! …
Сестрата дотичала с братчето си до млечната река. Видяла — след тях летят дивите лебеди.
— Речице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моята халва.
Момичето хапнало и поблагодарило. Реката го скрила под сладкия си бряг.
Дивите лебеди не ги забелязали и литнали покрай тях.
Момичето отново се затичало с братчето си. А дивите лебеди се връщали назад и още малко оставало да ги видят… Какво да се прави? Голяма беда! 
Видяло момичето ябълката:
— Ябълчице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моите горски ябълчици.
Момичето набързо изяло една ябълка и поблагодарило.
Ябълката ги скрила под клоните си и ги заслонила с листата си.
Дивите лебеди не ги забелязали и прелетели край тях.
Момичето пак хукнало. Бягало, бягало, вече съвсем малко останало. Дивите лебеди го забелязали, загракали, налетели върху него, заудряли го с крилата си; още малко и ще измъкнат братчето.
Дотичало момичето до фурната:
-—  Фурно, майчице, скрий ме!
— Изяж една от ръжените ми питки.
Момичето бързо налапало питката, взело братчето си и се пъхнало във вратичката на фурната.
Дивите лебеди кръжили, кръжили, покряскали, покряскали и се върнали без нищо при баба Яга.
Момичето поблагодарило на фурната и заедно с братчето си се прибрало в къщи.
А през това време се завърнали и бащата и майката.

Имал едно време един цар трима сина. Когато синовете израснали, царят ги събрал и им рекъл: 
— Мили мои синове, иска ми се да ви оженя, докато още не съм остарял, да погледам дечицата ви, да се порадвам на внучета. Синовете отвърнали на баща си:
— Щом си рекъл, тате, тъй да бъде. За кого искаш да ни ожениш?
— Вземете, чеда мои, по една стрела, излезте в широкото поле и стреляйте: където паднат стрелите ви, там ще ви е съдбата.
Поклонили се синовете на баща си, взели по една стрела, излезли в широкото поле, опънали лъковете и пуснали стрелите.
Стрелата на най-големия син паднала в болярски двор, вдигнала стрелата болярската дъщеря. Стрелата на средния син паднала в широкия двор на един търговец, вдигнала я търговската дъщеря.
А стрелата на най-малкия царски син Иван се вдигнала нависоко и отлетяла нанякъде. Той вървял, вървял, стигнал до едно блато и видял, че там стои една жаба и държи в устата си неговата стрела. Иван-царският син й рекъл:
— Жабке, жабке, дай ми стрелата. А жабата му отговорила:
— Ожени се за мене!
— Шегуваш ли се, как ще се оженя за жаба?
— Ожени се, значи съдбата ти е такава.
Натъжил се Иван-царският син. Но нямало какво да се прави, взел жабата и я занесъл в къщи. Отпразнувал царят три сватби: оженил най-големия син за болярската дъщеря, средния – за търговската, а бедния Иван – за жабата.
Извикал царят синовете си:
— Искам да видя коя от вашите жени е най-сръчна. Нека ми ушият за утре по една риза.
Синовете се поклонили на баща си и си тръгнали. Прибрал се Иван-царският син в къщи и седнал с наведена глава. Жабата си скачала по пода и го попитала:
— Какво си навел глава, Иване? Да не се е случило нещо лошо?
— Тате поръча да му ушиеш риза за утре.
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, царски сине, лягай си по-добре да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Иван-царският син, а жабата изскочила в пруста, свалила си жабешката кожа и се превърнала на Василиса Премъдра – такава красавица, че с думи не може да се опише.
Василиса Премъдра плеснала с ръце и викнала:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Ушийте ми до заранта такава риза, каквато съм виждала при родния ми татко!
Събудил се сутринта Иван-царският син, жабата все така си подскачала по пода, а ризата вече лежала на масата, загърната в кърпа. Зарадвал се Иван-царският син, взел ризата и я занесъл на баща си. През това време царят приемал подаръците от по-големите си синове. Най-големият разгърнал ризата, царят я приел и рекъл:
— Такава риза само в селска къща се носи.
Средният син разгърнал ризата, а царят рекъл:
— С такава само на баня се ходи.
Иван-царският син разгърнал ризата, извезана със злато, сребро и изкусни шевици. Царят само като я погледнал, рекъл:
— Е, това се казва риза — нея по празници ще обличам.
Тръгнали си двамата по-големи братя за в къщи и си заговорили помежду си:
— Ние, изглежда, напразно се присмивахме на жената на Иван: тя не ще да е жаба, а някаква магьосница…
Извикал пак царят своите синове:
— Нека вашите жени ми изпекат за утре по един хляб.
Искам да разбера коя от тях по-добре готви.
Навел глава Иван-царският син и се върнал в къщи. Жабата го попитала:
— Какво си се натъжил? Той отговорил:
—  До утре заран трябва да се изпече хляб за царя.
— Не тъжи, Иване, по-добре си лягай, утрото е по-мъдро от вечерта.
А ония снахи отначало се присмивали на жабата, а този път изпратили една бабичка да види как жабата ще пече хляб.
Но жабата била хитра и разбрала това. Замесила нощвите, счупила фурната отгоре и направо в тази дупка обърнала тестото. Бабичката хукнала при царските снахи, разказала им всичко и те започнали да правят така.
А жабата скокнала под навеса, превърнала се на Василиса Премъдра и плеснала с ръце:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Изпечете ми до заранта
мек бял хляб, какъвто съм яла при родния ми татко. Събудил се сутринта Иван-царският син, а на масата вече лежал хляб, украсен с изкусни неща: отстрани с разни орнаменти, а отгоре — цели градове с крепостните стени.
Зарадвал се Иван, загърнал хляба в месал и го понесъл на баща си. През това време царят приемал хлябовете от големите си синове. Техните жени изпонасипвали тестото във фур¬ните, както им разказала бабичката, и се получила печена кал. Царят взел хляба от най-големия си син, погледнал го и го изпратил на слугите. Взел хляба от средния си син и го изпратил пак там. А като подал своя хляб Иван-царският син, царят рекъл:
— Ето това се казва хляб – само по празници да го ядеш.
И заповядал царят на тримата си сина да дойдат на другия ден заедно с жените си на пир при него.
Пак се върнал Иван-царският син в къщи с клюмнала глава. Жабата подскачала по пода:
— Ква-ква, Иване, царски сине, защо си така тъжен? Да не си чул от баща си лоша дума?
— Жабке, жабке, как да не тъжа. Баща ми поръча да отида с тебе на пир, а как да те покажа на хората?
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, Иване, върви на пира сам, а аз ще дойда скоро след тебе. Като чуеш трополене и гръм, не се плаши. Ако те попитат, кажи: „Моята жабка пристига в сандъчето си".
Отишъл Иван-царският син сам на пира. Пристигнали по-големите братя с жените си, пременени, нагиздени, начервени, изписани. Стоят и се присмиват на Иван:
— Що си дошъл без жена си? В кърпичка поне да беше я донесъл. Къде намери такава красавица? Май че всички блата си обиколил.
Седнал царят да пирува със синовете си, със снахите и гостите на дъбови маси, застелени с покривки, отрупани с ястия. Изведнъж се вдигнал шум, нещо затрополяло и загърмяло, целият дворец се разлюлял. Изплашили се гостите, изпонаскачали от местата си, а Иван-царският син им рекъл:
— Не се бойте, гости честити: това е моята жабка, пристига в сандъчето си.
Приближила се до царския палат позлатена карета с шест бели коня и от нея излязла Василиса Премъдра: върху лазурната й рокля блестели гъсто обсипани звезди, на главата й ясен месец свети; такава красавица само в приказка се среща.
Хванала тя Иван-царския син за ръка и го повела към дъбовите маси, отрупани с ястия.
Започнали гостите да ядат, да пият и да се веселят. Василиса Премъдра отпила от чашата си, а остатъците изляла в левия си ръкав. Хапнала си от печения лебед, а кокалчетата пъхнала в десния си ръкав.
Видели всичко това жените на по-големите царски синове и направили същото.
Хапнали, пийнали, дошло време да се танцува. Хванала Василиса Премъдра Иван-царския син и се понесла. Танцувала тя, танцувала, въртяла се, въртяла се – всички й се чудели. Като махнала с левия ръкав,  се образувало езеро, като махнала с десния ръкав – заплавали по езерото бели лебеди. Царят и гостите не можели да се начудят.
А като започнали да танцуват по-големите снахи: махнали с единия ръкав – само дето гостите опръскали, като махнали с другия – кокали се разхвърчали, та един даже чукнал царя по окото. Царят се разсърдил и изгонил и двете снахи.
През това време Иван-царският син полекичка се измъкнал, дотичал в къщи, намерил там жабешката кожа и я хвърлил в печката, изгорил я в огъня.
Върнала се Василиса Премъдра в къщи и какво да види – няма я жабешката й кожа. Седнала тя на одъра, опечалена и натъжена и рекла на Иван-царския син:
— Иване, Иване, какво направи! Ако беше почакал още три дни, щях да бъда вечно твоя. А сега прощавай. Търси ме през девет земи в десета, при Кошчей Безсмъртни. . .
Превърнала се Василиса Премъдра на сива кукувица и излетяла през прозореца. Поплакал Иван-царският син, поклонил се на четирите страни и тръгнал, накъдето му виждат очите – да търси жена си, Василиса Премъдра. Вървял той, вървял – много ли, малко ли, близо ли, далече ли – изтъркал един чифт ботуши, скъсал един кафтан, а от дъждовете шапката му се пробила. Срещнал той един старец.
— Здравей, юначе! Какво търсиш и накъде си се запътил?
Разказал му Иван-царският син за нещастието си. Старият дядо му рекъл:
— Ех, Иване, Иване, защо си изгорил жабешката кожа? Не си я надянал ти, не ти е било работа ти да я снемаш. Василиса Премъдра се родила по-хитра и по-мъдра от своя баща. Той се ядосал на дъщеря си и заповядал три години като жаба да ходи. Но какво да те прави човек, на ти едно кълбо: накъдето се търкулне, смело тръгвай натам.
Поблагодарил Иван-царският син на дядото и тръгнал след кълбенцето. Кълбото се търкаля, а той върви след него. Срещнал по едно време в полето една мечка. Прицелил се Иван, поискал да убие звяра. А мечката му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога.
Пожалил Иван-царският син мечката и не я застрелял,
тръгнал по-нататък. Видял, че над него се вие дива патица. Прицелил се той, но дивата патица му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога. Пожалил той патицата и тръгнал по-нататък. Видял, че бяга един заек. Пак грабнал пушката Иван-царският син, поискал да го застреля, но заекът му проговорил с човешки глас.
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам.
Смилил се той над заека и тръгнал по-нататък. Приближил се до синьото море и видял, че на брега му, върху пясъка, лежи една щука, която едва дишала и му рекла:
— Ох, Иване, пожали ме, хвърли ме в синьото море!
Той хвърлил щуката в морето и тръгнал по-нататък по брега. Най-накрая кълбенцето стигнало до гората. Там имало една къщичка на кокоши крака, която се въртяла около себе си.
— Къщичке, къщичке, застани като преди, както те е майка поставила: с гръб към гората, с лице към мене.
Обърнала се къщичката с лице към него и с гръб към гората. Изкачил се в нея Иван-царският син и какво да види: на деветата тухла на печката лежи баба Яга с крак като тояга, зъбите й на полицата стърчат, а в тавана й е заврян носът.
— Защо, добри юначе, си дошъл при мене? — го попитала баба Яга. — Работа ли търсиш, или от работа бягаш?
Иван-царският син й отвърнал:
— Ах ти, бабо дърта, да беше ме напоила, да беше ме нахранила, да беше ме в банята изкъпала, пък след това да ме питаше.
Баба Яга го изкъпала, нахранила и напоила, в постелята го турила да легне и Иван-царският син й разказал, че търси жена си – Василиса Премъдра.
— Знам, знам – рекла му баба Яга, — твоята жена сега е при Кошчей Безсмъртни. Трудно ще я намериш, не е лесно да се справиш с Кошчей: неговата смърт се намира на върха на една игла, тази игла се намира в едно яйце, яйцето е в една патица, патицата е в един заек, този заек седи в един каменен сандък, а сандъкът се нами¬ра на върха на един висок дъб, а този дъб Кошчей Безсмъртни пази като окото си.
Пренощувал Иван-царският син при баба Яга, а на сутринта тя му казала къде расте високият дъб. Стигнал до него Иван и видял, че стои и шуми високият дъб, на него е качен каменният сандък, но е трудно да се свали.
Изневиделица изскочила една мечка и изтръгнала дъба с корените. Сандъкът паднал и се разбил. От сан¬дъка изскочил един заек и хукнал да бяга с всичка сила. А след него се спуснал друг заек, догонил го и го разкъсал на парчета. А от заека изскочила патица, която хвръкнала нависоко, под самото небе. Изведнъж върху нея се нахвърлила друга дива патица и я ударила с все сила. Първата изтървала едно яйце, което потънало в синьото море…
Заплакал Иван-царският син, заронил горчиви сълзи – къде ще намериш яйце в морето! Изведнъж изплувала на брега една щука с яйце в зъбите си. Иван-царският син разбил яйцето, извадил иглата и започнал да й чупи върха. Той чупи, а Кошчей Безсмъртни започнал да се извива и да се гърчи. Колкото и да се гърчил и извивал Кошчей, Иван-царският син счупил върха на иглата и Кошчей трябвало да умре.
Влязъл Иван-царският син в белокаменния палат на Кошчей, а насреща му изтичала Василиса Премъдра и го целунала по устата. Върнали се Иван-царският син и Василиса Премъдра в къщи и живели дълго и щастливо до дълбока старост.

Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във "Вира на апачите", за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията-вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора, Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него."
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба. до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп с одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра и си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро заспали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се престру¬вало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и на края се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си. Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия нападнала дома. им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали. Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията-чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещениците церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста", както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор. Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тьржествено запели: „Време е!" Тогава змията бавно запълзяла в запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество, Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята.Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. На края, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден днешен само за пиене и за нищо друго.

Индианците от племето хайда разказват, че Жената на прилива
и отлива на Големия пролив винаги била отрупана с работа.
Едно от задълженията й било да следи за приливите и отливите
на Северозападния бряг. Лягала по гръб и вдигала крака или ги спускала. Когато краката й били горе, водата прииждала и се увивалаа около скалите далече навътре по брега. А когато спускала краката си, водата се оттегляла и океанът вече не заливал бреговете.
Жената на прилива и отлива не само работела с водата денем и нощем, но имала и друга тежка задача. С нея ръцете й били още по-заети от краката. Тя държала всички риби затворени в големи, вълшебни кутии, наредени около просторния й дом. От време на време рибите успявали да избягат от тези кутии и приливът ги пръсвал по брега. Жената на прилива и отлива винаги се ядосвала, докато някоя риба се изплъзнела от кутиите; точно така била обхваната от дива ярост в деня, когато Гарванът Кейка кацнал на брега близо до дома й. Щом Гарванът докоснал земята, той се преобразил така, че крилата му, черните му пера и човка изчезнали и той станал човек. Отишъл до вратата на къщата на Жената на прилива и отлива и надзърнал вътре.
— Къде си бил и какво си правил? — гневно попитала Жената, без да се обърне да види кой е. — Много съм уморен и гладен, о, Жено на приливите и отливите — казал тъжно Гарванът. — Бях на лов за юликан.
— И, разбира се, не си уловил! — изкрещяла тя надменно
— Цялата риба юликан е на сигурно място в моите кутии. Махай се от дома ми и стой навън!
Гарванът още повече се натъжил, излязъл на брега и седнал на голяма канара близо до океана. Загледал как един гларус налапва умрял юликан, преди някакъв жерав наблизо да успее да сграбчи малката рибка. Тъкмо тази рибка станала причина една мисъл да хрумне на Гарвана. Но за да проведе плана си, му трябвала една единствена рибка от тези малки морски създания. Започнал да следи нетърпеливо всяка нова вълна, но на брега не се появявала нито една риба. И за да постигне своето, той предизвикал свада между гларуса и жерава.
— Жеравът твърди, че имаш голяма уста и прекалено често я използваш — казал той на гларуса.
Гларусът се ядосал, но не посмял да се сбие с такава голяма птица като жерава.
Гарванът отишъл при жерава.
— Морският гларус казва да държиш дългия си нос далече от чуждите работи — заявил той.
С висок дрезгав глас жеравът изтичал при гларуса и го ритнал тъй силно по пернатата му опашка, че погълнатата рибка излетяла от устата на гларуса и паднала на брега близко до Гарвана. Преди жеравът да успее да я стигне, Гарванът сграбчил мазната рибка и я разтрил по шапката си. Миризмата на рибката била много остра.
Върнал се Гарванът при къщата на Жената на прилива и отлива и подал глава през вратата. Жената усетила веднага ми ризмата на риба и тутакси се обърнала към Гарвана.
— Откъде взе тая риба? — рязко попитала тя.
Гарванът потупал стомаха си; учтиво се уригнал и лукаво заявил:
— В океана, недалеч от брега, има много, много риба. Много повече, отколкото в твоите вълшебни кутии.
Жената на прилива и отлива се завайкала:
— Тия риби са толкова хлъзгави, че непрекъснато излизат от кутиите ми — високо захленчила тя.
— А ти имаш толкова много работа с приливите и отливите. че ти се чудя как си поела и грижата за рибата — казал Гарванът.
— Дори една такава умна жена като тебе има много повече работа, отколкото могат да вършат неколцина мъже, та макар и само да следят за приливите и отливите. Защо не вземеш да изхвърлиш тази досадна риба в океана?
— Така и ще направя — извикала тя и скочила тъй неочаквано, та едва не прекатурила Гарвана на брега. Той използвал удобния момент и избягал, докато Жената запратила кутиите с рибата навътре в океана.
Ето след тази хитра постъпка на Гарвана оттогава насам индианците намират различни видове риба в океана.

Р
азказвачите от племето пони често разказват тази приказка, но ще я чуете и от други разказвачи на други племена от Великата долина.
Преди много години индианците нямали понита и ходели на лов за бизони пеша, като бродели в продължение на много луни. Когато местели лагера си, за да следват стадото бизони, жените от племето имали за помощници големи, силни кучета. Тези ку¬чета влачели тежките палатки типи и всичко останало, което трябвало да се пренесе, на травойси (носилка). А около огъня тази приказка се разказва ей така.
В голям лагер на поните живеело бедно момче-сираче. За да се прехранва, то трябвало да проси от палатка на палатка. Някои от хората били добри с него, а най-добър бил вождът. Той давал на момчето храна, мокасини, а понякога и гамаши.
Вождът казвал на хората си така:
— Тирауа, Великият дух, знае за това малко момче. Когато то порасне, Тирауа сигурно ще се погрижи за него и един ден то може да стане велик вожд.
Хората се смеели, когато оставали сами, тъй като не вярвали на думите на вожда.
Една нощ момчето видяло в съня си две необикновени, го¬леми фигури, подобни на едри елени; ала животните, които сънувало, имали дълга грива вместо рога и опашките им били дълги и бухлати. Момчето не знаело какви животни вижда в съня си. Направило малки фигурки от глина точно като фигурите, които сънувало. Но не казало на хората за тях.
Скоро през една нощ му се присънил друг сън: било дарено и с вълшебна песен, която според него идвала от Тирауа. На момчето било казано, че фигурите, които е видяло в съня си, са животни и те трябва да ядат трева и да пият вода също като елените. Така момчето поставило двете си глинени фигурки в една скрита долина, където имало езеро и трева в изобилие.
Много луни ходило момчето при фигурите, които измайсторило. И една нощ, също на сън, тайнствен глас му съобщил да отиде в долината, където е скрил глинените същества. „Вземи със себе си дълго въже от кожа" — казал му гласът.
Момчето взело кожено въже от вожда, който му ставал все по-голям приятел. И макар че се страхувало, момчето отишло в долината и видяло, че двете глинени животни са оживели и са станали много красиви и кротки. Без да се страхуват, те приближили до момчето. То поставило краищата на коженото въже около красивите им шии и ги повело към селото. Момчето вярвало, че двете магически същества, които по-късно нарекли понита, са дошли от небето.
Отначало хората се боели и се отнасяли с необикновените нови животни като с вълшебни предмети. Момчето завело жи¬вотните при вожда, който по-късно осиновил момчето.
Скоро хората от племето открили колко прекрасни и полезни са двете животни.
Както предсказал вождът, когато пораснало, момчето станало велик воин и основало великото Дружество на вождовете, в което били приемани като членове само най-храбрите и изкусни воини-вождове.

Стенли парк, в днешния град Ванкувър, едно време бил мястото на главното село на могъщ скуемишки народ и на тяхната конфедерация. От това централно село тръгвали мощни бойни канута с множество въоръжени воини на борда и се запътвали на бой през океана и устията към заобикалящите ги острови. Това село било родното място на прославени вождове и могъщи жреци, от които никой не бил по-посветен в тайните на медицината и магията както Цак. Той бил приятел на могъщия вожд Капалана и имал силно въздействие в съветите на скуемишите.
Едно голямо нападение по море, замислено от скуемишите: цел набавяне на припаси и пленяване на роби, било проведено от брата на вожда Капалана. Атаката имала успех и водачът пленил красива девойка от квакиутлите. Племенният закон повелявал и тя, като всички останали пленници, мъже и жени, да бъде превърната в робиня.
Когато победоносните скуемиши се върнали в своето село, започнало обичайното пиршество и веселие. Хората много се изненадали, като видели, че вождът, който водел нападението и трябвало да ръководи и веселието, не проявява интерес към церемониите. Бил мълчалив, мрачен и замислен.
След голямо угощение пленниците били отведени пред вожда Капалана и неговите съветници. Буйният огън, който осветявал красиво гравирания и изрисуван церемониален салон, проблясвал по лицата на множеството пленници. Мъже, жени и деца били доведени един по един пред могъщия вожд. Дългите им коси били късо подстригани като знак, че вече са роби на скуемишите.
Когато красивата девойка от квакиутлите била доведена пред вожда Капалана, се случило нещо нечувано дотогава в спомените на най-старите скуемиши.
Братът на вожда Капалана пристъпил до мястото, където седял вождът на скуемишите.
— Могъщи вожде, благородници и вождове на скуемишкия народ, вие отдавна ме съветвате, че като вожд аз трябва да се оженя. Много луни мислих върху вашите мъдри думи. Сега ще им се подчиня. Желая тази млада жена, която плених в битката с нейното мощно племе да стане моя съпруга.
Думите му предизвикали викове на изумление и силен протест у смутеното събрание от благородници и жители. Всички били възмутени, че един вожд, принц на скуемишите, трябва да нарушава племенните обичаи и да избере за жена една робиня. Вождът Капалана вдигнал ръка за тишина.
— Макар че никога досега в историята на нашия народ не се е случвало това, което моят брат желае, то може би е добро.
Давам на брат си девойката и им желая всичко най-хубаво.
Никой не се осмелил да оспори решението на вожда Капалана и така робинята станала жена на воин-вожд.
За вожда и неговата невеста настъпили щастливи дни. Тя му помагала във всичко и го дарявала с радост. Едва когато четиримата им сина пораснали и станали младежи, скритата ревност на скуемишите излязла наяве. Четиримата сина били по-добри майстори в спорта и войната от всички останали младежи в селото.
„Защо — казвали си хората тайно — трябва синовете на една робиня да са по-добри ловци, рибари и воини от синовете на свободните жени?"
Лошото чувство у хората растяло, докато един ден жрецът Цак научил, че животът на четиримата младежи е застрашен. Един ден, като се движел безшумно из гората, той дочул голяма група младежи от племето да уреждат клопка, за да убият четиримата сина на робинята.
— Не трябва да правите това — казал шаманът, като излязъл от прикритието си. — Техният баща е храбър вожд, който заслужава хората да му отвръщат с добро. Скуемишка кръв тече в жилите на тези млади хора, които вие имате намерение да убиете, а освен това те са племенници на моя приятел, великия
вожд Капалана. Моята магия ще намери начин да отървете се¬лото от младежите, които засрамиха всички ви със своето майсторство. Не правете нищо, преди аз да ви наредя. Аз казах.
Младежите, които много се боели от магическата сила на шамана, се съгласили да изчакат заповедите му.
Когато слънцето заляло запада с кървавочервена светлина, Цак изтеглил кануто си на брега на скуемишите. Тръгнал из гората и стигнал до малко езеро, заливче от океан, заобиколено от огромни кедрови дървета. Избрал най-голямото от тези могъщи дървета, което стояло близо до водата, и с една каменна брадва и малко огън се захванал да го сече. Когато слънцето за трети път си отишло, снажният ствол се сгромолясал на земята. А когато слънцето отново дошло, видяло как жрецът дялка и гравира дървото с каменните си сечива.
След още три слънца шаманът с помощта на огън оформил огромния кедров ствол така, че той вече не приличал на дърво. На мястото на кедъра сега лежал огромен тюлен. Цак направил силно лекарство от някакви непознати билки, рибено масло и змийски глави. Разтъркал това масло по главата, перките и опашката на големия тюлен. После се помолил, попял и потанцувал около него. Задрънкал с хлопката1 си по дължината на тюленовата глава. И животното се раздвижило! Изпял отново една силна заклинателна песен и тюленът се заклатил и гмурнал във водата.
Шаманът останал на бивак край заливчето в продължение на седем слънца, като обучавал големия тюлен каква трябва да бъде неговата роля в цялостния план.
Когато Цак се завърнал в селото, свикал тайно събрание в гората с онези, които кроели планове да убият синовете на робинята.
— Утре, когато започне отливът, един голям тюлен ще доплува близко до брега точно пред нашето село. Внимавайте да не го изпуснете. Щом го видите, тичайте за харпуните и копията си и започнете да викате и да сочите към тюлена. Не хуквайте към лодките и кажете на останалите младежи от селото и те да не правят това. След тюлена трябва да тръгнат само четиримата сина на робинята. Аз казах.
Жрецът казал истината. На следващия ден, в момента на отлива, един голям тюлен заподскачал и заиграл в океана току пред селото. Младежите се развикали и хукнали към домовете си уж да вземат оръжието си, но първи се въоръжили за пре¬следването четиримата сина на робинята. Сетне бързо се покачили в голямото си кану. Без да чакат останалите, те загребали незабавно към тюлена. Когато го наближили достатъчно, за да стрелят, най-големият брат се изправил на носа на кануто и се прицелил с харпуна си. Острата стрела се впила дълбоко в рамото на тюлена. Острието на харпуна било завързано за китката на младежа с дълга, здрава връв от сплетена китова жила. Миг след това един от останалите братя също изпратил своя харпун в хълбока на животното. Сега то заплувало с всички сили към протока и отвъд, във водите на необятния залив. За да намалят скоростта на тюлена, другите двама братя също забили харпуните си дълбоко в тялото му.
Когато кануто било повлечено със скорост, която означавала смърт, далеч от сушата, най-старият извикал на братята си да прережат връвта и да пуснат тюлена. Той опитал да пререже примката около своята китка, ала острият каменен нож дори не оставил белег върху жилата. Нито той, нито братята му успели да разхлабят примките около китките си и скоро разбрали, че вече са пленници на вълшебния тюлен.
Понесли се все по-нататък и по-нататък, към Валдезките острови. Когато слънцето започнало да клони към залез, изумените братя видели как огромният тюлен се превръща в кедров дънер. Харпуните пропаднали в океана и докато братята ги изтегляли обратно в кануто, внезапно се извила буря и лодката се разтърсила. Младежите се хванали за греблата, но една необикновено голяма вълна подела кануто и го отнесла високо на брега на далечен остров. Те харесали земята и решили да останат да живеят там.
Когато братята се прочули като изкусни рибари и ловци, те се оженили за дъщерите на вождовете на съседните острови. Скоро младежите станали водачи в съветите на островните племена.

Слънцето ярко греело, когато една принцеса от племето хайда тръгнала да събира диви плодове. Вървяла сама, тъй като не се страхувала и не искала да броди по горските пътечки с бъбриви момичета, които със своя шум плашели горските птички и животинки.
Отначало принцесата намерила няколко боровинки и тръгнала от храст на храст, докато срещнала един черен мечок. Той не бил настроен враждебно, защото-току що си бил похапнал мед до насита.
— Къде мога да намеря малко боровинки, мечо? — попитала младата жена.
— Вземи ей тези — изръмжал мечокът, посочвайки с носа си няколко мръсни боровинки на земята зад него. Принцесата се усъмнила, че това са боровинки, и казала на мечока, че няма да ги докосне. Мечокът се ядосал на думите й и се изправил застрашително, но в този момент минали трима мъже и мечокът се шмугнал на бърза ръка в гората. Мъжете казали на принцесата къде да намери хубави боровинки. Тя им поблагодарила и тръгнала в тази по¬сока.
Когато пристигнала при посочените от мъжете храсти, младата жена заварила там един старец да бере боровинки. Започнали заедно да берат дивите плодове. Когато кошниците им почти се напълнили, принцесата забелязала, че нещо се движи в шубраците на другия край на полянката. Загледала се по-внимателно и зорките й очи съзрели главата на една мечка между клоните. Изплашила се жената и казала на стареца какво се случило, преди да го срещне.
Старецът, който й изглеждал умен и сякаш притежавал магически сили на шаман, също се изплашил.
— Мечокът се е почуствувал засегнат — казал той на принцесата — и е тръгнал след тебе по пътеката, за да си отмъсти. Добре че притежавам сила да ти помогна да избягаш. Бързо да вървим към онзи поток и да си напълним кошовете с вода.
Запътили се нататък, където течала бързоструйна бистра река, и като си напълнили кошовете, преди да тръгнат, старецът взел няколко големи речни камъка от брега. Скоро дочули шумолене в храстите зад тях и видели, че мечокът бързо ги следва по петите. Той все повече настигал девойката и свирепото му ръмжене изплашило принцесата.
— Хвърли този камък през главата си — казал старецът, като й подал един камък. — Не го хвърляй много силно. Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата направила както й заръчал старецът. Когато се обърнала да погледне назад, изненадана видяла, че равнината се е превърнала във висока планина. От мечока нямало и следа.
— Той е от другата страна на планината — казал старецът усмихнат. — Ще му се наложи да я заобиколи.
Мечокът извървял дълъг път, за да заобиколи преградата, но тъкмо преди слънцето да си тръгне, за да пусне нощта, принцесата чула зад тях мечешко ръмжене.
— Изсипи малко вода от коша си на земята зад тебе — казал старецът. — Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата ведната направила както й казал старецът. Тутакси между тях и мечока се появило голямо езеро.
Макар че се спуснала тъмнина, старецът довел принцесата невредима до бащиния й дом в селото на хората от племето хайда. Когато тя се обърнала да благодари на своя водач, до нея нямало никой и принцесата разбрала, че е вървяла по една пътечка с шаман, притежаващ огромни сили, навярно вълшебник, който я спасил от мечока.

По своя език шайените били свързани с могъщата алгонкуинска фамилия, а по времето на тази история територията на шайените се простирала на запад от главното течение на величествената река Мисисипи.
Един ден в големия лагерен кръг се събрали много шайени за да отпразнуват празника на игрите. Макар че хората почтти умирали от глад, били много храбри и бодрият им дух се поддържал от членовете на Дружеството на Червената лисица, най-юначните между храбреците, които се усмихвали пред всяка опасност и се подигравали в лицето на самата смърт…
Двама жреци от племето останали в домовете си, за да облекат празничните си одежди и да се украсят с бои, а чак след това щели да се присъединят към игрите. Всеки жрец се стараел да си сложи най-подходящите дрехи и цветове по лицето и тялото си, така както индианците обикновено научавали този ритуал в сънищата си или докато постели в някое усамотено място.
Когато двамата жреци се натъкмили, срещнали се по пътя към дома на вожда. И двамата останали поразени и разгневени, като видели, че носят еднакви облекла и имат по себе си еднакви пера и бои.
— Защо — запитал единият от жреците — си облечен като мен? Или искаш да ограбиш моята сила, а може би да ми се подиграеш?
Другият жрец отвърнал:
— Ти си този, който ме имитира. Как се научи да се обличаш като мен?
— Нощес, в съня си на жрец, отидох до един бистър извор до лагера и там, отразена във водата, видях такава дреха, каквато нося сега — обяснил жрецът, който заговорил пръв. — Всяко перо, всяко мънисто и цветен символ бяха същите, каквито нося сега.
— В това, което ми казваш, има много мистерия и магия — казал другият. — Нощес, когато изгряха звездите, аз също отидох до извора и сънувах; там се научих да се облека така, както съм сега.
Заспорили кой има по-право да се облече така и на края решили да отидат заедно на извора и да се опитат да разберат кой има по-голямо право. Поели към извора, а хората тръгнали след тях, без да продумат.
Когато застанали на края на извора, всеки жрец отстъпил на другия да влезе пръв в дълбокия вир. Стъпили заедно във водата и пред очите на хората, които ги гледали, потънали.
Двамата жреци бавно се спуснали на дъното на вира. Там видели една много стара жена, която навярно живеел в извора.
— Защо идвате и какво търсите? — пискливо запитала жената. Познавайки добре жилото на глада, те отговорили в един глас:
— Хората ни гладуват. Нямаме никаква храна и най-добрите ни ловци не могат да намерят дивеч.
Старицата загледала втренчено двамата жреци, после им дала по една празна дървена гаванка. В едната сложила малко жито, а в другата — малко пемикан. Двамата жреци й благо¬дарили и през водата се изкачили до хората си, които ги очаквали.
Върнали се в лагера безмълвни. Там жреците поделили хра-ната между гладуващите хора. И макар всички да се наяли до насита, гаванките оставали пълни и не се изпразвали. Така хората отпразнували празника и отправили благодарности към Великия дух.
Старите хора от племето на шайените разправят, че така при тях дошли за първи път житото и пемиканът.

Водният пор бил умно и хитро животно. Останалите водни жи-вотни на тундрата се боели от него и го уважавали. Един топъл следобед той се припичал на слънцето на брега на океана, където живеело племето бела кула. В далечината една есетра подскачала високо във въздуха.
—Здравей, тиликум! — извикал й Порът. — Там е опасно.
Внимавай да не те хване Морската видра! Ако бях на твое място, бих си играл по-близко до брега.
Тъй като Порът назовал есетрата „приятел", тя глупаво му повярвала. С големи скокове сребристата риба се насочила към брега.
Порът се засмял, предвкусвайки угощението, и с няколко лъжливи ласкателни думи примамил голямата риба още по-близо до сушата. На края, след един голям скок, два пъти по-висок от човешки ръст, есетрата паднала върху скалната площадка. Порът я сграбчил, докато тя още лежала зашеметена от удара, и я повлякъл по-далече от водата. Той алчно загледал красивата риба и запял песен за гощавка. После докоснал всяка част от блещукащата есетра с пръчка, която стискал между острите си зъби, и отново запял. „Кой ще си хапне това парче тука? Кой ще си хапне ей това парче?"
Тъй като Порът пеел и отговорите наред с въпросите, отго¬ворът бил един и същ: „Порът ще го изяде!"
Две малки момченца от племето бела кула чули песента на Пора и отишли при него.
— Гладни сме — казали те. — Моля те, дай ни малко от твоята голяма риба.
— Не може — отвърнал Порът. — Ще си я изям цялата сам-самичък.
Двете момченца натъжени се зърнали в гората. Тогава по-голямото момче казало: — Хайде да се скрием и да видим какво ще направи Порът. Може да не успее да изяде всичко от тази голяма риба.
Докато гледали, без да проговарят, на Пора му се доспало от топлите лъчи на слънцето. Изтърколил се на една страна и заспал.
Без да вдигат шум, двете момчета допълзели до мястото, където лежал Порът. Взели умрялата есетра и я отнесли в гората.
— Трябва да накажем Пора, защото не дава от своята храна на гладните — казало по-голямото момче. Отрязало едно парче
от главата на есетрата и тихо се върнало при Пора. Устата му била широко отворена и той шумно хъркал. Момчето лекичко потъркало зъбите на Пора с парчето есетра. После побягнало на пръсти заедно със своето другарче към гората, където хубаво се
нагостили.
— Слънцето си отивало, за да стари място на нощта, когато Порът се събудил. Сега да си изям есетрата — казал той и станал. Потърсил тук рибата, потърсил там, но не успял да я намери. Прокарал език по зъбите си и усетил малкото парче есетра. 
— Трябва да съм изял есетрата, докато съм спал — казал си той. — Не, не може да съм я изял — рекъл той, защото стомахът вече му напомнял колко е празен. — Но аз сигурно съм я изял — рекъл той, когато още веднъж усетил вкуса на есетрата в устата си. — Не, царят на есетрите трябва да е направил някоя магия, докато съм спал, и да си е взел есетрата обратно в океана — решил той.
Порът безшумно се промъкнал в гората, гонен от глад, който му подсказвал, че независимо къде е есетрата, тя не е в стомаха му. Налагало се да улови нещо за вечеря.