Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни! 
— Какво ще заповядаш да направим, господарю?
— Как какво? Ще се преоблечем като дервиши, ще почнем да обикаляме из страната и ще разберем какво е нейното положение.
Преоблекли се царят и неговият пръв везир като дервиши, възседнали конете си и почнали да обикалят села и градове.
И ето че веднъж в най-големия пладнешки пек те стигнали до една цветуща градина. Мъчела ги жажда, затова те извикали градинаря и го помолили да утоли жаждата им. А градинарят вместо вода им изнесъл два нара: единия нар разрязал, изцедил сока му в една чаша и им я поднесъл. Царят и везирът изпили сока от нара и утолили жаждата си. А втория нар градинарят им дал за из пътя.
Като се отдалечили малко, царят рекъл на везира:
— Виждаш ли какво излиза, а? Ние двамата едва изпихме сока от един нар… Каква ли огромна печалба получава градинарят от цялата си градина!
— Но той работи, затова и получава награда за труда си. Добре, ама царят си знае своето:
— Защо досега не съм въвел аз данък върху градините, а?
Върнали се те в двореца и царят наложил данък върху градините.
Минали се две-три години и царят и първият му везир отново се преоблекли като дервиши и почнали да обикалят села и градове. Стигнали най-сетне до онази градина и пак помолили градинаря да утоли жаждата им.
Обиколил цялата си градина градинарят, за да търси нар и да поднесе сока му на пътниците, но не можал да намери. В края на краищата откри един сбръчкан, изсъхнал нар, разрязал го и почнал да го изстисква, но колкото и да се мъчил, нито капка сок не капнала. Учудил се царят и попитал:
— Слушай, градинарю, преди две-три години пак бяхме поискали от тебе нещо за пиене. Ти ни изнесе един нар и с неговия сок ние и двамата утолихме жаждата си. . . Защо в същата тази градина сега ти не можа да намериш нито един нар?
— Е, дервиш-баба — отвърнал градинарят, — не пожела нашият цар тази градина да дава изобилен плод и градинарят да се възползува от това.
— Че какво направи царят? — попитали пътниците.
Как какво направи? Наложи такива данъци, та ни разори съвсем. Не успяхме да обработим както трябва градината, дърветата изсъхнаха и не дадоха плод. . .

Един сиромах още в ранна утрин отишъл в гората с мотика да изкопае няколко пъна за гориво. И ето, изкъртил той един пън, а под него огромна делва с жълтици. . .
Смаял се сиромахът и се замислил — как ще пренесе сам до къщи намереното злато?
Излязъл той на пътя, застанал там и гледа — по пътя върви поп и подкарва седем мулета.
«Много хубаво стана! — помислил си сиромахът. — Попът хем ще пренесе до в къщи всичкото ми злато, хем на никого няма да каже…»
Почакал той, докато се приближи попът, и после му рекъл:
— Провървя ми, дядо попе, че те срещнах.
— Защо мислиш така?
А сиромахът казал:
— Че да ти обясня, дядо попе: преди да умре, дядо ми занесе в гората всичкото ни злато и го зарови. И ето че аз се наканих най-после и изрових златото. Седми ден вече, откак стоя на пътя, много хора минаха край мене, но аз на никого не посмях да се доверя. На тебе обаче вярвам — та нали си свещеник, божи служител, зная, че ще запазиш тайната ми.
А попът ще умре от нетърпение:
— Сине мой — подканил го той, — казвай по-скоро, какво искаш от мене?
И двамата се уговорили, че попът ще пренесе с мулетата си златото на сиромаха в къщата му и ще получи за това седем жълтици.
Отишли те двамата в гората, натоварили златото на мулетата — излязло, че то е точно за седем товара.
Подкарали мулетата, излезли вече от гората, когато изведнъж насред пътя душицата на попа била обзета от неспокойствие.
— Сине мой — рекъл той на си рсмаха, — май че делът ми е много малък. . .
— Добре — отговорил сиромахът, — вземи един товар злато, но крачи по-бързо, карай мулетата.
Направили още няколко крачки и попът отново се спрял:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, вземи тогава два товара злато, но крачи по-бързо, карай мулетата! — рекъл сиромахът.
Изминали още малко път, не издържало сърцето на попа. И той рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, щом е така, вземи пет товара злато, нека останат за мене само два, но по-скоро карай мулетата!
Изминали още малко път, не се стърпял попът и отново рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
Махнал с ръка сиромахът:
— Добре, дядо попе, нека и седемте товара злато бъдат твои и отгоре. И това и огънят небесен! Само крачи по-бързо, карай мулетата!
Стигнали те до един крайпътен извор. Сиромахът бил жаден. В делвата сред златото имало една златна чаша и той още в гората я взел и я скрил в вазвата си. Извадил чашата сиромахът и поискал да си гребне вода от извора. А попът, като видял чашата, рекъл:
— Сине мой, дай и на мене да се напия.
Напил се той с вода, после пъхнал чашата в пазвата си и рекъл:
— Сине мой, не на тебе, а на мене подобава да притежавам тази чаша — нали съм свещеник!
Дошло му до гуша на сиромаха, грабнал шепа пясък, че като го запокитил — право в очите на попа!
И попът веднага ослепял и с двете очи.
Прибрал сиромахът златната чаша, закарал в къщата си всички натоварени със злато мулета и до ден днешен живее от това имане и се радва на живота.

Живял едно вретме един сиромах, който имал мързелива, зла и нена¬ситна жена. Видял той, че не могат преживя, ако не работи сам за двама, и казал на жена си:
— Изпечи ми хляб за из път. Ще отида да се наема ратай при някого.
На сутринта жена му изпекла питка за из път и сиромахът тръгнал да си търси работа. Срещнал го по пътя един старец и го попитал:
— Накъде си се запътил, синко?
Сиромахът му обяснил, че отива да търси работа, и тогава старецът казал:
— Щом си беден и искаш да печелиш, за да изхраниш себе си и жена си, вземи това хромелче, само че внимавай, не му казвай по пътя: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
Взел сиромахът хромелчето и закрачил към къщи. Но по пътя все пак не се стърпял и изрекъл вълшебните думи, на които го научил старецът. Че като започнало хромелчето да меле брашно! Едва успял човекът да викне: «Стига!»
Влязъл си в къщи с хромелчето, а жена му го попитала:
— Какво е това, което си домъкнал?
Тогава той й разказал за подаръка на стареца и щом промълвил: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
и от хромелчето се посипало брашно.
Ден след ден мелело хромелчето, забогатели сиромахът и жена му. Но на алчната жена всичко й се виждало малко и тя все му натяквала:
— Намери онзи старец, кажи му да ни подари още нещо!
Тръгнал мъжът, намерил стареца и този път получил подарък една ко-кошчица. Старецът пак го предупредил да не казва вълшебните думи, преди да стигне до дома си. Но мъжът и този път не се стърпял и казал на кокошчицата:
Кокошчице моя, кокошчице мила, я покажи ми, каквото мсжеш!
Че като почнала кокошчицата изведнъж да снася яйца!. . . Едва успял мъжът да викне: «Стига!»
Но на злата и ненаситна жена и кокошчицата й се видяла малко. Подгонила тя мъжа си да отиде и да изпроси още нещо.
Тръгнал горкият мъж, намерил пак стареца и този път получил подарък една покривка. Донесъл я в къщи и щом казал:
Покривчипе моя, покривчице мила, я покажи ми, каквото можеш!
покривката се разгънала и върху нея се наредили безброй вкусни ястия.
А злата и ненаситна жена все не намирала мира и отново подгонила мъжа си да отиде и да изпроси още нещо от стареца.
Отишъл мъжът при стареца, намерил го и му разказал, че жена му все иска още нещо. И тогава старецът му дал тояга, сложена в една кожена торба, но го предупредил, както по-рано, да не казва вълшебните думи, преди да стигне в къщи. Разбира се, сиромахът и този път не се стърпял. Преди да стигне до дома си, той промълвил само първите думи: Тояжке моя, тояжке мила, я покажи. . .
Че като изскочила тоягата от кожената торба и като взела да го налага! Едва успял да извика: «Стига!»
Донесъл той подаръка в къщи и казал на жена си вълшебните думи. Зарадвана, тя веднага взела да реди:
Тояжке моя, тояжке мила, я покажи ми, каквото можеш!
Изскочила тогава тоягата от кожената торба, почнала да налага жената и я пребила от бой.

Живял някога на този свят един богат човек, който имал един-единствен син. И когато синът пораснал и навършил седемнадесет или осемнадесет години, баща му го оженил за много разумна девойка.
Няколко години след женитбата на сина си богаташът умрял. А сина съвсем го домързяло — не мръдвал от топлото легло ни зиме, ни лете и непрекъснато хленчел, студено му било.
Отишла веднъж жена му при съседите и им се оплакала — така и такау мъжът ми пропиля бащинията си и сега ни зиме, ни лете мърда от леглото. А в къщи нямаме какво да ядем, не зная вече що да сторя. . .
Съседите я посъветвали:
— Иди на пазара и купи стафиди. Пръсни ги на цели шепи от леглото, та чак пред пътната врата, а ти се скрий. Той ще види пръснатите стафиди, ще почне да ги събира от пода и да ги яде. А ти издебни удобен момент и затръшни вратата след него! И колкото и да вика и да се моли, не му отва¬ряй. Нека върви, накъдето му видят очите!
Отишла жената на пазара, купила стафиди и ги донесла в къщи. Пръснала ги по пода край леглото и чак отвън вратата и се скрила.
Подал се мъжът й от леглото и видял разсипаните стафиди. Протегнал ръка, почнал да ги събира и да ги мята в устата си. Когато изял всичко около себе си и видял, че не може да стига вече с ръка, измъкнал се от леглото и тръгнал към вратата, като събирал стафидите. Дошъл той до самата врата, бутнал я — гледа, и отвън има пръснати стафиди. Прекрачил прага, жена му затръшнала вратата и сложила резето.
Развикал се мързеливият мъж отвън:
— Ох, измръзнаха ми краката, ох, измръзнаха ми краката! Бързо, жено, отвори ми вратата!
А жена му отговорила:
— Стига си се излежавал! Тръгни, походи по света, изкарвай си хляба!
— Жено, студено ми е — казал мъжът, — къде да отида?
Навън е лято, защо ще ти е студено? — рекла жена му. — Хайде върви, все ще намериш каква да е работа. Видял мъжът, че няма да успее да я склони, обърнал се и тръгнал. Вървял, вървял, изведнъж какво да види — на пътя една кърпа. Навел се той и я взел, добре, ама кърпата била на царската дъщеря. Отишла тя с четиридесетте си прислужници да се разходи в градината, свалила кърпата от главата си и я метнала на едно клонче; духнал вятър и отвял кърпата на пътя.
Мъжът занесъл кърпата в къщи и я показал на жена си — виж, казва, какво съм намерил.
Взела жена му кърпата, разгледала я и разбрала, че е на царската дъщеря. Обърнала се към мъжа си и му рекла:
— Та това е кърпата на царската дъщеря. Занеси я на царя и той ще те възнагради, ще ти даде пари.
Взел мъжът кърпата, излязъл от къщи и се отправил към една глуха уличка. Намерил там процеп в една стена, загънал кърпата в хартия и я пъхнал в процепа.
Едва-що се отдалечил от стената, и чул гласа на царския глашатай:
— Ей, хора, този, койтв е намерил кърпата на царската дъщеря, ще получи за награда от царя двадесет и пет рубли!
Приближил се мъжът до глашатая и му казал, че е намерил кърпата. А глашатаят му предложил: «Дай кърпата на мене, аз ще ти донеса подаръка на царя!»
— Защо да ти я давам, аз сам ще я връча на царя — отказал му мъжът.
Отишли те двамата в двореца и глашатаят доложил на царя, че този човек е намерил кърпата.
— Е, дай ми кърпата и аз ще те възнаградя! — рекъл му царят.
— Че откъде-накъде царската кърпа ще бъде у мене? — отговорил мъжът.
— Тогава защо си дошъл тук? — попитал го царят.
— Аз умея да гадая. Ако искам, ще открия къде е кърпата — обяснил мъжът.
— Е, хайде да видим, гадай! — рекъл му царят. — Но ако не познаеш, зле ще си изпатиш!
Мъжът погледнал дланта на царя и казал:
— Кърпата се намира в процепа на стената на тази и тази улица. Изпратил царят глашатая си на посочената улица и казал:
— Ако кърпата наистина е там, голямо възнаграждение те чака! Не се минало много време и глашатаят се върнал с кърпата в ръце. Видял царят кърпата, учудил се много и рекъл:
— Изглежда, че си голям мъдрец. . . И как така не съм чул досега името ти?
Аз съм беден човек, царю, откъде ще ми знаеш името? — отговорил мъжът. — От днес нататък ти определям по двадесет и пет жълтици на месец! — рекъл царят. — Върви си, яж, пий и се весели!
Върнал се мъжът в къщи и поздравил жена си с думите:
— Радвай се, жено!
— Че какво хубаво има? — попитала тя.
— А какво по-хубаво от това може да има? — отговорил мъжът. — Ще получавам от царя по двадесет и пет жълтици на месец, ще ядем, ще пием и ще се веселим!
Зарадвала се жена му и казала:
— Ето виждаш ли, с една шепа стафиди те вразумих! Такъв мързел, те беше хванал, че от леглото не ставаше и все хленчеше: «Студено ми е, студено ми е. . .» Сега вече май не ти е студено, а? . . .
След десетина дни дотичали при мъжа — вика те царят, казват, иска да се разходи с тебе.
Отишъл мъжът заедно с царя в градината и там царят му заповядал:
— Върви на тази страна, а аз ще тръгна нататък!
Излязло, че царят намислил да провери мъдростта на своя гадател: стиснал царят една роза в ръката си, а след това повикал мъжа.
— Е, хайде — казал му той, — отгатни какво имам в ръката си, иначе ще заповядам да ти отсекат главата!
Видял мъжът, че му е спукана работата, и то заради жена му (а тя се казвала Гюл) и въздъхнал:
— Ех, Гюл, всичко е заради тебе. . . Разтворил царят ръката си и се зачудил:
— Как можа да разбереш, че в ръката ми има гюл?
— Един мъдрец знае всичко — отвърнал мъжът.
— Е, щом си толкова голям мъдрец, определям ти тридесет жълтици на месец! — наредил царят.
Изминали се след това още десетина дни, не щеш ли, крадци ограбили царската хазна и задигнали седем торби със злато. Извикал царят своя мъдрец и рекъл:
— Крадци ограбиха хазната ми, задигнаха седем торби със злато. Или намери крадците, или главата ти ще падне!
Мъжът казал: «Дай ми четиридесет дни срок — ще ги намеря!»
— Добре, давам ти четиридесет дни! — съгласил се царят.
Отишъл си мъжът в къщи, взел да си удря главата и да се вайка:
— Ех, погуби ме ти мене, жено! Крадци ограбили царската хазна, а царят се хвана за мене: или намери крадците, или главата ти ще падне…
А откъде да му ги намеря аз крадците?! Дай ми по-скоро да хапна, после ще дремна малко през нощта и ще избягам.
Като за проклетия в къщи не се намерило нищо освен картофи. Сварила жената седем едри картофа и ги сложила на мъжа си.
А седмината крадци в това време се научили за заповедта на царя..
Промъкнали се те до къщата на мъдреца, покатерили се на покрива да подслушват и разберат ще им каже ли той имената, или няма да ги каже.
Шестимата чакали отстрани, а единият допълзял до самия комин, спотаил се и се ослушал. А в къщата всички мълчали и дума не казвали. Тъкмо крадецът решил да си върви, мъжът в стаята извикал високо:
— Е, с единия се свърши и туйто!
Чул това първият крадец, изплашил се, отишъл при другарите си и казал, че мъдрецът е узнал всичко.
Станал тогава вторият крадец и пропълзял до комина. А мъдрецът тъкмо дояждал втория картоф и казал:
— Е, и с втория вече се свърши и туйто!
Отишъл вторият крадец при другарите си и казал, че наистина мъжът е мъдрец — веднага разбрал, когато той поискал да се отдалечи от комина.
И така и седмината крадци поред се промъквали до комина и се убеж¬давали, че мъдрецът познавал, когато те се приближават и отдалечават. Посъветвали се те, слезли от покрива и почукали на вратата. А когато мъжът излязъл да им отвори, и седмината паднали в краката му и взели да го молят:
— Бог — на небето, ти — на земята, смили се над нас и ни спаси! Ние ограбихме царската хазна. . .
— Добре, щом е така — рекъл мъжът. — Като сте дошли при мене и молите за помощ, аз няма да ви издам. Ще кажа на царя, че съм гадал и съм открил къде е златото. Донесете ми шестте торби със злато, а едната, от мене да мине, оставете за себе си.
Зарадвали се крадците и още веднага домъкнали в дома му шестте торби със злато. На сутринта, щом се зазорило, мъжът отишъл в двореца и рекъл на царя:
— Сто години да живееш, царю — намерих златото ти, у нас в къщи са торбите. Изпрати да ги донесат в двореца.
Зарадвал се тогава царят, но се зачудил:
— Че как така успя, ти ми поиска четиридесет дни срок, а ги намери за една нощ?
— Почнах да гадая и ги открих веднага, защо трябваше да чакам четиридесет дни? — обяснил мъжът.
— Щом е така, задръж за себе си трите торби, а четирите ми изпрати на мене; и това ми стига! — проявил голяма щедрост царят.
Завел мъжът царските слуги в дома си, а те вдигнали торбите със злато да ги занесат на царя. Придружил ги мъдрецът.
— Щом ти излезе толкова мъдър — рекъл царят, — определям ти четиридесет жълтици на месец!
Поклонил се мъжът на царя, върнал се в къщи и казал на жена си:
— Провървя ми, жено, на три пъти се спасих от смърт и отгоре на това царят ми определи четиридесет жълтици на месец. Това ни стига да преживяваме охолно, трябва да измислим нещо, за да не ни налети нова опасност.
— Че какво има да му мислим!? — казала жена му.
А мъжът настоявал на своето:
— Не, хайде да се престоря на болен, а после ще кажа, че болестта ми е отнела способността да гадая.
Жена му се съгласила, приготвила постелята и го сложила да си легне.
Достигнало до ушите на царя, че неговият мъдрец се разболял. Изпращал царят на болния лекар след лекар — никой не можал да го излекува. Най-после царят сам се вдигнал и отишъл да навести своя мъдрец.
Влязъл той в стаята, седнал до възглавницата му, а мъжът направил знак да ги оставят сами двамата. Почнал царят да го разпитва какво го боли, да съжалява, че лекарите не могат да познаят болестта му. А мъжът му рекъл:
— Желая ти здраве и дълъг живот, царю, но аз си изпатих, дето те отървавах с гадаене от неприятности и беди. Разгневиха ми се дяволите, че не им давам да ти навредят, и се събират при мене не зная вече колко нощи наред, бият ме, бъхтят ме до примиране. Изгубих си ума вече, оглупях и мъдростта ме напусна. . .
А царят взел да го утешава:
— Е, нищо, това ще го знаем само ние двамата с тебе, ти не казвай на никого, а аз ще ти давам както и досега по четиридесет жълтици на месец!. . .

Живял някога на този свят един момък със своята майка. Веднъж май¬ка му се разболяла тежко. Момъкът я попитал:
— Мамо, яде ли ти се нещо?
— Ако заколиш вола, ще хапна малко месце. Иначе нищо не ще сложа в устата си — отговорила майка му.
Момъкът се уплашил:
— А по оран какво ще правим, мамо? А майката отвърнала:
— Сигурно съдбата ще ни изпрати нещо. . . Те си имали само един чифт волове.
Заклал момъкът единия вол, нахранил болната си майка. Дошло време за оран и той попитал майка си:
— Кажи, какво да правя сега, мамо?
А тя отговорила:
— Стегни ралото, синко, майка ти ще поеме, мъката върху себе си — няма какво, впрегни ме заедно с вола.
Стегнал ралото момъкът и впрегнал майка си наред с вола. А по същото време царят на тази страна бил дошъл из тези места на лов.
— Вземи този фазан, изпечи го на шиш, само че внимавай да не прегори! — заповядал той на слугата си.
Почнал да пече слугата фазана и изведнъж какво да види — жена тегли рало. . . Загледал се той, забравил фазана и го прегорил. Царят се ядосал:
— Защо прегори дивеча?
А слугата отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, я погледни там един син е впрегнал майка си в ралото. . . Загледах се и не забелязах как прегоря фазанът.
Тогава царят заповядал:
— Я извикайте тук този момък!
Затичали се слугите, извикали момъка и той се явил пред царя.
— Слушай, момко, как не те е срам? Къде се е чуло и видяло да впряга човек майка си в ралото? — попитал го царят.
А момъкът отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, изслушай ме. Ние имахме само два вола. Разболя се майка ми и рече да заколя вола. Аз се подчиних и заклах единия вол, за да си хапне тя месо. А през пролетта помислихме, че ще трябва да гладуваме през годината, ако не изорем нивите, и тогава майка ми каза да я впрегна в ралото. . .
— Какъв срам, а?! — поклатил глава царят. — Иди и разпрегни веднага майка си! Аз имам едно биче, още невпрягано. Ако успееш да го приучиш да върви под ярем, вземи го и го впрегни в ралото си.
Отишъл момъкът с царските слуги и какво да види: не било биче това, а огромен, неукротим бик и никой не се наемал да го обуздае. Отлъчили бика от стадото и го закарали в обора на момъка. А той го привързал за рогата и за шията към един стълб и три дни и три нощи го държал гладен и жаден. Бикът отслабнал, едва се държал на краката си. На четвъртия ден момъкът му дал паница вода и шепа сено, извел го и го впрегнал наред с вола в ралото. Добавял му по малко сено, давал му повечко вода и бикът свикнал с ярема — теглел ралото наравно с вола, зачерняла се нивата на момъка.
А царят заповядал:
— Я ми извикайте пак този момък!
Хукнали слугите, извикали го.
— Как успя да се справиш с неукротимия бик? — попитал царят момъка.
А той му отговорил:
— Ей така на, справих се, укротих го!
— Е, щом е така — рекъл царят, — я да ти дам аз своята единствена дъщеря. Сватбата ще бъде за моя сметка — вземи я за жена!
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Мамо, иди ми поискай за жена царската дъщеря!
Майка му се уплашила:
— Ох, синко, бедни хора сме ние, царят няма да ти даде дъщеря си. А момъкът си знае своето:
— Ще ми я даде! Тогава майката казала:
— С такива дрипи няма да отида да искам царската дъщеря!
Купил момъкът нови дрехи и обувки на майка си и я изпратил при царя.
Стигнала майката до двореца, но не се решавала да влезе и поседнала на една пейка пред вратата.
Доложили на царя, че някаква бабичка стои на пейката пред царските порти. Царят заповядал:
— Извикайте я!
Влязла бабичката в двореца и рекла на царя:
— Сто години да живееш, царю, голяма молба имам към тебе, само че не се решавам да ти я кажа. . .
А царят й отговорил:
— Не се стеснявай, бабо, говори!
И бабичката започнала:
— Сто години да живееш, царю, та ето какво: моят син харесал дъщеря ти и иска да се ожени за нея. . .
— Е, много хубаво. Нека дойде и да си я вземе.
Отишли майката и синът да вземат царската дъщеря и после я завели у дома си. Седнала девойката на миндера, седяла там по цял ден, не искала да пипне работа.
Майката се ядосвала:
— Каква снаха си ми довел ти, синко, в къщи?
А синът я успокоявал:
— Нищо, мамо, тя ще се оправи, ще поумнее. Не й давай вече нито хляб, нито вода дори!
Връщал се всеки ден синът от нивата и питал майка си:
— Кой е работил днес? А тя му отговаряла:
— Аз и ти, синко. И синът казвал:
— Тогава само аз и ти ще ядем!
Сядали майката и синът да ядат, а на девойката не давали нищо. Минали се така няколко дни. . . И ето че веднъж мързеливата девойка станала от постелята, помела боклука около себе си и отново седнала. Вечерта майката разказала това на сина си, а той рекъл:
— Поднеси й парче хляб и чашка вода.
На другия ден девойката станала, измела половината стая и пак седнала на леглото.
Вечерта синът казал на майка си:
— Мамо, дай на снаха си половин питка и половин паничка с вода.
Девойката си помислила:
— Ох, пусти да останат! В бащиния си дворец не вършех нищо и ядях колкото си искам, а у тях и сух хляб няма да получиш, докато не го отработиш!
На другата сутрин тя станала и измела грижливо и стаята, и двора. Зарадвала се майката и веднага разказала това на сина си. А той й рекъл:
— Е, сега ще й даваш да яде вече наравно с нас!
Оттогаз снахата всеки ден взела да става рано, премитала грижливо стаята и двора, ходела за вода, вършела цялата къщна работа, с една дума — станала добра домакиня.
Минало се, що се минало и царят казал на жена си:
— Омъжихме нашата мързелива дъщеря и престанахме да се интересуваме за нея. Я да отида аз и да видя как я кара тя там..
Заповядал царят да напълнят едни големи дисаги с подаръци и отишъл да навести дъщеря си и зет си. Изтичала царската дъщеря насреща му, поела бащиния си кон, помогнала на царя да слезе и го поканила в къщи. Свекървата отвела коня на царя в обора.
Него ден свекървата варила месо за вечеря. Царската дъщеря донесла паничка с няколко глави чесън, сложила я пред царя и му рекла:
— На, обели го, иначе вечерта няма да ти дадат да ядеш. В тази къща хранят само този, който работи. . .
Усмихнал се царят под мустак, взел глава чесън и почнал да го бели. В това време влязла свекървата, видяла, че царят бели чесън, и пошепнала на снаха си:
— Ах, какво виждам, дъще, защо караш свата да бели чесън?! А снахата взела, че попитала:
— А ще му дадеш ли да яде, ако не работи? Взела свекървата паничката с чесъна от свата си и сама седнала да бели скилидките.
Вечерта момъкът се върнал от нивата, всички седнали на трапезата и добре си хапнали и пийнали.
На сутринта царят тръгнал да си ходи, пристигнал доволен и радостен в двореца и казал на жена си:
— Радвай се, жено! Забравила е вече дъщеря ни своята леност!
Зарадвала се царицата, отишла и довела дъщеря си и зет си в двореца; устроили отново пир и се повеселили славно.
Нека и при вас дойде радостта, нека се сбъдне и вашето заветно желание!

Веднъж, когато царят седял на трона си, дошъл от далечна страна един странник, очертал кръг около трона и седнал настрана, без да каже ни дума. От всичко това царят не разбрал нищо. Извикал той своите приближени, но и те не могли да разберат нищо. За царя било голям позор, че в цялата му страна не се намерил човек, който да разтълкува какво значи това. Той обявил, че ще посече всички мъдреци от своята страна, ако не разрешат тази загадка.
Хората на царя, които търсели мъдрец, годен да разгадае тази тайна, влезли случайно в един дом. В една от стаите видели люлка, която се люлеела, без да има някой до нея. Влезли в друга стая и там също видели да се люлее люлка, макар че пак нямало никой. Изкачили се на покрива на къщата — там намерили разстлана измита пшеница, а сред нея се лю¬леела забита тръстика, при все че не духал никакъв вятър, и разгонвала птиците, за да не кълват пшеницата.
Смаяли се царските хора. Слезли в долната стая и видели един човек, който тъчал на стан. Тъкачът бил привързал една нишка за основата, друга за нищелките, трета за совалката. Като тъчал, нишките се дърпали и клатели двете люлки и тръстиката на покрива.
— Я виж ти какъв майстор, не е по-лош от мъдрец!
Разказали царските хора на тъкача как един странник очертал кръг около трона на царя и никой не можел да разбере какво иска да каже той с това, а после му предложили да отиде с тях и да разтълкува тази загадка.
— Ако съумееш да я разгадаеш, големи подаръци ще получиш от царя — добавили те.
Тъкачът се позамислил, взел два ашика и една кокошка и тръгнал с тях при царя. Като влязъл в двореца и видял странника, тъкачът хвърлил пред него двата ашика. Странникът ги погледнал, извадил от джоба си, шепа просо и го посипал на земята. Тъкачът пуснал кокошката, която почнала бързо да кълве просото. Щом видял това, странникът в миг обул цървулите си и се отдалечил.
— Какво искаше да каже странникът? — попитали тъкача.
— Странникът искаше да каже на нашия цар, че неговият цар се готви да дойде й да обсади страната ни, и искаше да разбере дали нашият цар смята да му се подчини, или ще излезе с войска насреща му. Аз хвърлих пред странника ашиците — значи вие пред нас сте деца, по-добре играйте си у вас на ашици и престанете да мислите за война срещу нас. Странникът пръсна просо, за да покаже, че тяхната войска няма чет. Аз пък пуснах кокошката — отговорих му, че един наш воин ще разбие цялата тяхна войска.
Царят удостоил тъкача с големи почести, наградил го богато и поискал да го назначи за везир, но тъкачът не се съгласил. За услугата си той взел съвсем малко и на сбогуване казал на царя:
— Иска ми се, царю, само едно да знаеш, че измежду слугите ти могат да се намерят някои по-умни от твоите везири и ти от днес нататък да смяташ за хора и тъкачите, и цървулджиите.

Имало едно време един цар. Веднъж той изпратил навсякъде глашатаи, които се развикали сред народа:
— Ей, слушайте! Който от вас излъже най-добре царя, ще получи от него подарък една златна ябълка!
Заприиждали отвсякъде към двореца царски синове, деца на назири и везири — с една дума, твърде много хора, но никой не можал да угоди на царя.
Явил се най-после пред царя един сиромах с голяма делва в ръце.
— Какво искаш? — попитал го царят.
— Жив да си, царю — отвърнал сиромахът, — дойдох да си получа парите, нали ти ми дължиш една делва злато?
— Лъжеш — отговорил царят, — аз нищо не ти дължа.
— Лъжа ли? Дай ми тогава златната ябълка, щом като лъжа! Царят разбрал неговата хитрост и почнал да се отрича.
— Не, не, не лъжеш!
— А щом не лъжа, плати си тогава дълга!
Разбрал царят, че лъжецът печели, дума не продумал, а извадил златната ябълка и му я дал.

Живял в старо време един търговец. Преди да умре, той извикал сина си и му рекъл:
— Синко, заклевам те: когато тръгнеш по търговия, ходи където си искаш, само не в Алеп.
Минало се време и не щеш ли, синът отишъл при майка си и й рекъл:
— Искам да замина за Алеп!
— Сине — казала майката, — та нали баща ти те закле да не ходиш там?
— Не — отговорил синът, — аз все пак ще замина!
Той се научил, че в Алеп може да се продаде изгодно чемширово дърво.
Купил синът много чемширово дърво, натоварил го на четиридесет
мулета и тръгнал на път. Пътувал той дълго и най-после на мръкване наближил град Алеп. От кервансарая излезли насреща му хора и рекли:
— Напразно отиваш сега в града — там вече пазарът е закрит. По-добре пренощувай тук, а утре рано сутринта иди в града.
Търговецът се съгласил.
Тогава от кервансарая излезли Куция, Кьосето и Едноокия. Те видели, че търговецът е донесъл скъпа стока, и скришом отмъкнали единия товар. Половината от него скрили в голямата печка, а останалото пъхнали под одъра. След това Куция, Кьосето и Едноокия завели младия търговец вътре, нагостили го добре и го попитали каква стока е донесъл.
— Аха, ти си донесъл чемшир? — рекъл Куция. — Напразно! Тук
тази стока е в такова изобилие, че я хвърляме ето на, в печката. Все едно че си донесъл в Кулпа сол. Но ти, братко, не скърби, аз ще ти дам седем мери жълтици за твоята стока и така ще си покриеш поне разходите.
Търговецът се съгласил.
На сутринта той си помислил: «Не си струва да поема веднага обратния път. Какво ще отговоря, ако ме попитат що за град е Алеп? По-добре да отида и да разгледам града.»
Дълго обикалял той по улиците и най-после се отбил в дюкяна на един стар търговец.
— Здравей, странниче! От кой край си ти? — попитал го старецът.
— От Ереванския, от селото Парби.
— По каква работа си дошъл?
— Ами че просто така, обикалям града — отвърнал търговецът. — Ти нямаш ли случайно чемшир?
— А колко ти трябва?
— Няколко пуда.
— Не, братко, тук чемширът не се продава на пуд. В целия град едва ли ще се намерят пет-шест фунта от това дърво. Един драм от него струва пет рубли.
Като чул това, търговецът ахнал и разказал на стареца как са го излъгали в кервансарая. След това почнал да го моли да му помогне да си вземе обратно стоката.
— Това нещо е много трудно, синко. Куция, Кьосето и Едноокия
са измамници. Те само с това се занимават — да мамят хората. В тази работа ще ти помогне само готвачът. По-добре иди да се посъветваш с него.
Търговецът отишъл при готвача и му казал: 
— Моля ти се, братко, помогни ми! Избави ме от тази беда и аз ще ти дам всичко, каквото поискаш.
— Не скърби, странниче — отговорил готвачът. — На мене нищо не ми трябва, аз ще ти помогна без отплата. През нощта, когато се върнеш, отвори вратичката на печката и се вслушай. Куция, Кьосето и Едноокия ще дойдат и ще почнат да разпитват гадателя, който живее от другата страна на стената. Каквото им каже гадателят, това ще направиш!
Търговецът постъпил така, както го посъветвал готвачът. Не след много дошли Куция, Кьосето и Едноокия и попитали гадателя:
— Ереванецът докара четиридесет товара чемшир и ние трябва да му дадем за тях седем мери злато. Кажи колко ще спечелим от тази работа?
— С ереванеца трябва да бъдете нащрек. Той е хитър човек, ходил е на много места и знае седем пъти повече от вас. Ами ако каже: «Не искам злато, дайте ми седем мери бълхи?» Откъде ще намерите толкова бълхи? — отговорил гадателят.
— Наистина ли е толкова хитроумен?
След като чул този разговор, търговецът още в зори отишъл при кмета на града.
— Ето вече десет дни станаха, откак не мога да се измъкна от този град. В кервансарая задържаха моите четиридесет товара стока. Заповядай на купувачите да ми заплатят за нея. Кметът веднага извикал Куция, Кьосето и Едноокия и им заповядал да платят каквото има да дават на търговеца.
— Ние му дължим седем мери жълтици, той може да си ги получи във всяко време.
— Аз не искам злато, и без това имам много, но вие ми дайте за чемшира седем мери бълхи, и то така, че в трите мери бълхите да са мъжки а в останалите четири — женски.
Куция, Кьосето и Едноокия тръгнали да търсят бълхи. Но работата вървяла зле: докато уловят една бълха, другата избягвала. Видели те, че нищо не излиза, и се върнали в Алеп. Там подкупили един човек и му казали:
— Сдружи се, братко, с този ереванец, разучи подробно чий син е той, кои му са роднините и пак ела при нас.
Човекът тръгнал след ереванеца, видял как той влязъл в една кръчма и си поискал вино. Тогава и той направил същото. През време на яденето вдигнал чашата си и казал на ереванеца:
— За твое здраве, братко!
Ереванецът също пил за здравето на съседа си. Подкупеният човек това и чакал. Той се преместил по-близо до ереванеца и узнал от него всичко, което му трябвало. После излязъл от кръчмата и разказал всичко «а Едноокия.
На следния ден Едноокия срещнал на улицата ереванеца и му рекъл:
— Здравей, драги Мартирос! Как са близките ти? — и изредил по име всичките му близки и роднини.
Ереванецът се смаял.
— Аз още отдавна исках да се срещна с тебе — продължил Едноокия — и най-сетне бог ми помогна. Ех, братко, ти дори и не знаеш: когато се появи на този свят, ти беше с едно око, но аз извадих своето и ти го сложих.
След това Едноокия изтичал право при кмета.
— Кмете — рекъл той, — когато се роди, ереванецът Мартирос имаше само едно око. Аз бях тогава слуга у тях и му дадох своето око. До днес то ми беше достатъчно, но сега искам да си получа окото обратно.
Кметът извикал ереванеца и го попитал:
— Познаваш ли този човек?
— Аз не го помня — отговорил търговецът, — но както изглежда, той е идвал у нас.
— Добре, ама той твърди, че едното ти око му принадлежи. И сега иска да си го получи обратно. Върни му окото!
Търговецът помолил кмета да му даде един ден отсрочка и отишъл да се посъветва със стареца в дюкяна. А той отново го изпратил при готвача.
— Само той може да ти помогне в тази работа и никой друг!
И търговецът от Ереван отишъл при готвача. Готвачът го успокоил и го посъветвал пак да долепи ухо до отвора на печката и да подслуша разговора на Куция, Кьосето и Едноокия с гадателя.
Търговецът долепил ухо до отвора и чул следните думи:
— Сега ереванецът няма да получи от нас и грош! Щом чуе, че иска да му извадят окото, веднага ще избяга.
— Нищо подобно — отговорил гадателят. — Ами ако каже: «Добре, извадете ми едното око, но извадете и окото на Едноокия. Ще претеглим двете очи и ако излязат еднакви, нека ги вземе.»
Когато ереванецът повторил пред кмета думите на гадателя, Едноокия, Куция и Кьосето хукнали да бягат.
След като се отървал по този начин от тях, ереванецът продал много износно стоката си, подарил на готвача един товар чемширово дърво и си тръгнал за родината.
А тримата измамници и до ден днешен настръхват, щом чуят името на ереванеца.

Живели някога на този свят един мъж и една жена. Те имали три дъщери. Веднъж мъжът отишъл да работи на нивата си, а жена му се заловила да меси хляб. Но водата й била малко и тя изпратила най-голямата си дъщеря да й донесе. Тръгнала девойката към извора, който се намирал в дола под едно дърво, наляла половин стомна вода, погледнала дървото, погледнала и големия камък под него и изведнаж помислила: «Когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос; той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? Какво ще правя тогава, как да не плаче човек?» И тя заплакала и занареждала:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че най-голямата й дъщеря не се връща, и изпратила средната да я търси.
— Я иди да видиш къде се е запиляла тази непрокопсаница. Време е да замеся тестото.
Слязла средната дъщеря при извора, гледа — сестра й седи под дървото, плаче и си скубе косите.
— Защо плачеш, сестрице? — попитала я по-малката сестра.
— Ах, каква безсърдечна леля си ти — отвърнала тя, — защо не пролееш поне една сълза?
— Но какво се е случило?
— Ето какво: когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос, той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? . . . Ах, какви лоши трябва да сме ние, за да не плачем и скърбим!..
Средната дъщеря седнала до по-голямата си сестра и двете почнали да си скубят косите и да нареждат:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че и средната й дъщеря не се връща, и изпратила най-малката да ги търси. Отишла най-малката сестра на извора, седнала при по-големите си сестри и трите почнали да плачат и да нареждат.
Чакала майка им, чакала — нито една от дъщерите й не се връщала. Този път тя сама се запътила към извора.
Приближила се тя до девойките и креснала:
— Защо не се връщате вие в къщи, мързелани такива? Тестото ми няма да втаса!
А сестрите отговорили в един глас:
— Ах, мамо, мамо, каква баба си ти, що за немилостиво сърце имаш, та не заплакваш дори над гроба на внука си!
— Какви са тия глупости, дето ги дрънкате, мили щерки? — смаяла се майката.
Най-голямата дъщеря продължавала да си скубе косите и да се облива в сълзи, а по-малките отговорили вместо нея:
— Мила майко, нашата по-голяма сестра ще се омъжи, ще ни роди племенник хубавец, ще го наречем Кикос, той ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Коя баба няма да заплаче тогава и да занарежда?
И след тези думи отново заридали.
Седнала майка им до тях, разплела си косите, заплакала, занареждала и тя:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
А в това време край извора минавал един човек. Видял той жените и попитал:
— Защо плачете толкова, добри хора?
— Как може майката, лелите и бабата да не плачат над детето си? — отвърнали му те.
— Не разбирам какво казвате — рекъл пътникът.
— Ето, чуй що, добри човече: ако най-голямата ми дъщеря се омъжи, тя ще ми роди внук хубавец на име Кикос. Той ще порасне, ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Как тогава искаш да не плачат и да не скърбят майка му, лелите му и баба му?
И след тези думи четирите жени отново почнали да плачат и да нареждат. Присмял им се на ума си пътникът, но на глас казал:
— Та нали още не се е случило и помен от това, вървете си у дома и не плачете!
Но те не чували и заплакали още по-високо.
Разбрал пътникът, че няма да може да успокои тези жени, и им рекъл:
— Със сълзи и рев няма да съживите Кикос. Я по-добре си идете в къщи, заколете нещо от добитъка, изпечете хляб и направете помен за покойника. Веднага ще ви олекне.
Послушали те пътника и си отишли. Имали си един-единствен вол. Заклали го и изпекли хляб. Направили помен, нахранили чуждите хора и с това се успокоили.
Върнал се вечерта мъжът в къщи, видял на плета волската глава и попитал:
— Ей, жено, какво се е случило с нашия вол?
— Ами какво — направихме помен за Кикос — и му разказала всичко. Мъжът се разярил:
— Вие ум имате ли, или не? Ама че глупачки такива, ама че луди же¬ни! Какъв е този Кикос, откъде се взе той, че да му правите помен?
Нахокал ги мъжът както трябва, но нищо не можел вече да оправи. Тогава си помислил:
«Я да тръгна аз по света и да видя има ли някъде такива глупачки като тях!»
И той тръгнал на път. Минал край една река, а там някаква жена си миела краката.
Видяла го жената и попитала:
— Къде отиваш, братко?
Но той бил още много ядосан и не отговорил нищо. Жената отново попитала:
— Къде отиваш, братко? Тогава мъжът отвърнал сърдито:
— В пъкъла отивам, ето къде!
— В пъкъла ли? — зарадвала се жената. — Вземи тогава тези пари и ги дай на майка ми, тя е точно там.
Мъжът хич не я и чул, а продължил пътя си. Но жената се затичала след него, пъхнала му парите в ръката и казала:
— Много ти се моля, майка ми е в пъкъла, дай й тези пари!
Тогава човекът си помислил: «Не току-така казват хората: глупаци по света колкото щеш! Какво ще я съжалявам, я да взема парите аз и да си купя друг вол!»
А тя била жената на онзи пътник, който дал съвет да се направи помен за Кикос. Върнала се в къщи и казала на мъжа си:
— Знаеш ли, мъжо, аз изпратих на майка си пари.
— Ах ти, глупачко, та нали майка ти е умряла, как си могла да й изпратиш пари?
— Да, ама един човек отиваше в пъкъла при мама и аз му дадох пари да й ги предаде.
Ядосал се мъжът, набил я както трябва, после се метнал на коня и тръгнал да догони човека — бащата на трите дъщери, за да си вземе обратно парите.
А бащата на трите дъщери забелязал, че някой препуска на кон след него. Сетил се той, че това сигурно е мъжът на онази жена, отбил се в една воденица и се скрил там. В това време и мъжът на глупавата жена стигнал до воденицата, завързал пред нея коня си и влязъл вътре. А бащата на трите дъщери изтичал навън, отвързал коня, метнал се на него и — дим да го няма!
Излязъл от воденицата стопанинът на коня и що да види — коня го няма! Така се и върнал в къщи — без кон и без пари.
А онзи човек си дошъл в къщи на кон и казал на жена си и на дъщерите си:
— Мислех, че само вие сте такива глупачки, но излезе, че имало и от вас по-глупави!

Умрял в едно село един богаташ и повикали попа да отслужи в църквата заупокойна молитва.
Преди да отиде в църквата, попът се отбил в месарницата да си купи месо. Поискал той да му претеглят едно овнешко бутче, взел го и си тръгнал.
А на улицата го издебнал изотзад Чомар — кучето на селския кмет, грабнал месото и дим да го няма! Ядосал се попът, разсърдил се не на шега, прибрал се в къщи, седнал в стаята и не отишъл в църквата.
А роднините и съседите на покойния се събрали там и дълго чакали да дойде попът и да отслужи панихидата. Не се стърпял синът на покойния затичал се до къщата на попа и взел да го упреква:
— Дядо попе, защо не идваш? Хората се събраха в църквата, тебе чакат, пък и помен трябва да се направи: ще се изпоразвали всичко, ще се превари, ще прегори. . . Хайде ставай да вървим към църквата!
— Е, не, няма да ме дочакате да дойда в църквата! Да ми грабне на мене Чомар месото от ръцете, а след това аз да отида на църква! Не, това няма да го бъде!
— Дядо попе, но какво сме виновни ние? Така ти се е случило. Безсловесно животно ти е отмъкнало месото, можеш ли да го държиш отговорно? Ставай да вървим на църква!
— Не, не, няма да дойда! В едно село ние двамата с Чомар няма да живеем: или аз ще остана тук, или Чомар. . .
Само че ние не можахме да разберем кой е останал в селото — Чомар или попът?