Току в подножието на връх Мусала във величествената Рила планина е най-високото езеро от всички рилски езера – Леденото. Преди милиони години невидимата ръка на природата шлифовала ледени езици с едрозърнест лед, които се спускали надолу като запокитени. Спускали се ледените езици, спускали се и се разположили стъпаловидно по билото и родили езерата. „Очите на Рила" ги е нарекъл народът, добрал се до тези висини. А най-високото от тях на Балканите – 2700 метра надморска височина – Леденото, и до днес таи една легенда, която се разказва от всеки, който реши да покори гордото чело на Рила!
Обичали се двама млади. Голяма била обичта им, но както се случва, неверието винаги хвърля сянка върху съвършенството. Девойката, може би влюбена в себе си повече отколкото е приличието, поискала от своя любим да й покаже колко много я обича. Мярката за тази обич била той да се хвърли в езерото и да го преплува. Тогава тя ще бъде сигурна в силата на неговата преданост. Без да мисли, момъкът се хвърлил в езерото и то дружелюбно го прегърнало в ледените си води. Потънало в бездната безразсъдството на младостта! Момъкът така и не се видял повече. Останало само да се разказва, че леденото езеро не крие живот. То е просто едно от очите на Рила.
Не случайно великият поет Иван Вазов я нарече „Великата рилска пустиня"! От върха надолу се спуска голямата рилска река. Местните хора казват, че край реката никога не е имало трева, защото самодивите там въртели самодивските си хора и все я тъпчели.
Веднъж една жена решила да отнесе детето си при свети Иван Рилски, за да се поклони. Когато стигнала до реката, тя седнала да си почине и заспала близо до самодивското игрище. Детето седяло до нея и не смеело да гукне. В съня си майката дочула някой да говори, но не можела да си отвори очите от дълбокия сън. Една жена говорила на детето:
– Постой, рожбо, при мен. Не се плаши, аз не съм лоша, зло няма да ти сторя. Аз съм Юдинка – казала дългокосата руса жена. – Когато бях девойка, бях самовила и хубостта ми нямаше равна на себе си. Сестрите ми завиждаха и на хубостта, и на пеенето, и на самовилските хора, които въртях, та на земята не стъпвах. Когато бях на осемнадесет години – продължавала разказа си самовилата – открадна ме вакъл овчар, дивен свирец на кавал. Потръпваха рилските гори от неговото свирене, но аз не го залюбих. Добих лете. Моята майка не можа да ми прости, че съм нарушила самовилските повели и ми открадна детето, а мъжа ми устреля и той се раздели с душата си. Останах сиротна вдовица и без дете. Клетвата на моята майка беше – да стана юдинка и да се радвам на чужди деца. Да остават майките им подир мен да леят сълзи за рожбите си, а аз с тези сълзи да ги къпя. – Кажи ми, мило детенце, дали да те взема, или да те върна на майка ти, че и тя е сиротинка като мене, никого си няма.
Като се събудила майката, видяла детето си в ръцете на чужда жена – облечена в черно и ронела горчиви сълзи, и занемяла. Юдинката я съжалила, оставила й детето и го благословила да бъде най-хубавата и умна девойка на света!

Неповторимите фиорди по созополското крайбрежие са останали и до днес с името „Пиратските фиорди". Дали името е дошло от набезите на мореплаватели за богатото наследство в този град, или от скалистите лабиринти, приютявали корабите на търсещите „златното руно"? – не се знае. Но природните дадености на Созопол (Аполония) са част от културно-историческото начало на Странджа и са много благоприятни за обитаване още от зората на човешката цивилизация. Най-старите обитатели на Созопол (Аполония) са траките, а по-късно тракийската култура била силно елинизирана. Античните писатели твърдят, че първите гръцки заселници въздигнали в цветуща колония завареното селище. Има данни, че тук се е издигала 13 метра висока статуя на Аполон, изработена от голям гръцки скулптор на име Каламис.
Ето какво се случило много, много отдавна… В манастира край малкото крайморско градче живял монах-послушник. Благун било неговото име. С благ характер било момчето, но още невръстно, останало сираче. Манастирът го приютил, монах-послушник да бъде. Не бил по волята му манастирският живот, но нямало какво да стори!
Левент момък станал Благун и тъмното расо го правело още по-снажен и красив. Влюбил се той в красива девойка – гъркинята Мирта, наскоро заселила се в градчето със своите родители. Людете често ги виждали заедно там, при фиордите, скрити от хорски одумки. Двамата влюбени копнеели един за друг и очаквали съдбата някой ден да ги събере! Вечер луната огрявала две сенки на скалата, а сутрин всеки посрещал сам слънчевата златна пътека със сладката тръпка за нова среща!
Един ден Благун събрал сили и поискал ръката на Мирта. Това разгневило знатния род на девойката. Не било по правилата пришълци и местни да правят брачен съюз. Монахът с мъка разбрал, че според обичаите на гърците, той никога няма да получи любимата си и благословията на нейните родители. Други били техните закони…
Изчезнал Благун от манастира и вече никой никъде не го видял. А там във фиордите край градчето се появил самотен тюлен, който и до днес хората наричат Монаха! Вечер, когато луната огрее причудливите скални силуети, людете разказват, че на една от скалите виждали стройна девойка, а в морето огъвал снага самотният тюлен монах!

В момковата къща радостно очаквали да посрещнат невестата, отмяната. От утре и менците ще са пълни с прясна вода студена, и хлябът ще е омесен, и градинката натъкмена. Къщата ще грее от хубост, нали младост ще шета из нея. Тъй си мислели сватовете, които очаквали с трепетно вълнение невестата. Те така и не могли да се порадват на хубостта й. Божа работа! Само аленото було, донесено от вятъра, останало като поличба!
Какво се случило?
В по-далечни времена било обичайно младите да не се женят по своя воля. Родителите ги задомявали по свой избор. Случвало се – младоженците да се видят за пръв път в деня на сватбата.
Веднъж в едно село дошли сватове да изберат невеста и да я водят в по-далечно село – през девет в десето. Посрещнали ги в момината къща, както се полага, нагостили ги богато и им дали единственото си чедо. Натоварили я те на конска каруца, заедно със сватбените й дарове и потеглили. Шумно сватбено веселие огласило селото и хората наизлезли по вратниците да погледат рубата й и да изпратят момата. Невестата била забулена с алено було, както забулвали невестите тогава, според обичая – пред очите. По пътя към момковата къща сватовете запели сватбарска песен:
Я подувни ветре, ладовина, я подигни превез на невеста, да видиме защо дни губиме, дни губиме и конъе мориме!
Песента се разнесла по била и долове. Подухнал вет-рец ненавейник и повдигнал булото на невестата. Светнало лицето й. Сватовете занемели от изненада. Такава хубост не били виждали. От умиление към красотата на девойката кумът се навел от коня си да я целуне. В този момент сватовете, обзети от ужас, че кумът нарушава строгите норми на приличие, се вкаменили.
Каменни сватове има навред по българските земи – и Кюстендилско, и в Кърджалийско, и в Софийско…
Тези поетични предания и легенди са съхранили една много важна страна от народния живот – нормите на поведение и приличие. Всяко нарушение се наказвало от невидимия Бог.
Каменните сватове ще ги видим и до днес. Те напомнят, че обичай не се погазва!

Най-малкото езеро в Пирин планина светлеело по особен начин, различно от другите. Сутрин – синя коприна, по пладне – златно като слънцето.
При езерото на брега идвало едно момиче. То дълго се заседявало, взирало се в сините води, а когато ветрецът ги раздвижел, като че ли й махали за поздрав – разговаряли си.
В една ранна утрин девойката се надвесила над спокойните сини води и видяла хубавото си лице, но й се приискало да има сини очи като водите на езерото. Попитала го тя какво да прави, та и нейните очи да станат като синия му цвят. Сърцето й копнеело да плени най-хубавия момък в този край. Езерото я посъветвало при залез слънце да се огледа във водите му и да се наплиска по лицето. Направила това девойката и очите й станали сини. Благодарила тя и радостно хукнала по горската пътека… Хубавецът бил покорен от хубостта й.
На другия ден синеоката хубавица отишла отново на брега. Не й стигало това – да има сини очи, но искала косите й да станат златни. Помолила тя езерото, а то със своята доброта й казало, когато слънцето се изкачи на високия връх, водите му ще станат като злато. Тогава тя да си потопи разплетените коси и те ще станат златни. Така и станало. Девойката вече била красива – синеока със златни коси.
Но един следобед тя надменно заявила на ясното езеро, чене обича вече най-красивия момък, защото тя е по-хубава от него. Тя трябвало да стане царица!
Потъмняло от гняв светлото езеро. Не могло да понесе алчността и неблагодарността на момичето и от мъка завинаги останало тъмно! И до днес хората го наричат „Тевното езеро"!

Висока, загадъчна и сурово красива е Пирин планина! Вечер звездите се къпят в зеления океан. В трудно достъпните й върхове живеят само орлите. Вихри и хали се вият по орловите върхове и народът е нарекъл най-високия й връх Вихрен. Когато връхлитали урагани и дърветата се огъвали до земята, старите овчари казвали, че хората са разсърдили бог Перун, затова той изпраща огън и трескавици.
Перун е древноезическото славянско божество, което, според народната митология, е всемогъщият владетел на гръмотевиците, които се сипят от небето.
Но всемогъщият владетел на планината – Перун не е само гръмовержец и смутител на величествената красота на планината. Той еднакво се прекланял и пред силата, и пред красотата, и пред нежността. С преклонение се отнасял той към най-малките, най-невидимите обитатели на царството си – мравките. Обичал ги заради пословичната им работливост и за грижата им да засаждат най-чародейното планинско цвете- мащерката. Сладкият й аромат се разнася упоително като вълшебство, а целебните й свойства я правят най-боголюбивото цвете в планината. Бог Перун го е поставил дори над перуниката, която с ярките си – жълти, морави, червени цветове, краси и скалистите върхове, и ниските тучни ливади, а носи и името на древния бог Перун!
Легендата разказва, че бог Перун живял на висок връх със своята сестра Перуника. Перуника била толкова красива, че чак слънцето потъмнявало, когато тя се показвала. А била и много работна божествената сестра. Идело й отръки тънко платно да тъче и никога не спирала да прави това. Когато дойдела пролетта, тя белела платната си и ги мятала по билото да съхнат. Затова най-високите върхове на Пирин са винаги бели!
Бог Перун, според народната митология, имал осем дъщери. Те били красиви, палави и игриви. Често слизали по ливадите да слушат омайните свирни на овчарите, а понякога и да полудуват, да се позабавляват с тях. Когато научил гръмовержецът, че дъщерите му излизат за дълго от къщи и се срещат с овчарите, много се разгневил и ги превърнал на самодиви. Те сърцераздирателно заплакали и от сълзите им се родили осемте езера под върха на планината!

Ей там, зад онзи баир, има три езера. Едното е по-навътре в гората. И досега му думат Мътното езеро.
Там някога чобанин пасял овцете си. През есента, когато се плодят овцете, излизали от него кочове. Чобанинът видял веднъж как чуждата стока подмамила неговите овце и те се юрнали към езерото и потъвали, потъвали. Захвърлил след тях овчарят гегата си да ги завърне. Едва успял да спаси някоя и друга овчица, но гегата му потънала и изчезнала. Натъжил се чобанинът. Досвидяла му гегата. Гега той пак ще си направи и по-хубава от тази, ала там в кухото й сърце, бил скътал печалбата си, която отработил от Димитровден та чак до другия Димитровден.
В Хубча на извора млада девойка белила платно. В този миг от извора изтекла шарената гега писана.
„Късмет ми е" – рекла си девойката и прибрала гегата. Като се прибрала у дома, тя грижливо я наместила на "водника" – клиновете, където стоят закачени бакърените менци.
Случило се така, че чобанинът харесал младата девойка, която често виждал край извора. Дошъл ред да поиска ръката й. Време му било да се задоми. Да има кой и него да среща рано напролет, кога се завръща от топлия юг със стадото, или да го изпраща в късна есен, кога жеравите отлитат нататък.
Родителите й склонили да му дадат момата и станал годежът. От дума на дума – разказал чобанинът, че е пестелив и грижовен, но сега нищичко си нямал.
Девойката станала изведнъж, годежен дар да му даде. И донесла гегата. Съгледал момъкът в ръцете й своята шарена гега и радост го зашеметила. Той я грабнал от ръцете й и изрекъл:
– Преди години Мътното езеро ми погълна тази гега, а днес ми я връща ведно с моята бъдеща невеста.
Развъртял той птичата й глава и изтърсил на земята жълтиците, които събирал за този ден. Девойката гледала своята гега „калесница" и радостна тръпка се разливала по снагата й, че работлив и пестелив стопанин си е довела!

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!

Тук някога е имало селище. От селището сега е останал само един геран с кобилица и изсъхнала дървена кофа.
Погледнеш ли дъното му, ще видиш да светлее колелце колкото стара пара. Иззидан е здраво с камъни, пристегнат с железни обръчи. Зидали са го майсторски ръце, щом е оцелял до днес. В знойните летни дни е утолявал жаждата на добитъка.
Винаги когато се връщахме с баба от лозето, минавахме през тази местност, която и до днес се нарича „Селище". Пълните кошници с грозде ни натежаваха и ние спирахме тук за отмора.
Щом наближехме герана, аз здраво стисках ръката на баба и потръпвах от необясним страх. Но все я молех отново, за кой ли път, да ми разкаже за „дяволския" геран със зеленясалите каменни корита от червен едрозърнест белоградчишки камък. А баба нежно мушкаше ръчичката ми под престилката си и разказваше преданието, което се помни открай време!
Някога на това място имало блато. Водата не се изтичала отникъде. В него буяли блатни треви и крякали жаби. По някое време хората забелязали, че водата изчезнала и само на едно място се появило бълбукащо изворче. Надошли и първите заселници. Заживели мирно и тихо. Прекопали земята, ширнала се в зелената люлка между двете реки -Лом и Дунав. Тръпнели ръцете от ударите по черните буци. Тогава нямало леснината на машините. Решили селяните на това място да изградят геран с каменни корита, та да има къде да се спира добитъкът да си пийне водица. Бистра и студена била водата, та и за пиене ставала, решили те.
Не си пожалили труда, та докарали камъни чак от белог-радчишкия Балкан! Повикали добри майстори и започнали строежа. За чудо, всяка нощ изворчето изхвърляло вода И сривало съграденото през деня. Чудели се всички каква сила руши здравите камъни и ги помита. Зашушукали си хората, че няма да мине без жертва. Знаели те, че сянка трябва да се зазида. Тъй е останал обичаят от памтивека! Душа трябва да се вгради, за да оцелее градежът. Трудно било на баш майстора да реши кого да избере. Малко били хората в селцето, свидно му било за всеки от тях!
Веднъж минала край майсторите Йона – млада и хубава девойка. Където и да ходела, тя била все с бодната хурка в пояса и все въртяла вретеното. Нали дари трябвало да тъкми за свекър и свекърва, за девери и зълви!…
– Добра среща, майстори – казала девойката и се спряла да погледа. Лицето й било озарено от топла усмивка.
– Дал Бог добро – й отвърнал главният майстор и се приближил до нея. Пораздумали се за това, за онова и майсторът успял да измери сянката й. Зер сама я изпратила съдбата!
На другия ден строежът продължил с нова сила. За чудо на всички- през нощта той не се сринал. Скоро геранът бил съграден и от радост хората от съседните махали все прииждали и се заселвали в „Селището".
А Йона? Тя заболяла, залиняла и се поминала сиротинката. Оттогава на този „дяволски" геран в късна доба, когато луната изгрее, излизала млада жена с хурка и вретено и все предяла. От време на време тя прикътквала пиленцата си и те кълвели зрънца около нея. А когато нямало месечина, се чувало само пилешкото цвъртене!
– А селцето, къде е селцето? – все питах баба учудено!
– Селцето ли? – прошепваше тайнствено тя.
Една вечер дошла страшна вест – Чипровец горял.
Чипровец гори, повтарял си поп Боно от селцето и без да се мае, бързал да стъкми това-онова и да потегли натам, към Балкана, където братята им гинели от вражите палежи. Дошло било време да се излее натрупаната мъка.
Нощта била черна и влажна. Нозете им затъвали в лепкавия чернозем. От време на време се обаждала нощна птица – Улавица и пак утихвала нощта. Не ще да е на добро – хортували си размирниците, щом се обажда прокобното пиле, и се вглеждали във всяка крайпътна сянка.
Но до мястото на въстаналия Чипровец те така и не стигнали. Турски обръч стегнал селцето, та не можело пиле да прехвръкне. Непокорните мъже погубили, а поп Боно изправили на клада сред селото жив да гори – та да помни мало и голямо какво постига оногова, който дръзне глава да вдигне.
Когато огнените езици облизвали къщиците на цялото село, поп Боно вече догарял като свещичка.
Баба попадия Боновица – смела и решителна жена, успяла да изведе зад огнения обръч оцелелите жени, деца, мъже. Колко вървели, не се знае, но ей там се спрели, където реката Лом сега се огъва и като сватбен пояс е опасала зашумената градина. Преместило се селцето там до реката, където малката черквица е привела гръб и като че ли още таи страха от онези размирни времена!
А Йониният геран, ей го и сега – стар престарял, но все напомня на потомците, че тук някога е кипял живот, че там, дето сълзи са капали – легенди са никнали! Как иначе Щяхме да знаем, че е живяла Йона мома хубава, работна и нощем излизала на герана, сядала на каменното корито и все въртяла вретеното!

Една тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста – докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изво¬рите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята.
Тази вечер слънцето гавнало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря. Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село – шушукали си те, – всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.
Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят…
От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сен¬ки поели през тъмницата.
Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.
Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта…
Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.
И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси – обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!

В една тиха вечер дошла като мълния страшна вест – Чипровец горял.. Едни казват на Кръстовден било, други – на Петковден… Лъчите на есенното слънце се промъквали в уличките, изпълнени с въстаници. Жени, деца – млади, стари били празнично накипрени. Гощавали се като на сватба и пеели бунтовни песни. Радостта се изливала като отприщен порой, но за кратко, само до пладне.
Когато слънцето легнало ничком и Балканът хвърлил сянка над клисурата – с шум и трясък, със зурни и тъпани дошли турските орди. Жените на Чипровец ги срещнали обезумели. Войводите се затворили в манастира, оттам да бранят родното огнище. Сринали манастира и църквицата. Занемели от ужас камбаните.
Чипровец гори, повтаряли си людете и всеки гледал живота си да спаси.
Димели още незагаснали огнища, когато двама другоселци от въстаниците, оцелели като по чудо, намерили в изгорялата къща на войводата две малки дечица – момиченце в люлка и тригодишно момченце. Разделили си те децата, за да ги отгледат, и си отишли по домовете. Момчето расло край Дунава и радвало добри хора, а момичето – в Белоградчик, при дивната хубост на Балкана.
Минали години. Пораснали децата. Той – левент момък и все препускал с буйното си конче от Дунав до Балкана. Момичето – невиждана хубавица по този край.
Един ден момчето се метнало на своя вран кон и отпратило към Балкана. Изведнъж съгледало на малък чардак ненагледна хубавица да шие на гергеф. Спряло се да я погледа. И не издържало на хубостта й. Свалило пръстена от ръката си и го подхвърлило на девойката. Тя поела скъпия дар и на свой ред му пуснала китката си. Младите се обикнали и нямали покой, докато родителите им не уговорили сватбата.
Вдигнали голяма сватба. Тръгнали към манастира, който се намирал там, зад Калето. Като наближили сватбарите манастирските порти, портите сами се заключили с дванадесет катинара. Разсърдили се сватбарите, разбили портите и станала венчавката. Когато сватбата тръгнала към мегдана, станало чудо! Извил се страшен ураган и за миг цялото сватбено шествие се вкаменило.
И до днес хората от Белоградчишкия край сочат чудните камъни, които наричат „Каменна сватба" – като знамение, че брат и сестра се оженили…