Там, близо до Урвичката крепост, и днес ще се видят следи от три кладенци. В хубава, но тъжна песен от Шопско се разказва, че когато цар Ясен седял в кръчмата в село Кокаляне, близо до София, и пиел червено вино със сладкодумните селяни, турците стигнали до Урвичката крепост.
Една хубава мома от село Герман тръгнала била с менците си за вода. Като видяла това, тя завила край реката Искър, качила се на една отсечена висока скала и звънко се провикнала:
Царю, Ясене, Ясене, ти седиш вино да пиеш у село, у Кокаляне, град Урвич турци разбиха, царица ти залюбиха…
Като чул това царят, яхнал своя бързоног кон и препуснал към крепостта. Кончето трудно вървяло и все не стигало до там. Сред полето срещнал едно овчарче, което си пасяло стадото. Цар Ясен го попитал дали не е видяло турците оттук да минат и накъде са отишли. Момчето се усмихнало хитроумно и рекло на царя:
Царю ле, честити, скоро си турци минаха, царицата ти водеха…
Но ти няма да можеш да ги стигнеш, защото кончето ти е спънато!
Сетил се царят, че в бързината е забравил да свали пайвана от краката му. Бързо го срязал той с влашкото си ножче и кончето толкова силно скочило, че където стъпило, три кладенци изврели! Настигнал той потерята и освободил царицата. Завел я в крепостта и тихо я попитал:
– Кажи, честита царице, като те турци краднаха, золум не ти ли направиха?
Ако вълк влезе в стадото, мирно ли ще излезе от стадото – рекла дръзко тя!
Разбрал цар Ясен, че Милица е похитена, и черна мъгла се спуснала пред очите му. Извел я той от крепостта и със страшна сила я хвърлил от скалата.
На камък станала царицата – казва песента. И там на завоя на реката Искър и днес стои скалата, която тукашните селяни нарекли – „Каменната царица". Тя все напомня за предателството й!
Неотдавна минах оттам. Искър все така подплисва водите си около камъка и като че ли шестстотин години не му стигат да измие позора на предателството. Възкачих се до самата крепост. Крепостта я няма. Стърчи само страже-вата кула, обрасла с коприва и виеща се поветица с кичури като паяжина.
Въображението ми литва и виждам храбрите защитници на тази светиня – сабите им като ясно слънце, ковани в Самоковски видни. Докосвам земята и загребвам шепа пръст. Тя припарва в ръцете ми и я разпилявам срещу слънцето. Иде ми и аз като народния певец да попитам слънцето – като грее отвисоко, може ли да ми каже чии ръце преди шест века са съградили крепостта, кои моми – кокалянски или панчаревски – са засаждали китните градинки с босилек, здравец и шибой, на чии калпаци са хубавеели „смесните им китки", оттогава ли идат белите цветчета на звезданките, дето са прегърнали стария дънер… Но вместо това, оцеляла е песента и оная мома от Кокаляне, която от високата скала се е провикнала с цяло гърло:
Царю Ясене, Ясене!
… турци калето разбия
и ти царица робия…

Българската майка земя е вече поробена. Какво ще се случи по-нататък с нея? Народният певец със слово и песен реди историята. За точност му помагат и птиците, дето летят високо и гледат нашироко. И ето, съзрял е Мара – „бяла българка" – сестрата на Иван Шишман – дето твърдо отстоявала българската чест:
Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българко, айде са Маро, изречи, изречи, та са потурчи -за мене бяла кадъна, цар Муратова ханъма!
Султанът й обещавал, че, ако се съгласи да му стане ханъма, ще й хариже от Цариграда половината, одринската Узун-чаршия, Влашко да владее и данъка да сбира. Мило и драго залагал завоевателят, само да спечели хубавата българка.
Девойката била умна, предвидлива и поискала съвет от своя брат владика и другия – патрика! Един ден отново грабнала стомните и отишла с прясна вода да ги напълни. Като я видял султанът – от прозореца се провикнал. Същите думи й думал, скланял я да приеме неговия обет. Тогава Мара му отвърнала:
Лесно се, царю, изричам, пък се по-лесно потурчвам, ако ми, царю, харижеш, царството и везирството, пръстена мюхурлията, на Цариграда половината с потурчената черкова, черкова „Света София"…
Цар Мурат я гледал изумен. Ярост го обзела. Очите му святкали, горяли. Той рекъл на дръзката бяла българка:
Езикът да му изсъхне, който та, Маро научи, царството да ми поискаш, царството и везирството: царството ми е бащинка, а пък везирството – дединка, азе си глава залагам, „Света София" не давам!
Този исторически факт, който е изпят на песен, а ние го редим на приказка, е величав и съдбовен! Твърда е решителността на българката да отстоява вяра и синовна привързаност към родната земя, тази земя, от която е излетял първият детски плач, от която е тръгнала и песента на народния певец!

Ето какво се случило много отдавна в едно китно планинско селце! Там живяла хубава мома Зорница. В един празничен ден, когато било време да се заклаждат седенките. Зорница се пременила, оплела буйните си коси на венец и тръгнала с дружките си към чешмата – на мегдана. Сърнето й тръпнело от радост – избраника си ще срещне. Стоян също с вълнение я посрещал в празник на хорото. Очите му искрели, когато я зърнел! Момите попели, полу-дували, па и трикато хоро завъртели. Зорница съгледала Стоян в далечината и сладост се разляла в гърдите й.
В миг откъм гората, в изневиделица, връхлетял триглав змей. Той грабнал момичето и го понесъл към черната пещера. Никой никога не е имал смелостта да стигне до там.
Свило се сърцето на Стоян. Мъка задавила гърлото му. Извадил си той сабята и яхнал верния си кон – либето си да дири. Девет дни и девет нощи вървял. Дъжд го валял., вятър го брулил, слънце го пекло. Изправил се най-сетне пред черната пещера и с пълен глас повикал халата да излезе и да премери сили с него.
Разлютен излязъл змеят от пещерата. Огън припламвал от ноздрите му. Зад него плахо подала глава Зорница. С един удар Стоян отрязал едната глава. Замятал се змеят, заизвивал опашка. Издебнал го юначният момък и отрязал и втората му глава. Когато замахнал третия път, змеят завъртял опашката си и с все сила повалил Зорница на земята. Със сетни сили Халата проклела Стоян де онемее, а сърцето му каменно да остане, докато друга мома го залюби. Причерняло пред очите на Стоян, вдигнал тежка десница и третата глава се катурнала на земята. Простил се момъкът с мъртвата Зорница и потеглил обратно към село. Сълзи обливали лицето му, а гърдите му камък тежал.
На мегдана го очаквало цялото село.Отворил Стоян уста да продума, ала звук не се отронил. Стигнало го било проклятието на змея. Тогава той дал знак на музикантите да свирят. Писнала гайдата, ударил тъпана и Стоян се понесъл като вихър. Завъртял хорото – ту ситно и бързо, ту бавно и тежко! Огъвал го той, извивал го, не спирал. Всички разбрали мъката му. Жив го оплакали.
Оттогава на всеки голям празник Стоян излизал сред село и с вихрения си хоровод напомнял на всички, че болката му е жива за Зорница, за погиналата му обич!
Била деветата година! Когато дошло ред отново седен-ките да се заклаждат, момъкът повел тежко хоро. То се виело спокойно и плавно. Като замаяна го следила с поглед Ирина. Години вече тя страдала заедно с него и радостно го поглеждала, когато го срещнела на пътя. Нозете й се залюлели в ритъма на танца. Затрептяло сърцето й.
Съгледал я Стоян и потръпнал. Омагьосали го очите й.
Нещо топло пропълзяло в гърдите му и той заиграл още по-буйно, като да не стъпвал на земята – поплясвал с ръце и прикляквал. Ручилото на гайдата се губело. Стоян чувал само звънтежа на рубетата, нанизани на гърдите й, виждал само черешовите очи на Ирина! Преляла радостта му и от гърлото му се изтръгнало силно:
– И-ху-у-у…
Голямата обич разтурила змейската магия. Стоян поел ръката на Ирина и двамата повели младо хоро и запели:
Заиграйте, мори, „Змейновото", Ситно-равно стъпвайте. Извийте го нагоре-надолу, Та да скрием тази мома, дето змей я иска!
Оттогава на празник се играело все това хоро – „Змейновото".

Недалеч от Ждрелото имало малък извор. То било току до границата. Планинците наричали тази местност „Забел". Високи зъбери и вековни гори правят природата тук като омагьосана. Птиците се стрелкат от гнездата си и минават границата, а сянката им шие репризи по върховете на дърветата!
Есен, когато листата се прошарят като палитра на вълшебен художник в жълто, червено, кафяво, зелено, хората прибирали оскъдното зърно от полето. Добри и кротки, те пеели песни по тлаки и седенки и славели хубостта на своя край:
Лудо-младо иде от гората, в ръце носи до две китки, до две китки теменужки…
Веднъж край извора си играели селските деца. Сред тях било и детето на Бея, който господарувал тук. Детето паднало в извора и се удавило. От мъка беят наредил да острижат безбройното му овче стадо и с вълната да запушат извора. Тогава, водата с гръм и трясък се отправила между скалите в друга посока. Тя разцепила планината на две и дала началото на река Ерма. А извора нарекли Ждрелото!
В седемнадесети век людете построили параклис, а по-късно църква. Там в една от скалните пещери сочат стъпките на Света Петка и вкаменената питка, от която тя отчупила хапка. Света Петка се смята за закрилница на Трънския край.

От дядо си помня. В наше село имало овчарче. Горан му думали. Помнили го някои. Често пасяло стадото си ей там, до високата скала. Избирало си удобно място върху нея и дълго свирело на кавал. Отвисоко се виждали овцете, та можело дори да ги преброи. А опитат ли се овцете да се отлъчат, момчето им подвиквало дружелюбно и отново пръстите му заигравали по дупките на кавала. Под скалата бистреело малко езеро. Във водата му се оглеждали бухлати върби. Като венец го обграждали незабравки, омайниче и жълта ружа.
Един ден, както си свирело, момчето чуло нежен глас да му приглася. Стаило дъх, огледало се – никой нямало наоколо. Царяла тишина. То пъргаво слязло от скалата и там, на зелената морава, съгледало момински премени. Когато приближило езерото, що да види! Като миражно видение плували в огледалните води три дивни хубавици. Буйно разпилените им коси греели като златни. Стъписал се момъкът от хубостта им, запленен останал миг-два на брега с неудържимо желание една от тях невеста да му стане. Грабнал тогава моминските дрехи, намятани върху тревата, и побягнал. Замолили се жално девойките да им върне премените, че самодиви без самодивски дрехи не могат Да се върнат в царството си.
– Една от нас си избери, момко, а другите на воля пусни!
– Добре – казал овчарят, – но вие сте толкоз хубави, коя от вас да си поискам? Или не, нека тръгне с мен тази, която ми пригласяше на кавала.
Изрекъл това и пред него застанала най-малката – синеока хубавица със седефено лице и коси като златна коприна.
– Бъди честита, невеста да ми бъдеш! – благословил я момъкът.
– Как те викат?
– Вида – свенливо свела клепки девойката.
Сестрите й грабнали дрехите си и полетели неизвестно накъде. Те сякаш потънали вдън горите.
Завел я той вкъщи, заключил самодивските й премени в старата ракла и заживели щастливо. Невестата била уредна и въртокъщница. Градинката си подреждала с пъстри горски цветенца. Поливала ги заран рано с изворна водица и все им припявала. Когато тръгнела за вода, обръщали се хората да я погледат как кръшно стъпва. А запее ли Вида, птичките в гората стихвали, за да я послушат. Един неделен ден в селото голяма сватба се вдигнала. Събрало се мало и голямо. Залюляло се вито хоро. Хванали се да играят и стари, и млади. Само Вида настрани стояла и тъжно гледала. Не може самодива без самодивски дрехи да играе. Смилил се Горан над нея, отворил писаната ракла и метнал дрехите на рамото й, като да я дарува. Буйно хоро повела Вида. Играла, та не стъпвала на земята. Смаяни остана-ли всички. Спрели дъх да погледат. Отде се взе такава гиздост? Когато свършило хорото, в бял облак се понесла Вида нагоре и от високо едва чуто викнала:
– Либе Горане, търси ме в село Тинтява.
Помръкнал Горан от мъка. Опустял домът му, опустяла душата му. Никъде не го свъртало. Невнятен ходел из село. Всичко го теглело към Вида. Горчал му хлябът без нея. Наметнал торбичка и тръгнал да я търси. Вървял през гори, през горски усои. Реки минавал, скали с мъка превалял. Колко е вървял, не се знае, но когато мрак покрил земята, той попаднал в гъста гора непроходима. С гърди си път проправял, с ръце клони кършел. Изранен и гладен, решил да отдъхне. Още не подгънал крак и пред него застанал, като че из земята изникнал, старец с дълга доземи брада. Изплакал му момъкът своята неволя.
– Такова село Тинтява не се е чувало тъдява.
Замислил се старецът, попригладил брадата си и бързо измъкнал къс рог от пояса си. Надул го той, та проехтяла гората. Събрали се горските обитатели – животни най-чудновати, но никое от тях не знаело къде се намира село Тинтява.
– Слушай, момко, далеч трябва да е това село нечувано, но ще повървиш още толкова и ще срещнеш моя побратим с дълга брада като моята. Той ще ти покаже пътя за селото.
Така и станало. Пристигнал Горан по живо, по здраво в гората при стареца. И нему разказал мъката си. Горският владетел извадил тънкогласа свирка и духнал в нея. Остър писък процепил гората. В миг долетели хвърковати гадинки. Всички дошли на сборището, само една пеперуда още я нямало. Не след дълго и тя долетяла, но крилцето й било счупено. Тя идела оттам – от село Тинтява.
– Вземи, Орльо, на крилете си момъка – обърнал се старецът към най-силния орел, – и го отнеси в село Тинтява. Пеперудата ще ви сочи пътя дотам.
Дълго летели над гори и пропасти, докато съгледали зелена поляна, изпъстрена със ситна тинтява и с гъста зелена дъбрава. Това било самодивската поляна – това било село Тинтява.
Като луд хукнал Горан към дъбравата, където спяла неговата Вида.
– Дълго ще спи – казали сестрите й. – Далечен път е минала, още е уморена.
– Вземи това седло – повелително казала най-голямата сестра, седни на него, а Вида вземи в скута си. Ако се събу¬ди над пропасти, ще загинете и двамата. Ако ли не, ще бъдете завинаги заедно. Още не изрекла до края думите си, Горан възседнал седлото с любимата на ръце и литнал като вихър. Летели над скали, над пропасти и усои, а Вида все спяла. Събудила се едва в своя дом. Заживели отново заедно, грейнала къщата. Кавалът на Горан отново огласял родното ширине. А Вида, Вида била невеста за чудо и приказ – весела, засмяна, домокъшница. Любела тя Горана, а била му вярна стопанка и никога не помислила вече за село Тинтява.

Тя всявала ужас у людете, защото самовилата била много люта и каквото пожелаела, това ставало. Майките съветвали овчарите си да не се лъжат да се приближават до Стана Самовила, а на щерките си заръчали – да не ходят по тъмници и по самодивски кладенци, децата пазели – да не играят по самодивски поляни. Но веднъж дошла лоша вест отгоре, от планината. Стана Самовила заповядала на селяните да й дадат две дечица близначета, две момчета юнаци, две моми хубави. Девойките й се молили да почака малко – да играят Лазарица, да срещнат Великден, а после Гергьовден – на люлки да се полюлеят, а след Спасовден да дойде!
– Добре – рекла Самовилата и оставила селото малко на мира. А майките, те място не си намирали от мъка. Коя майка ще си даде чедото на Вила Самовила?
– Вило Самовило – провикнали се те – ще ти дадем две ягнета, две крави, две телета, само не ни вземай рожбите. -Ти рожби си нямаш и не знаеш каква е мъка голяма с чедото си да се разделиш.
Разлютила се Стана Самовила, развилняла се, заради тези думи на селските майки и взела сто дечица, сто невести, сто юнака, сто момчета, сто девойки… Откарала ги тя в нейното царство в планината и наредила строго какво да правят: невестите трябвало злато да вият, юнаците – камъни да хвърлят, момчетата – свирки да свирят, девойките -песни да пеят, дечицата – билки да берат, билки да й носят, венци да вият, челото да й кичат.
Но забелязала тя, че детето на Рада невеста беряло билки, но билки не носело. Обърнала се тя със строг укор към детето, защо не носи билки, като ги бере! А то й отвърнало:
– Тънка Стано Салювило! Недей да кълнеш Радиното, Радиното пусто дете, ами кълни моя майка, моя майка и баба ми, че не ме са опасали, та ми биле изпаднува, изпаднува от пазухи!
Казало тези думи детето и се замолило на Стана Самовила да му даде стрела и лък, та да иде в село и да стреля своята майка и баба, че не са го опасали със зунка и билките му изпадали от пазвата.
Излъгала се самовилата, дала лък и стрела на детето, а то хитричко насочило стрелата към тънка Стана и я устреляло… Така се спасили самовилските роби и се върнали при майките си!

В късна доба, когато петел не пее и нищо не шуква, дошли трите сестри орисници. Те били наметнати със сиво-бели воали, с разплетени дълги коси, надвесвали се над детето и тайнствено нареждали. Първата била жестока и по-желала на следващия ден момчето да бъде мъртво. Втората, малко по-снизходителна, определила след седмица да умре; но предсказанието на третата орисница било последно и решаващо. Тя се обърнала към сестрите си и повелително казала:
– Да расте момчето, да порасте и да вземе невеста далече – през девет села в десето. Когато тръгне сватбата, да мине през голяма река. Да седнат сватбарите на брега да си починат и огън да накладат. Момчето да свали от уморените си нозе обувките и да седне под дърво да се отмори. В една от обувките да влезе змия усойница, да го ухапе и момчето да умре. Така ще разплаче две къщи.
Казали това орисниците и изчезнали незнайно къде. Но чула ги сестрата на родилката, която още била будна в тези късни часове. Нея орисниците прокълнали, ако каже някому това, което е чула, да се вкамени. Детето расло, порасло. Дошло време да се жени. Момчето отишло в да¬лечно село невеста да си вземе. Всичко ставало, както е предсказано. Седнали сватбарите под дърво да починат. Змия влязла в обувката на младоженеца. Лелята, която чула съдбата на своя сестрин син, хвърлила обувката в огъня. Когато всички я обвинили, че прави магия на младите за нещо лошо, разказала за чутото преди години. В този момент тя се вкаменила!

В тези тревожни времена, когато войските на цар Шишман се сражавали на Софийското поле, в дома на брат му Ясен витаела черна прокоба.
Кралица Милица – жената на цар Ясен, станала една сутрин след кошмарна нощ..
– Чуй ме, Ясене, мой съпруже, чуй какъв сън съм сънувала, като съм малко заспала…
Ето какво сънувала чужденката-гъркиня:
Небето се пропукало по средата и от него изпаднали всичките звезди на земята. Месецът изгрял кървав, а до него звезда Деница също била окървавена.
Разтревожил се цар Ясен, като си спомнил, че брат му цар Шишман сам се сражава с войската на Софийското поле, и съзрял в този сън черна прокоба. Той разтълкувал съня на Милица така:
– Пропукването на небето е знак, че царството ще падне: изпадането на звездите предвещавало погиването на войската, а кървавият месец и звезда деница до него значели затриване на цялото царство.
Тревожният разговор между двамата още не бил завършил, когато пристигнал хабер – бяла книга – от цар Иван Шишман, който нареждал на брата си Ясен, веднага да се притече на помощ с трихилядна войска там, при Костенец града! Там турците вече били обградили града и надежда за спасение нямало! Но Милица не позволила на своя съпруг да отиде на помощ!
– Нали е пуста чужденка – рекъл си народният певец, – тя за Отечество не милее!…
Скоро пристигнал нов пратеник от цар Иван Шишман, Ясен да отиде с войската си до Ихтиман, където води боевете и защитата на царството другия брат – Михаил Васи¬лич. И този път Милица не позволила на мъжа си да отиде на бойното поле. Още слънцето не било залязло и дошъл за трети път тревожен зов – цар Ясен да тръгне с петхилядна войска, че Михаил вече е затворен, а самият цар Иван Шишман е застрашен от гибел.
Кралицата била неумолима. Тя пазила своя съпруг и не го пускала да се бие. Ала цар Ясен този път не я послушал!
Възседнал той най-бързия си кон и повел войската към Ихтиманското равно поле. Когато минавал край река Искър, над главата му кръжало черно ято гарвани, които грачели и сновали тревожно и правели сивото небе зловещо и знаменателно. Конникът с ужас видял, че реката тече кървава и носи войнишки тела. Сред водите млада хубава българка газила и събирала калпаците на своите братя. Спрял се цар Ясен и се провикнал от коня:
Хвала тебе, премлада девойко, защо ловиш юнашки калпаци, улови ми трупе от юнаци, да ги видим кои са, какви са…
Девойката през сълзи отговорила на цар Ясен, че три брата юнака имала, всичките на бой отишли и тримата в боя паднали. Затова тя им търси калпаците, да не би книжка написана да открие и да види какво са заръчали в предсмъртния си час!
Мъка и срам обзели Ясен. Той слязъл от коня и се втурнал към кървавите води на Искър. Когато нагазил, пред него изплувала вдигната ръка на юнак, а на пръста му – пръстен бурмалия. Той познал пръстена на своя брат, на който пишело цар Иван Шишман. Като вихър се върнал на пътя, възседнал бързоногия си кон и се провикнал колкото му глас държи:
– Що стоите, момци, що гледате?
– Погубен е сам цар Иван Шишман…
Земята потръпнала под нозете му. Вината за братското предателство не му давала покой. А тези гарвани проклети – какво още искат да прокобят! Покрусен, той стоял за миг-два и подканил войните си да отидат поне Михаила да намерят и да му помогнат, ако вече не е късно.
Когато стигнали Ихтиманското поле, градът бил вече обграден и го бранели с маждраци завоевателите. Там, в тъмницата, бил затворен брат му Михаил. Развъртял той сабята си, разчистил пътя от караулите и се озовал пред вратите на зандана. Ясен се обърнал страдно към своя брат за прошка:
Прости мене, Василичу брате, дай ми сега воля да погубим, да погубим сва турска ордия, да те водим у София стара!…
Но Михаил Василич бил непреклонен. Той не можел да прости на своя брат, че иде толкова късно:
– Къде бе ти, по-напред да дойдеш, сега вече мина мно¬го време – отвърнал му строго той и отсякъл – не ти прощавам!
Повел войската си Ясен и погубил обсадата на града. И пак се молил на брата си Михаил да му прости. Но отговорът бил все един и същи: Не ти прощавам и воля не давам! Защо тизе първи път не дойде, сега вече мина щиро време!…
Като наранен звяр, цар Ясен с мъка се провикнал към своята войска, та да чуе и гората, и водата, и камъните:
– Фала тебе, моя силна войска, цар Шишман турци погубили, ще пропадне наше мило царство, мило царство, българското кралство.
А народният певец, задавен от мъка, обръщал плача на песен, после продължавал песента на приказка и очертавал неповторимо тъжната картина на Отечеството в тези времена.
Чули ли сте, или не сте, какво чудо е станало в черното море дълбоко и в равното поле широко? В полето израсло дърво, а около корена му море се вълнува. Върхът на дървото опира в самото небе. На върха му два черни гарвана грачат и плачат, а под дървото две хубави моми ситно вез¬мо везат. Те питат гарваните:
Гарване, чорни гарване, оти плачите, грачите?
А те им отговорили, че плачат и грачат, задето се бият българи и турци. Турците се молили на Аллах да им помогне в боя, а те ще му построят дванадесет джамии с тринадесет минарета. Българите се молили на Бога да им помогне, а те ще му построят дванадесет черкви, навред със сребърни диреци и елмазени первази Ала Бог не ще им помогне. Той е разгневен, защото войниците с конете си влизат в черквите, за да си вземат комката и нафора!
Това чудо на скверност към християнщината народът не можел да понесе даже в такива тежки времена и осъдил със задавено от сълзи гърло, че Бог не помага томува, който брата си погубва и враждува срещу своите!…

Три дена четата на Стоян войвода се сражавала е кърджалийските орди, които връхлитали като ураган. Те помитали де що им се изпречи пред очите. Палели села, отвличали моми и млади невести, погубвали деца. Огън затривал горите. Всичко на пепел ставало. Храбрата Стоянова чета прогонила най-сетне тази безумна напаст, но паднали и юнаците в лютата битка.
Стоян войвода, тежко ранен, лежал под едно обгоряло дърво и гледал към небето! Облаците дим още се носили по небето и от време на време проблясвала синева. Очите му плували в сълзи от жалба по юнаците, неговите верни другари, дето ги е погълнала планината – кой знае къде.
Колко време е лежал юнакът в несвяст, кой знае, но когато отворил очи – устните му изгаряли за капчица вода, а раните му още кървели! Сили не му стигали да стане и да види къде е и какво е станало след неравната битка.
– Тук ще оставя костите си – помислил си Стоян, когато на рамото му кацнал сив-бял сокол! Юначното пиле носело в устата си студена вода – да напои Стоян. Под дясното си крило стискало прясна ябълка, а в лявото крило сухо грозде – да го нахрани.
Прояснило се лицето на Стоян и той с умиление се обърнал към сокола:
– Пиле соколово, защо така се грижиш за мене, защо ме с водица напои, защо ми храница подаде?
Соколът отвърнал на Стоян:
– С добро те помня, Стояне, с добро. Помниш ли, когато силната войска вървеше, когато огън гората гореше, мойте крила бяха обгорени. Който помина – все ме замина! А ти се спря, воеводо, и с крак изрита огъня от крилцата ми, та ме спаси! Това добро не се забравя! Доброто – добро намира.
Казал това соколът и разперил крилата си, та и сянка да стори на юнака. А слънцето вече напичало!

Търновград – столицата на българската царщина в това време на набези, се славел със своята красота и непристъпност на крепостите. Царевец – така се наричал хълмът, където се издигал царският дворец, сред непристъпни скали. Гъсти гори го обграждали, а Янтра го опасвала като пояс – искрящ като седеф!
Когато завоевателите се озовали пред желязната врата на крепостта Царевец, отбраната на българските момчета ги отбила и лъвски защитила царството.
Сюлейман паша разбрал, че доброволно няма да получи от цар Шишман ключа на крепостта, и решил с хитрост да я превземе. Разбрал той каква сила се крие в лъвската защита, а градът бил примамлив със своята хубост и богатство. Живота си ще изкара в това приказно царство. Тогава пашата обявил, че дарява пет магарета със злато на онзи, който предаде ключа на желязната врата.
В черна нощ предателска ръка носела съдбовния ключ към Сюлеймановата шатра.
В смъртно предчувствие цар Иван Шишман разбрал за коварното предателство. Той грабнал една недогоряла главня от огъня на уморените си войници, които били натръшкани около него за малка почивка, издигнал я високо и се провикнал:
– Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека бъде волята ти! Но направи така, че в тази главня да остане живецът на моя народ. И ако някога от главнята покарат млади листнали клони – тогава да бъде първият ден от свободата над моята земя! Рекъл това царят и забил главнята в земята. После възседнал своя бял кон, с болка се простил с войниците си и през тайно подземие препуснал към Света гора.
Минало време! Много време! Страшната нощ на предателството избледняла. Но старият бряст и до днес полюшва клони при всеки повей на вятъра и предупреждава потомците – „Помнете шепота на стария бряст!"