Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.
И макар че било малко, то било лисиче-вълшебниче — каквото си пожелавало, тозчас се сбъдвало. Една сутрин, подир закуска, тъкмо тичало в кръг из стаята, ей тъй, за удоволствие, дочуло отвън тропот на конски копита. Лисичето погледнало през прозорчето и видяло, че ездачът е самонадеяният лош барон, който викал:
— Ехей-й!Аз съм зъл и ще бъда груб с всички!
„Това няма да стане!"—помислило си лисичето. — По-добре да дойде тука, за да си поговоря с него". И та пожелало това тъй силно, че начаса баронът се озовал в стаята, като се почесвал по главата. Щом видял лисичето, извикал:
—Аз съм зъл! Ще те уловя! — Но колко се учудил, когато лисичето се приближило с протегната лапка.
— Радвам се да ви видя, драги ми добри бароне! – казало то.
— Не съм добър!—отвърнал баронът. — Аз съм зъл и сега ще те уловя!
— Не сте зъл — казало лисичето.— Ако наистина бяхте такъв, селяните нямаше да казват, че сте добър барон и да ви приветствуват. Погледнете през прозореца!
Баронът погледнал и съвсем ясно видял: „Да живее барона! написано върху един плакат, а селяните, които го държали, танцували и викали „ура".
Ала той не видял, че селяните били написали: „Да живее конят на барона!", защото средата на изречението била затулена. А конят, за едно пени, разхождал децата по пазарния площад.
„Хм! — рекъл си баронът. — Аз пък си мислех, че съм зъл. (Никой, никога не му бил извиквал „Да живее!" и затова сега това много му харесало). Струва ми се, че ще престана да бъда зъл" — казал си той. После излязъл навън и запитал няколко деца:
— Искате ли сладолед?
— Да, много! — отвърнали децата. Тогава баронът отишъл в отсрещната сладкарница и им купил всичкия сладолед.
— Я гледай! — рекли си хората. — Нашият самонадеян лош барон не изглежда чак толкова лош!
— Да живее баронът! — извикал един от тях. И хората го приветствували. Точно тогава баронът видял написания плакат: „Да живее конят на барона!"
„Защо не! — казал си баронът. — Напълно правилно, защото той е много добър кон. Ще му купя малко моркови."
И той наистина му купил. Конят ги изхрупал с удоволствие.
Ала баронът продължавал да си мисли:
„Май че онова хитро лисиче ме изигра! Чувствувам, че ще се разгневя"
И колкото повече мислил, толкова повече се разгневя, докато накрая съвсем се разгневил и се почувствувал много нещастен. А хората наоколо се умълчали и само го наблюдавали. Тогава дошло едно момиченце, което ближело сладоледа си и седнало на коленете му. Баронът го погледнал и момиченцето го погледнало. То му се усмихнало и той също му се усмихнал.
— Знаеш ли какво най-много обичат лисиците? — запитал баронът.
— Захар на бучки — казало момиченцето.
Баронът веднага отишъл, купил захар на бучки и ги сложил в джоба си.

Имало едно време едно паяче на име Албърт. Албърт имал кафеникаво-медножълта окраска и осем крачета — доста добър брой за крака, особено, когато бързаш за някъде.
И така, в един летен ден Албърт се чудел да тръгне ли на разходка, или да си изплете нова паяжина върху къпиновия храст където живеел, или просто да си седи и да си мисли, а,може пък и да поспи.
Той се чувствувал твърде самотен, защото малко преди това видял мис Мъфет да седи на една туфа и когато отишъл и седнал до нея, мис Мъфет изпищяла: „Олеле, помощ, паяк!" и избягала.
Албърт се натъжил много, защото мис Мъфет му харесвала и той искал да се сприятелят. А щом избягала, какво можел да стори сега?
„Не е зле да се разходя до стария хамбар — казал си Албърт най-сетне — и да се срещна с някой от паяците, които живеят там."
И той тръгнал — запровирал се между тревата и папратта, между ниските зелени плевели, минал покрай езерцето с патиците, където еднодневките току-що били излезли да играят и блещукали на слънчевата светлина.
Албърт се спрял и се скрил за малко под един камък, защото точно пред себе си видял голяма черна врана. След като отлетяла, той продължил пътя си, докато стигнал стария хамбар. Пропълзял под вратата, нагоре по стената, стигнал до гредата, на която, увиснал на дълга нишка, стоял друг паяк и се опитвал да се залюлее от едната греда до другата.
Албърт го наблюдавал как се опитал веднъж и не успял. Опитал се повторно и почти достигнал гредата. Залюлял се за трети път и тогава стъпил точно на гредата, до Албърт.
Албърт се зарадвал на срещата.
— Аз живея в къпиновия храст оттатък тревата, папратта и ниските зелени плевели, отвъд езерцето с патиците. Как се казваш?
— Алекзандър — отговорил другият паяк. — Моят пра, пра, пра, пра, пра, пра, прадядо е бил паякът на Робърт Брюс.
— О, така ли! — възкликнал Албърт.
— Да – казал Алекс. — Той бил много прочут паяк и помогнал на Робърт Брюс да стане крал на Шотландия. Ти какво прави днес?
— Днес ли? — отвърнал Албърт. — Искаше ми се да си поиграя с някого и затова седнах до мис Мъфет, само че тя изпищя и избяга.
— Тц, тц, тц! — изцъкал Алекс. – Колко жалко! Хората са много особени. Я гледай, там на прозореца е мис Мъфет. Защо не отидеш и седнеш отново при нея? Може би този път няма да избяга.
— Не ми се ще! — казал Албърт малко свенливо.
— Хайде, върви! — подтикнал го Алекс. — Ако отначало не успееш, опитай, опитай пак!
— Добре, ще опитам! — съгласил се Албърт. Той се сбогувал с Алекс. Запълзял по тавана, надолу по стената, по пода, под вратата, през пътечката, между тревите и ниските зелени плевели и седнал отново до мис Мъфет.
— Помощ! — изпищяла мис Мъфет, щом го зърнала. — Помощ! Не мога де понасям паяци, помощ! — И хукнала колкото и държали краката. Но понеже Албърт бил втъкнал една паяжинна нишка в дрехата й, той се понесъл подире й, така, че когато мис Мъфет седнала отново, Албърт се намерил пак до нея. Само че преди да го забележи, той се изкачил на близкото дърво и се скрил. После се спуснал с паяжината нишка от едно клонче. И понеже слънцето го огрявало, Албърт изглеждал много хубав, а нежният ветрец го люлеел леко напред — назад.
Тъкмо мис Мъфет го зърнала и внезапно излязъл силен вятър, духнал бедния Албърт, запокитил го в дървотои той си ударил главата. Ох, че го заболяло!
— Олеле! — изпищяла мис Мъфет.— Паяк! И тъкмо да побегне, помислила си: „Бедното същество, каква лоша подутина му излезе!"
Тя го разгледала отблизо и толкова й дожаляло за него, че дори забравила страха си.
— Много ли те боли главата, паяче? — попитала го тя.— Ако дойдеш с мене у дома, ще ти я измия й ще ти олекне.
Можеш да стоиш на пръста ми, само обещай, че няма да пълзиш нагоре по ръката.
Когато стигнали у тях, мис Мъфет сложила чайника и направила чай. После измила главата на Албърт с топла вода, така че подутината престанала да го боли много. След това го занесла обратно у дома му, сложила го на старата му паяжина в къпиновия храст, а Албърт се свил и заспал. Оттогава двамата с мис Мъфет станали големи приятели п Албърт често отивал и седял до нея.
Един ден мис Мъфет извадила блокчето и нарисувала Албърт.
— Хайде да отидем и да го покажем на пра, пра, пра, пра, пра, пра, правнука на паяка на, Робърт Брюс — предложил Албърт. — Той живее наблизо в един хамбар. Нарича се Алекзандър.
Мис Мъфет малко се обезпокоила, защото въпреки че се сприятелила с Албърт, знаела, че паяците имат много крака, могат да тичат бързо и да гъделичкат. Все пак отишла. Запознала се с Алекс и с цял куп негови братя и сестри и те всички насядали около нея и се държали много любезно. Сетне един от паяците й показал как се плете паяжина, а Алекс й показал как да се люлее от греда до греда. Мис Мъфет прекарала чудесно. И сега вече не се страхува от паяци.
Често пъти вечер тя минава през тревата и папратта, през ниските зелени плевели, покрай езерцето с патиците, отива в хамбара, почуква на вратата, влиза вътре, сяда и всички паяци идват и насядват край нея.

Имало едно време едно скакалче на име Дейвид. Веднъж Дейвид тръгнал на разходка. Повървял малко и срещнал една жаба.
— Квак, квак, квак! — изквакала жабата. — Ти си лошо скакалче. Скакалците не бива да вървят, а да подскачат.
— Да подскачам ли? — казал Дейвид — Та аз не зная как!
— Не знаеш как да подскачаш! — учудила се жабата. — И това ми било скакалец! Добре де, ако те науча как да подскачаш, какво ще ми дадеш?
— Няма какво да ти дам — казал Дейвид. — Нищичко си нямам!
— Пфу — извикала жабата и скок, подскок — отишла си.
Повървял Дейвид още малко и срещнал едно кенгуру; То подскачало великолепно.
— Моля ти се, научи ме да подскачам? — казал Дейвид.
— Добре! — съгласило се кенгуруто. — А какво ще ми дадеш?
Нищичко си нямам! — отвърнал Дейвид и кенгуруто тозчас заподскачало с ГОЛЕМИ ВИСОКИ СКОКОВЕ и изчезнало.
Дейвид се натъжил много, но продължил да върви. Срещ¬нал една бълха. Тя подскачала нагоре-надолу и се забавлявала чудесно.
— Здравей, скакалче! — извикала бълхата.
— Здравей! — отвърнал Дейвид. — Моля ти се, кажи ми как да подскачам?
— На драго сърце! — съгласила се бълхата. Тя говорела на пресекулки, защото подскачала между всяка дума. — А колко ще ми платиш?
Бедният Дейвид се разплакал.
— Нямам нищичко! — казал той.
— Така ли! — извикала бълхата. — Тогава ДОВИЖДАНЕ. ДОВИЖДАНЕ. Довиждане, довиждане!
Не щеш ли, Дейвид забелязал следи от стъпки по земята. И понеже бил все пак много умно скакалче, помислил си:
„Това трябва да е някое подскачащо животно, защото ако вървеше, следите от стъпките му щяха да изглеждат по иначе.
И той тръгнал по следите, които го завели право при един врабец.
Врабецът много обичал скакалци, особено за закуска или за вечеря. — Моля ти се — обърнал се Дейвид към врабеца, —ще ме научиш ли как да подскачам?
Врабецът понечил да го клъвне и Дейвид … ПОДСКОКНАЛ!

Имало едно време една стоножка на име Крачета. В една хубава, пролетна утрин тя тръгнала на разходка. Птичките пеели и слънцето греело. Крачета била много щастлива.
И както си вървяла безгрижно, видял я един кос и отворил широко човка да я глътне. Добре, че в последния миг Крачета го забелязала и се скрила в една малка дупка. Вътре се спотайвало черно бръмбарче.
— Здравей! — казала Крачета. — И ти ли се криеш от коса?
— Да — отвърнало бръмбарчето. — Надявам се, че скоро ще се махне. Знаеш ли — продължило то, — винаги съм се възхищавало от тебе.
— Така ли? — учудила се Крачета. — А защо?
— Ами — казало бръмбарчето, — след като имаш толкова много крака, значи си много умна, щом помниш с кой крак да направиш следващата стъпка.
— О, това е нищо! — отвърнала Крачета, макар че й станало много приятно, загдето я смятали такава умница.
Не след дълго косът се уморил да чака и отлетял.
Тогава Крачета се сбогувала с бръмбарчето и продължила разходката си. Денят бил прекрасен и тя си затананикала някаква песничка. Изведнъж се сетила и се зачудила: „Вярно, откъде зная с кой крак да правя следващата стъпка?"
Щом почнала да мисли за това, ето че се объркала, препънала се и паднала.
Колкото повече мислила, толкова повече обърквала крачетата си, щом понечвала да върви.
Не щеш ли, покрай нея минала една хилядоножка. Тя има- ла повече крачета от стоножката, ала си вървяла много хубаво.
— Как успяваш да вървиш така хубаво? — запитала я Крачета със завист.
— О, не ми напомняй! — рекла хилядоножката.— И аз съм го преживяла. Тайната е да не мислиш за това. Само си науми да вървиш за някъде и тръгвай!
— Благодаря ти! — казала Крачета. — И довиждане!
Тогава си помислила: „Ще ми се да се изкача на онзи розов храст. Хайде сега да видим — право напред!"
Крачета се запътила натам и ето, че отново провървяла.
Било чудесно! Тя вървяла точно така, както трябва да върви една стоножка и нито веднъж не объркала крачетата си. През цялото време, докато се изкачвала до върха на розовия храст, бръмбарчето, което имало само шест крака, я наблюдавало с възхищение. Когато стигнала върха, Крачета поспряла за малко да се погрее на слънце. Тя била една много щастлива стоножка.

Имало едно време, високо в небето, два облака. Единият се казвал Малък облак, а другият — Дъждовно небе. Слънцето греело, птичките пеели, а децата играели навън.
— Знаеш ли какво, Малък облак? — казал Дъждовно небе. — Искаш ли да повалим малко?
— Разбира се — съгласил се Малък облак.
И те заваляли.
Хората долу завикали:
— Уф, какъв противен ден!
— Уф, че е мокро!
— Уф, какво ужасно време!
— Уф, че противен дъжд!
— Е, щом е така — казал Дъждовно небе на Малък облак, — тогава да си ходим. Хайде, Малък облак! Те си тръгнали и дъждът спрял. Хората били доволни.
— Ех, че хубаво време! — извикали те.
А слънцето греело ли греело, и ставало все по-горещо и по-горещо, и ден подир ден, седмица подир седмица не капвала капка дъжд. Тревата пожълтяла и изсъхнала. Цветята увехнали. Листата окапали. Езерата и ручеите пресъхнали. Кравите вече не могли да намират трева за паша, затова престанали да дават мляко. Така че сладоледаджията нямал с какво да прави сладоледи децата започнали да плачат, кравите плачели, плачели патиците и конете, и кучетата, и котките, майките и бащите плачели, и началника на полицията в Лондон плачел, и министър председателят плачел.
— Е, престани да плачеш! —извикала жената на министър председателя. — Сега ще ти кажа какво да правиш — И тя му пошепнала своя план.
— Мисля, че това е добра идея! — казал министър председателят и заповядал да повикат началника на полицията.
— Кажете на хората — наредил му той — да си облекат шлиферите, да вземат чадърите си, да ги разтворят и да излязат на разходка.
— Слушам, сър! — казал началникът на полицията, козирувал и си тръгнал.
„Що за приумица! — мислел си той. — С шлифери и чадъри в такъв горещ слънчев ден. Ще видим тая работа!"
Той отишъл и съобщил на хората какво да правят.
Малък облак и Дъждовно небе много се изненадали, когато видяли, че всички хора са излезли с шлифери и чадъри.
— Също като в дъждовен ден — казали си те.
— Хайде да отидем да им повалим — предложил Малък облак.
Добре! — съгласил се Дъждовно небе.
Речено-сторено. Завалял силен дъжд.
— Какъв прекрасен ден! — викнали хората.
— Я гледай, мокро е!
— Ех, че хубаво време!
И всички били много щастливи — особено патиците.

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!"
Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
— Я виж, ваше величество и мили мой, железната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
— А, не! — казал кралят. — Аз сам ще я боядисам.
— Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа — отговорила кралицата.
— Ще правя каквото си искам! — казал кралят.
И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
Точно тогава дошла кралицата.
— Ох, че си лош крал! — извикала тя. — Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
— Не искам — казал кралят. — По си ми е добре с мо¬ята мантия Ама ще я изцапаш с боя! — казала пак кралицата.
— Не ме интересува! — отвърнал кралят. — Ще правя каквото си искам!
— Това, което искаш — забелязала кралицата — е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
— Да, да, зная — отвърнал кралят. — Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина.
Щом стигнал до подземната железница, решил: „Ще взема влака." Отишъл на касата, купил си билет и заслизал с ескалатора. Като поставил ръката си на перилото, забелязал, че то се движи мъничко по-бавно от стъпалата.
— Гледай ти, чудна работа! — казал кралят на мъжа до него, който също слизал надолу.
— А, перилата винаги вървят малко по-бавно — отвърнал мъжът. — Не зная защо.
Когато отишъл на перона, там имало голям наплив от хора, които веднага искали да се качат на влака. Ау, каква блъсканица била! Влакът потеглил препълнен. Кралят едва можел да се помръдне. Един мъж го бил настъпил по крака, а една дебела дама с пакет го притискала отзад.
— Хайде де, отместете се малко, ваше величество! Просто ще ни смачкате!
— Вие ще ме смачкате! — казал кралят. — И моля, не стъпвайте върху пръстите ми!
— А вие премазвате моите пръсти! — извикала дебелата дама. — Моля, веднага се дръпнете!
— Ще правя каквото си искам! — отвърнал кралят.
– Ама че грубиян! — възмутила се дамата.
— Без да искам — оправдавал се кралят. — Какво да правя, като е така претъпкано!
Следващата спирка била зоологическата градина и кралят слязъл.
Когато отишъл в градината, главният пазач го посрещнал и го развел навсякъде. Кралят се забавлявал чудесно. Той видял една жирафа и един хипопотам, един щраус няколко лъва, тигри и маймуни.
Една маймунка грабнала короната на краля и побягнала с нея. Добре, че пазачът я взел обратно. После попитал краля какво ще си избере като подарък.
— Може би ще пожелаете едно лисиче? Или пък бухал, или зелено гущерче?
— Не — отговорил кралят. — Искам таралеж!
— Таралеж ли? — учудил се пазачът. — Но те са неприятни и бодливи.
— Зная — казал кралят — Искам таралеж.
— Недейте, ваше величество! — разубеждавал го пазачът. — По добре си вземете едно камилче или фламинго, или пък маймунка.
— Маймунка ли! — извикал кралят. — Никога! Тя ще избяга с короната ми. Не, искам таралеж!
— Добре тогава, ваше величество — съгласил се главният пазач. И той подарил на краля един таралеж, който се казвал Харълд.
— Много благодаря! — рекъл кралят. — Довиждане!
Той отново се запътил към подземната железница и щом стигнал, заръчал на Харълд да се хване здраво за него. Макар че имало голяма тълпа, сега никой не се притискал до краля.
„Само таралежи трябват за подземната железница" — мислел си кралят, докато се изкачвал с ескалатора.
Той се хванал за перилото и понеже стъпалата се движели мъничко по-бързо от перилото, ръката му започнала да се разтяга бавно назад, докато доста се поразтегнала! Ала кралят не пускал перилото.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал си той.
Пътуването с ескалатора продължило дълго и ръката на кралят се разтягала все повече и повече. Ох, че го боляло! И все пак, не се пускал. Когато стигнал горе, видял, че ръката му била станала с един лакът по-дълга от другата.
Щом се върнал в двореца, отново се заловил да боядисва желязната ограда, И вече не цапал с боя мантията си, защото ръката му , била станала доста дългичка.
По едно време прислужникът отново донесъл сандвичи. Кралят ги взел и ги набол върху бодлите на Харълд. Този път нито едно връбче не ее спуснало да ги краде.
— Ти си много добър таралеж, Харълд! — казал кралят. — А пък аз много обичам да правя каквото си искам.
По ми е забавно да боядисвам желязната ограда, отколкото да седя без работа в двореца си.
Той бил много щастлив крал. Кралицата също била щастлива; защото вече не се тревожела за неговата мантия.
— О, вижте, тези лоши котки оставят следи с мръсните си лапи. А сега пак се бият!
— Джордж, Хамлет, тука! А къде е Мечо?
— Тук съм. Рисувам автопортрет.
— О, много е хубав! Моля ти се, Мечо, нарисувай ни и нас!
— Ей, Мечо, ти си нарисувал тигърчето невярно. Тигрите нямат копита. Не бъди небрежен. Тигрите имат опашка, глава с уши, тяло, четири крака с лапи и нокти, най-различни особени окраски, мустаци, мърканици и ръмжения скрити в тях и — олеле! — зъби.
А сега събери всичко наедно.
— Ау, поставил съм опашката му отпред, а главата отзад. Извинявай, Мечо!

Веднъж, преди много, много години, срещнах едно тигърче. То беше съвсем слабичко.
— Горкото тигърче! — извиках аз. — Та ти си ми съвсем слабичко! Искаш ли да си похапнеш малко кокали?
— Не, благодаря! — отвърна тигърчето. — Не обичам кокали. Аз ям думи и затова обичам приказки. От тях надебелявам.
— Ст приказки ли?!
— Да, ако ми разкажеш няколко приказки ще стана много дебело. Само че приказките трябва да са хубави. От лошите ме заболява корема. Пък ако приказката е много лоша, умирам, ей така.
— Моля ти се, не стой дълго мъртво!
— Няма. Сега съм по-добре.
Вижте, тигърчето беше слабо, съвсем слабичко.
Започнах да му разказвам приказки и то ставаше все по дебело.
и по-дебело,
и по-дебело,
и по-дебело.
Тогава престанах да му разказвам приказки и то ставаше все по-слабо
и по-слабо,
и по-слабо.
— А сега какво искаш?
— Още приказки, ако обичаш!
— Добре! Вече си доста слабичко. Така че време е да започна.
— А тези приказки, които ще ми разкажеш, от някоя книжка ли са?
— Да.
— С картинки ли?
— Да.
— А кой ще рисува картинките? Не ти, нали?
— Не, не аз. Мечето Едуърд. Ето го.
— А ето ги и моите котета Джордж и Хамлет.
— Мечето ли ги нарисува? Много лоши рисунки.
— Не, аз ги нарисувах. Забравих. Извинявай! Мечо, нарисувай ги ти!
— Това е по-добре. Двете котета са братче и сестриче.
— Гладни ли са?
— Както винаги! А ето че идва и един друг с нас. Това е Моги, нашето конче.
Знаеш ли, понякога в края на приказката, преди да почне следващата глава, остава много място. Така че нашето конче Моги може да ни пренесе през него. А също през плетища и ровове и други подобни. Изобщо, хубаво е да си имаш конче. Да ти разкажа ли първата приказка?
— Да, ако обичаш. И да бъде дълга.
— Добре. Тогава, хайде да яхнем Моги и да препуснем към Царството на приказките.

В древни времена, когато славянските племена живели тук, земята била покрита с вековни гори. През тях течали спокойни, големи реки. След зимата, когато ледовете, погалени от южняка, с трясък отминавали и пролетните дъждове окъпвали земята, праславянските моми излизали край реката, нагиздени със сватбени премени, и заигравали своя прощален момински танц. Те пеели и славели добрата закрилница на семейството – славянската богиня Лада. Своите благословии отпращали по голямата река с пъстри венчета. Докато плували венците по реката, момите правели последния поклон пред младостта и моминството. Тогава като подгонен вихър пристигали на вихрените си коне момците на друго славянско племе. Те заигравали с възторг пред моминската хубост. А после всеки избирал своята невеста.
Обичаят е останал и до днес както у нас, така и у всички славянски народи. Лазаровден е празник на младостта…

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име – Сечко. Само че единия наричали Малък, а другия – Голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало на земята. Усмихнела ли се Марта, погалвала гадинки и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело
птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветровете ще завият, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога
зла зима ще вилнее.
Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – напомнил й ста¬рецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овците и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо, че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати… Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овците си горе в планината.

Ведно с празника, народът пази и легендата за змея и неговата пещера – подземното му царство! За големи бъчви в змейовите подземия, пълни с чуден нектар, събран от най-узрели гроздови зърна. За мома, която отвлякъл в палата си…
Тази есен била натежала от плод. Гроздовите зърна пращели от сок. Гората намятала вече своя пропъстрен есенен шал. Като разперени длани листата се втурвали към земята и я застилали с алено, жълто, оранжево.
Лъчите на есенното слънце се промъквали в уличките, изпълнени с народ. Жени, деца – млади и стари, били празнично накипрени.
В този ден голям празник бил събрал людете на балканското селце. Мало и голямо се уловило на хорото. Свирели кавали, думкали тъпани. Селското сборище шаренеело от цветове всякакви. Моминските и невестинските носии сякаш се надвиквали с искрящата си многоцветност. Изведнъж тъмен облак се спуснал. Притъмняло небето. Страховита вихрушка връхлетяла хороиграчите и те се разпилели с писъци от уплаха. От облака подал главата си змеят от недалечната пещера и грабнал най-хубавата мома от селото. Дена й думали. Отнесъл я той в пещерата и отново светнало слънцето. Отново хорото се подновило, но всички забелязали, че Дена я няма – личната хубавица, сестра на близначката Катерина. Катерина горко плачела и се озъртала, да не би да изскочи отнякъде обичната й сестра. Но всички разбрали, че Дена е отвлечена от змея. Малко ли пакости правела халата. Обирала от лозята най-зрелите, най-сладките зърна и пълнела огромната си бъчва с гъст божествен нектар. Виното й било толкова гъсто, че можело в кърпи да се носи. Малко ли телета и друга стока била задигнала от трудолюбивите стопани! А пещерата била красива като дворец. По стените се спускали бистри водоскоци, обкичени с бръшлян и горски цветя, които благоухаели. Сводести зали блестели от злато и елмази, от сребърни сияния. Подовете били покрити с дебели папратови постилки, а над тях се виели диви лози. Стара магьосница се грижела за змея в подземния дворец. Тя поела в ръцете си и Дена. Обградена била с внимание и тънела в разкош, но по цели дни плачела неутешимо. Един ден змеят й поднесъл железни опинци и я успокоил, че щом ги скъса, по обичая, стария, ще я изпрати на повратки при майка й. Зарадвало се момичето и всеки ден се разхождало и тътрело нозете си по твърдите скали, та дано по-бързо да се протрият тези опинци. Но това все не се случвало. Отново заплакала от мъка. Смилила се магьосницата и тайно я посъветвала да ги нагрява нощем, а сутрин да ги охлажда в студения поток. Изпълнявала заръката Дена и все тъгувала, все плачела за своя дом, за грижовната си майка, за обичната си сестра, за любимия си драговник. И все не идел този ден. Замолила се тя отново змеят да я заведе при мама, а той с охота й отговорил, че ще спази обичая, обичай е това, но когато скъса железните опинци, които й поднесъл като сватбен дар. Всяка вечер обливала със сълзи железните опинци, нагрявала ги в жарта до червено и отново и отново ги мокрела с горчиви сълзи!
Дълго носила девойката мъката в сърцето си! Когато дошъл денят да отиде на повратки, Дена припнала радостно към бащиния дом. Когато стигнала, дворовете в пелин урасли, а на сухата череша пиле кукувало с човешки глас:
– Твоята майка не те дочака. От мъка изгасна…
Злото иде от змея – шушукали си тревожно хората! 
Щом Дена изчезна и чумата не закъсня. Изтръшка толкова хора, зачерни толкова къщи. Глад настана. Суша спече земята. А от памтивека хората мирно и тихо си живеели тук. Трудели се от ранна утрин до късна вечер. Прекопавали земята. Засаждали лозови пръчки, пълнели бъчвите с вино да има за сватби и кръщенета… не можело то така – бодни пръчка, пий вино, както обичали да казват те. Сговорчиви били и в труда, и в празника.
Преди четири есени, когато изчезнало момичето на Боно дюлгерина- Дена, помръкнала радостта им. Оплакали я жива. Людете й се радвали, че е работна и хубава. Скоро сватба щели да вдигнат. Тя стъкмила дарове за чудо и приказ – за свекър и свекърва, за девери, за зълви и етърви…
Тъй с добро си спомняли хората от балканското селце за Дена. И сега, когато тя се върнала по живо, по здраво, решили с хитрост да премахнат халата, да я убият, та да мирясат и да си гледат кърската работа. Заклали те най-тлъстото теле, напълнили го с прахан, събран от букови дънери. Запалили в единия край праханта и го зашили. Вечерта, когато всичко утихнало, оставили телето пред змейовата пещера. Като съгледал готовото ядене, змеят с радост нагълтал младото добиче. Разгоряла се праханта, пламнал огън в гърдите му и преди да изгаси жаждата си, се пръснал със страшна сила. Потреперили скалите, разлюлели се горите и в този час потекли буйни потоци, паднал напоителен дъжд. Развеселили се хората, вдигнали голяма сватба на Дена и сестра й…
И днес, ако минеш по планинските пътеки към змейо¬вата пещера, старите ще ти посочат къде Дена е стържела железните си опинци.