Орфей – най-прочутият поет, певец и музикант на древността бил роден в Тракия, в планината Родопи. Песента му притежавала такава вълшебна сила, че омайвала не само хората, а и дивите зверове в планините, птиците в небето и рибите в морските дълбини. Даже дърветата в родопските гори започвали да танцуват, скалите се раздвижвали като живи и преспите по планинските върхове се стопявали в бистри струи. Златната лира, на която свирел музикантът, и вълшебните му умения били дар от бог Аполон.
Преди много години дядото на Орфей, на име Харопс, помогнал на Дионис в битката с тракийския владетел Ликург. За награда богът на виното дал на Харопс царска власт и го посветил в тайните обреди на мистериите.
Харопс бил наследен от сина си – цар Еагър. Името му означавало Самотен ловец. Веднъж той се отправил на лов в тракийските земи близо до връх Олимп. Там в гъстите гори, пълни с дивеч, близо до поток с прозрачна и бърза вода той срещнал деветте музи. Тези богини на всички човешки таланти били водени от сребролъкия бог Аполон.
Царят се влюбил в първородната от музите, наречена Калиопа -Хубавогласната. И тъй като бил красив и силен, а и от дете свирел на лира, тя отвърнала на любовта му. От тази любов се родил Орфей, надарен щедро от двама велики богове: със слънчевата сила на Аполон и подземната мощ на Дионис.
Майка му Калиопа и бог Аполон обучили Орфей на музикалното изкуство. Но те му разкрили не само красотата на мелодиите, а и тайната сила на музиката и поезията.
Скоро славата на младия певец се разнесла из цяла Тракия и Гърция – всички искали да чуят магическите думи на вълшебните му песни.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да разде¬лят парите, затова вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал:
– Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! – извикал той. – Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? – Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал – колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място. Изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове – пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето – и в следния миг гърбовете им се извили – вместо с крака, запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из Егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност – влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка – Ариаднината нишка – и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си – двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия. Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена – обърсал сълзите й прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба.

Това се случило тъкмо през дните, когато тракийците празнували празника на Дионис. Прокна отишла в планината заедно с другите жени. В гъста гора на планинските склонове тя намерила колибата, в която нейният мъж държал в робство филомела. Прокна освободила сестра си и тайно я завела в двореца.
– Не е сега време за сълзи, филомела – казала Прокна, – сълзите не ще ни помогнат. Не със сълзи, а с меч трябва да действаме. Аз съм готова и на най-страшното престъпление, само да отмъстя на Терей.
Докато Прокна говорела това, влязъл в покоите й нейният син.
– О, колко приличаш на баща си! – възкликнала Прокна.
Изведнъж тя замлъкнала и смръщила лице. Прокна замислила ужасно престъпление. Бог Дионис вселил в нея лудост, която я тласнала към страшно отмъщение. Прокна хванала сина си за ръка и го отвела в една отдалечена стая на двореца. Там грабнала остър меч и като се извърнала, промушила с него гърдите на момчето. После двете жени приготвили от него страшно угощение, така както титаните сварили разкъсаното тяло на Дионис.
Прокна лично прислужвала на Терей, а той, без да подозира каквото и да било, ял гозбата, приготвена от тялото на любимия му син. През време на яденето Терей си спомнил за сина си и наредил да го повикат. А Прокна, зарадвана, че си отмъщава, му отвърнала:
– Този, когото ти викаш, е в самия тебе!
Терей не разбрал думите й и настоявал да повикат сина му. Тогава иззад едно перде внезапно излязла филомела и хвърлила в лицето на Терей окървавената глава на сина му. Терей изтръпнал от ужас; разбрал колко ужасно било угощението му.
Той проклел жена си и блъснал масата. Скочил от мястото си и с меч в ръката подгонил Прокна и филомела, за да отмъсти на убийците на сина си, но не могъл да ги настигне. На двете жени им израснали криле и те се превърнали в птици – филомела в лястовица, а Прокна в славей. На гърдите на лястовичката – филомела, се запазило едно кърваво петно от кръвта на Тереевия син. Самият Терей боговете превърнали в папуняк, с дълга човка и с голям гребен на главата. Върху главата на папуняка и днес се развява гребен от пера, както върху шлема на жестокия Терей.

Когато боговете надвили гигантите, Гея се разгневила още повече, слязла в Тартара и заченала Тифон, който бил получовек-по-лучудовище. Той превъзхождал всички деца на Гея по големина и сила.
Имал огромно туловище на човек, така че стърчал над най-високите планини. Главата му докосвала звездите. Едната му ръка стигала до залеза, а другата до изгрева. Вместо пръсти от тях излизали по сто змийски глави. На мястото на краката имал огромни змийски тела, които се извивали със свистене чак до главата му. Цялото му тяло било покрито с пера, главата и лицето му били обрасли със сплъстени косми, а от очите му святкал огън.
Такъв страшен и огромен, Тифон хвърлял нажежени камъни и се носел към небето с трясък и вой, а устата му бълвала огнена лава. Когато боговете видели как се приближава към тях, побягнали в Египет. За да се изплъзнат по-лесно, те се превърнали в различни животни. Дионис тогава приел образа на козел.
Зевс поразил отдалече Тифон с мълния, а когато чудовището се приближило, богът го ударил със стоманен сърп и го преследвал чак до планината Касий, която се намирала чак отвъд Сирия. Там, щом видял че е ранен, Зевс влязъл в ръкопашен бой с него. Но Тифон го оплел здраво с пипалата си, отнел му сърпа и прерязал сухожилията на ръцете и краката му. После го вдигнал на рамене и го отнесъл през морето в Киликия, където го оставил в една пещера. Там сложил и сухожилията, скрити в мечешка кожа. За пазач оставил змията Делфина – полужена-полузвяр.
Бог Хермес тайно измъкнал сухожилията и ги скрепил в тялото на Зевс. Възвърнал силата си, Зевс изневиделица се издигнал в небето на колесница, теглена от летящи коне. Мятайки мълнии, той подгонил Тифон към планината Ниса. Там мойрите заблудили преследвания Тифон – той повярвал, че ще стане по-силен и вкусил от вълшебни плодове, които узрявали само един ден. Затова придобил сила да хвърля цели планини, когато побягнал в Тракия. Там, край планината Хемус, започнала последната битка.
Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските хребети се връщали срещу Тифон и цялата планина се оплискала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус.
Тифон бил победен и хукнал да бяга през Сицилийско море, но Зевс го замерил с планината Етна. Затова тя до днес изригва пламъци от мълниите, хвърлени тогава.
Зевс победил и заедно с дванадесетте богове се завърнали в двореца си на Олимп, откъдето управлявали съдбата на целия свят.

Дионис бил вече млад мъж, но макар с красивото си лице да приличал повече на момиче, Хера го познала. Старата й омраза пак пламнала, сега тя решила да му отнеме разсъдъка, както на Атамас – и той тръгнал безумен из горите, без сам да разбира какво прави, викал, пеел и танцувал, а след него вървели и неговите нимфи и сатири, заедно с козлоногият Пан и дебелият, клатушкащ се Силен. Те също викали, пеели и танцували и понеже все надигали чашите с искрящия сок, не могло да се разбере дали лудостта им идва от Дионис, който ги водел, или от виното. Но този път Хера зле си направила сметката, защото Дионисовото безумие не само не го погубило, а напротив, помогнало му да постигне небивал триумф. Безумието се оказало неговата сила. Шумното ликуващо шествие, водено от младия Дионис, станало по-могъщо и от най-могъщата армия. Навсякъде, където минавало, нови хора се присъединявали към него. Особено съчувствие будел той у жените, не само защото бил хубав, а и защото били по-близко до живота, до земята, любовта и раждането, и по-добре разбирали неговата мощ. С разпилени коси и развети дрехи те тичали в шествието и викали „Ево! Ево!" – ликуващия Дионисиев възглас. Наричали ги „менади" – „бесните", по-късно „вакханки" – от Бакхус, латинското наименование на Дионис, а цялото празнично шествие носело името „вакханалия".
И оттук, от Тракия, тръгва великият поход на новия бог – по-велик от похода на всички завоеватели, той обхваща целия тогава-шен свят. Не с коне и колесници, не с копия и мечове, не в бойни редове бил той – а с лозови пръчки, с клонки от бръшлян, с тирси-тояги, по чиито върхове били набучени шишарки, с възгласи "Ево!" и весело безредие! И никой нямал сила да им противостои. Най-напред Дионис покорил Египет, после продължил за Месопотамия, Царят на Дамаск се опитал да го спре, но Дионис разбил и него, изплел през реката Ефрат мост от диви лози и бръшлян, по който минала неговата армия, а след това Зевс му изпратил тигър, на чийто гръб преплувал реката Тигър. По-нататък той не срещнал никъде съпротива и завладял всички земи до Индия – навсякъде учил хората на лозарство и винарство, давал им закони и основавал градове.

Сред свитата на Дионис често можело да се види бог Пан. Когато Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждане¬то на Пан и се смеели, като го гледали.
Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна свирка. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудуват нимфите и сатирите заедно с палавия козлоног Пан. Когато настане жарко пладне, Пан се оттегля в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почива. Опасно е да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосва и може в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; може да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир може да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушава на цели войски подобен страх и ги обръща в бягство. Но ако не е разгневен, той е милостив и добродушен. Пан закриля стадата на гърците, участва във веселбите и танците на бесните менади и е чест спътник на бога на виното Дионис.
Пан се гордеел със своето свирене на сиринга. Веднъж той призовал на състезание самия Аполон. Това станало по склоновете на планината Тмол. Съдия бил богът на тая планина. Аполон се явил на състезанието в пурпурен плащ, със златна лира в ръце и с лаврово венче на главата. Състезанието започнало със свирене на Пан. Разлели се простите звуци на неговата пастирска свирка, понесли се нежно по склоновете на Тмол. Пан завършил. Когато стихнали отзвуците от неговата свирка, Аполон ударил по златните струни на своята лира. Отронили се величествени звуци на божествена музика. Всички, които стояли наоколо, като омагьосани слушали музиката на Аполон. Тържествено звучали златните струни на лирата, цялата природа потънала в дълбоко мълчание и сред тишината се разливала на широки вълни мелодия, пълна с дивна красота. Завършил Аполон; замрели последните звуци на лирата му. Богът на планината Тмол присъдил победа на Аполон. Всички славели великия бог. Единствен Мидас не изпаднал във възторг от свиренето на Аполон, а хвалел простото свирене на Пан. Аполон се разгневил, хванал Мидас за ушите и ги опънал. Оттогава Мидас има магарешки уши, които той старателно укрива под голям тюрбан. А натъженият Пан, победен от Аполон, се оттеглил още по-навътре в горския гъсталак; често се разнасят оттам изпълнените с печал нежни звуци на неговата сиринга и младите нимфи с любов се заслушват в тях.

Един момък имал двойка вълшебни волове, които можели да говорят и то по-умно от най-мъдрия старец. На един празник те му рекли:
– Хайде да идем и ние в града!
Като стигнали, момъкът ги оставил отвън до вратите на крепостта а той влязъл вътре. На улицата един глашатай викал, колко глас имал:
– Царят има нива неорана. Който може за един ден да я изоре, да я посее, да я ожъне, да я овършее и да откара с волска кола в двореца овършаното жито, царят ще му даде дъщеря си за жена и ще му напълни колата с жълтици.
Върнал се момъкът при воловете и им казал, какво е чул. Те рекли:
– Иди и кажи на царя, че ние ще свършим тази работа. Ако не успеем, да ни вземе главите!
Върнал се момъкът назад и отишъл в двореца да каже на царя, че се наема да изоре, да посее, да ожъне, да овършее и да откара овършаното жито – всичко за един ден.
Царят го погледнал, видял, че е беден момък, но му дал един човек да го отведе на нивата. Като стигнали с воловете, момъкът веднага започнал да оре. По някое време ги оставил да почиват, а те се обърнали към него и му казали:
– След малко, като стане пладне, царската дъщеря ще ти донесе обяд. Ти ще си ядеш и ще гледаш пред себе си. Ако погледнеш към нея, не бива да се засмиваш, защото лошо ще стане.
После воловете доорали нивата. Щом я изорали, тя веднага сама се засяла, пшеницата поникнала и започнала да расте. Дошло пладне и ето че царската дъщеря донесла обяд. Орачът ял и гледал все пред себе си, но по едно време погледнал момата и се усмихнал. Добере, но тя била вещица, омагьосала момъка и като си отишла, той заспал. Слънцето се спуснало ниско и воловете взели да си говорят. Деснякът рекъл на левака:
– Ти, побратиме, какво ще направиш?
Левакът рекъл:
– Аз ще дръпна Слънцето назад с единия си рог и ще го върна в пладне. А ти какво ще направиш?
– Аз пък – рекъл Деснякът, – ще тропна по земята с крак, тя ще се разтърси и господарят ни ще се събуди.
Левакът дръпнал Слънцето си с рога назад по небето, а Деснякът ударил с крак и разтърсил земята. Момъкът скочил на крака и започнал да жъне. РЗече на залез слънце работата се свършила: той овършал, събрал житото в торби, натоварил го в колата и потеглил. Стигнал в двореца, тъкмо когато Слънцето залязвало. Нямало какво да прави царят, извел дъщеря си и му я дал за жена. После заповя¬дал да натоварят и колата с жълтици и момъкът си тръгнал.
На пътя, по който поели воловете и орачът с царската дъщеря, имало едно блато. Щом дошли до него и царската дъщеря рекла:
– Дано останете в блатото! Момъкът попитал воловете:
– Ще можете ли да го прегазите?
– Спокоен бъди – рекли те, – тя нека си кълне!
Воловете прегазили блатото и изтеглили волската кола на сухо! Като излезли отвъд, царската дъщеря пак ги проклела:
– Дано ви вълци изядат!
Воловете тогава рекли на стопанина:
– Е, тая клетва е лоша! Откарай ни на реката да пием вода. Ама отидем ли там, веднага ще ни изядат вълците. Ти да вземеш роговете ни и да ги посадиш в двора. От роговете ще пораснат високи дървета,
колкото тополи, и името им ще бъде Рангели. Ти ще се обзаложиш с един болярин – ако познае, че тези дървета са пораснали от рогове и името им е Рангели, ще ти вземе колата с жълтиците. Ако не познае, ти ще му вземеш богатството.
Откарал ги момъкът на реката и вълците ги изяли. Той взел роговете и ги посадил в двора. От тях пораснали две много високи дървета, колкото тополи. Селяните се чудили какви са тези дървета, защото никога не били виждали такива.
На един празник в града момъкът казал на насъбралите се хора, че който може да познае от какво са пораснали двете дървета и какво им е името, ще му даде всичко, което е накупил с жълтиците.
Царската дъщеря не можела да се примири, че живее е обикноен селянин, затова прошепнала отговора в ухото на един болярин. Той веднага извикал:
– Аз знам от какво са: дърветата са поникнали от рогата на воло-веи името им е Рангели!
И момъкът му дал цялото си имане, взел една тояжка и тръгнал по пътя. Царската дъщеря и боляринът заживели в къщата му.
Вървял момъкът, вървял, уморил се и седнал да си почине на един камък. Замислил се и решил: „Ще ида при Слънцето за помощ. Може би то ще ми каже как да си върна богатството."
И тръгнал отново на път. Вървял, вървял и стигнал до една висока планина. Край пътя растяло ябълково дърво, което го попитало къде отива.
– Отивам при Слънцето – отвърнал момъкът, – да го питам мога ли да си върна загубеното богатство.
– Моля ти се да питаш Слънцето и за мене: защо ябълките ми са червени и сладки, а никой не иска да ги яде.
Момъкът продължил пътя си и се изкачил в планината – там два овена се биели на голяма поляна. Те го попитали къде отива и като чули отговора, казали:
– Питай Слънцето и за нас: защо три години се бием и никой не може да надвие?
Момъкът тръгнал отново. Вървял, вървял, стигнал до една река.
Тя го запитала:
– Къде отиваш?
Той отвърнал, че отива при Слънцето да го пита може ли да си върне богатството. Реката го помолила:
– Питай го и за мен – защо водата ми е чиста и студена, а никой не иска да пие от нея.
И пак тръгнал момъкът – вървял, вървял, извървял много път. Най-после стигнал до двореца на Слънцето. Потропал на златните порти. Отворила му една стара жена.
– Добър вечер, майко – поздравил момъкът. – Дошъл съм при Слънцето за помощ.
– Няма го тук – отвърнала майката, – но ако те види, ще те глътне! Ела да те скрия зад вратата. Ще изчакаш Слънцето да вечеря, пък тогава ще излезнеш.
Тъкмо го скрила зад вратата и Слънцето си дошло. Още не влязло вътре, веднага запитало:
– Мамо, кой е вътре?
– Няма никой – отвърнала майка му.
Слънцето седнало да вечеря. Нахранило се и казало:
– Нека излезе човекът, няма да го изям.
Момъкът излязъл иззад вратата и Слънцето го запитало:
– Защо си дошъл при мене?
Момъкът му разказал всичко – за воловете, за вещицата, за загубения облог, разказал му и за ябълката, овните и реката. Слънцето го изслушало и рекло:
– Ще ти помогна. На връщане, чак когато преминеш реката, ще и кажеш: „Докато не отнесеш човек, няма никой да пие от теб!" Като
се отдалечиш от овните, им извикай: „Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!". Като отидеш при ябълката – да се наведеш и Да копаеш при корена. Там ще извадиш една торба пари. Вземи ги и изяж една ябълка: оттогава вече всеки ще яде от нея.
После иди в града и кажи на хората: „Който познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба с пари!" И боляринът, който ти е взел имота, ще рече: „Откъдето си изгрява всяко утро, оттам пак ще изгрее" Ама вие се обложете: ако не може да познае, да ти върне всичко, което ти е взел. Хайде, иди си със здраве!
И момъкът си тръгнал от слънчевия дворец. Целунал ръка на майка му, дали му малко хлебец и той се отправил по пътя. Вървял, вървял и дошъл най-напред при реката. Прегазил я, излязъл на отсрещния бряг и казал:
– Река, докато не отнесеш човек, никой не ще пие от тебе!
А реката започнала да бучи, да приижда, разливала се, разливала се да го стигне, но човекът избягал – не могла да го отнесе. Момъкът заварил овните да се бият, но продължил и едва когато се отдалечил през три планини, обърнал се и им викнал:
– Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!
И те като се затичали, гонели го да го убият, но не го стигнали. Накрая момъкът отишъл при ябълката. Изкопал торбата с парите при корена, изял един плод и тръгнал по-нататък.
Най-после стигнал в града. Имало, празник и улиците били пълни с народ. От дългия път момъкът бил окъсан и мръсен, та всички го съжалявали. Но той разтворил торба и като блеснали жълтиците, се насъбрала голяма тълпа. Дошъл боляринът. Момъкът го видял, че идва и извикал:
– Който може да познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба жълтици.
А боляринът се разтреперал от алчност и нетърпеливо извикал:
– Откъдето си изгрява всеки път, оттам ще изгре и утре! А момъкът това и чакал:
– Искаш ли да се обзаложим?
– Защо да не искам – рекъл боляринът, – ще ти върна всичко, което съм ти взел, но ако спечеля, ще ми дадеш жълтичките!
Двамата се обзаложили и на другия ден преди изгрев слънце хората изпълнили площада. И боляринът дошъл с жена си и се подсмихвал доволен. Чакал, обърнат на изток, но изведнъж блеснала светлина откъм гърба му. Хората извикали смаяно – Слънцето изгря оттам, откъдето всеки ден залязвало.
Тогава момъкът си взел отново целия имот, взел и богатстово на болярина. Оставил му само вещицата – като разбрала, че ще жи-вее с бедняк, тя започнала да хули и кълне болярина. А момък развързал торбата с жълтици – всички в града яли и пили, чак докато Слънцето залязло на изток.

Дъщерята на цар Еет, владетеля на Колхида, се казвала Медея. Тя се влюбила в красивия Язон, качила се тайно на кораба и останала там. Героите започнали да обсъждат какво да направят, че да откраднат Златното руно от свещения дъб. Попитали Медея какви трудности ги очакват. Тя им разказала всичко.
Недалеч от дома на Еет се издигала в кръг висока стена със зъбери от злато и с кули, стегнати в железни обръчи. В тази стена била зазидана огромна тройна врата, обкована с блестяща мед. Отвън пред нея, близо до прага, стояла богиня Хеката, която бдяла с факел в ръка и пазела зорко входа. Тя била страшна за хорските очи, не по-малко страшен бил гласът й, с който спирала заблудените, тръгнали към вратата. В крепостта можели да влизат за очистителни обреди само Медея заедно с колхидските девици.
Никой не се осмелявал да мине оттатък стената. Нито чужденец, нито местен мъж бил прекрачвал някога прага. Страшната богиня пазела пътя, заедно с кучета демони с огнени очи.
Зад зида, в най-далечния кът, зеленеела сенчеста гора с дървета, отрупани с цвят. Навътре в дъбравата растели лаври, сплитали се гъсталаци от дрян, разпервали клони вековни платани. Между техните корени никнела зеленина. Там растели асфоделии, наред с жълти водни рози с чуден аромат, а също така кипер, тръстика и анемонии, пищно цъфтяща лавандула, ухаещи циклами и целебни перуники. До тях полюшвали глави многолистни божури, ярки минзухари и разкошни черни макове. Издигали стъбла и отровни растения, които носели гибел.
В средата на гората възправял снага нагоре необхватен дъб, който разпервал наоколо могъщи клони. На един от тях, много нависоко, било преметнато Златното руно.
Ужасен змей пазел дъба и денем, и нощем. Грозното чудовище, покрито цялото със златни люспи, било омотало стройния ствол на дъба с исполинските спирали на змийското си тяло. Този змей не знаел ни сън, ни дрямка. Той бил неуморен страж, святкащите му очи зорко оглеждали всички посоки. След като чули разказа на Медея, героите започнали да си мислят че задачата им е неизпълнима. Било невъзможно да минат покрай богинята, ‘но дори да успеели, ги очаквал чудовищният змей. Тогава един от аргонавтите – Мопс, който бил вещ гадател, казал:
– Само Орфей може да смили богинята и да омагьоса дракона. Ние не можем да им сторим нищо.
Всички герои започнали да молят певеца и Орфей се съгласил отново да помогне с магическата си сила. Той си избрал за другари Язон и трима от другите герои. Последвала ги и Медея.
Щом стигнали пред стената, ограждаща свещената обител, Орфей изкопал в земята яма, която покрил. Направил жертвоприношение и умилостивил богинята. Тя хвърлила факлата си на земята и вдигнала очи нагоре към небето. Кучетата започнали да се умилкват, а от мощните врати паднали всички резета. Тежката порта се разтворила и героите видели чудната дъбрава.
Орфей пръв прекрачил прага, след него пристъпила Медея, след¬вана от другите герои. Наближили огромния дъб, стегнат в златната прегръдка на змея. Чудовището вдигнало глава, стрелнало навън отровния си език и засъскало заплашително. По небето се понесъл гръм, затрещели превитите от вихъра дървета, разлюлели клони и стволи до корен. Хората спрели, ужасени от силата на змея.
Тогава Орфей вдигнал лирата и изтръгнал от нея най-дълбоките звуци. Започнал да пее приглушено. Викал Съня, на когото се подчиняват всички безсмъртни и смъртни, да долети и омагьоса мощта на грамадния дракон. Сънят послушал Орфей и за миг дошъл в колхидската земя. Всички хора заспали, утихнали ветровете, вълните се отпуснали, реките и буйните потоци спрели като замръзнали, птиците и зверовете затворили очи. Сънят похлупил под сянката на златните си криле всяко живо същество.
Дълбока дрямка налегнала очите на страшния дракон. Той отпуснал дълга люспеста шия и натежала глава. Язон се изкачил на Дървото и свалил от клона Златното руно.
Героят го преметнал през рамо и с него се върнал на борда на "Арго". Всички герои радостни издигнали длани към боговете. Благодарели за магическата сила, която те били дали на Орфей и златната му лира.

Вълшебният певец Орфей, синът на речния бог Еагър и музата Калиопа, се завърнал в родната си Тракия. Там негова жена станала прекрасната нимфа Евридика. Орфей я обичал силно, но не могъл да се наслаждава дълго на щастлив живот с жена си.
Веднъж, скоро след сватбата, прекрасната Евридика късала пролетни цветя сред зелена долина с другите нимфи. Без да забележи, Евридика настъпила една змия сред гъстата трева. Змията ухапала младата жена на Орфей по крака. Извикала високо Евридика и паднала в ръцете на притичалите се приятелки. Побледняла Евридика, затворили се очите й. Отровата на змията пресякла младия й живот. Ужасили се приятелките на Евридика и скръбният им плач се разнесъл надалече. Чул го Орфей. Той забързал към долината и там видял безжизненото тяло на своята любима жена. Певецът изпаднал в отчаяние. Не можел да се примири с тази загуба. Дълго оплаквал той своята Евридика, цялата природа плакала, чувайки тъжните му песни. Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на умрелите души, за да помоли Хадес и Персефона да му върнат съпругата. През една мрачна пещера в Тракия Орфей слязъл при бреговете на свещената река Стикс.
Стоял Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг – там, където се намира царството на Хадес? Около него се тълпели сенките на умрелите. Едва чути били стоновете им, подобно на шепот от листа, които падат в гората през късна есен. Ето, разнесъл се в далечината плясък на весла. Приближавала се ладията на превозвача на мъртвите души – Харон. Харон стигнал с лодката си брега. Помолил го Орфей да го превози заедно с душите на другия бряг, но суровият Харон му отказал. Колкото и да го молел Орфей, чувал все един и същ отговор: „Не!"
Тогава Орфей засвирил с лирата си и звуците й се разнесли по брега на Стикс. С музиката си Орфей очаровал Харон. Слушал той песента на Орфей, опрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията и Харон я отблъснал с веслото си от брега. Ладията заплавала по мрачните води на Стикс. Харон превозил Орфей. Излязъл музикантът от ладията и свирейки на златната си лира, тръгнах към Хадес, обкръжен от душите, привлечени от прекрасните звуци.
Приближил се до трона на Хадес и му се поклонил. Още по-силно засвирил по струните на лирата и запял за своята любов към Евридика и за това колко щастлив бил животът му с нея в светлите и ясни пролетни дни. Но бързо изминали дните на щастието. Умряла Евридика. Орфей пял за мъката на разбитата любов, за скръбта си по загиналата. Цялото царство на Хадес слушало омаяно неговите песни. Самият Хадес склонил глава. Облегната на рамото на мъжа си, слушала песента и Персефона. Сълзи на печал трепкали на ресниците й. Очарован от звуците на песента, Тантал забравил мъчещите го глад и жажда. Сизиф спрял тежката си и безполезна работа, седнал на камъка, който търкалял на планината и се замислил дълбоко. Покорена от песента, страшната богиня Хеката закрила с ръце очите си, за да не се вижда, че има сълзи на тях. Сълзи блестели и в очите на непознаващите жал Еринии, даже тях трогнал с песента си Орфей. Но ето, че все по-тихо звучали струните на златната лира, все по-тиха ставала песента на Орфей и накрая замряла, подобно на едва чута въздишка на скръб.
Дълбоко мълчание се възцарило наоколо. Това мълчание прекъснал бог Хадес и попитал Орфей защо е дошъл в царството му и какво иска от него. Заклел се Хадес с нерушимата клетва на боговете – във водите на река Стикс, че ще изпълни една молба на чудния певец.
Орфей отвърнал на Хадес:
– О, могъщи владетелю, всички нас, смъртните, ти приемаш в царството си, когато свършат дните на нашия живот. Дойдох да те помоля да пуснеш отново на земята моята Евридика. Върни й живота, ти виждаш колко страдам по нея! Помисли си, владетелю, ако отнемат жена ти, Персефона, нали и ти би страдал. Няма да върнеш завинаги Евридика. Нимфите живеят дълго, но не са безсмъртни. Тя  ще дойде в твоето царство. Нашият живот е кратък, вдадетелю Хадес. О, дай на Евридика да изпита радостите на живота, та тя слезе в царството ти толкова млада!
Замислил се Хадес и накрая отвърнал на Орфей:
– Добре, Орфей! Ще ти върна Евридика. Изведи я назад при слънЦето и живота. Но трябва да помниш едно условие: ще тръгнеш след бог Хермес, той ще те поведе, а след тебе ще върви Евридика. Но по време на пътуването през подземното царство не бива да се обръщаш. Помни! Ако се обърнеш, веднага Евридика ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.
Съгласил се на всичко Орфей. Бог Хермес довел сянката на Евридика. С възторг я гледал Орфей. Искал да прегърне сянката й, но бог Хермес го спрял, казвайки:
– Орфей, ти ще прегърнеш само сянка. Да вървим по-бързо, труден е пътят ни.
Тръгнали на път. Отпред вървял Хермес, след него Орфей, а от¬зад сянката на Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през реката Стикс с ладията си. Виждал се вече пътят, който водел към повърхността на земята. Той бил труден – издигал се стръмно нагоре и целият бил заобиколен с камъни. Наоколо имало дълбоки сенки. Едва се виждала отпред фигурата на вървящия Хермес. Но ето, че далече напред заблестяла светлина. Това бил изходът. Наоколо станало малко по-светло.
Ако Орфей се обърне, би могъл да види Евридика. А дали тя върви след него? Дали не е останала в пълното с мрак царство на умрелите души? Може би тя е изостанала: та пътят е толкова труден! Ако изостане, ще бъде обречена вечно да се скита в мрака. Орфей забавил крачка, вслушал се. Нищо не се чувало. Но нима могат да се чуят стъпките на безплътната сянка?
Все по-силно Орфей е обхванат от тревога за Евридика. Все по-често спира. Наоколо е станало още по-светло. Сега ясно Орфей би могъл да види сянката на жена си. Накрая, забравил всичко на света, той спрял и се обърнал. Почти до себе си видял сянката на Евридика. Протегнал ръце към нея, но сянката изчезнала назад, дълбоко в мрака. Орфей стоял като вкаменен, обхванат от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика, а виновният за тази втора смърт бил самият той.
Дълго стоял Орфей. Изглеждало, че животът го е напуснал – той приличал на каменна статуя. Накрая Орфей помръднал, направил крачка, две и тръгнал обратно към брега на мрачния Стикс. Решил отново да отиде при трона на Хадес и да го моли да върне Евридика. Но старият Харон не го качил в своята ладия. Напразно го молел Орфей – не го трогнали молбите на певеца.
Седем дни и нощи седял скръбен Орфей на брега на Стикс, пробивал сълзи на мъка, забравяйки да се храни, забравяйки за всичко, молейки боговете от подземното царство. Едва на осмия ден решил да напусне брега на Стикс и да се върне в Тракия.