Три весели момченца  се събраха у баба си на село, за да празнуват Коледа заедно. Милата им баба! Каква чудесна трапеза беше наредила! И късмети беше сложила в баницата.

 Тъкмо тримата й внука се настаниха на масата с лакомо настроение и изведнъж тя се досети, че е забравила да направи коледна елха. Плесна се по челото и се натъжи – може ли Коледа без празнично украсено коледно дръвче?!
Като видяха, че обичната им баба помръкна, тримата братовчеда се спогледаха. Нима ще я оставят да бъде тъжна? И то ТОЧНО  ТОЗИ ДЕН!?
–  Хайде да идем в гората и сами да отсечем елхичка! – зашушнаха помежду си те.
Скокнаха от масата и докато баба им се чудеше какво правят, изчезнаха навън. Тръгнаха към гората. Данчо носеше секира, Манчо – трион, а Ганчо – дърворезачка. Известно време повървяха заедно, а после се разделиха на три страни. Всеки търсеше по своя път най-хубавото коледно дръвче.
А в гората расте една ела – истинска красавица! Стои сред снежната поляна, зелена и засмяна. Листенцата й – остри като иглички, клоните й – посипани със сняг, а въздухът наоколо трепти от свежест и аромат.
Първи пред еличката застана Данчо.
–  Здравей, Еличке! – поздрави я той – Харесваш ми и ще те взема у дома на коледното ни тържество.
–  Но защо? – трепна Еличката – На мене тук ми е добре.
–  Ще бъдеш по-добре, когато те украсим с дълги гирлянди. Ще заприличаш на истинска принцеса.
– Ех, момченце! – промълви Еличката – Не ти ли харесвам така – украсена с гирлянди от снежинки? И освен това трябва да ти призная… много се страхувам от секирата ти!
Тези думи стреснаха Данчо. Не беше се досетил за ТОВА НЕЩО!
Той почувства как папулката на шапката му затрепери от срам. Захвърли секирата и се зае да оправя шапката си.
След малко пристигна Манчо и като видя красивата ела, й предложи:
–  Хайде да те нося на коледното ни тържество у дома! Ще украсим клонките ти със запалени лампички и ще светнеш като царица, накитена със злато.
–  Ех, момченце, момченце! – прошепна Еличката – Погледни отблясъците на слънцето в листенцата ми! Има ли по-красива украса от тази? И… освен това трябва да ти кажа… много се страхувам от триона ти!

Тези думи сепнаха Манчо. Гледай ти! Как не беше помислил за ТОВА? Той забеляза, че от срам копчетата на палтото му се скриха вътре в дупките. Захвърли триона и се зае да закопчава палтото си.
Тогава се появи Ганчо.
–  Здравей, Еличке! – поздрави той – Ела с мен на нашия коледен празник! Ще те украсим с блестящи стъклени топки. На върха ти ще сложим ярка звезда и ще заприличаш на най-красивата кралица в света!
– Мило момченце! – въздъхна Еличката – Почакай до вечерта и ще видиш колко много блестящи звезди кацат по клоните ми. А Зорницата, най-голямата от тях, остава да свети на върха ми чак до сутринта. Освен това искам да знаеш… много се страхувам от дърворезачката!
Ганчо подскочи от изумление и изведнъж усети, че от срам ботушките му изстинаха и трябва силно да тропа с крака, за да се стоплят. Хвърли дърворезачката и заситни бързо-бързо по пътечката към село. Братовчедите му го последваха.
Тичаха, тичаха, пък спряха. Обърнаха се назад и погледнаха Еличката. Тя стоеше посред бялата поляна, сияйна и щастлива. Светеше. Огряна от залязващото слънце ли, от радост ли…? Беше толкова красива, че тримата й се поклониха като на истинска кралица.
Върнаха се в селото и мълчаливо влязоха в къщи. А там… Каква изненада!
Милата им баба беше купила от магазина чудесна изкуствена елха и тъкмо я украсяваше. Трите момчета се засмяха зарадвано и весело се включиха в украсяването. Ето, сега вече имаха празнична коледна елха – блестяща и много красива!
Беше толкова хубава тази Коледна вечер! Ядоха бабините лакомства, смяха се весело, танцуваха и пяха. На душите им беше леко и светло. И всеки един от тримата с радост си мислеше, че сред снежната гора живее и диша ароматно една прекрасна зелена хубавица!

Автор:  Юлия Момчилова
тел: 927 96 25
GSM: 0884 574 846

Студ. Сняг. Зима.

  Еленчето излезе да поиграе и се запиля нанякъде.
Мама Кошута намери бележка, на която пишеше: „Мамо, отивам при дядо Коледа!”
– Ще се изгуби в гората! – разтревожи се кошутата и тръгна да го търси.
Тук Еленко, там Еленко – никъде го нямаше.
– Кого ли да попитам? – зачуди се мама Кошута.
– Мене попитай! – предложи й снегът и добави – Погледни следите, които са оставили стъпките му върху мен!
Кошутата наведе глава и се вгледа в снега. Видя следи от копитца, наредени в две дълги редици, които отвеждаха извън дворчето и поемаха нанякъде.
Тръгна по следите и спря под зелено борче. Стъпките го обикаляха. Върху отъпкания сняг под дръвчето бяха нападали семки от шишарки. Кошутата погледна нагоре и видя сред бодливите клончета пухкава катеричка да гризе шишарка.
– Миличка, навярно си видяла моето синче? –  заговори й мама Кошута.
– Да! – махна с пухкавата си опашка катеричката – Попита ме къде е къщата на дядо Коледа!
Кошутата се притесни още повече.
– Дворецът на дядо Коледа е много далече!!
Сбогува се бързо с катеричката и тръгна отново по следите.
Гледаше ги и се опитваше да отгатне по тях какво е правило еленчето. Тук е припкало весело, там – прескочило храст, после е спряло. Близо до стъпките му се появиха други – мънички и чудновати, с три тънки пръста отпред и един по-къс отзад. Кошутата се зачуди:
– Тези следи май са паднали от небето?! Идват от никъде и никъде не отиват. Чии ли са?
–  Кр-р-ра, кр-раа! Мои са! – чу се весело бърборене-къркорене отвисоко.
Кошутата вдигна глава и видя пъргава сврака да се върти из клоните на едър дъб и да бърбори:
– Аз говор-р-рих с еленчето, а после то тр-р-ръгна към Снежната планина.
Кошутата благодари и забърза отново по следите. Те кривуличеха покрай отрупани със сняг храсталаци, кръстосваха по заснежени поляни и плетяха чудновата плетка върху белия килим на Зимата.
Спряха пред хралупата на Стария мечок. До еленковите стъпки се появиха други – големи и страшни, с дълги остри нокти. Целият сняг наоколо беше изпотъпкан.
– Какво ли се е случило тук? – обезпокои се кошутата.
– Ако питаш мене – обади се снегът – Еленко е събудил заспалия Мечок, а той излязъл навън от дома си, за да го прогони.
Внезапно главата на мечока се показа от хралупата и изръмжа страховито:
– Точно така! Гоня всеки, който ми пречи да спя!
Кошутата побърза да си тръгне.
Еленковите следи свиха в друга посока – по пътеката, която водеше към най-гъстата гора. Изведнъж…
Кошутата видя нови стъпки. Зад отсрещния храсталак е дебнел някой, който тръгнал към Еленко, а в снега се отпечатали едрите му меки лапи.
– Вълкът! – проплака Кошутата.
– Тук еленчето е забелязало вълка и е хукнало да бяга! – каза снегът.
– Сигурно има нужда от помощ! – простена кошутата и затича по следите, а те обикаляха по криви пътеки… прескачаха храсти…катереха се по чукари…
– Стъпките на вълка настигат Еленковите! – завайка се снегът.
Кошутата тичаше напред с всички сили. Следите се изкатериха по стръмни скали и спряха на самия планински връх. Еленчето бе дотичало дотук, но… неочаквано стъпките му изчезнаха.
– Еленко-о…- извика отчаяна кошутата.
Отсрещният чукар й отговори с ехо.
– Къде е? Къде е? – луташе се разтревожената майка и оглеждаше отъпкания сняг.
– Погледни отсрещната скала! – подсети я снегът.
По билото на съседния снежен връх се бяха отпечатали дългите редици на еленковите стъпки.
– Той е скочил чак до там??!! – удиви се кошутата.
– Браво на Еленко! Страхотен скок! – възхити се снегът.
– А вълкът? – запита се кошутата – Не виждам следите му!
– Той не е могъл да прескочи голямото разстояние между върховете и е паднал надолу по стръмнината! – засмя се снегът и по снагата му засвяткаха весели слънчеви отблясъци.
Кошутата си отдъхна. Тя се вгледа в отсрещния планински връх, където всред тайнствени мъгли се извисяваше приказния дворец на дядо Коледа. Точно тогава засвириха медни тръби, парадната врата светна, отвори се и отвътре излезе шейната на дядо Коледа, теглена от три красиви елена. В най-младия от тях кошутата позна Еленко. Сърцето й се разтуптя радостно.
– Синът ми! – възкликна тя – толкова много искаше да кара шейната на дядо Коледа!
– Както виждам, постигнал е мечтата си! – каза снегът и се усмихна снежно.
– Еленко! – извика силно мама Кошута – Довиждане, синко!!
– Довиждане, майко! – проехтя гласът на еленчето от отсрещната страна.
Кошутата дълго гледа шейната, докато тя потъна в далечината. Чувстваше се много щастлива и горда, че е майка на такъв красив и смел елен!

Автор:  Юлия Момчилова
тел: 927 96 25
GSM: 0884 574 846

Е

 дин зимен ден, когато фъртуните фъртунстваха, снеговете снеговаляха, а зимното слънце се мъчеше да пробие дупка в дебелите сиви облаци, Двадесет и вторият ден на месец декември седна на един пън и започна да брои братята си. Брои, брои, брои… излезе, че са точно триста шестдесет и четири, а като прибави и себе си – станаха триста шестдесет и пет дни.
 – Ех! – въздъхна тъжно Двадесет и втори декември – Аз съм най-късият ден от всички! Толкова къс, че едва се съмнало и хайде пак се мръкнало! Хората не могат да си свършат работата, децата не могат да се наиграят. Тъкмо излязат на пързалките, пристига сестра ми – Най-дългата нощ и те трябва отново да се прибират в къщи!
 Най-краткият ден се замисли:
 – Какво като съм късичък? Сигурно и аз мога да свърша нещо полезно и добро!
 Хоп! Хоп! – пристигна една чудесна мисъл и кацна на челото му. Той се зарадва:
 – Времето ми ще стигне да скова една шейна! Ще я подаря на дядо Коледа, за да пътува с нея!
 Речено-сторено. Черта, мери, ряза, дялка, стърга, чука, кова, рендосва, белосва… Готово!
 Насред поляната се появи една прекрасна вълшебно-възхитителна шейничка. Най-краткият ден я затегли към къщата на дядо Коледа. Бърза,
бърза, но… притъмня, принощя и ето, че сестра му – Най-дългата нощ долетя.
 Най-краткият ден се разплака:
 – Пак не можах да довърша работата си!
 – Не се тревожи, братленце! – утеши го сестра му – Аз ще ти помогна.
 Тя свирна с уста и силен вятър изфуча към гората. В отговор на нейния зов, от там излязоха четири грациозни елена с корони от богато разклонени рога. Най-дългата нощ ги впрегна в шейната и сама се качи в нея.
 – Обещавам ти, че твоята шейничка ще стигне при дядо Коледа навреме! – каза тя на братчето си и подкара елените.
 През цялата нощ еленовият впряг не спря нито за миг и когато се зазори, шейната пристигна пред чудния Коледен дворец. Посрещна ги Двадесет и трети декември. Той беше портиер и отвори зарадвано голямата парадна врата.
 -Добре дошла, сестро! – каза той – Чакам те с нетърпение, защото след Най-дългата нощ всеки следващ ден става все по-голям!
 -Така е! – съгласи се Най-дългата нощ – Аз пък съм доволна, че времето ми стигна, за да свърша работата. Моля те, предай на дядо Коледа подаръка: вълшебна шейна от брат ми  Най-късият ден, а от мене – еленов впряг!
 Двадесет и трети декември протегна ръце, за да поеме подаръка, а Най-дългата нощ се стопи в светлината му.
 Дядо Коледа се зарадва много на подаръка. Той веднага нареди на помощниците си да натоварят шейната с коледните подаръци и се приготви за път. Кочияш стана Двадесет и четвърти декември. Поеха по пътища и пъртини; пътуваха през градове и села, спираха пред всяка врата, отиваха при всички, които ги очакваха, носеха радостни усмивки, весели изненади, чакани и нечакани подаръци…Подаряваха, подаряваха, подаряваха…
 Както си пътуваха насам-натам, дядо Коледа забеляза, че кочияшът нещо се цупи, нещо се мръщи и го попита:
 – Какво те мъчи, приятелю?
 Двадесет и четвърти декември измърмори:
 – Кажи ми, дядо, защо зимните дни са къси, а зимните нощи – дълги?
 Дядо Коледа го погали по щръкналите коси от ледени висулки и каза:
 – През зимата слънцето се прибира по-рано. Иска по време на дългите нощи, семенцата на посевите да се наспят добре и да съберат сила за растенето напролет. И освен това…. – засмя се закачливо дядо Коледа –  за да имам време, докато спят децата, да им раздам всичките си подаръци!

Автор: Юлия Момчилова
Тел: 927-96-25
 GSM: 0884 57 48 46