Щастието на домашното огнище

Вдревни времена живял един много богат човек. Братята и синовете му не се спогаждали помежду си, карали се, прахосали богатството си и се пръснали по белия свят да работят на чужди хора. Самият той също оставил бащиното си огнище, отишъл в друго село и постъпил на работа като воденичар. Но ето че воденицата веднага се повредила и почнала да работи лошо. Стопанинът на воденицата се ядосал и му казал:
— Воденицата ми винаги е била в ред, а ти изпотроши всичко още щом дойде!
Изпъдил го той и воденицата отново заработила добре.
Отишъл този човек другаде, постъпил градинар, но когато настанала време да се събира реколтата, плодовете нещо заболели и изкапали от дърветата. Дошъл стопанинът и се ядосал:
— Що за човек си ти? Да бъде проклет денят, в който си дошъл при мене, разори ме, нещастнико!
Изпъдил го и не му платил нито грош.
Дошла есен, но никой не искал да приеме такъв човек на работа. Където и да отидел, всички му казвали: «Махай се оттук, чували сме вече за тебе, няма да имаме никаква полза от такъв работник!»
Дълго обикалял човекът, срещнал най-после един старец, хвърлил се в краката му и се замолил:
— Вземи ме при тебе за тази зима! Ще ти работя само за единия хляб, зима е, къде да се дяна?
Старецът го съжалил, завел го у дома си и му рекъл:
— Грижи се до Великден за добитъка ми, и пари ще ти дам, жал ми е за тебе!
Минали три месеца и настъпили Велики пости. Кравата на стопанина скоро щяла да си има теленце и той казал на ратая си:
— Внимавай да не заспиш тази нощ, наглеждай кравата да не би да й се случи нещо лошо!
Човекът не забелязал как сънят го надвил и когато се събудил, какво да види — кравата вече се отелила, а до нея някакъв старец й храни теленцето. Помислил си: «Виж ти беда, докато съм спал, господарят е дошъл грижи се за телицата и сега ще ми се кара!» Приближил се, гледа — това не е стопанинът. Тогава попитал:
— Кой си ти, дядо?
А старецът му отговорил:
— Ти не ме познаваш. Ако не бях дошъл навреме, господарят ти щеше да те изпъди. Аз пазя къщата от всякакви злини и нещастия. Аз съм щастието на домашното огнище.
Тогава ратаят му казал:
— Дядо, и аз бях някога богат, само че не ми провървя и виждаш докъде съм я докарал. И в моя дом имаше щастие, но изглежда, че ми се разсърди и ми обърна гръб. Ти сигурно знаеш къде е то, кажи ми и аз ще отида да го потърся!
Старецът отговорил:
— Твоето щастие ти е сърдито и е отишло в планината Алагяз. Там има една клисура, а в клисурата — пещера. То лежи, покрито с овчи кoжух, а върху него има прах. Изтърси този прах, хвърли се в краката му и го помоли да стане и да тръгне с тебе. Колкото и да те проклина и укорява, ти си мълчи. За всичко, което ти даде, не казвай «малко е», а взимай и тръгвай на път.
И при тези думи старецът изчезнал.
Ратаят отново легнал и заспал. Съмнало се, стопанинът дошъл и попитал:
— Е, синко, отели ли се кравата?
— Отели се.
Старецът го похвалил и му подарил една рубла.
— Благодаря ти, господарю, но аз трябва да си вървя.
— Да беше почакал до Великден, синко — рекъл старецът.
— Благодаря ти, но по-добре ме пусни сега да си отида — казал ратаят.
Стопанинът му дал още пет рубли, дрехи и дисаги с хляб.
— Върви и на добър ти час!
Ратаят се сбогувал със стареца и се запътил към Алагяз. Стигнал до планината, спуснал се в клисурата и обиколил всички пещери. Най-после в една от тях видял — неговото щастие лежи, а върху овчия му кожух цял слой прах се натрупал. Изтърсил той праха, щастието се събудило, познало го и се ядосало:
— Как можа да ме намериш? Я си върви оттук, безсрамнико! Едва се отървах от вас!
— Дядо, ти непременно трябва да дойдеш с мене!
— Стига празни приказки, вече е късно, хайде лягай да спиш, а на сутринта поемай обратно!
Човекът легнал и заспал. Когато се разсъмнало, той отново го ударил на молба:
— Дядо, хайде да вървим!
— Аз няма да дойда с тебе — отговорило щастието, — отдъхнах си най-сетне от вашите кавги и хули. Човекът пак му се примолил:
— Не, ти трябва да дойдеш с мене! Нямам сили вече, ще умрем от глад Обещавам ти, че ще заживеем в мир!
— Е, шом ми се молиш толкова много, вземи тези два ореха и тръгни. А пък аз ще дойда след тебе.
Взел двата ореха човекът и си тръгнал. Стигнал до някакво село, гледа — край селото две момчета се бият.
— Деца, защо се биете? — попитал той.
— Намерихме ей това камъче; той казва, че камъчето е негово, а аз казвам, че е мое.
— Я го покажете на мене! Момчетата му дали камъчето.
— Ето ви вместо него два ореха. Сега доволни ли сте? Децата се зарадвали.
Човекът скрил камъчето в джоба си, стигнал до дома си и какво да види — домашните му седят в тъмното, нямат дори борина в къщи.
Извадил той камъчето, сложил го на прозореца и то засвяткало така, сякаш борина пламти.
Зарадвал се човекът.
— Ама че хубаво! Сега и у нас е светло!
Седнали да вечерят. Човекът почнал да съветва братята и синовете си:
— Нали си спомняте, че ние някога бяхме най-богатите хора? А ето докъде ни доведоха нашите кавги и несъгласия. Само за едно ви моля: хайде да заживеем в мир и съгласие и щастието ще ни споходи пак.
Братята и синовете му отвърнали:
— Ще те послушаме. Нека бъде така, както ти казваш!
Една вечер в града пристигнал някакъв търговец и видял, че никъде няма светлина, само в една къща слети. Когато настъпило утрото, търговецът решил: «Трябва да разбера кой живее в тази къща!» Влязъл той вътре — стаята празна, само едни голи стени, а на прозореца сложено някакво камъче, което свети.
— Братко, ще ми продадеш ли този камък?
— Защо ми е да го продавам? Какво ще правим после без светлина?
— Ще ти платя добре за него. Ще можете да си купите всичко за тези пари..
— Колко ще ми дадеш?
— Хиляда рубли.
Горкият човек си помислил, че търговецът се подиграва с него.
— Ти какво, подиграваш ли ми се?
— А на търговеца му се сторило, че той е недоволен от цената. Две хиляди.
— Не се подигравай с мен!
— Защо ще ти се подигравам? — учудил се търговецът. — Давам ти три хиляди. Хайде, от мене да мине, не обичам да се пазаря, на ти пет хиляди — и край!
Извадил той пет хиляди рубли, подал му ги и рекъл:
— Слушай, ти ми харесваш. Изглежда, че си добър човек. Хайде да се побратимим с тебе и да се уговорим: ако аз умра по-рано, моят имот ще остане на тебе, ако умреш ти — на мене.
И търговецът взел камъка и си отишъл.
С тези пет хиляди рубли човекът си купил различни неща, взел си каруца, плуг, купил си добитък.
А през това време търговецът обикалял по белия свят, продал камъка за шестдесет хиляди рубли и след две години отново се вестил в града.
«Я да отида аз при онзи човек и да му кажа, че съм продал камъка за десет хиляди. Той ще умре от мъка и завист, а имотът му ще остане на мене!»
Отишъл търговецът при него и рекъл:
— Е, как върви работата, побратиме?
— Слава богу, не се оплаквам, имам си всичко предостатъчно.
— Няма ли да ме попиташ за колко съм продал камъка?
— Е, кажи за колко?
— За шестдесет хиляди.
— Чуден свят! А пък аз го взех, като го смених за два ореха!
Хванал се за главата търговецът:
«Камък за шестдесет хиляди да смени за два ореха!. . .» — помислил си той и паднал мъртъв на земята.
А човекът, както било условието, отишъл да прибере имота на търговеца и го докарал в къщата си. Оттоава той станал още по-богат.