Шареното човече

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били. А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.
— Кой писука?
— Аз, пилето.
— Къде си ти?
— Тук съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката.
— Добре! Вземи си, колкото ти трябва.
Пилето си взело по мъничко от цветовете.
Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн!" и малкото пъстро пиленце паднало и записукало:
— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата! Ударих се в слънцето. Моля ги се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето…
— Лесно е да се каже „малко синичко" — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? — И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето.
Тогава дошла сърничката:
— Шарено човече, хайде, кажи ми — кое е трева и кое камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.
— Това е много лошо! — казало доброто човече.
Погледнало се и си рекло:
— Дадох си синьото, дадох си златното, ноимам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.
И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята с червено, жълто, виолетово. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове и другите папагали направили същото.
— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече. Бяла черна, бяла, черна — станала на черти.
Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече.
— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето.
— Вземи ги всичките! — казало човечето. 
И изведнъж останало без цветове, изчезнало.
А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето.
— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?
Изтичало до цветята:
— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?
— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.
— Червено като мене ли? — попитала розата.
— То беше синьо! — казало небето.
— Не, то беше златно! — казало слънцето.
Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив? …
Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.