Чуй всички приказки

Един богаташ попитал приятеля си:
– Защо ме упрекват в алчност, когато е известно, че съм се разпоредил след смъртта ми всичко да бъде предадено за благотворителност?
– В отговор – казал приятелят му – ще си позволя да разкажа за това, как свинята се жалвала на кравата, че с нея се отнасят зле: "Хората винаги говорят за твоята доброта и нежни очи. Разбира се, ти им даваш мляко и масло, но пък аз им давам повече: салам, сланина, пържоли, кожа и четина, даже крачетата ми варят! И въпреки това никой не ме обича. Защо е така?" Кравата се замислила малко и отговорила: "Може би, защото всичко, което давам, аз го давам приживе?"

Живяла в Китай стара жена, която повече от двадесет години хранила един монах. Като му построила неголяма колиба, тя издържала монаха, докато той медитирал. Накрая се запитала какви успехи е постигнал той за толкова време.
За да изясни това, тя си подсигурила помощта на младо момиче – богато, надарено със страст. "Иди и го прегърни – казала тя, – а след това изведнъж го попитай: "И сега какво?"
Момичето отишло при монаха, без особени затруднения се гушнало в него и го попитало какво смята да прави.
– Старото дърво расте само през зимата на студена скала, – поетично отговорил монахът. – Тук никъде няма топлина.
Момичето се върнало и разказало какво е чуло.
– Като си помисли човек, че двадесет години съм хранила този човек! – възкликнала старицата. – Той не е проявил внимание към твоята потребност, нито намерение да ти обясни твоето състояние. Той не е длъжен да отговори на страстта, но най-малкото е длъжен да изрази поне някакво съчувствие.
И тя, без да се бави, отишла при колибата на монаха и я изгорила.

Някога в градината на Учителя живяла маймуна. И тъй като маймуните са любопитни, тя започнала да се интересува от Учителя. Виждала, че той седи в мълчание, без да прави нищо и полека започнала да се приближава към него. С какво се занимавал този човек, било тайна. Разбира се, за маймуната най-тайнствено било, че някой стои тихо, без да прави нищо.
Постепенно тя започнала да се приближава все по-близко до Учителя, за да го наблюдава. Колкото по-близо идвала, толкова повече се удивлявала. Не просто самият човек мълчал, но и пространството около него било потресаващо тихо. Даже тя успяла да почувства вибрация, когато се приближила.
Маймуната заобичала този човек и да го наблюдава, се превърнало в едно от любимите й занятия. Всеки път, когато имала време и Учителят седял в градината, тя се приближавала и сядала до него.
Веднъж тя го попитала: "Какво правиш? Моля те, разкажи ми. Аз ти се обричам, приеми ме като ученик."
Учителят погледнал маймуната, почувствал огромно състрадание към нея и казал: "Аз нищо не правя. Ти също можеш да направиш това, тъй като това е недействие. Седи тихо – пролетта ще дойде и тревата ще порасне сама. Ти просто седи и мълчи. Когато настъпи нужният момент, Внезапно ще се изпълниш с необичайна радост и покой, и с Бог. Не трябва да правиш нищо. Всяко действие в теб е възмущение. То създава грапавини, въл-ни. А когато умът ти е развълнуван, Бог не може да влезе. Бог влиза тогава, когато умът е спокойна повърхност, когато всичко е тихо и цари безветрие. Той влиза през вратата на безмълвието, но това е възможно само в случай че ти нищо не правиш. И така, може ли да направиш това, можеш ли да се опиташ?"
Маймуната поклатила глава и казала: "Това е невъзможно. Мислех си, че тук има нещо такоВа, което бих могла да направя, но това е невъзможно. Ако ми кажеш да достигна луната, бих могла да ти я донеса; ако кажеш да преместя Хималаите, бих могла да го направя; ако кажеш да накарам Ганг да тече обратно, бих могла да го направя. Та нали е известно, че в стари времена други маймуни са го правили, например Хануман. Аз съм маймуна, аз имам запас от сили, аз също мога да направя това. Но да седя тихо и нищо да не правя – това е невъзможно. Това е срещу моята природа, това ще ме побърка. Ако Бог идва чрез тишината, то тогава Бог не е за мен и аз не съм за Бога."

Учителят Миларепа често беседвал с животните. Около неговото уединение гнездели пчели, мравките изграждали градове, долитали папагали и маймуните сядали подобно на учителя.
Учителят казал на мравките: "Орачи и строители, никой не знае за вас, но вие издигате високи общини."
На пчелите казал: "Събирайте мед, знания и най-добрите образи. Никой няма да прекъсне сладкия ви труд."
Обърнал се към папагала: "По твоя вик виждам, че се каниш да бъдеш съдия или проповедник."
И заплашил подвижната маймуна: ‘Ти разруши построеното от мравките и похити чуждия мед. Може би си решила да станеш повелителка?"

Веднъж един учител бил извикан от царя за мъдра беседа. Учителят погледнал внимателно владетеля и започнал да говори за красотата на короната му, за блясъкът на полускъпоценните камъни, за висшия символ, заключен в златния обръч, сравнявайки го с магнитно привличане. За удивление на учениците, които го съпътствали и за удоволствие на владетеля, беседата се ограничила с разказ за значението на короната. Когато след това учениците попитали учителя защо на царя не било казано за началото на вселената, учителят отговорил: "Наличието на разбиране на нивото на съзнанието трябва да бъде мерило. Говорейки за началото на вселената, царят в най-добрия случай би изпаднал в скука, в най-лошия – би се потопил в бездната на отчаянието. И едното, и другото било вредно. Но можеше да се забележи, че короната е най-ценното съкровище за царя, затова беше полезно да бъде възвисен и да се напомни за значението на венеца на мира. Постоянно имайте предвид най-доброто, което има вашият събеседник. Дори ако това е най-обикновен предмет, то все пак трябва да се намери най-висшето му значение. Само така ще станете привлекателни и ще отворите пътя за по-нататък. Негоден и даже престъпен е този наставник, който говори не по съзнанието на слушателя."

В едно селце живял тъкач. Той бил много духовен човек. Всички му се доверявали и го обичали.
Веднъж тъкачът отишъл на пазара да продава стоката си. Когато се приближавал купувач и питал за цената на плата, той отговарял; "По волята на Рама преждата струва една рупия, по волята на Рама работата струва четири анна, по волята на Рама два анна е печалбата, по волята на Рама цената на плата е рупия и шест анна."
И хората чувствали такова доверие към него, че незабавно му плащали и взимали плата. Този човек бил истински набожен.
Нощем, след вечеря, той винаги дълго седял и размишлявал за Бога, повтаряйки неговото свято име. Веднъж късно през нощта тъкачът не можел да заспи и пушел, седейки в двора. Наблизо преминавала шайка разбойници. На тях им трябвал носач и като видели тъкача, хванали го и го помъкнали със себе си. След това те разбили вратата на една къща и награбили много ценности и покъщнина, част от които стоварили на плещите на бедния тъкач. В този момент минала стражата. Грабителите побягнали, но бедният тъкач със своя тежък товар бил заловен. Той прекарал нощта зад решетките, а на сутринта го завели при съдията.
Жителите на селцето, като разбрали какво се е случило, дошли да навестят тъкача. Всички те в един глас казали на съдията: "Господарю, този човек не е способен да открадне каквото и да е." Тогава съдията заставил тъкача да опише всичко, което му се е случило. Тъкачът казал: "Господарю, по волята на Рама аз си седях в двора; по волята на Рама беше късна вечер; по волята на Рама аз размишлявах за Бога и за неговото свято име; по волята на Рама по пътя минаваха разбойници; по волята на Рама те ме помъкнаха със себе си; по волята на Рама те нахълтаха в този дом; по волята на Рама те стовариха вързопите с откраднатото на рамената ми; по волята на Рама дойде стражата; по волята на Рама аз бях заловен. После по волята на Рама ме затвориха в тъмницата, а на сутринта по волята на Рама ме доведоха при теб."
Съдията, виждайки невинността и духовността на този човек, заповядал незабавно да го освободят. Излизайки от съда, тъкачът казал на приятелите си: "Волята на Рама ме освободи."
Независимо дали водите светски живот, или сте се отрекли от него, всичко зависи от волята на Рама.

Веднъж Настрадин Ходжа купил месо и го занесъл у дома. Жена му попитала:
– Какво да сготвя от него?
– Откъде да знам аз. Сготви, каквото става от него. Жената го прехвърлила от ръка в ръка, погледнала го и казала:
– Месото е хубаво, от него може да се направи всичко.
-Тогава направи всичко-отговорил Настрадин.

Настрадин Ходжа играел на карти с кучето си. Видял го негов познат и много се учудил – песът наистина играел. Той казал на Настрадин: "Имаш удивително мъдър, пес!"
Настрадин отговорил: "Нищо подобно – той не е толкова мъдър, колкото изглежда. Когато има хубави карти, маха с опашка!"

Веднъж се случило така, че един човек дошъл при Буда, когато той умрял. За тридесет години Буда осем пъти преминавал през неговия град, а човекът нито веднъж не сколасал да се приближи до него. Все отлагал и отлагал, както правят всички, заради заетост – безсмислени занимания. Той имал неголям магазин и му се налагало да издържа малкото си семейство. Ту идвал гост, ту точно преди да затвори, се появявал неочакван купувач. И когато се свършела работата, проповедта също свършвала. И така стаВало много пъти в продължение на тридесет години – ту едно, ту друго, ту трето…
И в този ден, когато чул, че Буда е умрял, се затичал към него. Затворил магазина си посред бял ден и се втурнал натам, където бил Буда. Там започнал да плаче и да вика, защото Буда си бил отишъл, казвайки последно "простете!" на хората. Той питал три пъти преди това: "Някои иска ли да попита нещо?" Но всички викали и плачели и просто нямало кой да попита нещо. След като три пъти задал въпроса си, Буда легнал под едно дърво, затворил очи и се приготвил за последното си пътешествие.
В този момент дотичал онзи човек и казал: "Не ме спирайте, дайте ми да ао попитам! Дайте ми да се приближа до него!"
Ананда, ученик на Буда, му казал: "Аз те познах. Ние осем пъти за цялото това Време преминавахме през твоя град. Буда говори в твоя град, защо не намери Време тогава да дойдеш при него? Къде беше тогава?"
А онзи отвърнал: "Какво можех да направя? Или жена ми беше бременна, или детето боледуваше, или идваха гости, или купувачи, и аз все не успявах да дойда. А сега, когато съм дошъл, не ме спирайте!"
Ананда отговорил: "Сега е късно и ние вече не сме в състояние да го помолим да се върне, тъй като Той отиде в Това."
Но Буда чул всичко и като се върнал в тялото, казал на Ананда: "Ананда, не му пречи, иначе Върху мен ще остане петно, че приживе човек е почукал на вратата ми, а аз не съм отворил и не съм пожелал да му помогна." Буда го попитал: "Е, какво искаш? Какви въпроси имаш?
КакВо търсиш?"
ЧоВечецът му задал много Въпроси и Буда му отговорил. Но никой повече не чул нищо за него. Той не станал просветен. Върнал се в градчето си – при жена си, при магазина си и при своите купувачи.

Когато Дзи Ци от Нинбо се разхождал из планината Шан, видял огромно дърво, което отдалеч изпъквало сред всички останали. Под разкошната му корона можели да се скрият цели хиляда карети.
– Какво е това дърво? – възкликнал Дзи Ци. – По всяка вероятност то не е като другите.
Той погледнал нагоре и видял, че клоните на това дърво са толкова криви, че от тях не могат да се направят нито стълбове, нито греди. Като погледнал надолу към могъщия му корен, видял, че той е толкова извит, че от него не може да се направи ковчег. Ако близнеш едно негово листенце, устата ти се сгърчва от горчивина. Ако вдъхнеш разпръскваната миризма, три дни ще ходиш като замаян.
Дзи Ци казал: "Ето едно негодно за нищо дърво, затова е израсло толкова огромно. Сега разбирам защо най-светлите хора на света са направени от материал, от който никой няма нужда!"