Чуй всички приказки

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й :
— Ех, красива дъщеря имате, Жана! Тя е хубава като русалка, никога не са виждали на нашия остров такава хубавица. Може да се помисли, че е дъщеря на някой морски крал.
— Не говорете така — възразявала добрата майка на Мона. — Вижда бог, неин баща е Фанш Кербили, моят мъж. Това е също тъй вярно, както и че аз съм нейна майка.
Бащата на Мона бил рибар я почти цялото време прекарвал в морето. Майката работела на парцела земя до къщурката, а в лошо време предяла лен. Мона ходила с другите девойки на морския бряг да събира разни миди, с които се хранело цялото семейство.
Навярно морските хора — тогава ги имало много на острова — са забелязали Мона и също както земните си братя са били поразени от хубостта й.
Веднъж, когато тя, както винаги, седяла с дружките си на брега, девойките заприказвали за годениците си. Всяка хвалела своя, че е добър рибар, ловко умее да прекара лодката си между многото подводни камъни, с които бил заобиколен островът.
— Напразно, Мона, страниш ти от Ервон Кердюдал — рекла Маргарита Ерфур на дъщерята на Фанш Кербили. — Той е прекрасен момък, не пие, никога не се кара с другарите си и никой по-добре от не¬го не управлява лодката в опасните места — при Старата Кобила и нос Стиф.
— И таз добра! — отговорила Мона с презрение (защото, след като слушала толкова похвали за своята хубост, тя станала суетна и надменна). — За нищо на света няма да стана жена на рибар! Аз съм красива и ще се омъжа само за принц или за сина на някой знатен велможа, богат и силен. Или най-малко за морски крал.
Случило се тъй, че думите й подслушвал един стар морски крал, който се криел сигурно зад някоя скала или под водораслите. Той се спуснал към Мона и я отмъкнал на дъното на морето.
Девойките хукнали към селото да разкажат на Монината майка какво се е случило. Жана Кербили предяла на прага на къщурката си.
Тя хвърлила къделята и вретеното и се спуснала към морето. Викала високо дъщеря си, дори влязла във водата и вървяла така далеч, колкото само можела, към онова място, дето изчезнала Мона. Но всич¬ко било напразно, ничий глас не се обаждал от водата на нейния плач и отчаян зов.
Вестта за изчезването на Мона скоро се разнесла из целия остров и никого не учудила. „Мона беше дъщеря на морски крал — казвали хората — и, види се, баща й я е отмъкнал в морето.“
Похитител на Мона бил кралят на морските хора в остров Уесан. Той отнесъл девойката в подводния си дворец. Дворецът бил истинско чудо, най-красивото кралско жилище на земята не можело да се сравни с него.
Старият морски крал имал син, най-хубавият от морските хора; този син се влюбил в Мона и поискал от баща си позволение да се
ожени за нея. Но кралят сам бил намислил да я запази за себе си, затуй отговорил на сина си, че никога няма да му позволи да вземе за жена дъщеря на земята.
— В нашето царство — рекъл той на сина — има немалко хубави девойки-русалки, които ще бъдат щастливи, ако имат за съпруг кралския син. И когато ти избереш една от тях, аз ще ти дам съгласието си.
Младият морски принц изпаднал в отчаяние. Той заявил на ба¬ща си, че никога няма да се ожени, ако не може да вземе за жена оная, която обича — Мона, дъщерята на земята.
Старият морски крал, като виждал, че синът му линее от скръб и мъка, накарал го да се сгоди за една русалка, която се славела с хубостта си и била дъщеря на един от знатните велможи в двора. Определили деня на сватбата, поканили множество гости. Женихът и невястата се отправили в църквата, а след тях тръгнал великолепен сватбен кортеж. Защото тези морски жители, макар и да не са кръстени, имат своя вяра и храмове под водата. Казват, че дори имали свои епископи, и Гулвен Пендюф, стар моряк от нашия остров, който е обходил всички морета на света, ме уверяваше, че ги е виждал неведнъж.
На клетата Мона било заповядано да остане дома и да пригот¬ви сватбения обед. Но не й дали никакви провизии, съвсем нищо, само празни гърнета и тенджери — големи морски раковини. Старият морски крал й казал, че когато всички се върнат от църквата, тя трябва да поднесе на трапезата прекрасен обед или я чака смърт. Съдете сами в какъв смут и мъка се намирала сиротата! Пък и женихът бил не по-малко печален и угрижен.
Когато кортежът тръгнал към църквата, женихът изведнъж извикал :
— Ах, забравих дома пръстена на моята невеста!
— Кажи къде е и аз ще пратя да го вземат — рекъл баща му.
— Не, не, аз сам ще отида да го взема, никой друг няма да намери пръстена там, където съм го скрил. Ще изтичам до дома и ще се върна за миг.
И той отишъл сам, като не позволил никому да го придружава. Влязъл право в кухнята, дето клетата Мона плачела отчаяна.
— Не тъжи — рекъл й той, — обедът ще бъде готов навреме. Осланяй се на мене.
Той се приближил до огнището и промълвил:
— Буен огън в огнището! — И в огнището тутакси запламтял огън.
После принцът се докоснал с ръка поред до всяка тенджера, всяко гърне, всеки шиш и блюдо, като казвал:
— В това гърне ще има лакерда, в това — калкан със стриди, на шиша — патица, тук — печена скумрия, в тези кани — вино и най-хубави напитки.
И тенджерите, гърнетата, блюдата, каните се напълнили с ястия и напитки само при докосването на ръката му. Мона не можела да се освести от учудване, виждайки, че обедът е приготвен за едно мигване на окото без ничия чужда помощ.
Младият морски принц се спуснал да догони кортежа. Стигнали до църквата. Брачният обред бил извършен от морския епископ. След това всички се върнали в двореца. Старият крал влязъл направо в кухнята и рекъл на Мона:
— Ето ние се върнахме. Готово ли е всичко?
— Готово — отговорила Мона спокойно.
Учуден от тоя отговор, той почнал да вдига капаците от гърнетата и тенджерите, надничал в каните и недоволно рекъл:
— Помогнали са ти. Но аз ще се разправя все пак с тебе.
Насядали на трапезата. Гостите пили и яли много, после почнали песните и танците.
Към полунощ младоженците се отделили във великолепно украсената си спалня и старият морски крал заповядал на Мона да ги изпроводи дотам. Тя трябвало да стои до леглото и да им свети със запалена свещ в ръка. Когато свещта изгори до ръката й, смърт очаквала Мона.
Клетата Мона се подчинила. А старият морски крал чакал в съседната стая и от време на време викал оттам:
— Е, какво, още ли не е изгоряла свещта до ръката ти?
— Не още — отговаряла Мона.
Така питал той няколко пъти. Най-сетне, когато свещта почти догоряла, младоженецът рекъл на младата си жена:
— Вземи за минута свещта от Мона и я подръж, докато Мона ни запали друга.
Младата русалка, без да подозира намеренията на свекъра си, взела свещта от ръцете на Мона.
В тази минута старият крал попитал пак:
— Е, какво, изгоря ли свещта до ръката ти?
— Отговори: „да“ — прошепнал младият морски принц.
— Да — рекла русалката.
И тозчас старият морски крал се втурнал в спалнята, хвърлил се към оная, която държала свещта, и без дори да погледне девойката, с един удар на сабята си й отсякъл главата. После излязъл вън.
Щом изгряло слънцето, младоженецът отишъл при баща си и му рекъл:
— Тате, дойдох да поискам от вас позволение да се оженя.
— Да се ожениш ли? Ами че нали се ожени вчера?
— Моята жена не е вече между живите.
— Не е между живите ли? Да не би да си я убил, нещастнико.
— Не, тате, не аз, а вие я убихте.
— Аз ли? Аз да съм убил твоята жена?
— Да, тате, мигар не вие снощи с един удар на сабята отсякохте главата на оная, която държеше запалена свещ до леглото ми?
— Да, но нали беше тя дъщерята на земята?
— Не, тате, тя беше русалката, с която се венчах по ваша воля. И ето аз съм вече вдовец. Ако не ми вярвате, лесно може да се убедите сам — тялото й още лежи в моята спалня.
Старият морски крал изтичал в спалнята и видял, че синът му казва истината. Гневът му бил ужасен.
— Че коя искаш да вземеш за жена? — попитал той сина си, като се поуспокоил.
— Дъщерята на земята.
Старият крал не отговорил нищо и излязъл от спалнята. Но минали няколко дни, той разбрал, изглежда, колко безразсъдно е да съперничи със сина си и дал съгласието си за брака му с Мона. Сватбата отпразнували много богато и тържествено.
Младият морски принц бил извънредно внимателен към жена си, угаждал й, както можел. Хранел я с мънички вкусни рибки, които ловял сам, подарявал й разни украшения от скъпоценни морски бисери, намирал за нея красиви раковини, седефени и златисти, редки чудесни морски цветя и треви.
Но въпреки всичко това, нещо теглело Мона към земята, към баща й, майка й, към бедната къщурка на брега на морето.
Мъжът й не искал да я пусне, все се страхувал, че тя няма да се върне. А Мона силно затъгувала, плачела ден и нощ. Най-сетне младият морски принц й рекъл :
— Усмихни се поне веднъж, моя радост, и аз ще те отведа в бащиния ти дом.
Мона му се усмихнала и морският принц, който бил вълшебник, изрекъл:
— Мост, повдигни се!
Тозчас от водата се издигнал красив кристален мост, по който те можели да преминат от морското дъно на земята.
Щом видял това, старият морски крал разбрал, че синът му е също такъв вълшебник като него, и рекъл:
— Ще дойда и аз с вас.
И тримата се качили на моста : Мона напред, след нея — мъжът и, а няколко крачки зад тях — старият морски крал.
Щом Мона и мъжът й, които вървели отпред, стъпили на земята, младият морски принц изрекъл:
— Мост, спусни се!
И мостът се спуснал в дълбочината на морето и отнесъл със себе си стария морски крал.
Мъжът на Мона не се решил да я изпрати до къщата на родителите й. Той пуснал Мона сама, като й рекъл:
— Върни се обратно, щом залезе слънцето. Аз ще те чакам тук.
Но гледай нито един мъж да не те целуне и дори да не докосне ръката ти.
Мона обещала да изпълни всичко и се затекла към родния дом. Било време за обед и цялото семейство било събрано около трапезата.
— Здравейте, тате и мамо! Здравейте, братя и сестри! — извикала Мона, като се втурнала в къщурката.
Добрите хора я гледали, вцепенени от учудване, и никой не можел да я познае : тя била тъй хубава, тъй величествена в разкошната си премяна! Тая среща натъжила Мона, сълзи бликнали от очите й. Тя взела да ходи из къщата, докосвала се с ръка до всеки предмет и казвала:
— Ето този камък ние донесохме от брега и аз седях на него край огъня, а ето и креватът, на който спях. Ето дървената чаша, от която съм яла супа. А там, зад вратата, е метлата, с която помитах къщата.
А ето и стомната, с която ходех за вода на извора.
Като слушали всичко това, родителите в края на краищата познали Мона и плачейки от щастие, взели да я прегръщат и целуват н всички се радвали, че са пак заедно.
Но ненапразно морският принц, съпругът на Мона, й заръчал да не целува нито един мъж: от тази минута тя вече нищо не помнела за своята женитба, за живота си при морските хора. Тя останала при родителите си и скоро при нея дошли сватове от всички страни. От женихи не можели да се отърват, но Мона не слушала никого и не иска¬ла да се омъжи.
Бащата на Мона, както и всеки жител от острова, имал свой парцел земя, дето садял картофи и разни зеленчуци, засявал и малко ечемик. Това заедно с данъка, който всекидневно им плащало морето в риба и миди, им стигало, за да се изхранят. Пред къщата се намирало гумното, на което вършеели житото и се издигала кладня слама. Често нощем, когато лежала в леглото си, на Мона й се струвало, че през воя на вятъра и глухия шум на вълните, които се биели в крайбрежните скали, тя чува нечии стонове и поплаци зад вратата на къщурката. Но си мислела, че душите на нещастните удавници призова¬ват живите, които са ги забравили, и настояват да се молят за тях. Тя шепнела заупокойна молитва и жалейки онези, които в такова време се намират в морето, спокойно заспивала.
Но ето една нощ тя ясно чула думи, изречени с такъв жаловит глас, че й разкъсали сърцето :
— Ах, Мона, мигар така скоро забрави ти своя мъж — морския принц, кой.о ти спаси живота и те обича? Нали обеща да се върнеш същия ден, а аз те чакам от толкова дълго време и съм толкова нещастен! Ах, Мона, Мона, съжали се над мене и се върни по-скоро!
В тоя миг Мона изведнъж си спомнила всичко. Станала от лег-лото, излязла и видяла на вратата морския принц, който в стонове и поплаци изливал мъката си. Тя се хвърлила в прегръдките му… и оттогава никой никога вече не я видял.

Веднъж хитрият лисан вървял по брега на морето и си мислел: „Няма по-умно животно от мене, няма по-хитро животно от мене!" В морето плавали диви патици. Те видели лисана и решили да го излъжат. Най-големият паток рекъл :
— Хайде, братлета, да направим лодка от криле. Ще кацнем в две редици с крилете навътре. А лисан ще помисли, че плава лодка. Така и направили. Накацали в две редици и отпуснали крилете си. В средата се получила лодчица, а от двете страни весла-крилца. Патиците плували, а най-старият паток крещял:
 — Едно-две! Едно-две! Гребете по-силно! От старост очите на лисана били отслабнали. Загледал се той към морето и видял: плава лодка, а в лодката седят гребци и задружно размахват веслата. Лисан се спрял и извикал:
— Ей, гребци, приближите се към брега и ме закарайте донякъде!
Нима не виждате кой върви по брега? Ами че това съм аз, господарят на тукашните места! Не виждате ли, че съм уморен?
Патиците доплавали до брега. Лисан скочил право в средата на лодчицата. Седнал, гордо изпъчил гърди, наперчил опашка и зажумял от удоволствие. Лодката бързо се отдалечила от брега. Изведнъж лисан чул гласа на най-стария паток:
— Е, братлета, поплувахме си, а сега хайде да полетим!
Додето се опомни, лисан се намерил във водата. Огледал се, но патиците вече били далеко. Заплувал лисан към брега. Плува и си мисли: „Излъгаха ме патиците, направиха ме за смях пред целия свят."
Тежко било на лисана да плува: мократа му опашка го теглела към дъното. Той рекъл:
— Опашко моя, красота моя, не ме затруднявай, помогни ми да доплувам!
Опашката го насочила към брега.
С мъка се добрал лисан до брега; излязъл на хълмчето и застанал на слънце да се суши. А патиците през това време обиколили цялата тундра и разказали на всички как лисан се къпал в морето.
Озърнал се лисан, а наоколо се събрали разни животни, големи и малки, гледат го и му се смеят:
— Няма ли да ни разкажеш, уважаеми лисане, как патиците те окъпаха в студеното море?
Тогава лисан се отърсил, захапал мократа си опашка, за да може по-леко да бяга, и от срам хукнал към тундрата. Оттогава лисан престанал да ходи на морския бряг.

Н
а тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през про­зореца» — прибавил един сприхав глас, който бил на ста­рия маркиз Венанцио, ужаса на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъп­ните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в каби­ната на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той още дър­жал таблата с поръчките и цялата работа била доста смеш­на, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изклю­чителна бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене «Италия» натиснал един бутон на асан­сьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очерта­ния и докато Земята от космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на под­носа — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да на­тисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел над­пис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите пеш. Почукал на апарта­мент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява до­машните поръчки…

Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига. Всяко от единадесетте семейства край кофата за вода в къщи си държало, и свое въже. Който оти­вал да тегли вода, го откачал, навивал го на ръката си и го носел на кладенеца. Когато си извадел вода, откачал го от макарата и ревниво си го отнасял в къщи. Един-единствен кладенец и единадесет въжета. Ако не вярвате, идете да питате и ще ви разкажат, както разказаха на мене, че тези единадесет семейства не се погаждали, непрекъснато се дразнели и били готови, вместо да си купят заедно една хубава верига, да я закрепят на макарата и да си служат всички с нея, по-скоро да запълнят кладенеца с пръст и плевели.
Избухнала войната и мъжете от Кашина Пиана отишли под знамената, като поръчали на жените си много неща и между другото да внимават да не им откраднат въже­тата. После дошло германското нашествие, мъжете били да­лече, жените се страхували, но единадесетте въжета били винаги на сигурно място в единадесетте къщи.
Веднаж едно дете от махалата отишло в гората, за да събере наръч дърва, и чуло стон от един храст. Стенел един партизанин, ранен в крака, и детето изтичало да повика майка си. Жената се уплашила, закършила ръце, но после казала:
— Ще го занесем в къщи и ще го крием. Да се надяваме, че някой ще помогне на татко ти – войника, ако има нужда. Не знаем дори къде е, ако е още жив.
Скрили партизанина в хамбара и повикали лекаря, като му казали, че го викат за старата баба. По жените от махалата били видели бабата сутринта, тя била здрава като петле, и разбрали, че има нещо скрито-покрито. Преди да изтекат двадесет и четири часа, цялата махала узнала, че има ранен партизанин. Един стар селянин казал:
— Ако узнаят немците, ще дойдат тук и ще ни избият. Всички ще свършим зле.
Но жените не разсъждавали така. Те мислели за далеч­ните си мъже и мислели, че и те може би са ранени и трябва да се крият, и въздишали. На третия ден една жена взела една наденичка от току-що заклано прасе, занесла я на Катерина, която била жената, дето скрила партизанина, и й казала:
— Бедничкият, навярно има нужда да закрепне. Дайте му тази наденичка.
След малко дошла друга жена с бутилка вино, после трета с плик жълто брашно за качамак, после четвърта с парче сланина и преди да падне вечерта, всички жени от махалата посетили къщата на Катерина, занесли по някакъв подарък за партизанина, видели го и си избърсали по една сълза.
И през цялото време, докато раната заздравявала, всичките единадесет семейства на махалата се отнасяли към партизанина, като че бил техен син. Не му липсвало нищо. Партизанинът оздравял, излязъл на двора да се погрее на слънце, видял кладенеца без въже и много се учу­дил. Жените, като се изчервявали, му разказвали, че всяко семейство си има въже, но обясненията им не го задоволили. Трябвало да кажат още, че се мразят, но това вече не било вярно, защото били страдали заедно и заедно били пома­гали на партизанина. Следователно, без да знаят още, били станали приятелки и сестри и нямало вече причина да държат единадесет отделни въжета.
Тогава решили да купят една верига с пари, събрани от всички семейства, и да я закрепят на макарата. Така и направили. Партизанинът изтеглил първата кофа вода и било много тържествено, като откриване на паметник. Същата вечер партизанинът, напълно оздравял, за­минал за планината.

Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави поради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграбчила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.
Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави по¬ради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграб¬чила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.

Когато светът бил още млад, живял един могъщ жрец, известен и като вълшебник поради дарбата си да променя нещата, както поиска. Един ден той застанал на брега на голямо езеро на Севверозападния бряг и започнал да гледа как едно индианско семейство с лодка прави опит да хване няколко лебеда. Много пъти се опитвали те да уловят големите птици, но все не успявали. Тогава загребали към брега. В лодката били баща, дъщеря и двама сина.
Синовете знаели, че жрецът е вълшебник. Казали му:
— Баща ни е стар. Иска да има одеяло и накит за глава от лебедови пера, но не можем да уловим птиците.
Жрецът взел лебедовите пера, които дъщерята държала в ръка. Измайсторил бързо накит, който приличал на глава и шия на лебед. После извадил от магическата си торба дълъг и здрав ремък от еленова кожа.
Като поставил накита на главата си, жрецът доплувал мястото, където било сбрано ятото лебеди. Погледнали го те, но видели над водата само лебедовата шия и решили, че това е някой от техните другари. Гмурнал се жрецът под ятото и бързо завързал краката на птиците с кожения ремък. После доплувал обратно до брега и вързал края на ремъка за едно дърво. Свалил си накита. Птиците понечили да литнат, но не успели и така братята и сестрата влезли навътре с кануто и хванали всички лебеди.
Когато индианците се върнали, похвалили жреца и го помалили да им улови още неколцина лебеда.
Макар и да знаел възможностите си, жрецът останал поласкан от тяхната похвала. Заплувал към друго ято от осем лебеда.
Отново големите бели птици не се изплашили и останали край него, докато връзвал с ремък черните им крака.
Като наближил брега, жрецът опасал въжето около кръста си, за да освободи ръцете си и да свали лебедовия накит. Но когато свалил накита във водата, загубил магическата си сила. Лебедите полетели високо в небето. Жрецът развързал бързо ремъка от кръста си, но увиснал на ръцете. Скор обаче въжето се впило дълбоко в пръстите му и той се принудил да го пусне.
Паднал от много високо върху една скала, на която и до днес индианците показват дупката, образувана при падането му.

Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квар­тала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поля­ните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един гос­подин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и про­тестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя де­лото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази рабо­та, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шо­сето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще при­стигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче цик­лами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си от­къснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг от­крил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се от­далечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовни­ците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрел­ките не се били движили. Било подарено време, малка до­бавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикла­мите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вест­ника и най-отгоре на него ясно и точно била написана да­тата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.

Сред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.
До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.
Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.
Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.
Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.
— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?
— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.
Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:
— И аз съм вече стар. Тая пролет навърших 102 години, но все имам сили. Колко много нещо съм видял през живота си!…
— Ти стоиш все тук и какво ново си видял? — забеляза щъркелът и се пооживи. — Пък аз съм пропътувал вече двадесет пъти половината земя. От тия места до Египет, през Мала Азия все по брега, все по брега на морето.
А оттам — до Капщад край океана. Насам и нататък по два пъти всяка година — есен и пролет — значи четиридесет пъти. Виждал съм черни хора, хора с жълти и тесни лица, всякакви птици и чудни дървета. Ех, колко е топло сега там! — въздъхна Белодрешко и потрепера.
— Не си прав — оскърби се гарванът. — И аз съм видял и патил много. Я си помисли — сто и две години! Вярно, не съм бил в тия непознати страни, но и тук е имало какво да видя…
— Как славно отлитахме — продължи Белодрешко, без да слуша своя събеседник, — как славно отлитахме! Щом дойдеше краят на август, от цялата околност се събирахме в тия ливади всички наши племена: железнишките щъркели, годечките, еленишките… Младите се перчат, горят от нетърпение да потеглят на път. Ние, старите, даваме съвети, гълчим, напътствуваме… Изберем водачи, размахаме криле и сбогом, родни места! Летим, летим.. оттук през Балкана, през Родопите към Беломорието и кацнем някъде, та побелее от нас. А по пътя се съберем с други ята, докато станем такава дружина, че здраве му кажи. Пък как е синьо южното море, как е топло небето!…
— Хм — обади се гарванът, — ти си видял много земи и морета, но ти не си виждал никога зима, истинска зима, когато студеният вятър реже като нож, а стъблата на дърветата пукат от мраз. И после ти не знаеш почти нищо за миналото на тоя край. Някога тая равнина съвсем не изглеждаше така. Гнездата си твоите прадеди бяха свили ей там, на върбите. А полето беше друго, не така добре разработено, и хората бяха бедни. Те живееха в ниски и нечисти къщурки, децата им често умираха. Умираха и възрастните, умираше и добитъкът. А сега вече не е тъй. Всичко се промени много бързо — околните села нощем светят така ярко, че ме е страх да гледам лампите по улиците, денем по небето летят самолети и бръмчат много страшно, пътищата са широки и оживени. Да, съвсем друго е сега! — заключи гарванът и се замисли над спомените си.
— Ти поне си живял много — каза щъркелът след кратко мълчание, — пък аз само двадесетина години и сега виждам, че е дошъл краят ми.
— Но защо не отлитна? Нямаше ли сили? — попита гарванът.
— Ние имаме закон — отвърна Белодрешко. — Никой от нас, когато е много стар и не може да прелети грамадното разстояние през моретата, не може да пътува с ятото. И после защо да умра в чужда страна? Тук съм се родил, тук съм отглеждал своите деца и тук е редно да посрещна своя край. Ако бях тръгнал с младите, щях да изостана някъде и да им преча в полета.
— Че ти пътувай сам — каза гарванът.
— Не, ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето — рече Белодрешко и погледна към реката, където димеше огънят. Той застана на един крак и продължи: — Ако нямахме закони и ред, на които да се подчиняваме, как щяхме да прелитаме всяка година по два пъти големите разстояния? Тая работа не е лесна. И после щяхме да бъдем изтребени от грабливите птици, например от морските орли, които ни нападат често.
Гарванът се замисли на свой ред и нищо не възрази. От ниското небе започна да вали сняг. Полето посивя. Ято диви патици прелетя наблизо и се загуби в лапавицата.
— Къде ще нощуваш тая нощ? — попита гарванът със съчувствие.
— Къде? Пак на старата върба, край селската улица.
— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият — дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
— Предстои ни дълъг път. Щи ни срещнат много хора. Защо ни е Кратунката, само да ни грози? Така сме си лика-прилика.
И не го взели със себе си. Като стигнали до една дълбока река, най-старият брат се усмихнал:
— Видяхте ли, ако беше с нас Кратунката, трябваше да го носим на ръце.
На другата нощ влезли в една висока гора. Вторият брат рекъл:
— Представяте ли си да беше с нас Кратунката, щяхме да го изгубим в гъсталака. Дългият път е за високи хора.
Като свършила гората, започнали да се катерят по едни големи камъни. Третият брат не се сдържал и се обадил:
— Добре, че Кратунката остана в къщи.
Трябваше да го носим на гръб из този камънак. Върнели, вървели, най-после изгубили пътя. А наоколо — широко поле. Открай докрай, докъдето ти видят очите, само трева и ниски храсти. И нямало нито една височинка, за да погледнат от нея. Какво да правят? Само едно тънко високо дръвце стърчало, но който и да се опитвал да се качи, то се огъвало и той тупвал на тревата. Тогава четвъртият брат казал:
— Това тънко дърво може да издържи само най-малкия ни брат. Само Кратунката би се изкачил на високия му връх и би намерил пътя. Трябваше да го вземем с нас. Сбъркахме.
— Сбъркахме! — отвърнали братята и навели виновно глави.