Чуй всички приказки

Двама влезли в храм да се помолят: единият – фарисей, а другият – бирник.
Фарисеят, като застанал, се молел така: "Боже! Благодаря ти, че не съм като останалите хора, грабители, хулители, прелюбодеи или като този бирник. Постя два пъти седмично, давам десятък от всичко, което притежавам." А бирникът, стоейки отдалеч, не смеел даже да вдигне очи към небето, но удряйки се в гърдите, казвал: "Боже! Бъди милостив към мен, грешника!"

Някога живяла една змия, чиято глава и опашка спорили през цялото време.
Главата казала на опашката: "Аз трябва да бъда считана за главна!" Опашката отговорила: "Аз също съм достойна да бъда главна." Главата: "Аз имам уши, за да чувам, очи, за да гледам, уста, за да се храня, по Време на движение аз съм пред тялото – ето защо трябва да бъда считана за главна. А ти нямаш никакви достойнства,
затова не можеш да бъдеш главна." А опашката отговорила: "Ако ти позволя да се движиш, ще се движиш. А какво ще стане, ако се обвия три пъти около някое дърво?" Така и направила. Главата не могла да се движи и да търси храна и едва не умряла от глад. Тя казала на опашката: "Можеш да ме пуснеш, признавам те за главна."
Опашката, като чула това, веднага освободила дървото от хватката си. Главата отново се обърнала към нея с думите: "След като си главна, то виж как ще успееш да водиш." Опашката тръгнала напред, но не изминали и няколко метра, когато пропаднала в огнена яма и змията изгоряла.

Гълъбицата, страдайки от жажда, летяла и търсела вода. Скоро тя видяла нарисуван на стена тас с вода. Гълъбицата бързо долетяла до нарисувания тас и се опитала да се напие от него. Летяла тя около таса и взирайки се в рисунката, се удряла в стената, докато не паднала мъртва. Умирайки, птицата казала: "Ама подмами ме нечистата сила! Защо не си спомних за водата, която се съдържа в другите водоеми и реки?"

Един млад човек дошъл при Зун-н-Нун Мисри и казал, че суфите не са прави и още много неща.
Египтянинът не казал нищо, свалил пръстена си и му го подал с думите:
– Отнеси този пръстен на търговците на пазара и виж можеш ли да получиш за него жълтица.
Никой на пазара не предложил повече от един сребърник за пръстена.
– А сега – казал великият суфи – го отнеси при истински бижутер и виж колко ще даде той.
Бижутерът предложил за пръстена хиляда жълтици. Младежът бил поразен.
– Сега твоите знания за суфите – казал Мисри – са толкова много, колкото знанията на търговците за бижутата. Ако искаш да оцениш скъпоценности, стани бижутер.

Във времената на великата Византийска империя един от византийските императори се разболял от страшна болест, която нито един от лекарите му не умеел да лекува.
Във всички страни били изпратени пратеници, които трябвало подробно да опишат симптомите на болестта.
Един от пратениците пристигнал в школата на великия Ал-Газали. Славата на този велик източен мъдрец суфи достигнала и до Византия.
Като изслушал посланика, Ал-Газали помолил един от учениците си да отиде в Константинопол. Когато този човек, на име Ал-Ариф, пристигнал във византийския двор, бил приет с всевъзможни почести и императорът го помолил да проведе лечението. Шейх Ал-Ариф попитал как¬ви лекарства вече са били използвани и какви са имали намерение да използват. След това прегледал болния.
Като завършил с прегледа, Ал-Ариф казал, че е необходимо да извика всички придворни, и тогава ще може да съобщи как да се проведе лечението. Когато всички приближени на императора се събрали, суфият казал:
– Най-добре е ваше императорско височество да използва вярата.
– Негово величество не може да бъде упрекнато в недостиг на вяра, но тя никак не му помага да се изцери -Възразил духовникът на императора.
– В такъв случай – продължил суфият – съм принуден да заявя, че на света има само едно средство за спасение на императора, но то е толкова страшно, че даже не се решавам да го назова.
Тук всички придворни започнали да го умоляват, да му пРедлагат богатство, да го заплашват и възхваляват и накрая той казал:
~ Императорът ще се излекува, ако се изкъпе в кръвта на няколко стотици деца, не по-големи от седем години.
Когато страхът и потресът, предизвикани от тези думи, малко улегнали, държавните съветници решили, че това средство трябва да се изпробва. Някои, наистина, казали, че никой няма право да поема отговорността за такава жестокост, при това подсказана от чужденец със съмнителен произход. Повечето обаче се придържа, ли към мнението, че всички средства са добри, когато става дума за спасяването на живота на велик император, когото обожавали и почти обожествявали.
Те убедили императора, независимо от неговото съпротивление, като заявили:
– Ваше величество, вие нямате право да отказвате, защото вашата смърт ще бъде по-голяма загуба за им¬перията от смъртта на всички ваши поданици, де не говорим за децата.
В края на краищата успели да го убедят. Веднага из цялата страна били изпратени укази, че всички деца до седемгодишна възраст трябва да бъдат изпратени в Константинопол, за да бъдат принесени в жертва за здравето на императора.
Майките на обречените деца проклинали владетеля – чудовищен злодей, за чието спасение било решено да бъде погубена тяхната плът и кръв. Някои жени обаче молили Бога да дари със здраве императора до деня на страшната екзекуция.
Междувременно с всеки ден императорът все повече чувствал, че в никакъв случай не бива да допуска такова ужасно злодеяние като убийството на малки деца. Угризенията на съвестта му причинявали страшни мъки, които не го оставяли нито денем, нито нощем, докато накрая не издържал и обявил:
– По-добре да умра сам, отколкото да допусна смъртта на невинни създания.
Едва произнесъл тези думи, болестта му започнала да отслабва и скоро оздравял напълно.
Повърхностните мислители веднага решили, че императорът е възнаграден за добрата си постъпка. Други, подобни на тях, обяснявали оздравяването му с това, че Бог се е смилил над майките на нещастните деца.
Когато суфият Ал-Ариф бил попитан каква е причината за излекуването на владетеля, той казал:
-Тъй като в него нямаше вяра, той се нуждаеше от нещо, равно по сила. Излекуването при него дойде благодарение на съсредоточеността му, съединена с желанието на майките, които отправяха горещи молитви за оздравяването на императора до страшния ден на екзекуцията.

Двама души горещо спорили какъв цвят е хамелеонът.
Единият казвал: "Хамелеонът на тази палма е червен." А другият възразявал: "Грешиш, не червен, син е." Чувстаики, че не могат да разрешат спора, те отишли при трети, който живеел под същата тази палма и бил наблюдавал всички изменения на цвета на хамелеона. "Не е ли вярно – попитал единият, – че хамелеонът, който живее на това дърво, е червен?" Онзи отговорил: "Да, абсолютно вярно." Тогава другият спорещ попитал: "Чуйте се какво говорите: че нали хамелеонът е син?" А човекът, живеещ под дървото, пак казал: "Да, абсолютно вярно." Той знаел, че хамелеонът е същество, което постоянно сменя цвета си и затова и в двата случая отговорил "да", потвърждавайки и двете противоречиви твърдения.

Веднъж съседът видял, че Настрадин търси нещо, лазейки на колене.
– Какво загуби, Ходжа?
– Ключът си – отговорил Настрадин.
След няколко минути съседът отново попитал:
– А къде го загуби? -У дома.
– Тогава защо го търсиш тук?
– Защото тук е по-светло.

Лао Дзъ всеки ден ходел рано сутрин на разходка. Придружавал го съседът му, но той знаел, че Лао Дзъ е човеК на мълчанието. Така че в течение на много години той го съпровождал в сутрешните разходки, но никога нищо не казвал. Веднъж на гости му бил човек, който също поискал да отиде на разходка с Лао Дзъ. Съседът казал:
"Не казвай нищо, тъй като Лао Дзъ иска да живее непосредствено. Нищо не казвай!"
Те излезли, а утрото било толкова прекрасно, толкова тихо, пеели птици. По навик гостът казал "Колко е прекрасно!" Само това и нищо друго за едночасовата разходка, но Лао Дзъ го погледнал, все едно е извършил грях.
Като се върнал у дома, на влизане Лао Дзъ казал на съседа си: "Никога повече не идвай! И никога не води още някого! Този човек изглежда много разговорлив. Утрото беше прекрасно, то беше толкова тихо. Този човек развали всичко."

Веднъж в едно прекрасно утро Настрадин Ходжа вървял към къщи. Изведнъж му дошла идеята, че може да съкрати пътя, като свие от прашния друм и мине през гората.
– Отличен ден, ден на щастливите търсения! – възкликнал Настрадин, като завил към зората.
Преди да успее да се огледа, се оказал на дъното на замаскирана вълча яма.
– Добре че тръгнах по краткия път – помислил си Ходжа, лежейки на земята. – Ако сред тази красота е възможно да се случи такава неприятност, то на прашния и ужасно скучен път можеше кой знае какво да се стане.

Живели в едно село лентяй и незаконороден. Трудно им било сред връстниците им и изобщо сред хората, които ги познавали. Всички издевателствали над тях, обиждали ги и просто не им давали да живеят спокойно. И ето че веднъж незаконороденият предложил на лентяя да заминат някъде, където никой не ги познава. Помислили те, помислили и рушили да отидат в друго село, по-далече от това, в което са израснали. Речено – сторено.
Минало известно време. Незаконороденият станал уважаван човек на новото място, тъй като се трудил, без да подгъва крак, бил добър и отзивчив човек. Лентяят пак станал бяла врана и всички, които не ги домързявало, му се подигравали, както в предишното село.