Чуй всички приказки

Зевс имал деца и от други богини. Той се влюбил в Персефона, дъщеря на богинята Деметра. Зевс се явил при избраницата си, превърнат в змей. От тази връзка се родил Загрей-Дионис. Той бил най-младият и най-съвършеният от боговете.
Ревнивата Хера го намразила и била готова на всичко, за да го премахне. Зевс знаел това и поръчал на куретите, нимфите и бог Аполон да пазят детето.
Един ден Гръмовержецът тръгнал към далечни земи. Той предал на Дионис мълнията, изкована от циклопите. Хера се надявала малкият бог да изгори, но той я вдигнал в ръце, сякаш е перце. А после спокойно се изкачил на небесния трон. Хера не можела да понесе това. Тя се спуснала в Тартара и освободила титаните, а после с разкошни подаръци улисала куретите.
Титаните успели да влязат в двореца на Олимп. И седемте държали в ръка по една играчка, с която подмамили малкия Дионис. Той оставил мълнията и слязъл от трона. Тогава титаните го нападнали.
Загрей-Дионис побягнал и започнал да се превръща в различни същества, за да се спаси. Първо приел образа на младия Зевс, разтърсващ своя щит, после на немощния старец Хронос. Изведнъж Дионис променил облика си – станал разгневен лъв. Ужасният му рев разтърсил целия свят. Титаните спрели ужасени, а богът приел образа на буен жребец, който със звънко цвилене се втурнал във вихрен бяг. Преследвачите го последвали, но той се превърнал в рогат дракон, който извивал огромното си змийско тяло и съскал застрашително. Само след миг вече бил тигър с ярка като пламък кожа.
При всяко превъплъщение титаните спирали, удивени от силата на бога. Накрая Дионис се преобразил в бик и се втурнал, свел остри рога, към враговете си. Хера разбрала, че без нейна помощ титаните няма да победят младия бог, затова тя вдигнала глава и започнала да мучи като бик. Зверският рев бил толкова силен, че потреперали вратите на Олимп.
Бикът Дионис спрял и бил уловен от титаните. Те го убили и разсекли на седем части. После сложили седемте части в котел, за да ги сварят и тъй като били нетърпеливи, не чакали дълго. Извадили полусвареното месо и започнали да го ядат. Всеки опитал по хапка, но в този миг от далечния край на земята се завърнал Зевс.
Страшно загърмели мълниите му, с които той изгорил титаните. Димът, който се вдигал от черната им пепел се сгъстил и от него се появили първите хора. Затова човек има греховни черти, наследени от титаните, но и добри, тъй като титаните били вкусили от плътта на Дионис.
Бог Аполон събрал разсечените седем части и ги отнесъл при богинята Деметра. Тя ги слепила и възродила Дионис за нов живот.

Орфей – най-прочутият поет, певец и музикант на древността бил роден в Тракия, в планината Родопи. Песента му притежавала такава вълшебна сила, че омайвала не само хората, а и дивите зверове в планините, птиците в небето и рибите в морските дълбини. Даже дърветата в родопските гори започвали да танцуват, скалите се раздвижвали като живи и преспите по планинските върхове се стопявали в бистри струи. Златната лира, на която свирел музикантът, и вълшебните му умения били дар от бог Аполон.
Преди много години дядото на Орфей, на име Харопс, помогнал на Дионис в битката с тракийския владетел Ликург. За награда богът на виното дал на Харопс царска власт и го посветил в тайните обреди на мистериите.
Харопс бил наследен от сина си – цар Еагър. Името му означавало Самотен ловец. Веднъж той се отправил на лов в тракийските земи близо до връх Олимп. Там в гъстите гори, пълни с дивеч, близо до поток с прозрачна и бърза вода той срещнал деветте музи. Тези богини на всички човешки таланти били водени от сребролъкия бог Аполон.
Царят се влюбил в първородната от музите, наречена Калиопа -Хубавогласната. И тъй като бил красив и силен, а и от дете свирел на лира, тя отвърнала на любовта му. От тази любов се родил Орфей, надарен щедро от двама велики богове: със слънчевата сила на Аполон и подземната мощ на Дионис.
Майка му Калиопа и бог Аполон обучили Орфей на музикалното изкуство. Но те му разкрили не само красотата на мелодиите, а и тайната сила на музиката и поезията.
Скоро славата на младия певец се разнесла из цяла Тракия и Гърция – всички искали да чуят магическите думи на вълшебните му песни.

Имало едно много хитро дяволче, което се престорило на петнадесетгодишно момче и станало чирак в църквата. Слушало много и изпълнявало всичко така старателно, че владиката казвал:
– Не съм виждал досега друг толкова послушен чирак.
Дяволчето стояло спокойно пред олтара, но когато владиката започнел да кади с тамян и да чете Евангелието, то винаги излизало от църквата. Хората забелязали това и взели да говорят:
– Дядо владика, не виждаш ли, че твоят чирак не понася тамяна и Евангелието. Да не е някой дявол, престорен на човек.
Владиката много се чудел какво да направи и един ден решил да изпита чирака си. Преди службата заповядал да затворят плътно прозорците, а като влязат всички хора, да заключат вратите. Този ден и дядо Господ дошъл в църквата – изглеждал като другите белобради старци, та никой не го познал.
По едно време владиката отворил Евангелието и започнал да кади с тамян. Чиракът тръгнал бързо към вратата, но не могъл да я отвори. Дърпал дръжката, натискал с рамо, пък изведнъж се превърнал в прилеп и литнал към прозорците. Те обаче били здраво залостени. Тогава дяволът скочил на земята и приел истинския си образ. Започнал да се надува като мях и да почернява все повече и повече. Накрая се пръснал на стотици парчета, които се превърнали в мишки. Те се разбягали по пода на църквата да търсят дупки, където да се скрият. Така на този свят се появили мишките. Господ хвърлил след тях ръкавиците си и те станали на две котки, които започнали да ловят мишките. Затова котките са пухкави и меки, защото са от божиите ръкавици. Ама нали яли от дяволските мишки, станали лоши и пакостливи.
И досега е останало така. Кучето обича стопанина си и се радва да има много деца, с които да си играе. Котката пък иска да няма деца в къщата, че хората нея да държат в скута си. Когато се разболее стопанинът, кучето вие и плаче, а котката мърка и се радва. И ако се случи да попаднат с господаря си в ада, котката мъкне дърва за огъня, на който ври казанът с грешниците, а кучето носи вода в уста да го гаси. Затова кучето и котката не се понасят и все се гонят. Мразят се като куче и котка.

В началото Господ направил земята по-голяма, та небето не можело да я покрие. Той повикал Дявола за съвет. Рогатият оседлал един пръч, направил му юзда от праз и тръгнал на път – оттогава козите имат бради.
Ангелите видели Дяволът да язди на пръча, присмели му се а той се разсърдил и се върнал назад.
Господ веднага направил пчелата и й поръчал:
– Иди кацни на дяволовото рамо, чуй какво си мърмори и ела да ми кажеш!
Пчелата литнала и скоро стигнала Дявола. Той си приказвал:
– Ех, че глупав Господ! Не се сеща да вземе тоягата си, пък да удари земята на кръст. Ще станат долини и върхове, земята ще се сбие и небето ще може да я покрие цялата.
Пчелата като чула това, избръмчала и хвръкнала обратно. Дяволът се обърнал, видял я и веднага се досетил, че тя го е подслушала. Погнал я, за да я хване – пчелата летяла, той препускал на пръча. Дяволът разбрал, че не може да я стигне и започнал да стреля с лък по нея. Тя едвам стигнала до една върба и се скрила зад ствола й. Дяволът обикалял върбата и хвърлял стрели да я убие.
Той стрелял, а тя се въртяла около върбата, та стрелите я удряли оттук-оттам и почти я прекъснали през средата. Едва когато дяволът свършил стрелите, тя литнала и успяла да стигне при Бога.
Господ я попитал:
– Чу ли какво си говори Дяволът?
Пчелата му разказала какво е научила.
– Виж ме колко погрознях! – оплакала се тя. – Дяволът за малко да ме прекъсне през кръста със стрелите си.
Господ отвърнал:
– За награда ти давам да правиш най-сладката храна на човека.
Той ще ти строи къщи-кошери, където да живееш, а от теб ще получава мед и восък.
Пчелата литнала доволна от божията благословия.
После Господ взел тоягата си и като ударил земята накръст, направил планини и долини, та земята заприличала на тази, която виждаме днес.

По жътва един стар чорбаджия повикал своя съсед — сиромах човек, да му пожъне нивата.
— Докога ще жъна? — попитал сиромахът.
— Докато залезе онова, небесното светило — показал нагоре с пръст чорбаджията.
— Ама какво ще ми платиш?
— Една торбичка брашно ще ти дам, стига да работиш както трябва.
Сиромахът отишъл на чорбаджийската нива и я подхванал от единия край. Запращели ония ми ти ръкойки, почнал да търкаля снопите. Жънал, без да се изправи. Само на пладне поседнал за малко под кру¬шата, изял една порязаница хляб и една глава лук и пак грабнал сърпа. До вечерта пожънал половината нива. Когато слънцето залязло, умореният работник се изправил, обърсал горещата пот от челото си и рекъл:
— Стига толкова.
— Как тъй стига — обадил се чорбаджията, който току-що пристигнал да види докъде е стигнал жътварят му, — половината нива стои непожъната.
— Но слънцето залезе и почна да притъмнява.
— Слънцето залезе, но я погледни на небето! Там вече е изгряла неговата сестра — месечината. Ще жънеш, додето залезе и тя. Инак няма брашно.
И наистина месечината се изтърколила на небето като червена ябълка и станало видело.
Нямало що. Жътварят пак пречупил кръст и започнал. Цяла нощ се трепал, а чорбаджията легнал под крушата и се наспал хубаво. Додето огрее слънцето на другия ден, работникът пожънал цялата нива.
— Сега ще ти дам брашно — рекъл чорбаджията. — Иди в къщи да си вземеш торбичката и ела на моята воденица. Там е брашното ми.
Отишъл си сиромахът и подир малко пристигнал на воденицата с един голям козлен чувал.
— Сипвай брашното! — рекъл той. Чорбаджията облещил очи и се развикал:
— Защо си донесъл този козлен чувал? Какво е туй нещо?
— Туй нещо е по-големият брат на торбичката — отговорил работникът.
— Как тъй може торбичката да има голям брат?
— Щом като слънцето може да има сестра, защо да не може и торбичката да има брат? — хитро казал сиромахът.
Чорбаджията се намерил натясно и насипал брашното в козления чувал.

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.
Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.
Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.
Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой.
Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата — една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито:
— Що щеш в моя дом?
Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.
— Ами туй нещо — попита тя — какво е? И посочи с лапа къделята.
— Коноп — отвърна Марийка.
— Откъде го вземате?
— Сеем го.
— Как го сеете?
Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.
— Ей как го сеем! — рече тя.
— Сетне? — попита мечката.
— Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…
— Как го решите? — прекъсна я мечката.
Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.
Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:
— Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!
Марийка посегна към най-малката, но мечката й даде най-голямата.
— Отвори я — рече тя, — когато си идеш у дома.
Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но наместо мед извади шепа жълтици. Премалня от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.
Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.
— И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва — рече господарката, прибра се в къщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората. Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала в дън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.
— Ох, че на лошо мирише! — рече господарската дъщеря и почна да тършува.
Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо дигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:
— Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?
Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.
Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на, мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.
Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:
— Туй какво е?
— Вълна — отвърна Иванка.
— Откъде я имате?
— Стрижем я — троснато каза Иванка.
— Как я стрижете?
Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и — щвък! — отряза половината.
— Ей как я стрижем! — извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.
— Олелеее! — писна Иванка.
— Вън! Вън! Вън! — заблъска я мечката. — Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!
Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.
— Делвата! — викна тя. — Дай ми делвата!
Мечката сне от полицата оная делва, която беше най-здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.
В къщи майка й захълца от радост:
— Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!
И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господар¬ката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но отвътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

Имало един човек — много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат.
— Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа!
— Работа ли е — не ми я хвалете! — отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.
Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.
— Дядо попе — рекъл, — опей ме и викай селяните да ме заровят жив.
— Защо? — попитал учуден попът.
— Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят — да си полежа спокойно.
— Може — съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите — подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек.
— Къде сте го понесли? — попитал той.
— На гробището, ще го ровим.
— Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?
Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:
— Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито, та да имаш хляб, додето припечелиш нещо.
Мързеливият се понадигнал и попитал:
— Ами мляно ли ще го дадеш?
— Хубава работа! Ще ти го дам немляно.
— Тогава носете ме — обърнал се той към двамата носачи — в гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям — дълга и широка работа. По-добре в гробището!
Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия чо¬век вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън — да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите.
През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището". Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика.
— Ставай! — сритал го той.
— Кой си ти? — стреснал се от сън закопаният и скочил.
— Аз съм дяволът — отвърнал рогатият. — Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам — ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.
Мързеливият се разтреперал.
— Каква работа има за мене? — попитал той.
— Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.
Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.
— Ела сега да ти платя! — рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: 
— Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! — и го повлякъл към трапа.
Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и — беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил:
— Добър ден, брате! Какво ново-вехто носиш от оня свят?
— Остави се — отвърнал мързеливият, — не е за разказване: товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите!
— Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? — попитал селянинът.
— Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.
И продължил да сече.

Лъвът, магарето и лисицата тръгнали на лов. Подгонили зверовете горски. Лисицата си пъхала носа в гъсталаците откривала изплашените животни, лъвът ги събарял с тежки удари, а магарето мъкнело поваления дивеч на гърба си. Вечерта тримата ловци спрели пред пещерата на лъва. Горският цар погледнал лакомо натрупания дивеч и заповядал на магарето да направи подялбата. Добродушното магаре разпределило най-добросъвестно плячката на три еднакви купчини и рекло: — Господарю, избирай сега оная купчина, която ти хареса. И трите са еднакви.
Лъвът изгледал магарето с ярост, скочил, хвърлил се върху него и го разкъсал.
— Направи нова подялба! — обърнал се той към лисицата.
Хитрата лисица, като видяла какво се случило след първата подялба, събрала трите купчини дивеч на едно място, откъснала едно крилце от врабче, отнесла го настрана и рекла:
— Господарю, смятам, че най-справедливата подялба е тази, която направих: за тебе всичкия дивеч, а за мене — крилцето на врабчето.
— Кой те научи да постъпиш тъй хитро? — попитал лъвът.
— Тъжният край на магарето! — поклонила се лисицата, захапала крилцето и побягнала

Две ловни кучета подгонили един вълк в гората. Вълкът бягал, прескачал трапищата, мушкал се в храсталаците и кучетата хвърчели подире му аха-ха — ще го хванат за опашката. По едно време вълкът се мушнал в шумака на една долчинка и търтил надолу. Кучетата загубили дирите му. Додето душели по земята да разберат къде се е дянал зверът, той излязъл от гората, затекъл се през една нива и право към орача.
— Скрий ме, братко! — замолил се вълкът. — Подгонили са ме две ловни кучета, а след тях иде и самият ловец с пушка. Отърви ми живота! Аз, макар че съм вълк, ще ти се отплатя.
— Къде да те скрия? — попитал орачът.
— Дето можеш! Ти си по-хитър, намисли!
Орачът се почесал по врата, поогледал се и протегнал ръка към колата, взел чувала, в който се гласял да събира круши, и рекъл:
— Влизай в тоя чувал!
Вълкът се намърдал в чувала, а орачът го завързал. Пристигнали кучетата, минали и заминали. Дошъл ловецът и попитал:
— Хей, побратиме, не видя ли един вълк?
— Не съм виждал — отговорил орачът, а в туй време вълкът сечал гвоздеи от страх и не смеел да шавне в чувала.
— Чудно — рекъл ловецът, — сякаш потъна в земята тоя звяр!
И заминал подир кучетата. Орачът развързал чувала и пуснал вълка да си ходи. Но старият вълк, щом изскокнал, озъбил се и захапал ръката на спасителя си.
— Какво правиш? — попитал орачът.
— Ще те ям!
— Защо? Нали те отървах от кучетата и от сачмите на ловеца?
— Глупав си бил, отървал си ме, а пък аз ще те изям, защото съм гладен.
Не щеш ли — тъкмо в туй време от гората излязла лисицата.
— Яж го, кумчо вълчо — викнала тя, — нищичко да не остане от него! И цървулите му да изядеш!
— Защо ще ме яде? — попитал орачът в недоумение. — Нали аз му спасих живота.
— Как си му спасил живота? — попитала хитрата лисица.
— Скрих го в чувала, додето отминат кучетата и ловецът.
Лисицата прихнала и захванала да се друса — ще умре от смях.
— В чувала? Не вярвам. Такъв голям вълк може ли да влезе в чувал? Лъжеш, орачо!
— Не лъжа — рекъл орачът и се обърнал към вълка.
— Тъй ли беше?
— Тъй беше — обадил се вълкът.
— Как? Не, не мога да хвана вяра. Я да видя!
— Гледай — ядосал се вълкът и се намъкнал в чувала, за да по¬каже на лисицата, че може да влезе целият.
— А ти — обърнала се лисицата към орача какво направи, когато вълкът влезе в чувала?
— Вързах чувала отгоре с въжето.
— Как?
— Ей тъй.
Орачът вързал здраво чувала отгоре.
— Какво чакаш? Вземи сега секирата и удряй! — казала лисицата на орача и си тръгнала към гората. Преди да влезе в гъсталака, тя се обърнала и рекла: — Довечера искам от тебе една патица!
— Ела, кумичке, две ще ти дам! — весело викнал орачът и почнал да бие тъпана.

Имало едно време един дядо и той имал едно момиче: когато се засмивало, трендафил цъфтял от устата му, а когато заплачело, от очите му капвал бисер.
Дядо събирал бисерите и ходил да ги продава, че да се прехранват. Подир няколко време момичето се прочуло с хубостта и дарбите си дотолкова, че стигнало и до ушите на царя. Той поискал да се ожени за него, та пратил хора да идат да го вземат и доведат при него. Хората му отишли, взели момичето, качили го на царската кола и тръгнали да си отиват. Измежду изпратените жени имало и една мома, която искала с измама да се омъжи за царя. Като вървели що вървели, на хубавицата се припило вода, а завистливата й рекла:
– Ако дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода да пиеш, ако ли не дадеш – няма вода.
Хубавицата се съгласила – завистливата мома й извадила едното око, скрила го в кутийка, та й дала да пие вода. Завистливата мома. Като вървели, вървели, стигнали до един кладенец, хубавицата пак ожадняла, поискала да й дадат да пие вода, а завистливата й рекла вътре в колесницата:
– Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода, ако ли не дадеш – няма вода!
От голяма жажда склонила, извадила й момата и другото око, турила го пак в кутийка и й дала да пие вода. Тя се напила, а жените си рекли:
– Защо му е на царя царица без очи, какво ще я прави сляпа? Хайде да я хвърлим нейде.
Като повървели още малко, стигнали до една голяма коприва и до един сух кладенец; хвърлили я и си заминали.
Из пътя нагласили завистлива хубавица, извели я пред царя, като да е тя същата, и той се венчал за нея. Понякога той я карал да му се засмее, за да види от устата й цъфнал трендафил, или да заплаче и да падне от очите й бисер. Тя му казала, че сега нямала време, по-сетне. И той дълго чакал да види желанието си изпълнено.
Сиромашкото онова момиче, хвърлено в копривата, през деня го намерил един дядо, който го взел и прибрал в къщата си да го гледа. Момичето, като поседяло, поседяло, минало се каквото се минало, веднъж се засмяло за нещо си и тозчас цъфнал от устата му един червен трендафил. То го дало на дядото и рекло:
– Дядо, на ти един трендафил, че иди да го продадеш в града. Като стигнеш пазара, викай: „Трендафил за око, трендафил за око.“ И който ти даде око, нему да го дадеш.
Станал тогава дядото, взел трендафила и тръгнал из пазара да вика: „Трендафил за око, трендафил за око.“ Като ходил, ходил, позапрял се малко покрай царските палати, взел пак да вика.
Ето ти, че една млада жена се показала на прозореца и го попитала:
– Какво продаваш дядо?
Той й отговорил:
– Трендафил за око, синко!
Тя му рекла:
– Я го дай насам!
Тогава извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила, а дядото взел окото, занесъл го на момичето. То го турило на мястото му и малко по малко заздравяло и прогледнало с него.
Минало се каквото се минало, подир няколко време момичето пак се засмяло и от устата му цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде, да го занесе в града и да го продава. Който му даде око, нему да го даде. Дядото взел хубавото цвете и пак отишъл в града да го продава.
– Трендафил за око, трендафил за око!
Никой не го спрял да купи цветето. Когато стигнал до царските палати, дядото отново извикал:
– Трендафил за око, трендафил за око.
Царицата го чула, излязла на прозореца и го попитала:
– Какво продаваш дядо?
Той й рекъл:
– Трендафил за око синко!
– Дай го насам, дядо, аз ще ти дам едно око!
Извадила от пазвата си малката кутийка, отворила я, извадила окото, дала му го, взела трендафила и се прибрала. Дядото взел окото, занесъл го на момичето, а то го турнало на мястото му, заздравяло и прогледнало с него, та станало здраво пак, както по-рано.
Друг път момичето заплакало, а от сълзите на очите му излязъл бисер. То го дало на дядото и му рекло да иде в града, за да го продаде, та да си купят едно-друго в къщи. Дядото взел бисера, занесъл го в града и го продал пак на царицата. А тя, когато идвал царят при нея, един-два пъти се засмивал и туряла скритом трендафила в устата си, а нему казвала, че сега е цъфнал от устата й. Царят и да съглеждал тая женска лукавщина, преструвал се уж, че й вярва, додето му излезе краят. Друг път залепила бисера на очите си и като заплакала, уж станал този бисер, показвала го на царя, а той все уж й вярвал.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнал трендафил и бисери, додето стигнало и до ушите на царя. Той поканил всичките момичета, богати и сиромашки, на седянка; да дойдат да му работят, та дано измежду тях да намери истинското момиче и да го вземе за царица. Една-две вечери всичките момичета отишли на седянката, а това момиче не отишло. Една баба го убедила и най-после и него завела на седянката в царския палат.
Вечерта всички момичета запрели, завлачили, запели коя каквато песен знаела, а царят ходел от момиче на момиче, да ги обикаля и съглежда коя какво преде, какво работи и каква е, та дано измежду тях намери прочутата момиче. А то, като дошло, заловило се да преде на един чекрък, забулено и наведено на един край, работило и само си приказвало на чекръчето тъй: „Речи, чекръче; имало едно време едно момиче; когато заплачело, сълзите му се превръщали на бисери.“ Най-после я зачул царят, отишъл при нея, та й рекъл:
– Чакай да видя пък тази мома какво прави тук и как работи!
Взел, та й вдигнал с една пръчка булото, хубостта й се лъснала пред него и той се уверил, че това е търсената мома. Тя нито го погледнала в очите, а си приказвала с чекръка: „Речи, чекръче…“ Царят, като й послушал приказката, разбрал от нея как е станала работата и подир малко пратил, та я взели и се оженил за нея. Като си направил сватбата, изпратил си гостите и най-подир повикал първата си царица и я попитал:
– Какво искаш – два ножа ли, два коня ли?
Тя му рекла, че два коня по обича. Тогава той й дал два коня и заръчал да й вържат единия крак за опашката на единия, а другия за опашката на другия кон, после да удрят и двата коня тъй силно, че на часа да я разкъсат. Слугите му тозчас изпълнили заповедта.