Чуй всички приказки

Преди първите моряци да обърнат изрисуваните носове на корабите си към моретата, за да открият какво има отвъд техните земи, морският цар и царица живееха под вълните в мир и щастие. Те имаха прекрасни деца с кафяви очи и стройни нозе. По цял ден те играеха с дивите морски коне и плуваха из горичките от пурпурни водни анемонии, които растат на морското дъно. Тези чудни същества тъй обичаха музиката, че където и да отидеха, все се чуваше тяхното пеене, което прилича на смеха на вълните.
Но един ден голямо нещастие сполетя морския цар и неговите безгрижни деца. Царицата, тяхната майка, се разболя и умря. Голяма беше мъката им и те я погребаха между кораловите пещери на царството. И когато тя си отиде, вече нямаше кой да се грижи за морските деца, да реши прекрасните им коси и да ги приспива с нежна морска песен. Царят виждаше как несресаните им коси висят като сплъстени водорасли, чуваше как се мятат неспокойно нощем, без да могат да заспят; и той реши, че трябва да си намери нова жена, която ще се грижи за децата му. По това време в тъмната морска гора живееше една чудна магьосница. Царят я помоли да му стане жена. макар че не изпитваше никаква обич към нея, защото сърцето му беше погребано в кораловите пещери, където лежеше неговата мъртва царица. Морската магьосница си помисли, че няма да е зле, ако стане морска царица и да управлява такова голямо царство. Затова веднага се съгласи да се омъжи за царя и да стане мащеха на морските деца. Но тя беше лоша мащеха, защото щом видя кафявите им очи и стройните нозе, завидя на хубостта им и се озлоби, че други, по-красиви от нея, трябва да обитават морето.
Един ден магьосницата се върна в своята тъмна морска гора и откъсна отровните жълти зърна на морското грозде, което расте там. От тях тя свари вълшебно питие и направи жестока магия на морските деца. Тя ги прокле да изгубят своите стройни тела и да се превърнат на тюлени. Магьосницата поиска те да плуват като тюлени в морето. Само веднъж в годината от залез до залез те ще могат да си възвръщат своята истинска форма.
Магията настигна морските деца, когато си играеха с дивите морски коне и плуваха сред горичките от пурпурни морски анемонии, които растат в морските лехи. Телата им започнаха да надебеляват и да загубват формите си. Прекрасните им ръце се превърнаха в несръчни тромави крайници и тяхната нежна кожа се покри с копринена козина в сиво, черно и златистокафяво. Но все пак те запазиха своите топли кафяви очи и умението да пеят любимите си песни.
Когато баща им откри какво се бе случило, гневът му към злата магьосница беше страшен. Той я изгони да живее завинаги в нейната тъмна морска гора. Но за жалост, не можеше да развали магията, която тя беше сторила. Тогава тюлените, предишните морски деца, изпяха мъката си, че не могат да останат повече със своя баща в местата, където някога са били щастливи. И изпълнен от скръб, старият цар ги наблюдаваше как отплуват.
Дълго, дълго плуваха тюлените по моретата. Веднъж в годината от залез до залез те ще намерят ивица земя, скрита от човешко око, и там ще хвърлят своите копринени козини от сиво-черно и златистокафяво и ще приемат своите стари, прекрасни форми. Но техните развлечения и игри на брега никога не продължават дълго. При втория залез те навличат отново своите козини и се гмурват в морето. Хората разправяха, че тюлените дошли за пръв път край Западните Острови като тайни пратеници на двореца на норвежките крале на Лохлън. Каквото и да е, сигурно е едно, че те обикнаха този мъглив западен бряг, защото и до днес можете да ги видите как обикалят около остров Люис, край Рона, който е Островът на Тюлените, или в Харисовия проток. Хората от Хебридските острови научиха легендата за морските деца и това, че веднъж в годината от залез до залез могат да се видят, когато се забавляват върху някоя брегова ивица.
Някога имаше един рибар на име Родрик Макодром от рода Доналд. Той живееше сам-самичък на остров Бернерери във Външните Хебриди. Един ден, като вървеше по брега, където бе оставил своята лодка, той чу, че някой пее. Гласът идеше от близките скали. Заинтригуван, рибарят приближи към скалите, надникна над тях и видя няколко морски деца, които се забавляваха, докато настъпи следващият залез. Когато играеха, дългите им коси се развяваха зад тях и очите им блестяха от радост. Родрик не ги гледа дълго, защото знаеше, че тюлените се срамуват от смъртни хора. Но когато се обърна, забеляза купчина копринени козини — сиви, черни и златистокафяви, които лежаха на скалата край него, захвърлени от морските деца. Рибарят взе една от златистокафявите, която блестеше най-ослепително, и си помисли, че ще бъде добра плячка, ако я занесе в своята крайбрежна колиба. И той я взе и за всеки случай я скри върху гредата над вратата.
Вечерта след залез, когато Родрик кърпеше мрежата си пред огнището, той чу странен, тъжен глас пред вратата на колибата. Той погледна и видя най-хубавото момиче, което някога беше виждал. То имаше стройни крака и очите му бяха кафяви и топли. Момичето не носеше никаква дреха върху бялото си тяло, но нейната златистокафява коса се спускаше гъсто и я закриваше.
— О, помогни ми, помогни ми, смъртни човече! — молеше се тя. — Аз съм една безпомощна дъщеря на морето. Аз изгубих моята копринена тюленова кожа и докато не я намеря, не мога да се върна при моите братя и сестри.
Още когато я покани на прага на колибата си и й даде своята вълнена дреха да се облече, Родрик знаеше много добре, че това прелестно дете на морето не беше никое друго, а собственицата на златистокафявата кожа, която той открадна сутринта от брега. Той трябваше само да се надигне и да достигне гредата над вратата, за да смъкне оттам скритата тюленова кожа. И тогава тя щеше да бъде свободна да отплува и да се присъедини към своите морски братя и сестри. Но Родрик я погледна, тъй както бе седнала край неговото огнище, и си помисли колко хубав ще стане животът му, ако вземе тази красива тюленова жена за съпруга. Тя ще разсейва неговата самота и ще му донесе радост на сърцето. Затова каза:
— Не мога да ти помогна да намериш твоята копринена тюленова кожа. Съмнявам се, че някой е минал и я откраднал от брега, а сега вече е отишъл далеко. Но ако останеш тук и се съгласиш да бъдеш моя жена, аз ще те уважавам в моя дом и ще те обичам цял живот.
Дъщерята на морския цар повдигна кафявите си очи, пълни с мъка, и погледна рибаря,
— Ако наистина моята копринена кожа е открадната и няма надежда да я намеря, аз нямам друг избор, освен да остана при тебе
и да бъда твоя жена — каза тя, — защото аз не мога да се надявам на друга по-голяма милост от твоята, а пък се страхувам да остана сама в смъртния свят.
Тогава тя въздъхна за живота на морето, за който си мислеше, че вече никога няма да види.
— Но аз винаги ще гледам към моите морски братя и сестри, които напразно ще ме чакат и викат в морето.
Нажали се сърцето на рибаря от нейното нещастие, но той беше така запленен от красотата и нежността й, та разбра, че никога няма да я пусне да си отиде. Много години Родрик Макодром и неговата красива тюленова жена живееха в колибата на брега и имаха много деца; деца със златистокафяви коси и нежни гласове, само за песни. И хората на този самотен остров нарекоха Родрик Макодром — от тюлените, защото беше взел за съпруга тюленова жена, а децата му нарекоха: децата на Макодром от тюлените. Но през цялото време дъщерята на морския цар таеше своята голяма мъка. Тя се разхождаше сама по брега, слушаше музиката на морето и смеха на вълните. И понякога чуваше своите братя и сестри, които плуваха край брега, да викат името на своята отдавна изгубена сестра. И тя копнееше с цялото си сърце да се присъедини към тях.
Един ден Родрик тръгна както обикновено на лов и се сбогува сърдечно с жена си и децата си. Но по пътя към лодката един див заек пресече пътя му, което е лоша поличба. Родрик се подвоуми какво да прави след това лошо предзнамение; дали да се върне, или да върви. Той погледна небето и си каза: „Изглежда, че нещастието ми този ден ще бъде само в малко ветровито време. Но аз съм издържал доста бури! — И той продължи своя път.
Още не беше навлязъл навътре в морето, когато вятърът духна.
Той свиреше над морето, свиреше и около колибата, където бяха жена му и децата му. Най-малкото дете стоеше на брега, слагаше раковини на ушите си и слушаше музиката на морето, която обичаше, а майка му го викаше да се прибира. Тъкмо то пристъпи прага, вятърът духна с бясна сила и вратата на колибата така се тръшна, че торфеният покрив се разтресе. Най-сетне, изтикана от гредата, където лежеше откак Родрик я постави, долу падна тюленовата копринена кожа на красивата му тюленова жена.
Нито дума тя не изрече на глас срещу човека, който беше я държал тук против волята й през всичките тези дълги, дълги години. Но тя съблече своите смъртни дрехи и прегърна тюленовата кожа. После се сбогува с децата си и слезе при морето. И там, докато дивите морски коне лудуваха край брега, тя облече кожата в златистокафяво и заплува във водата. Скоро тя се обърна да погледне за последен път колибата, където може би беше познала малко щастие, въпреки нежеланието си да живее там. И през пенливата ивица на брега, където се разбиваха вълните, идващи от великия Атлантик, тя видя своите деца да стоят изоставени на брега. Но за нея повикът на морето беше по-силен, отколкото плача на нейните родени на земята деца. И тя заплува все по-навътре и по-навътре, като пееше от радост и щастие.
Когато Родрик Макодром се върна от дневния си лов, той намери една отворена врата на колиба, изоставена завинаги от женска грижа, без признак от торфен пламък в огнището, който да поздрави неговото завръщане. Страх изпълни сърцето му и той посегна към гредата над вратата. И когато видя, че тюленовата кожа я няма, разбра, че неговата хубава жена се е върнала в морето. Голяма беше мъката му, когато разплаканите деца разправяха как майка им се сбогувала с тях и ги оставила сами на брега.
„Проклет да е денят, в който заекът пресече пътя ми към лодката! — вайкаше се Родрик. — Защото не само че духаше силен вятър и имах лош улов, но и ето какво голямо нещастие се стовари върху мен.“
Той никога не забрави своята хубава тюленова жена и тъжеше за нея през целия си живот. А синовете му, а след тях и синовете им винаги помнеха, че майка им е тюленова жена, и внимаваха никога да не смущават или да не навредят на срещнатия тюлен. И те бяха наречени рода Макодром от тюлените, който стана известен в целия Северен Юист и Външните Хебриди като част от рода Доналд.

Преди много, много години, когато по земята ставали невероятни неща, край брега на морето в един столичен град живеела бедна и самотна бабичка. Тя си нямала нийде никого — ни дете, ни коте. Събирала миди по крайбрежните скали и с тях се прехранвала.
Както веднъж събирала миди и била нагазила във водата, нещо я щипнало за крака. Погледнала и видяла един огромен рак. Уплашила се и веднага побягнала от страх. Тичала, без да спира, чак до къщичката си на брега. Влетяла навътре и тъкмо посегнала да затръшне вратата, гледа — и ракът прекрачва странишком прага. Премаляло на старицата от уплаха, не можела да помръдне. А ракът се обадил с човешки глас:
— Не бой се, бабо! Аз не съм рак, а морски княз. Понеже и аз си нямам никого на света, дойдох да ти стана син. Утре ти ще идеш
при царя да искаш дъщеря му за моя жена! Ако царят те попита какъв съм, ти не крий, а му кажи, че съм рак!
На другия ден бабичката се умила, сресала, пребрадила се с новата си забрадка, зер не отивала къде да е, а с царя да се сватосва. Пуснали я при него, сторила тя поклон и рекла:
— Царю честити, дойдох да поискам дъщеря ти за жена на моя син. Той е рак и чака твоя отговор в къщи.
Царят си помислил, че бабичката е някоя побъркана, и се засмял:
— Може, може, стига синът ти да направи в средата на морето един чудно хубав дворец, който да няма равен на себе си в света!
Щом направи двореца, ще му дам дъщеря си!
Върнала се бабичката в къщи и разказала всичко на рака. Той отишъл веднага в морето и затракал с щипците си във водата. Начаса се събрали всички морски животни и ракът им заповядал да построят до заранта в средата на морето най-хубавия дворец на света.
Като видял сутринта чудесния дворец сред морето, царят се слисал. Разбрал той, че бабичката не е смахната и сватосването й не е шега. Но не му се давала дъщерята, макар дворецът да бил приказен — покривът греел от чисто злато, а елмазените прозорци блестели ослепително. И когато бабичката отново дошла, казал й:
— Дворецът е хубав, но твоят син трябва да направи мост от брега до него, за да може дъщеря ми да иде там, пък и ние иначе не бихме могли да ходим на гости! Направи ли го, ще му дам дъщеря си, не го ли направи, ще погубя и двама ви!
Върнала се угрижена бабичката у дома и предала на рака думите на царя. Той я успокоил, че всичко ще свърши хубаво, и отново свикал всички морски животни. До сутринта бил готов и мостът — станал за чудо и приказ, целият изкован от чисто злато, а отгоре се виел свод, излян от сребро.
На царя не се харесало, че било изпълнено и второто му условие, затова казал на бабата, когато тя пак се явила при него:
— Имам последно, трето желание. Твоят син, ракът, трябва да покрие тоя чудесен мост с лоза, която да се вие по целия свод от край до край и сутринта да цъфти, по обед — да връзва, а вечер гроздето вече да е узряло! Като направи това, ще му дам дъщеря си за жена, но не го ли направи, още утре ще ви обезглавя.
Бабичката решила, че искането на царя е неизпълнимо, и се изплашила много, но ракът й казал да не се безпокои, а да спи спокойно.
И наистина, още щом станал сутринта, царят видял от балкона на палата си, че и третото му условие е изпълнено. Кичеста Лозница покривала от край до край свода на моста и току-що била разцъфтяла. До обед вързала, а на вечеря му поднесли в златно блюдо грамаден грозд. Зърната били едри, сочни и захарни.
Нямало накъде да мърда повече царят, трябвало да устои на царската си дума. Дал дъщеря си за жена на рака.
Всички се чудели как ли живее царската дъщеря с рака и любопитствували да научат. Ала девойката си мълчала. Защото мъжът й, морският княз — ракът, който приемал човешки образ само когато оставал насаме с нея, я предупредил, че ако тя открие някому тайната, той ще бъде длъжен да забегне веднага на края на света и тя ще трябва да скъса три чифта железни обувки, докато го намери.
Дълго време отстоявала на въпросите царската дъщеря, но веднъж й додеяло да й натякват, че не се е омъжила за човек, и когато пак й рекли:
— На, да беше се омъжила за мъж като мъж…
Тя викнала:
— Та той пред мен е мъж, а за другите рак! — И веднага си затулила устата с ръка.
Ала изпусната дума не може да се върне. Уплашила се царската дъщеря, загдето открила тайната на рака, и се втурнала бежешком към двореца. Но мъжът й го нямало там. Обиколила всички стаи, надничала навсякъде, надзъртала и в морето, викала, плакала, молила го да се върне, ала той не се вестявал никакъв. Разкаяла се тя за сторената грешка, приготвила си три чифта железни обувки и тръгнала да го търси.
Дълго обикаляла по света, скитала и разпитвала за мъжа си, докато не скъсала двата чифта и не обула третия чифт обувки.
Същата нощ замръкнала в една гора до един кладенец. Била капнала вече от умора и както опряла глава да пийне вода, тъй заспала.
През нощта на кладененца дошла една самодива. Тя видяла заспалата жена, зачудила се на хубостта й и я съжалила. Събудила я и я завела при самодивите в горската им къща. Там имало и някакъв непознат мъж, но тя не могла да познае, че това е морският княз, неин мъж — ракът.
Като се съмнало, самодивите излизали една след друга от къщи и се изгубвали в гората. Последна излязла самодивата, която я намерила през нощта при кладенеца. На излизане тя поръчала на царската дъщеря да измете само половината къща, а другата да остави неметена. Накрая добавила:
— Ако ли не изметеш, както аз искам, ще те превърна на камък.
Царската дъщеря не знаела как може да се измете само половината къща и се зачудила какво да прави. Тогава при нея дошъл не¬познатият мъж и казал:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти кажа как се мете половина къща, ако ли не, самодивата ще те направи на камък!
— Аз съм тръгнала да търся мъжа си — отговорила тя. — По него скъсах три чифта железни обуща. По-добре да стана камък, отколкото да се омъжа за тебе!
Но за нейна почуда непознатият й показал как да измете и тя измела. Когато се върнала самодивата и видяла как е пометено, казала:
— Хубаво си помела, но сега трябва да ми донесеш очилата, които сама трябва да откриеш къде са. Инак на камък ще те превърна.
Непознатият пак й предложил да се омъжи за него, за да й каже къде са очилата на самодивата, но тя пак отказала. Тогава той рекъл:
— Когато тръгнеш вдясно, ще видиш една чешма, от която тече мътилка. Ти кажи: „Да беше бистра вода, щях да пия". Веднага ще
потече бистра вода и ти пий! После ще видиш една замърсена и неметена сто години фурна. Щом кажеш: „Ако имаше в тая фурна хляб, щях да ям", веднага ще излезе от нея топъл хляб. Откърши си от него крайче и яж! Накрая ще стигнеш до къщата, където са очилата. До стълбата ще видиш едно мършаво магаре да яде кокали. Дай му прясно сено, а стълбата измети хубаво. Сетне влез в стаята. Там на масата ще видиш очилата. Вземи ги и ги донеси на самодивата.
Царската дъщеря направила всичко точно така, както й заръчал непознатият. Като видяла, че очилата са донесени, самодивата се разгневила страшно и викнала на чешмата веднага да удави девойката, но чешмата отвърнала:
— Не искам, защото тя пи от водата ми.
— Опечи я, фурно! — извикала самодивата.
— Не мога — отвърнала фурната, — защото тя яде от хляба ми.
— Изяш я, магаре! — викнала още по-високо самодивата.
— Не бива! — отговорило магарето. — Тя ми сложи прясно сенце да ям.
— Убий я, стълбо! — разгневила се още по-страшно самодивата.
— За нищо на света! — възразила стълбата. — Сто години никой не ме е помел, а тя дори ме изми.
Щом самодивата видяла, че всички искат да запазят царската
дъщеря заради добрите й обноски, гневът й преминал. Тя се усмихнала и запяла. Самодивската песен била тъй хубава, тъй вълшебно звучала, че царската дъщеря се унесла и заспала. А когато се събудила, видяла, че самодивите ги нямало, а пред нея стои нейният мъж в червени дрехи на червен кон. Той не бил вече рак, а човек. Грабнал я бързо, качил я пред себе си на коня и я отвел в своя дворец сред морето. Там отдавна ги очаквала старата бабичка. И тримата заживели от щастливо по-щастливо. И сигурно още си живеят там. Който не вярва, нека сам провери! Само да внимава ракът да не го щипне с щипците си.

Цар Мидас бил голям прахосник, всяка вечер давал прием и канел на танци, докато останал без стотинка. Отишъл при вълшебника Аполон, разказал му неприят­ностите си и Аполон му направил следната магия: всичко, което пипне с ръце, да става злато.
Цар Мидас подскочил от радост и изтичал до автомо­била си, но едва докоснал дръжката на вратата, и цялата кола станала златна: златни колела, златни стъкла, златен мотор. Златен станал и бензинът и машината не искала да върви, трябвало да дойде биволска каруца, за да тегли автомобила му.
Щом си стигнал в къщи, цар Мидас взел да обикаля стаите и да пипа колкото може повече предмети: маси, гар­дероби, столове. По едно време ожаднял, заповядал да му донесат чаша вода, но чашата станала златна и водата също и оттук нататък, щом искал да пие, трябвало да се оставя неговия слуга да му сипва вода с лъжичка в устата.
Дошло време да седне на масата. Пипнал вилицата — тя станала златна. Всички поканени изръкопляскали и взели да казват:
— Ваше величество, пипнете ми копчетата на палтото, пипнете този мой чадър.
Цар Мидас задоволявал желанията им, но като взел в ръка хляба — той станал златен и за да се задоволи гладът на царя, трябвало царицата да го храни. Поканените се криели под масата, за да се смеят, цар Мидас се ядосал, посегнал към един и направил носа му златен, така че да не може да се секне.
Дошло време да вървят да спят, но цар Мидас, без да иска, пипнал възглавницата, чаршафа и дюшека, те стана­ли от масивно злато и били доста твърди за спане. Трябвало да прекара нощта на едно кресло с вдигнати ръце, за да не докосва нищо, и на следното утро бил ужасно изтощен. Веднага изтичал при вълшебника Аполон, за да разтури магията, и Аполон изпълнил желанието му.
– Добре — казал му той, — но внимавай, защото, за да се премахне магията, са необходими точно седем часа и седем минути и през това време всичко, което докосваш, ще се превръща в кравешки тор.
Цар Мидас си тръгнал успокоен и гледал внимателно Часовника, за да не пипне нищо, преди да са минали седем часа и седем минути. За съжаление неговият часовник бързал повече от необходимото – избързвал с една минута на час.Като изминали седем часа и седем минути, цар Мидас отворил вратата на автомобила си и влязъл в него. Отведнъж се намерил седнал сред голяма купчина кравешка тор, защото оставали още седем минути до края на магията.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2616″]

Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали «Кри­сталният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние – Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2646″]

На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар и се движи бавно, за да могат хората да по­гледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.

Един младеж от благородно потекло, който притежавал много добродетели, се оженил за дъщерята на велик вожд от племето хайда. Жената на вожда не искала дъщеря й да се омъжи за него, защото бил известен комарджия. Станала заядлива тъща и не преставала да затруднява зетя си винаги, когато това било възможно. Наредила на робите си да гасят огъня веднага след като се е нахранила, за да не може младият мъж да си наготви ядене, когато се връща късно привечер. Като жена на виден вожд тъщата се ядосвала, че не може да се налага над младежа така, какго правела с много други, включително със своята дъщеря. Когато зетят влизал в общинската къща късно през нощта след часовете на комар, жената на вожда подигравателно се обаждала: „Моят благороден зет досега е събирал дърва" или „Бил е за риба, за да имам есетра на масата си".
Отегчен от постоянните саркастични забележки и натяквания, младежът си построил малка колиба от червен кедър на брега на голямо езеро край океана. Знаел, че в езерото живее водното чудовище Конакадет, както казвали хората. Един ден младежът го видял да плува в далечината и продължил да го гледа, докато то се гмурнало под брега близо до голямо дърво, паднало във водата.
Младият мъж бил храбър и се приготвил да улови огромното чудовище, за което имало поверие, че притежава магическа сила. Разцепил на две дънера на дървото дълбоко под водата и раздалечил двете части със здрави клинове. После ги задържал разтворени с помощта на здрав дървен прът така, че щом бъде избит, двете половини на капана да щракнат и се затварят сякаш под действието на гигантска пружина. После примамил чудовището да дойде в капана, като използвал за стръв есетра. Xитро довел чудовището тъй близко до пръта, че щом то се устремило към стръвта, само избило пръта между челюстите на капана. Мощният звяр яростно се заблъскал, за да избяга, но голямото дърво здраво държало пленника си, докато той се удавил.
Тогава младежът одрал Конакадет, внимателно остъргал и приготвил кожата и влязъл в нея. Магията на чудовището сякаш останала в кожата, защото новият й собственик се почувствал съвсем удобно в нея. И което било още по-чудно, наследил вълшебната мощ и сила на чудовището-ловец и придобил способността да плува, да се гмурка и ловува в най-дълбоките и бурни води. Гмурнал се той към дъното на езерото, където открилл едно красиво жилище от изсечени кедрови трупи, притежание на морското чудовище.
Младежът намерил голямо кухо дърво близо до брега на езерото, където умело скрил кожата на чудовището. Разказал единствено на жена си как уловил дивия звяр в капана и как придобил нова вълшебна сила. Заклел я да пази в пълна тайна това, което й казал. Тя обещала и добре запазила тайната.
Когато дошла пролетта, хората от малкото селце вече били изяли цялата си изсушена храна. Времената били тежки, защото риболовът бил слаб, а ловците почти нямали късмет по горите.
Една вечер младият мъж казал на жена си:
— Тази нощ ще отида за риба с моята вълшебна кожа. На сутринта трябва да се върна, преди да изграчи големият гарван, но ако ти го чуеш, преди да съм се върнал, не ме търси, защото аз ще бъда мъртъв.
През нощта той уловил голяма есетра. Много рано на след¬ващото утро той я поставил високо на брега пред къщата на своята тъща. Там я намерила тя, но помислила, че приливът я е довлякъл при нея. Като жена на вожд, обичаят налагал да раздели рибата с високопоставените хора от селото. На другата сутрин две големи есетри лежали близко до нейната врата. „Някой дух трябва да ми помага!" — възкликнала тя и разделила рибата с гладните селяни.
Зетят, уморен от подводните си приключения, сега спял почти целия ден. Неговата тъща му се подигравала и го гълчала.
— Един мъж не бива да спи по цял ден, когато времената са гладни. Ако нямах късмет да намирам всеки ден риба на брега, щяхме да загинем от глад — оплаквала се тя.
На следната сутрин, преди да изгрее слънцето, една голяма камбала плеснала на брега пред вратата. Вярвайки, че духовете й помагат, тъщата предсказала в присъствието на група селяни, които се възхищавали от едрата риба:
— Утре ще получа две камбали вместо една.
Зетят чул хвалбите й и както тя предсказала, на другата сутрин на брега лежали две камбали. Това накарало тъщата да стане още по-дръзка и надменна от преди. Поискала от мъжа си, вожда, да не пуска сутрин никого на брега преди нея. Необичайна била молбата й, обяснявала тя, но била продиктувана от нейно видение. Вождът, без да знае, че лукавата му жена иска да е сигурна,че всичко, което приливите донасят на плажа, ще бъде нейно, наредил никой да не ходи сутрин на брега преди неговата жена.
Тъй като изгледите били в нейна полза, следващия път тъщата предсказала, че ще й бъде изпратен тюлен. На сутринта голям тюлен лежал на брега. Докато гладните селяни се гощавали, жената обявила себе си за могъщ шаман. При тези обстоятелства никой не се усъмнил в хвалбите й и нито един вожд или шаман не оспорил правото й.
Поръчала да й направят красив накит за главата, каквито носели само шаманите, както и престилка, украсена с човки на тупици и красиво изработена дървена маска. На голяма церемония назовала маската „Духът, намиращ храна". Сега всички селяни напълно повярвали в силата на нейните духове и тя усилила вярата им чрез своите песни и танци за „духове". Хвалебствията от страна на публиката я направили още по-надменна и ненаситна от преди и сега тя винаги говорела за зетя си като „човека, който спи".
Дъщерята, която се срамувала от нахалното поведение на своята майка, знаела, че то е несправедливо спрямо нейния съпруг. Запитала го защо разрешава на майка й да прави такива лъжливи изявления и да се възползва от ловните му успехи.
— Един ден лъжите й ще я настигнат — отвърнал той — И мнимият шаман ще бъде охулен пред цялото село. Това ще е достатъчно наказание. Междувременно аз придобивам майсторство, сила и издръжливост, докато ловувам, и усещам как силата ми става все по-голяма.
Жена му се успокоявала от неговите думи и нищо не казвала, освен да го предупреди, че един ден гарванът може да изграчи преди той да е свършил задачата си.
Дните минавали, жената-„шаман" ставала все по-дръзка в изискванията си. Започнала да иска моржове и китове. По един всеки път, нейният „дух" й ги донасял начаса. Захванала да продава храната, която идвала на брега, и станала много богата. Една сутрин младежът си спомнил предупрежденията на своята жена, когато извел на брега голям кит само миг преди да чуе над главата си прегракналия грак на гарвана.
— Не взимай никаква храна от майка си, освен ако тя не ти предложи — казал той на жена си, преди да излезе през нощта. — Ако някое утро ме намерят мъртъв в кожата на чудовището, сложи и мен, и кожата в кухото дърво, където я крия.
Дошло време, когато тъщата, нетърпелива да покаже своята сила пред хората от селото, предсказала, че на следната сутрин на плажа ще бъдат намерени два кита. През цялата нощ, преди пръстите на зората да нашарят със сива боя небето, младежът се борил с всичката си душевна и физическа сила да изведе на брега двата кита, които бил уловил. Тъкмо ги извличал от океана и захванал да ги тегли по брега, когато чул плясък на крила над себе си и пресипналото „как-как-как" на гарвана.
Тъщата намерила двата кита заедно с едно странно чудовище, което лежало мъртво между тях. Селяните се струпали на брега, за да видят непознатото чудовище. То имало голяма глава с вълчи уши, огромно, покрито с люспи тяло, с две големи перки на гърба, дълга, извита опашка и големи завити нокти, които приличали на медни. Селяните помислили, че това сигурно е помощникът на жената-шаман, но в този миг на брега дотичала дъщерята на вожда и се хвърлила над чудовището, наричайки го "съпруг" и оплаквайки неговата смърт.
Девойката яростно се обърнала към майка си и запитала:
— Къде са сега твоите духове-помагачи? Ти лъжеше, лъжеше, когато заяви, че ти помагат духове. Духовете не умират. Ако това е един от твоите духове, съживи го отново! Селяните, които се тълпели наоколо, зачакали отговора на мнимата шаманка, но тя не отговорила.
Младата вдовица помолила вожда, който стоял наблизо, да й помогне да отворят устата на чудовището. Когато това било сторено, вътре видели мъртвия съпруг.
— Сигурно Конакадет го е изял — извикали селяните. Помогнали на скърбящата жена да отнесе покойния си мъж и кожата на чудовището до брега на езерото и да го сложи в кухото дърво. Тогава те видели капана, в който бил хванат Конакадет. Разбрали истината и оплакали смъртта на младежа, който спасил всички от гладна смърт. Селяните се върнали в къщата на тъщата и й се подиграли и я засрамили, като й разказали онова, което вече всички знаели, Тя избягала от тях, като се тресяла и треперела, и умряла в гърчове на брега край мъртвите китове. Всяка вечер нещастната жена отивала до кухото дърво, за да олаче съпруга си. Една вечер тя съгледала малки вълнички по повьрхността на езерото. Носели се към нея и за нейно учудване и радост Конакадет излязъл на повърхността.
— Покачи се на гърба ми и здраво се дръж — казал й някакъв глас. Тя послушала гласа, защото бил на мъжа й, и се понесла към приказното жилище на дъното на езерото.
Тя и нейният съпруг живели там щастливо и многобройните им дъщери станали известни като „Дъщерите на потока". Тези русалки живеят при изворите и хората, които видят някоя от тях или техните родители-духове, винати имат голям късмет.

Само най-храбрите и най-силни ловци от племето тлинкити дръзвали да убиват тюлени. Стрелите и копията били съвсем недостатъчно оръжие за тези огромни, яки животни. Един ден, в разгара на свирепа битка между ловците-тлинкити и морските лъвове при Сий Лайън Рок, с един замах на опашката най-едрото животно убило вожд от племето.
— Ние си отиваме — извикали ловците, докато носели мъртвия си другар към лодките, — но племенниците на вожда, когото убихте, ще ви отмъстят. Те ще ви разкъсат с голи ръце.
Когато двамата племенници чули тази закана на ловците, сърцата им се свили. Искали да отмъстят за смъртта на своя чичо, но мисълта да убият с копие огромно и силно животно като това, особено свирепо, когато се разгневи, стягала в страх душите им. Още по-страшно било да убият главатаря на морските лъвове с голи ръце, но вече било невъзможно да се откажат от заканата на ловците и да го убият по друг начин.
Известно време племенниците на вожда мислили и нищо не предприемали. За да им вдъхнат кураж, всички силни мъже от селото започнали да се готвят за битката. Племенниците, които също били силни, захванали да се готвят като другите. За да се закалят, всички мъже заедно се къпели в ледените потоци и студения океан, а зимните ветрове брулели голите им тела. Извивали яки клони по дърветата и хвърляли в океана големи камъни, за да станат още по-корави ръцете и мишците им.
Когато усетили в себе си достатъчно сили за борба с морските лъвове, те решили да се подложат на изпитания, за да проверят дали наистина са готови за битката или само им се струва така. Току до селото имало голяма, жилава хвойна, висока почти два човешки боя. Едно от изпитанията било да се превие дървото и да се наведе до корените му. Имало и едно огромно сухо дърво с дебел клон, който човек, стъпил на земята, едва докосвал с ръка. Второто изпитание било да се откъсне този голям израстък от ствола. В края на третата луна все още никой не бил успял да изпълни нито една от тези задачи.
В селото живеел един скромен човечец, твърде малко познат на останалите. И той бил племенник на вожда, убит от тюлена, и той искал да отмъсти за смъртта на своя чичо. Той споделил своите намерения единствено с леля си, защото всички го считали за табак и мързеливец. Хората от селото мислели, че той не се къпе и упражнява достатъчно. Били забравили, че е племенник на вожда. Наричали го Мърльото.
Само жената на покойния му чичо знаела колко упорито се готови той за борбата с водача на морските лъвове. Другите мъже нямали представа какво прави, защото той тичал, хвърлял камъни и извивал млади фиданки през нощта, когато всички спели. Къпел се и плувал тъй продължително в океана, че с радост заспивал в топлата пепел на огнището, след като изпълзявал от смразяващата вода. А така изглеждал още по-мръсен и мъжете му се подигравали.
Една нощ, докато плувал в океана, изневиделица на брега се появил малък човек и му махнал с ръка да се доближи. Младежът излязъл на брега, а човечецът казал:
— Аз съм малък на вид, но ми казват Силата на северния вятър. Хайде да се преборим.
Племенникът доближил непознатия и двамата започнали да се борят, но за кратко, защото Силата на северния вятър за един миг хвърлил младежа над главата си.
— Още не си готов — рекъл му непознатият — и още не е настъпило времето да изтръгнеш клона от дървото и да извиеш жилавата хвойна. Когато станеш по-силен, отново ще се видим. — обещало човечето. Сетне си отишло.
Новата луна била вече на небето, когато човечето отново се появило на брега. Племенникът, който хвърлял огромни камъни в океана, усетил, че непознатият го гледа, и забързал към него. Започнали да се борят, но този път победил племенникът.
— Сега вече си готов — му казал Силата на северния вятър.
— Иди да изтръгнеш клона и да извиеш хвойната.
Без да чака, младежът се завтекъл към дървото и с лекота отчупил израстъка от дебелия ствол.
— Постави обратно клона — наредил Силата на северния вятър.
Племенникът не могъл да го стори изведнъж, тъй като клонът все падал. Тогава плюл в дупката, откъдето бил отчупил клонът, и така го закрепил.
— А сега, дървото — казал Силата на северния вятър.
Младежът се затичал към хвойната, хванал я здраво и я извил чак до корените й.
— Вече си готов да се бориш с тюлена — заявил Силата на северния вятър. — Силен си колкото мен, а мен никой не може да ме надвие.
Когато слънцето отново се появило, другите двама племенници и силните мъже от селото отишли при дървото за изпитания. По-големият брат го извил до корените и всички решили, че е готов за борбата. Когато пристигнали до клона за изпитания. по-малкият брат пръв се опитал. Лесно отчупил клона.
— Сега и двамата сте готови да се борите с морските лъвове.
— казали по-възрастните мъже на двамата племенници. Избрали най-силния от групата да ги придружава и поели към брега, за да се отправят незабавно към Сий Лайън Рок.
Третият племенник само наблюдавал. Изтичал при леля си.
— Дай ми чичовата шапка от невестулка — помолил я той.
С шапка на главата той хукнал към брега и за голямо учудване на бойците в лодката поискал да го вземат. Те се изсмели в понечили да го изблъскат с греблата си, ала той не помръднал. Хванал кърмата на кануто така, че не успели да потеглят. Всички били тъй нетърпеливи да тръгнат за Сий Лайън Рок, че не забелязали колко силен е той, та успява да задържи лодката въпреки усилията на шестима яки гребци.
Но понеже и той бил племенник на мъртвия вожд, на края го взели да изгребва водата от лодката, когато големите вълни започнат да я пълнят.
Трудно стигнали до скалата и едвам задържали кануто върху огромните вълни, докато по-големият брат успял да скочи на скалата. Тюлените се втурнали да спасяват живота и дома си. Братът се нахвърлил върху им и захванал да разбива главите им по назъбената скала, като през цялото време се опитвал да стигне до големия мъжкар, убил чичо му. На края си пробил път до него, сграбчил го за опашката и понечил да я разкъса на две. Но тюленът бил много по-силен и с един замах на мощната си опашка повалил и сплескал човека върху скалната площадка. В това време на скалата вече се покачил вторият племенник. И той скочил върху тюлена, но с един страхотен замах на опашката си тюленът убил и него.
Ужасени, останалите мъже тъкмо се канели да отплуват незабавно от скалата, когато третият племенник извикал:
— Стойте! Аз бях този, който пръв изтръгна клона от дървото и изви хвойната. Затова беше лесно за другите. Аз също се готвех усилено за тази битка, защото съм племенник на вожда и идвам да отмъстя за него. Вижте, аз нося неговата шапка и съм готов!
Мъжете загребали към скалата. Племенникът се спуснал към носа на лодката, задържал се там само за миг, после леко скочил на скалата. Разпъдил настрана по-дребните тюлени. Когато те се опитали да го нападнат, той ги хванал за опашките и ги запратил през главата си върху камъка, разбивайки черепите им. Два малки мъжкаря го връхлетели, но той ги подхванал и ги метнал в океана. Тогава към него се обърнал водачът на тюлените. Племенникът се отдръпнал зад него, сграбчил опашката му и я разкъсал на две. Така отмъстил за смъртта на своя чичо с кръвта на огромния тюлен, който убил. Силният, както изненаданите мъже в лодката започнали да го наричат, се върнал тържествено в селото и скоро станал главен вожд.

На бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сивозеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.
Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.
На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо, с розов абажур като шапката на персийския шах.
Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивозеленикавият мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката и, ставаха по-големи.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. —И защо луната не е една, а има три луни?
Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни като просени зрънца, разпилени по Млечния път.
А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората на беше вече страшна, а украсена със звезди.
Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.
— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?
Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:
Това не са три лупи. Това с полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за трита пигаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж, сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е! Тя цялата е затрупана със сняг и от клоните й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за Бялото момиче, ще ти донесе храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни? …
Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облаците камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто на шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвач, а дълбоко — гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.
А горе, над най-стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.
Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?
Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Тялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.
А както винаги, краят на приказката беше най интересен.
Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Но не можеше да мръдне на никъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз. Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.
Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемата, бе поставил Сърничката на бюфета — да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх,и често тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше и той като сърничката,като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една? …
Той по би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.
Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.
Момиченцето, което слушаше приказката по радиото за вожда на индианците и за Бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.
А сърничката на бюфета, в дъното на стаята
срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива на никъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!
Може би й стана мъчно.Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Някога петлите били мълчаливи птици. Лягали си вечер рано и се събуждали, като изгреело слънцето. Живеели си тихо и спокойно и ако не били буйните им опашки и червените гребени, трудно било да ги различиш от кокошките.
Веднъж в околностите на птичата държава се появил опасен крадец. Той бил най-големият враг на кокошето племе и носел чудноватото име Кукуригу.
Едно младо петле, което обичало да скита до най-отдалечените краища на държавата, първо научило за крадеца. През една нощ то чуло в съня си тихи стъпки, сепнало се и надало вик, колкото му глас държал:
— Кукуригуу!
От вика му се събудили неговите съседи.
— Какво има бе? — попитали го те. — Какво те е прихванало посред нощ, та се дереш?
— Кукуригу обикаля наоколо. Чух стъпките му.
— Вижте му ума! — казали недоволно старите петли. — Сънувал нещо и ни буди, за да ни разказва сънищата си… Хлапе такова! И му се скарали:
— Я да спиш, че утре ще ти проскубем опашката!
Тази нощ Кукуригу не посмял да влезе в кокошарника. Още разучавал през кои места да извърши нападението. На другата нощ отново бил на същото място. Петлето чуло в съня си стъпките му и пак разбудило с вик целия кокошарник:
— Кукуригууу!… Да внимаваме, братя! Кукуригу дебне наоколо!
— А бе ко-ко-кой му позволи на този малчуган да ни разваля съня? — възмутили се петлите. — Заслужава утре да го викнем в Съвета на старейшините и здравата да му опънем гребена!
— Повярвайте ми! — казало нажалено петлето. —  Може да ни се случи нещо лошо…
— Лошо! Ти ще ни учиш кое е лошо! Вчера излязло от черупката си!
Крадецът чул, че птиците са будни, и този път се отказал от намеренията си.
На третата нощ петлето, което имало много тънък слух, пак усетило, че Кукуригу е пристигнал. То събрало всички сили и извикало три пъти името му. Петлите и кокошките го чули, но се направили на заспали. „Нека си вика — мислели си те в полусън. — Широко му е около врата, па се чуди какви щуротии да измисли…"
И те не помръднали. А в това време Кукуригу се вмъкнал при тях с голям чувал, започнал да им извива вратовете и да ги хвърля в чувала. Сънените птици дори нямали време да крекнат.
Зачудило се петлето как да разбуди своите братя и сестри. По едно време разперило криле и започнало да пляска с тях. Плесне веднъж и извика: „Кукуригу!" Плесна пак и пак извика.
Най-подир петлите се разсънили, почнали и те да пляскат с крилете си и да викат името на крадеца. Вдигнал се страшен шум. Кукуригу грабнал чувала и — дим да го няма!
На сутринта птиците видели, че половината от тях били задигнати. Попаднал в дълбокия чувал на Кукуригу и целият Съвет на старейшините.
Тогава се събрали и решили да си изберат нов Съвет. Предложили петлето за председател, но то отказало — повече обичало да скита на свобода из широката държава, отколкото да заседава.
Все пак в негова чест било взето решение всяка нощ петлите да се будят по три пъти, да си разказват какво са сънували и да извикват с ясните си гласове:
„Кукуригу!"
И така до ден днешен.