Чуй всички приказки

Лакома крава влязла в чуждо жито. Пасла що пасла, тъпкала що тъпкала, но стопанинът на нивата я видял и след като я прогонил отишъл и се оплакал на кмета, който заповядал:
– За тази направена пакост собственикът на кравата да даде на стопанина на нивата толкова зърно, колкото да засипе цялата ми патерица! – И куцият кмет топнал по пода с долния край на патерицата си, която била доста дълга. Сума ти чували жито щели да са нужни, за да я покрият догоре.
Стопанинът на нивата с пострадалото жито се зарадвал, собственикът на кравата се ядосал, но цялото село било доволно от справедливото решение…
Минало някое време и в чужда нива влязла кравата на самия кмет. Докладвали му за това и му припомнили какво наказание е наложил при друг подобен случай.
– Знам, не съм забравил. Трябва да дам на стопанина на нивата жито, колкото да покрие патерицата ми. – И той се навел, та оставил патерицата си да легне на пода. Тя била дебела три-четири сантиметра и една кофа зърно щяла да я засипе цялата.
Така куцият „справедлив” кмет приложил и срещу себе си строгия закон.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2645″]

По цял ден Кот и Котаран
във хола си седяха.
Така на малкия екран
те ягуар видяха.
Обаче този ягуар
за тях си беше котка,
запътила се на пазар
или пък на разходка.
И изведнъж яви се там,
срещу му, слон грамаден,
но колкото да бе голям,
ягуарът го изяде.

Решиха Кот и Котаран,
че сигурно се крие
подобен глад и в тях събран:
„Ще пробваме и ние!”…

Едно магаре вместо слон
им вдигна апетита,
но в разрез със добрия тон,
то знаело да рита.

Какво се случи след това?
Как Марко ги нахрани?
Кот бе със счупена глава,
а Котаран – цял в рани.

Имало едно време едно малко врабче. То било живо и пъргаво и много нетърпеливо да полети към синьото небе.
— Внимавай. Почакай още малко. Ти си много мъничко, за да можеш да летиш — му казвали доста обезпокоени бащата и майката врабци. Но малкото било сърцато. След няколко опита, подкрепяно от внимателните криле на неговите родители, то повярвало, че е способно да прави дълги обиколки. Един прекрасен ден, като се възползувало от отсъствието на родителите си, които били отишли да търсят храна, то разперило криле и… довиждане!
— Хайде, връщай се! — викнали братчетата му. — Ако татко разбере, че си бягало, зле ще си изпатиш.
— Не, не! — отвърнало малкото врабче. — Аз ще направя просто един малък полет и бързо ще се върна!
И то отлетяло щастливо, като се дивяло на света, който се разкривал пред неговите очи.
Полетяло някое време и кацнало на едно клонче, като си рекло на ума: „Ще си почина малко и после ще се върна. Мисля, че се отдалечих множко… Хайде назад!“ — Но крилете му били станали тежки, сякаш от олово, и то не могло да ги помръдне.
— Търпение! Ще си почина още малко. — Но било толкова изтощено, че едва се държало върху клончето. Завило му се свят и… туп! — вироглавото врабче паднало на земята й си счупило едното крило.
За щастие един човек минал наблизо. Като го видял в такова окаяно положение, той му рекъл:
— Горкичкото! Не плачи, аз ще те занеса вкъщи. Ще те излекувам и ти ще можеш скоро да се върнеш у дома си.
Той се прибрал и показал на жена си раненото врабче. На нея не й се понравило това и се ядосала:
— Трябва да си полудял! Не ни стигат нашите грижи, та да се натоварим и с тази! И после още едно гърло в тази къща, това е съвсем невъзможно.
— Жено, не се сърди, не можех въпреки всичко да го оставя да умре… Аз сам ще се грижа за врабчето и ще деля с него храната си. То с нищо не ще те затрудни.
— Ти си господарят тука — отсякла жената.—Прави каквото щеш. Само гледай това врабче да не ми досажда.
Човекът кимнал в знак на съгласие, после прикрепил една пръчица към счупеното крило, направил удобно гнездо в една кутия и след като разделил с врабчето едно канче мляко, отишъл в зеленчуковата градина да му потърси червейчета.
Дните минавали. Крилото заздравяло, но врабчето не искало да се раздели с човека и да се върне у дома си:
— Ако искаш, ще остана цял живот при тебе.
—Е добре, остани, врабченце! Без тебе ще бъда самотен и тъжен. Но внимавай да не се спречкаш с жена ми.
Изминали дни, месеци и тяхната дружба все повече растяла.
Веднъж човекът трябвало да отиде в града да продаде няколко панера и поръчал на врабчето да кротува, докато той се върне. Врабчето му обещало и стояло мирно… докато един тас с кола, оставен до коритото, в който жената перяла, не привлякъл вниманието му. Врабчето взело да обикаля около таса, за да види по-добре тази чудна бяла течност.
— Бягай, врабче! — рекла жената. — Нямам друга кола. Ако разлееш таса…
И още недоизрекла, тасът се преобърнал! В гнева си тя грабнала ножицата и отрязала езика на горкото врабче, като викала:
— Махай се, неблагодарно врабче! Върви си у вас и да не съм те видяла повече!
Нещастното врабче, обляно в сълзи и страдайки ужасно, отлетяло бързо натам, където се намирало гнездото му. Човекът се завърнал и много се разстроил, като научил новината. Без да губи време, тръгнал да пита и разпитва, за да намери своя малък приятел.
— Зайо-байо — запитал той, — моля те, кажи ми, къде е гнездото на врабчето!
— Мини оттук, добри човече — на другата страна на реката.
— Моля ти се, катеричке драга, къде се намира домът на моя приятел — врабчето?
— От другата страна на планината, добри човече.
Човекът вървял дни и нощи, без да се спира, прехвърлял реки и долове, изкачвал планини, пресичал гори, докато стигнал до търсеното място. Той се срещнал с бащата и майката —врабци, наобиколени от множество малчугани, и като видял сред тях своя приятел, се разплакал от радост. Врабците го приветствували радостно и го нагостилй богато. Когато дошло време да си тръгва, те му дали едно ковчеже и му рекли:
— Ти си се отнасял много добре с нашето врабче, вземи това ковчеже, но не го отваряй, преди да стигнеш у дома си.
Човекът им поблагодарил, целунал своя приятел и както му заръчали, отворил ковчежето чак когато се прибрал в къщи. За свое най-голямо учудване там намерил безброй диаманти, златни предмети, скъпи тъкани. Завистливата жена се провикнала:
— Всичкото за тебе и нищичко за мене! И то след като съм се трудила толкова много заради това врабче! — И тя поела пътя към дома на врабчето.
— Ей, зайо — запитала тя, — знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
— От другата страна на реката, добра жено.
— Катерицо, знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
— От другата страна на планината, добра жено.
Врабците приели жената, както били приели и нейния мъж. Като я слушали да повтаря безспирно, че тя е направила голяма жертва да храни един неблагодарник, те я отрупали с извинения и благодарности.
Когато свършило угощението, те поставили две ковчежета пред жената. Едното било малко и грозничко, другото по-голямо и шарено.
— Ти си била така добра и търпелива с нашия син, затова ние искаме да ти предложим едно от тези ковчежета — казали те. — Но отвори избраното от тебе чак когато се прибереш в къщи.
Разбира се, жената избрала голямото ковчеже, което било също и по-тежко. И без дори да благодари на врабците, си тръгнала.
,,Кой знае какви хубави неща има в него! — си мислела тя. — Аз ще стана богата и всички ще ме уважават. Ще отида в града и ще имам най-хубавия от всички палати!“
И продължавала да прави хиляди и хиляди кроежи. Насред пътя любопитството й надделяло. И тъй като не могла повече да чака, жената отворила ковчежето. Но едва повдигнала капака му, зли дяволчета наскачали по лицето й, заиграли около нея, като й се кривели. Изиграна и изплашена, тя побягнала с всички сили като луда.
Така тича тя и досега. Ако ви се случи да видите жена, която тича, сякаш дяволът я гони, не я спирайте. Това е тя, лошата жена, която отрязала езика на бедното врабче.
Мъжът й, напротив, раздал всичкото си богатство на бедняците от селото и си построил малка къща, редом с къщичката на врабчето. Той притежавал едно безценно съкровище, съкровище, което не може да се купи с всичкото злато на света: един приятел искрен и предан.

В едно време на брега на едно море живеел беден рибар на име Кендзо Синобу. Цялото му богатство било една схлупена колиба, стара лодка и бамбукова въдица.
Веднъж през един студен ветровит ден някой почукал на колибата на Кендзо. Кендзо отворил вратата и видял на прага изнемощял старец.
— Позволи ми да пренощувам тук — помолил му се странникът. — Дълъг път съм извървял без почивка и сега те моля да ми дадеш подслон и да утолиш моя глад.
Кендзо се смутил.
— Уважаеми учителю, аз съм твърде беден и мога да ви предложа за вечеря само една рибка — казал той и посочил огнището, където в едно котле се варяла някаква малка рибка.
— Но нали ти вариш тая риба за себе си? — попитал странникът.
Сега Кендзо за първи път в живота си излъгал:
— Аз току-що вечерях и съм съвсем сит — почнал да уверява той госта. — Не се отказвайте от скромното ми угощение и, моля ви се, не мислете за мене!
Когато странникът се навечерял, Кендзо го сложил да спи на своята рогозка, а сам, гладен, легнал направо на пръстения под.
През нощта Кендзо се разбудил от стенанията на странника.
— Какво ви е, учителю, да не сте болен? — обезпокоил се Кендзо.
— Студено ми е, много ми е студено. Ако не запалиш веднага огън, ще умра.
„Какво да правя? — помислил си Кендзо. — В къщи нямам вече нито съчка. Нима не ще мога да спася този почтен човек и той ще умре по моя вина?“
И Кендзо грабнал брадвата и изтичал на брега, където стояла неговата стара лодка. Рибарят вдигнал брадвата и скоро лодката му се превърнала в купчина трески. Върнал се в къщи Кендзо и запалил огън в мангала.
Когато в колибата се стоплило, странникът станал от рогозката и казал:
— Благодаря ти, сега отново съм здрав. Кажи ми какво е най-съкровеното ти желание?
Без да се колебае, Кендзо отговорил:
— Искам всички японци да притежават мъдрост, здраве, честно спечелено богатство, храброст, знания и веселие.
Като чул тези думи, странникът казал:
— Тези човешки блага се пазят в едно сандъче на върха на Златната планина. Над тях бди Синият дракон. Мнозина смели хора са се опитвали да изкачат Златната планина, но пътят е труден. Хиляди смъртни опасности дебнат онзи, който се опита да получи тези блага.
— Няма да се уплаша от нищо — казал Кендзо. — Само ми кажете къде се намира Златната планина.
Странникът отговорил:
— Върви все на юг, но помни едно: до Златната планина може да стигне само този, който обича своя народ повече от самия себе си и който няма да отстъпи и пред самата смърт!
Като казал това, странникът се сбогувал с Кендзо и се отправил към вратата. На прага той се обърнал и промълвил:
— Ние пак ще се видим с тебе. Сбогом.
Рано сутрин Кендзо тръгнал на път. Двадесет дни той вървял все на юг, както му казал странникът. На двадесет и първия ден стигнал до брега на една широка река. Нейните вълни с шум се разбивали в крайбрежните скали.
Кендзо се замислил: „Как да премина на отсрещния бряг?“ Изведнъж той забелязал наблизо нечий дом и се отправил към него. Там той попитал стопанина:
— Уважаеми господине, къде мога да намеря лодка, за да премина на другия бряг?
— Какво сте намислили, какво сте намислили! — замахал с ръце стопанинът. — Никой на света не е успял да преплава тази река! Нейното течение е толкова бързо, водовъртежите така ужасни, че всеки, който се е опитвал да мине на другия бряг, е загивал.
— Но аз непременно трябва да отида на другия бряг! — извикал Кендзо.
— Нито един смъртен не е успял да преплава тази река — повторил стопанинът.
— Да имах малко коприна, веднага бих преминал на другия бряг— извикал Кендзо.
— Аз ще ви дам коприна — казал стопанинът. — Само че все пак не разбирам как ще преминете реката.
Като взел коприната, Кендзо веднага започнал да прави от нея Огромно хвърчило. Когато хвърчилото било готово, Кендзо се обърнал към стопанина със следните думи:
— Моля ви се, завържете ме за хвърчилото и го пуснете във въздуха! Щом вятърът ме отнесе на другия бряг, аз ще прережа връвта и ще се спусна на земята.
Стопанинът започнал да разубеждава смелия момък:
— Можете да се пребиете. По-добре останете да живеете в моя дом и аз ще ви дам за жена своята единствена дъщеря красавица! А след моята смърт ще станете собственик на земите и горите ми.
В сърцето на Кендзо обаче горяло само едно желание — да направи своя народ щастлив. И той рекъл:
— Японската пословица казва: „Който иска да отнеме вълшебния камък от дракона, той трябва да се бие с дракона!“ Който пък е решил да направи своя народ щастлив, той не бива да се страхува за живота си!
— Нека бъде, както вие искате — казал стопанинът и се заловил за работа.
Привързал Кендзо за хвърчилото и то се издигнало в облаците. Носено от вятъра, то бързо прелетяло през широката и бурна река. В това време вятърът утихнал и Кендзо почнал да се спуска към земята. Щом краката му докоснали земята, той радостно възкликнал:
— По-скоро на път, не бива да губя нито минута!
Но не бил направил и няколко крачки, когато изведнъж от храстите изскочил тигър. И в същото време Кендзо чул зад гърба си странно съскане. Обърнал се и видял, че към него пълзи боа. За Кендзо нямало спасение: пред него бил тигърът, а зад него боата. И двете животни — и тигърът, и боата — искали да изядат бедния Кендзо и никой от тях нямал желание да отстъпи своята плячка на другия.
Внезапно се чул страшен шум и от небето като стрела се спуснал огромен орел. Орелът грабнал Кендзо и се издигнал толкова високо във въздуха, че Кендзо изгубил от поглед земята. Кендзо веднага разбрал: орелът го носел в гнездото си, за да го разкъса там.
Когато орелът започнал да се спуска, Кендзо видял под себе си бушуващ океан и крайбрежни скали. Оставало орелът да размаха още няколко пъти криле и щял да се намери в своето гнездо. Внезапно орелът забелязал, че в гнездото му е влязла една маймуна и се готви да изяде орлетата му. Орелът изпищял пронизително, пуснал от нок¬тите си човека и се стрелнал към маймуната.
Кендзо полетял надолу и огромните вълни го понесли далеч в океана.
„Нима ще загина, без да съм се сдобил с щастие за своя народ?“— тъжно помислил Кендзо.
В този миг той забелязал близо до себе си един кит. Като събрал последните си сили, Кендзо доплувал до кита и се покатерил на гърба му. Скоро на кита му омръзнало да лежи на едно място и като вдигнал наоколо си грамадни вълни, великанът се отправил на път.
Измореният Кендзо легнал на гърба на кита и сам не забелязал как заспал. Когато се събудил, той видял наблизо бряг. Без да мисли много, Кендзо се хвърлил във водата и заплувал.
Щом стъпил на песъчливия бряг, той паднал от умора и глад и изгубил съзнание. Лежал на земята, докато го забелязало най-после едно момче, което карало към брега един вол. Момчето видяло Кендзо и почнало да му духа с ветрило. Кендзо отворил очи, но не можел да се изправи на краката си. Тогава момчето му помогнало да се качи на вола и го повело към близката бамбукова гора.
В гората имало една голяма къща. От къщата излязъл стопанинът и попитал момчето:
— Кого си довел?
— О, татко! — извикало момчето. — Този човек лежеше без съзнание на брега на океана и аз не можех да не му дам помощ.
Тогава бащата похвалил момчето, помогнал на Кендзо да влезе в къщата, нахранил го и го сложил да спи.
Дълго спал Кендзо, а когато се събудил, в стаята му влязъл стопанинът на къщата и го попитал:
— Кажете, многоуважаеми, накъде сте тръгнал?
— Отивам на върха на Златната планина, за да получа за народа си мъдрост, здраве, богатство, знания, храброст и веселие.
— Чувал съм за тази планина — казал бащата на момчето. — Но ако ви е скъп животът, не ходете там! Никой не се е връщал жив оттам. Останете в къщата ми и живейте, колкото искате!
— Не! — казал решително Кендзо. — Не ме убеждавайте ! Докато съм жив, нищо не може да ме задържи на половината път.
И Кендзо отново тръгнал на юг.
Преминал той безлюдна степ, преплувал огромно езеро, промък¬нал се през непроходима гора и видял пред себе си безкрайна пустиня. Три дни вървял Кендзо по горещата пустиня, измъчван от глад и жаж¬да: на четвъртия забелязал в далечината върха на Златната планина.
Зарадваният Кендзо се спуснал към планината и по пладне бил вече в подножието й. Без да се спира, Кендзо започнал да се изкачва към върха.
Едва изминал малко път, и някъде отгоре ненадейно се раздал силен глас:
— Ни крачка напред! Иначе ще бъдеш разкъсан!
Но не било лесно да се изплаши Кендзо. Той извадил меча си и Се спуснал напред. И изведнъж от всички страни го заобиколили страшни кучета. Те стоели около Кендзо с разтворени уста и яростно светкащи очи.
Отново се чул глас отгоре :
– Обърни се гърбом към кучетата, махай се оттук и кучетата няма Да те закачат ! Но ако направиш макар и една крачка напред, те Ще те разкъсат на парчета.
Кендзо ударил най-близкото до него куче и то веднага избягало с подвита опашка. Останалите кучета пронизително завили и затракали със зъби. Кендзо отново ударил с меча си най-близкото куче и това куче също подвило опашка и се отдалечило.
Тогава Кендзо разбрал, че кучетата са страшни само за оногова, който пред опасността не тръгва напред, а назад, и затова стремително се втурнал напред. Свирепите кучета жално заскимтели и изчезнали. Но изпитанията на смелия Кендзо не се свършили. Не успял да направи той и няколко крачки, когато видял пред себе си една красива девойка. Девойката тичала срещу него, простирала ръце и повтаряла една-единствена дума:
— Помощ ! Помощ !
— Кой е посмял да те обиди? — попитал Кендзо.
— Избягах от Синия дракон. Той ме преследва, спасете ме!
— Не бой се, аз ще те защитя! — високо извикал Кендзо и вдигнал меча си нагоре.
— Знайте обаче, че никакъв меч не може да погуби Синия дракон! Но тук наблизо има пещера, в която някога са живели боговете. В нея Синият дракон не влиза…
— Тогава да побързаме към нея! — зарадвал се Кендзо.
Девойката изтичала напред, а Кендзо след нея.
Когато влязъл в пещерата, Кендзо дълго не можел да се опомни от изумление. Сред пещерата била сложена масичка, отрупана с множество ястия и кани с вино.
— Добрите богове са помислили за нас! — радостно извикала девойката. — Вижте какви прекрасни ястия, какви приятни вина са ни оставили те!
И като поканила Кендзо да седне на белоснежната рогозка, девойката започнала любезно да го угощава.
Тя му пълнела чашата ту от една кана, ту от друга. Такива вкусни вина Кендзо никога през живота си не бил пил.
Скоро Кендзо заспал. Когато се събудил, едва не умрял от ужас: девойката била изчезнала, а сам той бил прикован с дебела верига към стената на пещерата.
Горкият Кендзо лежал в пещерата и чакал появяването на ужасния дракон. Но драконът не се показвал.
Много дни изминали, откакто Кендзо се събудил прикован към стената на пещерата. Мъчели го глад и жажда; всеки ден силите на нещастника намалявали все повече и повече. И когато Кендзо се при¬готвил вече да умре, в пещерата изведнъж се извил вятър, стените потреперали и пред рибаря се появил Синият дракон.
Драконът бил страшен. Върху змийската му шия се въртяла огромна конска глава с волски уши. Коремът и гърбът на дракона били покрити със сини люспи.
— Върви си доброволно и аз няма да те пипна! — изхъркал драконът. — Ако не го сториш, ще те уморя от глад!
— Докато съм жив, аз няма да се откажа от мечтата си да направя своя народ щастлив! — отвърнал Кендзо.
Драконът отворил уста и пещерата се изпълнила със смрадлив дим. Отново се извил вятър и отново потреперали каменните сводове на пещерата. Когато димът се разсеял, дракона го нямало вече. Той изчезнал. Но в пещерата изведнъж нахълтали десет демона. Всеки от тях се приближавал към Кендзо и му казвал:
— Върви си доброволно и ние ще ти дадем толкова злато, колкото можеш да носиш!
И на всеки от тях Кендзо отговарял:
— По-добре да умра, отколкото да се върна в родината си без сандъчето с човешките блага!
Тогава демоните грабнали железни тояги и почнали да бият Кендзо. След всеки удар те го питали:
— Ще се махнеш ли оттук?
И всеки път той отговарял:
— Не!…
Нищо не могли да постигнат демоните и те побързали да отидат при своя покровител.
С бесен рев се втурнал Синият дракон в пещерата. Той разкъсал веригата, с която Кендзо бил прикован за стената, замъкнал го до един огромен водопад и го хвърлил във водната бездна. Но щом Кендзо изчезнал в бурните струи, драконът го измъкнал и му казал :
— Върви си и аз ще ти дам толкова бисери, колкото можеш да носиш!
— Не! — извикал Кендзо. — Не !
— Е, тогава краят ти е настъпил! — изръмжал разяреният дракон.
Той привързал Кендзо за една висока елха, а над главата му
с помощта на сто въжета прикрепил огромен камък. Като направил това, драконът казал :
— Този камък се държи на сто въжета. Всяка секунда аз ще прерязвам по едно въже. Ако след сто секунди ти не се признаеш за победен, камъкът ще ти смаже главата!
И като казал това, той започнал да прерязва въжетата. Изминали се деветдесет и девет секунди. Сега камъкът се държал само на едно въже.
— За последен път те питам: ще се махнеш ли оттук или не! – изревал драконът.
— Не! – отговорил отново Кензо – Не!
— Умри тогава! – извикал драконът разярен и замахнал с меча си да пререже и последното въже, на което се държал камъкът.
В този момент екнал страшен глас:
— Спри!
Кензо вдигнал очи и видял близо до дракона същия онзи странник, който му разказал за Златната планина и за съндъчето с човешките блага. Странникът бил облечен в червени копринени дрехи: в дясната си ръка държал златна пръчица.
Злият дракон дори не погледнал към странника. Той замахнал с меча си и разсякъл последното въже, на което се държал огромния камък. Но странникът, който всъщност бил могъщ вълшебник, докоснал камъка със златната си пръчка и той паднал в краката на привързания за елхата Кензо.
— Ще те разкъсам! – изревал драконът и бълвайки смъртоносен пламък се спуснал към вълшебника. Но вълшебникът изведнъж се превърнал в могъщ великан. Като видял това, драконът се превърнал в лъв.Тогава вълшебникът отново приел човешки образ, вдигнал нагоре златната си пръчка и от облаците върху лъва се посипали остри стрели.
Лъвът изревал от болка, подскочил нависоко и изчезнал:
— Вие победихте Синия дракон! – извикал привързания за дървото Кензо.
Но вълшебникът не бързал да се радва. Той извадил едно огледало, сложил го на земята и в него се отразило всичко, което ставало в облаците. Кендзо видял на небето дракона, който се прицелвал във вълшебника с отровна стрела. Вълшебникът отново вдигнал към небето златната си пръчица и драконът полетял надолу. Щом стъпил на земята, той се превърнал във вълк и се спуснал да бяга. Вълшебникът в миг приел образа на тигър и полетял след вълка. Тогава вълкът се превърнал в ястреб, а вълшебникът в могъщ орел. Но в същия миг, когато орелът настигнал ястреба, ястребът свил криле, паднал в тревата, превърнал се в къртица и се скрил дълбоко в земята. Веднага орелът се превърнал в глиган и почнал да разравя скривалището на къртицата. Къртицата изскочила изпод земята и се превърнала в камък, който се търкулнал надолу по планината. Тогава странникът отново приел своя образ, докоснал камъка със златната си пръчица и камъкът се пръснал на малки парчета, които се превърнали в отровни мухи. Странникът взел шепа пясък, подхвърлил го нагоре и във въздуха полетели множество врабци. Врабците се нахвърлили върху мухите, почнали да ги кълват и скоро от всички мухи оцеляла само една. Кендзо я забелязал, когато тя била вече високо в небето. Още миг и тя щяла да се скрие в облаците. Но странникът духнал към облаците и цялото небе се покрило с паяжина. Мухата се оплела в тази паяжина.
Кендзо видял как мухата се мъчела да се отърве от паяжината. Но колкото повече се мъчела тя, толкова повече се уплитала. Вълшебникът хвърлил върху мухата златната си пръчица, мухата изведнъж се превърнала в дракон, който разкъсал паяжината и полетял надолу. Като паднал на земята от такава височина, драконът се пребил.
Тогава странникът отвързал Кендзо от дървото и му казал:
— Ти не щадеше живота си, за да направиш щастлив своя народ, и затова аз ти се притекох на помощ. Ти не се уплаши от смъртта, не се отрече от мечтата си, затова злите сили не можаха да те погубят. Иди на върха на Златната планина! Сега пътят дотам е открит за тебе.
Кендзо така се зарадвал, че забравил умората си, и бързо се отправил към върха. Там той веднага видял златното сандъче, грабнал го и се затичал надолу.
Денем и нощем вървял сега Кендзо към родината си. Той бързал да стигне в Япония, за да дари своя народ с всички човешки блага. Като стъпил на родната земя, Кендзо отворил капака на сандъчето и оттам излезли Мъдростта, Здравето, Богатството, Храбростта, Знанието и Веселието.
Казват, че тези човешки блага и досега съществуват на земята, но може да ги получи само този, който никога не се грижи за себе си, а мисли само за щастието и благополучието на своя народ.

Имало едно време придворен рибар. Всеки ден ловял риба за царския дворец. Една сутрин дълго чакал край морето с въдицата, но никаква риба не приближавала. Така чакал цял ден. Надвечер тръгнал да си отива. Но чул глас от водата:
— Не си отивай още. Ако ми обещаеш, че ще ми дадеш онова нещо, за което ще ти съобщи жена ти, като си идеш тази вечер, ще наловиш риба, колкото искаш.
— Съгласен съм — рекъл рибарят.
И наистина, за малко време той наловил много риба, която занесъл в двореца.
Като се върнал в къщи, жена му съобщила, че ще има детенце.
Рибарят разбрал колко скъпо ще трябва да заплати изобилния лов.
На другия ден гой отишъл в двореца и разказал на царя какво му се случило.
Царят се замислил и рекъл:
— Не бой се, рибарю! Като се роди детето, ще го донесеш в двореца. Аз не ще позволя да падне косъм от главата му.
Зарадвал се рибарят, отишъл си в къщи и съобщил радостната вест на жена си.
Като се родило детето, занесли го в двореца. Царят заповядал да го гледат като царско дете. Като порасло, не го пущали да ходи никъде само. Един де» то рекло на царя:
— Царю честити, моля те, пусни ме да отида с моя татко за риба. Много ми се иска да видя как татко хваща големите риби.
— Не бива — рекъл царят. — Ти не трябва да отиваш на морето, защото може да ти се случи лошо.
— Но аз ще бъда с моя обичан татко. Той ще ме пази по-добре от най-добрата стража.
Царят нямало що да стори и пуснал момчето.
То отишло с баща си край морето.
Цял ден ловили риба. Надвечер тръгнали да си отиват. Като повървели доста, момчето се сетило, че забравило шапката си в лодката. То се върнало да я вземе. Щом скочило в лодката, тоз миг тя тръгнала бързо навътре в морето. Момчето взело веслата, но колкото и да гребяло към брега, лодката отивала все по-навътре в морето.
Момчето плавало цяла нощ. На сутринта стигнало до бял бряг. Слязло от лодката и тръгнало навътре в бялата страна. Срещнало белобрад старец. Попитало го:
— Как се казва тая страна, дядо?
— Бялото царство, сине. А ти отгде идеш и какво дириш тука? Момчето разказало всичко, каквото се случило с него. Старецът му рекъл:
— Ако вървиш все направо, ще видиш три царски дъщери, заровени в земята. Само главите им се подават. Първата ще те повика да я изровиш. Същото ще направи и втората, но ти се престори, че не ги виждаш, нито ги чуваш. При третата царска дъщеря ще се спреш и ще направиш всичко, каквото те помоли. Така ще намериш щастието си.
Старецът изчезнал, а момъкът тръгнал към девойките. Като минал край първата, тя извикала:
— Моля ти се, момко, ела ме изрови!
Но момъкът се престорил, че не я чува, и отминал.
Отлитнал до втората царска дъщеря и тя извикала:
— Момко, момко, моля ге, изрови ме!
Но момъкът се престорил, че не я чува. Заминал нататък и стигнал до третата царска дъщеря. Тя извикала:
— Момко, моля ти се, ела при мене.
Той отишъл при царската дъщеря и тя му рекла:
— Ако направиш това, за което те помоля, ще можеш да се ожениш за една от нас.
Момъкът отвърнал:
— Готов съм да направя всичко, каквото ти поръчаш, хубаво девойко.
Тогава царската дъщеря добавила:
— Ние сме три царски дъщери, омагьосани от три змея да седим
зарове ни тука. По-рано живеехме в двореца, който се намира на края на гората. Сега ти трябва да идеш в омагьосания дворец и да се оставиш три нощи да бъдеш измъчван от трите змея. Ако издържиш на това мъчение, ще можеш да ни избавиш. Като стигнеш до вратата на двореца, ще видиш два лъва. Мини помежду им. Нищо лошо няма да ти сторят. Ще влезеш в тъмна стая. Легни там. След малко ще дойде змеят и ще почне да те бие. Ти гледай да полееш раните си с вода от стъклото, което виси закачено на стената. От това тозчас ще оздравеят раните ти. Грабни тогава меча, който виси до стъклото, и убий змея!
Момъкът направил така, както го научила царската дъщеря. Минал между двата лъва, влязъл в тъмната стая, легнал в леглото. Дошъл триглав змей и почнал да бие момъка с три тояги. Момъкът издържал боя. Когато змеят престанал да го бие, незабелязано се промъкнал до стената, взел скришом стъклото, намазал се с чудноватата вода и тоз-час раните му оздравели. Той скочил, грабнал меча и погубил змея.
На сутринта момъкът напуснал двореца. Отишъл при царските дъщери. Те били вече до пояс заровени в земята.
Втората нощ дошъл шестглав змей и почнал да бие момъка е шест тояги. Но момъкът и тоя път изтраял боя, намазал раните с лековитата ггчност, грабнал меча и погубил и втория змей.
На сутринта отишъл пак при царските дъщери. Видял ги, че били заровени до коляно.
Третата нощ дошъл змей с девет глави и с девет тояги. Започнал още по-жестоко да бие момъка. Тоя път момъкът не изтраял, паднал в несвяст. Змеят го вдигнал и го хвърлил към стената. Стъклото паднало, течността се изляла върху момъка и той тозчас оздравял, грабнал меча от стената и погубил змея.
На сутринта отишъл при царските дъщери и видял, че те били напълно изровени от земята.
Момъкът се оженил за най-малката царска дъщеря и заживял с нея честито. Като умрял баща й, той наследил престола.
Минали се много години и младият цар пожелал да отиде при родителите си. Царицата не го пущала. Но той настоявал да отиде. Тогава жена му рекла:
— Ще те пусна, ако ми обещаеш, че като отидеш при родителите
си, ще правиш само това, каквото ти каже баща ти, а няма да се вслушваш в съветите на майка си.
Царят й обещал. Тя му дала чудноват пръстен и рекла:
— Който притежава този пръстен, ще му се изпълнят две желания.
Младият цар пожелал да отиде при родителите си и тозчас се намерил в бащината си къща.
Майка му и баща му не можели да се нарадват на своя хубав син и на разкошната му премяна.
Като постоял синът няколко дена в къщи, майка му рекла:
— Слушай, сине, ти трябва да отидеш в двореца, за да те види царят какъв хубав юнак си станал.
Но бащата се намесил:
— Няма за какво да отива. Щом иде в двореца, царят ще му завиди на хубостта и на премяната, та може да му стори нещо лошо.
— Не — рекла майката, — той трябва да отиде. Царят беше толкова добър да го отгледа в двореца! Бил му е като баща. Как може сега да не го зачете и да не отиде при него?
И майката настоявала и се молила дълго на сина си да отиде в двореца. Най-после той се съгласил и отишъл.
Но младият цар бил толкова добре облечен, че по премяна над¬минавал царя. Явила се и царицата. Царят я представил на момъка и рекъл:
— Ето моята царица. Навярно и твоята жена е толкова млада и хубава като моята.
Без да размисли, младият цар отговорил:
— Да, царю честити. Ех, защо не е сега тя при мене, да видите каква е хубава!
Щом изрекъл тия думи, тоз миг жена му застанала край него. Тя била много натъжена и му рекла:
— Защо не удържа обещанието си? Защо не послуша баща си?
Сега трябва веднага да си отида. А ти не можеш да пожелаеш повече нищо от чудноватия пръстен.
тя му подала друг пръстен, на който било издълбано името й, па добавила:
— Запази този пръстен за спомен. Аз си отивам в Бялото царство, което мъчно се намира. Сбогом!
Като казала тия думи, младата царица изчезнала.
Младият цар се натъжил много и всеки ден мислел какво може да направи, та да се върне при своята царица.
Един ден той напуснал двореца и тръгнал да дири Бялото царство.
Вървял, вървял, стигнал до една планина. Сред планината срещнал млад човек.
— Добра среща, човече!
— Добра стига, момко! Къде така из планината?
— Тръгнал съм да диря Бялото царство. Можеш ли ми каза къде се намира?
— Не зная, момко — отговорил човекът, — но ще свикам всички животни от гората. Аз съм техен господар. Може би някое животно ще знае къде се намира Бялото царство.
Човекът изсвирил с рог.
Надошли всички жители на гората.
Господарят им ги попитал:
— Знае ли някой къде се намира Бялото царство?
Но никое животно не знаело.
Господарят на животните дал на пътника чудновати обуща и рекъл:
— Като обуеш тия обуща, тозчас ще се намериш много далеч от тука, при моя брат. Той е господар на птиците и може би знае
къде се намира Бялото царство. Като стигнеш при брат ми, обърни обущата към моето господарство и те сами ще си дойдат.
Пътникът стигнал до господаря на птиците с помощта на обущата. Обърнал обувките и те сами се върнали при господаря на животните.
Пътникът попитал господаря на птиците дали знае къде се намира Бялото царство.
— Не — отговорил той, — не зная. Но ще свикам всички птици, може някоя да знае.
Свикал птиците. Попитал ги, но никоя не знаела къде се намира Бялото царство.
Господарят на птиците дал на пътника обуща и му рекъл:
— Щом обуеш тия обуща, тозчас ще отидеш в царството на брат ми. Той е господар на рибите. Попитай него. Той може би ще знае
Но не забравяй да ми върнеш обущата, както върна братовите ми обуща.
Пътникът благодарил, обул обущата, стигнал при господаря на рибите. Върнал обущата и рекъл:
— Не знаеш ли, господарю на рибите, къде се намира Бялото царство?
— Не знам, пътниче, но ще попитам рибите.
Той свикал всички риби и ги попитал:
— Знае ли някоя от вас къде се намира Бялото царство?
Никоя не знаела. Най-после пристигнала най-старата риба, Попитали и нея:
— Зная къде се намира. Оттам ида. Тамошната царица, чийто мъж отдавна е изчезнал, ще се омъжи утре за втори път.
И рибата разказала на своя господар къде се намира Бялото царство. Тогава господарят рекъл на пътника:
— Тръгни по същия път, по който си дошъл, и върви нататък. Ще стигнеш кръстопът. Ще видиш трима момци, които се карат за една шапка. Тя е чудновата. Като я наложиш, ставаш невидим и каквото пожелаеш, тозчас ще се изпълни. С помощта на тази шапка ще отидеш в Бялото царство. Но гледай с хитрост да вземеш шапката.
Пътникът стигнал при момците, които се карали за шапката. Той им рекъл:
— Защо се карате, бе хора? Дайте да държа шапката, а вие се надбягвайте! Който надбяга, той ще вземе шапката.
Момците се съгласили. Дали шапката на пътника и се нагласили и тримата да хукнат по даден знак и да видят кой най-напред ще стигне до отсрещното дърво.
Но пътникът наложил шапката, станал невидим и пожелал да отиде при царицата в Бялото царство.
И наистина, тозчас се намерил в двореца. Отначало царицата не го познала. Той бил много слаб и бледен от дългия път и големите грижи. Но пътникът й показал пръстена и тя разбрала, че той е нейният мъж. Много се зарадвала. Съобщила на момъка, за който щяла да се омъжи втори път, че мъжът й се върнал, и заживели си пак младият цар и хубавата царица радостно и честито.

Един жабок-измамник от Северозападния бряг шумно се хвалел на неколцина свои приятели жабоци за голямата си бързина.
— И елен да има смелост да се мери с мен, ще остане много назад — заявил той.
Силен смях се дочул от края на поляната, близо до мястото, където се намирали жабоците. Обърнали се и видели голям елен-самец.
— Защо се смееш, Елене? — запитал Жабокът-самохвалко.
— Защото дългият ти език върви много по-бързо от дългите ти крака, Жабок — отвърнал Еленът.
— Значи се страхуваш да се надбягваш с мен? — попитал Жабокът.
— Не — отвърнал Еленът, когато престанал да се смее.
И тъй решили да уредят състезание между Жабока и Елена. Намислили да започнат при изгрев слънце на следния ден. Състезанието щяло да бъде дълго, през поля и блата, през потоци и ручеи, та чак до един голям камък в подножието на висок хълм. Когато се спуснал здрач, надлъж и шир се разнесло високото крякане на насъбраните жабоци.
На другия ден, когато слънцето изгряло, на мястото, където щяло да започне състезанието, се събрали много жаби. Нито един елен обаче не дошъл да гледа надбягването, тъй като Еленът се срамувал да каже на приятелите си, че ще се надбягва с Жабока.
Един жабешки водач дал сигнал „Старт!" и Еленът се втурнал напред тъй стремително, че не видял дали Жабокът тръгнал. След първите няколко големи скока Еленът забавил бяг и си помислил колко бил глупав да склони да се надбягва с един жабок. Другояче помислил обаче, когато видял Жабока да подскача бързо до пътечката, недалеч пред него. Еленът се затичал бързо и решил, че Жабокът вече е останал далеч зад него. Тъкмо тогава видял Жабока отново да подскача току пред краката му.
Тогава Еленът се затичал колкото може по-бързо, но докато се носел по пътеката край блатата и бреговете на потоците, тук и там виждал Жабока да подскача пред него. Един път Жабокът дори се обърнал и махнал с ръка на Елена, сякаш да му каже: „Бързай!" Това много ядосало Елена.
Когато изминали по-голямата част от разстоянието. Еленът се понесъл пред Жабока и повече не го видял. Тогава той със сигурност решил, че за последен път изпреварва Жабока. И бил прав. Не го изпреварил повече. Но когато стигнал до големия червен камък, Жабокът вече го чакал под него.
— Много бавно тичаш, Елене — изсмял се той.
Еленът тъй се засрамил, че не отговорил. Запътил се към гората с наведена глава.
Онова, което Еленът не знаел, било, че жабата, която изпреварвал по пътя си, не бил Жабокът, нито била една и съща жаба. Много жаби помогнали на лукавия Жабок да спечели състезанието с подскачане тук и там, влизайки в състезанието на различни места по пътеката. А Жабокът се запътил към червения камък веднага щом започнало надбягването. Той тръгнал по една кратка и лесна пътека и стигнал до мястото, където зачакал Елена дълго преди измаменото животно да пристигне на финала.

Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата «плача».
Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2626″]

Един стар библиотечен мишок отишъл да навести братовчедите си, които живеели на тавана и слабо познавали снета.
— Не познавате света — казал той на своите срамеж­ливи роднини — и по всяка вероятност не знаете дори да четете.
— Ех, ти си учен — въздишали те.
— Например яли ли сте някога котка?
— Ех, ти знаеш толкова работи. При нас котките ядат мишките.
— Защото сте невежи. Аз съм изял няколко и уверявам ви, не казаха и «ай!».
— Какъв вкус имаха?
— На хартия и мастило, според мене. Но това нищо не е. Яли ли сте някога куче?
— Ах, никога!
— Аз изядох едно тъкмо вчера. Вълча порода. Какви зъби имаше… Да… остави се да го изям съвсем спо­койно и дори не каза «ай!».
— И какъв вкус имаше?
— На хартия, на хартия. А носорог яли ли сте?
— Ех, ти знаеш толкова работи. Ние никога не сме виждали носорог. На какво прилича: на сирене или на каш­кавал?
— Прилича на носорог, разбира се. А яли ли сте слон, монах, принцеса, коледно дърво?
Тъкмо в тоя миг котката, която слушала разговора иззад един сандък, се хвърлила със заплашително мяукане. Била истинска котка от плът и кръв, с мустаци и нокти. Мишлетата избягали в дупката, останал само мишокът от библиотеката, който от изненада застинал като закован на крачката си, сякаш бил паметник. Котаракът го сграб­чил и започнал да си играе с него.
— Ти ли си мишокът, който яде котки?
— Аз, ваше превъзходителство… Трябва да разбе­рете, че… Като седя винаги сред книгите…
— Разбирам, разбирам. Ядеш ги нарисувани. Напе­чатани в книгите.
— Да, понякога, но само с учебна цел.
— Сигурно. И аз почитам литературата. Но не ти ли се струва, че би трябвало да се поучиш малко и от действи­телността? Тогава би узнал, че не всички котки са напра­вени от хартия и не всички носорози се оставят да бъдат изгризани от мишките.
За щастие на бедния пленник котаракът се отвлякъл за миг, защото видял един паяк да лази по пода. Библио­течният мишок на два скока се върнал между своите книги, а котаракът трябвало да се задоволи да изяде паяка.

Когато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си. Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шап-ката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червеин есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели. Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил звел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода. Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към
океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я молил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била при¬чината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Грванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената-поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.