Чуй всички приказки

Живяла някога една бедна вдовица с едничкия си син. И ето че селският псалт отишъл веднъж при вдовицата и рекъл:
— Аз съм сам човек, дай ми своя син. Ще го осиновя, ще го храня и обличам, пък ще го науча и да чете и да пише — грамотен човек ще го направя.
Вдовицата се съгласила.
Псалтът й дал пари — гледай само какво добро ти правя значи — и отвел момъка със себе си. А се оказало, че псалтът си имал съвсем друго на ума. Знаел, че в една яма има заровено имане, но не можел да го извади сам и затова взел момъка да му помогне.
Повел го той към гората. Стигнали до ямата, а тя била покрита с един воденичен камък. Напрегнал всички сили псалтът, но камъкът не помръдвал. Приближил се момъкът, уловил камъка, повдигнал го и го изправил.
Отдолу зейнала ямата. Надникнали в нея и видели на дъното и един ръждясал палешник от плуг. Добре, ама псалтът знаел, че този палешник притежава вълшебна сила.
— Скочи в ямата, синко, и извади палешника! — казал той на момъка..
Момъкът скочил вътре, а псалтът му извикал:
— Най-напред ми подай палешника, а после аз ще те измъкна! Досетил се момъкът, че псалтът крои нещо лошо — иска да го остави в ямата, — и отговорил:
— Не, не, ти най-напред ме измъкни, а аз ще взема със себе си и палешника. Много е тежък, ти няма да можеш да го издърпаш!
Как ли не се мъчил псалтът да надхитри момъка, но все не сполучвал. Щом видял, че сметките му излезли криви, той бутнал воденичния камък, закрил отново ямата и си отишъл в къщи.
Останал момъкът в ямата, без дори да му минава през ума каква сила се крие в палешника. По едно време съвсем случайно той докоснал с пръст палешника и в същия миг сякаш някаква страшна сила отхвърлила воде¬ничния камък и ямата зейнала. Измъкнал се момъкът навън заедно с палешника, закрил отново ямата с воденичния камък и отишъл при майка си. Палешникък му помогнал да си набави всичко, каквото поиска: построил си хубава къща, напълнил я с покъщнина и се настанил в нея с майка си. После си избрал добра и хубава девойка, направил голяма сватба, накупил скъпи дрехи за себе си, за майка си и за жена си и заживял охолно и щастливо.
А псалтът в това време мислел, че момъкът е умрял от глад в ямата.
Веднъж псалтът минавал през селото и зърнал новата хубава къща. Учудил се той и си рекъл: «Чия ли е тази къща, защо досега не съм я виждал тук?»
Разпитал съседите и разбрал, че това къщата на вдовишкия син. И почнал да мисли и да премисля как да отнеме вълшебния палешник от някогашния си помощник. Мислил, мислил и измислил!
Накупил той различни дребни стоки — карфици, игли, макари, кончета и дъвка. — преоблякъл се като пътуващ търговец, метнал на гръб вързопа със стоката и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син.
— Игли, карфици, мъниста, дъвка продавам!. . . — развикал се той.
Решил да излъже жената на стопанина и да я накара да му даде палешника.
А вдовицата и младата й снаха тъмко били седнали пред къщата. Наближил ги преоблеченият псалт и ги попитал:
— Сестро, дъще, няма ли да си купите нещо от мене? А те му отвърнали:
— Не, нищо не ни трябва.
Тогава псалтът развързал вързопа: «Та може ли да подминете такава стока?»
Вдовицата си харесала нещо и попитала:
— А колко струва това?
— Че аз почти безплатно го давам — рекъл преоблеченият псалт. — Сигурно у вас ще се намери ръждясало парче мед или желязо, някакъв вехт палешник. Може да ми платите и с яйца и пари, както ви е по-удобно.
— Дъще, някъде в ъгъла у нас се търкаля ръждясал палешник, я го донеси, ще си платим с него — казала вдовицата.
Изтичала снахата, изнесла палешника и го дала за дъвка и за още някаква дреболия.
Синът на вдовицата се събудил на другата сутрин, гледа — изчезнали и новата му къща, и палешникът, и жена му. Около него и майка му — същата жалка сиромашия, в каквато живеели по-рано. Разтичал се той насам-нататък, щял просто да полудее от мъка. Най-после се досетил каква е работата и се запътил към дома на псалта.
Самият псалт не си бил в къщи. Излязла жената на вдовишкия син със зачервени и подути от плач очи. Спуснали се те един към друг и се прегърнали.
— Какво ми стори ти, жено! — упрекнал я мъжът й.
Аз не съм крива! — взела да се оправдава жената. — Откъде да зная, че палешникът е вълшебен? Майка ти ми каза да го изнеса и аз го дадох на този измамник псалт. . . Прави каквото щеш, но ме избави от това куче!
— Какво да направим сега? — замислил се синът на вдовицата. — Трябва да открием къде е палешникът и да си го вземем.
— Не зная къде го е скрил — казала жена му. — Вечерта този про¬клетник ще се върне в къщи. Ти се скрий някъде наблизо, а аз ще го разпи¬там и щом се стъмни съвсем, ще ти изнеса палешника.
Мъжът й се скрил. Вечерта псалтът се върнал в къщи, пипнал с ръка палешника и масата веднага се отрупала с различни ястия.
Седнал псалтът на трапезата, наял се, напил се, после станал, скрил палешника и си легнал. А синът на вдовицата видял къде го слага, взел го тихичко и отишъл на онова място, където по-рано се издигала неговата къща. Сложил той палешника на земята, погладил го и рекъл:
— Моля ти се, палешник, върни ми къщата и имота, за да мога спокойно да живея в него с жена си и майка си!
Легнал си той да спи, а на сутринта се събудил и що да види — всичко си стои отново на мястото: и къщата, и покъщнината, и богатството! Заедно с него в къщи били и майка му, и жена му.
А псалтът станал сутринта и почнал да се удря по главата:
— Ох-ох-ох! Как можах така глупаво да загубя всичко!
От злоба взел дори да си скубе брадата, но вече нищо не можел да на¬прави — палешника го нямало.
Видял той, че няма друг начин да си върне палешника, преоблякъл се наново като пътуващ търговец, метнал на рамо вързоп с дребни неща за продан и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син и да се провиква:
— Кой иска да купи игли, карфици. . .
Още не довършил, снахата на вдовицата надникнала отвътре и викнала:
— Махай се по-скоро от очите ми, безсрамнико! Знам те аз що за търговец си, не ни е дотрябвала твоята стока!
Видял псалтът, че няма да заблуди жената, изтичал до къщи, преоблякъл се в други дрехи и пак отишъл. А в това време синът на вдовицата се върнал в къщи. Видял той преоблечения псалт и го поканил да влезе:
— Заповядай, влез в къщи, искам да поговоря с тебе.
Свило се от страх сърцето на псалта, но въпреки това влязъл.
— Я отметни назад гуглата си да те видим що за човек си — рекъл му синът на вдовицата.
Смъкнал си псалтът гуглата и разтрепераната му брада се показала.
— Как не те е срам! — скарал му се синът на вдовицата. — Прилича ли на един псалт да се занимава с търговия?!
А псалтът мълчи, сякаш си е глътнал езика.
Ядосал се синът на вдовицата, изскубал му брадата, нажежил после палешника на огъня и като го допрял до гърдите на псалта, рекъл:
— Студено ти е сърцето на тебе, трябва да го стоплим, та да се пробуди съвестта ти и да не се заглеждаш повече в чуждото!
Тогава псалтът предал богу дух, а синът на вдовицата започнал да се справя леко с помощта на палешника и с оранта, и с жътвата и заживял охолно и честито заедно с майка си и жена си.

Най-малкото езеро в Пирин планина светлеело по особен начин, различно от другите. Сутрин – синя коприна, по пладне – златно като слънцето.
При езерото на брега идвало едно момиче. То дълго се заседявало, взирало се в сините води, а когато ветрецът ги раздвижел, като че ли й махали за поздрав – разговаряли си.
В една ранна утрин девойката се надвесила над спокойните сини води и видяла хубавото си лице, но й се приискало да има сини очи като водите на езерото. Попитала го тя какво да прави, та и нейните очи да станат като синия му цвят. Сърцето й копнеело да плени най-хубавия момък в този край. Езерото я посъветвало при залез слънце да се огледа във водите му и да се наплиска по лицето. Направила това девойката и очите й станали сини. Благодарила тя и радостно хукнала по горската пътека… Хубавецът бил покорен от хубостта й.
На другия ден синеоката хубавица отишла отново на брега. Не й стигало това – да има сини очи, но искала косите й да станат златни. Помолила тя езерото, а то със своята доброта й казало, когато слънцето се изкачи на високия връх, водите му ще станат като злато. Тогава тя да си потопи разплетените коси и те ще станат златни. Така и станало. Девойката вече била красива – синеока със златни коси.
Но един следобед тя надменно заявила на ясното езеро, чене обича вече най-красивия момък, защото тя е по-хубава от него. Тя трябвало да стане царица!
Потъмняло от гняв светлото езеро. Не могло да понесе алчността и неблагодарността на момичето и от мъка завинаги останало тъмно! И до днес хората го наричат „Тевното езеро"!

И днес минеш ли по Искърското дефиле и се спреш в село Ромча, там над селото, малко на север по планинския рид, се намира прочутият Марков рът.
Долът под този рид е обрасъл с люляци и когато цъфнат те по Гергьовден – въздухът е упоен от люляков аромат. Затова го наричали лиляков дол.
Мястото за хората от този край е много лично, защото тук идвал често Марко Кралевити да спасява моми и невести от поробители. Тук си вземал „комката" в близката църква и запрашвал към други краища на поробеното Отечество!
Един ден, когато юнакът влязъл в черквицата за причастие, сварил хубава девойка да стои чинно и да се моли. Елица й викали селяните. Момичето било смирено, а гласът й бил силен и чист, че като се плъзнел по рътлината, а оттам по полето – всички спирали да я слушат и да й се порадват.
Слушал в захлас вълшебните й песни и Крали Марко. По гласа й той разбирал на чия нива жъне, защото песента й стигала чак до Прилеп. Тогава юнакът възсядал Шарколията и идвал в Софийско, та да послуша пеенето на Елица и да оправи тук-там някои турски зулуми!
Дошла есента. Ослушвал се Марко Кралевича – дано дочуе гласа на момичето, но полето било глухо. Пълно мъртвило царяло. Сепнал се юнакът! Лоши мисли го налегнали и той нетърпеливо се метнал на коня и долетял в селцето. Питал и разпитвал за Елица, защо не се чува вече гласът й. Дали е болна легнала или в далечни далечини е отишла. Никой не смеел да му каже дума за личната мома!
Намерили се добри хора, които разказали на Марко юнак как една вечер на седянката, както си предяла Елица и сладко извивала медения си глас, дошли турци и я отвлекли. Къде, никой не знаел.
Трепнало юнашкото сърце на Марко Кралевити, пришпорил коня и като орел полетял по висинето. Където минел, дърветата се превивали до земята, където стъпел – огньове се запалвали. Настигнал той потерята и със страшна сила спрял коня си. Където стъпил, камъкът се стопил. Останали само копитата на коня и единият му крак, а другият все още бил на стремето.
Като хала се развъртял юнакът и се разправил с похитителите. А когато очите му зашарили, за да открият Елица, що да види – тя се обесила на едно дърво, заради честта си! Приседнал Марко на една скала и горчиви сълзи се стекли по лицето му за хубавата Елица, за вълшебната й песен и… за човешките мъки.
Там, където бил седнал юнакът, камъкът станал като седалка, а под нея, невидимо изворче все сълзяло! Затова нарекли този рид Марков рът.

Българската майка земя е вече поробена. Какво ще се случи по-нататък с нея? Народният певец със слово и песен реди историята. За точност му помагат и птиците, дето летят високо и гледат нашироко. И ето, съзрял е Мара – „бяла българка" – сестрата на Иван Шишман – дето твърдо отстоявала българската чест:
Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българко, айде са Маро, изречи, изречи, та са потурчи -за мене бяла кадъна, цар Муратова ханъма!
Султанът й обещавал, че, ако се съгласи да му стане ханъма, ще й хариже от Цариграда половината, одринската Узун-чаршия, Влашко да владее и данъка да сбира. Мило и драго залагал завоевателят, само да спечели хубавата българка.
Девойката била умна, предвидлива и поискала съвет от своя брат владика и другия – патрика! Един ден отново грабнала стомните и отишла с прясна вода да ги напълни. Като я видял султанът – от прозореца се провикнал. Същите думи й думал, скланял я да приеме неговия обет. Тогава Мара му отвърнала:
Лесно се, царю, изричам, пък се по-лесно потурчвам, ако ми, царю, харижеш, царството и везирството, пръстена мюхурлията, на Цариграда половината с потурчената черкова, черкова „Света София"…
Цар Мурат я гледал изумен. Ярост го обзела. Очите му святкали, горяли. Той рекъл на дръзката бяла българка:
Езикът да му изсъхне, който та, Маро научи, царството да ми поискаш, царството и везирството: царството ми е бащинка, а пък везирството – дединка, азе си глава залагам, „Света София" не давам!
Този исторически факт, който е изпят на песен, а ние го редим на приказка, е величав и съдбовен! Твърда е решителността на българката да отстоява вяра и синовна привързаност към родната земя, тази земя, от която е излетял първият детски плач, от която е тръгнала и песента на народния певец!

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!"
Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
— Я виж, ваше величество и мили мой, железната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
— А, не! — казал кралят. — Аз сам ще я боядисам.
— Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа — отговорила кралицата.
— Ще правя каквото си искам! — казал кралят.
И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
Точно тогава дошла кралицата.
— Ох, че си лош крал! — извикала тя. — Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
— Не искам — казал кралят. — По си ми е добре с мо¬ята мантия Ама ще я изцапаш с боя! — казала пак кралицата.
— Не ме интересува! — отвърнал кралят. — Ще правя каквото си искам!
— Това, което искаш — забелязала кралицата — е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
— Да, да, зная — отвърнал кралят. — Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина.
Щом стигнал до подземната железница, решил: „Ще взема влака." Отишъл на касата, купил си билет и заслизал с ескалатора. Като поставил ръката си на перилото, забелязал, че то се движи мъничко по-бавно от стъпалата.
— Гледай ти, чудна работа! — казал кралят на мъжа до него, който също слизал надолу.
— А, перилата винаги вървят малко по-бавно — отвърнал мъжът. — Не зная защо.
Когато отишъл на перона, там имало голям наплив от хора, които веднага искали да се качат на влака. Ау, каква блъсканица била! Влакът потеглил препълнен. Кралят едва можел да се помръдне. Един мъж го бил настъпил по крака, а една дебела дама с пакет го притискала отзад.
— Хайде де, отместете се малко, ваше величество! Просто ще ни смачкате!
— Вие ще ме смачкате! — казал кралят. — И моля, не стъпвайте върху пръстите ми!
— А вие премазвате моите пръсти! — извикала дебелата дама. — Моля, веднага се дръпнете!
— Ще правя каквото си искам! — отвърнал кралят.
– Ама че грубиян! — възмутила се дамата.
— Без да искам — оправдавал се кралят. — Какво да правя, като е така претъпкано!
Следващата спирка била зоологическата градина и кралят слязъл.
Когато отишъл в градината, главният пазач го посрещнал и го развел навсякъде. Кралят се забавлявал чудесно. Той видял една жирафа и един хипопотам, един щраус няколко лъва, тигри и маймуни.
Една маймунка грабнала короната на краля и побягнала с нея. Добре, че пазачът я взел обратно. После попитал краля какво ще си избере като подарък.
— Може би ще пожелаете едно лисиче? Или пък бухал, или зелено гущерче?
— Не — отговорил кралят. — Искам таралеж!
— Таралеж ли? — учудил се пазачът. — Но те са неприятни и бодливи.
— Зная — казал кралят — Искам таралеж.
— Недейте, ваше величество! — разубеждавал го пазачът. — По добре си вземете едно камилче или фламинго, или пък маймунка.
— Маймунка ли! — извикал кралят. — Никога! Тя ще избяга с короната ми. Не, искам таралеж!
— Добре тогава, ваше величество — съгласил се главният пазач. И той подарил на краля един таралеж, който се казвал Харълд.
— Много благодаря! — рекъл кралят. — Довиждане!
Той отново се запътил към подземната железница и щом стигнал, заръчал на Харълд да се хване здраво за него. Макар че имало голяма тълпа, сега никой не се притискал до краля.
„Само таралежи трябват за подземната железница" — мислел си кралят, докато се изкачвал с ескалатора.
Той се хванал за перилото и понеже стъпалата се движели мъничко по-бързо от перилото, ръката му започнала да се разтяга бавно назад, докато доста се поразтегнала! Ала кралят не пускал перилото.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал си той.
Пътуването с ескалатора продължило дълго и ръката на кралят се разтягала все повече и повече. Ох, че го боляло! И все пак, не се пускал. Когато стигнал горе, видял, че ръката му била станала с един лакът по-дълга от другата.
Щом се върнал в двореца, отново се заловил да боядисва желязната ограда, И вече не цапал с боя мантията си, защото ръката му , била станала доста дългичка.
По едно време прислужникът отново донесъл сандвичи. Кралят ги взел и ги набол върху бодлите на Харълд. Този път нито едно връбче не ее спуснало да ги краде.
— Ти си много добър таралеж, Харълд! — казал кралят. — А пък аз много обичам да правя каквото си искам.
По ми е забавно да боядисвам желязната ограда, отколкото да седя без работа в двореца си.
Той бил много щастлив крал. Кралицата също била щастлива; защото вече не се тревожела за неговата мантия.
— О, вижте, тези лоши котки оставят следи с мръсните си лапи. А сега пак се бият!
— Джордж, Хамлет, тука! А къде е Мечо?
— Тук съм. Рисувам автопортрет.
— О, много е хубав! Моля ти се, Мечо, нарисувай ни и нас!
— Ей, Мечо, ти си нарисувал тигърчето невярно. Тигрите нямат копита. Не бъди небрежен. Тигрите имат опашка, глава с уши, тяло, четири крака с лапи и нокти, най-различни особени окраски, мустаци, мърканици и ръмжения скрити в тях и — олеле! — зъби.
А сега събери всичко наедно.
— Ау, поставил съм опашката му отпред, а главата отзад. Извинявай, Мечо!

Отначало никой в Рим не обърнал внимание на вестта, долетяла от Капуа: седемдесет и осем гладиатори избягали от школата на Лентул Батиат. През нощта те разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печали месо, и избягали в планините. По пътя си срещнали каруца, която карала гладиаторско оръжие и го взели със себе си. Бягството на гладиаторите разтревожило само гражданите на красивата Капуа, но след месец-два в Сената започнали да прииждат неприятни вести и от другите градове на богатата област Кампания – Нола, Нуцерия, Пиценция, Неапол, Помпей. Към избягалите гладиатори, предвождани от някой си Спартак, се стичали тълпи роби от южните области на полуострова.
Достигали сведения за разграбени имения и за освободени от Спартак роби в стопанства, рудници и каменоломни. Пътуването към Рим с всеки изминат ден ставало все по-несигурно и опасно. Притокът на стоки от областите Кампания, Апулия и Лукания постепенно намалявал, а после съвсем пресекнал. Пазарът в Рим започнал да обеднява, защото северните области не можели да се сравняват с южните по изобилие и богатство.
Шепата бегълци от гладиаторската школа в Капуа устроили лагера си близо до Неапол в подножието на планината Везувий. Градовете на Кампания изтръпнали от страх. Всички се спотайвали зад крепостните стени и разчитали на помощ от Сената.
Голяма част от римските сенатори притежавали богати имения и разкошни вили в този благодатен южен край. Доходните им стопанства опустели, робите в тях избягали при Спартак и в Сената все по-често се чували закани за разплата с дръзкия гладиатор, който безнаказано се разпореждал с цели римски области.
Името Спартак започнало все по-често да се чува из таверните – прочутите малки кръчми на Рим, където се събирали вечер след работа ковачи, месари, каменоделци, обущари, а покрай тях и разни пройдохи, с надеждата да изкарат безплатно по някоя чаша вино и паница боб. Името на Спартак се чувало по улици и площади, произнасяно ту гневно, ту със стаен страх. Хората го произнасяли в театрите, в цирка и дори в баните, където римляните обичали да си отдъхват на приказки с познати. Какво ли не се говорело в Рим за този гладиатор: едни казвали, че никога не бил побеждавай в битка; други си припомняли, че са го виждали на арената как с голи ръце удушил мечка; трети твърдели, че не било мечка, а нумидийски лъв, който Спартак промушил с извития си тракийски меч. Богатите, скучаещи жени на Рим се интересували дали този смел мъж е красив и с неудоволствие научавали, че жена му, някаква дива тракийка като него, го придружавала навсякъде. Тази варварка била при това и магьосница, гадателка, която умеела да предсказва бъдещето.
За Спартак се заговорило и в богатите, и в бедните домове. Зашушукали си тайно робите, а в очите им се появили дръзки пламъчета. Какви ли не легенди се носели за Спартак – според едни той бил царски син от дома на боспорските владетели – Спартокидите, според други бил буен младеж от тракийския град Спартакос, чието име носел сам и обиден от местния владетел, минал на римска служба. Според мнението на трети бил най-добрият воин на племето меди, който воювал срещу римските легиони и бил пленен от Сула.
Хиляди хора изричали най-различни мнения и предположения, но истината си оставала все пак една: тракиецът Спартак държал в ръцете си южните области и обърквал работите на сенатори, земевладелци и търговци. Продоволствието на милионния град било затруднено. Хлябът, месото, виното, бобът поскъпнали двойно и тройно. Засегнатите настоявали да се предприемат бързи мерки срещу бунтовниците.
Сенатът преценил, че най-подходящ за тази работа е младият Клодий, знатен римлянин от рода на Клавдиите, и му възложили да ликвидира опасния робски отряд и да възстанови спокойствието в Италия.
Амбициозният Клодий приел задачата с удоволствие. Не за това, че трябвало да се бие с дълбоко презираните от него роби (това било под неговото достойнство), а поради съвсем други причини. Той таял в душата си завист към големите и прославени пълководци – Пом-пей и братята Луций и Марк Лукул, воювали повече от година в Азия и Испания. И от двата фронта не идвали добри вести. Тези две нелеки войни коствали твърде скъпо: отнемали не само сили, но и много средства. Спартак се възползвал от затрудненото положение на Сената и започнал въстанието, когато от Рим отсъствали три големи армии, водени от известни пълководци.
Клодий се подготвил за борбата с бунтовниците като за истинска ойна. Вдигнал много шум в Рим и тръгнал на поход, както се полага: с лека пехота, конница, обоз и знамена.
Войската обградила бегълците в планината Везувий. Силно въо-ръжени отряди прекъснали пътищата и завардили дори непристъпните кози пътеки. Обкръжените въстаници се изтеглили към върха. Положението им било отчайващо. Пред тях били римляните, а зад тах – бездънна пропаст. Започнал да ги измъчва и глад. Клодий предвкусвал вече удоволствието от победата, защото обкръжените можели да избират една от двете възможности: или гладна смърт, или пълен погром.
Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза – растението на бог Дионис. Сякаш самият бог му подсказал спасителния път. Спартак и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели стълби от тях. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет се вслушвали дали няма да чуят вика на римски страж. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, нападнала изненаданите войници и пленила оръжието им.
Пропастта, в която се били спуснали гладиаторите, всявала страх у селяните, които живеели в подножието на планината. Тази пропаст се смятала за свърталище на демони, защото по отвесните й скали имало следи от дима на тайнствени подземни огньове. Не било по силите на смъртните да палят огньове в бездънни пропасти, пред самите врати на ада. Това можело да бъде работа само на демоните, а онези, които можели да се спуснат в подобна бездна, очевидно са закриляни от тях.
Победата при Везувий предизвикала нов наплив от роби в лагера на Спартак. Вече не ставало дума за отряд бегълци, а за армия, организирана в легиони и водена от гениален пълководец.

Това се случило тъкмо през дните, когато тракийците празнували празника на Дионис. Прокна отишла в планината заедно с другите жени. В гъста гора на планинските склонове тя намерила колибата, в която нейният мъж държал в робство филомела. Прокна освободила сестра си и тайно я завела в двореца.
– Не е сега време за сълзи, филомела – казала Прокна, – сълзите не ще ни помогнат. Не със сълзи, а с меч трябва да действаме. Аз съм готова и на най-страшното престъпление, само да отмъстя на Терей.
Докато Прокна говорела това, влязъл в покоите й нейният син.
– О, колко приличаш на баща си! – възкликнала Прокна.
Изведнъж тя замлъкнала и смръщила лице. Прокна замислила ужасно престъпление. Бог Дионис вселил в нея лудост, която я тласнала към страшно отмъщение. Прокна хванала сина си за ръка и го отвела в една отдалечена стая на двореца. Там грабнала остър меч и като се извърнала, промушила с него гърдите на момчето. После двете жени приготвили от него страшно угощение, така както титаните сварили разкъсаното тяло на Дионис.
Прокна лично прислужвала на Терей, а той, без да подозира каквото и да било, ял гозбата, приготвена от тялото на любимия му син. През време на яденето Терей си спомнил за сина си и наредил да го повикат. А Прокна, зарадвана, че си отмъщава, му отвърнала:
– Този, когото ти викаш, е в самия тебе!
Терей не разбрал думите й и настоявал да повикат сина му. Тогава иззад едно перде внезапно излязла филомела и хвърлила в лицето на Терей окървавената глава на сина му. Терей изтръпнал от ужас; разбрал колко ужасно било угощението му.
Той проклел жена си и блъснал масата. Скочил от мястото си и с меч в ръката подгонил Прокна и филомела, за да отмъсти на убийците на сина си, но не могъл да ги настигне. На двете жени им израснали криле и те се превърнали в птици – филомела в лястовица, а Прокна в славей. На гърдите на лястовичката – филомела, се запазило едно кърваво петно от кръвта на Тереевия син. Самият Терей боговете превърнали в папуняк, с дълга човка и с голям гребен на главата. Върху главата на папуняка и днес се развява гребен от пера, както върху шлема на жестокия Терей.

Живял някога един богаташ, ама много алчен и безчестен. Той премествал синурите в нивите и така ограбвал всичките си съседи. С лъжи и заплахи ги притискал и накрая им взимал имота.
В същото село живеел един сиромах човек. Той имал само една нива, която граничела със земите на богаташа. Тя била много плодородна и каквото посеел беднякът, се раждало от хубаво по хубаво.
Богаташът хвърлил око на тази нива и започнал, както си знае, лека-полека да я присвоява. Беднякът го молел с добро, ама алчният съсед отвръщал, че мястото е негово и не давал дума да се издума. Тогава собственикът отишъл и се оплакал на съдията, а той решил да отиде на самото място, за да реши на кого е нивата.
Богаташът, като разбрал, че съдията ще ходи на нивата, се прибрал вкъщи. Той имал син, алчен за имот като баща си, и му рекъл:
– Сине, ще изкопаем дупка в нивата на съседа и ще те скрия в нея. Като дойде съдията, аз ще се помоля на Бога да ни покаже докъде е моята нива. Ти ще започнеш да изхвърляш пръст от дупката.
Съдията ще помисли, че това е знак от Бога и така ще вземем нивата на бедняка.
Отишли двамата в нивата, синът изкопал голяма дупка, заврял се в нея. Бащата метнал отгоре една рогозка и я посипал с пръст, та отдалече не личало, че отдолу има дупка. По едно време дошли съдията и беднякът. Започнал сиромахът да показва докъде била неговата нива и как богатият я открадвал малко по малко, като премествал синура. Вече останало толкова малко, че нямало как да си изхранва децата.
Богатият рекъл:
– Господи, този човек лъже. Не аз, а той оре в моята нива. Ако съм прав, Господи, дай ни знак!
Щом казал това, синът започнал да рие изпод земята и да изхвърля пръстта накуп над главата си. Съдията помислил, че Бог наистина дава знак и отсъдил богаташът да вземе нивата. Беднякът обаче веднага се досетил каква е работата и проклел:
– Дано даде Господ, който рие земята, никога да не излезе от нея!
Хляб да не сложи в устата си, а все черна земя да яде!
Върнал се богаташът вкъщи, засмян и доволен. Чакал да се приббере синът му, чакал цял ден, но, той не си дошъл. Бащата отишъл на нивата. Викал, викал, никои не се обадил. Взел една мотика и разкопал купчината земя. Пред него се мернало някакво черно животинче и се мушнало в земята. Богатият разбрал, че това е неговият син, но нямало какво да направи. Господ изпълнил клетвата на бедняка.
Затова къртът цял ден рови земята и все не може да се насити.

Имало една снаха, която никак не се разбирала със свекъра и свекървата. Каквото й кажели, тя правела точно обратното. Ако я накарали нещо да работи, тя веднага взимала хурката и започвала да преде. Така вървяло дълго време, но свекървата веднъж се разсърдила и я проклела:
– Дано даде Господ, снахо, да станеш на такова животно, та винаги да си невяста и все да предеш.
Случила се клетвата в лош час и снахата се превърнала в невестулка. Ето защо тя намразила много хората, особено по-старите.
Невестулката била злобна и пакостлива, та чак плюнката й станала отровна. Тя чувала всичко, което се говори за нея – добро или лошо, затова хората гледали да не споменават името й.
В едно лозе веднъж отишли копачи. И един от тях намерил гнездо на невестулка с малки в него. Хората взели, та пренесли гнездото на безопасно място и продължили работата си.
По едно време дошла невестулката и потърсила малките си. Като не ги намерила на мястото им, си помислила, че копачите или са ги убили, или са ги взели.
И веднага в яда си, за им отмъсти, отишла и плюла в гърнето с ястието им, което било закачено на един клон. Копачите нищо не видели и нищо не подозирали, а продължили работата си до пладне. – Стана време за обяд – казал най-старият. Всички отишли под дървото на сянка. Много се учудили като видели гърнето счупено, а ястието – разсипано по земята. Като разгледали внимателно, видели, че връвта, с която било вързано гърнето, е прегризана.
Невестулката, след като плюла в гърнето, отишла пак да търси малките си. Когато пообиколила наоколо, чула гласа им и ги намерила здрави и читави. Тогава тя разбрала, че напразно е отровила ястието. Върнала се и прегризала връвта, за да не се отровят копачите.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж!
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала :
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2612″]