Чуй всички приказки

Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара. Всеки ден бащата ходеше по пясъка край морето, хвърляше мрежата и ловеше дребна риба. Изсипваше я в едно кошче. Като напълнеше кошчето с риба, той отиваше в града, продаваше я и с получените пари купуваше за децата си хляб и дребни подаръци. Децата бяха много доволни от своя баща и не му се сърдеха, ако някога не можеше да хване риба и се върнеше в къщи с празни ръце.
Една сутрин рибарят прехвърли през рамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слезе по пътеката към морето. Нагази хладния пясък и когато стигна до водата, запретна крачолите и ръкавите си, приготви мрежата, надипли я.
— Хайде — рече си той, — дано днес сполуката ме споходи и да я напълня кошчето с риба, защото съм дал обувките на двеге си момиченца на обущаря и трябва да платя за кърпежа. Ако не спечеля пари, довечера не ще мога да ги взема, а децата не биса да ходят боси, ще им помръзнат краката.
Щом изрече тия думи, рибарят метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спусна към водата. Бързо потъна. Рибарят хвана въжето и го изтегли. Събра мрежата и се опита да я измъкне, но тя беше загребала нещо много тежко и не мърдаше. Рибарят се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на въжето за едно крайбрежно дърво. Сетне се съблече, влезе съв водата, почна да се гмурка и с голяма мъка избута мрежата навън. Сърцето му затупка, когато видя, че в мрежата се е заплело едно малко, но тежко засмолсно буренце.
— Навярно туй буренце е пълно с жълтици — рече развълнуван бедният рибар и го освободи от мрежата.
Търкулна го на пясъка. Захвана трескаво да го оглежда и остана разочарован, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре с пясък. Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривите раци и отново я метна във водата. Този път мрежата беше съвършено лека и излезе на брега празна. Някъде на краичеца в конците се беше замотала само една рибка с големи рубинени очички и с червена опашка. Рибарят протегна ръка и я освободи от конците. Сетне я хвърли в кошчето. Рибката, като се видя на сухо, подскочи три пъти и проговори с тънко рибено гласче:
— Хей, рибарино, какво правиш? Защо ме оставяш в този сух кош, не знаеш ли, че аз мога да живея само във вода? Моля ти се, пусни ме пак в морето.
— Стой си в коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарят и отново почисти мрежата си.
Слушай — обади се повторно рибката, — ако ме върнеш отново в морето, обещавам ти да се явя иа помощ, когато те застрашава най-голяма опасност!
— Че с какво можеш да ми помогнеш ти — една нищо и никаква рибка? — попита рибарят.
— С хитрост — отговори рибката. — Аз съм най-хитрата рибка морето. Едно време Хитър Петър, като плаваше с лодка, си изтърва торбата с хитростите. Аз влязох в падналата на морското дъно торба и изядох всичките хитрости. Сега главата ми е пълна с ум.
— Ами как ще те повикам, когато ми потрябваш?
— Как ли, подсвирни три пъти тихо с уста и аз ще се явя.
Рибарят се замислил и си рече: — Каквото с нея, такова и без нея! — наведе се, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново в морето. След това приготви мрежата и за трети път си опита късмета. Потегли мрежата навън, но този път тя беше още по-тежка, отколкото първия път. Повторно влезе под водата озадаченият рибар и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пясъка, що да види: вътре се търкулна една делва, кована от желязо, запушена с печат от черна смола. Рибарят се наведе и погледна печата на смолата. На печата пишеше: „Михаил, ковач на оръжия, 1246 г.“
Рибарят, разтревожен, погледна делвата. Сърцето му силно затупка. С трескави пръсти се залови да лющи смолата.
— Навярно този ковач е хвърлил в морето желязната делва преди седемстотин години. Я да видя какво има вътре!
Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зъбите на рибаря да затракат… От желязната делва започна да излиза гъст чер пушек. Тоя пушек се изви до небето и захвана да се разлива по пясъка и над морето. Сетне започна да се събира, да се сгъстява още повече и изведнъж се превърна на огромен великан с огнени очи, с уста като пещера, със зъби като тесли, с остри хищни нокти и с космати гърди.
Най-напред чудовището разтвори устата си и размаха ръце уплашено:
— Господарю — извика то с гръмовит глас, — ти си най-добрият ковач на земята, ти нямаш равен на себе си, моля ти се, смили се
над мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Михаиле!
Рибарят, ужасен, се дръпна назад и погледна накъде ще може да избяга.
— Какво говориш? — продума той и зъбите му затракаха. — Ковачът Михаил е починал преди 700 години. Надгробната му плоча е
запазена в музея. Тя е нашарена със старобългарски букви. Аз не съм никакъв господар. Аз съм един беден черноморски рибар. А ти кой си?
— Аз съм духът на злото и на разрушението.
— Ами какво правиш в тая делва?
— Затвори ме едно време в нея хитрият ковач Михаил.
— Че защо те затвори?
— Ще ти кажа. Михаил Ковач имаше железарска работилница в Несебър. Докато той неуморно дигаше стоманения чук и правеше оръжия, клепаше сърпове и точеше секири, неговият по-малък брат скиташе по механите и пиеше вино с пръстени гърнета. Веднъж малкият брат надникна в работилницата. Беше пиян.
— Какво искаш? — попита Михаил своя брат.
— Искам да напуснеш ковачницата.
— Но тая ковачница е моя.
— Не е твоя, ами е бащина.
— Когато почина нашият баща, ти нали получи своя дял — пад¬наха ти се къщата и двете ниви, но ти всичко пропи, защо си дошъл сега?
— Дошъл съм да поема ковачницата и да те прогоня оттук! Скараха се двамата братя здравата.
— Къде ми е тежкият меч? — викна пияният.
— Ето го! — обадих се аз, откачих от стената най-тежкия меч
и му го подадох.
Тогава пияният удари брата си по главата. Михаил Ковач падна на земята. Три месеца лежа, докато му зарасне раната. А малкият влезе в тъмницата.
Веднъж Михаил Ковач ме покани е своята ковачница. Беше седнал на едно трикрако столче, а напреде му стоеше тая желязна делва.
— Не искам да враждувам с тебе — рече ми той. — Искам да ти бъда приятел и за да повярваш в моето приятелство, ще ти дам този пръстен. Той не е нещо ценно, но ми е много скъп, защото го имам от майка си. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговорих аз.
Тогава ковачът измъкна от средния си пръст железния пръстен, ала без да ще, го изтърва в делвата, която беше търкулнал пред краката си. Наведе се и се опита да извади пръстена с ръка, но гърлото на делвата беше тясно и неговата ръка не можа да се промъкне.
— Стой, Михаиле — викнах аз, за да разбере, че аз всичко мога да сторя, — погледни как ще се превърна в човече колкото твоя среден пръст, ще вляза в делвата и ще изкарам пръстена.
— Влез де! — рече ковачът.
Аз мигом се превърнах на мъничко човече и се спуснах надолу с главата. И докато намеря пръстена на тъмното дъно, ковачът зачука в гърлото на делвата една желязна запушалка и викна:
— Ти си враг на човешкия род! Ти подаде меча на брата ми, за да ме погуби. Осъждам те на вечен затвор в тая стоманена делва.
Хей, синове мои, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския бряг. Когато стигнете, влезте навътре с една лодка и хвърлете делвата в морската дълбочина!
Синовете на ковача изпълниха заповедта, търкулнаха делвата и аз паднах в морето. Вълните ме понесоха от бряг на бряг. Цели седемстотин години ме блъскаха по крайбрежните канари. И ето днес ти ме извлече в своята мрежа. Отново очите ми видяха светлина. В делвата мислех, че отколе съм ослепял. Ти си моят освободител. Вземи железния пръстен и се приготви да умреш! Предлагам ти да избереш каквато смърт искаш.
— Защо трябва да умирам? — попита рибарят и прежълтя от страх.
— Защото ме освободи. А пък аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напред, когато ме хвърлиха синовете на ковача в морето, аз си рекох:
— Ако някой ме освободи, ще напълня къщата му със съкровища. Ще го направя най-богатия човек на света.
Минаха двеста години. Никой не се яви да ме освободи.
— Ако някой отвори делвата — повторно си рекох аз, — ще му изпълня три желания, каквито и да бъдат.
Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата. Тогава аз ее разгневих:
— Ако някой отвори делвата, давам клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере от какво иска да умре. По-скоро си избирай от каква смърт искаш да загинеш, защото нямам време да те чакам!
Бедният рибар падна на колене и почна да се моли на чудовището:
— Не ме убивай! Аз имам две малки дъщери, които ще загинат от глад, ако не им занеса довечера хляб. Пощади ми живота, нали аз те освободих от делвата.
— Избирай! — грозно изрева духът на злото и тропна с крак.
Тогава рибарят се досети за мъничката рибка, която освободи преди половин час, обърна се към морето и тихо подсвирна три пъти. В същия миг една грамадна вълна се зададе към брега. Тя налапа пясъка и спря до косматите крака на чудовището. Върху гребена на вълната подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.
— Този зъл дух — рече рибарят — иска да ме убие.
— Защо иска да те убие? — писна рибката.
— Защото отворих делвата и го освободих от мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина от ръката на оня, комуто съм направил най-голяма добрина?
— Аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи — обади се огромният великан.
— Щом като се е заклел, справедливо е да те убие, но ти казваш, че тоя великан е бил в делвата, защо ме лъжеш? Как е възможно такова голямо нещо да се побере в една мъничка делва?
— Истина е! — обади се пак духът на злото.
— Докато не видя с очите си, няма да повярвам — изпищя рибката.
Тогава великанът почна да се смалява, превърна се отново на мъничко човече и скокна в делвата.
— Куку! — обади се той отвътре. Рибката прошепна на рибаря.
— По скоро зачукай запушалката на делвата!
Рибарят разбра работата, грабна запушалката, натисна я в гърлото на делвата, след това взе един камък и хубаво я зачука.
— Остани пак в тъмнина, неблагодарнико! — викна той на злия дух.
Великанът почна да плаче, да удря с юмруци и да се заканва, но стените на делвата бяха стоманени. Като свърши тая работа, рибарят грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли в мор¬ската дълбочина врага на човешкия род. След това се върна при рибката и рече:
— Благодаря ти, морска душице!
Рибката поклати червената си опашка и викна на голямата вълна:
— Хайде!
Вълната я отнесе навътре.
Бедният рибар дълго гледа след малката си спасителка и когато я изгуби от очи, наведе се и взе от пясъка старинния пръстен на Михаил Ковач. Тръгна към града с празното си кошче.
Отби се при музейния пазител и му показа пръстена.
— Какво ще ми дадеш за тоя старинен пръстен? — попита рибаринът.
Музейният пазител пое пръстена и дълго го въртя в ръцете си.
По едно време забеляза старобългарски букви, също като ония, които бяха издълбани върху надгробната каменна плоча на Михаил Ковач.
— Ще ти платим за тая старинна находка, колкото ти се пада — рече той и му наброи добри пари. Бедният рибар излезе на пазара и накупи дрехи, обуща и играчки за двете свои малки дъщерички.
В къщи децата щяха да полудеят от радост, когато видяха, че техният скъп татко този път им носи цял куп подаръци.

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Ка­къв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-ху­бав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: «Колко сме доволни, че живеем». А другото отговори: «Светът е пре­красен».
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2614″]

Един мой приятел космонавт е бил на планетата X 213 и ми донесе за спомен листа с менюто от един тамошен ре­сторант. Ще ви го препиша, както си е:
Ордьоври:
Речен чакъл със сос от тапи. Пържена попивателна хартия. Резенки от въглища.
Супи:
Рози бульон
Сухи карамфили в мастилен сос
Крачка от маси, варени
Фиде от розов мрамор с масло от чукани лампи
Топчета олово
Готвени ястия:
Бифтек от железобетон
Трифтек на скара
Съжаление на шиш
Печено от тухли със салата керемиди
До от гърдите на пуяк
Автомобилна каросерия, варена с бутала
Пържени кранове за чешми (студени и топли)
Клавиатура от пишещи машини (в стихове и проза)
Аламинути:
По желание
За да обясня последния израз, малко общ и неясен, ще прибавя, че на планетата X 213, както изглежда, всяко нещо може да се яде и да се усвои от организма, дори асфалтът на улицата. Дори и планините ли? Да, дори и те. Жителите на X 213 вече са излапали цели алпийски вериги. Някои, да кажем, е на екскурзия с велосипед: огладнява, сваля и изяжда седлото или помпата. За децата звънчетата са голямо лакомство.
Сутрешната закуска се прави така: звъни будилникът, ти се събуждаш, грабваш будилника и го изяждаш на две хапки.

Страницата, която следва, е преписана от един учебник по история за училищата на планетата Мун и разказва за големия учен на име Брун (забележете, че там всички думи завършват на «ун»: например не се казва «луна», а «лун», не — "качамак", а «качамун» и т. н.). Ето тази страница: «Изобразителят Брун живял две хиляди години, сега е консервиран в един хладилник, от който ще бъде размра­зен след 49 000 века и отново ще заживее. Още бил пеленаче, когато открил машина за правене на дъга, която работела с вода и сапун, само че вместо обикновени сапунени мехури излизали дъги — всякакъв размер, които можели да се опват от единия до другия край на небето и служели за разни неща, например за сушене на пране. В забавачницата, като играел с две пръчици, той открил бургия за правене на дупки във водата. Това откритие било високо оценено от рибарите, които го използували, за да убиват времето, когато рибата не кълвяла.
В първо отделение изобретил: машина за гъделичкане на крушите, тиган за пържене на лед, везни за теглене на облаците, телефон за разговаряне с камъните, музика­лен чук, който свирел прекрасни симфонии, докато забивали пирони с него, и направил още многб други открития.
Твърде дълго ще е да изреждаме всичките му изобре­тения. Ще споменем само най-прочутото — машината за казване на лъжи, която работела с жетони. За всеки жетон можело да се чуят четиринадесет хиляди лъжи. Машината била заредена с всички лъжи на света; тези, които вече са казани, ония, които хората измислят сега, и всички други, които биха могли да бъдат намислени по-нататък. След като машината издекламирала всички възможни лъжи, хората били принудени да казват винаги истината. Затова нашата планета Мун наричат още „Планета на истината”.

Преди много години в Земята на нощта живеел огромен великан известен като Вълкът-вятър. Хората от племето микмак изпитвали голям страх от него, защото където отидел, носел беди и мъки. Той живеел в обширната пещера на ветровете, в Земята на нощта. Когато в околностите било много тихо и слънцето греело, оставал вътре; така правел и през спокойните нощи. Не обичал тихо море и слънчева светлина, но обожавал силните ветрове и бури. Излезел ли от пещерата си, земята затрепервала а огромните дървета трещели и падали повалени. Малките фиданки и цветя се опитвали да се скрият, но пожелаел ли Вълкът-вятър имал способността да се движи тихо като сянка и растенията и животните нямали време да се спасят от гибел. Той раздухвал в морето огромни вълни, които се разбивали по скалите, и всичко умирало, щом влезел в бой. Чуел ли се воят на жестокия гигант, когато тъмнина покриела земята като голямо черно одеяло, страх обгръщал цялата страна.
Близо до морето се намирали индиански селца и мъжете и жените ходели за риба, често доста навътре в морето, за да събират храна за зимата. Малките им рибарски канута се носели като листа по спокойната вода, а децата играели безгрижно върху пясъчния бряг под грейналото слънце. Но веднъж, на залез, Вълкът-вятър връхлетял откъм север; задухал вятър; бушувала буря: огромни вълни се образували в морето и се разбивали на брега и всички онези, които ловели риба, се удавили. Великанът свирел и бушувал и ставал все по-гневен, подкрепян от стихията, която сам създавал.
Великанът-вятър все още бушувал на сутринта, когато внезапно съгледал по брега децата, дошли да търсят родителите си.
Завтекъл се той по стихийното море да ги настигне, но преди да докосне брега, децата избягали ужасени. Скрили се в голяма пещера и натъркаляли огромни камъни на входа, за да не може да влезе великанът. И наистина той не успял да влезе в пещерата, макар да фучал и вилнял отвъд през целия ден и цялата нощ, камъните му попречили да нахлуе. На края отминал разгневен, заплашвайки да хване децата по-късно.
Децата така се изплашили, че останали в пещерата, докато гладът ги принудил да излязат и потърсят храна. Знаели, че родителите им сигурно са загинали в бурята, която разрушила домовете им. Децата чули в далечината воя на Вълка-вятър и бързо изтичали до една гъста гора, където решили, че са в безопасност. В една голяма гора, която индианците познавали като Земята на върбите, имало огромни дървета, плътно обрасли с листа, които щели да ги прикрият, в случай че великанът дойде. Гората била приятно място, където се спускали малки ручеи и растели цветя по китни поляни, над които слънцето струяло светлина. И тъкмо тогава, когато един ден слънцето не изгряло и в гората станало много тихо, внезапно отново дошъл Вълкът-вятър, понесъл гибел със себе си. Разбушувал се в гората, търсейки дечицата, но тях ги криели гъстите листа на дърветата и храстите, Вълкът-вятър вилнеел отдалеко, но от време на време неочаквано и бързо се връщал с надеждата да изненада децата. Понякога някои от тях се отпускали в забрава, но все пак листата ги предпазвали. Единствено слънцето, което било далеч на юг, в Страната на лятото, знаело къде са децата.
Великанът ставал все по-гневен, разгневил се дори на дърветата, дали подслон на децата. Спомнил си за един друг великан, който да му помогне да ги накаже, и тръгнал да го търси. Когато листата на много дървета захванали да се оцветяват във веселите тонове на червеното и жълтото, Вълкът-вятър се върнал, а заедно с него и другият великан, който носел много силната магия, наречена магия на мраза. С нея можел да накара листата да умрат и да паднат от дърветата. И сега заедно с Вълка-вятър, който се разфучал и развилнял, те заедно опитали съвсем да оголят клоните на дърветата. Макар че повечето листа се понесли към земята, усилията на двамата великани били безполезни за вечнозелените дървета като боровете и кедрите; а листата на елшата, клена, дъба, брезата и върбата още се притискали о клоните. Вълкът-вятър отново се разбунтувал, защото децата все още били прикривани от своите приятели — листата.
— Почакайте — ръмжал той. — Само почакайте!
Една нощ, когато Луната на жътвата греела високо в небето. великаните се върнали. Този път след тяхното нападение останали само листата на вечнозелените дървета, които никога вече на загубили листата си, и децата се преместили под тяхната закрила. Гората се натъжила и притихнала: толкова много оголени дървета зъзнели в студения вятър. Скоро щял да пристигне снегът и тя останала безмълвна: нито лист не прошумявал, за да наруши тишината.
В онези дни могъщ магьосник и господар на земята на индианците микмак бил Глускап. Той бил велик майстор на магии и всяка година раздавал подаръци на децата по цялата земя на микмаките. Снегът паднал преди деня на раздаването на подаръците и затова Глускап поел в една разкошна шейна, теглена от неговите едри, верни другари, кучетата. Пристигнел ли в някое село, той питал децата какви подаръци най-много биха искали. Поради голямата си сила той бил известен като „Вълшебният майстор на подаръци" и винаги успявал да задоволи желанията на децата. Магическата сила му разказала за децата, коит се криели в гората, и той отишъл да ги попита какви са желанията им.
Горките деца не поискали нищо за себе си, но помолили магьосника да върне живота на листата, които ги спасили от Вълка-вятър, и да ги раздаде на дърветата.
Дълго мислил Глускап. Онова, което безкористните деца искали, било голяма и силна магия. В онези дни имало само морски птици като чайки, патици и жерави, защото Глускап все още не бил създал малките сухоземни птички, а Вълкът-вятър нямал власт над тези морски птици. Опитвал се да ги убие те само му се присмивали и го подигравали, като имитирали дивия му яростен вой, докато той не можел нито да ги стигне, нито да ги нарани. Имало и птици като кокошката и пуйката, които живеели в някои индиански селца.
Докато вълшебникът мислел задълбочено, дошла му на ум една голяма идея. Птиците, създадени от него до този момент, имали доста неприятни гласове и затова птичите песни били непознати в земята на микмаките. Когато децата от гората говорели за „летящи листа", Глускап си помислил за летящи птици, мънички, които да пеят сладко и да са покрити с яркоцветни пернати одежди. В магическото огледало на своята мисъл той вече виждал червени, сини и многоцветни птички, весело запели в горите, по полята и селата, за да носят радост на деца и възрастни.
Глускап казал на децата, че дори и неговата магия не би могла да постави поразените листа отново по дърветата, но че може да направи нещо съвсем приказно. Можел да превърне листата в малки въздушни крила, птици, които винаги да си спомнят как са били родени и да знаят, че са свързани с дървесата. Есен те ще отлитат с лятото към земята на летните цветя, далече на юг. После, с идването на пролетта, ще се връщат да живеят и да вият гнезда сред клоните на дърветата, откъдето са тръгнали. Всички тези малки пернати създания ще обичат дърветата, засмените потоци, тревата и цветята и ще пеят сладки песни за децата. От време на време ще се носят във въздуха, за да си спомнят, че са свързани с листата, а децата ще се сещат, че листата са им били закрила срещу силата на великаните, ще обичат птиците и ще ги пазят от злини. Глускап обещал на децата да даде на дърветата, които Вълкът-вятър оголил, способността всяка пролет отново да обрасват с нови листа, за да са красиви, когато идва лятото.
Вълшебникът обещал също да отнеме малко от силата на Вълкът-вятър, за да не може вече да вреди на децата. После Глускап махнал с магическата си палка и децата останали смаяни и щастливи, като видели как стотици приказни малки птички с най-различни цветове се вдигнали от земята там, където лежали безжизнено падналите листа, и полетели към клоните на дървета и храсти. Птичките зачуруликали и весело запели; много от тях имали цветовете на листата. Дроздът и червеношийката и други птички били в кафяви и червени тонове, като например дъбовите листа; жълтите птички били оцветени като листата на брезата и бука; а много други птички били ярко оцветени от самия вълшебник и перата им заблестели в синьо и зелено, пурпурно и сиво. Птичият хор бил тъй мелодичен, че децата отново станали щастливи.
Понеже било много студено, зима царувала по земята, Глускап изпратил почти всички малки птички в земята на летните цветя, докато си отидат зимните месеци. После малките песнопойци се върнали да построят гнезда сред листата, които ги закриляли, също както предишните листа закриляли децата. Сутрин малките птички събуждали децата със сладките си песни, а нощем ги приспивали с чуруликането си и приспивния си хор.
Птичките пеят и до днес, защото никога не са забравили, че са специален дар от Глускап за децата и че са родени от листата, изтръгнати тъй отдавна от дърветата.

Ето как разказва тази история разказвачът от племето хайда..
В залива Нейдън се намирал малък остров, наречен Чийф рок, на името на великия вожд, чиято къща се издигала на обраслата с борове скала. На входа на лагуната живеел гигантски омар, който спирал враговете и пускал само приятелите на вожда. Веднъж вождът решил да даде потлач (угощение), за да отпразнува издигането на огромен тотемен стълб в чест на своето семейство. Приготвени били много дарове и вождът поканил голям брой свои приятели, между които и китоловците от Роуз спит. Докато робите на китоловците натискали греблата и насочвали големите пироги към залива, вождовете-китоловци съгледали стълбове от дим да се вият високо над къщата на Чийф рок. Захванали да се шегуват за огъня — някои подхвърлили, че домакинът сигурно нарочно е подпалил дома си, за да не раздава
толкова много и ценни дарове на своите гости. Един от слугите на Чийф рок бил излязъл в морето с малка група, за да посрещне гостите. Когато чул не особено ласкавите думи на китоловците, той загребал обратно да съобщи за това на господаря си. Чийф рок решил, че тези китоловци идват не като приятели, а като врагове. Тозчас заповядал на воините и слугите си, между които бил и огромният рак, да нападнат и унищожат китоловците.
Великанът-омар тутакси заприщил входа на залива и китоловците, като видели как от острова към тях се запътили големи бойни канута, се нахвърлили на омара-пазач, за да освободят пътя си към океана. Без да се бави, омарът изпотрошил лодките и убил повечето китоловци. Храбро се били те, ала нито копията, нито ножовете им успели да пронижат бронираната черупка на свирепия великан. Спасили се само неколцина от китоловците, които се разбягали по брега.
Наскоро след това по островите се разнесла мълва за голямата сила на непобедимия омар. Хората от Орловия клан, които живеели най-близко до остров Чийф рок, незабавно напуснали своето село Скидигът. В бързината на бягството те изоставили една старица с двете й внучета — момче и момиче, които не успели да стигнат много далеч с греблата си, за да намерят спасение при някое приятелско племе. Минало време, момчето пораснало голямо и силно и започнало да помага на баба си и сестра си да намират достатъчно храна, за да преживеят. Ала труден бил животът им. Хранели се само със стриди, дребна риба, която момчето успявало да налови с малкия си сал, и с малки птички и животинки, които убивало със стрелите от собственоръчно направения лък. Никой не смеел да се завърне в изоставеното село.
Една сутрин момчето съзряло високо в синьото небе голям орел да лети срещу него. Докато мощните удари на огромните криле носели птицата все по-близо, момчето видяло в здравите й нокти нещо голямо и лъскаво. Когато орелът прелетял ниско над момчето, той пуснал на пясъка до него голяма камбала
(голяма и вкусна плоска риба) Зарадвано, момчето завлякло едрата риба при баба си. Тя останала много доволна, като видяла чудесната храна.
Понечила старицата да отреже парче от опашката на камбалата с острия си нож, ала край нея всичко зашумяло в знак на протест. Дърветата се разлюлели и завъздишали, камъни се затъркаляли, удряйки се един в друг, а от тихото море се заиздигали огромни вълни. Но и тя, и децата били много гладни и точно се приготвила отново да отреже главата на рибата, когато спряла в уплаха пред гръмките звуци на протест.
— Магия има в тая риба — казала тя на внука си, — затова ще я приготвя много грижливо.
Захванала бавно да я бели и този път не се появили никакви признаци на протест; обелила безкрайно внимателно камбалата, сякаш я уверявала със сръчната си работа, че за нея е голяма чест да бели такава великолепна риба. Оставила опашката и главата на кожата и я окачила да съхне на клона на една дърво. Когато кожата изсъхнала, момчето изпитало силно желание да се върне на риба, свалило кожата от клона и влязло в нея.
За негово учудване, кожата била мека и здрава и му прилегнала чудесно. То било много доволно и се чувствувало като риба.
Гмурнало се в океана, където, подпомагано от някаква необикновена сила, заплувало надалеч, а сетне заобиколило островите, плувало един ден и една нощ. Когато изпълзяло на брега, не усещало никаква умора; завърнало се у дома си и свалило рибешката кожа. Баба му и сестра му го посрещнали, без да му се карат, че ги разтревожило със своето непокорство и дълго отсъствие. Момчето се учудило, че бабата не го разпитва нито какво е правило, нито къде е ходило. Сигурно знае каква магия се крие в тази кожа, помислило то. Всеки ден то отивало да плува и така веднъж, като наближило до голяма скала, където сега е Досън Харбър, скалата му проговорила:
— Сега ти си голям, силен и безстрашен — казала тя, — затова трябва да идеш и да убиеш кръвожадния омар в Нейдън Харбър.
Без да задава въпроси, момчето бързо се плъзнало край нея и се отдалечило. Заобиколило с плуване западния бряг и на края съгледало един омар-великан, който пазел входа на лагуната. Знаело, че щипките на омара могат да го разкъсат на парчета, ако се опита да го приближи отпред, затова се гмурнало дълбоко под водата и излязло зад него. Нападнало го точно отзад и впило зъби в най-меката част на бронята му. Все по-дълбоко се забивали зъбите му и омарът отчаяно се опитвал да го отхвърли от себе
си, ала след продължителна борба момчето го убило.
Като си починало добре, разкъсало рака, сдъвкало парчетата и ги изплюло във водата на лагуната. „Нека всяко парче стане малък омар и всеки омар да порасне, за да стане храна за моя народ, казало то. Така и станало.

Един момък попитал прочут мъдрец: — Чичо, искам да се прославя с добро дело. Кажи ми що да сторя?
Замислил се мъдрецът, па казал:
— Вземи тая свирчица. Излез на полето и свирни с нея. От земята ще излезе един бял козел с дълга брада като моята. Вземи това,  което е окачено на шията му, после ще видиш какво ще стане.
Взел момъкът свирката и излязъл на полето. Свирнал. Разпукала се земята и от пукнатината изскочил бял като сняг козел с дълга брада. Щом видял момъка, козелът побягнал. Спуснал се момъкът да го гони. Гонил го, гонил, спънал се и паднал. Докато се вдигне, козелът изчезнал.
— Остави се, синко! Щом не го хвана веднага, не го търси повече! — появил се мъдрецът. — Козелът избяга в градината на страшен великан. А по-добре е с тоя великан да нямаш работа.
— Нищо, кажи ми къде живее тоя великан?
Казал му мъдрецът. Тръгнал момъкът на път.
Най-после намерил къщата на великана. До къщата зеленеела голяма градина с висока желязна ограда. Погледнал момъкът през пречките, на оградата. В градината на тучна поляна подскачал белият козел. Пред портата стоял пазач.
— Ей, чичо — попитал момъкът, — как мога да хвана козела?
— Как ли — отговорил пазачът, — трябва или да се пребориш с великана, но той може да те надвие и погуби, или да погъделичкаш великана, нашия господар, по петите. Това значи, че ти му се покоряваш и тогава той ще ти даде козела.
— Само това ли? — извикал момъкът. — Че от това по-лесно няма. Хайде, пусни ме!
Пуснал пазачът момъка. Срещнали го слуги, дребни като джуджета. Завели го при великана. Той лежал на одър, постлан с кожи, сърдит като буря.
— Хайде, — казали слугите, — погъделичкай господаря ни и кажи „гъдел, гъдел", докато не те е схрускал.
Навел се момъкът.
— Гъдел, гъдел! — извикал той и почнал да гъделичка великана по петите.
Разведрило се малко лицето на великана и той не гледал вече така страшно, а почнал тихичко да се смее.
— Още, още! — рекли слугите на момъка.
И момъкът загъделичкал пак великана.
— Гъдел, гъдел! — викал той, а не забелязвал, че щом кажел „гъдел, гъдел", смалявал се с една педя.
— Хи, хи, хи! — смеел се все повече великанът.
— Още, още! — подканяли слугите.
— Гъдел, гъдел! — викал момъкът.
Най-после великанът съвсем се разкискал.
— Хайде,— рекъл той на слугите си, — дайте му сега каквото иска!
Повели слугите момъка към градината. Но когато той се погледнал в малкия извор, който блестял край пътечката, що да види — не бил вече предишният момък, а малко, жалко, грозно човече като слугите.
— Защо съм такъв? — извикал той. — Какво се е случило?
Разсмели се слугите:
— Така е, приятелю. Който с „гъдел, гъдел"  живее, такъв става.
И слугите го завели при козела. С треперещи ръце момъкът отвързал торбичката, що висела на шията му, и бръкнал вътре. Но в торбичката имало само една златна пара.
— За една пара ли трябваше да стана такъв мъничък и грозен? — викнал момъкът. — Излъга ме мъдрецът!
Но нямало какво да прави и той тръгнал да си иде. Когато излязъл от градината, из подземията, дето били затворени всички, които не искали да гъделичкаг великана, се чули гласове:
— Мъдрецът не те излъга, но ти спечели парата по недостоен начин! Ние се бихме с великана, за да спасим честта и свободата си, а ти отиде да го гъделичкаш! Затова си толкова грозен и малък! Гъделчо, Гъделчо, хвърли тая пара!
Но момъкът не искал да се раздели с парата и тръгнал по-нататък.
— Гу-гу, гу-гу! — загукали насреща му гълъбите от дърветата. — Гледайте, Гъделчо минава, за една златна пара той продаде силата и свободата си и стана като гущер малък и смешен!
Много мъчно станало на момъка, но пак не хвърлил златната пара. Вървял, вървял, стигнал една рекичка.
— Вряк, вряк! — завикали жабите. — Гледайте го! Гъделчо минава! За една златна пара силата и хубостта си продаде. Сега е по-малък и от нас, жабите.
Ядосал се момъкът и хвърлил златната пара в реката.
И щом я хвърлил, от водата излязла една малка рибка и му казала:
— Много ти благодаря, момко, че ми спаси живота! Една змия искаше да ме ухапе, но тежката пара, която ти захвърли, я уби. Кажи
какво искаш да ти дам? Купчина злато или желязна тояга?
Замислил се Гъделчо.
— Не искам златото. Дай ми тоягата!
Гмурнала се рибката на дъното, изнесла му тоягата. Грабнал я момъкът и се върнал при великана.
— Какво искаш? — попитали го слугите. — Да гъделичкаш ли?
— Да.
— А защо носиш тая тояга?
— Подпирам се, болят ме краката.
Завели го при великана.
— Великане — рекъл момъкът, — аз се посрамих пред целия свят, но сега съм дошъл да си изкупя срама. Ставай да се борим! По-добре славно да загина, отколкото да бъда твой роб и да съм жалко джудже.
— Тъй ли? — викнал великанът и се хвърлил да го сграбчи, но в това време момчето замахнало с желязната тояга.
Че като заиграла оная тояга — трах, трах -свалила в миг великана на земята.
— Стига! — крещял великанът.
— Още, още! Гъдел, гъдел! — викал момъкът. И той блъскал великана с тоягата, докато великанът издъхнал. Тогава из подземията излезли всички затворени. С радост те прегърнали момъка:
— Ти спаси своята чест и ни върна свободата
Тъй се сбъднали думите на мъдреца и момъкът станал славен и прочут.

В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигна сладко, сладко и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички.
— Хайде, ставай, мързеливке, ставай,
мамина сънливке!
Малката очи отвори и сънливо отговори:
— Брр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!
— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.
— Нека дъжд и вятър духа, къщичката ни е суха. Хралупите имат стрехи.
— Ала нямаме орехи! Вятърът нощес, не чу ли, колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.
Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра си пеят и на слънцето златеят.
Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.
— Дъщеричке, ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!
— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото ще да стане, никой няма да ме хване!
Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи уж тя събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!
Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека неочаквано я стисна.
— Помощ! — бедничката писна. — Мамо, мамо, отърви ме! Мамо, де си ти, спаси ме!
Щом чу свойта дъщеря, майката от жал примря. И се впусна да спасява свойта щерка вироглава. Но какво сама да стори, можеше ли да се бори със ловците, яки хора?
А в гората в "този миг чу се весел детски вик. Във тревата под ореха катеричката държеха три усмихнати деца с развълнувани лица.
— Браво, Васко, браво Саша, катеричката е наша! Много дълго тук се крихме, но накрай я уловихме!
— Вижте колко е красива!
— По гърба е тъмносива!
— А опашката кафява!
— И с мустаци! — викна Слава. Радваха се те безкрайно. Поговориха си тайно и я пъхнаха в торба. Вътре цяла се побра. Щръкнаха навън ушички.
— Как е мила! — викат всички.
И засмени, с вик и песен, във торбата с лов чудесен, втурнаха се пак децата всички в купом през гората.
— Днес щастливци ние бяхме! Хем си орехи събрахме, хем си заловихме жива катеричка тъй игрива!
След дечицата засмени бедна майка нажалена сълзи рони, стене, тича — колко щерка си обича! Няма да я види вече, ще я отнесат далече…
Много дълго не вървяха лошите деца и спряха. Малка къща, двор със сливи и лехи с цветя красиви. Тук през малката вратичка втурнаха се вътре всички. Да ги следва бе опасно, ала майката нещастна чак във двора се провря и във сливата се спря. Разтреперана и бледна, през прозореца погледна. И горчиво пак заплака: щерко, щерко, що те чака? …
Вътре в стаята лежеше малко хубаво момиче. Че е болно то, личеше, бледно бе като кокиче. Ето викнаха децата:
— Гледай, носим ти в торбата катеричка опашата! С нея като се посмееш, скоро ти ще оздравееш!
Болната очи отвори и със радост проговори:
— Бедна катеричка, мила, как страхливо се е свила! Де я хванахте?
— В гората! — вкупом викнаха децата.
Болната я пак погали.
— Милата, каква беда! Колко много тя ще жали тук, за свойта свобода! Много ще се радвам аз да остане тя при нас. Но, другари, и без нея вярвам аз да оздравея, а пък колко ли обича тя на свобода да тича! Нека пак в гората иде, свойта майчица да види!
И прозореца отвори, и я пусна в ширни двори! 
Майка й навън я чака. Щом през клоните я зърна, тя горещо я прегърна и от радост се разплака… 
И попита тя петлето:
— Как се казва туй момиче, що възвърна ми детето? Цял живот ще го обичам!
Петльо наш крила разтвори, па й гордо отговори:
— Туй момиче е Чавдарка, на животните другарка. Скоро пионерка стана и затуй е тъй щастлива. А пък колко е красива тя, когато
е засмяна! Всякога е тъй добричка, както с твойта дъщеричка. Дето срещнете деца, и в най-малките селца, и в най-скромните къщурки, с връзки алени божурки като малката Чавдарка, смятайте ги за другарки. Никому те зло не правят и затуй се вредом славят!

Всеки следобед, на връщане от училище, децата се отбиваха да поиграят в градината на великана.
Това бе голяма, хубава градина с мека зелена трева. Тук-там от тревата се издигаха цветя, прекрасни като звезди, и имаше дванадесет праскови, които напролет се покриваха с нежен розовобисерен цвят, а наесен даваха богат плод. Птичките кацаха по дърветата и пееха тъй сладко, че децата прекъсваха игрите си, за да ги послушат.
– Колко щастливи сме тука! – викаха си те едно на друго.
Един ден великанът се завърна. Беше отишъл на гости при своя приятел, огромния корнуолски людоед, и беше останал при него седем години. След като седемте години бяха изминали и бе казал всичко, което имаше да казва (защото говорът му беше ограничен), той реши да се върне в собствения си замък. Като си дойде, видя децата да играят в градината.
– Какво правите там? – извика той с много груб глас и децата се разбягаха. – Моята градина си е моя градина – продължи великанът. – Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самият аз.
После я загради от всички страни с висока стена и сложи табела:
НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕСЛЕДВАНИ
Той беше много себелюбив великан.
Бедните деца нямаха сега къде да играят. Опитаха се да играят на пътя, но той бе прашен, осеян с остри камъни и не им се хареса. Те обикаляха около високата стена, когато излизаха от училище, и си приказваха за прекрасната градина от другата й страна.
– Колко щастливи бяхме там! – казваха си те.
После дойде пролетта и по цялата страна имаше цветенца и птиченца. Само в градината на себелюбивия великан бе още зима. Птичките не искаха да пеят в нея, понеже нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Веднъж едно хубаво цвете подаде глава от тревата, но като видя табелата, стана му толкова мъчно за децата, че отново се скри под земята и потъна в сън. Единствените, които бяха доволни, бяха снегът и мразът.
– Пролетта е забравила тази градина – викаха те – и ние ще си живеем тук цяла година!
Снегът покри земята с голямата си бяла наметка, а мразът посребри всички дървета. Те поканиха северния вятър да им дойде на гости и той дойде. Загърнат с кожи, той ревеше по цял ден из градината и събори шапките на комините.
– Това е чудесно кътче – рече той. – Трябва да поканим градушката да ни споходи.
Така дойде и градушката. Всеки ден по три часа трополеше тя върху покрива на замъка, докато изпочупи повечето плочи, а след това се втурваше с всички сили да обикаля градината. Тя беше облечена в сиво и дъхът й бе като лед.
– Не мога да разбера защо пролетта е толкова закъсняла – казваше себелюбивият великан, седнал пред прозореца и загледан навън към своята студена бяла градина. – Надявам се, че ще настъпи промяна във времето.
Но пролетта не дойде изобщо, нито пък лятото. Есента даде златен плод във всяка градина, ала в градината на великана не даде нито един. "Той е твърде себелюбив" – рече тя. И там все си оставаше зима и северният вятър, и градушката, и мразът, и снегът кръжаха между дърветата.
Една сутрин великанът лежеше буден в леглото, когато чу някаква хубава музика. Тя прозвуча много сладко и той реши, че сигурно наблизо минават царските музиканти. Всъщност това беше само една малка сипка, която пееше пред неговия прозорец, но той толкова отдавна не беше чувал птичка да пее в градината, че му се стори да е най-хубавата музика на света. Тогава градушката престана да танцува над неговата глава, а северният вятър спря да реве и чудно ухание го лъхна през широко отворения прозорец.
– Пролетта, изглежда, е дошла най-после – рече великанът, скочи от леглото и погледна навън.
Какво видя той?
Той видя най-изумителна гледка. През малка дупка в стената децата се бяха промъкнали в градината и насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво, което можеше да види, имаше по едно малко дете. А дърветата се бяха така зарадвали, задето децата са пак при тях, че се бяха покрили с цвят и нежно размахваха клони над главите на малките. Птичките прехвърчаха насам-натам и чуруликаха от възторг, а цветята надзъртаха през зелената трева и се смееха. Картината беше възхитителна; само в единия ъгъл бе още зима. Това беше най-далечният ъгъл на градината и там стоеше едно момченце. То беше тъй малко, че не можеше да стигне клоните на дървото и обикаляше около него с горчив плач. Бедното дърво бе още цялото покрито със скреж и сняг и северният вятър духаше и ревеше над него.
– Покатери се, момченце – казваше дървото и навеждаше клоните си, колкото можеше по-надолу, но момченцето бе твърде мъничко.
И докато гледаше навън, сърцето на великана се стопи.
– Колко съм бил себелюбив! – каза той. – Сега зная защо пролетта не е искала да дойде тука. Аз ще сложа това бедно момченце навръх дървото, а след това ще съборя стената и мойта градина ще бъде детско игрище за вечни времена. – Той наистина съжаляваше за предишната си постъпка.
Тогава великанът слезе полекичка долу, отвори съвсем тихо входната врата и влезе в градината. Но когато го видяха, децата така се уплашиха, че избягаха и в градината отново настъпи зима. Само мъничкото момченце не избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващия се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и запяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го целуна. А другите деца, когато видяха, че великанът не е вече лош, се върнаха тичешком и заедно с тях се върна пролетта.
– Сега това е ваша градина, дечица – каза великанът, взе огромна брадва и събори стената.
И по пладне, на път за пазара, хората видяха великана да играе с децата в най-хубавата градина, която бяха някога виждали.
Те играха целия ден, а вечерта дойдоха да пожелаят на великана лека нощ.
– Но къде е вашето другарче? – попита той – Момченцето, което сложих на дървото. – Великанът го беше обикнал най-много, понеже то го беше целунало.
– Не знаем – отговориха децата. – Отишло си е!
– Трябва да му кажете утре непременно да дойде – каза великанът. – Ала децата отвърнаха, че не го знаели къде живее и никога не го били виждали преди, и великанът много се натъжи.
Всеки следобед, когато училището ги пуснеше, децата идваха и играеха с великана. Ала момченцето, което беше обикнал, не се мярна никога вече. Великанът бе много добър с всички деца, но въпреки това копнееше да види първото си приятелче и често говореше за него.
– Как бих искал да го видя! – казваше той. Минаха години и великанът много остаря и изнемощя. Не можеше вече да тича и да играе, затова седеше в огромно кресло, гледаше децата и техните игри и се възхищаваше на градината си.
– Аз имам много хубави цветя – казваше той, – но децата са най-хубави между всички цветя.
Една зимна утрин великанът се обличаше и погледна през прозореца. Той не мразеше зимата сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват.
Изведнъж той затърка очи в изненада и продължи да се взира и да се взира. Това наистина бе удивителна гледка. В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цяло покрито с хубав бял цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.
Зарадван, великанът изтича долу и изскочи вън в градината. Но когато дойде съвсем наблизо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:
– Кой е посмял да те нарани? – Защото върху дланите на момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.
– Кой е посмял да те нарани? – извика великанът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го убия!
– Недей! – отговори детето. – Това са раните на любовта.
– Кой си ти? – попита великанът. Странно благоговение го обзе и той коленичи пред малкото дете.
А детето се засмя на великана и му каза:
– Ти ми позволи веднъж да играя в твоята градина; днес ще дойдеш с мен в моята градина, която е раят.
И когато дотичаха същия следобед, децата намериха великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бял цвят.