Чуй всички приказки

Трима мъже – Дзи Санху, Мен Дзи фан и Дзи Цинчжуан си говорели: "Кой от нас е способен да бъде заедно, без да е заедно, и е способен да действа като едно цяло, без да е едно цяло? Кой от нас може да излети В небесата и да странства с мъглите, потапяйки се в безпределното, да живее навеки, забравил за всичко?" И тримата се погледнали един друг и се разсмели. В сърцето на нито един от тях не възникнали възражения и те станали приятели.
Дружно преживели заедно тримата известно време но след това Дзи Санху умрял. Преди тялото му да бъде предадено на земята, Конфуций разбрал за смъртта му и изпратил Дзи Гун да участва в траурната церемония. Оказало се обаче, че единият от приятелите на покойника тананикал мелодия, другият му акомпанирал на лютня, а двамата заедно пеели песен.
Дзи Гун бързо излязъл напред и казал:
– Осмелявам се да попитам прилично ли е така да се пее над тялото на покойника?
Приятелите се спогледали и се разсмели:
– Какво знае той за истинския ритуал?
Дзи Гун се върнал и казал на Конфуций:
– Що за хора са те? Не спазват правилата за поведение. Даже от собственото тяло са се отказали и преспокойно пеят песни над тялото на мъртвия си приятел.
Не знам как да нарека всичко това. Що за хора са те?
-Тези хора странстват с душите си извън пределите на света – отговорил Конфуций. – А такива като мен живеят в света. Животът извън света и животът в света нямат нищо общо и аз, разбира се, направих глупост, като те пратих да поднесеш съболезнования. Та нали те¬зи хора дружат с твореца на всичко съществуващо и пребивават в единно дихание с Небето и Земята. За тях животът е все едно гнойник или цирей, а смъртта-изстискване на гнойта или спукване на цирея. Нима могат такива хора да отличат смъртта от живота, предшестващото от последващото? Те могат да приемат всеки образ на света, но те намират опора в единното тяло на Вселената. Те забравят за себе си до самите си черни дробове, отхвърлят зрението и слуха, завръщат се към отминалото и завършват с началото. И не познават предел, нито мярка. Безметежни, те се скитат отвъд пределите на света и калта, весело странстват в царството на неправенето. Нима те ще берат грижа за сВетските ритуали и да угаждат на тълпата?
– В този случай, учителю, защо ние самите спазваме приличие? – попитал Дзи Гун.
– И аз съм един от тези, върху които лежи наказанието на небесата – отговорил Конфуций.
– Ще се осмеля да попитам какво означава това?
– Рибите устройват живота си във водата, а хората устройват живота си в пътя. За тези, които устройват живота си във водата, е достатъчно да бъде изкопано езеро. А за тези, които устройват живота си в Пътя, е достатъчно да се откажат от делата. Ето защо казват: "Рибите забравят една за друга във водата, хората забравят един за друг в изкуството на Пътя."
– Осмелявам се да попитам какво е това необикновен човек? – попитал Дзи Гун.
– Необикновеният човек е необичаен за обикновените хора, но с нищо не е забележим за небето – отговорил Конфуций. – Затова казват: "Малкият човек пред небето е благороден мъж сред хората. Благородният мъж пред небето е малък човек сред хората."

Живял някога един брамин, който служел в една домашна кумирна*. Веднъж той заминал по работа и оставил сина си да се грижи за кумирната. Браминът казал на момчето всеки ден да слага храна пред Бога и да гледа как той се храни. Момчето, следвайки наставленията на баща си, поставил приношенията пред изображението на Бога и мълчаливо зачакало. Но Бог нищо не му казвал и не се хранел. Момчето дълго чакало. То твърдо вярвало, че Бог ще слезе от пиедестала си, ще седне пред приношенията и ще ви изяде. И се молело с думите: Господи, моят баща ми заповяда да гледам как ще изядеш приношенията. Защо не искаш да слезеш? Нали слизаш пред баща ми и ядеш неговите приношения. Какво съм сторил, че не искаш да слезеш и да изядеш моите?"
Момчето дълго и горчиво плакало. Когато вдигнало очи и погледнало приношенията, видяло, че Бог приел човешки образ, седял и се хранел.
Когато службата завършила и момчето излязло от кумирната, стопаните на дома му казали: "Сега, след като службата свърши, донеси тук приношенията." "Но Бог изяде всичко" – отговорило момчето. "Какво говориш?" – го попитали с изумление. С абсолютна невинност момчето повторило: "Бог изяде всичко, което занесох, там няма нищо повече." И когато хората влезли в кумирната, те се вкаменили при вида на празните блюда. Това е силата на истинската вяра и на истинското желание.

В едно царство принцът полудял и си въобразил, че е петел. Съблякъл се гол, скрил се под масата и живеел там, отказвайки се от царските ястия, сервирани в златни блюда. Той ядял само зърно, приготвено за кокошките. Царят бил отчаян. Той изпращал при сина си най-добрите лекари, най-знаменитите учени – всичко без резултат. Напразни останали и старанията на заклинателите, на монасите, на отшелниците и чудотворците. Й ето че веднъж пред царя се явил неизвестен мъдрец.
– Струва ми се, че мога да изцеря принца – промълвил той. – Позволи ми да опитам.
Царят се съгласил. В този момент за всеобщо удивление мъдрецът захвърлил дрехите, заврял се под масата при принца и започнал да кукурига.
– Кой си ти и какво правиш тук? – възкликнал юношата.
– А ти? – попитал мъдрецът. Ти кой си и какви ги вършиш тук?
– Нима не виждаш? Аз съм петел.
– Хм – учудил се мъдрецът, – странно!
– Какво странно има?
– Нима не виждаш, че и аз съм същият такъв петел като теб?
Те се сприятелили и се заклели никога да не се разделят.
След това мъдрецът се захванал да лекува принца. Той започнал от това, че облякъл риза. Принцът бил изумен:
-Да не си полудял! Забрави ли кой си? Да не си решил да ставаш човек?
– Виж сега – меко възразил мъдрецът, – не бива да се мисли, че петел, облечен като човек, престава да бъде петел.
На принца се наложило да се съгласи. На следващия ден и двамата били облечени. Мъдрецът изпратил да донесат храна от царската кухня.
– Нещастник! Какво правиш? – възкликнал изплашеният принц. – Да не се каниш да ядеш като човек?
Приятелят му разсеял съмненията му:
– Никога недей да мислиш, че докато седи на една маса с човек и разделя трапезата му, петелът престава да бъде петел. Нима на петела е достатъчно да се държи като човек, за да стане човек? В този свят можеш да се държиш като истински човек и въпреки това да останеш себе си, т.е. петел.

В един град живял старец на почтена възраст. Той бил знаменит с мъдростта си, но много беден. Веднъж царят чул за мъдростта на стареца и му съобщил, че иска да го посети у дома му.
– С какво ще нагостим царя? – го попитала жена му. -Та ние нямаме почти нищо у дома.
– Ще донесеш това, което имаш и ще направиш така както ти кажа – отговорил старецът.
Когато дошъл царят, жена му донесла една диня. Стопанинът взел динята в ръка, опипал я с пръсти и казал на жена си:
– Има по-добра диня от тази. Иди и я донеси.
Жената отнесла динята, след това се върнала и в ръцете й отново имало диня. Старецът опипал и нея и й казал да я отнесе и да донесе друга. Жената не казала нищо и веднага направила каквото й рекъл. Този път мъжът й останал доволен. Той нарязал динята и нагостил царя. След беседата, царят се върнал в двореца весел и доволен от гостоприемството, което проявил старецът. Той не знаел, че в дома на стареца имало само една диня…

Ле Юйкоу показвал на Бохун-Несъществуващия своето изкуство на стрелба с лък. Опънал тетивата, поставил на лакътя си бокал с вода, изстрелял стрелата, а след това, без да изчаква, докато тя долети до целпта, изстрелял и втора, и трета. И през цялото това време стоял, без да трепне, като истукан.
-Това е майсторството на стрелба с лък, а не стрелба без стреляне – казал Бохун-Несъществуващия. – А ще можеш ли да стреляш, ако си се изкачил с мен върху скала и си застанал на камък, който надвисва над пропаст, дълбока хиляда мили?
И Несъществуващия се изкачил на висока скала, застанал на камък, надвиснал над пропаст, дълбока хиляда мили, обърнал се и отстъпил назад така, че стъпалата му наполовина се оказали над пропастта, а след това повикал с ръка Ле Юйкоу. Последният, облян в студена пот, паднал на земята и закрил лицето си с ръце.
– При висшия човек – казал Несъществуващия – духът не познава смущение даже ако той се рее високо в небето, спуска се в световната бездна или отлита към отдалечените предели на земята. А на теб сега ти се иска да стиснеш очи от страх. Твоето изкуство не струва много!

Един важен господин помолил дзенучителя Такуан да му каже как трябва да прекарва Времето си. Той усещал, че твърде много е посветил дните си на грижите на учреждението и се опитвал да стои неподвижно, за да извоюва уважението на другите.
Такуан написал осем китайски символа и ги дал на човека с думите:
Този ден никога няма да се повтори.
Един миг е по-скъп от съкровища.
Този ден няма да дойде отново.
Всяка минута е безценно съкровище

Жената на Настрадин Ходжа му била сърдита. Затова сложила пред него гореща супа, без да го предупреди.
Тя обаче също била гладна и когато супата била готова, отпила голяма глътка. От болка очите й тутакси се насълзили, но тя отново не казала нищо, надявайки се, че Ходжа ще се изгори.
– Какво е станало, скъпа? – попитал Настрадин.
– Спомних си за бедната ми стара майчица. Докато беше жива, тя много харесваше тази супа.
В този момент Настрадин също напълнил устата си с изгарящата течност и по бузите му потекли сълзи. -Ти плачеш, Настрадин?
– Да, плача при мисълта, че твоята бедна стара майчица умря, като забрави да те вземе със себе си!

Една нощ Настрадин Ходжа видял на лунна светлина че в градината му стои някакъв внушителен човек, величествено протегнал ръце. Той събудил жена си и казал: "Донеси ми по-скоро лъка и стрелите!" Той бързо изопнал тетивата и призовавайки името Божие, пуснал стрелата. Стрелата попаднала точно В корема. "Да, с нас не бива да се шегуват! – гордо казал Ходжа. – Сега да го оставим на мира, а до сутринта той ще се погърчи-погърчи и ще предаде Богу дух."
След това Настрадин се прибрал вкъщи, залостил здраво вратата и легнал да спи. На сутринта, като слязъл в градината, гледа, през нощта е стрелял в собствената си туника, която предния ден жена му била изп¬рала и проснала на простора, за да изсъхне до сутринта. Стрелата била разкъсала туниката точно в областта на пъпа. Ходжа паднал ничком и започнал да се моли на висок глас: "Благодарение на Господа, хиляди благодарности за Божията милост! "Какво се е случило? – удивила се жена му. – Обясни ми причината за твоите словоизлияния." "Ех ти, чудачка – отбелязал Настрадин, -нима не виждаш къде е попаднала стрелата: тя е пробила туниката на самия пъп и е излязла навън, а туниката се е разкъсала. Ако аз в този момент бях в туниката, какво щеше да стане с мен?"

Юан – царят на Сун, поискал да има у дома си картина. При него дошли всички придворни художници и застанали пред трона, държейки в ръце ритуални таблици, облизвайки четките и разбърквайки туша. Още толкова останали пред вратата на залата. Един художник дошъл със закъснение, забързано влязъл в залата, взел табличка, но не застанал редом с другите, а веднага тръгнал към покоите си. Царят изпратил човек след него и той видял, че художникът свалил дрехите си и седял гол с разкрачени крака на пода.
– Ето това е истински художник! – възкликнал царят.
– На него трябва да се възложи работата.

Ученик се обърнал към учителя с дълъг списък от качества, изисквани за преуспяване. Той тъжно казал: "Учителю, не мога да овладея тези качества."
Учителят попитал: "Нима всичките?"
Ученикът предложил: "Струва ми се, че не съм усвоил нито едно качество."
Учителят го ободрил: "Не е голяма беда, ако чувстваш, че всички необходими качества не са усвоени от теб. По-зле е, ако ти се струва, че ги владееш всичките."