Чуй всички приказки

Имало едно време един селянин. Умряла жена му и той останал с трите си дъщери. Поискал старецът да вземе слугиня, за да помага в домакинството.
Но най-малката дъщеря Марюшка му рекла:
– Не вземай слугиня, тате, аз сама ще се оправя с домакинството.
Добре. Започнала Марюшка да върши домакинската работа. С всичко се справяла, всичко й се удавало. Бащата обичал Марюшка, радвал се, че му расте такава умна и работлива дъщеря. Пък и голяма хубавица била Марюшка. А сестрите й били завистливи и стиснати, пък и грозни, но обичали много да се гиздят – по цял ден седели пред огледалото да се червят и да се белосват, да се докарват с нови дрехи, и с нищо не можело да им се угоди: ту роклите не им харесвали, ту ботушките, ту шалчетата.
Тръгнал веднъж бащата на пазар и попитал дъщерите си:
– Какво да ви купя, чеда мои, с какво да ви зарадвам?
Най-голямата и средната дъщеря рекли:
– Купи ни по един шал, но цветята му да са по-едри и да са извезани със злато.
А Марюшка стояла и мълчала. Попитал я баща й:
– А на тебе, дъще, какво да ти купя?
– Купи ми, тате, перце от Финист-ясния сокол.
Върнал се бащата, шалове донесъл на по-големите дъщери, но перце не намерил.
Тръгнал пак веднъж бащата на пазар.
– Е, чеда мои – рекъл, – поръчвайте ми подаръци. Зарадвали се голямата и средната дъщеря:
– Купи ни по едни ботушки със сребърни подковки.
А Марюшка пак заръчала:
– Купи ми, тате, перце от Финист- ясния сокол.
Ходил бащата целия ден, ботушки купил, но перце не намерил. Върнал се пак без перо.
Добре. Тръгнал старецът за трети път на пазар, а голямата и средната дъщеря му рекли:
– Купи ни по една рокля. А Марюшка пак заръчала:
– Тате, купи ми перце от Финист-ясния сокол.
Бащата целия ден ходил, но перце не намерил. Излязъл той от града, а насреща му върви един грохнал дядо.
– Здравей, дядо!
– Живо-здраво! Накъде си тръгнал?
– Отивам си на село, дядо. Но ми е мъка: най-малката ми дъщеря все ми поръчва да й купя перце от Финист-ясния сокол, а аз не мога да намеря.
– Аз имам такова перце и много си го пазех, но за добър човек щом е – ще го дам.
Извадил дядото перцето и го подал, а то се оказало най-обикновено. Вървял селянинът и си мислел какво хубаво е намерила в него Марюшка.
Донесъл старецът подаръци на дъщерите си, голямата и средната започнали да се гиздят и да се надсмиват над Марюшка:
– Каквато глупачка беше, такава и си остана: закачи си това перце в косата и се перчи!
Премълчала си Марюшка, дръпнала се настрана, а когато всички легнали да спят, хвърлила перцето на пода и проговорила:
– Скъпи Финисте-ясен соколе, яви се пред мене, мой годенико.
Пред нея се явил чудно хубав момък. На сутринта момъкът се ударил по пода и се превърнал на сокол. Отворила му Марюшка прозореца и соколът отлетял в синьото небе.
Три дни Марюшка приютявала момъка: денем той летял като сокол под синьото небе, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в добър юнак.
На четвъртия ден злите сестри забелязали това и наклеветили сестра си на баща си.
– Дъщери мои – им рекъл бащата, – гледайте по-добре себе си.
„Добре – си помис¬лили сестрите, – ще видим какво ще стане по-нататък."
Напъхали те в рамката на прозореца остри ножове, притаили се и зачакали.
Долетял ясният сокол. Долетял до прозореца, но не можал да влезе в стаята на Марюшка. Удрял се, удрял се, изранил си гърдите, а Марюшка спи и не чува. Рекъл тогава соколът:
– На когото потрябвам, ще ме намери. Но това няма да е лесно. Ще ме намериш тогава, когато износиш три чифта железни обувки, когато счупиш три железни тояги, когато скъсаш три железни калпака.
Чула това Марюшка, скочила от леглото, погледнала към прозореца и видяла, че соколът го няма и само кървави следи са останали от него на прозореца. Заронила Марюшка гор¬чиви сълзи – измила със сълзите си кървавата следа и станала още по-хубава.
Отишла тя при баща си и му казала:
– Не ми се карай, тате, пусни ме на далечен път, ако съм жива – ще се видим, ако умра – значи така ми е било писано.
Жал му било на бащата да пуска любимата си дъщеря, но я пуснал.
Поръчала си Марюшка три чифта железни обуща, три железни тояги, три железни калпака и се отправила на далечен път да търси желания Финист-ясен сокол. Вървяла тя по безкрайни полета, вървяла през тъмни гори, през високи планини. Птичките с веселите си песни й радвали сърцето, ручейчетата й миели бялото лице, тъмните гори я подслонявали. И никой не можел да докосне Марюшка: сивите вълци, мечките, лисиците – всички зверове се стичали към нея. Изтъркала тя един чифт железни обувки, счупила една желязна тояга, скъсала един железен калпак
Излязла Марюшка на една поляна и видяла, че там стои къщичка на кокоши крака и се върти. Рекла й Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, към мен
с лицето, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората, с лице към Марюшка. Влязла Марюшка вътре и видяла, че там стои баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Девойко хубава, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– О, красавице, дълго ще го търсиш! Твоят ясен сокол е през девет царства в десето. Напоила го е с омайно биле една царица-вълшебница и го оженила за себе си. Но аз ще ти помогна. Ето ти тази сребърна паничка и това златно яйчице. Като стигнеш в онова царство, пазари се за ратайкиня при царицата. Като си свършиш работата, вземи паничката, сложи върху нея златного яйчице и то само ще започне да се търкаля. Ако искат да го купят, не го продавай. Поискай да ти дадат да видиш Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала. В гората притъмняло, на Марюшка й станало страшно, бояла се и крачка да направи, а срещу нея се задал един котарак. Скочил той към Марюшка и замъркал:
– Не се бой, Марюшка, върви напред. Ще стане още по- страшно, а ти върви и не се оглеждай.
Отъркал котаракът гръбчето си и изчезнал, а Марюшка тръгнала по-нататък. А гората потъмняла повече. Вървяла, вървяла Марюшка, още един чифт железни обувки износила, тоягата счупила, калпака скъсала и стигнала до една къщичка
на кокоши крака. Къщичката била оградена със стобор, на коловете черепи стърчали и от всеки череп светело. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората и с лице към мене, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла, че там седи баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Хубава девойко, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– А беше ли при сестра ми?
– Бях, бабо.
– Добре, хубавице, ще ти помогна. Вземи този сребърен гергеф и златната игличка. Игличката сама ще бродира със злато и сребро върху малиново кадифе. Ако искат да ги купят, не ги давай, поискай да ти дадат да се видиш с Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала по-нататък. А в гората – тропане, гърмене, свиркане, черепи светят. Страшно й станало на Марюшка. Видяла, че насреща й бяга едно куче:
– Бау, бау, Марюшка, не се бой, мила, върви, ще бъде още по-страшно, но ти не се оглеждай.
Като казало това, кучето изчезнало. Тръгнала Марюшка, а гората потъмняла още повече. Краката й препъва, за ръкавите я дърпа… Върви Марюшка, върви и не се обръща назад.
Колко вървяла, никой не знае, но изтъркала железните обувки, счупила желязната тояга, скъсала железния калпак.
Излязла тя на една полянка, а на полянката стояла къщичка на кокоши крака, около къщичката – стобор от колове, а на коловете набучени конски черепи, които горели като огън. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, а с лице към мене!
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла вътре баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи. Цялата черна, а в устата й само един зъб стърчи. Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми ми¬рише! Хубавице, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– Трудно ще ти бъде, краса¬вице, да го намериш, но аз ще ти помогна. Ето ти една сребърна хурчица и едно златно вретенце. Като го вземеш в ръце, то само ще започне да преде, ще се проточи нишка, но не проста, а златна.
Благодаря ти, бабо.
– Хайде, после ще благодариш, а сега слушай какво ще ти заръчам: ако искат да купят златното вретенце – не го продавай, а искай да видиш Финистясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала, а гората зашумяла, зафучала, завъртели се бухали, мишките изскочили от дупките си и се нахвърлили върху Марюшка. Видяла Марюшка, че насреща й тича един сив вълк.
– Не тъжи – й рекъл той, – а се качи на мене и не се оглеждай.
Качила се Марюшка на сивия вълк и полетяла. Пред нея се разстилали широки степи, кадифени ливади, медени реки, планините до облаците стигали. А Марюшка все летяла и летяла. Ето че се показал кристален палат. Целите стълби били в резба, прозорците били украсени с орнаменти, а на един от тях стояла царицата.
– Е – рекъл сивият вълк, – слизай, Марюшка, и отивай да се главиш за слугиня.
Слязла Марюшка, взела си вързопчето, поблагодарила на вълка и тръгнала към кристалния дворец. Поклонила се Марюшка на царицата и й рекла:
– Не знам как се казвате и как ви наричат, но не ви ли трябва слугиня?
Царицата й отговорила:
– Отдавна търся слугиня, но такава, която да може да преде, да тъче и да шие.
– Аз мога да правя всичко това.
– Тогава влизай и сядай да работиш.
Станала Марюшка слугиня. През деня работела, а когато настъпвала нощта, вземала сребърната паничка и златното яйчице и нареждала:
– Търкули се, златно яйчице, по сребърната паничка и ми покажи моя мил.
Търкулвало се яйчицето по сребърната паничка и пред Марюшка се показвал Финист-ясният сокол. Гледала го тя и със сълзи се заливала:
– Финисте мой, Финисте-ясни соколе, защо ме остави сама
по тебе горчиво да плача…
Подслушала царицата думите й и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърната паничка и златното яйчице.
– Не – рекла Марюшка – те не се продават. Мога да ти ги дам, ако ми позволиш да видя Финист-ясния сокол.
Помислила царицата, помислила и рекла:
– Добре, тъй да бъде.
През нощта като заспи, ще ти го покажа.
Настъпила нощта и Марюшка тръгнала към спал¬нята на Финист-ясния сокол. Видяла тя, че милият й човек спи непробудно. Гледала го Марюшка и не можела да му се нагледа, целувала го по сладката уста, притискала го към бялата си гръд, но милият й човек спял и не се събуждал. Така и настъпило утрото, без да може Марюшка да събуди милия си…
Цял ден работила Марюшка, а вечерта взела сребърния гергеф и златната игличка. Седи, бродира и си говори:
– Бродирай се, бродирай се, шевице, за Финист-ясния сокол, за да има с какво сутрин да бърше лицето си.
Подслушала царицата и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърния гергеф и златната игличка.
– Няма да ти ги продам – рекла Марюшка, – а така ще ти ги дам, само ми дай да видя Финист-ясния сокол.
Онази помислила, помислила:
– Добре – й рекла, – тъй да бъде, ела през нощта.
Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист- ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист спял непробудно. Будила го Марюшка, но не го събудила.
Настъпил денят, седнала Марюшка да работи, взела в ръце сребърната хурчица и златното вретенце. Видяла ги царицата:
– Продай ми ги, та продай ми ги!
– Не са ми те за продан, мога така да ти ги дам, ако ми разрешиш поне един час да бъда с Финист-ясния сокол.
– Добре – рекла онази.
А сама си помислила: „Все едно няма да го събуди." Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист-ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист не се събуждал.
Будила го, будила го, но никак не можела да го събуди, а вече се зазорявало.
Заплакала Марюшка.
– Мили мой, Финисте-ясни соколе, стани, събуди се, виж своята Марюшка и до сърцето си я притисни.
Една Марюшкина сълза капнала на голото рамо на Финист-ясния сокол и го опарила. Събудил се Финист-ясният сокол, огледал се и видял Марюшка. Прегърнал я и я целунал.
– Нима това си ти, Марюшка? Изтъркала си три чифта железни обувки, счупила си три железни тояги, скъсала си три железни калпака и си ме намерила? Да се връщаме тогава в родината си.
Започнали те да се стягат за в къщи, а царицата ги видяла и заповядала да затръбят и да сърбщят за изневярата на мъжа й.
Събрали се князете и търговците, започнали да се съветват как да накажат Финист-ясния сокол.
Тогава Финист-ясният сокол им рекъл:
– Коя по вашему е истинската жена – тази ли, която силно те обича, или тази, която те продава и лъже?
Всички се съгласили, че жена на Финист-ясния сокол е Марюшка.
И започнали те да живеят доволни и щастливи. Заминали в своето царство, вдигнали веселба, тръби тръбили, с топове гърмели и така пирували, че и досега си спомнят.

Имало едно време една бедна вдовица. Тя си имала едно-едничко момченце. Разболяла се вдовицата. Тръгнало момчето да работи, та да прехранва болната си майка.
Една вечер момчето се връщало от работа. По пътя застигнало две деца. Децата биели кученце.
— Защо биете кучето? — попитало момчето.
— Защото ни се бие! — отвърнали децата.
— Дайте ми го!
— Ти какво ще ни дадеш?
— Каквото искате!
— Дай ни парички, да си купим халвица!
Момчето дало парите, що било спечелило през деня, взело кученцето и се прибрало при майка си.
— Мамо — рекло то, — каквото спечелих през деня, дадох го да отърва от бой това кученце. Нищичко не купих за ядене.
— Добре си направил, синко — отговорила майката. — Тази вечер мо¬жем и гладни да си легнем. Погледни как се радва кученцето!
След няколко дена момчето пак се връщало от работа. Гледа — две момчета мъчат едно котенце.
— Дайте ми това котенце! — рекло момчето. — Стига сте го мъчили.
— На ти го — казали лошите момчета. — Ама дай ни парички, да си купим богзица!
Момчето им дало каквото спечелило през деня. Взело котенцето. Занесло го вкъщи.
— Отде взе това котенце? — попитала майка му.
Момчето отговорило:
— Мъчеха го лоши момчета. Дадох им парите, що спечелих днес, и го отървах.
— Добре си направил, синко — казала майката.
На другата вечер момчето срещнало един малък пакостник. Той влачел вързана жаба по улицата.
— Защо влачиш тая жаба? — попитало момчето.
— Да плаша децата.
— На ти пари, дай ми жабата!
Момчето дало каквото спечелило през деня, взело жабата и я занесло вкъщи.
— Отде носиш тая жаба? — попитала майка му.
— Лошо момче я влачеше по улицата. Дадох му всичките си пари и взех жабата.
— Добре си направил, синко.
Пак легнали гладни.
На сутринта майката казала:
— Жабата не може да живее на сухо. Като отиваш на работа, пусни я в реката.
Момчето взело жабата. Тръгнало към реката. Когато да я хвърли във жабата рекла:
— Ти ми спаси живота. Искам да ти се отплатя. Почакай на брега. Ще дойде баща ми — жабешкият цар, и ще ти донесе чудна кутийка. Ти я вземи от устата му. Като близнеш тая кутийка, от нея излиза черен човек. Каквото му поискаш, дава ти го начаса.
Момчето пуснало жабата. След малко из водата се показал голям жабок с корона на главата. Той държал в устата скъпоценна кутийка. Взело я момчето и право при майка си. Близнало кутийката. Черен човек изскочил из нея, поклонил се и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
Смаяла се майката, а момчето казало:
— Искам да оздравее майка ми и да ни донесеш нещо за ядене.
Тозчас майката оздравяла и в стаята се явила богата трапеза с хубави ястия. Наяли се майката и момчето. Нагостили кученцето и котенцето. На другия ден пак ги нахранила скъпоценната кутийка. Заживели си майка и син от хубаво по-хубаво.
По това време глашатаи разгласили по цялото царство: „Царската дъщеря търси момък да се жени. Който й направи златен дворец за три дена, него ще вземе."
Никой момък не се наел да построи златен дворец за три дена. Отишло момчето с чудната кутийка при царя и казало:
— Царю честити, аз се наемам да построя двореца.
Разсмял се царят. Рекъл му:
— Ех, момко, такива прочути майстори не се наеха да издигнат двореца, че ти ли ще го построиш! Но щом искаш, опитай се!
Минало ден. Минали два. Момъкът не бързал. На третия ден близнал кутийката. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да ми направиш златен дворец, но да бъде от царския по-хубав.
Още същия ден дворецът бил готов и момчето се оженило за царската дъщеря. То завело в двореца майка си, кученцето и котенцето.
Наскоро царският зет отишъл на война. Той оставил кутийката в двореца. Царската дъщеря я гледала, ала не знаела каква е. Веднъж край двореца минал продавач на скъпи неща. Царската дъщеря го повикала да си купи премени. Като видял кутийката на поличката. продачът рекъл:
— Дай ми тая кутийка, царкиньо, и вземи всичко, що нося за продан.
Царската дъщеря се излъгала. Дала кутийката. Продавачът я близнал. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам този дворец и царската дъщеря да се преместят на самодивската поляна зад морето!
Още не издумал продавачът, и дворецът и царската дъщеря се преместили зад морето.
Върнал се царският зет. Гледа — няма ни двореца, ни жена му, ни кутийката. Разплакал се.
Дошли при него кучето и котката. Попитали го:
— Защо плачеш, батьо?
— Кутийката ми откраднали.
— Недей плака! Ще я намерим.
И кучето и котката тръгнали да я търсят.
Вървели, вървели — стигнали до морето. Котката се покачила върху гърба на кучето и то я пренесло. Щом излезли на брега, видели златен дворец. Познали го. Батьовият им дворец!
Кучето останало вън. Котката влязла в двора. Промъкнала се на тавана. Подгонила мишките. Из една дупка се подал голям плъх и попитал:
— Защо ни гониш, котарано?
— Защото вашият господар взел батьовата кутийка.
— Тъй ли? Тогава почакай малко! Аз ще ти я донеса. Сега всички спят.
Плъхът се промъкнал в спалнята на своя господар, взел кутийката и я дал на котката.
Котката изскочила при кучето и викнала:
— Хайде сега, побратиме! Стъпвай, да стъпваме! Ето кутийката!
— Дай аз да я нося! — рекло кучето.
— Не може. Аз я намерих, аз ще я нося.
— Ти я намери, ама кой те пренесе през морето?
— Туй е лесна работа.
— Ще видим колко е лесна!
Стигнали до морето. Кучето се дръпнало настрана и рекло:
— Плувай сега, котарано!
— Не се моля — отговорила котката. — И сама мога!
И заплувала сама котката. Но изтървала кутийката. Спуснала се една голяма риба. Глътнала я.
Излязла на брега котката. Не смее да погледна кучето.
— Аз нали ти казах, самохвалке! — рекло кучето. — Видя ли сега какво стана? Отиде ни кутийката. Ще плаче батьо, доде е жив!
Разплакала се котката. Заплакало и кучето.
Три дни обикаляли край морето. Обикаляли и плачели. На четвъртия ден съгледали край брега рибешки черва. Рекли да си похапнат за разтуха. Но що да видят? Из едно разкъсано черво се подавала скъпоценната кутийка.
Котката гозчас се досетила как стои работата.
— Пак сме имали щастие, побратиме — рекла тя. — Някой рибар е хванал рибата, дето глътна кутийката, разпрал я и оставил тука червата.
Вземи кутийката, та хайде при батя!
Батьо им взел кутийката. Близнал я. Изскочил черният човек и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да дойдат тука жена ми, дворецът и крадецът на кутийката.
Начаса всичко си дошло на място.
Измамникът бил наказан. Момчето, майка му и царската дъщеря заживели пак весело и честито. А кучето и котката се разхождали като царедворци из златния дворец.

Един цар имал хубава градина. Сред градината расло златно дърво. То раждало златни ябълки. По пладне цъфтяло, вечер завързвало и нощем ябълките узрявали. Ала нещо идвало през нощта и ги изяждало.
Царят имал трима синове. Веднъж най-големият син се явил пред бащата и казал:
— Татко, искам да вардя нощес ябълките.
— Добре, синко — рекъл царят.
Като се мръкнало, синът отишъл при дървото. През нощта му се додрямало. Полегнал уж на шега. Но чак на заранта се събудил.
Става, гледа — няма ни една ябълка.
Другата вечер вторият царски син рекъл на баща си:
— Татко, тая нощ аз ще отида да вардя ябълката.
— Иди, синко — отговорил царят. — Дано я увардиш! Синът отишъл вечерта. Но и той заспал. Нищо не видял. Третата вечер най-малкият син се явил при царя и казал:
— Татко, тая нощ аз ще вардя ябълката. Бащата отговорил:
— Ех, иди, като искаш! Но и ти не ще я увардиш.
Най-малкият син отишъл в градината. За да не заспи, той порязал малкия си пръст и го вързал със сол, та да го боли. Посред нощ едно златно птиче, светло като слънце, долетяло право на дървото и захванало да яде ябълките. Царският син померил с лъка върху птичето. Пуснал стрелата. Птичето хвръкнало. От крилото му паднало само едно перце.
Синът занесъл перото на баща си и цялата стая светнала. Царят повикал другите си синове и рекъл:
— Щом перото е толкова хубаво, птичето трябва да е сто пъти по-хубаво! Искам да ми донесете самото птиче. Който го намери и ми го донесе, ще му дам половината царство.
Синовете тръгнали да дирят птичето… Вървели, що вървели, двамата по-големи братя взели да се карат на по-малкия брат:
— Не те искаме да вървиш с нас! Иди където щеш сам!
Малкият брат се отделил и тръгнал сам. По едно време из пътя се задал белобрад старец. Той срещнал най-напред двамата братя. Казал им:
— Добра среща, момчета! Къде отивате?
— Много ти трябва да питаш! — отвърнали сопнато двамата. Старецът си заминал. По-нататък срещнал малкия брат и му рекъл:
— Добра среща, момче! Къде отиваш?
— Добра стига, дядо! — рекло момчето.— Ела, поседни да си починем и да ти разкажа къде отивам.
Седнали. Момчето извадило из торбата ядене. Поканило дядото и му разказало къде отива.
Тогава старецът рекъл:
— Да не вървиш подир братята си! Те са лоши хора. По-нататък пътят се разделя. Ако братята ти идат из горния път, ти тръгни из долния. Ако тръгнат из долния, ти тръгни из горния. Аз ще се отбия тук на едно място. След малко ще те настигна и ще те заведа при златното птиче.
Момчето тръгнало. То гледало кой път ще хванат братята му. Те тръг¬нали из горния. То взело из долния.
Като повървяло малко, старецът го застигнал и му казал да легнат да поспят, че бил много уморен. Отбили се под едно дърво на сянка и легнали. Момчето наскоро заспало. Тогава старецът го взел на ръце и го занесъл много, много напред, оставил го и му извикал:
— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момчето станало. Но не познало, че не става оттам, дето били.
Тръгнали пак. Вървели, вървели и щом замръкнали, легнали да спят.
Момчето заспало. Старецът пак го взел и го занесъл много напред. Щом се зазорило, събудил го и пак тръгнали. Тъй вървели няколко дена. Най-после стигнали до града, дето било златното птиче. Изкачили се на висок хълм, отдето се виждал целият град, и старецът рекъл на момчето:
— Видиш ли ония високи къщи? Това са царските дворци. Там е златно¬то птиче. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена. При портата има двама вардачи. Влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през седемдесет и седем по-малки порти. При всяка порта има по един вардач. И те няма да те забележат. Като минеш и тия порти, ще влезеш при златното птиче. То седи в златна клетка, два пъти по-хубава от него. Вземи птичето, а клетката остави! Ако вземеш и клетката, ще те хванат. Хайде сега върви и помни какво ти поръчах!
Момчето отишло в града. Стигнало пред голямата порта на двореца. Влязло, без да го видят вардачите. Преминало и седемдесет и седем по-малки порти. Пак никой не го забелязал. Стигнало до златното птиче. То седяло в чудно хубава клетка. Момчето взело птичето и тръгнало да си върви. Ала се поспряло малко и си рекло: „Клетката е два пъти по-хубава от птичето. Защо да я оставя? Ще взема и нея, па каквото ще да става!"
Върнало се и я взело. Ала тъкмо да прекрачи прага на първата порта, вардачът го хванал и го завел при царя.
Царят, щом го видял, много се ядосал и му извикал сърдито:
— Ти какъв си, та искаш да ми откраднеш златното птиче?
Момчето казало, че; е царски син и разправило защо е дошло за птичето.
Царят, като чул това, рекъл му:
— Аз ще ти простя, ще ти дам птичето, ще ти дам и дъщеря си за жена, ако ми доведеш хвъркатия кон на най-прославения цар, който живее през девет царства в десето. Ако не ми го доведеш, ще те погубя!
Момчето излязло от палата и отишло право при стареца. Разказало му как взело клетката и как го хванали. Оплакало му се, че царят ще го погуби, ако не му доведе хвъркатия кон.
Старецът му рекъл:
— Лошо си направил, дето си взел клетката. Но и тоя път ще ти помогна.
Вървели, вървели — стигнали до царството на царя с хвъркатия кон. Старецът все носел момчето, когато заспивало. Като дошли край града, старецът завел момчето на един висок хълм и му рекъл:
— Видиш ли хе ония високи къщи? Това са царски дворци. Там е хвъркатият кон. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена и при портата шестима вардачи. Ти влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през деветдесет и девет по-малки порти, При тях има по двама вардачи, И те няма да те забележат. Като минеш край тия вардачи, ще влезеш при хвъркатия кон. Той е в златен обор. На главата му има оглавник, а края на оглавника държи човек, който лежи в яслата. Конят е оседлан със златно седло, украсено с безценни камъни, а на стената на обора е закачена още по-хубава юзда. Като влезеш, свали седлото и изхлузи оглавника от главата на коня, та да не усети човекът, дето е в яслата. После се качи на коня и карай право тук! Аз ще те чакам. Само да не се излъжеш да вземеш седлото или юздата. Щом ги вземеш, тозчас ще те хванат.
Момчето отишло в града и стигнало в двореца. Минало голямата порта. Преминало деветдесет и девет малки порти. Влязло в обора. Почнало да сваля седлото, ала то светело като слънце, та не му се сваляло. Но щом си спомнило, че ще го хванат, ако вземе седлото, свалило го. То не посмяло да побутне юздата. Изхлузило оглавника от главата на коня, яхнало го и хайде при стареца. Качил се и старецът на коня и полетели към царя със златното птиче.
Царят много се зарадвал, като видял хвъркатия кон. Той дал птичето на момчето и го сгодил за дъщеря си. Царят им дал много злато и дрехи. Подарил им и един пръстен, който светел като слънце. Момчето взело със себе си пръстена. Другите неща натоварило на няколко коли. Качили се младите и старецът в царската колесница и се упътили към царството на момко¬вия баща. Пътували, що пътували, старецът слязъл от колесницата, простил се с момчето и с царската дъщеря, па си отишъл.
Момчето подкарало колесницата. Стигнало до една гостоприемница. Като слезли, то видяло, че стопаните били неговите братя. Те разбрали, че не ще могат да намерят златното птиче, затова отворили гостоприемница, да търгуват, докато умре баща им.
Щом видели малкия си брат, познали го. Заприказвали се. Той им разказал как намерил златното птиче. После ги помолил да се върнат при баща си. По-големите братя се качили заедно в една кола, а малкият брат с цар¬ската дъщеря — в колесницата и тръгнали.
Из пътя двамата братя се надумали да свалят малкия си брат от колес-ницата, да му вземат златното птиче и да го вържат сред гората.
Речено-сторено. Свалили брат си от колесницата, взели му птичето и го вързали за едно дърво. А на царската дъщеря казали, че ще я убият, ако обади какво е видяла.
Качили се след това двамата по-големи братя при царската дъщеря в колесницата и отишли при баща си. Царят: много се зарадвал, като видял, че носят златното птиче. Той попитал за малкия им брат. Те казали, че се бил отделил от тях и не знаели къде е.
Не се минало дълго време, почнали да приготвят двореца за сватба — щели да женят най-големия брат за царската дъщеря. Ала тя била угрижена. Не искала да се омъжи.
Веднъж, както си седяла в стаята, нещо светнало като слънце. Тя отишла при прозореца и забелязала, че тази хубава светлина иде откъм готварницата. Дошло й тогава наум, че тъй хубаво светел пръстенът, който баща й дал . на нейния годеник. Тя се усетила, че той е жив и че е в двореца. И наистина най-малкият брат бил жив. Той стоял два дни и две нощи вързан за дървото. На третия ден го отвързало едно козарче. Тъй предрешен отишъл в двореца. Примолил се да го приберат за слуга в готварницата. И оттам той насочил пръстена към прозореца на царската дъщеря.
На другия ден братята пак рекли на царската дъщеря да се приготви за венчавка. Тя отговорила:
— Ако накарате всички хора, що са в града, да минат покрай мене и да ми кажат по една дума, ще се венчая.
Обадили на царя и той заповядал да викат из всички улици: „Утре всички хора от града да дойдат при двореца, та да минат край царската снаха. Всеки да й каже някоя дума. Който не излезе, ще бъде наказан!"
На заранта всички хора минали край царската снаха. Като се извървели, тя попитала:
— Има ли още някой да минава?
— Има още един слуга, но много е окъсан, та го не доведохме — отго¬ворили царските хора.
— Доведете и него — рекла царската дъщеря.
Щом се задал престореният слуга, тя го познала, припнала към него, хвърлила се на шията му и заплакала. Царят и всички, които били там, се зачудили. Но царската дъщеря завела момъка при царя и рекла:
— Царю честити, този е най-малкият ти син. Той намери златното птиче. Баща ми нему ме даде. Когато си идехме, намерихме по-големите ти синове, които бяха отворили гостоприемница. Поканихме ги да дойдат заедно с нас. Те тръгнаха. Но по пътя влязоха в нашата колесница, извлякоха най-малкия ти син и го вързаха о едно дърво в гората. А мене заплашиха, че ще ме убият, ако обадя що съм видяла.
Царят изслушал всичко. Много се ядосал и пропъдил далече двамата си синове. Той благословил малкия си син, оженил го за царската дъщеря и му дал половината царство. А като умрял, оставил му и другата половина.
Младият цар и хубавата царица царували дълги години. И народът в царството бил доволен и честит.

Един сиромах още в ранна утрин отишъл в гората с мотика да изкопае няколко пъна за гориво. И ето, изкъртил той един пън, а под него огромна делва с жълтици. . .
Смаял се сиромахът и се замислил — как ще пренесе сам до къщи намереното злато?
Излязъл той на пътя, застанал там и гледа — по пътя върви поп и подкарва седем мулета.
«Много хубаво стана! — помислил си сиромахът. — Попът хем ще пренесе до в къщи всичкото ми злато, хем на никого няма да каже…»
Почакал той, докато се приближи попът, и после му рекъл:
— Провървя ми, дядо попе, че те срещнах.
— Защо мислиш така?
А сиромахът казал:
— Че да ти обясня, дядо попе: преди да умре, дядо ми занесе в гората всичкото ни злато и го зарови. И ето че аз се наканих най-после и изрових златото. Седми ден вече, откак стоя на пътя, много хора минаха край мене, но аз на никого не посмях да се доверя. На тебе обаче вярвам — та нали си свещеник, божи служител, зная, че ще запазиш тайната ми.
А попът ще умре от нетърпение:
— Сине мой — подканил го той, — казвай по-скоро, какво искаш от мене?
И двамата се уговорили, че попът ще пренесе с мулетата си златото на сиромаха в къщата му и ще получи за това седем жълтици.
Отишли те двамата в гората, натоварили златото на мулетата — излязло, че то е точно за седем товара.
Подкарали мулетата, излезли вече от гората, когато изведнъж насред пътя душицата на попа била обзета от неспокойствие.
— Сине мой — рекъл той на си рсмаха, — май че делът ми е много малък. . .
— Добре — отговорил сиромахът, — вземи един товар злато, но крачи по-бързо, карай мулетата.
Направили още няколко крачки и попът отново се спрял:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, вземи тогава два товара злато, но крачи по-бързо, карай мулетата! — рекъл сиромахът.
Изминали още малко път, не издържало сърцето на попа. И той рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
— Добре, дядо попе, щом е така, вземи пет товара злато, нека останат за мене само два, но по-скоро карай мулетата!
Изминали още малко път, не се стърпял попът и отново рекъл:
— Не, сине мой, малък ми е делът!
Махнал с ръка сиромахът:
— Добре, дядо попе, нека и седемте товара злато бъдат твои и отгоре. И това и огънят небесен! Само крачи по-бързо, карай мулетата!
Стигнали те до един крайпътен извор. Сиромахът бил жаден. В делвата сред златото имало една златна чаша и той още в гората я взел и я скрил в вазвата си. Извадил чашата сиромахът и поискал да си гребне вода от извора. А попът, като видял чашата, рекъл:
— Сине мой, дай и на мене да се напия.
Напил се той с вода, после пъхнал чашата в пазвата си и рекъл:
— Сине мой, не на тебе, а на мене подобава да притежавам тази чаша — нали съм свещеник!
Дошло му до гуша на сиромаха, грабнал шепа пясък, че като го запокитил — право в очите на попа!
И попът веднага ослепял и с двете очи.
Прибрал сиромахът златната чаша, закарал в къщата си всички натоварени със злато мулета и до ден днешен живее от това имане и се радва на живота.

Живял някога един ловец. Той имал син. Ловецът умрял, а вдовицата му — умна жена — дала момчето да се учи. Синът на ловеца бил способен и скоро вече четял свободно. Когато навършил петнадесет години, веднъж на връщане от учителя си видял на улицата да играят деца.
Приближил се той, развалил им играта и децата се развикали:
— Ти, никаквецо такъв, ловджийски сине, какво се бъркаш в нашата игра ?
Тръгнал си той разплакан към къщи, обиден до дъното на душата си. А майка му го попитала: — Защо плачеш, синко?
— Кажи ми, чий син съм аз?
— Ти си син па ловец.
— Какво ми е оставил моят баща? — Пушка и огниво.
— Дай ми ги, ще тръгна на лов,
— Иди си чети!
— Не — казал той, — с каквото се е занимавал моят баща, с това ще се занимавам и аз.
— Добре, синко, както искаш — отговорила майката и му дала пушката. Облякъл се синът и тръгнал на лов.
Почнал той да ходи на лов по цели дни и се връщал в къщи чак по мръкнало.
Чул синът на ловеца, че по гористите склонове на планината Масис имало много елени. Отишъл той там, обикалял дълго — никакви елени не видял и замръкнал в гората. Намерил хралупа в едно дърво, вмъкнал се вътре и се настанил там. Късно през нощта отворил очи и какво да види — срещу него се движи някаква светлина.
— Охо, май че това е диво животно, ще дойде и ще ме изяде!
Насочил той пушката си, готова за стрелба. А животното вървяло право срещу него. Прицелил се момъкът, стрелял и животното се строполило мъртво на земята. Така прекарал той нощта в хралупата, а на сутринта станал и не повярвал на очите си, като видял, че е убил самия Шам-чрах (чудовище с сияеща кожа). Одрал му кожата, свил я, сложил я в торбата си и я занесъл в къщи. Майка му го попитала:
— Защо остана да преспиш в гората? Синът отговорил:
— Ето, майко, моята плячка, искам да я занеса на царя!
— Занеси я — казала майката. — Все ми е едно ще я занесеш ли, или няма да я занесеш.
Още в ранни зори момъкът взел кожата и се отправил към царския палат. Срещнал го назирът и го попитал:
— Какво е това, ловджийски сине?
— Кожа, нося я подарък на царя.
Щом видял кожата на самия Шам-чрах, назирът казал: — Ето ти сто жълтици, дай я на мене!
— Пара да не ми даде царят, аз пак ще подаря кожата на него — отвърнал синът на ловеца:
Занесъл той кожата на царя и му я подарил. Царят се зарадвал и поръчал на назира:
— Дай му от хазната ми много пари, за да остане доволен.
Завел го назирът настрана, залепил му две звучни плесници и му пъхнал в ръката две медни монети.
Чувството на гордост не позволило на момъка да се оплаче на царя. Преглътнал той обидата и се върнал в къщи.
Майка му го попитала: «Какво ти даде царят, синко?»
— Да бъде проклет домът на назира! Удари ми две плесници и ми даде два гроша.
Момъкът отново се приготвил да отиде на лов. А царят прострял ве-черта кожата на своя балкон и в града станало светло като ден. Радостта на царя била безгранична.
Тогава назирът му рекъл:
— Царю, ти видя тази кожа и се зарадва толкова много, а какво ли ще стане с тебе, ако видиш дворец от слонова кост?
Царят отвърнал:
— А кой ще ми донесе толкова много слонова кост?
— Синът на ловеца — казал назирът.
— Имаш право — зарадвал се царят, — извикайте го при мене! Синът на ловеца дошъл и му се поклонил ниско.
Царят му казал:
— Ще отидеш и ще ми намериш слонова кост, за да си построя от нея дворец!
Замислил се синът на ловеца, обърнал се и поел към къщи.
— Защо си така печален, синко? — посрещнала го майка му.
— А какво да правя, когато царят иска невъзможното? Тогава майката казала:
— Бедата ти е поправима, синко. Върви да кажеш на царя да ти даде четиридесет бали вълна, четиридесет ведра оцет, четиридесет ведра ракия, четиридесет ведра вино, четиридесет торби стафиди и към всяка стока — по един човек с брадва и нож. И всичко това да бъде от джоба на назира, иначе, кажи, нищо няма да можеш да направиш.
Царят извикал при себе си назира:
— Ти ми подсказа тази мисъл и ти ще понесеш сега всички разходи.
Не си ли отвориш широко кесията — ще ти отсека главата!
Отишъл си назирът, разпродал всичкия си имот, купил всички стоки, които поискал синът на ловеца, натоварил ги на камили и ги приготвил за път.
Отишъл момъкът при майка си:
— Мамо, всичко е готово, както ти ми каза, сега накъде да тръгна?
Майката отвърнала:
— Синко, ще отидеш в планината Арагац, ще видиш там един извор, ще го запушиш с вълна и памук, ще изчерпиш водата от коритото му и вместо нея ще налееш там ракията, оцета и виното. Стафидите пък ще пръснеш наоколо. Слоновете ще дойдат, ще изядат стафидите и ще ги замъчи жажда. Тогава ще се нахвърлят на оцета, виното и ракията, ще се напият и ще се повалят на земята. Заповядай след това на царските хора да грабнат брадвите и да избият слоновете.
Яхнал момъкът коня си и тръгнал с кервана на път, като не забравял наставленията на майка си. Вървели колкото вървели, стигнали до извора, запушили го, изчерпали водата от коритото, излели вътре оцета, виното и ракията и разхвърляли наоколо стафидите. В най-голямата горещина на деня дошло цяло стадо слонове. Нахвърлили се слоновете на стафидите, напили се после с вино, ракия и оцет и се повалили на земята. Заповядал синът на ловеца тогава на своите хора да се спуснат с брадвите и да почнат да избиват слоновете: месото и кожите да нареждат на една страна, бивните зъби — на друга. Натоварили те слоновата кост и я занесли подарък на царя.
— Дай на сина на ловеца толкова злато от хазната ми, че да остане доволен — заповядал царят на назира.
Назирът завел момъка в хазната, наброил му четири медни монети, ударил му две звучни плесници и му казал:
— Хайде върви си, синко, върви и си гледай работата! Целият пламнал от срам се завърнал в къщи момъкът.
— Защо си толкова наскърбен? — попитала го майка му.
— На какво да се радвам? Назирът ми даде четири греша и ми удари две плесници.
— Не скърби, синко, гледай си работата!
Метнал момъкът пушката на рамо и тръгнал на лов. А царят през това време си построил дворец от слоновата кост, седнал в него важно на трона си и наредил под краката му да постелят кожата на Шам-чрах. И се радвал също като дете.
— Ти ето на, и на това се радваш, но знаеш ли колко повече ще се зарадваш, ако пред двореца ти расте райско дърво? — казал му назирът.
— А кой ще ми намери това дърво?
— Синът на ловеца, царю!
Царят извикал отново момъка и му рекъл:
— Синко, трябва да ми намериш райско дърво! Завърнал се тъжен-тъжен в къщи синът на ловеца.
— Защо си толкова печален? — попитала го майка му.
— Пуст да му остане тронът! Царят поиска сега такова нещо, което никога не може да се намери.
— Синко, всичко това е дело на назира. Върви и кажи на царя да ти построи кораб, да го натовари с четиридесет халвари (мярка за тегло) жито, четиридесет халвари просо, четиридесет халвари ориз и да ти даде двама слуги, които да стоят с извадени ножове. Поведеш ли кораба надясно — разпаряй чувалите и хвърляй зърното в морето, обърнеш ли наляво — също хвърляй от всичко в морето. И плувай с кораба насам-натам из морето, докато не се свърши всичкото зърно. В морето сега върлува глад, рибите от благодарност ще ти изнесат райско дърво.
Запомнил момъкът всичко, което му поръчала майката, отишъл при царя и му казал: «Желая ти дълъг живот, царю честити! Приготви ми това и това, но само за сметка на назира, иначе няма да мога да намеря райското дърво!»
Царят извикал назира и му заповядал: «Бързо да приготвиш всичко!» Какво му оставало на назира? Направил всичко, каквото трябвало: построил кораб, спуснал го във водата, натоварил го с жито, просо и ориз, въоръжил и двама слуги за кораба.
Когато момъкът съобщил на майка си, че всичко е готово, тя му казала: — Върви, синко, и изпълни това, което ти поръчах! Качил се момъкът на кораба, излязъл в морето, разпрал там чувалите и почнали да хвърлят във водата жито, просо и ориз, докато не изхвърлили всичкото. На морското дъно настанало голямо изобилие. Тъкмо когато корабът се намирал в средата на морето, от водата се показал царят на рибите.
— Синко — казал му той, — седем години вече, откак глад върлува на морското дъно. Как успя да нахраниш всичките ми поданици? Кажи, как да ти се отплатя?
Синът на ловеца отговорил:
— На мене нищо не ми трябва, царю, аз ти подарих всичко това.
— Не крий, синко, ти все пак имаш някакво заветно желание, говори, не се стеснявай!
— Е, щом е така, признавам, че дойдох за райското дърво.
— Трудно ми е да ти изпълня желанието, но за тебе съм готов да напра¬вя всичко. Имаш ли остър нож?
— Имам.
— Приготви ножа си и щом се покажа над водата, отрежи късче от перката ми, завий го в хартия и където да го заровиш после, от него ще израсне райско дърво.
Така и направил синът на ловеца. Царят на рибите се показал над водата, а той отрязал късче от перката му, завил го в хартия и го скрил в пазвата си.
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Чуй, майко, донесох рибешка перка, само че не зная какво райско дърво ще израсне от нея. Ще ми вземе царят главата!
Но майка му била умна жена и веднага разбрала, че точно това е райското дърво, и затова рекла на сина си:
— Отиди при царя и му кажи: «Посочи ми къде да посадя райското дърво, аз сам ще го сторя!»
Отишъл синът на ловеца при царя и му се поклонил ниско. А царят му казал:
— Е, момко, донесе ли ми райско дърво?
— Желая ти дълъг живот, царю честити, донесох. Зарадвал се царят и го попитал:
— А къде е то?
— Ти посочи мястото, аз сам ще го посадя — отвърнал синът на ловеца.
Дарят показал едно място — точно под прозорците на двореца от слонова кост.
Отишъл си момъкът в къщи, а когато паднала нощта, се промъкнал в градината на царя и посадил перката точно там, където пожелал царят.
Минала се нощта, събудил се царят на сутринта — в стаята му тъмно. Отворил прозореца и що да види: навън цъфти райско дърво. От едната му страна цветовете миришат на лято, от другата — на зима. В клоните му птички чуруликат. От едната страна на дървото плодовете зреят, от другата — вече са узрели. Зарадвал се царят, очи не може да откъсне от дървото!
Дворец от слонова кост, кожа от Щам-чрах под краката му, райско дърво под самия прозорец — какво още може да иска? Заповядал царят да извикат сина на ловеца.
Отишли слугите, извикали го и той паднал в краката на царя. Но царят бил толкова доволен, че го поканил да седне редом с него, и взел да го го-щава с различни сладкиши. А сега го завели в царската хазна и нека вземе злато, колкото може да носи — объркал се царят към назира.
Накипяло в душата на назира, завел той сина на ловеца в хазната,, отброил му шест медни монети, ударил му две звучни плесници и казал:
— Ето ти наградата, сега си върви! Мрачен се върнал момъкът при майка си.
— Защо си толкова нажален? — попитала го тя.
— Ках да се радвам, когато назирът ми даде само шест гроша и отгоре на това ми залепи две плесници.
— Не се кахъри, синко — казала майка му.
Грабнал момъкът пушката си и пак тръгнал на лов.
А назирът вече шепне на ухото на царя: «Ти се радваш, че имаш дворец от слонова кост, кожа от Шам-чрах и райско дърво под прозореца си, но дали знаеш, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм. Колко щеше да се зарадваш, ако тя стане твоя жена. Та ти си съвсем млад още!»
— А кой ще ми я доведе? — попитал царят.
— Синът на ловеца — отвърнал назирът.
Изпратил царят да повикат сина на ловеца. Той дошъл и му се поклонил до земята.
Царят го поканил да седне до него и му казал:
— Чувал ли си, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм? Иди и ми я доведи за жена.
Пак мрачен се завърнал момъкът в къщи.
Майка му го попитала: «Защо си толкова печален?»
— А какво да правя, когато царят иска от мене такова нещо, което ни¬кога не мога да изпълня!
— Кажи ми, какво иска той?
И момъкът разказал на майка си, че царят му поръчал да му доведа за жена дъщерята на еди-кой си цар от еди-кое от царство. «Как ще му доведа: аз царската дъщеря, та там ще ми вземат главата!»
Мислила майката, мислила и дала на сина си ей такъв сввет:
— Ще отидеш при царя и ще му кажеш: «Построй ми кораб, голям колкото твоя град, направи в него стая, разкошна като твоя дворец, събери в кораба сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват!» С една дума, събери толкова народ, че никой да не се сети кораб ли е това, или не, а всеки да помисли, че е изникнал нов град. И вземи със себе си храна за четиридест години, та да ядат и да иият и все да се не свършва.
Отишъл момъкът при царя и рекъл:
— Сто години да царуваш! Построй ми кораб, царю, колкото твсг град, дай ми сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват и всичко това за сметка на назира — иначе нищо няма да направя.
Извикал царят назира, заповядал му какво да направи и добавил:
— Ти ми подсказа това, ти тегли сега и всички разходи!
Отново разпродал имота си назирът, но изпълнил волята на царя.
Отишъл синът на ловеца, гледа — съвсем като в Тифлис: едни свирят на саз, други на зурла, тук пеят момци, там играят девойки, всички ядат и се веселят.
Затичал се той радостен при майка си:
— А сега, майко, какво да правя? Всичко, което ти искаше, е готово!
— По-нататък и аз самата не зная! Иди се качи на кораба, седни в стаята, яж, пий, пирувай колкото щеш, тъй като имаш запаси за четиридесет години, поведи своя кораб, докато стигнеш до един гол остров, а там вече — живей, както сам знаеш!
Синът поблагодарил на майка си, целунал я, защото не се надявал отново да я види, и се качил на кораба. Гощавал се ту с този, ту с онзи и така прекарвал дните си. Докарал кораба до голия остров, а хората наоколо му хич и не подозирали, че живеят на кораб в морето. Помислил си момъкът, че няма защо да се бави тук много-много, и решил да слезе и да поскита из острова.
Отишъл в механата, изпил чаша вино, слязъл от кораба и тръгнал по пътя, замислен дълбоко. Вървял той колкото вървял, и изведнъж се озвал в гъста гора. Там видял, че някакъв човек изскубва с корен огромни дър¬вета, пренася ги и ги засажда на друго място.
— Откъде се взеха у тебе толкова сили? — учудил се синът на ловеца.
— Е, побратиме — отвърнал юнакът, — аз само се забавлявам за собствено удоволствие. Чуди се на сина на ловеца.
— Че за какво да му се чудя?
— Как така за какво? Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво. На него се чуди!
— Че какво има да му се чудя? Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, побратиме, и аз ще дойда с тебе, нека бъдем двама.
И те тръгнали заедно.
Вървели колкото вървели, стигнали до някакъв град. Гледат — някакъв човек седи и колкото и хляб и месо да му носят, всичко изяжда, а отгоре на това и вика: «Умирам от глад!»
— Я слушай — казал му синът на ловеца, — къде го събираш всичко това?
— Какво се чудиш на моя апетит? Голяма работа! За чудене е синът на ловеца. Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
Аз съм синът на ловеца. Е, щом е така, аз ти ставам побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем трима.
Отправили се на път тримата. Вървели колкото въвели, гледат по едно време — над водата се навел човек, пие ли пие и все вика: «Умирам от жажда!»
— Ей, човече! — извикал му синът на ловеца. — Така можеш и да се пръснеш!
— Намерил на какво да се чуди! Ти гледай сина ка ловеца!
— Че какво особено е направил той?
— Та той одрал кожата на самия Шам-чрах, донесъл слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, ставам ти побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем четирима!
Тръгнали четиримата на път, гледат — седнал ка една скала овчар, свири със свирка, а овцете му се изправили на задните си крака, играят ли играят.
— Чудно нещо! — извикал синът на ловеца.
— Голяма работа, ти се чуди на сина ка ловеца, който одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, и аз ти ставам побратим, нека бъдем петима.
Тръгнали заедно. Вървели колкото вървели, изведнъж какво да видят — някакъв човек застанал на главата си.
Синът на ловеца го попитал:
— Братко, защо си се изправил на главата си?
— Ослушвам се, за да разбера къде за какво се говори. Застанах на пътя ви, искам да се побратимя с вас, нека бъдем шестима!
Закрачили нататък шестимата. По пътя овчарят попитал сина на ловеца:
— Кажи, имаш ли някакво заветно желание?
— Моето желание е да намеря царската дъщеря Фариза-ханъм.
— Ще го изпълним — казали петимата побратими.
Стигнали те до царския град, седнали на камъка за сватовете и казали да съобщят на царя, че са дошли да искат дъщеря му. Царят ги приел, отделил им една светла стая. Отишли те, седнали и зачакали какво ще стане по-нататък.
Царят заповядал да им приготвят обяд. Наобядвали се те богато, седнали и почнали разговор. По едно време единият от побратимите застанал на главата си и рекъл: «Чакайте да чуя какво шепне там царят!»
А царят се съветвал точно тогава с везира и с назирите си какво да направи, че да не им даде дъщеря си.
Станал един от назирите и казал: «Желая ти дълъг живот, царю! Xайде да ги нагостим с обял, но да им сложим толкова хляб, месо и ориз, колкото изяжда цялата ти войска, и да им кажем, че ако изядат всичко, ще им дадем царкинята, не го ли изядат — ще им вземем главите!»
— Лошо ни чака, побратими — обърнал се към тях този, който чувал всичко.
— Защо, какво има? — попитал синът на ловеца.
— Царят е намислил да ни нагости с толкова много ядене, колкото изяжда цялата му войска; ако не се справим, няма да ни даде дъщеря си и ще ни вземе главите.
Тогава се обадил този от побратимите, който не се насищал:
— Не се грижите за това, поемам всичко върху себе си.
Легнали да спят. На сутринта царят ги извикал. Всички насядали по-далеч, само лакомият побратим седнал напред. Каквото ядене поднасяли, всичко изгълтвал и само повтарял: «Умирам от глад!» И изял всичко, което било приготвено за побратимите.
Царят поканил останалите в стаята си и ги нагостил със скромен обяд,
Стъмнило се, дошло време за спане. Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул думите на царя: «Ще извикаме утре техния пехливан, нека се поборят!»
А царят имал лъв, който държал затворен. Нахвърлел ли се върху някого — на парчета го разкъсвал.
Щом чул това, този, който подслушвал всичко, се изправил на крака и извикал:
— Лошо ни чака, побратими, да бягаме!
— Къде да бягаме и защо?
— Утре царят ще поиска да излезе между нас пехливанин и да се бори. А царят има лъв — ще го пусне и ще ни разкъса.
Юнакът, който изкубвал дървета с корените им, се обадил:
— Не се грижете за това! Поемам всичко върху себе си!
На сутринта царят ги извикал и им рекъл:
— Къде вие пехливанинът? Нека да излезе и да си премери силите с моя пехливанин, иначе главите ви отиват!
Излязъл отгава на мегдана юнакът, сграбчил лъва и го разкъсал на две части. Едната половина хвърлил наляво, другата — надясно.
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми! — извикал царят.
Поканил ги той в двореца, нахранил ги, а после те отишли в стаята си.
Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул царят да казва:
 — Видя се то, че ще отведат дъщеря ми, ами какво да правим? Станал тогава един от назирите: «Хайде, царю, да им подкопаем стаята и да сложим там бурета с барут. Нека хвръкнат във въздуха!» Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими! Искат да подкопаят под нас, за да ни хвърлят във въздуха.
Този, който пиел вода, без да се напива, рекъл: «Не берете грижа за това, аз поемам всичко върху себе си!»
Изтичал той на брега на морето, навел се и изпил всичката вода. Върнал се, гледа — под тях сложен барут. Избълвал тогава изпитата вода и земята наоколо така се напоила, че колкото и да се опитвали да запалят барута, все не успявали и той не избухнал.
Доложили на царя, че барутът не се подпалва, че все насилват сух барут, но той веднага се превръща в каша.
Замислил се царят и рекъл:
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми!
Пак се изправил на главата си този, който подслушвал. Царят свикал съвет и казал:
— Трябва да им отговорим вече, срокът изтича. Какво да правим? Един от съветниците му станал и рекъл:
— Хайде да ги отровим!
И царят наредил на готвача си:
— Приготви два вида блюда за обед. В едните ще сложим отрова! Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими, искат да ни отровят!
— Не берете грижа, аз поемам това върху себе си — обадил се овчарят.
На сутринта царят ги поканил на обяд. Шестимата седнали от едната страна на масата, а царят и петима царски хора — от другата. Готвачът донесъл и поставил пред пебратимите отровната храна, а пред царските хора — храната без отрова.
Тогава овчарят казал:
— Желая ти дълъг живот, царю! Заповядай на мухите да се махнат, защото ни пречат да се храним!
— Как ще им заповядам? Пропъдете ги с ръка и те ще се махнат.
— Позволи ми аз да ги прогоня — казал овчарят.
— Позволявам ти.
Допрял овчарят свирката до устните си и мухите веднага се залепили за тавана. Всички вдигнали очи нагоре, а в това време овчарят спрял да свири и сменил местата на чиниите.
— Е, сега пристъпвайте към яденето — казал той.
Почнали да обядват, но царят и царските хора не се докосвали до яденето — забелязали, че отровната храна сега е пред тях.
— Е, царю, ставай и доведи дъшеря си — рекъл синът на ловеца.
— Добре, само че най-напред искам да видя твоя град, а след това вече ще ти дам дъщеря си.
Яхнали побратимите и царят конете си и отишли да видят града на момъка. Влязъл царят в стаята му, разходил се из града, гледа — навсякъде ядат, пият и се веселят. Харесало му това и той казал:
— Ще ти дам дъщеря си.
Добре, ама дъщеря му не била съгласна:
— Докато сама не видя града му, няма да се омъжа за него!
Качили се те двамата със сина на ловеца на конете си и отишли да разгледат града. А момъкът пошепнал по пътя на побратимите си:
— Тръгвайте, ще отведем царската дъщеря!
Пристигнали в града. Момъкът завел девойката в своята стая, а после се разходили из града: спрели се тук, спрели се там — гледат, наоколо им всички танцуват и се веселят. Харесало се това на царската дъщеря и хич не й се щяло да напусне града. А заедно с тях дошли и петимата побратим и на момъка и се разхождали всички заедно. Синът на ловеца дал заповед, корабът се отделил от брега и те се намерили в открито море.
— Съгласна съм да се омъжа за тебе — казала царската дъщеря, — хайде да си вървим!
Но когато влезли отново в неговата стая, принцесата забелязала, че се намират сред морето.
— Слушай! — извикала тя. — Каква шега ми изигра ти на мене?
— Отвеждам те — отговорил синът на ловеца.
— Няма да можеш! — извикала тя, дръпнала кърпата от главата си и я хвърлила в морето.
Погледнал момъкът — корабът плува обратно към брега — и извикал:
— Горко ми, девойката ще избяга!
Изведнъж над водата се показал царят на рибите.
— Какво има, синко?
— Царската дъщеря хвърли кърпата си в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе кърпата и да я предаде на момъка. Скрил той кърпата в джоба си и корабът отново се насочил навътре в морето.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала девойката и хвърлила нож в морето.
И корабът отново завил към брега.
Царят на рибите се показал над водата и попитал:
— Е, синко, какво има?
— Тя хвърли нож в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе ножа и да го предаде на сина на ловеца. Скрил го той в джоба си и корабът отново се отправил към другия бряг.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала пак девойката и хвърлила в морето игла. И корабът пак завил към нейния бряг.
Царят на рибите изплувал и попитал:
— Синко, какво има пак?
Тя хвърли игла в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да намери иглата и да я даде на момъка. И корабът завил отново към неговия бряг. Синът на ловеца изгубил търпение.
— Сега вече ще се оженя за тебе! — казал той на царската дъщеря.
Седнали на масата петимата побратими, девойката и синът на ловеца и се наобядвали вкусно-вкусно.
— Кажи, за себе си ли ме водиш? — обърнала се девойката към момъка.
— Не — отговорил той, — водя те за жена на нашия цар.
— По-скоро ще умра, отколкото да стана негова жена! Само за тебе искам да се оженя! — извикала девойката.
— Когато стигнем в твоя град — обърнал се юнакът към момъка, — аз ще премахна всички и ще сложа тебе на царския трон.
Най-после пристигнали. Всички се качили на конете и отишли заедно в царския дворец. Още щом влезли вътре, юнакът погубил назирите, после царя и везирите. Синът на ловеца станал цар. Единия от побратшмите си той назначил за назир, друг — за везир, а останалите — за придворни.
Те постигнали своето, дано постигнете и вие вашата цел!
От небето паднали три ябълки — едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който се вслушва.

В една тиха вечер дошла като мълния страшна вест – Чипровец горял.. Едни казват на Кръстовден било, други – на Петковден… Лъчите на есенното слънце се промъквали в уличките, изпълнени с въстаници. Жени, деца – млади, стари били празнично накипрени. Гощавали се като на сватба и пеели бунтовни песни. Радостта се изливала като отприщен порой, но за кратко, само до пладне.
Когато слънцето легнало ничком и Балканът хвърлил сянка над клисурата – с шум и трясък, със зурни и тъпани дошли турските орди. Жените на Чипровец ги срещнали обезумели. Войводите се затворили в манастира, оттам да бранят родното огнище. Сринали манастира и църквицата. Занемели от ужас камбаните.
Чипровец гори, повтаряли си людете и всеки гледал живота си да спаси.
Димели още незагаснали огнища, когато двама другоселци от въстаниците, оцелели като по чудо, намерили в изгорялата къща на войводата две малки дечица – момиченце в люлка и тригодишно момченце. Разделили си те децата, за да ги отгледат, и си отишли по домовете. Момчето расло край Дунава и радвало добри хора, а момичето – в Белоградчик, при дивната хубост на Балкана.
Минали години. Пораснали децата. Той – левент момък и все препускал с буйното си конче от Дунав до Балкана. Момичето – невиждана хубавица по този край.
Един ден момчето се метнало на своя вран кон и отпратило към Балкана. Изведнъж съгледало на малък чардак ненагледна хубавица да шие на гергеф. Спряло се да я погледа. И не издържало на хубостта й. Свалило пръстена от ръката си и го подхвърлило на девойката. Тя поела скъпия дар и на свой ред му пуснала китката си. Младите се обикнали и нямали покой, докато родителите им не уговорили сватбата.
Вдигнали голяма сватба. Тръгнали към манастира, който се намирал там, зад Калето. Като наближили сватбарите манастирските порти, портите сами се заключили с дванадесет катинара. Разсърдили се сватбарите, разбили портите и станала венчавката. Когато сватбата тръгнала към мегдана, станало чудо! Извил се страшен ураган и за миг цялото сватбено шествие се вкаменило.
И до днес хората от Белоградчишкия край сочат чудните камъни, които наричат „Каменна сватба" – като знамение, че брат и сестра се оженили…

Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото езеро. То било толкова синьо, че му се струвало небето е слязло на земята. Разнесъл се в тишината детски плач. Огледал се наоколо и видял малко детенце в люлка. Слънцето приличало! Момчето гребнало малко водичка в шепата си и напоило детето. Секнал плачът му. После откършило клончета от близкия храст и направило сянка над бебешката люлка. За да пази детето от диви зверове, момчето легнало под люлката.
Дошла Вида Самовила. Като видяла Марко да лежи под люлката, разсърдила се и се заканила да го убие. Голяма била изненадата й, когато детето от люлката прочело мислите й и проговорило:
– Недей, мамо, люто да се сърдиш – казало то. – Той е мой побратим. С клонче ми направи сянка, с шепа водица ми подаде! Добрината му, мамо, с добро нека да го сдобие.
Чула това Вида Самовила и рекла на пеленачето:
– Не може той побратим да ти бъде, дъще, дорде не суче мляко самовилско.
Марко се уплашил от Вида Самовила и побегнал да се скрие! Самовилата ласкаво го повикала да се върне и да се не плаши, а да каже откъде е, кой е, и иска ли Гюргя сестра да му бъде? Момчето се спряло и любезно й казало, че е от Прилеп и се казва Марко Вълкашинов-Кралевичи. Драго му станало и твърдо отговорило, че иска Гюргя сестра да му стане!
– Не може Гюргя сестра да ти стане, докато не сучеш самовилско мляко – рекла Вида Самовила.
Сукнало момчето млекце от лявата й гърда, а тя го накарала да повдигне белия камък, който бил наблизо, за да види дошла ли му е сила. Марко се опитал да повдигне камъка, но едва го открехнал от земята. Тогава тя го поканила да посуче и от дясната й гърда, защото малко му е силата. Смукнал самовилско мляко отдясно, после пак отляво, докато повдигнал камъка и го захвърлил на три часа място. Усмихнала се Вида Самовила и му казала, че му  стига това юначество. Друг юнак като него няма. Посъветвала го още, когато изпадне в беда – да повика своята млечна сестра Гюргя, за да му помогне.
Станал Марко юнак над юнаците, но си нямал нито сабя, нито кон, равни на неговата сила.
Минали години. В един неделен ден, неговата посестрима Гюргя се разхождала в Стамбула града и чула, че търговците шумно се провиквали на пазара, че продават сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти, в пазва може да се скрие и сече дървя и камъни, даже и желязо. Като чула да това Гюргя, веднага заминала за Прилеп, за да извести на своя побратим – да отиде и да си купи сабята. Тогава, помислила си тя, сабята ще е равна на юначеството му.
– Скъпа е, брате, сабята – три хазни дукати и четвъртата – само ситни рубета – предупредила го тя!
Зарадвал се Марко, че посестримата му мисли за него и за юначеството му, бързо се стъкмил и тръгнал за Стамбул града!
Вървял, колкото вървял юнакът и пристигнал в голям град, думали му Никюп. Спрял се юнакът да си почине и после да продължи пътя си за Стамбул града. В този град живеела красива вдовица. Тя била толкова хубава, че пленвала всеки, който я видел, и той непременно пожелавал невеста да му стане. Но тя никому не давала дума, защото имала условие, което никой досега не могъл да изпълни, условието било – юнакът да изгради висока кула. Всеки юнак започвал да гради кулата с надежда, а тя все се рушала (сривала)…
Пристигнал Марко Прилепчанина в града. Като видял красивата вдовица, очите му останали по хубостта й, та забравил закъде е тръгнал. Не продължил той пътя си за Стамбул града, сабята дипленица да купи, а останал в Никюп града кула с камъни да гради, както всички други юнаци досега. Сам се наел Марко да я зида. Извисил я висока за чудо и приказ, но само един камък не му достигал, за да я завърши!
Възседнал юнакът своя вран кон, преплувал Дунава и отишъл във Влашко. Там намерил той белия камък, който му трябвал и се върнал отново в града Никюп, за да го положи в градежа и да изпълни своя обет. По пътя срещнал своята посестрима Гюргя. Тя била тръгнала да му каже, че саблята дипленица е вече купена от чер Арапин, докато той се бавел по пътищата, докато кула градил, за да спечели вдовицата.
Като чул тези укорни думи на посестримата си, Марко захвърлил камъка в Дунав и препуснал с коня си за града.
Когато пристигнал в Никюп, що да види! Черният Арапин седял на кулата, а в прегръдката му хубавицата. Притъмняло му пред очите от завист за измамата. Той не можел да повярва, че, кулата построена от него, е станала тяхно ложе! Грабнал Марко хвърления бял камък в Дунава и го запокитил към кулата със страшна сила. Арапинът паднал от кулата, а Марко Кралевити му измъкнал сабята дипленица и го погубил. После с нея ударил кулата и я разсекъл на две. Тя рухнала и затрупала всичко! А Марко възседнал своя вран кон и полетял като вихър към Прилеп! Сега той бил юнак над юнаците.

В тези тревожни времена, когато войските на цар Шишман се сражавали на Софийското поле, в дома на брат му Ясен витаела черна прокоба.
Кралица Милица – жената на цар Ясен, станала една сутрин след кошмарна нощ..
– Чуй ме, Ясене, мой съпруже, чуй какъв сън съм сънувала, като съм малко заспала…
Ето какво сънувала чужденката-гъркиня:
Небето се пропукало по средата и от него изпаднали всичките звезди на земята. Месецът изгрял кървав, а до него звезда Деница също била окървавена.
Разтревожил се цар Ясен, като си спомнил, че брат му цар Шишман сам се сражава с войската на Софийското поле, и съзрял в този сън черна прокоба. Той разтълкувал съня на Милица така:
– Пропукването на небето е знак, че царството ще падне: изпадането на звездите предвещавало погиването на войската, а кървавият месец и звезда деница до него значели затриване на цялото царство.
Тревожният разговор между двамата още не бил завършил, когато пристигнал хабер – бяла книга – от цар Иван Шишман, който нареждал на брата си Ясен, веднага да се притече на помощ с трихилядна войска там, при Костенец града! Там турците вече били обградили града и надежда за спасение нямало! Но Милица не позволила на своя съпруг да отиде на помощ!
– Нали е пуста чужденка – рекъл си народният певец, – тя за Отечество не милее!…
Скоро пристигнал нов пратеник от цар Иван Шишман, Ясен да отиде с войската си до Ихтиман, където води боевете и защитата на царството другия брат – Михаил Васи¬лич. И този път Милица не позволила на мъжа си да отиде на бойното поле. Още слънцето не било залязло и дошъл за трети път тревожен зов – цар Ясен да тръгне с петхилядна войска, че Михаил вече е затворен, а самият цар Иван Шишман е застрашен от гибел.
Кралицата била неумолима. Тя пазила своя съпруг и не го пускала да се бие. Ала цар Ясен този път не я послушал!
Възседнал той най-бързия си кон и повел войската към Ихтиманското равно поле. Когато минавал край река Искър, над главата му кръжало черно ято гарвани, които грачели и сновали тревожно и правели сивото небе зловещо и знаменателно. Конникът с ужас видял, че реката тече кървава и носи войнишки тела. Сред водите млада хубава българка газила и събирала калпаците на своите братя. Спрял се цар Ясен и се провикнал от коня:
Хвала тебе, премлада девойко, защо ловиш юнашки калпаци, улови ми трупе от юнаци, да ги видим кои са, какви са…
Девойката през сълзи отговорила на цар Ясен, че три брата юнака имала, всичките на бой отишли и тримата в боя паднали. Затова тя им търси калпаците, да не би книжка написана да открие и да види какво са заръчали в предсмъртния си час!
Мъка и срам обзели Ясен. Той слязъл от коня и се втурнал към кървавите води на Искър. Когато нагазил, пред него изплувала вдигната ръка на юнак, а на пръста му – пръстен бурмалия. Той познал пръстена на своя брат, на който пишело цар Иван Шишман. Като вихър се върнал на пътя, възседнал бързоногия си кон и се провикнал колкото му глас държи:
– Що стоите, момци, що гледате?
– Погубен е сам цар Иван Шишман…
Земята потръпнала под нозете му. Вината за братското предателство не му давала покой. А тези гарвани проклети – какво още искат да прокобят! Покрусен, той стоял за миг-два и подканил войните си да отидат поне Михаила да намерят и да му помогнат, ако вече не е късно.
Когато стигнали Ихтиманското поле, градът бил вече обграден и го бранели с маждраци завоевателите. Там, в тъмницата, бил затворен брат му Михаил. Развъртял той сабята си, разчистил пътя от караулите и се озовал пред вратите на зандана. Ясен се обърнал страдно към своя брат за прошка:
Прости мене, Василичу брате, дай ми сега воля да погубим, да погубим сва турска ордия, да те водим у София стара!…
Но Михаил Василич бил непреклонен. Той не можел да прости на своя брат, че иде толкова късно:
– Къде бе ти, по-напред да дойдеш, сега вече мина мно¬го време – отвърнал му строго той и отсякъл – не ти прощавам!
Повел войската си Ясен и погубил обсадата на града. И пак се молил на брата си Михаил да му прости. Но отговорът бил все един и същи: Не ти прощавам и воля не давам! Защо тизе първи път не дойде, сега вече мина щиро време!…
Като наранен звяр, цар Ясен с мъка се провикнал към своята войска, та да чуе и гората, и водата, и камъните:
– Фала тебе, моя силна войска, цар Шишман турци погубили, ще пропадне наше мило царство, мило царство, българското кралство.
А народният певец, задавен от мъка, обръщал плача на песен, после продължавал песента на приказка и очертавал неповторимо тъжната картина на Отечеството в тези времена.
Чули ли сте, или не сте, какво чудо е станало в черното море дълбоко и в равното поле широко? В полето израсло дърво, а около корена му море се вълнува. Върхът на дървото опира в самото небе. На върха му два черни гарвана грачат и плачат, а под дървото две хубави моми ситно вез¬мо везат. Те питат гарваните:
Гарване, чорни гарване, оти плачите, грачите?
А те им отговорили, че плачат и грачат, задето се бият българи и турци. Турците се молили на Аллах да им помогне в боя, а те ще му построят дванадесет джамии с тринадесет минарета. Българите се молили на Бога да им помогне, а те ще му построят дванадесет черкви, навред със сребърни диреци и елмазени первази Ала Бог не ще им помогне. Той е разгневен, защото войниците с конете си влизат в черквите, за да си вземат комката и нафора!
Това чудо на скверност към християнщината народът не можел да понесе даже в такива тежки времена и осъдил със задавено от сълзи гърло, че Бог не помага томува, който брата си погубва и враждува срещу своите!…

Великден е! Новопостроената базилика се оказала тясна да побере цялата свита на царя и стеклото се множество народ. Болярите, князете, княгинята са обкръжили царствената осанка на Симеон. Мантията му излъчва златно-пурпурно сияние. В ръцете на множеството червенеят великденски яйца. Очите на богомолците, дошли от села и колиби, сияят. Празничното настроение расте.
Цъфналата круша край базиликата ронела бели цветчета и при всеки повей на вятъра те се стрелвали в синевата на чистото небе като пеперуди. Букналото зелено ги при¬ютявало и просторът се изпълвал с нежния аромат на цъф¬налата пролет.
До дънера на крушата, стоял облегнат един странник с изпити страни и хлътнали очи. Ръцете му потрепвали. Болка сгърчвала лицето му.
Изведнъж гръмнали камбаните! Службата била свършила. Странникът долавял детските вълнения, чукането на великденските яйца и радостните възгласи, съпровождащи всяко счупено яйце – всяка победа и поражение. Шумът се засилвал. Зачаткали по плочите подковани обувки. Край него минавало царското шествие. По алеята се носел развълнувания глас на младия цар. Народът славел Симеон с дълбока признателност…
Богат болярин със златошити одежди се отбил от шествието и пъхнал в разтреперената шепа на странника златна пара. Златицата парнала ръката му. Той с болка стиснал в дланта си монетата и отпуснал главата си на дънера.
Кой бил той?
Расате-Владимир, синът на царят-обединител Борис,
българския владетел, който изрекъл, в лето 865-то, съдбов¬ните думи – „Аз имам един народ и един Бог!".
Сега, когато камбаните на Плиска – първата ни престолнина, тържествено отбелязвали Възкресението на новия Бог, Расате-Владимир разнищвал онези съдбовни мигове. Оживявала в слепите му очи картината, когато баща му, владетелят, поел най-тежкия жребий – да презре Тангра и да прокуди гръмовержеца Перун – и с горда, достолепна осанка развял плащеницата си пред олтара, за да целуне десницата на Климент, защото била докосвала учителите на славянското племе Кирил и Методий. Расате помнел народните тълпи, които поглъщали жадно Климентовото слово и не искали да се разотидат. Каква магия имало в това слово? Мъчел се тогава да обясни тази магия и гневно стискал ръката на своя баща – дърпал го навън, за да не слуша славянското слово. Чуждеело му и новото име Владимир и не можел да го приеме! Тангра се бил вселил в душата му, дълбоко в сърцето му. Странникът Расате ясно усетил, като тогава, как цар Борис – баща му, гневно издърпал ръката си от неговата и със стиснати зъби произнесъл думите: „Днес никой няма право да смущава радостта ми, та дори и наследникът на българския престол – родния ми син." Думите, които леел Климент за своя учител Кирил, падали като зърна и народът ги поглъщал:
– Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли еднакво за всички? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога ли смятате за безсилен да ги просветли, или го смятате за завистник, та не желае това? – тези думи, отправени към враговете на славянската писменост, изтръгнати от сърцето на Кирил философ, влели омраза и в неговата душа. И аз ли бях сред враговете? – питал се странникът, – можех ли да заменя своя бог Тангра?
Като въглени припарвали в душата му и думите на брат му Симеон при онази тяхна среща под сянката на Мадарския конник:
– Княз Расате – твърдо редял думите си той, – дойдох да ти кажа, че пътят, по който си повел държавата, води към погибел… и още – сляп си, братко Расате, мъртва като камък е душата ти! Как не можеш да видиш, че България отдавна е станала славянска!
А после!… После в главата му отново загъмжал оня народен гняв, като врящ котел, който викал с вяра и упование към цар Борис – справедливо да произнесе заслужена присъда над изменника Расате. И откритото лице, и равният глас на баща му се забили като стрела в сърцето му:
– Осъждам изменника на родината и народа, вероотстъпника княз Расате на ослепяване! Той вече не е мой син и аз не съм му баща.
На самосъд ли бил дошъл днес, навръх Великден?
Странникът обърнал гръб на шумното шествие и тръгнал, почуквайки с тоягата си, без посока. Вървял, дълго вър¬вял, докато се загубил и последният ек на великденските камбани. Тишината продължавала да звъни в ушите му. Сти¬гали го и радостните поздрави, с които се обръщали към него богомолците – „Христос воскресе!" Преплитали се ниш¬ките на древност и новост и стягали сърцето му като обръч.
Златната пара натежала в ръката му и той я преобърнал колко ли пъти.
Значи моя народ ме среща с „Христос воскресе!" – повтарял си той и бледа светлинка сякаш озарила слепите му очи. Новата вяра измествала Тангра! Никой не останал далеч от празника!… Този същият народ викал в оная паметна година 865-та: „Добре дошъл, княже Борисе, избавителю", и го посрещнал с хляб и сол. Тези гласове били се врязали дълбоко в душата му. И… стискайки с болка златицата в ръката си, странникът казал на себе си:
– За мен няма обратен път. Кому е нужен слепец-княз!
Пътят ми е към манастира, където изживява последните си дни моят баща. За прошка ще му се помоля.
Слепецът потърсил пътя към манастира, почуквайки с тоягата. Децата се юрнали с глъчка и весели подвиквания около него. Някой от малчуганите пъхнал в ръката му червено яйце и подложи своето да го чукне!… уличката, по която бил тръгнал, отново утихнала.
И… станало чудо! Омразата към новия Бог изчезнала – разтопила се като пролетен сняг. От слепите очи на Расате се търкулнали най-светлите сълзи – сълзите на покаяние!
Просветлен, той промълвил със сухите си устни:
– Тръгвай Владимире, не спирай!
Някаква сила водела княз Владимир към манастирската обител, където великият му баща цар Борис I – кръстителят на българското племе, трябвало да чуе своя син, дошъл да измоли опрощение за греховете си!…

Имало едно време един слон, който бил много голям, много грозен, но много добър. Казвал се Или.
Веднъж Или тръгнал на дълга разходка и стигнал до едно място, където седяло бяло патенце и се греело на огъня. Това бил огромен огън и пламъците му се отразявали в близкото езерце с патици.
Тъкмо Или пристигнал и от едно облаче в небето рукнал дъжд. На огъня не му харесало това.
— Ако вали много, ще ме угаси! — разплакал се той.
— Ти сам ще се угасиш, ако не престанеш да плачеш! — казало бялото патенце, което се наричало Миренда.
Ала огънят се разплакал още по-силно и пламъците му почнали да се смаляват.
— Не плачи, миличък! — казал Или и духнал с хобота си върху огъня. После заръчал на Миренда да литне и да каже на облачето, че ако не престане да вали, той ще насочи хобота си към него и така ще се разпухти, така ще се разфучи, че ще го издуха.
Миренда литнала високо в небето и предала на облачето заръката на Или. Извинявай! — казало облачето. — Видях те долу, а зная,
че белите патенца обичат да ги вали дъжд. Затова завалях. Ей сега ще спра.
— Благодаря ти! — извикали Миренда и отлетяла обратно.
А през това време Или духал с хобота си върху огъня, той се разгарял и се чувствувал прекрасно. Ала Миренда — увесила човка.
— Ей, Миренда, какво има?— попитал Или.
— Ами — започнала Миренда, като храбро се мъчела да не заплаче. — Аз обичам дъжд. Въобще, патиците обичат дъжд!
— О, така ли!— извикал Или. — Бъди спокойна! — И той си потопил хобота в езерцето, а после я облял цялата с вода.
Миренда пляскала с криле и квакала. Ех, че било хубаво!
— Също като че ли ме вали дъжд! — викала тя. Тогава Или я облял с още вода, а после духнал върху огъня. Тримата се забавлявали чудесно.
Дошло време Или да се връща у дома. Той се сбогувал и си тръгнал.
Огънят започнал да намалява, да намалява, докато от него останало едно съвсем малко пламъче. А Миренда гледала как Или се смалява в далечината, докато изчезнал напълно.
Тогава тя сложила няколко съчки в огъня, пъхнала главица под крилото и заспала.
Сънувала Или, който бил много голям, много грозен и много добър.