Чуй всички приказки

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:
– Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее – минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
– Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома – все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
– Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
– Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
– Тя пък е зелена – прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка – навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци – да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг – другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили – никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
– Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината – нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината – бяло; че едната ми ръка е черна, а другата – бяла; че едното ми око е черно, а другото – бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото – нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:
– Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:
– Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
– Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
– Почакай малко, светли княже – рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
– Добре – казал сватовникът. – Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
– Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър – него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.
Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз – половината бял, половината черен, – който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.
Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити – дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:
– За булката идем, царю честити. При нас има обичай – бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината – нощ.
– Има само едно средство – рекъл магьосникът, – да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри – в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго – ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове – дървени и каменни, – високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа – сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата – пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите – преобразените братя на княгинята – усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.
Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието – и скалата отново се затворила.
Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:
– У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?
Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.
– Ще свикнеш булка, ще свикнеш – утешила я свекървата.
Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата – да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:
– Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук – дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?
Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.
А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора – като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа – като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи – и булката видяла един хубав момък – на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
– Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
– Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома – да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
– Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми – да ги разкъсва. Царска дъщеря била – нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
– Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела – да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
– Ех – рекла другата, – тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
– Ами как да се излекува раната? – запитала я първата баба.
– Лесно е – отвърнала втората, – но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.
– На тукашния цар – казала едната – дъщерята беснее от магия.
– Ами може ли да се излекува? – попитала я другата.
– Може – отговорила оная, – хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.
– А как ще я убие? – попитала пак първата баба. – Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
– И това е лесно – отвърнала й другата. – Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се ържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
– Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
– Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!…
А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили – гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
– Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!
Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:
– Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете – вие, които ми разсипахте катрана!
И слязла от дървто: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.
– Хайде да си вървим! – рекла на водача. – Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет – да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома – как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:
– Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.
– Тогава – рекъл царят – какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
– Само едно искам – отвърнал юнакът, – да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.
– Добре – казал царят, – и това ще стане. Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:
– Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
– Добре – казал царят, – идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.
Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.
– Да почакаме орлите! – казал праведникът. – А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.
– Аз се наемам – рекъл, – само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми – ще го изнеса.
Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.
Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира – да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство – в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
– Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща – и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата – и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка – нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък – ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен – като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.
– Вземи това – рекла й тя, – то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!
Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:
– Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.
Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана – да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и – право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.
– Царю честити – рекъл момъкът, – чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
– Хубаво – рекъл царят. – Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом – да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
– Аз ще разсипя клетвата – казал момъкът. – Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватбата – никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:
– Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.
– И сватбари ще дойдат – утешил я младоженецът. – Недей скърби!
Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
– Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
– Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
– Добре – казал царят. – Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.
– Добър ден, царю честити – рекла магьосницата. – Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?
– Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
– Аз съм, царю честити.
– Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.
– Не може да бъде – рекла учудена бабичката. – Де се е чуло и видяло – вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
– Как да не може? – казал царя. – Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?
– Царю честити – рекла магьосницата, – това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
– Кажи да видим! – казал царят. – Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
– Има – рекла бабата – в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.
– Как може – рекъл той – птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
– Нали ти казах, царю честити – рекла бабата, – че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
– Може ли такова нещо? – престорил се на учуден царят. – Мигар се е чуло и видяло – птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
– Как да не може? – рекла бабата. – Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
– Защо ти трябвам? – запитал я той.
– Искам да ми донесеш разсънно биле – рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
– Кажи ми, птиченце – попитала го тя – къде е сега мъжът ми и какво прави?
– Мъжът ти – рекло птичето – е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
– Къде е сега синът ми, птиченце? – запитала отново бабата. – В коя земя е?
– Ти имаш двама сина – отвърнала птичката, – но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
– Ами кажи ми птиченце – рекла пак магьосницата, – как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?
– Не знам – рекло птичето. – Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:
– Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото – и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали – да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
– Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината – черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.
– Виках те, синко – рекла тя, – да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при браа ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш – било на баща си, било на брата си – кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
– Добре – казал вампирът. – Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
– Ще му кажа – рекла бабата. – А на баща ти какво да кажа?
– На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
– Хубаво – рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца – от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
– Кажи ми, птиченце – запитала го магьосницата, – къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?
– Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя – отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
– Ти ме излъга, птиченце – рекла му тя, – и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
– Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят – я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината – да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
– Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?
– Никой не е дохождал, синко – заговорила вампировата майка. – Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
– Лъжеш, криеш! – развикал се вампирът. – Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
– Не сме я скрили никъде – почнала да се оправдава арапката. – Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце – да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
– Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:
– Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил – светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата – същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство – а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината – нощ.

На една ливада, нейде си, се запалила една купа сено, а вътре в купата имало една змия, която, като не можела да излезе навън от пламъка и да избяга, запищяла колкото могла. Наблизо имало един овчар, който пасял овце. Като чул писъка, той се завтекъл нататък да види какъв е тоя писък. Като отишъл до самата купа, която горяла, змията го видяла през една дупка и взела да му се моли да си сложи кривака на дупката, че да се увие тя на него, а той да дръпне бърже кривака и тъй да я избави от огъня. Обаче овчарят се страхувал да не би после тя да го ухапе и й рекъл: „Как ще те извадя тъй? Вярвам ли ти? Да не би после да се хвърлиш върху мене, да ме ухапеш, та да умра?“
Змията взела тогава да му се кълне, че няма да го ухапе, само да я отърве от огъня. Казала му още, че ако я послуша и я избави, ще му направи много голяма добрина. Като му се молела тъй и пищяла, той я съжалил и си рекъл: „Каквото ще да става“ – и си подал кривака. Змията се увила около него, той го дръпнал бърже назад и извадил змията. Тогава тя, като му поблагодарила много, загдето я отървал, рекла му: „Сега аз трябва да се отплатя за тази добрина с каквото мога. Затова дай да ти плюна в устата, че да проумяваш езика на всички животни и ще спечелиш от това много“. Овчарят обаче, пак се страхувал да не го ухапе и й рекъл: „Как ще зина тъй, да ми плюеш в устата, като ме е страх да ме не ухапеш?“ Змията го увещавала да не се бои, но като видяла че той не й се доверява, казала му да си даде кавала, че да плюне в него. Той си подал кавала и тя плюнала вътре и му казала, че ще разбира езика на всички животни, щом посвири с него, но да не казва никому за това, защото ако каже някому, ще умре.
Тогава тя си отишла, а той потеглил да си отива при овцете. Като взел да свири с кавала и вдъхнал навътре, слюнката от змията влязла в устата му и оттогава той започнал да разбира говора на всички животни, когато си приказвали.
Лека-полека взело да му върви и припечелил по едно време доста имот. Тогава намислил да отиде заедно с жена си на Рилския монастир. Той имал кон и кобила. Коня възседнал той, а жена му възседнала кобилата. Като вървели из пътя, конят рекъл на кобилата: „Върви по-бърже де! Защо не ти спори тъй на вървежа?“ А кобилата рекла: „Как да вървя по-бърже, като нося три товара, три души?“ Като си приказвали тъй конят и кобилата, човекът разбрал думите на кобилата, защото тя била жребна и жената била бременна. Слязъл тогава той от коня, снел жената от кобилата и я качил на коня, а той се качил на кобилата. Като повървели още, стигнали до една гора и слезли на една поляна да си починат и да попасат конете. Като връзвал конете за дърветата да пасат, чул, че едно славейче пеело на едно дърво и казвало: „Да знае този човек, че в това дърво има имане, ще го извади и ще се върне – няма да ходи на Свети Иван“. Като чул какво казало птичето, защото разбирал езика му, той отишъл самичък до дървото. Като се покачил малко от дънера нагоре, видял една хралупа; бръкнал в нея и извадил една чанта с жълтици. Мълчешком я занесъл до конете и я турил в дисагите. Тогава той казал на жена си да възсяда и като възседнали конете и двамата, потеглили назад да се връщат. Тя го попитала защо прави това, защо не вървят нататък, където са тръгнали, но той не й открил каква е работата, ами само й рекъл, че не е за нея да знае причината на всяко нещо.
Оттогава той станал много богат: накупил си много имот и добитък и станал пръв в това място, гдето бил. Жена му, едно от това, детo той на пътя я накарал да слезе от кобилата и да възседне коня, друго, дето се върнали от пътя, като били тръгнали за Свети Иван, друго пък, като видяла как в скоро време той забогатял, познала, че мъжът й има някаква тайна. Затова тя замислила как да го изпита каква тайна има. Като го разпитвала всякак, той все й казвал, че никаква тайна няма; ала тя не му хващала вяра, защото усещала, че той знае нещо, което го не знаят другите хора, но не ще да й каже. Затова тя започнала да не го оставя ва мира и взела да му вика: „3а каква жена ме имаш ти, като не ми вярваш да ми кажеш, което знаеш?“ Днес тъй, утре тъй, най-после той й казал: „Мари жено, стига ме кара вече да ти кажа, защото трябва да знаеш, че щом като ти кажа това нещо, щом като кажа на когото и да било тази тайна, която зная, веднага ще умра. Пък ако скланяш да умра, ако искаш да ме няма вече, тогава да ти кажа“. „Че пък умри, като ще умреш от това, само ми кажи“ – рекла тя. Нея не я било грижа, че щял да умре, защото си мислела, че като умре той, ще й остави много богатство и тогава ще може да си вземе когото си ще. – „Е, като е тъй, рекъл, ще ти кажа и ще умра“.
Като й обещал вече той да й каже, тя се много зарадвала и чакала само кога ще дойде това време да й каже, та после да става каквото ще. Той пък, като знаел вече, че ще умре, започнал да си приготвя всичко за смъртта, за да го изпратят хубаво, както прилича на неговото богатство: приготвил си и жито за варене, и брашно за хляб, за да раздават за Бог да прости, и свещи, и всичко друго, каквото трябвало.
На третия ден откато обещал, той станал рано, защото не го хващало сън, мислейки си, че вече ще умре. И като седял на одъра умислен и натъжен, гледал към двора. Кокошките били вече слезли от леглото си, ходели по двора и ровели да търсят храна; а петелът ги обикалял и току се перчел и кокошинел. Кучето пък било легнало близо до това място, гдето били кокошките с петела и било много натъжено, като знаело, че господарят му ще умре и от три дена е все тъжен. Като гледало петела да се разхожда с кокошките, както други път, и си нямал грижа, че господарят му ще мре, догневяло го, станало на крака и като се обърнало към него, рекло му: „Какво си се развикал, та си се разперил и разкокошинил тъй бе? Господарят ни ще мре и става три дни как се е разтъжил, та не може ни да яде, ни да спи, пък тебе не само, че не те е грижа, ами още си се и разкрякал и заобикаляш кокошките като някой женкар!“ „Че защо ще седна да тъжа и аз за него? – рекъл петелът. – Заслужава го, нека да тъжи и да мре, като се е съгласил с женски ум! Като рекла: кажи ми, че ако щеш и да умреш! Пък той се повел по ума й, и й обещал да й каже, макар да знае, че ще умре. Я, ако е мъж, да вземе един прът, че да рече: нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа! – та да я научи тогава какво й се пада да знае. Ама тъй е то, кога един мъж се поведе по ума на жена си. Нали се казва: Жена мъжа продава за две глави лукови“.
На тия думи кучето нямало вече какво да отговори и си замълчало. А мъжът, като стоял наблизо и слушал какво си приказвали кучето и петелът, защото разбирал езика им, засрамил се от себе си и като взел поука от петела, решил тъй да направи с жена си – а не да отстъпва пред нейната воля и да загине за нищо и никакво.
След малко, като станала жената, започнала да го кара да й каже най-сетне, както й бил обещал. Той взел един прът, че като захванал да я налага и да вика: „Нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа!“, докато тя започнала да му се моли: „Не ща вече, не ща вече!“ Като я набил тъй хубаво, тя не помислила вече да го пита за тайната. Научил я той с дървото, защото „дървото е произлязло от рая“ и то научава всекиго, който не се учи от дума.

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.
Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.
– За какво дойдохте вие, българи? – попитал ги Господ.
– Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.
– Е, какво искате да ви дарувам? – рекъл им Господ.
– Искаме агалъка – рекли българите.
– Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! – рекъл им Господ.
– Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!
– Да сте ми благословени, българи – рекъл Господ, – но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!
Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.
– Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.
– Какъв дар искате?
– Е, агалъка искаме.
– Агълъка го взеха други.
– Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!
– Е, хайде сметките да са ваши!- рекъл им Господ.
Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:
– За какво дойдохте вие, френци.
– Да ни дадеш някой дар – рекли му те.
– Какво искате? – попитал ги Господ.
– Е, агалъка искаме.
– Агалъка го взеха други.
– Какъв е тоя мурафет от тебе? – рекли френците. – Защо си дал агалъка на други?
– Хайде тогава мурафетите да са ваши! – рекъл Господ.
Дошли циганите. И те пак:
– Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.
– Е, каква награда? – рекъл Господ.
– Награда искаме, агалъка!
– Други го взеха.
– Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? – рекли циганите.
– Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! – рекъл Господ.
Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.
– Е бре, гърци! – рекъл Господ. – Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата – българите, сметката – евреите, изкуството – френците, сиромашията – циганите. Какво остана да ви дам?
– Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?
– Хайде, недейте се люти! – рекъл им Господ. – И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта" – рекъл Господ.
И оттогава народите си останали с тия дарове.

Един овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наблизо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкова красиви, че не бил виждал такива-моми досега. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, ама точно като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и започнали да му викат да им остави ризите.
– Няма да ви ги върна, каквото и да направите – рекъл овчарят. – Ще ви върна дрехите, само ако някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай сега дрехите да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще видим.
– Ако ви дам дрехите, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, докато някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е раз¬личен от този на вашите жени. Дай ни дрехите и друг път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, но не вярвах, че сте толкова красиви. Сега като ви видях, искам една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с добро, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш дрехите, ние ще се облечем и ще излеземот реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, докато си жив.
Овчарят толкова харесал момите, та дори и не помислил да се откаже от облога. Той веднага им върнал дрехите и започнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят само ги изгледал, станало му много мъчно, но нямало какво да направи. Подбрал си овцете и цял ден ходел умислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и полека се проврял между дърветата. Видял във водата само една от момите. Той се промъкнал, взел дрехите й и започнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, дори да дойдат всички самодиви. Аз много те харесах за жена, а и не съм лош човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл у дома. Казал на майка си да му даде най-хубавата си премяна, защото си е намерил невеста и иска да я премени като за сватба. Майка му веднага отворила раклата, извадила най-хубавите си дрехи и започнала да шета в къщата, за да се приготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от радост къде е намерил невеста.
Овчарят отнесъл майчините си дрехи на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с гръб да може тя да излезе и да се облече. После започнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и започнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, никога не ми давай моите дрехи.
– Аз още сега ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – нека ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш дрехите ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – отговорила самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, после хванал момата за Ръка и я отвел вкъщи. Като я видяла майката, не могла да продума
от изненада – толкова красива девойка не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като вълни по гърба й. Като влязла момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях вече нямало по-честити.
След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него дрехите на самодивата, взел ключа и винаги го носел със себе си. Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да весели къщата.
Овчарят веднага сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – ама така засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум пак рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, ама едва едва пристъпвала, сякаш била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел как тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си дрехи, жената започнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й сякаш не докосвали земята. Другите жени, които играли с нея, капнали от умора, а тя продължавала. Като вече се поуморила, отишла, прегърнала детето си и излетяла с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал навън.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти казах, ако искаш да не се разделяме, никога да не ми даваш предишните дрехи.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен вече няма живот! Ще тръгна да търся самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на голяма планина. Тръгнал нагоре между скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята огромна птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на свобода. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и пак се спуснал, та кацнал при овчаря:
_ Благодаря ти, човече, че ме освободи! Ако не беше ти, довечера ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят само диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, за да си върне жената и детето.
– Вземи това перо! – казал орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако някога ти потрябвам, духни през него и аз, дори накрай земя да съм, веднага ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и пак тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до колиба от преплетени клони. Пред нея една старица се мъчела да си нацепи дърва, но не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят така дърва, бабо – казал овчарят.
– Ами как, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят приближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била обикновена жена, а вещица. Пръстите й били като корени, здраво стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че защо ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е самодива – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и посочила към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята колиба. Ще те пусна да минеш, но само ако попасеш коня ми. Внимавай, той е много буен. Ако го изгубиш, цял живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се лесно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се превърнал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, но се сетил за подареното му перо. Извадил го, дух¬нал през него и царят на орлите долетял над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се превърна в златен орел и отлетя над
планината. Ако не го върна на вещицата, цял живот ще й робувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се превърнал отново в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – казал орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те отведе при жена ти и детето.
Вещицата много се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби човека с хитрост, но той изведнъж яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, само една стояла настрана и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и отново полетели. Самодивите се разгневили страшно и литнали да го погубят.
Жребецът казал:
– Чувам по вятъра, че самодивите след малко ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш пазач, а пък жената и детето ще превърна
в две дини. Като долетят самодивите да ти искат дините, колкото и да настояват, няма да им даваш голямата диня, а само малката. Те няма да направят лошо на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко долетели самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само малката давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си малката, а на нас дай голямата. Виж колко сме много – да опитаме поне по едно парче.
Пазачът пак отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, превърнат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от малката и едно от голямата и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал отново образа си, а двете семки се превърнали на жена и дете. Прибрали се вкъщи и самодивата повече не бягала, защото била обикнала мъжа си и искала да живее като земна жена.

Един човек замръкнал в чуждо село и отишъл в непозната къща да пренощува. На прага излезли две жени и той ги попитал:
– Пътник съм. Замръкнах тъдява. Ще може ли да пренощувам тази вечер у вас?
– Може – рекли те, – само че за онова, което ще видиш тази нощ у нас, няма да разпитваш и на никому да не казваш.
Постлали му вкъщи, а те влезли в друга стая, откъдето се чувал бебешки плач.
Човекът легнал, но не го хващало сън. Чудел се какво ли ще правят тези жени, та стоят будни, затова и той останал буден.
Към полунощ жените излезли на двора и захванали нещо да врачуват. Те си шепнали и баели, а Месецът, както си стоял на небето, току се спуснал и паднал пред тях.
Човекът се зачудил – каква ли ще е тази работа? Кога погледнал, Месецът станал на крава, която светела, светела та не можело да се погледне към нея.
Жените изнесли един котел, кравата се разкрачила и те започнали да доят млякото. Те доели и баели, докато напълнили котела. Като издоили млякото, Месецът се превърнал от крава в белобрад старец, станал червен като кръв – вече не светел ясно, а само накървявал. Тогава жените отново захванали да шепнат и баят, та да се издигне Месецът пак на небето.
Баели, що баели, а Месецът не помръдвал – стоял като вкаменен. Тогава по-старата жена рекла на по-младата:
– Хайде, щерко, хайде! То се види, че няма да се вдигне без това. А по-младата й отговорила:
– Аз няма да го направя, пък дори да остане на земята.
– Е, ти пак ще ме караш да си омърся душата – отвърнала майката.
Като казала това, старата жена се навела и близнала от нечистотииите на кравата. Тогава Месецът започнал полека-лека да се вдига на небето, но все така бил червен като кръв. По-сетне се изяснил и започнал да свети както обикновено.
Тогава жените отишли при човека и захванали да му разправят:
– Ние сме майка и дъщеря вещици. И двете наскоро родихме деца и още ги кърмим. Направихме магия и свалихме Месеца, да го издоим. На сутринта жените напълнили един рог с мляко, дали го на човека и му рекли:
– Ако се разболееш, пийни от това мляко – каквато и да е болката ти, веднага ще ти мине – казала по-старата.
А дъщеря й рекла:
– Ако те извика царят във войската, пийни си от млякото – ще изкараш войната здрав, ще надвиеш със сила враговете си и ще се
прибереш жив у дома.
Човекът взел рога и наистина – прочул се като юнак на война и преживял дълъг живот, без нито веднъж да се разболее.

Чуй сега, о, мое Безценно съкровище, една нова нечувана приказка — съвсем различна от всички досегашни, — приказката за Сюлейман-ибн-Дауд, или Соломона. сина Давидов. най-мъдрия цар на света.
За Сюлейман-ибн-Дауд има триста петдесет и пет приказки, но тази не е от тях. Това няма да е приказката за синигера, който му донесъл вода; нито тази за кълвача, който му направил сянка, когато слънцето приличало: няма да е приказката за огледалния под, нито за рубиновото мънисто, нито за златните пръчки на Балкида. Това ще бъде приказката за Пеперудката, която тропна е крак.
И тъй. слушай и внимавай!
Сюлейман -ибн-Дауд беше мъдър. Той разбираше езика на зверовете, на птиците, на рибките и на буболечките. Той разбираше какво си казваха скалите, когато се при¬тискаха една към друга и стенеха дълбоко под земята; и какво си казваха дърветата, когато шумоляха при изгрев слънце. Той разбираше всичко живо: в мравуняка мравките, в тревата незабравките, лайкучкага в изкопа и в черквата епископа. И Балкида. неговата Първа царица, Свръхпрекрасната Балкида, беше мъдра почти като него.
Сюлейман-ибн-Дауд беше не само мъдър, но и могъщ. На безименния пръст на дясната си ръка той носеше вълшебен пръстен. Врътнеше ли го веднъж, изпод земята изскачаха Джинове, Африти и други духове и изпълняваха всичко, което той им за¬повядваше; врътнеше ли го два пъти, от небето се спускаха феи и също изпълняваха всичко, което той им заповядваше; а щом го врътнеше три пъти. сам Азраил, великият вестител на смъртта, се появяваше, преоблечен като прост водоносец и му разказваше новините от трите свята — Горния., Земния и Долния.
И все пак Сюлейман-ибн-Дауд не беше високомерен. Той много рядко показваше своята мощ и когато му се случеше да го направи, после му беше криво. Веднъж той покани на обяд всички животни на земята, но когато храната беше готова, от дълбоките води излезе един Звяр и я изяде цялата на три залъка. Сюлейман-ибн-Дауд се смая и рече;
— О, Звяр невиждан, кой си ти?
И Зверът рече:
— О. Царю – да ти даде небето вечен живот! – аз съм най-малкият от трийсет хиляди братя, които живеят на морското дъно. Чухме, че каниш всички животни на oбяд, и братята ми ме пратиха да попитам готова ли е храната.
Сюлейман-ибн-Дауд се смая още повече и рече:
— С. Звяр невиждан, ти ми изяде храната, която трябваше да стигне за всички животни на света!
И Зверът рече:
— О. Царю — да ти даде небето вечен живот! – ти това обяд ли го наричаш? Там.
отдето ида, когато речем да си залъжем стомасите между яденетата, изяждаме два пъти повече.
Тогава Сюлейман-ибн-Дауд падна по очи и рече:
— О. Звяр невиждан, аз поканих на обяд всички животни, защото исках да покажа колко велик и богат Цар съм, а не за да ги зарадвам. Сега съм посрамен и така ми се пада!
Тъй рече той. о. мое Безценно съкровище, и понеже беше наистина премъдър, след това винаги помнеше, че е глупаво човек да се хвали.
И сега започва самата приказка.
Сюлейман-ибн-Дауд имаше много жени. Те бяха на брой деветстотин деветдесет и девет, без да смятаме Свръхпрекрасната Балкида. И всички те живееха в големия му златен дворец сред разкошни градини с безброй водоскоци. Па него всъщност съвсем не му трябваха деветстотин деветдесет и девет жени. но з онези времена всички мъже имаха по много жени и то се знае. Царят трябваше да има повече от другите, за да си личи, че е Цар.
Между жените му имаше прекрасни, но имаше и ужасни, и ужасните се караха с прекрасните, а от караниците и прекрасните ставаха ужасни. И тогава ставаше ужасно и за него. Само Свръхпрекрасната Балкида никога не се караше със Сюлейман-ибн Дауд. Тя много го обичаше и затова си седеше в своите стаи в двореца или се разхож¬даше из градините му и й беше много мъчно за него.
Разбира се, ако Сюлейман-ибн-Дауд речеше да врътне пръстена си и да извика Афритите и Джиновете, те биха могли да омагьосат всичките му деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и да ги превърнат в бели магарици или в хрътки. или в нарови зрънца; но той си мислеше, че не бива да показва своето могъщество. И за¬това, когато те прекаляваха с караниците си. той само се скриваше в някое по далечно кътче на разкошните си дворцови градини и проклинаше часа. в който се беше родил.
Един ден, когато всичките му деветстотин деветдесет и девет жени се бяха карали в продължение на три седмици и още продължаваха да се карат, Сюлейман-ибн-Дауд пак подири мир и покой в градината си и там, сред портокаловите дръвчета, срещна Свръхпрекрасната Балкида, дълбоко натъжена от туй, че той беше така измъчен.
И тя му рече:
— 0, Господарка мой и Светлина на моите очи. врътни пръстена си, та да разберат тези Царици от Египет, Месопотамия, Персия и Китай, че си велик и страшен Владетел!
Но Сюлейман-ибн-Дауд поклати глава и рече:
— О, Господарко моя и Радост на моя живот, спомни си за Звера. който излезе от морето и ме посрами пред всички животни на света, защото бях поискал да покажа колко съм богат: Сега. ако река да се похваля с могъществото си пред тези Царици от
Персия. Египет. Абисиния и Китай само защото ме ядосват, може би ще остана още по-посрамен. отколкото тогава.
И Свръхпрекрасната Балкида рече:
— О. Господарю мой и Съкровище на моята душа. какво смяташ да правиш тогава?
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— О. Господарко моя и Услада на моето сърце, ще продължа да търпя непрекрасните караници на тези деветстотин и деветдесет и девет Царици, които ми скъсиха живота.
И гой се отдалечи сред нарцисите, лотосите, розите и тежкодъхните жасмини, които цъфтяха а градините му. докато стигна до голямото камфорово дърво, което беше наречено „Сюлейман-ибн-Даудово камфорово дърво“. Но Балкида се скри сред високите перуники, пъстростволия бамбук и червените кринове, зад камфоровото дърво, за да бъде близко до своя възлюбен съпруг. И тъкмо тогава долетяха под дървото двойка малки Пеперудки, които се караха. И Сюлейман-ибн-Дауд чу едната да казва на другата:
— Не разбирам как си позволяваш да говориш на своя мъж с такъв тон! Ти знаеш ли, че аз само ако река да тропна с крак, и целият дворец на Сюлейман-ибн-Дауд с всичките му градини ще изчезне с гръм и трясък!
Като чу това, Сюлейман-ибн-Дауд забрави за своите деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и се засмя тъй силно, че разклати камфоровото дърво. После про¬тегна пръст и рече:
— Хвъркато мъжле, ела тук!
Мъжката Пеперудка се уплаши, но все пак успя да долети до пръста на Сюлейман-ибн-Дауд. Тя кацна на него и почна да си вее с крилцата, защото се беше сгорещила от вълнение. А Сюлейман-ибн-Дауд склони усмихнато лице към нея и й прошепна съвсем тихичко:
— Хвъркато мъжле, ти знаеш, че колко и да тропаш с крачето си, не можеш мръдна и стръкче трева: как можа да кажеш на жена си — тя ти е жена навярно — такава страхотна лъжа?
Мъжката Пеперудка погледна към Сюлейман-ибн-Дауд и като видя, че очите на Премъдрия цар блещукат весело като звезди в студена нощ, събра смелост, слепи крилца, извъртя главица към него и каза:
— О, Царю, да ти дари небето вечен живот! — тя наистина ми е жена, а ти нали знаеш какви са жените ни!
Сюлейман-ибн-Дауд се усмихна в брадата си и рече:
— Зная, малки братко.
— Те трябва да се държат изкъсо — продължи мъжката Пеперудка. — А моята ми прави скандали цяла сутрин. Казах й тази лъжа, за да я посплаша.
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— Дано успееш! Върни се при жена си — искам да чуя какво ще й разправиш за нашия разговор.
И мъжката Пеперудка отлетя при жена си, която трепереше цялата, скрита зад един лист.
— Той те чу! — каза тя. — Сюлейман-ибн-Дауд те чу, когато каза за двореца му!
— Че какво, като ме е чул? — каза мъжката Пеперудка. — Аз затова го казах, за да ме чуе!
— И какво ти каза той, а? Какво ти каза?
— Какво ще каже! — каза мъжката Пеперудка, като си вееше важно с крилцата. — Замоли ме да не тропам с крак и аз му обещах, че няма. Този дворец сигурно му е излязъл скъп, пък и портокалите в градините тъкмо сега зреят.
— Лелеее! — каза женската Пеперудка и съвсем притихна.
А Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя до сълзи от безсрамната лъжа на мъжката Пеперудка.
Тогава Свръхпрекрасната Балкида се изправи зад дървото, сред червените кринове, и се усмихна, защото беше чула целия разговор. Тя си мислеше: „Ако наистина съм мъдра, сега ще успея да спася своя Господар от мъките, на които го подлагат тези свадливи Царици!“ — и тя протегна пръст и тихичко прошепна:
— Хвърката женичке, ела тук!
Женската Пеперудка литна и кацна, разтреперана от страх, върху тънкия пръст на Балкида. А Балкида склони красиво лице към нея и тихо й рече:
— Хвърката женичке, нима ти вярваш на това, което твоят мъж току-що ти каза?
Женската Пеперудка погледна към Балкида и като видя. че очите на Свръхпрекрасната царица блестяха весело като дълбоки езера в звездна нощ, събра смелост, слепи крилца и каза:
— О, Царице — да ти дари небето вечна хубост! — Нима не знаеш какви са мъжете ни?
И Балкида, премъдрата Савска царица, прикри с пръсти устни, за да не издаде усмивката си, и рече:
— Зная, малка сестро.
— Те избухват от нищо — продължи женската Пеперудка, като си вееше бързо-бързо с крилцата. — Но ние трябва да им угаждаме, о, Царице. Те и сами не са убедени в половината от това, което казват. Щом на мъжа ми му прави удоволствие да вярва, че аз вярвам, че като тропне с крак, може да направи да изчезне Сюлейман-ибн-Даудовият дворец, защо да му възразявам? Утре той сам ще го забрави.
— Малка сестро, напълно си права — рече Балкида. — Но следващия път, като почне пак да се хвали, ти се хвани за думата му! Поискай му да тропне наистина, и ще видиш какво ще се получи! Ние с теб познаваме мъжете, нали? Той ще бъде ужасно по-срамен.
И женската Пеперудка отлетя при мъжа си и само след пет минути те се скараха по-страшно от всякога.
— Спомни си — каза мъжката Пеперудка, — спомни си какво мога да направя само ако река да тропна с крак!
— Нищо не можеш да направиш! — каза женската. — Мислиш, че ти вярвам? Тропни де! Много съм любопитна да видя какво ще стане!
— Обещах на Сюлейман-ибн-Дауд, че няма да тропам — каза мъжката. — Не мога да престъпя думата си.
— Можеш спокойно — каза женската, — защото колкото и да тропаш, не можеш мръдна стръкче трева. Хайде де! Тропни, да те видим! Тропни де! Тропни!
Сюлейман-ибн-Дауд чу този разговор и се засмя, както не беше се смял през целия си живот. Той съвсем забрави за своите Царици, за Звера, който беше излязъл от морето, за смирението и самохвалството. Той просто се смееше от радост и Балкида — от другата страна на камфоровото дърво — се усмихна, защото възлюбеният й мъж беше тъй радостен.
А мъжката Пеперудка, разгорещена и задъхана, дохвърча под сянката на камфоровото дърво и каза на Сюлейман:
— Тя ме кара да тропна! Иска да види какво ще стане! О, Сюлейман-ибн-Дауд, ти знаеш, че нищо не мога да направя, и тя вече няма да вярва на нито една моя дума и ще ми се подиграва до края на дните ми!
— Няма да ти се подиграва, малки братко — каза Сюлейман-ибн-Дауд. И той врътна пръстена си — заради малката мъжка Пеперудка, а не за да се хвали с могъще¬ството си и — гледай чудо! — четири огромни Джина изскочиха изпод земята!
— Роби мои — каза Сюлейман-ибн-Дауд, — щом този мой приятел, който е кацнал на пръста ми, тропне с левия си преден крак, направете целият ми дворец с всичките му градини да изчезне в миг с гръм и трясък! А като тропне втори път, ще го върнете плавно и внимателно на мястото му. — И после каза на мъжката Пеперудка:
— Сега. малки братко, върни се при жена си и тропай без страх!
И мъжката Пеперудка хвръкна към жена си, която продължаваше да вика:
— Тропни де! Хайде! Какво чакаш? Тропни да те видим!
И Балкида видя как четирите огромни Джина застанаха на четирите ъгли на градините, сред които се издигаше златният дворец: и тихо плесна с длани и си каза: „Най-сетне Сюлейман-ибн-Дауд ще стори заради една Пеперудка това, което отдавна трябваше да стори заради себе си; и свадливите Царици ще се изплашат!“
И мъжката Пеперудка тропна с краче. И Джиновете подхвърлиха двореца и градините му на хиляди километри високо в небето. И гръм разтърси земята и въздухът наоколо стана черен като мастило. Женската Пеперудка пърхаше в мрака. пискайки:
— Няма вече да се карам! Прости ми, че ти досаждах! Само върни градините обратно, и вече няма никога да ти противореча!
Мъжката Пеперудка беше уплашена не по-малко от женската и Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя така силно, че едва след няколко минути събра дъх да й прошепне:
— Тропни още веднъж, малки братко! Върни ми двореца, о, всемогъщи магьоснико!
— Да, върни му двореца! — молеше се женската Пеперудка, като продължаваше да пърха в мрака, сякаш беше от нощните пеперуди. — Върни му двореца, моля ти се. и недей да правиш такива ужасни неща! Няма вече да те ядосвам!
— Сега, драга моя — каза Мъжът й, като се стараеше да си придаде храбър вид, — ти видя докъде водят твоите постоянни натяквания. Разбира се, на мен ми е все едно дали да го върна, или не — това не ми е за пръв път! — но за да не ми хленчиш, пък и заради Сюлейман-ибн-Дауд — от мен да мине, ще направя да бъде всичко по старому.
И той тропна още веднъж и в същия миг Джиновете спуснаха плавно, без никакво друсане, двореца и градините му на земята. Слънцето заигра по тъмнозелените листа на портокаловите дръвчета, водоскоците пръснаха хиляди капчици сред розовите египетски лилии, птиците зачуруликаха отново. А женската Пеперудка се беше сгушила с полегнали на една страна крилца под камфоровото дърво и потръпваше, и хълцаше:
— Няма вече! Няма вече!
Сюлейман-ибн-Дауд се смееше така, че не можеше да промълви дума. Без сила от смях, той се облегна назад и като помаха с показалец към мъжката Пеперудка, най-сетне успя да каже:
— О, Велики вълшебнико, какъв смисъл има да ми връщаш двореца, щом убиваш самия мен от смях?
И тогава откъм двореца се раздаде страшен шум и вик и от него с вой и крясък заизскачаха на вълни всичките деветстотин деветдесет и девет Царици, които викаха рожбите си. Те тичаха надолу по широкото мраморно стълбище в редици от по сто на всяко стъпало и тогава премъдрата Балкида пристъпи царствено към тях и каза:
— Какво ви е смутило, Царици?
Те се спряха по средата на стълбището, в редици от по сто на всяко стъпало, и започнаха да викат:
— Какво ни е смутило ли? Ние си живеехме, както винаги, мирно и тихо, в нашия златен дворец, а той изведнъж взе, че се вдигна някъде въд въздуха сред грозен мрак и трясък и разни Джинове и Африти, които сноват насам-натам! Това ни е смутило, о, Първа царице! И ние сме още крайно смутени от това смущение, което ни хвърли в такъв смут, от какъвто досега не сме бивали смущавани!
Тогава Свръхпрекрасната Балкида, любимата жена на Сюлейман-ибн-Дауд, Сав-ската царица, Владетелката на златоносните южни реки и на царствата от пустинята Син до стените на Зимбабве — Балкида, която беше мъдра почти колкото самия Сюлейман-ибн-Дауд, рече:
— Не се платете, о, Царици! Една мъжка Пеперудка се оплака от жена си, че тя постоянно й досаждала с кавги; и нашият Господар пожела да даде на тази свадлива женска Пеперудка един урок по кротост и учтивост, тъй като тези две качества се
смятали за първи женски добродетели в царството на Пеперудите.
И тогава излезе напред една Царица от Египет, дъщеря на Фараон, и каза:
— Не е възможно нашият дворец да е бил изскубнат като корен праз заради някаква си мушица. Не! Навярно нашият Сюлейман-ибн-Дауд се е поминал и затова земята се смрачи и разтресе!
Тогава Балкида, без да погледне дръзката Царица, й направи знак с пръст да я последва и каза на всички останали:
— Елате и се уверете!
И те слязоха по мраморните стъпала, все в редици от по сто, и видяха, седнал под камфоровото дърво, Сюлейман-ибн-Дауд, все още отмалял от смях, да се полюшва напред-назад в креслото си с по една малка Пеперудка на всяка длан. И го чуха да казва:
— О, женичке на моя хвъркат брат, след това, което видя, помни — да угаждаш във всичко на съпруга си, за да не би пак да рече да тропне с крак! Защото той явно е велик магьосник и вълшебник, щом може да вдига и спуска двореца на самия Сюлейман-ибн-
Дауд! Да. А сега летете си в мир, малки мои!
И той ги целуна по крилцата и те хвръкнаха.
Тогава всички Царици освен Балкида — Свръхпрекрасната и сияйна Балкида, — която усмихната стоеше настрани, паднаха по лице, понеже си бяха помислили: „Щом такива неща стават, защото една Пеперудка била ядосала мъжа си, кой знае какво може да се случи с нас, които от толкоз време ядосваме своя Цар с непрекъснати крясъци и свади!“
И те забулиха е була лицата си и затулиха с ръце устата си и на пръсти, тихо-тихо като мишки, се прибраха в двореца.
И тогава Балкида, Свръхпрекрасната и Великолепната Балкида, навлезе сред червените кринове в сянката на камфоровото дърво, сложи ръка върху рамото на Сюлейман-ибн-Дауд и рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа, радвай се, защото ние дадохме на Цариците от Египет, Месопотамия, Абисиния, Персия. Индия и Китай един урок, който те няма да забравят.
И Сюлейман-ибн-Дауд, без да откъсва поглед от двете Пеперудки, които танцуваха в снопа от. слънчеви лъчи, рече:
– О, Господарко моя и Елмаз на моето щастие, по какъв начин стана това? Откак съм в градината, аз само се пошегувах с една Пеперудка.
И той разказа на Балкида какво беше правил.
А Балкида, нежната и ласкава Балкида, рече:
— О. Господарю и Владетелю на моите часове, аз бях скрита зад камфоровото дърво и видях всичко. Аз получих женската Пеперудка да поиска от Жалкия си мъж да тропне с крак. защото си помислих, че за шега моят Господар може би те направи
някоя голяма Магия и че Цариците могат да я видят и да се постреснат от нея.
И тя му разправи какво бяха казали, видели и помислили Цариците. Тогава Сюлейман-ибн-Дауд се вдигна от своето кресло под камфоровото първо и вьзрадван, протегна ръце към нея и рече:
— О, Господарко моя и Хранителко на моите дни, знай. че ако бях направил Магия срещу Цариците си от гняв или за да се похваля пред тях. както когато поканих на обяд всичките животни, аз непременно щях да остана посрамен. Но благодарение на твоята мъдрост Магията, която направих на шега заради една малка Пеперудка, ме освободи от досажданията на досадните ми жени, които, ей богу, много ми досаждаха! Кажи ми, о, Господарко моя и Слънце на моето слънце, къде е тайната на мъдрата ти постъпка?
И Царица Балкида — прекрасна и стройна — погледна в очите своя съпруг Сюлейман-ибн-Дауд, извъртя — леко като Пеперудка — глава към него и рече:
— Тайната ми е в две неща, о, Господарю мой: първото е това, че те обичам; а второто — че добре познавам жените.
И двамата си влязоха в двореца и живяха щастливо до края на дните си.
А Балкида постъпи умно — какво ще кажеш, о, мое Безценно съкровище?
* * *
Соломон беше пръв сред царете, живели до нашия век, но говореше той с пеперудката като човек с човек.
И Балкида беше първа царица на всичките времена, но говореше тя с пеперудката като жена с жена.
Те затуй бяха първи над всички разбираш ли, мое дете — защото и с пеперудките като с равни говореха те.

Панаирът бил в разгара си и старшите ученици на Настрадин го попитали ще им позволи ли заедно с приятелите си да го посетят.
– Разбира се – казал Настрадин, – та това е идеална
Възможност за продължаване на практическото обучение.
Той се отправил направо към стрелбището, едно от Най-привлекателните места на пазара: тук давали голяма награда даже за едно попадение в мишената. При появата на Ходжа и на учениците му жителите на града се стълпили около тях. Когато самият Настрадин взел лъка и три стрели, напрежението на тълпата нараснало. Сеза те сигурно ще видят как Настрадин ще надхитри сам себе си…
– Наблюдавайте ме внимателно.
Той сзънал лъка, преместил шапката на тила, както правят войниците, старателно се прицелил и стрелял. Стрелата минала много далеч от целта.
Тълпата го засипала с град от насмешки, а учениците му неловко престъпвали от крак на крак и шепнели помежду си. Ходжа се обърнал към тях.
-Тихо! Това беше демонстрация как стреля войникът. Той често не улучва. Ето защо той губи войни. В този момент, когато стрелях, аз се отъждествявах с войник. Аз си казах: "Аз съм войник, стрелящ по врага."
Той вдигнал втората стрела, вложил я в лъка и бързо пуснал тетивата. Стрелата паднала близо, не прелетяла и половината разстояние до целта. Настъпила мъртва тишина.
– Сега – казал Настрадин на събралите се – вие видяхте изстрел на човек, който е пълен с желание да стреля и който независимо от това след пропуска от първия изстрел нервничи твърде много, за да може да се концентрира. Стрелата не долетя.
Даже собственикът на стрелбището бил очарован от това обяснение. Настрадин с безразличен вид се обърнал към мишената, прицелил се и пуснал стрелата. Тя попаднала в самия център.
Като разгледал старателно всички налични награди, той си избрал една, която му харесала най-много и се наканил да си ходи. Тълпата избухнала в протестни възгласи.
– Тихо! – казал Настрадин. – Нека един от вас, някой, ме попита това, което струва ми се всички искате да узнаете.
За миг никой не искал да говори. После напред си пробил път селският идиот:
– Искаме да знаем кой от вас направи този изстрел?
Този? О, това бях аз.

Ето ние ще изпратим седем слуги на пазара да донесат грозде. Какво виждам? Първият загубил дадените му пари. Вторият ги заменил за вино. Третият ги скрил. Четвъртият не разпознал зеленото грозде. Петият, пробвайки дали е зряло, размазал цялата чепка. Шестият избрал умело, но бутнал и разсипал по невнимание. Седмият донесъл узряла чепка и намерил листа, за да я украси.
Така седмината минали по един път и в едно време.

Рамачандра (въплъщение на Бога) веднъж попитал великия сподвижник Хануман:
– Сине мой, ти как гледаш на мен?
Когато мисля за себе си като за въплътен – отговорил Хануман, – аз съм твой слуга, а ти – моят господар. Когато мисля за себе си като за Джива (т.е. висше „Аз“), аз съм част от теб, а ти – всеобщото цяло. Но когато мисля за себе си като за Атман, тогава ние с теб сме едно. Тогава чувствам, че аз – това си ти, а ти – това съм аз.

Богатите евреи в Испания имали традиция, според която на специална маса в домовете си всеки ден посрещали просяците и ги хранели. А когато стопаните умрели, им правели ковчези от дървото на тази маса. Обичаят символизира това, че в смъртта си човек взема само благотворителността, с която се е занимавал.