Чуй всички приказки

Когато светът бил още млад, една голяма птица с многоцветни пера кацнали на океана пред индианско селце на Северозападния бряг. Младежите от племето направили опит да я застрелят. Подгонили я откъм брега и с лодките си. Но не я улучили, Един вожд на име Златен орел стоял на брега със своя роб Синя сойка. Вождът с тъга забелязал колко слаби ловци са неговите младежи.
— И невръстните ми деца могат да уцелят тази необикновена птица! — възкликнал той.
— Но те са момичета! — извикал учуденият роб, който знаел, че момичетата не трябва да бият птици и дивеч.
Вождът не отговорил. Двете му дъщери се намирали в една къща на пясъчния бряг, недалеч от мястото. Те чули думите на баща си. Без да казват, че са чули, през следващите няколко дена тайно останали в гората, за да намерят пръчки за стрели и да си направят здрав тисов лък. Скрили те лъка и стрелите в едно голямо кухо кедрово дърво.
Една сутрин, прели да дойде слънцето, те се промъкнали незабелязано в гората. Там се облекли с момчешки дрехи и сресали дългите си коси пред лицата, за да не личи, че са дъщерите на вожда. После взели скрития лък и стрелите и тръгнали към брега. Намерили само едно малко рибарско кану.
Всички младежи били с другите лодки навътре, след „чудната птица с цветовете на дъгата". Когато момичетата стигнали с гребане на известно разстояние от брега, видели как птицата излетяла от кръга от лодки, образуван около нея. По-малката дъщеря безшумно загребала, докато се приближили достатъчно, за да се прицелят в птицата, която отново кацнала на повърхността на океана. По-голямата сестра, която често се упражнявала да стреля с лък в гората, пуснала само една стрела. Улучила птицата в сърцето. Двете момичета бързо изтеглили голямата птица от океана и загребали тутакси към брега, преди да ги изпреварят удивените стрели с големите лодки.
Момичетата скрили красивата птица навътре в гората и след това разказали на баща си какво са сторили. Вождът им се скарал, че са гонили птицата, но в себе си останал доволен от майсторството на своите дъщери
— Искахме да вземем птицата, за да можем да разделим разноцветните й пера на нашите птици приятели — обяснила по-голямата дъщеря.
Желанието им да правят подаръци зарадвало вожда. Затова той решил на следващата вечер да даде голямо угощение, за да могат дъщерите му след празника на раздадат перата.
На сутринта, когато дошло слънцето, Синя сойка се заел да раздава многобройните пръчки за дарове, които всъщност били покани за празника; целия ден големият барабан биел за покана пред къщата на Златния орел.
Когато слънцето си тръгвало, голямо ято най-различни птици се събрало край дома на Златния орел. След богатото угощение Златният орел гордо разказал за майсторството на дъщерите си като ловци и съобщил, че те желаят да раз дат подаръци на всичките си гости. Тогава дъщерите донесли птицата, която сякаш горяла с многоцветни пламъци, и започнали церемонията с раздаването на перата. На дивата патица подарили прекрасните пера със сив, зелен, червен, син, бял и жълтокафява цвят. На полската чучулига дали кафяви и жълти пера. Светлосините, тъмносините и бели пера дали на птицата-рибар. Западният танаджър дарили с червените, жълти и черни пера. Още много птици получили подаръци, преди да свърши церемонията.
От този празник с подаръци, който нарекли потлач, птиците носят разноцветните си пера; а оттогава насам е имало много, много потлачи.

Слънцето ярко греело, когато една принцеса от племето хайда тръгнала да събира диви плодове. Вървяла сама, тъй като не се страхувала и не искала да броди по горските пътечки с бъбриви момичета, които със своя шум плашели горските птички и животинки.
Отначало принцесата намерила няколко боровинки и тръгнала от храст на храст, докато срещнала един черен мечок. Той не бил настроен враждебно, защото-току що си бил похапнал мед до насита.
— Къде мога да намеря малко боровинки, мечо? — попитала младата жена.
— Вземи ей тези — изръмжал мечокът, посочвайки с носа си няколко мръсни боровинки на земята зад него. Принцесата се усъмнила, че това са боровинки, и казала на мечока, че няма да ги докосне. Мечокът се ядосал на думите й и се изправил застрашително, но в този момент минали трима мъже и мечокът се шмугнал на бърза ръка в гората. Мъжете казали на принцесата къде да намери хубави боровинки. Тя им поблагодарила и тръгнала в тази по¬сока.
Когато пристигнала при посочените от мъжете храсти, младата жена заварила там един старец да бере боровинки. Започнали заедно да берат дивите плодове. Когато кошниците им почти се напълнили, принцесата забелязала, че нещо се движи в шубраците на другия край на полянката. Загледала се по-внимателно и зорките й очи съзрели главата на една мечка между клоните. Изплашила се жената и казала на стареца какво се случило, преди да го срещне.
Старецът, който й изглеждал умен и сякаш притежавал магически сили на шаман, също се изплашил.
— Мечокът се е почуствувал засегнат — казал той на принцесата — и е тръгнал след тебе по пътеката, за да си отмъсти. Добре че притежавам сила да ти помогна да избягаш. Бързо да вървим към онзи поток и да си напълним кошовете с вода.
Запътили се нататък, където течала бързоструйна бистра река, и като си напълнили кошовете, преди да тръгнат, старецът взел няколко големи речни камъка от брега. Скоро дочули шумолене в храстите зад тях и видели, че мечокът бързо ги следва по петите. Той все повече настигал девойката и свирепото му ръмжене изплашило принцесата.
— Хвърли този камък през главата си — казал старецът, като й подал един камък. — Не го хвърляй много силно. Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата направила както й заръчал старецът. Когато се обърнала да погледне назад, изненадана видяла, че равнината се е превърнала във висока планина. От мечока нямало и следа.
— Той е от другата страна на планината — казал старецът усмихнат. — Ще му се наложи да я заобиколи.
Мечокът извървял дълъг път, за да заобиколи преградата, но тъкмо преди слънцето да си тръгне, за да пусне нощта, принцесата чула зад тях мечешко ръмжене.
— Изсипи малко вода от коша си на земята зад тебе — казал старецът. — Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата ведната направила както й казал старецът. Тутакси между тях и мечока се появило голямо езеро.
Макар че се спуснала тъмнина, старецът довел принцесата невредима до бащиния й дом в селото на хората от племето хайда. Когато тя се обърнала да благодари на своя водач, до нея нямало никой и принцесата разбрала, че е вървяла по една пътечка с шаман, притежаващ огромни сили, навярно вълшебник, който я спасил от мечока.

Имало едно време един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият бил глупакът Емеля. Другите братя работели, а Емеля цял ден лежал върху печката и нищо не искал да знае. Един път братята заминали на пазар, а жените им, снахите, започнали да му подвикват:
– Отиди, Емеля, за вода.
А той им отвръща от печката:
– Не ми се ходи…
– Отиди, Емеля, че братята ти ще се върнат от пазар и няма да ти донесат армагани.
– Ех, добре де.
Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се, взел ведрата за вода и брадвата и тръгнал към реката.
Направил дупка в леда, загребал вода с ведрата, поставил ги на леда, а сам започнал да гледа в дупката. И видял там Емеля една щука. Улучил сгоден момент и хванал с ръце щуката.
– Ех, каква рибена чорба ще стане! Изведнъж щуката проговорила с човешки глас:
– Емеля, пусни ме във водата, ще ти потрябвам.
А Емеля започнал да се смее:
– За какво може да ми потрябваш?… Не, ще те занеса в къщи, ще кажа на снахите чорба да сварят. Вкусна чорба ще стане. Щуката пак се примолила:
– Емеля, Емеля, пусни ме във водата, ще направя за тебе всичко, каквото пожелаеш.
– Добре, само че покажи преди това, че няма да ме излъжеш, ако те пусна.
Щуката го попитала:
– Емеля, Емеля, кажи – какво искаш сега?
– Искам ведрата сами да тръгнат за в къщи и водата да не се разплиска…
Щуката му казала:
– Запомни ми думите: когато поискаш нещо, кажи само:
,,По заповед на щуката да стане в минутата!" Емеля изрекъл:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Тръгвайте, ведра, сами за в къщи. . .
Едва изрекъл това, и ведрата сами тръгнали по баира. Емеля пуснал щуката в дупката, а сам тръгнал след ведрата.
Вървят ведрата през селото, народът се чуди, а Емеля върви отзад и се подсмива… Влезли ведрата в къщата и сами се качили на пейката, а Емеля се качил на печката.
Много ли, малко ли време се минало – снахите му рекли:
– Емеля, какво пак лежиш? Да беше отишъл дърва да насечеш.
– Не ми се ходи…
– Ако не насечеш дърва, братята ти ще се върнат от пазар и няма да ти донесат армагани.
Но на Емеля не му се слизало от печката. Спомнил си той за щуката и тихичко си рекъл:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Иди, брадво, насечи дърва, а дървата нека сами в къщи да влязат и в печката да се пъхнат…
Брадвата изскочила изпод пейката и започнала да цепи дърва на двора, а цепениците сами влизали в къщи и се пъхали в печката.
Минало се що се минало и снахите пак рекли:
– Емеля, дървата се свър¬шиха. Отиди в гората, насечи!
А той се протяга върху печката:
– А вие за какво сте?
– Как така ние за какво сме?… Да не е наша работа да ходим в гората за дърва?
– Не ми се ходи…
– Няма да получиш армагани.
Нямало какво да се прави. Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се. Взел едно въже и брадвата, излязъл навън и се качил в шейната:
– Булки, я отваряйте портата! А снахите му се присмели:
– Ти, глупчо, що се качи в шейната без да впрегнеш коня?
– Не ми трябва кон.
Снахите му отворили портата, а Емеля рекъл тихичко:
По заповед на щуката да стане в минутата!
Тръгни, шейна, към гората…
Шейната сама изскочила през портата и препуснала толкова силно, че и с кон не биха я стигнали.
А за да се влезе в гората, трябвало да се премине през града. Тук Емеля доста хора посмачкал и понатъртил. Народът закрещял: „Дръжте го! Хванете го!" А той препуска ли, препуска с шейната. Пристигнал в гората:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Брадво, насечи по-сухи дърва, а вие, дърва, сами се изсипвайте в шейната и се завързвайте с въжето…
Брадвата започнала да сече и цепи сухите дърва, а цепениците сами се засипвали в шейната и се завързвали с въжето. След това Емеля заповядал на брадвата да му отсече една дебела тояга, която едва да се вдига. Качил се в шейната:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Потегляй, шейна, за в къщи…
Шейната потеглила към къщи. Пак преминал Емеля през оня град, където преди това посмачкал и натъртил толкова народ, а там вече го чакали. Хванали Емеля, задърпали го, започнали да го навикват и да го бият.
Видял той, че работата става дебела, и полекичка рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата! Я, тояго, дай им да разберат…
Тоягата изскочила, че като поч¬нала да ги налага. Народът хукнал да бяга, а Емеля се върнал в къщи и се качил на печката.
Минало що се минало – чул царят за лудориите на Емеля и изпратил един офицер да го намери и да го доведе в двореца.
Пристигнал офицерът в това село, влязъл в тази къща, където живеел Емеля, и попитал:
– Ти ли си глупакът Емеля?
А той му отвърнал от печката:
– А на тебе какво ти влиза в работата?
– Обличай се по-бързо, ще те водя при царя.
– Не ми се ходи…
Офицерът се ядосал и му ударил една плесница.
А Емеля тихичко промълвил:
– По заповед на щукат да стане в минутата!
Тояжке, я го поочукай малко…
Тоягата изскочила, че като започнала да налага офицера, оня едва успял да избяга.
Царят се учудил, че офицерът му не могъл да се справи с Емеля, и изпратил при него най-важния си велможа:
– Да ми доведеш в двореца глупака Емеля, че иначе ще ти отсека главата.
Най-важният велможа накупил стафиди, сушени сливи, курабийки и пристигнал в селото, влязъл в къщата и започнал да пита снахите какво обича Емеля.
– Нашият Емеля обича, когато ласкаво го помолят и ален кафтан му обещаят – тогава той ще направи всичко, за каквото го помолят.
Най-важният велможа дал на Емеля стафиди, сушени сливи, курабийки и му казал:
– Емеля, Емеля, какво си легнал на тази печка? Я да отидем при царя.
– На мене и тук ми е топло…
– Емеля, Емеля, при царя добре ще те нахранят и ще те напоят, хайде, моля ти се, да отидем при него.
– Не ми се ходи…
– Емеля, Емеля, царят ще ти подари ален кафтан, шапка и ботуши.
Емеля доста се замислил:
– Е, хайде добре, ти върви напред, а аз след тебе идвам.
Тръгнал си велможата, а Емеля си полежал още малко и рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата! Я, печко, тръгвай при царя…
Ъглите на къщата запукали, покривът се разклатил, стената изскочила и печката сама тръгнала по улицата, по пътя, направо при царя.
Царят погледнал през прозореца и се зачудил:
– Това пък що за чудо е? Най-важният велможа му отговорил:
– Ами Емеля е тръгнал при тебе с печката си. Излязъл царят на стълбите:
– Емеля, нещо много се оплакват от тебе! Много народ си изпомачкал.
– Че кой ги кара да се пъхат под шейната?
През това време от прозореца го видяла царската дъщеря Маря. Емеля я зърнал край прозореца и промълвил:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Нека царската дъщеря да ме обикне… И добавил:
– Тръгвай, печко, за в къщи…
Печката се обърнала и тръгнала за в къщи, влязла в къщата и си застанала на предишното място. И пак Емеля се заизтягал.
А в царския дворец – викове и сълзи. Маря, царската дъщеря, тъгува за Емеля, не може да живее без него, моли баща си да я омъжи за Емеля. Натъжил се царят, огорчил се и рекъл пак на най-важния велможа:
Иди и ми доведи Емеля жив или мъртъв, че иначе ще ти отсека главата.
Накупил най-важният велможа разни сладки вина и гощавки, пристигнал в селото, влязъл в къщата и започнал да черпи Емеля.
Емеля се напил, наял се, главата му се замаяла и той легнал да спи. А велможата го качил в талигата и го подкарал при царя.
Царят веднага заповядал да донесат една голяма бъчва с же¬лезни обръчи. Вкарали в нея Емеля и Маря, царската дъщеря, насмолили бъчвата и я хвърлили в морето.
Много ли, малко ли време минало – събудил се Емеля и видял, че е тъмно и тясно.
– Къде съм попаднал?
А някой му отговаря:
Мъчно и тежко ми е, Емеля! В бъчва ни насмолиха и ни хвърлиха в синьото море.
– А ти коя си?
– Аз съм Маря, царската дъщеря. Емеля рекъл:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Буйни ветрове, изкарайте бъчвата на сухия бряг, върху жълтия пясък…
Духнали буйните ветрове, морето се развълнувало: изхвърлило бъчвата на сухия бряг, върху жълтия пясък. Емеля и Маря, царската дъщеря, излезли от нея.
– Емеля, а къде ще живеем? Построй поне някаква къщичка.
– Не ми се строи.. .
Тогава тя започнала още по-силно да го моли и той казал:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Построй се, каменен дворец със златен покрив…
Само като изрекъл това, появил се каменен дворец със златен покрив. Около него – зелена градина, в която цъфтят цветя и пеят птици. Маря, царската дъщеря, и Емеля влезли в двореца и седнали край прозореца.
– Емеля, а не можеш ли да се превърнеш в красавец? Емеля не му мислил дълго:
– По заповед на щуката да стане в минутата!
Да стана юначен момък – от красив по-красив.. .
И Емеля станал такъв, че с думи не можеш да го опишеш.
През това време царят излязъл на лов и видял, че се издига дворец, от който по-рано и помен нямало.
– Какъв е този невежа, дето е построил дворец в моите
земи без мое разрешение?
И изпратил да разберат и разпитат кои са тези. Посланците дошли, застанали под прозореца и заразпитвали. Емеля им отговорил:
– Извикайте царя да ми дойде на гости и аз сам ще му кажа.
Дошъл му царят на гости. Емеля го посрещнал, завел го в двореца, настанил го на масата. Започнали да пируват. Царят яде, пие и не престава да се чуди:
– Кой си ти, юначни момко?
– А спомняш ли си глупака Емеля, който беше дошъл при тебе с печката си, а ти заповяда да го затворят заедно с дъщеря ти в една насмолена бъчва и да го хвърлят в морето? Аз съм същият този Емеля. Ако искам, цялото ти царство ще подпаля и разоря.
Царят много се изплашил и започнал да се моли за прошка:
– Ожени се за дъщеря ми, Емеля, вземи царството ми, само не ме погубвай!
Тогава те устроили голямо пиршество. Емеля се оженил за Маря, царската дъщеря, и започнал да управлява царството. Приказката свърши пак, който слуша, е юнак.

В едно царство имало закон да не се палят вечер свещи. Тоя закон не се спазвал само в една къща, дето живеели три сестри. Една вечер царят, като ходел по обиколка, видял, че в тази къща гори свещ. Той спрял до прозореца и чул какво си приказват сестрите.
— Да ще царят да ме вземе — рекла най-голямата сестра, — ще му напреда вретено прежда, да облече цяла войска!
Втората казала:
— Да ще царят да ме вземе, ще му омеся пита хляб, да нахрани де що войник има в царството си!
Най-малката пък рекла:
— Да ще царят да ме вземе, ще му родя две хубави деца — едното като слънце, другото като месец!
На другия ден пратил царят хора да кажат на най-малката сестра, че я иска за жена.
Завели девойките в двореца. Царят се оженил за най-малката, а другите останали да живеят при сестра си.
Като дошло време, царицата родила две деца — едното греело като слънце, а другото светело като месец.
По-големите сестри завиждали много на царицата. Те взели скришом децата, а на тяхно място турили кученца в люлката. После отнесли и хвърлили децата в гората.
На другата вечер царят свикал на гощавка всички царедворци, да им се похвали, че му се родили такива хубави деца. Когато се събрали гостите, той заповядал да донесат децата. Балдъзите донесли двете кученца. Гостите, като ги видели, смаяли се.
— Какво е това? — извикал разсърден царят.
— Кученца — отговорили балдъзите.
— Кученца ли! Аз ви пратих деца да ми донесете, а не кучета.
— Кученца намерихме в царската люлка, царю честити, кученца донесохме.
— Тъй ли?! — викнал разярен царят. — Значи моята жена ме е лъгала! Надсмивала се над мене! О, тежко й! От днес нататък тя ще бъде за присмех на всички! Заповядвам да бъде заровена до пояс в купище смет! Да се постави стража и всеки, който мине, да заплюва измамницата! Който не я заплюе, да бъде тозчас погубвай!
Каквото заповядал царят, още същия ден било изпълнено.
В това време русокоса самодива намерила захвърлените деца в гората, отвела ги в своя дворец сред планината и ги отгледала като истинска майка. Когато децата пораснали, тя ги завела навръх планината, па им рекла:
— Дойде време да се разделим. Трябва да си отидете вече при своята майка. Вас ви е родила царица, ала завистливите й сестри ви откраднали от люлката и ви отнесли в гората, дето ви намерих. Вместо вас в люлката турили две кученца. Майка ви и до днес е заровена в едно купище и кой как мине, все я заплюва. На ви това камъче. Щом го целунете, ще се яви пред вас хубав кон, който ще ви отнесе при майка ви. Вие ще я изровите от купището и ще разкажете всичко на царя.
Като казала това, самодивата изчезнала. Момчето и момичето останали сами сред планината. Братът целунал камъчето и тозчас дотърчал хубав кон, оседлан, пременен и приготвен за път.
Тогава момчето рекло на сестра си:
— Почакай тук, сестрице! Аз ще ида при мама да я изровя от купището.
После ще дойда да взема и тебе.
Момчето яхнало коня и той го отнесъл право при майка му. То слязло от коня, измило майка си, целунало я и си отишло. Стражата, замаяна от хубостта на момчето и коня, не посмяла нищо да му стори.
Момчето обиколило града и пак си отишло в планината. Всички се чудели и маели, като го гледали как свети като слънце.
И царят се научил за момчето. Той повикал началника на стражата, която пазела царицата, и му рекъл:
— Като дойде светлото момче втори път, кажи му, че искам да го видя.
На другия ден момчето дошло пак и отишло при майка си. То пак я умило и целунало.
Тогава началникът на стражата му се поклонил и рекъл:
— Незнайни момко, царят желае да те види.
А момчето отговорило:
— Докато царят не извади тая жена от купището и не я прибере отново в двореца, няма да се явя при него!
Като казало тия думи, момчето обиколило града и се прибрало при сестра си. Хората пълнели улиците, дето минавало. Не можели да се нагледат на хубостта му.
На третия ден момчето пак пристигнало и се запътило към купището, ала майка му я нямало вече там.
— Къде е жената от купището? — попитало момчето пазача пред двореца.
— В двореца — отговорил пазачът. — Царят заповяда да я извадят от купището.
Момчето влязло в двореца. Явило се пред царя и рекло:
— Викали сте ме, царю честити. Ето ме, дойдох. Царят се смаял от хубостта му и попитал:
— Кой си ти, момко?
— Нека дойде и царицата, та пред двама ви да разкажа кой съм аз и откъде ида.
Пратил за царицата. Когато тя дошла, момчето разказало пред баща си и майка си всичко от игла до конец. Разказало им как били откраднати от лошите лели и хвърлени в гората, как се спасили и кой ги отгледал.
Бащата и майката го прегърнали и заплакали от радост. Пратили го да доведе и сестра си.
Царят, царицата и народът излезли край града, та посрещнали царските деца.
А двете завистници били пропъдени през девет царства в десето.

Умрял в едно село един богаташ и повикали попа да отслужи в църквата заупокойна молитва.
Преди да отиде в църквата, попът се отбил в месарницата да си купи месо. Поискал той да му претеглят едно овнешко бутче, взел го и си тръгнал.
А на улицата го издебнал изотзад Чомар — кучето на селския кмет, грабнал месото и дим да го няма! Ядосал се попът, разсърдил се не на шега, прибрал се в къщи, седнал в стаята и не отишъл в църквата.
А роднините и съседите на покойния се събрали там и дълго чакали да дойде попът и да отслужи панихидата. Не се стърпял синът на покойния затичал се до къщата на попа и взел да го упреква:
— Дядо попе, защо не идваш? Хората се събраха в църквата, тебе чакат, пък и помен трябва да се направи: ще се изпоразвали всичко, ще се превари, ще прегори. . . Хайде ставай да вървим към църквата!
— Е, не, няма да ме дочакате да дойда в църквата! Да ми грабне на мене Чомар месото от ръцете, а след това аз да отида на църква! Не, това няма да го бъде!
— Дядо попе, но какво сме виновни ние? Така ти се е случило. Безсловесно животно ти е отмъкнало месото, можеш ли да го държиш отговорно? Ставай да вървим на църква!
— Не, не, няма да дойда! В едно село ние двамата с Чомар няма да живеем: или аз ще остана тук, или Чомар. . .
Само че ние не можахме да разберем кой е останал в селото — Чомар или попът?

Имало едно време двама братя сиромаси. По-големият брат бил умен, а по-малкият — глупав. Веднъж старата им майка поръчала на по-малкия си син да изведе кравата на пасбището.
Закарал глупавият брат кравата в един дълбок дол, а сам той се спрял и се озърнал наоколо. Гледа — по каменистите склонове накацали едва ли не хиляда гарвана. Вързал тогава глупавият момък краката на кравата,, повалил я на земята, извадил ножа и я заклал.
А после извикал на гарваните:
— Ей, вие, черни попове, събирайте се и яжте, колкото искате!
В това време момъкът изведнъж забелязал, че върху един голям камък седи зелен гущер, вдигнал главичка към него и го гледа. Той му извикал:
— Ей, чичко, бъди ми свидетел, че заклах кравата си и нахраних тези попове!
Като казал това, той се обърнал и се запътил към къщи. А в къщи майка му го попитала:
— Ей, момче, а къде остана кравата ни?
— Дадох я на поповете да я изядат — обяснил й синът.
Ядосала се бабата, грабнала една пръчка и се спуснала да го гони:
— Какво значи това «дадох я на поповете»?! Вдън земя да се провалиш дано, дяволите да те вземат. . . Върви веднага за кравата и я докарай тук!
Замъкнал се глупавият момък в дола, гледа — гарваните изкълвали месото на кравата, само костите й се белеят. А щом видели човек, птиците хвръкнали и отлетели. . .
Момъкът закрещял след тях, колкото му глас държи:
— Ей, попове, къде летите? Разплатете се най-напред за кравата, иначе майка ми няма да ме пусне в къщи!
Но слушат ли гарваните момъка?! Отлетели кой накъдето види. . .
Седнал глупавият момък пред костите на кравата, плаче, та се къса. И изведнъж що да види — същият онзи гущер се прострял върху камъка, вдигнал главичка и го гледа втренчено. Зарадвал се глупавият момък и си помислил: «Чудесно, от него ще си поискам парите за кравата!»
— Ей, чичко! — извикал той. — Дай парите за кравата ни!
А гущерът се мушнал бързо под камъка.
Скочил момъкът, взел да наднича ту от една, ту от друга страна — гущера го няма и толкова. Грабнал един голям клон, обърнал камъка и що да види? Под камъка била закопана голяма делва, пълна с жълтици. Наси¬пал той няколко шепи жълтици в джоба си и се помъкнал към къщи.
Видял по-големият брат, че този глупак се връща без кравата, и се спуснал към него да го бие.
А глупавият момък бръкнал в джоба си, измъкнал шепа жълтици и взел, че ги захвърлил право в лицето на брат си!
Видял по-големият брат златните монети и без малко не полудял от радост.
— Слушай, момче, откъде си взел тези жълтици? — попитал го той.
— Даде ми ги чичко гущер — казал глупавият брат.
— А има ли още? — взел да го разпитва по-големият.
— Че сигурно има още цяла торба — отговорил той. Грабнал по-големият брат една голяма торба, отишъл с брат си в дола и се върнал в къщи с пълна торба злато.
Изминали се няколко дни. Дочул кметът на селото, че синовете на бабата намерили имане. Нахълтал той у тях, претърсил всичко и напипал торбата със златото. Заповядал на по-големия брат да отиде за крина, за да си поделят по равно жълтиците.
А глупавият брат, щом останал сам с кмета, цапнал го с една тояга по главата, убил го и го хвърлил в пресъхналия кладенец. Върнал се по-големият брат с крината в ръце, гледа — няма го в къщи кмета. Попитал глупавия си брат къде е кметът, а братът отговорил:
— Че аз го хвърлих в кладенеца!
—Оле-ле, зло да те сполети дано! Ами че ние ще отговаряме за това кръвта си! — завайкал се по-големият брат.
През нощта той измъкнал тялото на кмета от кладенеца, отнесъл го едно затънтено място и го заровил, а в кладенеца хвърлил една шугава коза.
На другия ден селският глашатай се разтърчал из селото и се развикал, колкото му глас държи:
— Къде изчезна нашият кмет? Да се обади онзи, който знае къде се намира той!
И изведнъж глупавият брат се обадил:
— Кметът е в нашия кладенец!
Стекло се цялото село в къщата им, заповядали на глупавия брат да се спусне в кладенеца и да измъкне оттам тялото на кмета.
Слязъл глупавият брат на дъното на кладенеца, напипал с ръка опашката на козата, задърпал я и извикал:
— Ей, хора, има ли опашка вашият кмет?
— Да, да — отговорили отгоре, — хайде, дърпай! А глупавият брат отново извикал:
— Ами брада има ли вашият кмет?
— Разбира се, хайде измъкни го по-скоро, това е той, нашият кмет! Измъкнали го навън и що да видят — мъртва шугава коза. . . Наругали хубаво глупавия брат, посмели се с кего и така си и отишли без кмета.

Имало едно време една зла жена. Тя измъчвала как ли не мъжа си, но той не можел нищо да направи. Веднъж, когато станало съвсем нетърпимо, той взел един чувал и казал на жена си:
— Хайде да отидем на полето и да съберем малко сух тор!
Жената тръгнала с мъжа си. Когато стигнали до един кладенец, мъжът казал:
— Я дай да те спусна в кладенеца, ще извадиш вода да се напием!
Тя се съгласила. Но щом спуснал жена си, мъжът веднага изтичал, намерил голяма плоча и захлупил с нея кладенеца. После се разтърсил наоколо, видял една змия и хвърлил и нея в кладенеца. Уловил след това един вълк и една мечка и хвърлил и тях след змията.
Жената извикала отвътре:
— Какво, да не мислиш, че така ще се отървеш от мене? Почакай малко, аз ще ти дам да разбереш, когато изляза!
— Животните няма да ти позволят да излезеш! — отвърнал мъжът отвън и спокойно се върнал в къщи.
Минала една неделя и той си рекъл:
«Я да отида аз при кладенеца и да разбера какво е станало с жена ми!»
Отишъл там, отместил плочата и чул силния вой на животните:
— Молим ти се, спаси ни от тази жена, мира нямаме от нея, до гроб ще има да помним доброто ти!
Спуснал мъжът въже, измъкнал поред змията, вълка и мечката и ги пуснал да вървят, накъдето им видят очите.
— Измъкни и мене, иначе зле ще си изпатиш! — извикала жена му.
— Да не си поумняла, та да те измъквам?
— Това не е твоя работа, казвам ти — измъкни ме!
Мъжът спуснал въжето и извадил жена си. Щом се намерила вън, тя още там, до кладенеца, се нахвърлила върху човека и добре го набила.
— Главата ти ще откъсна! Как така посмя да ме лишиш от домашното ми огнище!? Само да се върнем в къщи, още ще има да патиш! — разкрещяла се тя. Върнали се двамата в къщи. През нощта някой почукал на вратата. Мъжът отворил и видял вълка, който вкарал в стаята пет овце.
— Вземи тези овце като отплата за онова добро, което ми направи! — рекъл вълкът.
— Кой докара тук тези овце? — попитала жената.
— Вълкът, когото хвърлих в кладенеца при тебе — отговорил мъжът.
— Само да беше посмял да не ги докара! Прави го от страх пред мене! На следния ден пред дома им спряла камила, натоварена с какво ли не.
— Кой доведе камилата? — попитала жената.
— Мечката — отговорил мъжът.
— Личи си, че и мечката не е забравила какво си патеше от мене — рекла жената. — Виждаш ли как треперят дивите животни пред жена ти, само посмей след това да не ми се подчиняваш!
Мъжът решил да заколи камилата и овцете и да направи каварма, а товара на камилата дал на жена си.
Не след много царски глашатаи разнесли из улиците вестта: «Изчезнала е натоварена царска камила. Който я върне на царя, ще бъде награден. А у когото се намери — главата му ще вземат!»
Щом чула това, жената се върнала тичешком в къщи и рекла на мъжа си:
— Ти закла царската камила! Ще отида ей сега при царя и ще те обадя.
Хем ще получа награда, хем ще се отърва от тебе!
Ударил го на молба мъжът й:
— Не ме погубвай! Недей отива при царя!
Не го послушала жена му — отишла и разказала на царя:
— Така и така, моят мъж закла камилата и направи от месото й каварма, а вещите скри. Колко му казвах: не кради царското имущество, нo той не ме послуша.
Отишли царски хора, хванали мъжа и го хвърлили в тъмница. По заповед на царя трябвало до следната сутрин да му отсекат главата.
Щом се научила за нещастието, което сполетяло селянина, змията допълзяла до двореца, вмъкнала се в стаята, където лежал шестмесечният царски внук, и се увила около шията му. Като видяла змията, снахата на царя изпищяла и хукнала да бяга. Съобщили на царя. Той дошъл и замръзнал на мястото си от страх: било невъзможно да се убие змията, без да се жертвува и детето. Когато вестта за това достигнала до ушите на затворения в тъмницата селянин, той си помислил: «Това е моята змия — дошла е да ме спаси!»
— Идете и доложете на царя, че аз мога да махна змията от шията на детето така, че то да остане живо и здраво — рекъл човекът.
— Царят заповядал да заведат затворника при него. Ако махнеш змията от шията на моето внуче, ще получиш всичко, което пожелаеш — рекъл царят.
— Царю честити — отговорил човекът, — аз ще спася твоя внук, но ти ми обещай, че змията няма да пострада.
— Обещавам ти!
Приближил се човекът до царския внук, повдигнал полата на дрехата си, подложил я на змията и рекъл:
— Миличка, ти се оказа по-предана, отколкото жена ми. Слез от шията на детето!
Змията веднага освободила шията на детето, изпълзяла върху дрехата на човека и се свила на кълбо. Човекът я загърнал в дрехата си, изправил се пред царя и му я показал.
— Как успя да махнеш змията от шията на детето? — попитал го царят.
— Че аз не я махнах. Казах само, че тя е по-предана от жена ми, и змията сама освободи детето — отвърнал човекът.
— Ясно е, че тук се крие нещо. . . Я ми разкажи каква е работата! — заповядал царят.
— Ще ти разкажа, царю, ако ми позволиш най-напред да отида в полето и да пусна змията на свобода.
След като пуснал змията, човекът се върнал при царя, разказал му всичко за жена си и го попитал:
— Е, отговори ми сега, царю, имал ли съм право да кажа на змията, че тя е по-предана от жена ми?
— Имал си! — отговорил царят и заповядал да погубят жената, за да се отъвре мъжът й завинаги от нея.

Неповторимите фиорди по созополското крайбрежие са останали и до днес с името „Пиратските фиорди". Дали името е дошло от набезите на мореплаватели за богатото наследство в този град, или от скалистите лабиринти, приютявали корабите на търсещите „златното руно"? – не се знае. Но природните дадености на Созопол (Аполония) са част от културно-историческото начало на Странджа и са много благоприятни за обитаване още от зората на човешката цивилизация. Най-старите обитатели на Созопол (Аполония) са траките, а по-късно тракийската култура била силно елинизирана. Античните писатели твърдят, че първите гръцки заселници въздигнали в цветуща колония завареното селище. Има данни, че тук се е издигала 13 метра висока статуя на Аполон, изработена от голям гръцки скулптор на име Каламис.
Ето какво се случило много, много отдавна… В манастира край малкото крайморско градче живял монах-послушник. Благун било неговото име. С благ характер било момчето, но още невръстно, останало сираче. Манастирът го приютил, монах-послушник да бъде. Не бил по волята му манастирският живот, но нямало какво да стори!
Левент момък станал Благун и тъмното расо го правело още по-снажен и красив. Влюбил се той в красива девойка – гъркинята Мирта, наскоро заселила се в градчето със своите родители. Людете често ги виждали заедно там, при фиордите, скрити от хорски одумки. Двамата влюбени копнеели един за друг и очаквали съдбата някой ден да ги събере! Вечер луната огрявала две сенки на скалата, а сутрин всеки посрещал сам слънчевата златна пътека със сладката тръпка за нова среща!
Един ден Благун събрал сили и поискал ръката на Мирта. Това разгневило знатния род на девойката. Не било по правилата пришълци и местни да правят брачен съюз. Монахът с мъка разбрал, че според обичаите на гърците, той никога няма да получи любимата си и благословията на нейните родители. Други били техните закони…
Изчезнал Благун от манастира и вече никой никъде не го видял. А там във фиордите край градчето се появил самотен тюлен, който и до днес хората наричат Монаха! Вечер, когато луната огрее причудливите скални силуети, людете разказват, че на една от скалите виждали стройна девойка, а в морето огъвал снага самотният тюлен монах!

Живели някога в незнайно село две сирачета – Донка и по-големият й брат Петър. Момиченцето не било навър¬шило още годинка, когато майка им се поминала. Отишла си рано от тоя свят. Петър се грижил за малката си сестричка и бдял над нея – зло да не я сполети. Той знаел и книга да чете, и песни да пее – всичко му идело отръки да прави. Пораснали двамата. Донка била хубава мома за радост, а Петър силен, умен и работен! Гледали си къщата те като добри стопани, сговорчиви били и всички от селото им се радвали, все с добро ги посрещали. Един ден Петър
седнал на двора под крушата, зачел книга и заплакал. Видяла го сестра му, тъжно й станало и го попитала:
– Байно Петре, защо плачеш, като четеш в книгата, а не пееш, както друг път?
– Донке, сестро обична, как да пея, както пеех, когато съм орисан на хубав ден Великден да умра. Не ми е жално за мене, ала ми е голяма мъка за тебе. Как ще живееш саминка?
– Книгата ти е лъжовна, бате – опитала се да го успокои Донка. Грабнала я от ръцете му и я заключила дълбоко в раклата. Когато дошло Възкресение, Донка, нали е сестра грижовна, извадила от раклата новите им премени и рекла на брат си:
– Днес е Великден, братко, хайде на черква да идем, Възкресението да сварим.
– Ти иди, Донке, аз след теб ще дойда, ще те стигна по пътя – казал Петър.
Тръгнало момичето, но ни празникът в душата му бил празник, ни радостта му радост. Седяла Донка в черквата, слушала песнопенията, изпълвало й се сърцето с тържество, но все поглеждала към вратата тревожно, няма ли да се покаже брат й, да дойде и той да попее, както друг път в черквата пееше, да го послушат людете, да му се порадват в този тържествен ден – Възкресение Христово!
Свило се сърцето й от зла помисъл и бързо излязла от храма. Тичала тръпна сиротинката към дома им. Портата била заключена. Когато отворила с мъка вратата, намерила своя брат мъртъв. Горчиво заплакала Донка, плакала и Богу се молила – да се смили над нея, да не й отнема едничката радост в живота – милия й братец. Чул гласа й Господ. Събрал той ангелите и им заръчал да слязат долу на Земята и да видят защо плаче сирачето Донка.
– Ако й е братец загинал – поръчал им Господ – срещнете му душицата и му я върнете!
Литнали Ангелите и по пътя срещнали душата на Петър. Върнали му я, както им заръчал Господ. Събудил се момъкът, върнал се от оня свят и като видял сестра си да плаче, учудено я попитал:
– Защо ридаеш сестро? Та днес е Възкресение, голям празник е, Донке!
Прегърнали се братски двамата, Щастливи и радостни заедно тръгнали към трикатите хора на мегдана да поиграят и да попеят с хората, та да е празникът в душите им празник, а радостта – радост!

На връх Погледец, недалеч от Самоков, където при тих ветрец листата на старите буки потрепват и разказват легенди, лежи, според народното вярване, последният български цар на Второто българско царство – Иван Шишман! По християнски обичай гробът му е обърнат на изток.
И християни, и мюсюлмани приели това място за свято и се покланяли пред величието на цар Шишман със своите обичаи. Наблюдателното око на хората от този край забелязало, че всеки петък отивали там мюсюлмани на поклонение и всеки носел от река Искър по един камък. Поставяли го те на гроба, запаляли свещи, запушвали тамян… Това правели с вяра, че трябва да се натрупат много камъни, да не би някога царят да излезе от гроба, защото това значело, че ще си върне царството от турците. Българите християни пък отивали нощем в късна доба и хвърляли камъните обратно в реката. Така никога не могли да се натрупат! И все вярвали людете, че ще възкръсне царят и ще си върне царството.
Там, под върха, стърчи и старинна крепост, която всички почитали като наследство от цар Иван Шишман…
Близо до това място е Черното езеро. Турците го нарекли Кара гьол. Според преданието, когато погинал царят и живите войни загубили всяка надежда за оцеляване, събрали всичко скъпоценно, което принадлежало на царя – скиптъра, оръжието, короната и други скъпоценности и ги хвърлили в езерото.
Населението вярвало, че в Черното езеро живее воден бик, който погубвал всеки, щом се приближи до водата Други пък вярвали, че в това езеро живеят Вили самовили, юди, които също ревниво пазят водите му и не дават жива душа да припари до брега.
Така веднъж двама младоженци се отклонили от тежката сватба и се приближили до брега на езерото. Изведнъж нещо невидимо ги завлекло във водите. Те също станали невидими и никога повече не се появили на белия свят.
И до днес жителите на околните селища мъдруват как да си върнат драгоценните реликви на цар Иван Шишман, но никой не смее да се приближи до водите на Черното езеро. Хрумвала им и идеята да прокопаят бреговете и да изпуснат водата, но пък ги грозяла опасността водата да се излее и да удави и града, и околностите му. И все така преданието напомня на людете, че там на дъното на езерото лежи царската слава и достолепието на Втората българска държава и няма сила, която да разкрие това богатство, защото го пазят зли сили…
Гордата Рила стои като на стража над тъмните води на езерото и го прави като омагьосано. Птиците се стрелкат от гнездата си и сенките им шият репризи по огледалната му повърхност, а дърветата хвърлят сянка върху огледалните води и всичко става едно цяло!
Дали името Черното езеро е дошло от стаената черна мъка по погиналото царство или от тъмнозеленото кадифе на исполинските рилски гори, в които вятърът тънко свири и се заплита в дантелите на зъберите, които се оглеждат в стаените води – не се знае, но застане ли човек на брега на езерото, като че ли мислено разговаря със сенките на предците, обитавали този прелестен кът на Отечеството ни, и подсилва чувството за омагьосана светлина и сила, за вълшебство!
Погледът не се насища да гледа това величие на природата и човек възкликва неочаквано – колко точно име са отредили на върха – Погледец.
А селяните – добри и кротки – славели хубостта на своя край и все разказвали легенди за него и за цар Иван Шишман, та затова се помнят и до днес!