Чуй всички приказки

Един обущар обеднял не по своя вина толкова много, че най-сетне не му останало нищо друго освен малко кожа, колкото за едни обувки. Скроил той вечерта обувките, които смятал да почне на заранта, и понеже имал чиста съвест, легнал си спокойно и заспал. На заранта, като рекъл да седне на работа, видял обущата съвсем готови на масата. Той се учудил и не знаел какво да мисли. Взел обувките в ръка, за да ги разгледа по-отблизо. Те били тъй чисто изработени, че нямало ни един погрешен бод – – сякаш били работа на истински майстор. След малко влязъл един купувач. И понеже обувките много му се понравили, платил повече от обикновено, та обущарят можал да си купи с парите кожа за два чифта обувки. Скроил ги той вечерта и смятал на следната заран с пресни сили да се залови за работа, но не станало нужда от това: когато станал, те били вече готови. Не се забавили и купувачите, които му дали толкова пари, че можал да си купи кожа за четири чифта обувки. На заранта намерил и четирите чифта готови. И така продължавало непрекъснато: каквото скроявал вечерта, на заранта бивало изработено. Скоро той си имал един хубав приход и накрая станал богат човек.
Една вечер, след като накроил кожата, той рекъл на жена си, преди да си легнат:
– Какво ли ще бъде, ако бдим тая нощ, за да видим коя ръка ни помага толкова много?
Жената се съгласила и запалила една свещ. След това те се скрили в ъгъла зад окачените дрехи и зачакали. Когато станало полунощ, дошли две малки, голи, мили човечета, седнали на обущарската маса, взели всичко, нарязано за работа, и започнали тъй сръчно и бързо да дупчат, да шият и чукат с пръстчетата си, че обущарят, смаян, не можел да си откъсне очите от тях. Те не спирали, докато всичко не било свършено и сложено готово на масата; след това бързо побягнали. На другата заран жената рекла:
– Малките човечета ни направиха богати, ще трябва да им се отблагодарим за това. Те ходят голи, нямат нищо на гърба си и мръзнат. Знаеш ли какво? Аз ще им ушия ризки, палтенца, елечета и гащички и ще уплета на всяко по един чифт чорапи, ти пък направи на всяко по едни обувчици.
Мъжът отвърнал:
– Напълно съм съгласен.
И вечерта, след като всичко било готово, те наслагали подаръците вместо накроена кожа на масата и се скрили, за да видят какво ще правят човечетата. В полунощ те доприпкали и веднага поискали да се заловят за работа. Ала като намерили вместо нарязана кожа гиздавите дрешки, отначало се учудили, а после много се зарадвали. Те се облекли бързо, почнали да гладят хубавите дрехи на снагите си и да пеят:
– Нали сме сръчни обущари, получихме чудесни дари!
После заскачали, затичали и заиграли по столове и маси. Най-сетне излезли, играейки, из вратата. От нея нощ те не се върнали вече, но на обущаря вървяло все на добро и до края на живота си той сполучвал във всичко, което започвал.

Един ден, когато веколцина мъже от Вълчия клан на тлинкитите били на риболов далече от брега, видели тъмна сянка да се движи бавно във водата на известно разстояние от тях. Без да чакат, загребали нататък и намерили един вълк, който плувал тъй бавно, че едва се движел във водата. Очите му били почти затворени и нещастното животно едвам държало глава над водата. Приятелски ръце го изтеглили в лодката и тъй тлинкитите отвели вълка в селото си.
Дълги години живял вълкът с тях. И винаги ходел на лов с мъжете, които му спасили живота. Тъй като всеки път лесно откривал следите на елените и другите животни, в клана никога не липсвало месо. Вълкът живял със спасителите си тъй дълго, че хората започнали да го смятат за член на клана.
Един ден старият вълк лежал на малка постилка пред къщата на вожда. Приятелите му се събрали натъжени около него, защото знаели, че е много стар, и е време на поеме по Пътеката на сенките. Точно когато слънцето потънало в хоризонта, вълкът умрял. На следващата нощ един мъж от клана чул роднините му да пеят заупокойна песен. Гласовете им се издигали и отново се снижавали в горестен вой, който изпълвал цялата гора с тъга.
Оттогава насам тази песен се пеела от клана като траурна песен, а фигурата на уморения вълк е издялана и изрисувана по колоните на техните къщи.

Имало едно време един дядо, той имал трима сина. По-големите се занимавали със стопанството, били сръчни и гиздави, а най-малкият, Иван глупакът, бил ни туй, ни онуй, обичал да събира гъби в гората, а в къщи все на печката дремел.
Дошло му време на дядото да умира, събрал той синовете си и им заръчал:
– Като умра, три нощи подред идвайте на гроба ми и ми
донасяйте хляб.
Погребали скоро дядото. Настъпила нощта, най-големият брат трябвало да отиде на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл на най-малкия брат:
– Ваньо, я да ме отмениш тази нощ, отиди на татковия гроб.
А аз ще ти купя курабийки.
Съгласил се Иван, взел хляб и отишъл на бащиния гроб. Седнал и зачакал. В полунощ земята се отворила, бащата се вдигнал от гроба и рекъл:
– Кой е тук? Ти ли си, мой най-големи синко? Кажи какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се отправил в къщи, като по пътя събрал гъби. Върнал се в къщи, а големият братго попитал:
-Видя ли тате?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Яде. Наяде се до насита.
Настъпила втората нощ. Трябвало средният брат да ходи на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл:
– Ваньо, ха отиди вместо мене при татко. А аз ще ти оплета цървули.
– Добре.
Взел Иван хляб, отишъл на гроба на баща си, седнал и зачакал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал и попитал:
– Кой е тук? Ти ли си, мой средни синко? Кажи какво става в Русия? Псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се върнал в къщи, като по пътя пак набрал гъби. Средният брат го попитал:
– Яде ли тате хляб?
– Яде. До насита се наяде.
На третата нощ дошъл редът на Иван да ходи на гроба. Той рекъл на братята си:
– Аз ходих две нощи. Отидете сега вие на татковия гроб, а аз да си почина.
А братята му отвърнали:
– А бе, Ваньо, ти таман си свикнал, по-добре иди ти.
– Е, добре.
Взел Иван хляб и тръгнал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал от гроба:
– Кой е тук? Ти ли си, мой малки синко Ваньо? Кажи ми какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отвърнал:
– Аз съм, синът ти Иван. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и му рекъл:
– Само ти ми изпълни заръката, не се изплаши три нощи да идваш на гроба ми. Излез в чистото поле и викни: ,,Конче-Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!" Ще дотърчи при тебе един кон, ти влез в дясното му ухо, а излез от лявото. Ще станеш юнак за чудо и приказ. Седни на коня и препусни.
Взел Иван юздата, поблагодарил на баща си и си тръгнал за в къщи, а по пътя пак набрал гъби. В къщи братята му го попитали:
– Видя ли татко?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Татко се наяде до насита и рече повече да не ходим.
През това време глашатаите на царя обявили: всички добри юнаци, ергени и неженени, да се съберат в царския двор. Неговата дъщеря, Красота Несравнима, заповядала да й построят палат върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца. Тя щяла да седне най-горе и щяла да чака кой с един скок на коня ще скочи до нея и ще я целуне по устните. За този ездач, от какъвто и род да е, царят ще омъжи дъщеря си и ще му даде половината си царство.
Чули това Ивановите братя и заговорили помежду си:
– Хайде да си опитаме късмета.
Нахранили те най-хубавите си коне с овес, приготвили ги, самите те се спретнали чисто, пременили се, разчесали си къдрите. А Иван си седял зад комина на печката и им рекъл:
– Братя, вземете ме и аз да си опитам късмета!
– Ти, глупако, по-добре върви в гората за гъби, няма какво хората да разсмиваш.
Яхнали братята хубавите си коне, накривили калпаци, свирнали, подвикнали и дим да ги няма. А Иван взел юздата и отишъл в полето. Излязъл той в просторното поле и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал един кон – под копитата му земята трепе¬ри, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Спрял се пред Иван и го попитал:
– Какво ще заповядаш?
Иван погладил коня, надянал му юздата, влязъл в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал в такъв юнак, че ни с думи да разкажеш, нито с перо да го опишеш. Яхнал той коня и тръгнал за царския двор. Препуска конят, а под копитата му земята трепери, с опашката си планини и долини подмита, под нозете му пънове хвърчат.
Стигнал Иван до царския двор, а там всичко почерняло от народ. На най-горното прозорче на високия палат, построен върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца, стояла цар¬кинята Красота Несравнима.
Излязъл царят на стълбите и рекъл:
– Който от вас, юнаци, от един път скочи с коня си до прозорчето и целуне дъщеря ми по устните, на него ще я дам за жена и за зестра – половината царство.
Започнали тогава добрите юнаци да скачат. Къде ти – високо било, никой не могъл да стигне! Опитали се Ивановите братя, но до средата даже не стигнали. Дошъл редът на Иван.
Пришпорил той коня си, подвикнал и скочил – два венеца само не му стигнали. Обърнал той пак коня, засилил се и скочил втори път – един венец не му достигнал. Още веднъж се завъртял, разгорещил коня и скочил – като огън прелетял край прозорчето, целунал царската дъщеря Красота Несравнима по сладката уста, а тя го ударила с пръстена си по челото, печат му поставила.
Народът се развикал:
– Дръжте, дръжте го!
Но от него и следа не останала.
Върнал се Иван в чистото поле, влязъл в лявото ухо на Конче Вихрогонче, а от дясното излязъл и пак се превърнал на Иван-глупака. Пуснал коня, а той се прибрал в къщи, като по пътя набрал гъби. Превързал си челото с един парцал, качил се на печката и си полегнал.
Пристигнали братята му и започнали да разказват къде са били и какво са видели.
– Добри юнаци имаше, но един от тях беше най-добър – като се засили с коня си, та царкинята право в устата
целуна. Видяхме откъде дойде, но не видяхме накъде отиде.
Иван им рекъл, както си лежал на топло:
– Да не съм пък бил аз това?
Братята му се разсърдили:
– Глупакът само глупостите си знае. Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Иван полекичка развързал парцала на челото си, по което го ударила с печата си царкинята, и цялата къща се озарила. Изплашили се братята и се развикали:
– Какво правиш, глупако? Ще запалиш къщата!
На другия ден царят свикал на пир всички боляри, князе и прости хора, и богати и бедни, и стари и млади.
Ивановите братя започнали да се стягат за царския пир. Иван им рекъл:
– Вземете ме и мене!
– Хората ли искаш да ти се смеят, глупчо? Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Яхнали братята охранените си коне и заминали, а Иван тръгнал пеш. Дошъл на царския пир и седнал в едно кюше. Започнала царкинята Красота Несравнима да обикаля гостите. Поднасяла на всеки чаша с медовина и гледала кой има на челото си печат.
Обиколила тя всички гости, стигнала и до Иван и чак сърцето й се свило. Погледнала го, а той целият бил в сажди, косите му стърчали на всички страни.
Царкинята Красота Несравнима започнала да го разпитва:
– Кой си ти? Откъде си? Защо си превързал челото си?
– Ударих се.
Развързала царкинята челото му и целият дворец светнал. Тя се развикала:
– Ето го моят печат! Ето къде е моят годеник!
Приближил се царят и рекъл:
– Какъв ти годеник! Я го виж какъв е глупав и целият е в сажди.
Рекъл Иван на царя:
– Позволи ми да се измия.
Царят му позволил. Излязъл Иван на двора и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал кон, под копитата му земята трепери, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Влязъл Иван в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал пак на такъв юнак, ни с думи да раз¬кажеш, нито с перо да го опишеш. Народът само ахнал.
Нямало място за много приказки: седнал народът сватба да празнува.

Имало едно време един умен и хитър момък. Викали го Голобрадко. Умен бил Голобрадко, ала сиромах. Когато умрял баща му, само конопено повесмо му оставил, момъкът нищо не припечелвал.
— Докога ще ходиш сиромах, Голобрадко? — питали го често другарите му. — Колко ти струва хитрината, когато нямаш здрава дреха да се облечеш. — Сега само хитрина и ум събирам. — отговорил Голобрадко. — После ще видите колко струва тая хитрина.
Една сутрин Голобрадко взел повесмото, що било оставено от баща му и отишъл на дяволското блато.Там никой не смеел да отиде. Който отидел, не се връщал. Голобрадко седнал край блатото. Почнал да плете въже от повесмото. Изведнъж изскочило от блатото малко дяволче. Приближило се до Голобрадко. Запитало го:
— Ей. чичо, какво правиш тука край нашето блато? Голобрадко се постреснал.
Но тозчас се съвзел и рекъл:
— Плета въже и пресмятам как ще нарамя това блато.
Уплашило се дяволчето. Избягало при баща си. Рекло му:
— Тате, отиде ни блатото! Един голобрад човек иска да го задигне. С въже да го нарами!
— Не бой се, синко! Иди кажи на голобрадия човек да се надтичвате. Който надпревари, негово ще бъде блатото. Тебе никой човек не може да те надтича!
Дяволчето отърчало при Голобрадко.
— Ей. чичо!
— Какво?
— Тате каза да се надтичваме. Който надтича, той ще вземе блатото.
Усмихнал се Голобрадко, па отвърнал:
— Какво ще се надтичвам с тебе! Такова мъничко, черничко! Ей там в гъстака играе тримесечното ми братче. С него се надтичвай!
Голобрадко показал на дяволчето едно зайче. То мърдало ушички, готово да скокне.
Дяволчето тръгнало към зайчето. Хукнало зайчето колкото му сили държат.
Зайчето тича, дяволчето тича, зайчето тича, дяволчето тича…
Най-после зайчето избягало.
Дяволчето се върнало запъхтяно при татка си. Рекло му:
— Остави се, тате! Отиде ни блатото! Човекът ме прати да се надтичвам с неговото тримесечно братче. Аз него не можах да надбягам! Ами ако бях тичал с голобрадия! Душичка не щеше да остане в мене!
— Не се плаши, сине. Иди го накарай да се поборите. Който надвие, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало при Голобрадко. Рекло му:
— Тате каза да се поборим. Който надвие, той ще вземе блатото.
Голобрадко отговорил:
— Аз с вчерашни дечурлига не се боря. Иди в гората! Там имам сестра тригодишна. Побори се с нея!
Дяволчето отишло в гората. Там лежала рунтава мецана. Дяволчето дотърчало при нея. Побутнало я.
— Мммм! — изръмжала мечката.
— Ставай да се борим, рунтавелке! — подръпнало я дяволчето.
— Аммм! — изръмжала по-силно мечката, па хванала с лапи дяволчето. Пухнала го о земята.
Дяволчето се върнало ни живо, ни умряло при баща си.
— Тате… ох, тате!
— Какво?
— Страшно, татее!
— Кое е страшно?
— Сестричето му… На човека сестричето… Тригодишно, пък щеше да ме забие в земята! Още се въртят звезди пред очите ми. Пък ти ме пращаш с човека да се боря! Ох, тате! Отиде ни блатото.
— Съвземи се, сине! — рекъл старият дявол. — Бива ли така да се плашиш! На ти тая златна топка, па иди да се надхвърляте с човека. Който хвърли по-високо топката, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало пак при Голобрадко. Той все си плетял въжето. Не поглеждал.
— Чичо!
— Е?
— Тате каза да се надхвърляме с тази топка. Който я хвърли по-високо, той ще вземе блатото.
— Добре. Хвърляй!
Дяволчето хвърлило топката три пъти по-високо, отколкото човек може да я хвърли.
Голобрадко взел топката. Почнал да я върти в ръцете си.
— Хвърляй де! — рекло дяволчето.
— Чакай да се размахнат облаците. Инак отиде ти топката! Ще се изгуби зад облаците.
— Толкова ли високо искаш да я хвърлиш? Не си давам аз златната топка.
Дяволчето си взело топката. Върнало се при баща си.
— Тате — рекло, този човек не можем излезе на глава! Чак до небето щеше топката! Но аз не си я дадох! Старият дявол помислил, помислил, па рекъл:
— Иди занеси на тоя Голобрадко две торби злато, че да се махне оттук. Но гледай да му научиш къщата. Ще отидем после у тях. Хем златото ще си вземем, хем ще му направим някоя пакост! Дяволчето занесло златото на Голобрадко и му рекло:
— Тате ти прати това злато, да не ни взимаш блатото. Ако искаш, аз ще ти нося торбите чак до у вас. Искам да науча къде ти е къщата, че да ти идваме с татка на гости.
— Добре — отговорил Голобрадко.
Вървели, вървели — наближили Голобрадковата къща. Голобрадко спрял дяволчето. Почнал с педя да го измерва.
— Какво ме измерваш? — попитало дяволчето.
— Меря да видя дали ще ми стигне твоята кожа. Къщата ми е покрита все с дяволски кожи. Остава само едно ъгълче недопокрито. И твоята кожа като одера, тъкмо ще го покрия.
Дяволчето се уплашило. Оставило златото и дим да го няма. Голобрадко нарамил торбите. Отишъл си жив и здрав. Скоро се разчуло навсякъде за дяволското злато. Надошли Голобрадковите другари. Гледали и се чудели. Толкова богатство не били виждали. Позасмял се Голобрадко. Рекъл им:
— Какво се чудите, братя! Това е все мое злато! Видите ли сега колко струват моят ум и моята хитрина!

Живял някога един нар. Той имал трима синове: двамата умни, а третият — глупак. Глупакът се казвал Ало-Дино. Имал царят и една прекрасна градина, а в градината — ябълково дърво, на което зреели само три ябълки.
Веднъж в градината дошъл един просяк и се помолил на градинаря:
— Дай ми една от трите ябълки!
— Не — рекъл градинарят, — те не бива да се пипат. Само царят може да къса от тези ябълки.
Ядосал се просякът и прокълнал градината. И всички дървета изведнъж изсъхнали.
— Какво направи ти? — ужасил се градинарят. — Наистина ли нашата градина никога вече няма да се разцъфти?
— Градината не ще цъфти дотогава — отвърнал старият просяк, — докато не се сдобиете с птицата Азаран-Бюлбюл (хилядогласен славей).
Дошъл след това царят, видял изсъхналата градина и почнал да се кара па градинаря.
Тогава градинарят му разказал за странника просяк.
— Какво ще правим сега? — извикал царят. — Кой ще намери Азаран-Бюлбюл?
Чул думите на царя най-големият му син и казал:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл. А след него се обадил и средният му син:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл.
— Тръгнете и двамата да търсите птицата — решил баща им.
И ето че двамата братя възседнали конете си и се отправили на дълъг път.
А най-малкият син, Ало-Дино, се разхождал в това време. Върнал се той и какво да види — братята му ги няма. Взел да разпитва майка си:
— Къде са братята ми?
— Глупавичък си ми ти — отговорила майката, — нищо не знаеш. Ами че твоите братя заминаха да търсят Азаран-Бюлбюл.
Без да му мисли много, Ало-Дино изтичал при главния коняр:
— Избери ми по-добър кон, стягам се за дълъг път.
— Ей ги на конете, вземи си, който искаш — отвърнал конярят.
Почнал Ало-Дино да си избира кон. Но който и кон да пипнел, всеки
приклякал под тежката му ръка. Излязъл Ало-Дино от конюшнята и видял пред вратата един мръсен и проскубан кон, за който никой не се грижел. Потупал го той по гърба — не мръднал конят, издържал. Ало-Дино заповядал на коняря да къпе коня три пъти на ден и да го храни всеки час с по един пуд (руска мярка за тегло) стафиди.
След три дни Ало-Дино възседнал този кон и заминал. Не след дълго той настигнал братята си.
Когато видял Ало-Дино, най-големият брат се ядосал:
— Защо си тръгнал след нас? Да не искаш да ни посрамиш? — извикал той и ударил Ало-Дино.
Тогава се намесил средният брат:
— Остави, няма защо да го биеш. Нека да върви с нас — ще ни прислужва.
И тримата продължили по-нататък заедно. Пътували дълго и най-сетне стигнали до едно място, където пътят се разделял на три различни страни. На кръстопътя седял един старец.
— Здравей, дядо! — поздравили го братята.
— Здравейте, юнаци!
— Накъде водят тези пътища? — попитал най-големият.
— Единият води към Тбилиси — отговорил старецът, — другият към Ереван. А третият е опасен път. Който тръгне по него, назад не се връща, така го и наричат: «Гедан гялмаз» — «Връщане оттам няма».
— Вие двамата тръгнете по безопасните пътища — рекъл най-малкият брат, — аз ще тръгна по пътя «Гедан гялмаз».
— Нека върви, ще се отървем от този глупак — решил най-големият брат.
Много беди преживели двамата по-големи братя. За да не гладуват, те продали конете и дрехите си и най-после се хванали на работа в един град при собственика на банята — единият станал огняр, а другият теляк.
А Ало-Дино тръгнал по пътя «Гедан гялмаз». Яздил, яздил и най-сетне стигнал до Червената земя. И дърветата, и камъните, и почвата — всичко тук било червено. И изведнъж конят му заговорил с човешки глас:
— Ало-Дино, знаеш ли поне къде сме попаднали? Та това е земята на триглавия Червен змей.
Привечер Ало-Дино се приближил до жилището на Червения змей. Пред портата стояла една жена. Тя видяла Ало-Дино и го съжалила:
— Я ела, момко, да те скрия!
— Глупости — отвърнал Ало-Дино, — по-добре ми дай да се наям, гладен съм.
Жената на змея донесла на Ало-Дино три големи блюда.
— Че какво си ми донесла! Само дето ми раздразни апетита! Дай ми, казвам ти, да се наям!
— Ако ти е малко, влез в двора, там е приготвена вечеря за змея — яж, колкото ти душа иска!
Ало-Дино влязъл в двора и видял пет лидри варен ориз и два печени вола. На два залъка той изгълтал пилафа и двата вола. Жената на змея пак го съжалила:
— Ще загинеш, момко, за нищо и никакво, мъчно ми е за тебе. Ела да те скрия!
— Не се страхувам аз от твоя змей! — рекъл Ало-Дино. — Точно за него съм дошъл.
Изведнъж той забелязал, че къщата се люлее.
— Защо се люлее така къщата?
— Защото змеят се връща — отговорила му жената.
Змеят се приближавал. Той карал пред себе си стадо вълци, лисици и други животни. Вкарал ги в двора, влязъл в пруста, видял Ало-Дино и му казал:
— Добре дошъл, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш? — попитал Ало-Дино.
— Точно в деня, когато ти се роди, аз се разхождах из планината и камъните, дърветата и тревите известиха за появяването ти на този свят. И затова сега си мисля, че ти си Ало-Дино — никой друг не би посмял да пристъпи прага на моя дом.
После змеят се обърнал към жена си:
— Е, жено, слагай да ядем!
— Твоята вечеря я изяде ето този момък — казала жена му — и не остави нищо за тебе!
Змеят не отвърнал нито дума, заклал два вълка, жената приготвила вечеря и всички се нахранили.
Змеят забелязал, че Ало-Дино не хвърля костите, а ги изяжда заедно с месото. След вечерята змеят казал:
— Сега ли ще се бием, Ало-Дино, или да отложим за сутринта?
— Както искаш, аз съм готов винаги.
На сутринта, щом се разсъмнало, змеят и Ало-Дино се събудили. И двамата грабнали веднага боздуганите си.
Ало-Дино рекъл:
— Твой ред е, започвай, аз съм ти гост.
— Внимавай, хвърлям.
В това време конят на Ало-Дино пошепнал на своя господар
— Когато змеят замахне, ти ме удари с камшика, аз ще подскоча и боздуганът ще прелети под мене.
Така и станало. Три пъти хвърлял змеят боздугана си и все не улучвал!
— Сега е мой ред — казал Ало-Дино и като пристъпил към змея, отсякъл и трите му глави само с един замах. После отрязал носовете и бърните им, сложил ги в дисагите и се приближил към жената на змея.
— Здравей, снахо! — рекъл й той.
— Не, не съм ти аз снаха, искам да стана твоя жена!
— Не мога да се оженя за тебе — отговорил Ало-Дино. — Ти ще бъдеш жена на моя най-голям брат.
След три дни Ало-Дино решил да продължи своя път.
— Къде се готвиш да отидеш сега? — попитала го жената на змея.
— Тръгвам да търся Азаран-Бюлбюл.
— Моля ти се, не тръгвай! Ще загинеш за нищо и никакво — тази работа е много трудна.
— Не, трябва да отида!
И ето че Ало-Дино пристигнал в страната, където и почвата, и дърветата, и камъните — всичко било бяло.
— Знай — рекъл му конят, — това е страната на Белия змей. Довечера ще му отидем на гости. Той не прилича на Червения змей — седмоглав е.
— Че какво от това — отговорил Ало-Дино, — аз ще му отсека и седемте глави.
Вечерта те стигнали до жилището на змея, но портата била затворена.. Ало-Дино извикал със силен глас:
— Ей, има ли някой там?
При този вик излязла една жена, отворила портата и му предложила да остави коня си в конюшнята. Ало-Дино откарал коня, после влязъл в дома на змея и помолил жената да му даде да яде. Тя донесла пет-шест: големи блюда с пилаф.
— Какво, аз да не съм дете? Казвам ти, дай ми да се наям! — извикал Ало-Дино.
Жената на змея рекла:
— Иди на трапезата на змея и яж там, колкото си искаш.
Ало-Дино видял на трапезата огромен котел, в който имало двадесет лидра пилаф и върху него — три печени вола. Излапал Ало-Дино на три залъка и пилафа, и воловете. Изведнъж къщата се разлюляла.
— Змеят си идва, момко, дай да те скрия — рекла жената.
Нищо, точно за твоя змей съм дошъл.
След малко се появил и самият змей. Той карал пред себе си разни диви; животни — лъвове, вълци и мечки. Змеят ги вкарал в двора, влязъл в. къщи, видял Ало-Дино и му подал ръка:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде знаеш, че аз съм Ало-Дино?
— Когато ти се роди, планините, скалите, дърветата и тревите ми известиха, че си се появил на този свят. Ти си Ало-Дино, защото никой друг не би посмял да се отбие тук.
И той поискал от жена си да сложи вечерята. Тя отговорила, че гостът е изял всичкото ядене.
— Добре — рекъл змеят, — ще приготвим вечеря от онова, което съм докарал.
След малко трапезата била сложена. Змеят забелязал, че гостът яде месото заедно с костите.
— Какво ще кажеш, да почнем ли да се бием? — попитал змеят след. вечерята.
— Воля твоя, аз съм готов! — отвърнал Ало-Дино.
— Не, да отложим до сутринта — решил змеят. — У нас обичаят е такъв: вечерта гощават госта, а сутринта се бият с него!
Рано сутринта Ало-Дино извикал:
— Ставай, време е да почваме!
Змеят станал, взел си боздугана и излязъл на мегдана. Когато Ало-Дино възседнал коня си, конят му прошепнал:
— Удари ме с камшика, аз ще подскоча и боздуганът на змея ще прелети под мене.
— Хвърляй! — извикал змеят.
— Ти хвърляй пръв — отговорил Ало-Дино, — аз съм ти гост.
— Приготви се, хвърлям.
Три пъти замахвал змеят с боздугана си и най-после го захвърлил. Но конят на Ало-Дино успял навреме да подскочи и боздуганът на змея прелетял под корема му, без да докосне нито коня, нито ездача. Вдигнал се облак прах, закрил Ало-Дино от погледа на змея и той решил, че момъкът е убит. Засмял се змеят:
— Я кажи, Ало-Дино, къде си? Дай да те помириша.
— Бъди спокоен, братко, тук съм, а сега дръж се ти! — отвърнал Ало-Дино, пришпорил коня си и се спуснал срещу змея.
С един замах на сабята си той отсякъл и седемте глави на змея. После слязъл от коня си, отрязал бърните и носовете на убития змей, сложи: ги в дисагите и тръгнал към дома му.
— Мили мой — рекла жената на змея, — колко е хубаво, че ти уби змея! Вземи ме за жена!
Не, ти ще бъдеш жена на средния ми брат — отговорил Ало-Дино и взел да се стяга за път.
— Къде отиваш, мили мой? — попитала го жената на змея.
— Да търся Азаран-Бюлбюл.
— Но ти няма да го намериш! — казала тя.
— Трябва да го намеря на всяка цена — отвърнал Ало-Дино и продължил пътя си.
Когато стигнал до страната на Черния змей, конят отново заговорил:
— Ало-Дино, това е страната на четиридесетглавия Черен змей. Гледай, тук и почвата, и камъните, и дърветата, и тревите — всичко е черно.
Влязъл Ало-Дино в двора на змея и видял огромен казан с пилаф от четиридесет лидра ориз, а отгоре върху ориза били сложени четири печени вола. Излапал Ало-Дино на четири залъка всичкия пилаф, после нагълтал воловете, избърсал устата си и влязъл в дома на Черния змей.
Привечер къщата се разлюляла. Змеят се връщал от лов. Забелязал той Ало-Дино, приближил се до него и рекъл:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш?
— Планините, камъните, дърветата и тревите известиха за твоето раждане — отговорил змеят, а после се обърнал към жена си поискал да сложи вечерята.
— Вечерята ти я изяде Ало-Дино — рекла жена му.
— Нищо от това, приготви вечеря от новия лов.
След като се нахранили, Ало-Дино и змеят легнали да спят. Още в зори те станали и почнали да се бият. Три дни и три нощи наред се били, но все не могли да се надвият. В края на краищата Ало-Дино все пак убил змея, отрязал му бърните и носовете, сложил ги в дисагите и влязъл в гкъщи. Жената на змея се зарадвала.
— Вземи ме за жена — рекла му тя.
— Добре — отвърнал Ало-Дино и се замислил.
— За какво мислиш?
— Градината ни изсъхна — отговорил Ало-Дино, — аз тръгнах да търся Азаран-Бюлбюл и се забавих тук.
— Трудна работа е да се вземе Азаран-Бюлбюл — рекла жената на змея. — Негов стопанин е цар Чачонц. Четиридесет дни вече, откак той спи. А като се събуди, ще убие дори четиридесет такива юнаци като тебе.
— И все пак аз ще тръгна — рекъл Ало-Дино. — А когато се върна, ще те взема за жена.
Сбогувал се той и заминал.
Като стигнали до морето, конят казал:
— Аз не съм морски кон и не мога да премина през морето.
Ало-Дино слязъл от коня, сложил глава на един камък и заспал. И изведнъж чул глас: «Ало-Дино, под камъка, на който спиш, са заровени три юзди от морски коне. Двете юзди запаши на кръста си, а края на третата юзда пусни в морето.» Ало-Дино станал, повдигнал камъка и намерил там наистина три юзди. Двете юзди той запасал на кръста си, а края на третата хвърлил в морето. В същия миг изскочил един морски кон, поискал да нагълта Ало-Дино, но момъкът не се изплашил, хванал го за гривата и се метнал отгоре му. Тогава конят проговорил с човешки глас:
— Кажи какво искаш, Ало-Дино, и ще го изпълня.
— Искам Азаран-Бюлбюл!
— Аз не мога да ти го намеря, но ще те пренеса през морето. А оттатък моята по-голяма сестра ще ти помогне да се сдобиеш с Азаран-Бюлбюл.
И конят пренесъл Ало-Дино на отвъдния бряг. Но тук Ало-Дино забравил да снеме юздата на коня и конят изчезнал с нея обратно в морето.
— Ах, какво да правя сега? Конят отнесе юздата! — извикал Ало-Дино.
Дълго бродил той замислен из острова.
Изведнъж се допрял случайно до пояса си, спомнил си, че е препасан с две юзди, и се зарадвал.
Свалил Ало-Дино едната юзда и хвърлил края й в морето. От вълните веднага изскочил морски кон и се опитал да го погълне, но Ало-Дино в миг скочил върху него.
— Кажи какво искаш и ще го изпълня — казал конят.
— Искам Азаран-Бюлбюл! — отговорил Ало-Дино.
— Това е много трудна работа. Клетката с птицата е закачена в двореца на цар Чачонц, а дворецът е построен до самото море. Ако можеш да ме шибнеш така, че да се разтреперят всичките ми триста и шестдесет жили, аз ще литна във въздуха чак до прозореца на двореца, а ти ще протегнеш ръка и ще грабнеш клетката. Но ако не я грабнеш веднага, знай, че и двамата ще паднем и ще загинем.
— Добре — казал Ало-Дино и така ударил с камшика си коня, че черният му дроб пламнал и всичките му триста и шестдесет жили се разтреперали.
Литнал конят във въздуха и стигнал до прозореца. Ало-Дино протегнал ръка и грабнал клетката. Спуснал се конят на земята и рекъл:
— А сега ме освободи!
Ало-Дино пуснал коня да си върви и се отправил обратно на път. Намерил своя кон и заедно с птицата Азаран-Бюлбюл стигнал до страната на Черния змей. Посрещнала го жената на Черния змей. Ало-Дино се поздравил с нея и се обърнал към птицата:
— Миличък Бюлбюл, запей и нека тези черни планини се покрият със зеленина.
Запял Азаран-Бюлбюл и черните планини се покрили с разкошна зеленина. Жената на Черния змея била поразена от чудната дарба на Азаран-Бюлбюл.
Взели те със себе си всички скъпоценности на Черния змей и отишли в страната на Белия змей. Тук също прибрали скъпоценностите на змея, взели годеницата на средния брат, яхнали конете и пристигнали в страната на Червения змей. И тук взели богатството на змея, жена му и стигнали до стареца, който продължавал да седи на онова място, където пътят се разделял на три посоки.
— Здравей, дядо! — рекъл Ало-Дино. — Е, какво, върнаха ли се моите братя?
— Не, юначе, никой не се е връщал — отговорил старецът.
— Щом е така, ще оставя при тебе тези три жени и птицата, а аз ще тръгна да търся братята си.
Обиколил Ало-Дино много градове, но никъде не можал да намери братята си. В един град го поканили на гости. Той запитал стопанина:
— Как да намеря във вашия град чужденците?
— Иди сутрин на пазара — отвърнал стопанинът — и обяви там, че искаш да дадеш угощение на странниците. Щом се научат за това, всички чужденци ще се стекат и ти лесно ще намериш онези, които търсиш.
Рано сутринта Ало-Дино отишъл на пазара, купил седем вола, заповядал да ги заколят и да приготвят от тях ястия, а после накарал да ударят камбаните.
Братята на Ало-Дино — огнярят и телякът — чули камбанния звън и попитали господаря си защо звънят.
— Свикват чужденците на угощение — отговорил им той.
Братята го помолили да пусне и тях. Събрали се на пазара всички чужденци от града.
Ало-Дино забелязал братята си, поднесъл им вино и месо и ги попитал:
— Познавате ли ме?
— Не — отговорили те.
— Къде работите?
— В банята единият от нас е огняр, а другият — теляк. Ало-Дино завел братята си при собственика на банята и му рекъл:
— Уреди си сметката с тях, аз ще ги взема със себе си.
— А те какви ти се падат?
— Братя ми са.
Тогава най-големият брат се обадил:
— Ние не те познаваме. Кой си ти?
— Аз съм Ало-Дино. Ех, че сте глупави! — отговорил Ало-Дино.
— Ако ти си нашият брат — рекъл най-големият, — я ни кажи, защо сме тръгнали?
— За Азаран-Бюлбюл. Аз го намерих вече.
— Къде е той?
— При онзи старец на кръстопътя. Хайде да вървим, ще ви го покажа.
Купил Ало-Дино нови дрехи на братята си, пременили се те и тримата се отправили на път.
Като видели при стареца трите жени, братята попитали:
– Какви са тези жени?
— Ето тази — рекъл Ало-Дино — е жената на Червения змей, когото убих. — Тогава той извадил и им показал бърните на змея. — Сега тя ще бъде твоя жена, като най-голям. А тази е жената на Белия змей — аз убих и него, ето му бърните и носовете. Тя ще бъде жена на средния от нас. А третата е жената на Черния змей — моята жена.
Взели братята Азаран-Бюлбюл, яхнали конете си, всеки сложил на седлото при себе си своята жена и тръгнали всички заедно на път. Яздили те дълго и най-после стигнали до един кладенец в гората. — Ало-Дино, слез в кладенеца, жадни сме — рекли братята. При тези думи жената на Ало-Дино се приближила към мъжа си.
— Ало-Дино — пошепнала му тя, — не слизай! Те са намислили да те погубят в кладенеца.
— Не — отговорил Ало-Дино, — моите братя искат да пият и аз ще сляза в кладенеца!
— Вземи поне ръкавицата и пантофката ми — казала тя — и ги запази. После ще ги поискам от царя. И ако ги намерят и донесат в двореца, ще знам, че ти си се измъкнал от кладенеца.
Ало-Дино се спуснал в кладенеца, а братята грабнали Азаран-Бюлбюл и жените и продължили по-нататък. Когато наближили своя град, братята изпратили вестоносец при царя.
Царят събрал народа, излязъл да посрещне синовете си и с големи почести ги довел в двореца. После попитал:
— Какви са тези жени с вас?
— Ето тази — казал най-големият му син — е моята жена, тази — жената на твоя среден син, а тази ще бъде прислужница у нас.
— Царю, той не казва истината — обадила се жената на Ало-Дино, — аз съвсем не съм негова жена.
— Виждам, деца, че помежду ви има несъгласие и не мога да разбера кой от вас е намерил Азаран-Бюлбюл. Който накара Азаран-Бюлбюл да запее, значи той го е намерил.
— Чакайте, аз ще накарам птицата да запее — рекъл най-големият син и се обърнал към Азаран-Бюлбюл: — Бюлбюл, миличък, запей, за да се разцъфти нашата градина!
Азаран-Бюлбюл мълчал.
Всички се замислили, а градината тъй и не се съживила. А сега нека се върнем при Ало-Дино.
Колко проседял той в кладенеца, никой не знае. Най-после оттам минал един търговец и заповядал на слугите си да извадят вода. Ало-Дино чул гласовете и извикал:
— Помогнете ми да се измъкна навън. Ще ви извадя вода, колкото поискате.
Спуснали в кладенеца ведро, извадили си вода, колкото им трябвало, после хвърлили въже и десет-петнадесет души измъкнали Ало-Дино от кладенеца.
Търговецът го попитал как се е озовал в кладенеца. Ало-Дино отвърнал:
— Аз съм чужденец, вървях нощем, а беше тъмно. Не видях кладенеца и паднах вътре.
— А къде отиваш?
— Към родния си град — отговорил Ало-Дино.
Нощта Ало-Дино прекарал с търговеца. Те се навечеряли заедно и легнали да спят, а на сутринта продължили пътя си. Когато пристигнал в бащиния си град, Ало-Дино се поселил при един старец и той го осино¬вил.
Веднъж старецът видял, че царски хора обикалят из града, показват на хората една ръкавица и викат:
— Царят жени сина си! Кой ще съумее да ушие още една такава ръкавица за неговата снаха?
Старецът разказал това на Ало-Дино. Тогава Ало-Дино напуснал стареца и постъпил чирак при един шивач. Шивачът не знаел, че Ало-Дино е царски син, и го приел на работа. Ало-Дино бил послушен чирак — подреждал дюкяна и вършел всичко, което било нужно.
А царските везири и назири (царски чиновник) все обикаляли дюкяните на шивачите и показвали ръкавицата. Отбили се и при този майстор, при когото постъпил Ало-Дино, и му предложили да ушие ръкавицата. Майсторът се отказал. Изведнъж новият чирак пристъпил напред и посъветвал майстора да вземе поръчката.
— Аз ще успея да направя такава ръкавица — казал той.
— Ти си полудял! — извикал майсторът. — Постъпи едва вчера, а днес вече се наемаш с такава работа!
— Нека се опита — намесили се царските хора и добавили:
— Но ако не ушие ръкавицата, царят ще му отсече главата.
— Добре! — рекъл Ало-Дино.
Майсторът се изплашил:
— Ще си отидеш ей тъй, мърцина! Аз работя вече двадесет години и пак не се наемам, а ти ли. . .
— Не се бой, майсторе! Ако ми купиш пет пуда дребни орехи, ще я, ушия.
Майсторът отишъл и купил четири пуда.
— Защо взе един пуд по-малко? — попитал Ало-Дино.
— Не ми стигнаха парите — отвърнал майсторът.
Чак до разсъмване Ало-Дино ял орехи. На сутринта майсторът дошъл в дюкяна и какво да види: наред с царската ръкавица — още една, досущ
такава като нея. Понечил майсторът да я вземе и разгледа, но Ало-Дино казал:
— Не пипай, майсторе, ще я повредиш! След малко дошли и назирът, и везирът.
— Е, как е, майсторе, готова ли е нашата поръчка?
Майсторът онемял от страх и не отговорил нищо. Ало-Дино излязъл ‘напред и показал ръкавиците. Назирът и везирът се учудили.
— Хайде тогава, майсторе, да вървим при царя — казали те. — Той ще те възнагради за работата.
— Иди, майсторе, с тях при царя и получи парите за работата — рекъл Ало-Дино.
— О, не, синко, аз няма да отида, иди ти! Ами ако не хареса работата? По-добре ще бъде да отсече твоята глава, а не моята.
Отишъл Ало-Дино в двореца. Щом показали ръкавицата на царя, и той казал:
— Аз не разбирам от ръкавици, покажете я на снаха ми.
Снахата харесала работата и дала на чирака триста рубли. А царят прибавил от себе си още двеста.
Върнал се Ало-Дино в дюкяна и сложил пред майстора парите:
— На, майсторе, вземи ги!
Зарадвал се майсторът и прибрал парите. После Ало-Дино казал:
— Майсторе, ти си лош човек!
— Защо?
— Защото аз те помолих да купиш пет пуда орехи, а ти купи четири. Няма да остана повече при тебе! — и Ало-Дино отишъл в дюкяна на един обущар.
— Майсторе — казал му той, — аз съм сирак, никого си нямам, съжали се над мене и ме научи на занаята.
Обущарят го взел на работа при себе си.
След някое време при обущаря дошли назирът и везирът. Те му показали една пантофка и му предложили да се съгласи да ушие друга също такава пантофка. Майсторът тъкмо искал да се откаже, когато Ало-Дино се намесил и казал, че той ще я ушие.
— Ами че нали ти току-що постъпи при мене, как ще се наемеш с такава работа? — рекъл сърдито обущарят.
— Не се сърди, майсторе, аз ще ушия пантофката — успокоил го Ало-Дино.
— Но ако не я ушиеш — обадил се везирът, — царят ще вземе и на двама ви главите.
— Не се залавяй — рекъл майсторът, — имай милост към мене, стареца.
— Не се бой, майсторе, ще я ушия. Купиш ли ми двадесет пуда дребни орехи, ще ушия пантофката за една нощ — отговорил Ало-Дино.
Майсторът му купил деветнадесет пуда орехи.
— Майсторе, сега ти си иди в къщи, а аз ще се хвана за работа — рекъл Ало-Дино на обущаря.
Майсторът угрижен се прибрал в къщи. Но не се стърпял: посред нощ той скришом взел да наднича в дюкяна. Като видял, че Ало-Дино яде орехи, майсторът се завайкал: «Ох, кой ли дявол ме накара да се заловя с този безделник! Ще ми отсекат главата за нищо и никакво!»
В ранни зори обущарят отишъл в дюкяна и какво да види: до пантофката — още една, точно като нея.
Понечил той да вземе пантофката, но Ало-Дино го спрял с думите:
— Ти вчера не искаше да се залавяш с тази работа, а днес азняма да ти дам да докоснеш пантофката!
След малко дошли назирът и везирът и останали много доволни от работата на обущаря.
— Е, добре — казалите, — нека някой от вас дойде при царя да получи възнаграждението за работата.
— Иди по-добре ти, синко — рекъл обущарят на Ало-Дино, — току-виж, че пантофката не се харесала на царя!
Ало-Дино отишъл в двореца. Занесли пантофките на царя, но той заповядал да ги покажат на снаха му. Снахата веднага се досетила, че това са нейните пантофки, и познала Ало-Дино.
— А защо ти не се откриеш вече? — попитала го тя.
— Не му е дошло времето — отговорил той.
Заплатила царската снаха на чирака петстотин рубли. А царят му подарил от себе си още петстотин.
Върнал се Ало-Дино с парите при обущаря.
— Ето ти, майсторе, парите. Аз няма да остана повече при тебе.
— Защо?
— Помолих те за двадесет пуда орехи, а ти ми купи само деветнадесет. И Ало-Дино се върнал при стареца.
— Къде беше, сине? — попитал го той.
— Аз съм млад човек, скитах се из града — отговорил Ало-Дино и дал на стареца десет шепи злато.
Малко по-късно старецът видял на пазара много войници и научил, че цар Чачонц е пристигнал с войската си и търси оногова, който е откраднал от двореца му Азаран-Бюлбюл. Щом чул това, Ало-Дино рекъл на стареца:
— Иди, татко, при нашия цар и му кажи: «Отстъпи на моя син коня на най-малкия си син. Синът ми ще отиде с този кон при цар Чачонц!»
Отишъл старецът в двореца. А царят му казал:
— Откак са довели коня, той все си стои в конюшнята — никой не смее да се доближи до него.
Снахата на царя се досетила, че старецът е изпратен от мъжа й, и помолила царя да й позволи тя да изведе коня.
Царят се съгласил, снахата извела коня и го предала на стареца. А старецът го отвел при Ало-Дино.
И ето че Ало-Дино излязъл на мегдана, яхнал своя кон. Там той срещнал най-големия си брат.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах птицата Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това — отвърнал брат му и обърнал коня си към войската на цар Чачонц.
— Къде е шатрата на царя? — попитал той.
— Ей я там, онази, червената!
Влязъл най-големият брат в червената шатра при царя и му се поклонил седем пъти.
— Ти царски син ли си? — попитал го цар Чачонц.
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз го откраднах.
— Откъде го взе?
— Улових го на едно дърво в твоята гора.
— Лъжеш, братко! Не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл, върви си!—рекъл царят.
Царският син се върнал в двореца. Тогава средният син възседнал коня си и също отишъл при цар Чачонц.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това.
Влязъл той в шатрата на царя и седем пъти му се поклонил.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл? — попитал го цар Чачонц.
— Аз го откраднах.
— Хайде тогава разкажи как стана това.
— Беше тъмно. Изведнъж, гледам, една птица долетя и кацна в гнездото си. Протегнах ръка и, хоп, улових Азаран-Бюлбюл.
— Лъжеш, не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл! — рекъл царят и заповядал да изгонят и него.
След това цар Чачонц издал заповед: «Намерете ми човека, който открадна Азаран-Бюлбюл, иначе ще разоря цялата страна!»
Ало-Дино се явил при баща си и го помолил да му позволи да отиде при цар Чачонц и да отговаря.
Царят не познал сина си и казал:
— Добре, иди, щом искаш!
— Царю — рекъл му тогава Ало-Дино, — хайде да се уговорим: ако цар Чачонц напусне града, ти ще ми отстъпиш за три часа твоята власт.
Царя се съгласил. Ало-Дино се отправил с коня си към цар Чачонц.
— Ти царски син ли си?
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, царю.
— Разкажи ми как стана това.
Ало-Дино му разказал всичко, както си било.
— Значи ти си Ало-Дино? — попитал царят със съмнение.
— Аз съм Ало-Дино.
— Но как да ти повярвам, че всички тези подвизи са твои? Ало-Дино не му мислил много-много, снел дисагите от коня и показал
на царя бърните и носовете на трите змея. Тогава цар Чачонц му рекъл
— Синко, подарявам ти моята птица! После той събрал войската си и напуснал града. Върнал се Ало-Дино при баща си и го попитал:
— Не ме ли познаваш?
— Не.
— Аз съм твоят син Ало-Дино.
— Ако ти наистина си моят син, направи да се разцъфти отново нашата градина.
Ало-Дино се приближил до Азаран-Бюлбюл и рекъл:
— Мила птицо, запей и нека се разцъфне нашата градина!
Птицата запяла и в миг дърветата цъфнали.
Тогава Ало-Дино се обърнал към царя:
— Ти ми обеща, че ще ми отстъпиш за три часа своята власт.
— Да, това е твое право — съгласил се царят.
Седнал Ало-Дино на царския трон и почнал да съди братята си. Те всичко си признали.
— Как да ги накажем, татко? — попитал Ало-Дино.
— Сине мой, нека бъде, както ти искаш! Ало-Дино казал:
— Те не ме убиха и аз също няма да ги убия. Нека напуснат нашата страна заедно с жените си.
И братята заминали.

Живял някога един овчар. Той имал жена и две деца — момченце и момиченце. Имал и една червена крава. Но ето че жена му умряла и овчарят се оженил за друга. Мащехата силно намразила децата на мъжа си и постоянно повтаряла:
— Те не са мои деца, не мога да ги обичам! — и все ги биела и измъчвала.
Тогава овчарят решил да изпраща децата със стадото в полето, за да не остават в къщи с мащехата.
И ето че те се озовали в полето сами и заплакали. Изведнъж до тях се приближила червената крава и казала:
— Не се бойте, дечица, нищо лошо няма да ви сполети! Аз ще пазя стадото вместо вас.
Както казала червената крава, така и направила: през деня наглеждала стадото, а привечер го събирала и децата го откарвали в къщи.
Всяка сутрин мащехата давала на децата по комат сух хляб без нищо друго. Но в полето кравата отивала при тях, позволявала да я доят и децата ядели хляба си не сух, а с мляко.
Минало се време и мащехата родила дъщеря. Когато тя поотраснала, майка й почнала да изпраща и нея със стадото. Но й давала не комат сух хляб, а четири-пет пресни питки. На полето червената крава казала на заварените деца:
— Е, нищо, нека и това момиченце пие от млякото ми. Но на вас то сладни, а на него ще горчи!
И ето че дъщерята на мащехата все линеела и линеела, а децата на овчаря растели и крепнели. Мащехата не можела да разбере каква е тази работа.
Веднъж тя попитала дъщеря си:
— На тебе аз всеки ден давам по пет пресни питки, а на тях по комат сух хляб, но я ги виж: те са здрави, а ти линееш!
— Мамо — отговорила дъщеря й, — млякото на червената крава ми горчи, а на тях сладни.
— Ах, така ли? — извикала мащехата. — Добре тогава!
На другия ден рано сутринта тя казала на мъжа си:
— Ти не виждаш ли как линее нашата дъщеря? През нощта сънувах сън: ако заколим червената крава, дъщеря ни ще се поправи.
— Мъчно ми е за кравата! — отговорил мъжът й.
— А за дъщеря ти не ти ли е мъчно? — рекла жената.
Тя не оставила на мира мъжа си и най-после той се съгласил да заколи червената крава.
Децата не знаели нищо. На полето те погледнали червената крава, а тя стояла тъжна и замислена.
— Защо си така опечалена, кравичко? — попитали децата.
— Мили деца, мащеха ви иска да ме заколят заради дъщеря й.
— Мила кравичко, ние ще придумаме мащеха си, ръцете и краката й ще целуваме, само и само да не те колят!
— Не, деца, не бива, защото тя ще ви пребие от бой, а на мене ще ми бъде мъчно. Но ето какво ще направите: когато ме заколят, вие скришом си намажете лицата с моята кръв — лицата ви ще заблестят като злато и коприна, а костите ми, главата и копитата ми съберете и заровете в яслите. Те някога ще ви бъдат полезни.
Децата почнали да плачат горчиво.
— Но защо плачете?
— Та сега кой ще се грижи за нас — отвърнали те, — кой ще ни храни и ще ни помага?
— Не плачете, а елате с мене! Тук има една бабичка, тя ще се погрижи за вас.
Завела червената крава децата при бабичката и я попитала:
— Знаеш ли, бабо, че искат да ме заколят?
— Зная.
— Ето, аз ти доведох моите дечица. Преди смъртта си те моля: обикни ги.
— Добре — отговорила бабичката.
А червената крава накарала децата да отрежат единия й рог.
— Щом огладнеете, вземете рога ми, посмучете от него и ще се нахраните. А на полето ще ви помага тази бабичка.
На сутринта заклали кравата. Сирачетата скришом събрали паничка кръв, намазали си лицата и изведнъж станали много красиви.
И ето че дъщерята на мащехата почнала да яде от месото на кравата, но то й се сторило безвкусно като слама. Когато го опитали сирачетата, то им се сторило вкусно като мед. След това децата събрали костите, главата, копитата и ги заровили в яслите. И всеки път, когато огладнявали, отивали в яслите, смучели рога на кравата и се нахранвали. А те огладнявали често, защото мащехата хранела до насита само своята дъщеря, а на сирачетата не давала нито хапка хляб.
През зимата поканили на сватба цялото семейство на овчаря. Мащехата пременила своята дъщеря, взела я със себе си на сватбата, а сирачетата оставила в къщи. Тогава от яслите се чул гласът на червената крава. При този глас се притекла бабичката от пещерата, разровила яслите, извадила оттам разкошни дрехи, пременила сирачетата и ги завела на сватбата.
Там те седнали точно срещу мащеха си, но тя не ги познала. Гледала ги и си мислела: «Какви красиви деца! Колко са гиздави! Ех, такъв годеник да се падне на дъщеря ми!»
А когато гостите взели да се разотиват, бабичката незабелязано отвела сирачетата, съблякла премените им и ги скрила, после ги облякла пак във вехтите дрехи. Те весело изтичали в къщи и легнали да спят. А мащехата им се върнала и взела да ги буди:
— Какво спите, сънливци такива! Ах, какви деца видях сега на сватбата! Момичето беше със сребърни пантофки, момчето — със златни. А с какви дрехи бяха облечени! За милион не можеш ги купи!
— А защо, мамо, не ни взе със себе си?
— И таз добра! Много сте мм потрябвали. Хайде спете, немирници! На другия ден мащехата напълнила един котел с просо и казала на си¬рачетата:
— Хайде сега, поплачете над котела! И ще плачете дотогава, докато сълзите ви покрият просото в котела.
А тя пак пременила своята дъщеря и отишла с нея на сватбата. Тогава бабичката дошла отново, иагиздила децата както миналия ден и също ги завела на сватбата.
Гостите се нагостили и почнали да си отиват, а бабичката отново отвела децата. Само че когато минавали край царския басейн, едната пантофка на момичето паднала във водата. Девойката се изплашила.
— Бабо, миличка, пантофката ми падна във водата!
— Няма нищо, дъще, върви по-бързо, докато мащеха ви не се е върнала. Види ли ви, ще ви вземе дрехите.
Щом си влезли в къщи, бабичката съблякла скъпите дрехи на децата, скрила ги и пак ги облякла във вехтите. Децата си легнали да спят. Дошла си пак мащехата и почнала да ги буди:
— Какво спите, безделници такива! Вчерашните деца бяха на сватбата, само че с други дрехи, още по-хубави! А после изчезнаха бързо като мълния!
Децата се престорили на заспали и само се подсмивали скришом.
На другата сутрин царският син заповядал да напоят коня му. Конярите повели коня към басейна. Но колкото и да се мъчили, конят не искал да пие и се дърпал. Съобщили на царския син. Дошъл той, погледнал и що да види — на дъното нещо блести. Заповядал да го извадят. Измъкнали го, гледат — пантофка. Царският син занесъл пантофката на царя и му казал:
— Татко, намери ми девойката, на която ще стане тази пантофка. Не ми ли я намериш, не искам повече да живея!
Разпратил царят навсякъде бързоходци и заповядал да доведат девойките от цялата страна. Събрали се всички девойки, само сирачето не отишло, защото мащеха му не го пуснала в двореца.
— Какво ще правиш ти, парцалано, в двореца? По-добре да изпратя дъщеря си!
Пременила тя дъщеря си и я завела в двореца.
Почнал царят да мери пантофката на девойките — на никоя не ставала..
— Всички девойки ли са дошли? — попитал той.
— Всички — отвърнали везирите, — само една не е дошла, парцалана.
— Веднага я доведете!
Намерили завареницата, довели я в двореца, премерили и пантофката — прилегнала й точно по мярка. Зарадвал се царският син, хванал девойката за ръката и рекъл:
— Ето я моята годеница!
Всички — и царят, и царицата, и везирите, и гостите, всички почнали; да го раздумват:
— Че прилича ли ти, княже, такава годеница?
— Не, за нея ще се оженя — повтарял царският син. Взели да разпитват девойката — коя е и откъде е. Тя почнала да им разказва:
— Имам стар баща, имам още и мащеха, несъща сестра и роден брат.
— А къде е другата пантофка?
— Не зная. Това само баба ми знае.
Върнала се девойката в къщи. А мащехата останала в двореца и все раздумвала царския син. Но той си знаел своето.
Тогава главата на червената крава извикала девойката при себе си.
— Изпрати брат си в двореца да каже, че вечерта ще дойде бабичката и ще те даде на царския син.
Девойката така и направила.
Вечерта царският син отишъл у тях. Бабичката пременила девойката и я пуснала с него. И царският син се оженил за нея.
След една неделя мащехата дошла в двореца и се помолила на царя да пусне снаха си за два дни на гости. Царят я пуснал. А мащехата пременила своята дъщеря с дрехите на завареницата си, отвела я при царя, уж че тя е неговата снаха, а сама се върнала в къщи.
Вечерта царският син отишъл при жена си и видял, че са го измамили… Той разказал на баща си за хитрините на мащехата и на нейната дъщеря…
Царят се ядосал и заповядал да ги прогонят от страната.

Живял в старо време един човек. Той бил много беден и едва-едва си изкарвал хляба. Всеки ден вземал въжето и брадвата, отивал в гората, събирал сухи клони и съчки, продавал ги на пазара и с това се прехранвал. Веднъж, когато сечал дърва в гората, изпод едно дърво изпълзяла змия. Като я видял, селянинът замръзнал на мястото си от страх. Змията му заговорила с човешки глас:
— Не се страхувай от мене! Отсечи ми главата, зарови я в къщи и заключи вратата. След седем недели отключи и ще видиш вътре едно дърво със седем нара. В тези нарове ще има скъпоценни камъни. Продай единия от наровете и ще имаш богатство не по-малко от това на царя.
С разтреперани от страх ръце селянинът отсякъл главата на змията, занесъл я и я заровил в къщи, после заключил здраво вратата. Седем недели не отварял вратата. Като изтекли седемте недели, той влязъл в къщи и видял там красиво нарово дърво със седем нара.
«Я да погледна аз какви са тези нарове» — помислил си селянинът и откъснал единия. Когато го разчупил, разбрал, че нарът не се яде, а вместо зърна има скъпоценни камъни. Взел той парчетата от нара, занесъл ги на пазара и за всяко от тях му дали по хиляда жълтици. Купувачът му казал, че нарът ще струва още по-скъпо цял. Селянинът се върнал в къщи, откъснал още един нар и го продал за десет хиляди жълтици. Забогатял той и почнал да живее охолно. И колкото пъти и да откъснел по един нар, на дървото оставали все седем нара. Богатството му станало не по-малко от това на царя. Но някогашният сиромах помагал щедро на своите съселяни — на един с жито, на друг с пари и най-после го избрали за цар.
Веднъж в този край пристигнал един човек, който знаел, че царят по-рано бил сиромах и натрупал богатството си едва по-късно. Почнал да си блъска главата той и да мисли: не може ли някак да узнае тайната на царя и да му отнеме богатството. Взел да разпитва наляво и надясно хората не знае ли някой как е забогатял царят, но никой не можал да му каже това.
Тогава той обърнал коня си и отишъл при една стара селянка.
— Бабо, не знаеш ли как забогатя вашият цар? Ако ми кажеш, ще ти дам много пари.
— Зная как, но ако ти кажа, колко ще ми дадеш?
— Ето ти сто жълтици.
Бабичката взела парите и му разказала всичко.
Щом научил тайната на царя, човекът отишъл в двореца. Царят го приел и нагостил.
— Царю — попитал странникът, — казват, че по-рано си бил сиромах. Какво се случи, та ти изведнъж забогатя и стана цар?
— Това не е истина, аз през целия си живот съм бил богат — отговорил му царят.
— Хващам се на бас, че не е така. Ще ти разкажа сам как си забогатял?
Царят бил уверен, че никой не знае тайната му, и приел баса. Извикали за свидетели кметове, свещеници и князе и се обзаложили.
— Но какво ще ми дадеш, ако спечеля баса? — попитал царят.
— Царю, аз съм не по-малко богат от тебе. Ако изгубя баса, ще ти дам цялото си състояние, ако го загубиш ти, ще ми отстъпиш трона и твоето богатство.
Тогава странникът разказал всичко подробно, както си било. Царят останал поразен.
— А сега, свидетели — кметове, свещеници и князе, нека отидем да видим истина ли казвам — завършил човекът и всички се отправили към царските покои.
Когато видели наровото дърво, свидетелите изгонили царя, а парите и имота му предали на този, който спечелил баса.
Няколко дий поред царят бил извън себе си от ярост.
— Боже, щом си искал да ми отнемеш всичко, защо тогава ми го даде? — повтарял непрекъснато той и накрая решил да отиде и да се оплаче богу.
Вървял, вървял и срещнал най-после две девойки, толкова прекрасни, че сякаш думали на слънцето: «Скрий се, ние ще светим вместо тебе!»
— Накъде си тръгнал, странниче? — попитала го едната от девойките.
— Отивам да се оплача богу.
— Моля ти се, разкажи му за нашето нещастие: ние имаме всичко предоволно — и ядене, и пиене, и дрехи, но денем и нощем ни измъчва силно главоболие.
— Добре, ще му разкажа първо за вашето нещастие, а после за своето — отговорил чопчи и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, гледа — три коня се хапят по гърба. Заговорил с тях и когато те разбрали, че отива при бога, почнали да го молят да разкаже богу и за тяхното нещастие:
— Имаме си всичко предоволно, но ни измъчва краста. . .
Добре, ще му разкажа за това — обещал чопчи и продължил пътя си.
Дълго вървял той още и най-сетне срещнал един белобрад старец.
— Накъде си се запътил, синко? — попитал го старецът.
— Отивам да се оплача богу.
— Каква мъка имаш, синко, от какво ще му се оплачеш?
— Остави ме, дядо, с моята мъка, не ме разпитвай.
— Разкажи ми всичко, може пък и да ти помогна. — Та да не си бог, остави ме по-добре!
— Аз съм бог, кажи ми каква е работата.
— По пътя за насам — почнал да разказва тогава чопчи — срещнах две девойки. Те казаха, че си имат всичко предоволно, но ги измъчва главоболие. Когато узнаха, че отивам да се оплача богу, поискаха от мене да те помоля да ги изцериш.
— Добре — отговорил старецът, — какво ще кажеш още?
— По-нататък срещнах три коня. И те си имат предостатъчно от всичко, но ги мъчи краста.
— Добре, друго какво?
— Че какво друго да ти кажа? Защо ми даде всичко, щом си искал да ми го отнемеш? Старецът рекъл:
— Върни се и кажи на девойките, че докато не се омъжат, няма да се отърват от главоболието. На конете пък кажи, че ще се изцерят, ако служат на хората. Вземи и девойките, и конете със себе си и се върни в своето село. Човекът, който се е хванал с тебе на бас, ще дойде и ще поиска пак да се озбаложи, за да ти вземе девойките и конете. Когато дойде при тебе, ти го попитай: «Откъде изгрява слънцето?» Той ще ти отговори: «От изток». А ти не се бой, кажи му, че изгрява от запад.
И при тези си думи старецът изчезнал. Чопчи разбрал, че пред него наистина е бил бог.
На връщане той казал на конете:
— Докато не попаднете в ръцете на хората и не им служите, няма да се изцерите от крастата.
— Добри човече, вземи ни със себе си — помолили се конете. Взел селянинът конете и отишъл при девойките. Поздравил ги и им рекъл:
— Докато не се омъжите, няма да се изцерите от главоболието си.
— Вземи ни за жени, ще дойдем с теб — отговорили девойките.
Чопчи настанил девойките на конете, яхнал и той единия кон и всички тръгнали на път.
Като станал цар, човекът, който спечелил баса, не оставял на мира жителите на страната си: измъчвал ги и ги превърнал в роби. Когато една сутрин селяните видели своя предишен цар, че пристига на кон заедно с две жени, зарадвали се много и се развикали:
— Слава тебе, господи, нашият цар се върна!
Съобщили това на човека, който спечелил баса. Като видял царя, той за малко щял да се пукне от завист. «Не мога ли да му взема жените и конете?— си помислил. — Ами че той няма с какво да изхрани тези жени. Все ще го изиграя някак и ще му ги отнема!»
Приближил се до чопчи и казал:
— Хайде пак да се хванем на бас, искаш ли?
— Искам.
Извикали свидетелите: кметове, свещеници и князе.
— Откъде изгрява слънцето? — попитал чопчи.
— От изток — отговорил царят.
— Аз пък казвам, че от запад! Селяните се развикали:
— Какво говориш, царю честити? Бог те е ощастливил, а ти пак искаш да изгубиш всичко. Та от запад ли изгрява слънцето?
— Бог е велик, той ще ми помогне — отговорил чопчи.
Вечерта всички си легнали.
Много от селяните не можали да заспят през цялата нощ и чак до сутринта се молили на бога.
Щом се разсъмнало, всички се събрали: царят, чопчи, свещениците, кметовете и князете.
— Е, сега ще видим откъде ще изгрее слънцето — казали те.
Новият цар спокойно гледал към изток.
Но не щеш ли, слънцето изгряло от запад. Щом видял слънцето, чопчи казал на противника си:
— Какво си се загледал все на изток, погледни и на запад!
Така Чопчи спечелил баса и си върнал от своя противник царството и всичко, което притежавал. Но все пак се съжалил над него и му оставил жената и децата.
Селяните ликували седем дни наред — яли, пили и се веселили.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни чутото.

Тук някога е имало селище. От селището сега е останал само един геран с кобилица и изсъхнала дървена кофа.
Погледнеш ли дъното му, ще видиш да светлее колелце колкото стара пара. Иззидан е здраво с камъни, пристегнат с железни обръчи. Зидали са го майсторски ръце, щом е оцелял до днес. В знойните летни дни е утолявал жаждата на добитъка.
Винаги когато се връщахме с баба от лозето, минавахме през тази местност, която и до днес се нарича „Селище". Пълните кошници с грозде ни натежаваха и ние спирахме тук за отмора.
Щом наближехме герана, аз здраво стисках ръката на баба и потръпвах от необясним страх. Но все я молех отново, за кой ли път, да ми разкаже за „дяволския" геран със зеленясалите каменни корита от червен едрозърнест белоградчишки камък. А баба нежно мушкаше ръчичката ми под престилката си и разказваше преданието, което се помни открай време!
Някога на това място имало блато. Водата не се изтичала отникъде. В него буяли блатни треви и крякали жаби. По някое време хората забелязали, че водата изчезнала и само на едно място се появило бълбукащо изворче. Надошли и първите заселници. Заживели мирно и тихо. Прекопали земята, ширнала се в зелената люлка между двете реки -Лом и Дунав. Тръпнели ръцете от ударите по черните буци. Тогава нямало леснината на машините. Решили селяните на това място да изградят геран с каменни корита, та да има къде да се спира добитъкът да си пийне водица. Бистра и студена била водата, та и за пиене ставала, решили те.
Не си пожалили труда, та докарали камъни чак от белог-радчишкия Балкан! Повикали добри майстори и започнали строежа. За чудо, всяка нощ изворчето изхвърляло вода И сривало съграденото през деня. Чудели се всички каква сила руши здравите камъни и ги помита. Зашушукали си хората, че няма да мине без жертва. Знаели те, че сянка трябва да се зазида. Тъй е останал обичаят от памтивека! Душа трябва да се вгради, за да оцелее градежът. Трудно било на баш майстора да реши кого да избере. Малко били хората в селцето, свидно му било за всеки от тях!
Веднъж минала край майсторите Йона – млада и хубава девойка. Където и да ходела, тя била все с бодната хурка в пояса и все въртяла вретеното. Нали дари трябвало да тъкми за свекър и свекърва, за девери и зълви!…
– Добра среща, майстори – казала девойката и се спряла да погледа. Лицето й било озарено от топла усмивка.
– Дал Бог добро – й отвърнал главният майстор и се приближил до нея. Пораздумали се за това, за онова и майсторът успял да измери сянката й. Зер сама я изпратила съдбата!
На другия ден строежът продължил с нова сила. За чудо на всички- през нощта той не се сринал. Скоро геранът бил съграден и от радост хората от съседните махали все прииждали и се заселвали в „Селището".
А Йона? Тя заболяла, залиняла и се поминала сиротинката. Оттогава на този „дяволски" геран в късна доба, когато луната изгрее, излизала млада жена с хурка и вретено и все предяла. От време на време тя прикътквала пиленцата си и те кълвели зрънца около нея. А когато нямало месечина, се чувало само пилешкото цвъртене!
– А селцето, къде е селцето? – все питах баба учудено!
– Селцето ли? – прошепваше тайнствено тя.
Една вечер дошла страшна вест – Чипровец горял.
Чипровец гори, повтарял си поп Боно от селцето и без да се мае, бързал да стъкми това-онова и да потегли натам, към Балкана, където братята им гинели от вражите палежи. Дошло било време да се излее натрупаната мъка.
Нощта била черна и влажна. Нозете им затъвали в лепкавия чернозем. От време на време се обаждала нощна птица – Улавица и пак утихвала нощта. Не ще да е на добро – хортували си размирниците, щом се обажда прокобното пиле, и се вглеждали във всяка крайпътна сянка.
Но до мястото на въстаналия Чипровец те така и не стигнали. Турски обръч стегнал селцето, та не можело пиле да прехвръкне. Непокорните мъже погубили, а поп Боно изправили на клада сред селото жив да гори – та да помни мало и голямо какво постига оногова, който дръзне глава да вдигне.
Когато огнените езици облизвали къщиците на цялото село, поп Боно вече догарял като свещичка.
Баба попадия Боновица – смела и решителна жена, успяла да изведе зад огнения обръч оцелелите жени, деца, мъже. Колко вървели, не се знае, но ей там се спрели, където реката Лом сега се огъва и като сватбен пояс е опасала зашумената градина. Преместило се селцето там до реката, където малката черквица е привела гръб и като че ли още таи страха от онези размирни времена!
А Йониният геран, ей го и сега – стар престарял, но все напомня на потомците, че тук някога е кипял живот, че там, дето сълзи са капали – легенди са никнали! Как иначе Щяхме да знаем, че е живяла Йона мома хубава, работна и нощем излизала на герана, сядала на каменното корито и все въртяла вретеното!

Ой та тебе, боже, мили боже, що ми правиш чудо и нишани, да се чудит съта ристиянщина, да се славит твое свето име, да се слушат от века до века!…
Шетба шетат Марко Прилепчанин, шетба шетат земя по краина…
Конят Шарколия на юнака е толкова силен, че като върви – гората кърши! Кършигоро му думали. На самурения му калпак лестят три огледала, а под тях пера паунови; засукал е черни мустаци – единият е три черни руна; очите му игриви, соколови, а веждите, като лястовичи крила; опасал е сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти и сече дърва и камъни. Боздуганът му – шестотин оки. Черната му гуна кабаница се чернее като тъмен облак. Конят Шарколия – дето стъпи – камъни троши, а нозете му потъват в черната земя до колени…
Откъде се е взела тази сила у юнака, пита народният певец! Цялата земя, черната, ечала и се тресяла. Гръдта й вече не издържала тази сила! А земята е пуста, пустелия. Ограбена, опожарена, изсъхнала и повехнала!
Горе от небето звезда Вечерница гледала това чудо, което ставало на земята. Гледала и се чудела на Крали Марковата сила. Откъде се взела тя, та не може никой да Я надвие – нито ламя, нито Вила самовила, нито пък горска юда!
А земята – измъчената, жадно чакала юнаковата сила, за да я отърве от злото, дето е толкова голямо, че от него рукнали реки от хорски сълзи и неволи.
Препускал с коня Шарколия по ширинето Марко Крале вити и ядно си мислил, че няма кого да срещне, няма с кого дума да си продума, няма кой силата му да признае!
Както вървял юнакът със скършени вежди, отправил очи към небето и видял звезда Вечерница, че го гледа и звънко се смее. Спрял се Марко и любопитно я попитал:
А ей гиди, звездо Вечернице,
ке те прашам, право да ми кажиш.
Ти си грееш горе отвисоко
и се пулиш редом надалеко –
дали имат юнак спроти мене?
– Много съм шетал по земята – казал й високомерно той. – Никъде не съм срещал нито юнак, нито лошотия – димна юда, ламя или самовила. Никой силата ми не може да победи. Та кажи ми, звездо Вечернице, и ти ли това виждаш?
– Нали ме питаш, право ще ти кажа – рекла звездата. – Юнак като тебе не съм видяла, нито пък ще видя.
Чул тези думи Марко и сърцето му възсияло от гордост, погладил си мустака и самодоволно продължил хвалбата си:
– Звездо Вечернице, слушай какво ще ти кажа аз! И Бог да слезе от небето – и при него излизам. Цялата земя, безкрайната – с една ръка мога да повдигна!
Звезда Вечерница нищо не отвърнала. От тези думи потъмняло лицето й. Тъмен облак се задал и тя побързала да се скрие от срама и от жал заплакала. Сълзите й паднали на земята като роса и я охладили! А народният певец? О, гневът му бил голям. Ето как осъдил надменността на юнака:
Бог да биет Марко Прилепчанин що ми рече дума неразумна, що си стори пуста будалщина, та погуби своя юнащина!…
Да видим сбъднала ли се е народната присъда над юнака!
Продължил Марко пътя си по широката земя. Но добрият му кон Шарколия вече много се уморил. Той все по-трудно и по-трудно се движил. Препъвал се в камъни, в дървета. А конникът? Той удрял ядовито кончето си с то-пуза между черните му очи и го дърпал за юздата – да върви и да не спира, защото юнак над юнаците носи на гърба си! С такива помисли Марко юнак мира не давал на коня си Шарколия.
Но разиграл се конят, юначагата, та цялата земя се разтърсила. Завели силни ветрове, забучали езерата, разплискали се реките. И Черното море се разгневило. Даже кроткото Бяло море се разсърдило – заклокочило и забучало. Планината се разкършила, затрещяла… уплашили се хората по села и градове, зверовете с рев се скрили в пещерите, писнали птиците във висинето и гневно заплескали с криле. Настанала голяма врява и страхотия. Притъмняло небето и слязло чак до земята!
Като погледнал Господ към земята – сърцето му се свило от жал. Той видял как черната майка земя се огъвала, тресяла и все по-трудно понасяла тази сила на плещите си. Тогава Господ слязъл от небето! Престорил се той на стар дядо и нарамил на гърба си малка торбичка със земя. Бла- гословил я веднъж, два пъти и събрал в нея тежестта на цялата черна майка земя. Приседнал старецът на кръсто¬път, дето знаел, че ще мине Марко Кралевити, и зачакал.
Ето, че се задал със страшна сила юнакът. От планина на планина прескачал. След него мъгли от прах се вдигали и дъжд от камъни се търкаляли след Шарколия. От ноздрите на добрия му кон пламъци проблясвали, а от устата му – бяла пяна с кръв прошарена.
Съгледал Марко стареца на кръстопътя и отдалече се провикнал:
Добър вечер, дедо, стари дедо! Що те тебе нужда дотерало да ми одиш по ни една доба по пустава земя покраина со онаква торба малечкава?
Старецът кротко го поздравил с „Дал Бог добро" и му отговорил, че е решил да пообиколи широката земя, но малката му торбичка е тежка и претежка, та нямал сили да я качи отново на гърба си!
Моля те, незнайна делио – казал той, – повдигни торбичката и я сложи на гърба ми и да потегля, че дълъг път ме чака!
Марко Прилепчанин шумно се разсмял, като видял малката торба и със замах посегнал с войнското си копие да я повдигне. Но торбичката не помръднала. Тогава той прихванал копието си със двете ръце и го изправил нагоре. Копието с трясък се прекършило на две. Гледа юнакът и не вярва на очите си. Пришпорил коня, за да се доближи до торбичката, протегнал дясната си ръка и с малкия си пръст поел торбата. Конят се раздвижил с цялата си сила и костите му изпращели. Обърнал се той към своя господар с молба да не му отнема цялата конска сила и да не къса яките му жили. Като погледнал Марко добрия си Шарколия, голямо чудо видял. Конят бил потънал в земята до колени. А торбата не помръдвала.
Разсърдил се юначагата и слезъл от коня. Подритнал малката торба, но кракът много го заболял, а торбата все така не се помествала. Още повече се ядосал Марко и я подхванал с двете си ръце. С цялата си сила я повдигнал нагоре, а краката му потънали в земята до глезена. От челото му кървава пот се стичала, очите му се опулили – ще изскочат, а устатата му се напълнила с кръв. Едва тогава торбичката леко се помръднала. Когато повторил да я повдигне – изпращяли костите му и той се строполил на земята. Нещо в сърцето му се скъсало!… изпуснал торбата и се отпуснал безпомощно!
Тогава кроткият старец го попитал – знае ли каква тежест вдига!
Какво ще е това голямо чудо, дето тежи в малката торбичка – казал като на себе си юнакът.
Старецът отвърнал:
Ой та тебе, Марко Кралевики, ти подкрепа съта църна земя! Дали имаш сила юнащина Да излезеш сега да се бориш со Господа вишни от небеси?
Юнакът с разкаяние признал, че е било лудо неразумно, дето една малка торба не може да подмести, а камо ли с Господ мегдан да дели.
Старецът леко се усмихнал и обяснил на Марко Кралевити, че когато се е опитал да повдигне торбата с копието си – загубил е половината си сила, когато с пръст подава, нал торбата, тогава е загубил и другата половина, когато я похванал с двете си ръце е загубил цялата сила.
– Отсега нататък приеми моя благослов – казал му той, – пак да бъдеш юнак над юнаците, но ще има и по-юнаци от теб. Ти не ще можеш да ги побеждаваш само с юнашество, а с ум и хитрина!
Казал това Господ и изчезнал!
Крали Марко тръгнал по прашните пътища към Прилеп, но не ходил като хала, а кротко и полека. Стичали се едри сълзи по лицето му и жалел за силата си. Разкайвал се за глупостта си, дето му е погубила силата!
Народният певец изпроводил Марко до Прилеп града, оженил го и го оставил да си гледа кралството, а когато трябва да го защитава – с хитрина да се бори и побеждава, а не със сила!
Останало е песен да се пее и да се разказва, та да слуша цялата християнщина и да знае:
Дур не било, не би се пеяло, що слушало, все весело било.

Тя всявала ужас у людете, защото самовилата била много люта и каквото пожелаела, това ставало. Майките съветвали овчарите си да не се лъжат да се приближават до Стана Самовила, а на щерките си заръчали – да не ходят по тъмници и по самодивски кладенци, децата пазели – да не играят по самодивски поляни. Но веднъж дошла лоша вест отгоре, от планината. Стана Самовила заповядала на селяните да й дадат две дечица близначета, две момчета юнаци, две моми хубави. Девойките й се молили да почака малко – да играят Лазарица, да срещнат Великден, а после Гергьовден – на люлки да се полюлеят, а след Спасовден да дойде!
– Добре – рекла Самовилата и оставила селото малко на мира. А майките, те място не си намирали от мъка. Коя майка ще си даде чедото на Вила Самовила?
– Вило Самовило – провикнали се те – ще ти дадем две ягнета, две крави, две телета, само не ни вземай рожбите. -Ти рожби си нямаш и не знаеш каква е мъка голяма с чедото си да се разделиш.
Разлютила се Стана Самовила, развилняла се, заради тези думи на селските майки и взела сто дечица, сто невести, сто юнака, сто момчета, сто девойки… Откарала ги тя в нейното царство в планината и наредила строго какво да правят: невестите трябвало злато да вият, юнаците – камъни да хвърлят, момчетата – свирки да свирят, девойките -песни да пеят, дечицата – билки да берат, билки да й носят, венци да вият, челото да й кичат.
Но забелязала тя, че детето на Рада невеста беряло билки, но билки не носело. Обърнала се тя със строг укор към детето, защо не носи билки, като ги бере! А то й отвърнало:
– Тънка Стано Салювило! Недей да кълнеш Радиното, Радиното пусто дете, ами кълни моя майка, моя майка и баба ми, че не ме са опасали, та ми биле изпаднува, изпаднува от пазухи!
Казало тези думи детето и се замолило на Стана Самовила да му даде стрела и лък, та да иде в село и да стреля своята майка и баба, че не са го опасали със зунка и билките му изпадали от пазвата.
Излъгала се самовилата, дала лък и стрела на детето, а то хитричко насочило стрелата към тънка Стана и я устреляло… Така се спасили самовилските роби и се върнали при майките си!