Чуй всички приказки

Наканил се Настрадин Ходжа да обядва. Известно е, че който обича парите, той обича само парите. Затова Настрадин заповядал на слугата си:
– Поднеси обеда на масата, а след това залости портите и казвай на всички, че ме няма. Не обичам гости!
Чул тези думи синът на Настрадин. А е известно, че често при богат баща синът е нисш по душа. И ето че той казал:
– О, татко! А няма ли да е по-добре, ако слугата първо каже на съседите, че ни няма вкъщи, след това да залости портите и едва след това да поднесе обеда?
Изслушал старият скъпчия младия скръндза, огорчил се и в същото време се зарадвал, засмял се и едновременно заплакал:
– Когато на стари години синът ми откаже да ме нахрани, ще имам едно утешение: съзнанието, че е като мен!

Аполоний [Тианский] никога не вземал в ръце непознати предмети. Първо внимателно ги оглеждал, особено ако били старинни. Когато един ученик искал да надене пръстен на пръста си, учителят го предупредил да не слага отровата. Оказало се, че в пръстена е скрита смъртоносна отрова. Аполоний добавил: "Тази отрова е по-малко смъртоносна от отровата на сърцето."

Веднъж, докато седял в градината, Давид видял как стършел поглъща паяк.
– Какъв е порокът на тези твои твари, Господи? – казал той. – Стършелът разваля медените пити, а самият той не произвежда нищо полезно. Паякът цяла година тъче, а няма с какво да се облече.
– Давид! – отговорил Творецът. – Ти издевателстваш над творенията ми? Ще дойде време, и ти ще се нуждаеш от тях.
Спасявайки се, преследван от Саул, Давид се скрил в пещера. Господ изпратил паяка и той закрил с паяжина входа на пещерата. Дошъл Саул, гледа: входът е закрит с паяжина.
И си тръгнал, без да влезе в пещерата.
Като излязъл от убежището си и видял каква е работата, Давид бил готов да разцелува паяка.
– Благословен е този, който те е създал – казал той.
-Благословен бъди и ти!
След този случай Давид узнал, че Саул се е разположил на хълма Ехела и отишъл на това място. Саул спял в шатрата си. До нея лежал Авенир, военачалник на Саул. Авенир бил с исполински ръст и тялото му заемало Цялото пространство по дължина на шатрата, така че злавата му била до единия вход на шатрата, а краката се простирали до противоположния. Когато дошьл Давид, Авенир лежал със сгънати в колената крака и Давид пропълзял под колената му, но в момента, когато Давид с копието на Саул и със съда с вода се канел да си Тръгне, Авенир изведнъж започнал да изпъва краката си като две гигантски цепеници, спускайки ги над Давид.
Обърнал се Давид към Господ:
– Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?
Насочил Господ стършела към Авенир. Ужилен от стършела, исполинът отново свил крака и Давид успял спокойно да излезе от шатрата.
И възпял Давид хвала на Господа.

Един княз три месеца обсаждал вражеска крепост и все не успявал да я превземе. Недоволен от войската си, той заповядал на съветника си да изпрати писмо у дома със заповед да му изпратят като подкрепление още една дружина от най-отчаяните храбреци. Съветникът му оаче обърнал внимание, че армия от овни под командването на лъв е по-добра, от армия от лъвове, командвана от овен. И предложил да изпратят друг комансдващ.

В Индия живял свят човек, велик мъдрец, наричали го Вяса. Той е известен като автор на афоризмите на Веданта. Самият той не бил съвсем достигнал целта, но синът му, Шука, се родил съвършен. Вяса научил сина си на мъдрост и след като му преподал истината, го изпратил в двореца на цар Джанаки. Последният бил велик цар и се наричал Джанака видеха. "Видеха" означава "без тяло." Бъдейки цар, той съвсем забравил, че има тя¬ло, и се чувствал през цялото време дух. Момчето Шука било изпратено при него, за да се поучи на мъдрост.
Царят, знаейки че синът на Вяса идва при него, дал предварително съответните разпореждания и когато момчето се появило пред вратите на двореца, стражите не му обърнали никакво внимание. Те му дали само един стол и Шука седял на него три дни и три нощи. Никой не говорел с него, никой не го попитал кой е, откъде е. Той бил син на велик мъдрец. Баща му бил известен човек, почитала го цялата страна, а и самият Шука бил достоен за почит човек, само че невежите, груби стражи на двореца не му обръщали никакво внимание. След като изминали трите дни, дошли министрите на царя, събрали се знатните велможи и го приели с големи почести. Те въвели Шука във великолепни покои, изкъпали го в благоуханна вана, дали му чудни дрехи и в продължение на осем дни го обграждали с всевъзможен разкош. Но сериозното и ясно лице на Шука не се променило ни най-малко от новото отношение към него. Той и в разкоша останал същият, какъвто бил и когато чакал пред вратите. Когато накрая Въвели момчето при царя, той седял на трона, разнасяла се музика, всички около него танцували и царяло веселие. Царят дал на Шука чашка мляко, която била напълнена догоре и го помолил седем пъти да обиколи с нея залата, без да пролее и капка. Момчето взело чашката и тръгнало сред музиката и обкръжаващите го прекрасни лица. Съгласно желанието на царя той седем пъти обиколил залата, без да разлее нито капчица мляко. Било невъзможно умът му да бъде привлечен от външния свят, докато той сам не позволи на света да му повлияе. Когато Шука занесъл чашката на царя, онзи му казал: "Аз мога само да повторя това, на което вече те е научил баща ти и на което ти самият си се научил. Ти си познал истината. Върви си у дома."

И ето, че някой, като се приближил, го попитал (Исус Христос): "Учителю Благи! Какво добро да направя, за да имам вечен живот?" Онзи отговорил: "Защо ме наричаш благ? Никой не е благ освен Бог. Ако искаш вечен живот, спазвай заповедите." "Кои?" Исус казал: "Не убивай не прелюбодействай; не кради; не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си; обичай ближния си като
самия себе си."
Юношата му казва: "Всичко това съм съхранил от своята младост. Какво не ми достига?"
Исус му казал: "Ако искаш да си съвършен, иди, продай имението си и раздай парите на бедните. И ше имаш съкровища на небесата. И ела и ме следвай."
Като чул това, юношата си тръгнал натъжен, защото имал голямо имение. А Исус казал на учениците си: "Истината ви казвам, че на богатия му е трудно да влезе в Царството небесно. По-удобно е на камилата (дебело Въже) да мине през иглено ушенце, отколкото на богатия да влезе в Царството Божие."

Веднъж Настрадин Ходжа се скарал с един човек и го завели при владетеля. Оказало се, че няколко дни по-рано били водили Настрадин при него по някакво друго дело.
Владетелят, като видял Настрадин, казал:
– Как не те е срам, Ходжа! Вече за втори път идваш тук – Че какво от тоВа? – попитал Настрадин.
– Как какво? Нима не знаеш, че честният човек не идва тук?
– Слушай – възразил Настрадин, – аз идвам едва за втори път, а ти през цялото време висиш тук.

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Веднъж раби Акива тръгнал на път, като взел със себе си магаре, петел и фенер. Надвечер той стигнал до едно село и помолил за подслон за през нощта, но тамошните жители го прогонили, при това с удари и ритници. Това грубо отношение не разколебало вярата му и като си казал: "Всичко, което Бог прави, е за добро", уморено се затътрил да нощува в гората. Устроил се удобно, изял парче хляб и изведнъж чува – петелът крещи на умряло. Скочил раби Акива, но успял само да види опашката на лисицата, която побягнала надалеч с петела в зъби.
Загубата на петела не разколебала вярата на раби Акива Отново с думите "Всичко, което Бог прави, го прави за добро", той седнал да учи Тора под светлината на фенера.
Изведнъж се надигнал вятър и изгасил огъня. Отново казал раби: "Всичко, което Бог прави, го прави за добро" – и забелязал, че в тъмнината магарето е избягало. Огорчил се раби Акива от загубата на магарето, съжалил, че на сутринта ще се наложи да измине дълъг път пеша, поохкал, повъздишал и все пак повторил: "Всичко, което прави Бог, е за добро."
На следващата сутрин, като извървял целия път пеша и си свършил работата, раби Акива си тръгнал за дома. Като стигнал до селото, в което с него се отнесли толкова лошо, за свое удивление установил, че в него няма жива душа. Същата нощ, когато той молил за подслон, дошли разбойници и безжалостно избили всички.
Тогава раби Акива си помислил: "Неведоми са пътищата Господни. Ако жителите на селото ми бяха разрешили да остана, разбойниците сигурно щяха да ме убият заедно с всички. А съдейки по следите, те са дошли от гората, значи са били в там, когато бях и аз. Ако бяха чули петела или магарето, или да бяха забелязали светлината на фенера, и аз вече нямаше да съм между живите. Наистина, човек винаги трябва да разчита на Бога!"

Хиляда години преди да стане широко известен на хората, Хидр ходел по земята, търсейки тези, които би могъл да учи. Когато намирал подходящи ученици, той им давал знание за истината и за различни полезни изкуства. Но колкото пъти въвеждал ново знание, толкова пъти то се изкривявало от неправилна употреба. Хората се интересували само от използването на способности и закони, а не от дълбоко разбиране. Затова знанието не можело да се развива като цяло.
Веднъж Хидр решил да използва съвсем други форми на обучение. Много от нещата той превърнал в противоположности. Така например това, което обикновено било мокро, той направил сухо, а сухото – мокро. Като преобразувал огромно количество предмети, Хидр веднъж ще се върне обратно от бъдещето, за да покаже кое какво е. Дотогава, докато не направи това, едва малцина ще имат възможността да получат полза от работата на Хидр. Неспособните да получат полза, са именно хората, които казват: "Това вече го знам", като в същото време всъщност нищо не знаят.