Чуй всички приказки

Веднъж крадци казали на някакъв ава:
-Дошли сме да вземем всичко, което имаш в килията си.
Онзи отговорил:
-Деца мои, вземете всичко, което пожелаете.
Тогава те взели от килията всичко, което можело да бъде отнесено, освен едно скрито чувалче и си тръгнали. Но старецът хукнал след тях, като викал:
-Деца мои, забравихте чувалчето, вземете го!

В миналото някакъв човек натрупал много златни кюлчета. И тъй като златото било страшно много, той го държал в мазето на дома си. Това продължило повече от тридесет години, през които той нищо не похарчил, но му харесвало да се любува на златото си.
Ето че веднъж му откраднали златните кюлчета. Чо векът се разстроил почти до смърт. Някой, който се случил наблизо, казал:
– Но ти нали пази тези кюлчета тридесет години.
Нима за нищо не похарчи златото си?
-Не!
Тогава събеседникът казал на скъперника:
– Е, след като за нищо не си похарчил своето злато, тогава не се разстройвай. Ще ти донеса няколко тухли.
Ти ги обвий с блестяща хартия, сложи ги там, където беше златото, и се наслаждавай на вида им, все едно че са златни кюлчета. Нима това не е също толкова приятно? Защо се кахъриш толкова?

Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф Харун-Ал-Рашид и славата за неговото благочестие и справедливост се разнасяла надлъж и нашир по цялото царство.
Веднъж, като седели с великия везир Джафар и пиели кафе, везирът рекъл на халифа:
— Господарю, струва ми се, че не ще бъде зле да се поразходим между народа и да го видим какво прави, как поминува.
— Ти ми взе думата от устата — казал халифът. — Тъкмо и аз мислех да ти предложа да излезем из града.
И двамата се преоблекли като търговци, за да не ги познаят хората, излезли през задната врата на палата и се запътили към покрайнините на града.
По едно време, като стигнали до един мост, към халифа се приближил някакъв сляп просяк и протегнал ръка за милостиня. Харун-Ал-Рашид му дал една жълтица и поискал да отмине, но просякът го дръпнал и му рекъл:
— Благодетелю мой, удари ми с всичка сила една плестница!
Халифът отново се опитал да продължи пътя си, ала слепецът не го пуснал и повторил молбата си.
За да се избави от досадния натрапник, Харун-Ал-Рашид го ударил леко по лицето и като изминали няколко крачки, казал на везира:
— Тоя човек има някаква тайна, която аз искам да узная. Кажи му кой съм и го покани да дойде утре следобед в палата.
Джафар изпълнил желанието на господаря си и след това те продължили своята разходка.
И както се разхождали, ето че стигнали до един площад, в дъното на който се издигала красива постройка с мраморни колони.
— Чий е тоя палат? — попитал халифът.
Везирът се обърнал към първия минувач и го помолил да му каже кому принадлежи отсрещната къща.
— Името на нейния стопанин е Коджа Хасан, наречен Алхабал — отвърнал минувачът. — Доскоро той беше сиромах човек, но как забогатя изведнъж и издигна тоя дом, никой не знае.
— Нека и той дойде утре при мен — рекъл Харун-Ал-Рашид и везирът предал веднага заповедта на халифа.
На следния, ден слепият просяк и Коджа Хасан отишли в халифския палат и се представили на Харун-Ал-Рашид. Пръв се явил слепецът.
— Как се казваш? — попитал го халифът.
— Името ми е Баба Абдал — отвърнал просякът.
— А можеш ли ми каза защо вчера, като ти дадох милостиня, ти поиска насила да ти ударя плесница?
Баба Абдал се поклонил дълбоко и рекъл:
— Повелителю на правоверните, прости ми, че не знаех кой ме е удостоил с честта да бъде мой благодетел. Аз наистина си позволих да бъда дързък, но грехът ми е толкова голям, че дори всеки срещнат човек да ми удря плесница, пак не ще мога да изкупя вината си.
— С какво си се провинил пред аллаха?
— Ей сега ще чуеш моята изповед! — казал Баба Абдал и като седнал на посоченото му от халифа място, продължил: 
— Аз съм роден в семейството на богат багдадски търговец. След смъртта на родителите ми получих прилично наследство и понеже бях работлив и предприемчив, скоро богатството ми се удвои. Като мислех и премислях каква работа да заловя по-нататък, реших, че най- добре ще бъде да купя със спечелените пари осемдесет камили и да пренасям с тях из разни земи и далечни краища стоката на търговците. И, слава на аллаха, тая работа се оказа много доходна и ми даваше добра печалба.
Веднъж, като се връщах от Балсор, дето бях стоварил много стока за Индия, стигнах до една голяма ливада и пуснах камилите на паша. И както си почивах под едно сенчесто дърво, отнейде дойде някакъв голобрад дервиш и седна при мен на приказка и разговорка.
Та заприказвахме ние за туй, за онуй и ето че се отвори дума за иманярство и за скрити съкровища. Дервишът се огледа предпазливо наоколо и ми прошепна на ухото:
— Недалеч оттук е заровено такова богатство, че още толкова камили да имаш, пак не можеш да го дигнеш и да го пренесеш у дома си.
— Тъй ли? — извиках зарадван аз. — Моля те, покажи ми де е това богатство и аз ще ти подаря една камила. с каквито искаш съкровища!
Но дервишът се усмихна и каза:
— Аз мога да взема всичкото имане и без твоя помощ, но тъй като вече издадох тайната, нека поделим съкровището по равно: четиридесет камили — на тебе, четиридесет камили — на мене.
Нямаше що да правя — трябваше да отстъпя половината богатство, защото дервишът можеше да задигне всичкото.
И тъй, събрах аз камилите и ги подкарах подир стареца, който тръгна напред.
Вървяхме, вървяхме и по едно време се намерихме пред една клисура, която водеше към просторна долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тая клисура беше толкова тясна, че камилите трябваше да минат една по една. Като натиках всички камили в теснината, дервишът събра куп сухи съчки, измъкна едно огниво и накладе огън. И тъкмо пламъците лумнаха, той изрече някакво заклинание и хвърли в огъня шепа магьосани билки, от които се дигна на възбог гъст черен дим. В същия миг отсрещната скала се разтвори като свод и през тоя свод се показа един прекрасен палат с мраморни колони и с ослепителна позлата по стените.
Без да се бавя, аз се спуснах в палата, дето бяха натрупани в безреда всякакви скъпоценности, и се нахвърлих алчно върху неизброимите съкровища, последван от бе-лобрадия дервиш.
Но докато аз загребвах само жълтици и ги насилвах в чували, дервишът отбираше най-едрите скъпоценни камъни, които бяха много по-скъпи от златото. Затова и аз изоставих жълтиците и също започнах да събирам скъпоценни камъни.
Като напълнихме всички чували със съкровища и ги натоварихме на камилите, дервишът отиде при един златен ковчег, измъкна отвътре някаква дървена кутийка и я скри в пазвата си. После старецът отново изрече заклинанието, скалата се затвори и ние потеглихме на път.
Аз изведох камилите из клисурата пак една по една и както бяхме уговорили, разделихме ги на два кервана по четиридесет камили. След това ние се сбогувахме сърдечно и аз подкарах единия керван към Багдад, а дервишът се запъти с другия към Балсор.
Но щом отминах няколко крачки, в сърцето ми пламна люта завист и някакъв вътрешен глас ми подшушна: „Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкповища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?"
И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох:
— Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета. На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях!
— Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет.
Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на, стареца.
И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам.
Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:
— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? – попитах.
— Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем – отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен! Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искали още от мен?
— Не. друго нищо не искам — отвърнах аз. — Моля те само да ми кажеш, за какво служи тоя мехлем?
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.
Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те" — рекох си и помолих стареца да ми намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
Човече, опомни се! -— увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.
— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
– Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа.
Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.
— Я да чуем сега твоята история и да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.
Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.
Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.
Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.
— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой си¬ромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.
— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.
И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.
В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.
Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:
— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.
Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.
— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.
— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.
— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?
— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.
— Ами ако някой ти даде сто жълтици, ще можеш ли да се избавиш от немотията?
— Ще мога — рекох, — но де го тоя човек?
Тогава Саади измъкна изпод дрехата си една голяма кесия и ми я подаде.
— Вземи тия сто жълтици — каза той — и гледай да се замогнеш. Ще се радвам много, ако успееш да напреднеш в работата.
— Благодетелю мой! — извиках аз и се хвърлих да целувам нозете на щедрия си покровител.
Когато двамата приятели си отидоха, аз дълго стисках кесията, обзет от радостната мисъл, че вече съм се спасил от сиромашията. „С тия пари, рекох си, ще накупя коноп, ще наема работници и ще си отворя дюкян. Но засега как да опазя жълтиците? Я най-добре да ги зашия в чалмата си — мина през ума ми, — там ще бъдат на сигурно място."
И без да се бавя, аз влязох вкъщи, взех игла и конец и заших скришом в чалмата си деветдесет и девет жълтици, като оставих една за харчене. После навих чалмата около главата си и излязох из пазара.
Понеже у дома отдавна не бяхме яли месо, спрях се пред една касапница и поръчах на месаря да ми отреже някое по-тлъстичко овнешко бутче.
И тъй, с месото в ръка, аз тръгнах към къщи, като си мислех каква вкусна вечеря ще сготви жена ми и как сладко ще си похапнат изгладнелите ми дечица. Но в тоя миг, не щеш ли, отнейде изневиделица се нахвърли отгоре ми един грамаден орел и поиска да ми грабне месото. Аз се развиках и започнах да се браня отчаяно и в борбата наистина успях да спася овнешкото бутче, но за нещастие хищникът сграбчи чалмата ми и отлетя с нея към облаците.
Така аз отново станах сиромах, какъвто си бях, и всич¬ките ми надежди за щастливо бъдеще пропаднаха. „Но все пак нали семейството ми си хапна месце. а аз си купих нова чалма" — помислих си за утешение и се залових пак за работа.
От тая злощастна случка минаха няколко месеца и един ден Саади и Саад дойдоха да ме видят какво правя и как живея.
— Като влязоха у дома и се поогледаха наоколо, Саади ми рече:
— Как върви работата, Хасане? Само с тая нова чалма ли ще ми се похвалиш? Няма ли някоя друга промяна у тебе?
Голямо нещастие ме сполетя, благодетелю мой! — промълвих аз и със сълзи на очи разправих произшествието с орела.
— Недей се опитва да ме лъжеш! – извика сърдито Саади. — Аз не съм толкова глупав, за да повярвам, че някакъв орел ти е грабнал чалмата! Защо му е на орела твоята чалма? По всичко личи, че ти си прахосал парите, които ти дадох, и сега се мъчиш да ме заблуждаваш!
— Кълна се в аллаха, че ти говоря самата истина, благодетелю мой! — уверявах аз. — Има хора, които видяха с очите си как орелът ми задигна чалмата.
— Възможно е, възможно е! — потвърди Саад. — И аз съм слушал, че орлите обичали да грабят чалми, за да си правят от тях гнезда.
Саади се замисли, почеса се по брадата и каза:
— Добре, аз ще ти дам още сто жълтици, но внимавай да не се случи нещо и с тях!
И като каза това, Саади извади пак една кесия и ми даде още сто жълтици.
Дълбоко трогнат от великодушната постъпка на моя покровител, аз обещах да бъда по-предпазлив и изпратих гостите си с благодарности и благословия.
„Сега ще трябва да скрия парите на такова място, че и дяволът да не може да ги намери" — казах си и започнах да търся някое потайно кътче за скривалище.
Оглеждах надлъж и нашир цялата къща и най-сетне погледът ми се спря върху една глинена делва, пълна с непотребен овес, който служеше за храна на покойното ми магаре. Тая делва след смъртта на добичето стоеше забравена в един полутъмен ъгъл и никой не се докосваше до нея.
„Ето тук ще скрия парите" — реших аз и като отделих една жълтица за харчене, зарових в овеса на делвата кесията с останалите деветдесет и девет жълтици.
Никой не ме видя къде скрих парите, защото по това време жена ми и децата ми не бяха вкъщи.
Доволен и предоволен, че съм намерил най-сигурното скривалище, аз излязох да видя къде има по-хубав коноп, та на следния ден да отида направо да го взема. След като обикалях дълго пазара и избрах търсената стока, привечер се върнах у дома капнал от умора.
Жена ми се беше прибрала и шеташе из къщи.
Още щом прекрачих прага, потърсих с поглед глинената делва. Но делвата бе потънала сякаш вдън земя и от нея нямаше нито следа.
— В оня ъгъл имаше една делва с овес. Да не си я преместила някъде? — попитах аз с разтреперан глас.
— Одеве мина един непознат търговец, който продаваше гюлова вода и сапун за баня — каза жена ми.
— Аз взех един сапун и понеше нямах пари, дадох на търговеца делвата с овеса. Нали и без това тая делва беше стара, пък и магарето ни умря, та вече не ни трябва овес — добави тя.
При тия думи на жена ми усетих, че ме облива студена пот, нозете ми се подкосиха, сърцето ми престана да бие.
— Нещастнице, как можа да сториш това! — извиках аз. — Знаеш ли, че в делвата имаше деветдесет и девет жълтици?
Като разбра какво е направила, жена ми започна да се вайка и да си скубе косите, но нещастието беше вече непоправимо и нищо не можеше да ни помогне.
Разбира се, времето лекува всички злочестини и мъки и след някой и друг ден аз се успокоих и се залових за работа. Понякога само ме обземаше страх, че моят бла¬годетел пак ще ми дойде на гости и ще ме пита какво съм направил с подарените ми от него жълтици." И на¬истина, не мина много време, и моите опасения се оправдаха.
Един ден двамата приятели отново ме споходиха и аз ги посрещнах със свито сърце.
От дума на дума Саади полюбопитствува да узнае дали съм се избавил от немотията и аз трябваше да разкажа каква нова беда ме бе сполетяла.
— Тоя път вече не можеш ме излъга! — извика гневно Саади. — Ти не заслужаваше моята помощ, защото си един непоправим ленивец и измамник!
— Но аз не съм виновен — оправдавах се аз. — Отде можех да допусна, че жена ми ще излезе толкова глупава, за да даде делвата с жълтиците за един сапун…
Всичко туй е измислица — прекъсна ме Саади, като се изправи и тръгна към вратата, последван от своя приятел.
— Слушай, Хасане — рече на излизане Саад и ми подаде едно парче калай. — Вземи това късче калай, което намерих случайно на пътя. Колкото и нищожно да е, може би то ще ти донесе щастие.
За да не оскърбя Саад, аз приех с благодарност подаръка му и го скрих в дрехата си. После двамата приятели си отидоха.
На другия ден призори, когато още спяхме, някой похлопа на вратата ни.
— Кой е? — извиках аз, като се надигнах от леглото.
— Аз съм, Хасане, съседката Мерджана! — обади се жената на съседа рибар. – Мъжът ми отива за риба и му трябва малко калай за мрежата. Цялата махала оби¬колих, но никой не можа да ми услужи. Дали у тебе не се намира случайно някое парченце?
— Имала си късмет — рекох, като се сетих за подаръка на Саад. — Търкаляше се тъдява едно парче, ей сега ще го потърся.
И като извадих от дрехата си калаеното късче, открехнах вратата и го подадох на съседката. Тя го прие с радост и обеща да ни подари първата риба, която мъжът й ще хване.
Съседът натъкмил мрежата и отишъл на риболов. Още с първото мятане той уловил една голяма риба, а след второто и третото хвърляне на мрежата хванал и някои по-дребни риби.
От риболова съседът дойде право у дома.
— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!
И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.
— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.
Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми по-мислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят. Вечерта, като се върнах вкъщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче,— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчвайте някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.
Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.
След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.
На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа златар.
— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.
И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.
Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.
— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.
Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.
Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.
На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари. и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.
— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. — Добре, давам ти петдесет жълтици!
Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:
— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.
Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.
В това време дойде и самият златар.
— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.
Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:
— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.
— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.
Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.
— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.
На другия ден съседът ми донесе парите и взе брилянта.
Така аз неочаквано забогатях. Изградих си голям и хубав дом, отворих въжарска работилница и предумах другите въжари да работят в нея, а аз станах техен господар. Скоро търговията ми се разшири и почна да ми носи добра печалба.
Веднъж Саади и Саад решили да ме навестят и да видят какво правя. Те ме потърсили в старата ми къща и като видели, че не живея там, попитали съседите какво е станало с мен. Казали им, че сега аз съм един от най-бо¬гатите хора в Багдад и съм се преместил в собствен палат на другия край на града.
Изненадани и озадачени от моето внезапно забогатяване, Саади и Саад се запътили към моя дом.
Аз бях полегнал на дивана и си почивах, когато слугата влезе в стаята ми и съобщи, че ме търсят двама непознати мъже. Казах му да ги покани в гостната и след малко бях приятно изненадан от посещението на моите стари приятели.
— Добре дошли в новия ми дом, благодетели мои!
Аллах да ви дарува щастие и дълъг живот! — поздравих аз гостите и ги поканих да седнат.
Като ме благословиха и те на свой ред и седнаха, Саади рече:
— Голяма е нашата радост, Хасане, че ти най-после си се избавил от сиромашията и си станал богат човек. Изглежда, че моите двеста жълтици не са отишли на¬празно и са ти помогнали да забогатееш. Мъчно ми е само, че ти два пъти ни излъга и се опита да ни заблудиш.
— Не, благодетелю мой, аз никога не съм ви лъгал — отвърнах аз. — Туй, което ви казах, е самата истина, както е истина и това, че аз забогатях не от твоите двеста жълтици, а от късчето калай, което ми даде Саад.
— Ти пак започваш да се подиграваш с нас — навъси се Саади и ме изгледа недоверчиво.
Тогава аз разказах най-подробно как съм дал калаеното късче на съседа си, за да го върже на мрежата, как след това същият тоя съсед ми подарил една риба, в която жена ми намерила един голям брилянт, и тъй нататък, и тъй нататък.
Двамата приятели ме слушаха внимателно, с широко отворени очи.
Като свърших разказа си, Саади поклати глава и забеляза:
— И все пак цялата тая история ми се вижда съвсем невероятна.
— Защо не, по волята на великия аллах може да се случи и такова чудо — обади се Саад, като поглади замислено брадата си.
Беше почнало да се свечерява и аз поканих гостите да пренощуват у дома, като им предложих да ги поразходя на другия ден до чифлика ми извън града.
Саади и Саад приеха с готовност поканата и след това ние седнахме край трапезата, отрупана с най-вкусни ястия и напитки. Веселбата ни продължи до късна нощ сред музика и песни, при кръшните игри на танцуващи хубавици.
На сутринта аз и моите приятели се отправихме към брега на реката, дето се поклащаше една голяма ладия, приготвена вече за разходка. Ние се настанихме в ладията и водени от неколцина здрави гребци, заплувахме към чифлика.
Като стигнахме на отвъдния бряг, Саади и Саад останаха прехласнати от гледката, която се откри пред очите им.
Насреща се разстилаше просторна градина с цъфнали лимонови и портокалови дървета, край които лъкатушеха бистри поточета. По клоните на дърветата чуруликаха безброй птички, а в дъното на градината, сред високи палми и цветя, се белееше лятната ми къща с голяма сенчеста тераса.
Двама от синовете ми, които вече летуваха тук, из¬лязоха да ни посрещнат и ни придружиха до терасата, после припнаха да играят из градината. Ние се разположихме върху меките пухени възглавници и веднага един слуга сложи пред всекиго по едно наргиле и чаша с леден шербет.
По едно време, както ние пушехме и се разхладявахме с шербет, синовете ми дотичаха при нас.
— Татко, виж какво намерихме! — извика по-голямото момче и ми подаде едно грамадно птиче гнездо.
Аз взех гнездото и за моя най-голяма изненада видях, че то бе направено от една вехта чалма.
— Та това е същата моя чалма, която орелът грабна от ръцете ми! — извиках аз. — Де я намерихте?
— На върха на едно високо дърво — рече момчето.
Саади и Саад останаха смаяни при вида на необикновената находка и не казаха нито дума. Но след малко, като се опомни, Саади подхвърли:
— Ако това наистина е твоята чалма, в нея трябва да са скрити жълтиците, които ти дадох.
Аз измъкнах мигом джобния си нож и с един замах разпрах чалмата, от която се изсипаха скритите жълтици.
— Сега вече няма никакво съмнение, че ти не си ни лъгал — рече примирено Саади.
Цял ден ние почивахме на хладина в чифлика и вечерта решихме да се върнем с коне в града. Моят коняр оседла три врани жребеца и ние потеглихме към Багдад, дето стигнахме късно вечерта.
Като дойдохме у дома, аз изпратих един от слугите да купи отнякъде зоб, защото в моята градска къща не се намираше храна за конете.
Ала тъкмо бяхме седнали да вечеряме, ето че слугата се яви при мен и ми подаде една кесия с жълтици.
— Какво е това? — попитах го.
— Намерих я в делвата с овеса, който купих за конете.
Като насипвах зобта в яслите, от делвата се изтърси и тая кесия.
— Я! — учуди се Саади. — Но това е кесията, която аз ти дадох!
— Донеси веднага делвата! — поръчах аз на слугата.
И щом той донесе глинения съд и го сложи пред нас, аз извиках:
— И делвата е същата, която жена ми продаде на търговеца!
Двамата приятели дълго гледаха изумени ту делвата, ту кесията с жълтиците и не можеха да проумеят тая странна игра на случайността. Най-после Саади наруши мълчанието и забеляза:
— Да, ти беше прав, като каза, че си забогатял не от моите жълтици, а от парчето калай, което ти даде Саад.
— Благодетелю мой — обърнах се аз към Саади, — ти имаше искреното желание да ми помогнеш и. аз ти благодаря от сърце за твоята щедрост. Сега нека с подарените ми от тебе жълтици да зарадваме други сиро¬маси хора и да направим живота им по-честит!
Чудният разказ на Коджа Хасан развълнувал дълбоко премъдрия Харун-Ал-Рашид.
— Понякога човешкото щастие се явява изневиделица — рекъл халифът — и никой не знае къде се крие то.
Твоето щастие, Хасане, е било скрито в едно късче калай, а брилянтът, който те направи богат човек, се намира сега в моята съкровищница. Тоя брилянт е най-скъпият ми накит и аз съм доволен, че узнах неговата необикновена история, която ще бъде записана и предавана от поколение на поколение.
От тоя ден Харун-Ал-Рашид и Коджа Хасан станали неразделни приятели и всеблагият халиф канел често в палата си на угощение и разговорка и Саади, и Саад.

В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци. Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена.
Палатът на императора беше най-хубавият палат в света. Той бе направен цял от най-скъп порцелан, но толкова тънък, че опасно беше дори да се докоснеш до него. В градината растяха най-чудни цветя и към най-хубавите бяха привързани сребърни звънчета, които звъняха, за да привличат вниманието на минувачите. Да, в градината на императора всичко беше много умно измислено! Тя беше толкова голяма, че и сам градинарят не знаеше де й е краят. Като вървеше нататък из градината, човек можеше да стигне до една гъста гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се простираше до самото море. Големите кораби можеха да идват чак до дърветата, а на едно от тях, между клоните, си беше свил гнездо славей. Тоя славей пееше тъй хубаво, че дори и бедният угрижен рибар, който излизаше нощем за риба, се спираше да го слуша. „Господи, колко хубаво пее!" — си казваше той. Но после, като си спомнеше за работата, рибарят отминаваше нататък и забравяше певеца, за да се захласне отново в песента му на следната нощ и да повтори пак същите думи: „Господи, колко хубаво пее!"
От всички краища на света пристигаха пътешественици в столицата на императора и се любуваха на града, на палата и на градината. Но чуеха ли песента на славея, те казваха: „Ето, туй е най-хубаво от всичко!"
И като се върнеха в къщи, пътешествениците разказваха всичко, що бяха виде¬ли. Учените пишеха книги за столицата, за палата и за градината на императора, но не забравяха да споменат и славея и дори да го поставят по-горе от всичко. Поетите пък съчиняваха
прекрасни стихове за крилатия певец, който живееше в гората, на брега на синьото море.
Книгите обикаляха света и някои от тях стигнаха до самия император. Той седеше на златния си престол, четеше, четеше и кимаше всяка минута с глава, защото му беше приятно да чете похвали за столицата, за палата и за градината си. „Но славеят е най-хубав от всичко!" — пишеше в книгите.
— Как? — рече императорът. — Славеят ли? Та аз не го и познавам! Възможно ли е в моята държава, и то в собствената ми градина, да живее такава чудна птица, а аз да не съм слушал нито веднъж досега за нея и да науча всичко туй от книгите?
И той извика при себе си своя пръв съветник. А съветникът беше толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори или да го запита за нещо, той отговаряше само: „Пф!", което всъщност нищо не значеше.
— Разправят, че ние сме имали тук някаква чудна птица, наречена славей — каза императорът. — Дори нещо повече: хората я смятат за най-бележитата рядкост в моята държава. Защо никой досега не ми е казал това?
— Аз дори не съм слушал за нея! — отвърна първият съветник. — Тя не се е представяла нито веднъж в палата.
— Аз искам още тая вечер тя да дойде тук и да ми изпее нещо! — заповяда императорът. — Цял свят знае какво имам, само аз не зная!
— Аз дори не съм слушал за такава птица! — повтори първият съветник. — Но ще се помъча да я намеря.
Ала где да я търси? Съветникът обиколи всички стълби, зали и коридори, но никой от тия, които срещна, не беше слушал за славея. И съветникът се върна при императора и му каза, че всичко туй е навярно басня, измислена от съчинителите на книгите.
— Ваше величество! — каза той. — Не вярвайте това, което пишат в книгите! Всичко туй е измислица, черна магия!
— Но книгата, от която узнах за славея, ми е пратена от могъщия японски император и затова в нея не може да има лъжа. Аз искам да чуя славея. Той трябва да бъде тук още тая вечер! Аз ще му засвидетелствувам височайшето си благоволение. А ако той не дойде,
тогава след вечерята всички придворни ще бъдат бити с пръчка по корема!
— Цинг-пе! — каза първият съветник и побягна отново по стълбите, по залите и коридорите. И заедно с него тичаха всички придворни, защото никой не искаше да бъде бит след вечеря. От всички страни се сипеха въпроси за чудната птица, която бе позната на цял свят, само не и на придворните.
Най-сетне те намериха едно малко бедно момиченце, което работеше в кухнята. То каза:
— Господи, как да не знаете славея? Та той пее тъй хубаво! Всяка вечер аз нося остатъците от императорската трапеза на моята бедна болна майка, която живее на брега на морето. Когато се връщам назад, аз сядам да си почина в гората и тогава слушам
песента на славея. И от очите ми капят сълзи, а на душата ми става тъй радостно, сякаш моята майка ме целува.
— Дете — каза първият съветник, — аз ще ти дам постоянна работа в кухнята и ще ти позволя да гледаш как яде императорът, ако ти ни заведеш при славея, който е поканен тая вечер в палата.
И те всички тръгнаха към гората, където пееше обикновено славеят. Половината от придворните се запътиха нататък. Вървяха, вървяха — изведнъж се чу мучене на крава.
— О — извикаха придворните господа, — най-сетне намерихме славея! Каква голяма сила се крие в това малко същество! Но ние сякаш и друг път сме слушали песента му.
– Не, това е мучене на крава! — рече малкото момиче. — Ние сме още далеч от онова място.
В блатото закрякаха жаби.
– Чудесно! — извика придворният свещеник. — Сега го чувам и аз. Също като звънчетата в храма.
– Не, това са жаби! — каза момичето. — Но сега, струва ми се, ще чуем скоро и славея. И в тоя миг славеят наистина запя.
– Ето, туй е славеят! — извика момичето. — Слушайте, слушайте! Ето го и него самия! И то посочи малката сива птичка, която седеше на най-горното клонче.
– Възможно ли е това? — каза първият съветник. — Никога не съм си го представял такъв. Каква проста външност! Навярно той си е изменил цвета, след като е видял толкова много благородни господа.
– Славейче! — извика високо момичето. — Нашият всемилостив император желае да му попееш малко!
– С удоволствие! — отвърна славеят и запя така, че всички се прехласнаха в песента му.
– Също като стъклено звънче! — рече първият съветник. — Вижте само как трепти това мъничко гърло. Чудно как не сме го чули по-рано. Той ще има голям успех в палата.
– Да изпея ли още нещо на императора? — запита славеят, като помисли, че пред него се намира самият император.
– Многоуважаемо славейче! — каза първият съветник. — Аз имам честта да ви поканя тая вечер на придворния празник. Вие ще имате случай да зарадвате негово императорско величество с вашето чудесно пеене.
– В гората се пее много по-добре! — отвърна славеят. — Но аз ще дойда с вас, щом тъй желае императорът.
В палата всичко вече бе приготвено за празника. По порцелановите стени и по пода блещукаха отраженията на хиляди златни фенерчета. Най-прекрасни цветя, украсени със звънчета, обкичваха коридорите. От тичането на придворните и от духането на вятъра всички звънчета звъняха тъй силно, че не можеше да се чуе никакъв човешки глас.
В средата на голямата зала, където седеше императорът, бе поставена златна пръчка за славея. Виждаха се всички придворни. Малкото момиче от кухнята също получи позволение да стои до вратата, защото то бе назначено вече за истинска придворна готвачка. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и не снемаха очи от малката сива птичка, на която императорът кимна милостиво с глава.
И славеят запя тъй хубаво, че в очите на императора блеснаха сълзи.Те закапаха по бузите му и тогава славеят запя още по-хубаво. Неговата песен проникваше в сърцето. Императорът беше толкова доволен, че поиска да подари на славея златния си пантоф, за да го носи на шията. Но славеят поблагодари и отказа.
— Аз видях сълзи в очите на императора! — рече той. — За мен това е най-голямата награда! Сълзите на императора имат чудна сила. Аз съм достатъчно възнаграден.
И неговият сладък гласец се разля отново.
— Ето най-голямото вълшебство! — извикаха придворните дами наоколо и сложиха в устата си вода, за да клокочи в гърлото им, когато приказват. Те мислеха, че по тоя начин ще заприличат на славея. Дори съветниците на императора заявиха, че са доволни, а това значеше много нещо, тъй като на тях най-мъчно можеше да се угоди. С една дума, славеят пожъна голям успех.
Решено бе да го оставят в палата. Дадоха му клетка, позволиха му да излиза два пъти през деня и веднъж през нощта. Дадоха му и дванайсет слуги, които го съпровождаха навсякъде и държеха по една копринена панделчица, вързана за крачето му. Можеше ли да има по-голяма наслада от такава разходка!
Целият град заговори за чудната птица и ако на улицата се срещнеха двамина по-знати, единият веднага казваше „ела", а другият добавяше „вей", след което и двамата въздъхваха и се разбираха напълно помежду си. Единайсет деца, които се родиха в това време, бяха кръстени с неговото име, макар че нито едно от тия деца нямаше хубав глас.
Веднъж на императора донесоха голям пакет с надпис: „Славей".
— Ето още една нова книга за нашата чудна птица — рече императорът.
Но това не беше книга, а кутия, в която имаше един изкуствен славей, много приличен на истинския, само че цял обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навиеха, той започваше да пее една от ония песни, които пееше истинският славей, и да повдига опашката си, блестяща от злато и сребро. На шията на птицата бе привързана лентичка с надпис: „Славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император".
— Чудесно! — извикаха всички и тоя, който бе донесъл изкуствената птица, получи незабавно титлата „императорски доставчик на славеи".
— Сега нека попеят заедно! — заповяда императорът. — Това ще бъде славен дует!
И двата славея запяха заедно. Но туй не беше много приятно, защото истинският славей пееше, както си знаеше, а изкуственият — както се въртеше пружината му.
— Той не е виновен за това — каза придворният капелмайстор. — Той спазва много добре такта и пее точно по моята метода.
Тогава накараха изкуствената птица да пее сама. Тя имаше също такъв успех, както и истинската, и при това беше много по-красива наглед, защото бе обсипана със скъпоценни камъни като брошка.
Трийсет и три пъти изпя тя една и съща песен и все пак не се умори. Всички биха я слушали с удоволствие още веднъж, но императорът реши, че истинският славей трябва да попее. Но де отиде той? Никой не забеляза как славеят изхвръкна през отворения прозорец и отлетя в зелената гора.
— Що значи това? — каза императорът и всички придворни нарекоха славея неблагодарно същество.
— За щастие по-хубавата птица остана! — утешиха се те и изкуственият славей трябваше да изпее същата песен за трийсет и четвърти път.
Но и сега никой не можа да научи песента наизуст, защото тя беше много трудна. Капел майсторът пък хвалеше непрекъснато изкуствената птица и дори уверяваше, че тя превъзхожда истинската — не само с външността си и със скъпоценните си камъни, но и с вътрешните си качества.
— Защото, ваше императорско величество и всички вие, уважаеми господа, у истинския славей никога не можеш да знаеш от по-рано какво ще пее той, когато у из¬куствения всичко е пресметнато и точно определено. Човек може да разбере неговото изку¬ство, да разгледа и да изучи пружината му — с една дума, да узнае цялото му вътрешно устройство.
— И аз мисля същото! — извика всеки от присъствуващите, а капелмайсторът получи позволение идния неделен ден да покаже птицата на народа.
— Нека народът я чуе! — каза императорът.
И народът я чу и беше толкова доволен, сякаш се бе упил с чай, както става в Китай. Всички казваха: „Ах!", като вдигаха нагоре показалеца си и клатеха глави. Само бедните рибари, които бяха слушали истинския славей, говореха:
— Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва!
Истинският славей бе обявен за изгонен из границите на държавата.
На изкуствения славей пък определиха място върху една копринена възглавница до самото легло на императора. Около възглавницата бяха наредени всички подаръци, които славеят бе получил. Сам той стана „пръв певец върху императорската нощна масичка от лявата страна", защото императорът смяташе за най-важна оная страна, дето се намира сърцето, а сърцето дори на самия император се намираше отляво. Капелмайсторът написа за изкуствената птица двайсет и пет книги — учени, преучени и пълни с най-мъдри китай¬ски слова. И всички придворни разправяха, че са прочели и разбрали тия книги, защото иначе щяха да минат за глупци и да бъдат бити с пръчка по корема.
Така измина цяла година. Императорът, придворните и всички останали китайци знаеха вече наизуст всяка нотка от песента на изкуствения славей и тъкмо затова тая песен се харесваше на всички много повече от по-рано. Сега те сами можаха да я повтарят и туй им доставяше голямо удоволствие. Уличните деца пееха: „Ци-ци-ци! Клю-клю-клю!" Императорът пееше същото. Да, това беше много приятно.
Но една вечер, когато изкуствената птица пееше по-хубаво от всякога, а императорът лежеше в леглото си и слушаше, нещо в нея щракна, пружината изсъска и музиката спря.
Императорът скочи веднага от леглото си и заповяда да извикат придворния лекар. Но какво можеше да направи лекарят? Повикаха часовникаря и след дълги разговори и прегледи той сполучи да поправи птицата, като предупреди, че с нея трябва да се отнасят много грижливо, защото зъбците на колелцата й се били изтъркали. При това часовникарят не се наемаше да постави нови колелца, та по тоя начин да възвърне предишния глас на птицата. Туй беше истинска беда! Сега само веднъж в годината позволяваха на изкуствения славей да пее, и то съвсем за малко. Но придворният капелмайстор произнесе реч, пълна с мъдри слова, и в тая реч доказа, че птицата си е все същата. И всички по¬вярваха, че туй е самата истина.
Изминаха още пет години и ето, голямо нещастие сполетя страната: всички китайци обичаха много своя император, а той лежеше, както се казва, на смъртно легло. Беше вече избран нов император, но народът се тълпеше на улицата и питаше първия съветник за здравето на стария си господар.
— Пф! — отговоряше първият съветник и клатеше глава.
Бледен и студен лежеше императорът в своето голямо великолепно легло. Придворните го смятаха вече за мъртъв и всеки бързаше да се поклони на новия император. Слугите тичаха да разправят новини, а слугините се събираха на разговор при чашка чай. По всички зали и коридори постлаха килими, за да не се чуват никакви стъпки, и в палата настана мъртва тишина.
Но императорът още не беше умрял. Бледен и неподвижен лежеше той във великолепното си легло под кадифения балдахин със златни ресни. Месецът надничаше през отворения прозорец и осветяваше владетеля и изкуствения славей.
Бедният император едва дишаше. На гърдите си той чувствуваше страшна тежина. Той разтвори очи и видя, че върху него седи самата смърт. Тя си беше сложила златната корона на императора, в едната си ръка държеше неговия златен меч, в другата — великолепно знаме. А наоколо, из гънките на тежкия кадифен балдахин, надничаха някакви странни глави: едни — грозни и зли, други — прекрасни икротки. Това бяха добрите и лошите дела на императора. Докато смъртта седеше на гърдите му, те го гледаха.
— Помниш ли това? — шепнеха главите една след друга. — Помниш ли това? — и те му разказваха толкова много неща, че челото му се обля в студена пот.
— Никога не съм знаел това! — мълвеше императорът. — Нека ударят големия китайски барабан! Музика! Музика! — крещеше той. — Не искам да слушам техните думи!
Но те продължаваха да говорят и смъртта клатеше глава като китаец при всяка тяхна дума.
— Музика! Музика! — викаше императорът. — Мило, златно славейче, моля ти се, попей ми сега! Аз ти подарих злато и скъпоценни камъни, окачих ти на шията моя златен пантоф, хайде, попей ми малко.
Но птицата мълчеше, защото не беше курдисана, а иначе тя не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си очни кухини и наоколо беше тихо, страшно тихо!
Изведнъж зад прозореца се разнесе чудна песен. Това беше истинският жив славей,който бе чул за болестта на императора и бе дошъл да го утеши и ободри с песента си. Той пееше и призраците ставаха все по-бледни и по-бледни, кръвта заблика буйно в увехналото тяло на императора и дори самата смърт се вслуша в песента на славея и рече: „Продължавай, славейче, продължавай!"
— Добре, но ще ми дадеш ли ти златния меч? Ще ми дадеш ли великолепното знаме и императорската корона? — запита славеят.
И смъртта му даваше за всяка песен по едно от тия съкровища. И славеят про-дължаваше да пее за тихото гробище, дето цъфтят бели рози, дето люлякът ухае и прясната трева се оросява от сълзите на живите. Тогава на смъртта домъчня за нейната градина и тя отлетя през прозореца като студен бял облак.
— Благодаря ти, благодаря ти, мило славейче! — каза императорът. — Аз те познах! Аз те изгоних от моята държава, но въпреки туй ти пропъди от леглото ми злите призраци, пропъди и самата смърт. С какво мога да те възнаградя?
— Ти вече ме награди! — отвърна славеят. — Аз просълзих за пръв път очите ти, когато пях пред теб; това не ще забравя никога! Сълзите са най-скъпата награда за сърцето на певеца. Но сега заспи и се събуди здрав и бодър. Аз ще ти пея…
И той запя отново, а императорът се унесе в сладък сън.
Слънцето грееше в прозореца, когато той се събуди здрав и възроден. Никой от слугите не беше дошъл при него, защото всички го мислеха за умрял. Само славеят седеше на прозореца и пееше.
— Ти трябва да останеш завинаги при мен — каза императорът. — Ще пееш, когато си искаш, а изкуствената птица аз ще разчупя на хиляди късчета.
— Недей! — рече славеят. — Тя ти служеше според силите си. Задръж я при себе си, както по-рано. Аз не мога да живея в палата. Позволи ми да идвам при теб, когато пожелая. Тогава аз ще седя вечер на твоя прозорец и ще ти пея. Моята песен ще те весели и ще те кара да се замисляш. Аз ще ти пея за щастливите и за нещастните хора, ще ти пея за доброто и злото, което те окръжава и остава скрито за теб. Малката пойна птичка лети навсякъде: и при бедния рибар, и при селянина, и при всички, които живеят далеч от теб и от твоя палат. Аз те обичам повече заради сърцето ти, отколкото заради короната ти. Аз ще ти идвам на гости и ще ти пея. Но обещай ми само едно…
— Всичко! — извика императорът, като се изправи в императорската си дреха, която бе успял да облече, и притисна до сърцето си златния меч.
— За едно те моля: не казвай никому, че имаш малка птичка, която ти разправя всичко. Тъй ще бъде най-добре.
И славеят отлетя.
Тогава слугите влязоха да видят мъртвия император и сами примряха от уплаха.
А императорът им каза:
— Добро утро!

Според едно предание – за да има щастие в домовете им, хората заковават стари подкови на вратите си.
Циганин и циганка си вървели по прашния път, циганката видяла нещо на земята и казала на мъжа си:
– Гледай, Манго! Петало!
– Дай го тука! – изкомандвал циганинът.
– Дръж, ама къде ще го туриш? – подала му тя желязото. – Нали бараката ни няма врата, а сме заковали едно парцаливо чердже, колкото да спира вятъра…
– Врата може и да си нямаме, – прибрал подковата циганинът, – ама като намерим още три петала, ще стане цял кон. И тогава – кой като мене! Ще му се яхна, ще препусна до Божи гроб и ще стана хаджия. Хаджи Манго!
– Па като се върнеш, ще му се яхна аз и ще ида на гости у мамини! – добавила радостно циганката. – Да им се похваля че съм станала хаджийска жена.
Мъжът й я сграбчил с лявата си ръка за дрехата, а с дясната започнал да я бие.
– Чакай бе, Манго! Недей така! – изплакала жената… – Или кажи барем защо ма бъхташ?!
– Щото ще умориш добичето, затуй. Още не си е отдъхнало от дългия път да Божи гроб, ти го пришпори по гости…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2621″]

М

алката Лисана
госпожица стана –
по купони ходи,
спазва всички моди.
Цялата във джуфки,
с високи обувки
тя на дискотека
тръгна, но полека,
че пътят минава
през стръмна дъбрава.
А и в гъсталака
жаба взе да кряка,
та наша Лисана
страшен страх я хвана.

Опита да бяга,
но падна веднага –

не са най-удобни
обувки подобни
за крос през гората.
Затуй на земята
се Лиска намери
и взе да трепери.
На всичко отгоре
от страх й се стори,
че куче я лае –
ужасно това е.
Пак хукна да бяга,
пак падна веднага
и горко заплака,
че двата й крака
изкълчени бяха…

След тази уплаха
горката Лисана
изобщо престана
обувки да носи.
С крачетата боси
спокойно си тича.

Тъй по й прилича!

Изгубил съм с и всичките боички –
остана ми едничка жълта само.
Как да рисувам зайчета и птички?
Тях жълти ли да ги направя, мамо?
А мама ме погали по главата
и каза: „По-добро рисувай лято –
с огромно жълто слънце на небето,
с безкрайно жълто жито на полето…
Щом чух това, ми стана тъй горещо,
че сетих се за друго жълто нещо:
от сладоледа толкова различен
най-много точно жълтия обичам.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2639″]

Много отдавна в Япония живял един от ония воини, които се наричали самураи. Той бил богат и силен, но много нещастен. От дълги години бил женен, а все не идвало дете, да донесе радост в дома му.
Но мъката му не била безкрайна. Един ден жена му добила момиченце. Родителите обградили своята дъщеричка с големи грижи и с цялата си любов. Те прекарвали по цели дни с нея. Не се уморявали да й се възхищават и да въздишат безкрай: „Нашата дъщеричка! Нашата малка Химе!“ Химе растяла и разцъфтявала като цвете. Тя била хубава, умна и надминавала всички момиченца на нейна възраст. Още съвсем малка пеела и свирела чудесно.
Но това семейно щастие не траяло дълго. Момиченцето едва било навъришило десет години, когато баща му загинал на война. След няколко години майката заболяла от тежка болест. Като почувствувала близкия си край, тя извикала Химе при себе си и й казала да коленичи. После сложила върху главата на детето едно малко ковчеже и над ковчежето голяма шапка с форма на купол, толкова голяма, че му слизала чак до брадата.
Тя погледнала Химе с нежност и промълвила:
— Не искай от мене да ти разкрия, защо сторих това. Един ден сама ще разбереш…
Едва произнесла тези думи, клетата жена издъхнала.
Химе много пъти се опитвала да махне тази чудновата шапка. Но напразно, не можела да я отдели. Сякаш се била сраснала с главата й.
Горката девойка станала за по смешище. Щом се появявала някъде всички почвали да й се подиграват.
„О! Хубавата шапка… Мини от тук, плашило!“
Замеряли я е камъни. Удряли я с пръчки.
Мъката й била вече толкова голяма, че един ден напуснала страната и нейните лоши обитатели и тръгнала безцелно по някакъв път. Стигнала до една река и се загледала в течащите води. Сторило й се, че дочува гласа на майка си, който сякаш идвал от средата на реката.
Тя се хвърлила в реката и дълбоката вода я погълнала. Само шапката не потънала и заплавала леко. Един лодкар я забелязал и си рекъл: „Я гледай, една голяма шапка, понесена от течението!“ Той се навел да я хване: „Колко е тежка! Но под нея има едно момиченце!“
Неговото учудване било толкова голямо, че безмалко не изпуснал шапката. За щастие той не го сторил и така Химе могла да се добере жива и здрава до брега и пак да подхване своето тъжно пътешествие. Тя вървяла, вървяла дълго, докато срещнала една карета, в която се намирал владетелят на тази страна…. Смаян от странния вид на Химе, той накарал да спрат каретата и запитал:
— Кажи ми момиче, коя си ти? И защо носиш тази голяма шапка?
— Казвам се Химе — отвърнала тя, без да разкрие знатното си потекло. — Невъзможно ми е да махна тази шапка. Тя е сраснала с главата ми. — И обяснила, че поради тази причина е избягала от своята страна.
— Бедното дете! — казал състрадателно владетелят. — Ела в моя палат. Аз ще ти дам работа и при мене никой няма да те тормози.
Химе приела и с благодарност последвала господаря до неговия палат, където й дали да приготвя водата за баните.
Тъкмо работа за нея, тъй като тя била свикнала всичко да върши самичка. Трябвало непрекъснато да пълни с ведра грамадни котли и да ги топли. И никой не се сещал да й помогне. Никой освен най-малкият син на владетеля, който се привързал към нея.
Но това не се харесало на родителите на младежа. Един ден заради някаква малка нейна грешка решили да я изгонят. Като узнал това, момъкът паднал в нозете на родителите си:
— Какво ще стане сега с Химе? — ги запитал той. — Такова очарователно момиче, толкова грациозно… Аз ви умолявам, дайте ми я за съпруга.
— Как? Една слугиня? Това чудовище със смешната шапка? — развикали се ядосани родителите. Но момъкът не отстъпвал. Той
ги заплашил, че ще напусне палата и ще тръгне с Химе.
Представете си мъката и изненадата на владетеля и жена му!
Страхувайки се да не загубят сина си, те се съгласили да задържат девойката още малко. А тайно свикали министрите и ги натоварили да намерят някакъв начин, та да накарат малката слугиня сама да си отиде. Но дните минавали, а министрите нищо не измисляли. В прославените им глави не се пораждало ни най-мъничко хрумване!
Една вечер жената на владетеля, страшно разядосана, извикала своята стара дойка.
— Кажи ми, дойке, не ще ли се намери някакъв начин, та девойката самичка да пожелае да си отиде?
— Разбира се, господарке — отвърнала дойката. — Защо не събереш в палата жените на другите си синове? Химе няма да има дързостта да се навира сред тези красиви дами. Ако ли пък има тази дързост, помисли си само за последиците от впечатлението, което тя ще направи и за пренебрежението, което ще си навлече твоят знатен син! Той ще бъде толкова унизен, че ще изостави своето глупаво намерение. Родителите решили да последват съвета на дойката. Когато вестта за това достигнала до Химе, тя навела глава и си казала тъжно: „Заради мене става това събиране. Аз разбирам. По-добре да си вървя.“
Момъкът напразно се опитвал да я задържи. Тя била решила да напусне палата. Младият човек я съпроводил отчаян до портата. Там той се спрял, гледайки я как се отдалечава под лунните лъчи.
Но в този миг станало чудо! Шапката се повдигнала сама и паднала на земята, откривайки лъчезарното лице на Химе с цялата му хубост. Но това не било всичко. Ковчежето се търкулнало от шапката, отворило се и в краката на смаяните млади хора се посипали злато, сребро, диаманти, перли… С една дума, всичко най-скъпо, каквото има на земята.
Преизпълнен от щастие, младият човек върнал незабавно Химе в палата.
Той я скрил от всеки поглед в очакване на съд¬боносния ден на приема.
— Какво безсрамие! — казвали приближените на палата, когато узнали, че девойката ще вземе участие в приема. И те се присмивали, като си мислели за онова, което щяло да стане.
Дългоочакваният ден най-после настъпил. Един по един, според възрастта си, синовете на владетеля влизали в голямата тържествена зала на палата, придружени от техните съпруги, една от друга по-хубави и великолепно облечени в богати кимона. Дошъл редът на младежа. Всички го изчаквали с готов презрителен израз на лицето. Но това презрение се преобразило бързо в изумление, когато различили прелестната девойка, която вървяла редом с него. Тя носела ослепително красиво кимоно, каквото никой досега не бил виждал.
— Това е небесна нимфа! — се провиквали от всички страни.
А това била Химе, Химе с голямата шапка.
Затъмнени от нейната красота, знатните дами, присъствуващи на приема, се надявали, че ще могат да си отмъстят, като накарат Химе да пее и свири. Как може една проста слугиня да познава това префинено изкуство, отредено само за знатните дами? Но Химе свирила и пяла като никоя друга. Безкрайно било учудването на всички.
Нейната музика била много нежна и малко по малко проникнала във всички сърца, като карала лошите чувства да изчезват. Презрението и ревнивостта се стопили в сърцата на младите дами и те почнали да сипят хвалебствия за бъдещата си снаха.
Родителите на драго сърце дали съгласието си за сватбата и радостта им била безкрайна, когато научили, че девойката е от знатен произход и във всяко отношение достойна за техния син.
Радостта обзела палата на принца. Всички се смеели, всички пиели за здравето на младоженците, както господарите, така и слугите. И за да не скрием нищо, трябва да добавим, че когато се зазорило, много нозе се подгъвали от умора и много глави се люшкали, люшкали…

Преди стотици години под синия купол на небето, в къщурката на края на гората, живели мъж и жена. Тяхното момченце по цял ден си играело с децата, тичало из гората. А вечер баща му го учел да чете и пише. Един ден майка му казала:
— Вече е време да помагаш на баща си, сине. Днес няма какво да ядем. Иди на морето и налови малко риба.
Момченцето взело мрежата и се запътило към брега на морето. То хвърлило мрежата, а когато я извадило, видяло малка, трицветна рибка — златисточервеносиня. Рибката го погледнала жално и заговорила с човешки глас:
— Пусни ме в морето, момченце! За награда пък аз ще ти дам вълшебна ножица: всичко, каквото изрежеш с нея, ще стане истинско.
Момченцето се усмихнало, съжалило рибката и я пуснало в морето.
И изведнъж в ръцете му се появила ножица. То се огледало и видяло как от съседното дърво паднал голям жълт лист. Взело го момченцето и си изрязало от него дворец. И какво да види! Дворецът почнал да се увеличава, да расте, докато се превърнал в огромен златен дворец. Само че наоколо било пусто. Тогава момченцето събрало други листа — жълти, зелени, червени, кафяви — и започнало да изрязва от тях цветя, треви, дървета… и ето че около двореца се разстлала цветуща градина.
Момченцето изтичало у дома. Изрязало от хартия дрехи за майка си, баща си и себе си и всички се облекли в копринени и кадифени премени. Пренесли се в двореца и заживели по-богато от всички.
Не минало много време и момченцето почнало да тъгува. Не го пускали навън в градината, не му разрешавали да дружи с предишните си другарчета-беднячета. Нямало с кого да си играе. Отгоре на това майка му непрекъснато му подвиквала: „Пази скъпите си дрехи, не се търкаляй по пясъка, не се цапай, не прави това, не върши онова!“
Не го пускали ни в гората, ни в полето, нито дори до морето — майка му се страхувала, че рибката ще си вземе вълшебната ножица.
Този живот омръзнал на момченцето. Когато то слушало отдалече смеха и виковете на децата, искало му се да бъде с тях, да играе, да събира съчки в гората и да помага на баща си в полето.
Една нощ тихичко се измъкнало от стаята си, минало през градината и се затичало към морето.
Там то високо извикало:
— Рибке моя, златисточервеносиня! Къде си? Дойдох да ти кажа, че твоят златен дворец не ми е нужен! Помогни ми, рибке, върни
ми предишния живот!
В същия миг трицветната рибка изплувала и казала:
— Нека бъде по твоему, мой малък приятелю! Сега ти си богат и знатен, но си прав: парите и богатството, които не са добити с труд, не носят щастие и радост. На изгрев слънце хвърли ножицата в морето, свирни три пъти — и ще бъдеш щастлив както по-рано.
С първите лъчи на утринното слънце момченцето хвърлило ножицата в морето и свирнало три пъти.
Когато то се върнало у дома, от двореца нямало и следа. Пред вратата на къщата стояла майка му и както преди се усмихвала и го чакала.

Далече, далече в откритото море водата е синя като листата на най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане
на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охльова, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко дру¬го тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от русалките имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха, кръгла като слънцето, и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен яркочервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаваха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и на ум не им идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш, музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си й късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черков¬ните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като златно, а облаците… по туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-реши¬телна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се приискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали уплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се изплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде; наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде ред и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за първи път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плаваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Корабите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плаващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за първи път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, сестрите почнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и слизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората,
които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри!
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охльова, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи!
О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре, лека и светла ка¬то воден мехур.
Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше ни най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба ки¬пеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се вър¬тяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкнаха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и хубавия момък. Разноцветните фенерчета из¬гаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издуват. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината заблестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плаваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останало нито следа. Слънцето изгря из водата, пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхва¬ната от силното желание да го съживи.
Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ята лебеди. Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и портокалови дървета, а край вратите се виж¬даха високи палми. Там морето образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, ка¬то повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градина¬та влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над водата, и по¬кри косите и гърдите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало тя сякаш се уплаши много, но страхът му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я много огорчи и ко¬гато заведоха момъка в голямото здание, русалката се гмурна натъ¬жена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза — и винаги когато се върнеше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и да прегрьща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек. Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак по всич¬ки пътечки и вплетоха тъй гъсто стеблата и листата си в клоните на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.
— Хайде, сестрице, води ни! — рекоха й другите русалки, като се прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между колоните, които ограждаха цялата постройка, имаше мраморни фигури — също като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената трьстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония, които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това й дори насън не можеше да си спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се усилваше же¬ланието й да живее между тях на земния свят, който й се струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от обла¬ците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. И имаше още много неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?
— Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си жи¬веем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.
— Значи аз ще умра и ще се превърна на проста пяна? Няма да чувам песента на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце? Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не — отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде Душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави, те бездруго трябва да при¬тежават две смешни подпорки, наречени крака.
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята опашка.
— Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и се веселим през тия триста години, които са ни определени за живот. Това време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем. Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен. Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно стъкло. Безброй грамадни рако¬вини, розови и зелени, стояха край двете страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо беше силно осветено. Виж¬даха се всички риби — големи и малки, — които идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурно червени, на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й ръкопляскаха с ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше, че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си, че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли : „Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще ида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне.“ И малката морска русалка излезе от градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори, из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора: всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из Земята. Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи. От корена до върха си полипите мърдаха всичките си стави и всичко, що им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката русалка застана пред тях, цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят полипите, притисна ръце към гърдите си и се стрелна бързо като риба край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце като с железни клещи всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорни, с каквито хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък. Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкисна тъй силно и тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме — продължаваше магьосницата. — Утре След изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира се, ти ще изпиташ от туй силни болки и ще ти се стори, че някой те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще почнат да говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съг¬ласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.
— Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат. И ако не сполучиш да спечелиш любовта на княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да се привърже към тебе с душата и тялото си и да те вземе за своя жена, ти не ще получиш човешка душа. Още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш морска пяна.
— Съгласна съм! — каза русалката и побледня като мъртвец.
— Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата. — И туй ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?
— Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. Е как, да не ти е минало вече желанието? Изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.
— Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза езика на малката морска русалка.
Русалката онемя и не можеше вече нито да пее, нито да говори.
— Ако полипите искат да те хванат, когато се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата танцу-вална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не беше изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото, парливо питие на магьосницата и почувствува като че двуостър меч прониза нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и родителите му. Една от тях пееш най-хубаво от всички и момъкът й ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка. Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите, и си мислеше: „О, ако той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!“
След пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика. Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато дотогава никой не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове. Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар че неж¬ните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята, които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на моркото дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава, сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти ме обичаш повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да, ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мене.“ — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден, тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници. А русалката клатеше глава, като слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме на¬карат да се оженя насила за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката пламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията, русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба. Ала ето че сестрите й изплуваха на повърх-ността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се разнасяха тръбни звуци, а войниците с развети знамена и със святкащи щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели. Най-сетне тя пристигна. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.
— О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да меч¬тая, се изпълни сега! — И като се обърна към русалката, добави: — Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше, че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън. Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кандилници. Младоженецът и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Още същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове, развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка от злато и пур¬пур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Вятър наду платната и корабът заплава леко и бавно през прозрачното море. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с дру-гите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за които той нищо не знаеше. Тая нощ тя за последен път дишаше с него един въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не можеше да има.
А върху кораба дълго след полунощ кипеше веселба. Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана тишина. Само кормчията стоеше при корми¬лото. Малката морска русалка се облегна с ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще изживееш своите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата. Малката морска русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина вълни. Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето, слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях тя можеше да различава белите платна на кораба и румените облаци по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, че ничие човешко ухо не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не можеше да види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли съм попаднала? — попита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
Малката русалка вдигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи. В това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и за¬едно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.
— След 300 години тъй ще се възнесем в царството небесно.
— А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим там някое дете, което радва родителите си и е достойно за тяхната обич, ние ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждаене ще се намали с една година. Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.