Чуй всички приказки

При Настрадин, изпълняващ задълженията на съдия, дошли двама души. Единият казал:
– Този човек ме ухапа по ухото и аз настоявам за компенсация.
Другият казал:
-Той сам се ухапа.
Настрадин отложил делото и се оттеглил в покоите си, където прекарал половин час, опитвайки се да се ухапе по ухото. Усилията му го довели до това, че той паднал и си ударил челото. След това се върнал в съдебната зала.
– Проверете човека с ухапаното ухо – заповядал Настрадин. – Ако му е ударено челото, значи сам се е ухапал и с това делото приключва. Ако това не е така, значи другият го е ухапал, а на пострадалия трябва да бъдат изплатени три кюлчета сребро.

Животът на отделния индивид и животът на човешките общности много се отличават от образа, който изглежда, че имат. Фактически животът е построен по образец, очевиден за едни и скрит за други. Нещо повече, развивайки се във времето, той следва даже не един образец, а няколко. Хората обаче обикновено знаят някаква част на един от моделите и се опитват да я свържат с другите. Те неизменно намират това, което очакват, а не това, което наистина съществува.
Да разгледаме като пример три неща: пшеницата в полето, водата в извора и солта в шахтата. Такова е естественото (природното) състояние на човека. Той представлява същество, завършено, от една страна, а от друга – притежаващо способности и възможности за по-нататъшен прогрес.
Всеки от трите гореспоменати елемента (пшеницата, водата и солта) представляват една от трите субстанции с техните възможности. Те могат да останат такива, каквито са, или при известни обстоятелства (а ако говорим за човека – при наличие на усилия) могат да се променят. Това е първата област или състояние на човека.
Втората област обаче се проявява като стадий, в който може да става нещо повече. Пшеницата чрез определено усилие и знания се събира и се съхранява във Вид на брашно. Водата я вземат от извора и я съхраняват за по-нататъшна употреба. Солта я добиват от шахтата и я очистват. Тази област се отличава от първата област на активност: предходният стадий съдържаше в себе си само възможност за изменение. Във втората област притежаваното знание е на практика.
В третата област може да се навлезе само след като трите съставляващи елемента в съответните количества и в точни пропорции се обединят в определено място и в определено време. Солта, водата и брашното се съединяват и се превръщат В тесто. С добавянето а Мая в тестото в нашата смес е внесен жизнен елемент, и тогава печката се подготвя за изпичане на хляб.
Този процес е толкова зависим от "докосването", колкото и от собственото знание. Всички неща се държат според собствената си ситуция и тази ситуация съответства на областта, в която те са разположени в настоящия момент. Ако целта е да се изпече хляб, то какъв е смисълът се говори за производството на сол?

Веднъж Настрадин Ходжа срещнал на пазара един чо¬век, който продавал папагал и попитал:
– Какво е това?
– Папагал – бил отговорът. – Колко струва?
– Петдесет монети.
Ходжа, без да промълви и дума, се върнал у дома, хва¬нал една пуйка и я донесъл на пазара.
– Ходжа – попитали го, – колко искаш за пуйката?
– Петстотин монети.
– Ей, Ходжа – започнали да го вразумяват, – ти да не си полудял? Нима една пуйка може да струва толкова?
Настрадин посочил продавача на папагала: -Той продава такава малка птичка за петдесет, вие нищо не му казвате, а аз оцених за петстотин пуйка, голяма колкото цял овен, а вие ме упреквате. Нима моята пуйка не е тридесет пъти по-голяма от този папагал?
– Но това е папагал, Ходжа – казал един от присъстващите.
– Е, и какво? А това е пуйка.
– Да, но папагалът може да говори като проповедник.
– Е, и какво! Пуйката винаги е потънала в мисли като учен. Кое според вас е по-добре?

Някога, много отдавна, един човек, като разсъждавал съсредоточено и упорито над тайните на природата, разкрил как се добива огънят.
Този човек наричали Нур. Той решил да сподели с хората откритието си и заради това започнал да пътешества от общност на общност.
Предавал секрета на много групи хора. Някои се възползвали от това знание, други, без да си дадат време помислят колко полезно може да е то за тях, разбрани само, че Нур представлява опасност за тях и го прогонили. В края на краищата хора от някакво племе, пред които той представил изкуството си, изпаднали в дива паника и зо убили, виждайки в него изчадие на ада.
Минали векове. В първата общност, където Нур някога обучавал хората да добиват огън, това знание се съхранило само сред особени жреци, които се ползвали с власт, богатство и топлина, докато в същото време останалите хора замръзвали от студ. Втората общност изцяло забравила изкуството на огъня. Хората от третата общност се покланяли на образа на Нур, тъй като именно той бил техният учител. В четвъртата се съхранила историята за откриването на огъня в легенди и предания – едни вярвали в тях, други не. В петата общност действително използвали огъня и това позволява¬ло на хората да се топлят, да си приготвят храна и да произвеждат разни полезни предмети.
И ето че след много години един мъдрец с неголяма група ученици пътешествал из земите на тези племена. Учениците били изумени от множеството различни ри¬туали, с които се сблъскали тук.
– Но нали тези действия се отнасят само до добива на огън и до нищо друго – казали те на учителя. – Наш дълг е да разкрием истината на хората.
– Какво пък, съгласен съм – отговорил учителят. -Тогава ние ще повторим пътешествието си във връзка с тази нова цел и тези от вас, които оцелеят до края му, ще Узнаят какви са реалните проблеми и как да ги разрешат.
И така, мъдрецът и учениците му стигнали до първото племе, където им оказали радушен прием. Жреците поканили пътешествениците на церемония "сътворяване на огъня."
Когато церемонията завършила и тълпата възбудено преживявала видяното "чудо", мъдрецът се обърнал към учениците:
– Желае ли някой от вас да разкрие истината на хората?
Първият ученик казал:
– В името на истината се смятам за длъжен да пого-воря с тези хора.
– Ако се каниш да направиш това на свой риск, започ¬вай – казал учителят.
Ученикът излязъл отпред, застанал пред вожда на племето и обкръжаващите го жреци и казал:
– Аз мога да сътворя чудо, което вие ще сметнете за особена проява на Бога. Ако направя това, ще признаете ли, че вече много векове сте били в заблуда?
– Дръжте го! – извикали жреците.
Хванали този човек и го отвели. Повече никой не го видял.
Пътешествениците тръгнали на път и след известно време стигнали до територията на втората общност, където се покланяли на оръдията за разпалване на огън. Още един ученик се наел да вразумява тези хора.
С позволението на учителя той казал:
– Искам да поговоря с вас като с разумни хора. Вие се кланяте даже не на самата вещ, а само на средствата, с помощта на които тя може да бъде произведена. По този начин вие сте лишени от възможността да използвате тази вещ. Аз познавам реалността, която лежи в основата на вашия обред.
Тази общност се състояла от по-разумни хора, но те казали на ученика:
-Тъй като си наш гост, ние те почитаме с гостопри¬емство. Но като пришелец, който не е запознат с нашата история и обичаи, ти не можеш да разбереш това, което ние правим. Ти се заблуждаваш, дори е възможно да се опитваш да ни лишиш от религията ни или да я промениш, затова не искаме повече да те слушаме.
Пътешествениците продължили нататък. Като стигнали земите на третата общност, пред всеки дом те видели идол, изобразяващ Нур – откривателя на огъня. Трети ученик се обърнал към ръководителя на общността така:
-Този идол изобразява човек, олицетворяващ възможност, която той е бил в състояние да използва, не е ли така?
– Може би е така – отговорили почитателите на Нур, – но да проникнат в тази тайна е дадено на малцина.
– Само на тази шепа хора, които ще разберат, а не на тези, които отказват да видят определени факти – казал третият ученик.
– Всичко това е ерес, при това изказана от човек, който даже не умее да говори правилно на нашия език и не принадлежи към свещениците, посветени в нашата Вяра – замърморили жреците.
И този ученик не постигнал успех.
Групата продължила пътешествието си и пристигнала на територията на четвъртата общност. Този път пред събралите се хора излязъл четвърти ученик. Той заявил:
– Историята за създаването на огъня е правдива. Аз знам как може да се добива огън.
В тълпата настанало объркване и били чути различни мнения. Някои казвали: "Възможно е това да е истина и ако е така, то ние непременно искаме да узнаем как да добиваме огън."
Но когато мъдрецът и последователите им ги изпитали, се изяснило, че повечето се стремят да използ¬ват огъня за своя лична изгода. Те не разбирали, че огънят е необходим за човешкия прогрес. Умовете на преобладаващата част от хората от това племе били дотолкова пропити с извратени легенди, че тези, които си въобразявали, че са способни да си представят истината като такава, се оказали неуравновесени хора, които не умеели да получават огън даже ако им покажели как се прави това.
Имало и други, които заявили: "Разбира се, в легендите няма нищо правдиво. Този човек просто иска да ни направи на глупаци, за да заеме висок пост в нашата общност."
Трета партия казвала: "Нашите легенди трябва да си останат такива, каквито са, тъй като те са нашето наследство, което обединява всички ни в едно цяло. Ако ние сега се откажем от тях, а след това установим, че новото тълкуване е негодно, какво ще стане тогава с нашето общество?"
Имало и други гледни точки.
И така, групата продължила нататък и най-сетне стигнала територията на петата общност, където паленето на огън било нещо обикновено и общодостъпно Там пътешествениците се сблъскали с други изпитания.
Мъдрецът казал на своите ученици:
– Вие трябва да се научите на това, как да учите, защото човек не желае да го учат. Първо, трябва да научите хората как да се учат. А преди това да им обясните, че съществува нещо, на което следва да се научат.
Хората си въобразяват, че Вече всичко знаят и винаги искат да изучат това, което си мислят, че трябва да научат, а не това, което наистина е необходимо да бъде научено преди всичко. И едва когато разберете всичко това, ние ще можем да изобретим метод за обучение.
Знанието без специална способност за обучение е нищо.

Ян Хой казал:
-Аз постигнах някои неща.
– Какво именно? – попитал Конфуций.
– Забравих ритуалите и музиката.
– Това е добре, но още си далеч от съвършенството. На другия ден Ян Хой отново се срещнал с Конфуций.
– Аз отново постигнах нещо – казал Ян Хой.
– Какво? – попитал Конфуций.
– Забравих човечността и справедливостта.
– Това е добре, но все още не е достатъчно.
След известно време Ян Хой и Конфуций отново се срещнали.
– Аз пак постигнах нещо – казал Ян Хой.
– И какво постигна този път?
– Просто седя в забрава. Конфуций се изумил и попитал:
– Какво искаш да кажеш с това "Седя в забрава"?
– Тялото ми сякаш отпадна от мен, а разумът все
едно угасна. Аз сякаш излязох от собствената си тленна обвивка, отхвърлих знанието и станах подобен на всепроницаемото. Ето какво означава "седя в забрава."
-Ако си едно с всичко същностно, значи в теб няма пристрастия. Ако живееш с превръщанията, не се ограничаваш с правила. Видно е, че ти наистина си по-мъдър от мен! Аз, Конфуций, моля за разрешението ти да те следвам!

Един слон, който принадлежал на група странстващи артисти, се оказал недалеч от град, в който никога преди не били виждали слон. Като чули за това чудо, четирима любопитни граждани решили да се сдобият с разрешение да погледнат слона преди другите. Тъй като в помещението, където държали слона, нямало светлина, изучаването на чудното животно трябвало да става на тъмно.
Като се докоснал до хобота, един от тях решил, че това му напомня маркуч. Вторият, напипал ухото, стигнал до извода, че слонът прилича на голямо ветрило. На третия подръка попаднал крак, който той можел да сравни само с колона, а четвъртият, като сложил ръка на гърба му, бил сигурен, че слонът напомня трон. Никой от тях не можел да си състави пълна картина, изхождайки от това, което е успял да напипа. Затова като резултат експедицията предизвикала недоумение. Всеки смятал, че именно той е прав. Никой обаче от останалите граждани не можел да разбере какво всъщност се е слу-чило с изследователите.

Веднъж един от роднините на Настрадин Ходжа с нещо много му угодил.
– След като си направил такова добро дело – казал му Настрадин, – поискай от мен всичко, каквото пожелаеш.
Роднината на Настрадин така се зарадвал, че не можел да се сети какво да поиска.
– Дай ми срок до утре. – казал той.
Ходжа се съгласил. На следващия ден, когато онзи дошъл да си поиска обещаното, Настрадин му казал:
-Аз ти обещах само едно нещо. Ти поиска да ти дам време да помислиш. Аз ти дадох. Какво повече искаш?

Принц от блестящия дом на Абасидите, потомци на чичото на Пророка, водел скромен живот в Мосул, Ирак. Семейството му преживявало тежки времена и водело обичайния живот на трудещите се хора. Сред три поколения семейството укрепнало до такава степен, че принцът заемал положението на дребен търговец. Съгласно обичая, приет сред знатните араби, човек, който се кавал Дауд ел Абаси, наричали просто Дауд, син на Алтаф. Той прекарвал дните си на пазара, като продавал варива и треви, опитвайки се да закрепи материалното положение на семейството си. Това продължило няколко години, докато Дауд не се влюбил в дъщерята на богатия търговец Зубейда Ибнат Тавил. Тя много искала да се омъжи за него, но в семейството й имало обичай, че всеки претендент за зет трябвало да намери двойка от специално подбран от бащата камък, за да докаже твъдото си намерение и материалната си обезпеченост.
След предварителни преговори, когато на Дауд бил показан искрящ рубин, избран от бащата за изпитание на желаещите да получат дъщеря му, на сърцето на младия човек легнала мъка. Този скъпоценен камък бил не са-мо от най-чистата проба, но и размерът му и цветът били такива, че мините на Бадахшан не били виждали не-що подобно от хилядолетия…
Времето минавало и Дауд прехвърлил Всички
варианти, с помощта на които можел да набави парите, необходими дори само за да се опита да намери такъв камък Накрая научил от един бижутер, че има един-единствен шанс. Ако разпрати навред вест, като предложи на всеки, който намери нужния камък, не само дома си и всичко което притежава, но и четвърт от всяка пара, която той припечели до края на живота си, може би има възможност да бъде намерен такъв рубин.
Дауд разпратил такива писма. Ден след ден се разпространявала вестта за това, че се търси рубин с поразителна ценност, яркост и цветове. Към дома на тър¬говеца започнали да прииждат хора от всички страни, за да предложат нещо също толкова голямо. След три години търсене Дауд установил, че нито в арабските страни, нито в Аджим, нито в Ява, нито в Цейлон същес-твува такъв рубин, който макар и по нещо да може да се сравни с великолепието на камъка на бащата на невестата му.
Зубейда и Дауд били на границата на отчаянието. Из¬глеждало, че те никога няма да могат да се оженят, защото бащата на момичето вежливо отказвал да приеме каквото и да е, дори малко по-малко от съвършения чифт на неговия рубин.
Една вечер, когато Дауд седял в малката си градина, опитвайки се за хиляден път да измисли как да спечели Зубейда, видял, че до него стои висок изпит човек, с жезъл в ръка, с шапка на дервиш на главата и с чаша за подаяния, привързана към пояса.
– Мир вам, о, кралю мой! – казал Дауд традиционното приветствие, като станал на крака.
– Дауд Абаси, потомък на Корейш – казал странни¬кът. – Аз съм един от пазителите на съкровищата на Пророка и съм дошъл да ти помогна в твоята беда. Ти търсиш несравним рубин и аз ще ти дам такъв от съкровищата от твоето наследство, оставено за безопасност в ръцете на нашите пазители.
Дауд го погледнал и казал:
– Всички богатства, които бяха в съкровищниците на нашия дом, са изхарчени, продадени, пръснати преди столетия. Не ни е останало нищо освен името и ние дори него не ползваме от срах да не го обезчестим. Как може да съществува някакво съкровище, останало от моето наследство?
– Независимо от това съкровищата могат да съществуват именно защото не всички се оставят у дома в ръцете на хората – казал дервишът, – защото на първо място се крадат тези, за които е известно, че притежават нещо за крадене. Ако обаче този момент отсъства, крадците не знаят къде да гледат. Това е първата мярка за сигурност на пазителите.
Дауд си спомнил, че много дервиши имат репутация¬та на ексцентрични хора, затова казал:
– Кой ще остави безценни съкровища, такива като камъка на Тавил в ръцете на опърпан просяк? И кой просяк, облечен в парцали, ако му дадат такова нещо, ще се удържи да не го изхвърли или продаде и да изхарчи полученото в безумен пристъп на безумие.
Дервишът отговорил:
-Сине мой, това са именно онези мисли, които могат да се очакват от хората. Доколкото дервишите са окъсани, хората си въобразяват, че те искат дрехи. Ако чо¬век притежава рубин, хората си въобразяват, че той ще зо изхвърли, ако не е стиснат търговец. Твоите мисли са тъкмо това, което осигурява безопасност на тези съкровища.
-Тогава ме отведи там – казал Дауд, – за да мога да приключа със своите страхове и съмнения.
Дервишът вързал очите на Дауд, заповядал му да се облече като слепец и да яхне едно магаре, а след това няколко дни и нощи го водил незнайно къде. После върве¬ли пеша през планински хребет и когато накрая превръзката била свалена от очите на Дауд, той видял, че стои в съкровищница, където на каменни рафтове блестели и преливали в неизброимо количество невероятно разнообразни скъпоценни камъни. – Възможно ли е това да бъде съкровището на моите деди? Никога не съм чувал за нещо подобно даже от времената Карун ал Рашид – казал Дауд.
– Можеш да бъдеш уверен, че това е така – казал дервишът.- и освен това тази е единствената пещера, където се съхраняват скъпоценните камъни, от кои¬то можеш да избираш. Има още много такива пещери.
– И това е мое?
-Да, твое е.
– Тогава ще взема всичко това – казал Дауд, обладан от алчност при вида на тази гледка.
– Ти ще вземеш само това, за което си дошъл – казал дервишът, – защото си също толкова неподготвен за управлението на това богатство, както и твоите деди. Ако това не беше така, пазителите биха предали сък¬ровищата преди столетия.
Дауд избрал един-единствен рубин, който абсолютно съответствал на рубина на Тавил, и дервишът го откарал обратно у дома по същия начин, както го довел дотук. Дауд и Зубейда се оженили.
По този начин съкровищата на дома се връчват на истинските наследници винаги когато имат действителна нужда от тях.

На едно поле, където малки пастирчета пасели добитъка, живеела страшна и отровна змия. Веднъж свят отшелник минавал наблизо. Децата дотичали при него и извикали: "Свети отче, не минавай оттук, пази се от змията!" "Деца мои – казал светият старец, – аз не се боя от вашата змия. Знам такива молитви, които защитават от всякакво зло." След като казал това, той продължил пътя си. Змията видяла, че към нея се приближава някакъв човек, вдигнала глава, светият отец прошепнал заклинание и змията паднала в краката му. "Защо живееш, причинявайки зло на другите? – попитал светецът. – Аз ще назова пред теб свещеното име на Господ и ти ще го повтаряш, и ще се научиш да обичаш Бога. В края на краищата ти ще го видиш и желанието да причиняваш зло ще те напусне."
Минали дни, малките пастирчета забелязали, че змията престанала да хапе и започнали да я целят с камъни. Едно момче я хванало за опашката и започнало да я върти над главата си, след което няколко пъти ударил главата й в камъните. Змията загубила много кръв, оставили я, мислейки че е мъртва. През нощта тя дошла на себе си и тихо пропълзяла в дупката си, а цялото й тяло било начупено. Тя се опитвала да живее, хранейки се с листа и със сухи треви.
Веднъж през местността минал същият онзи свят отец. Той се оглеждал, търсейки змията. Децата му казали, че тя вече не е между живите, но той знаел, че тя не може да умре, преди да бъде разрешен проблемът на живота, т.е. докато не познае Бога.
Змията изпълзяла от дупката си и разказала на отшелника какво й се е случило. Светият отец възкликнал: "Какви глупости! Нужно е да си идиот, за да не знаеш как да попречиш на враговете си да се отнасят така с теб. Аз ти забраних да хапеш която и да е твар, но защо ти не изсъска към тези, които искаха да те убият, за да ги изплашиш?"

Един човек вървял по пътя към големия град. Гледа насреща си – спрял фургон.
– Не би ли ме закарал? – попитал той кочияша.
– Ще те закарам – отговорил онзи, – само че срещу заплащане.
Разбрали се. Качил се човекът във фургона и кочияшът подкарал конете. Едва тръгнали и кочияшът забелязал в полето натрупани снопове пшеница. Решил той да отмъкне някой друг сноп, но опасявайки се, да не го види някой, казал на човека:
-Аз ще ида да взема пшеница, а ти се оглеждай. Ако видиш някой, дай ми знак.
Човекът го изслушал и нищо не казал. Изтичал кочияшът до купчината, грабнал, колкото можал, и бегом назад. А човекът му дава знак, че някой го е видял. Изплашен, кочияшът хвърлил пшеницата, метнал се на капрата и подгонил конете.
Като се отдалечили от полето, той се огледал – наоколо нямало жива душа.
– Ти ме излъга – нахвърлил се той на човека. – Кой видя, че съм взел пшеницата?
– Бог видя – отговорил човекът, сочейки небето. Той вижда всичко, нищо не може да бъде скрито от него.