Чуй всички приказки

Един дзенучител изпратил главния си ученик в един хан за последно изпитание. Ученикът попитал: "Какво е това изпитание? Какво трябва да правя в този хан?"
Учителят отговорил: "Иди и просто наблюдавай всичко, което става там и после ми разкажи. Това ще реши дали ще станеш мой приемник, или не."
Ученикът отишъл в хана. Той наблюдавал всичко. Като се върнал при учителя, заразказвал: "Видях, че стопанинът на хана чисти огледалото вечер – всяка вечер, и отново го чисти сутрин. Попитах го: "Вие почистихте огледалото едва преди няколко часа, защо го чистите отново?" Стопанинът ми отговори: "Прахта се събира всеки миг, затова огледалото трябва да се чисти във всяка свободна минута. Ти винаги ще намериш на него насъбрала се прах."
И аз стигнах до извода, че вие бяхте абсолютно прав, като ме изпратихте в този хан. Същото става и с ума: той трябва да бъде почистван всяка секунда, защото всяка секунда прахта поради своята природа продължава да се събира."

Веднъж попитали Настрадин Ходжа:
– Ходжа, можеш ли да кажеш колко приятели имаш сега?
Колко са сега – отговорил Настрадин, – не мога да кажа, защото тази година реколтата беше добра, живея добре, а приятелите се познават в нужда.

Живяла някога птица, която не умеела да лети. Като пиле тя ходела по земята, макар и да знаела, че някои птици летят.
Случило се така, че по силата на ред обстоятелства тази нелетяща птица измътила яйце на летяща птица в съответното време птичето се излюпило, при това със способност да лети.
Понякога то питало своята приемна майка: "Кога ще полетя?" И вързаната към земята птица му отговаряла: "За да излетиш, трябва да бъдеш настойчиво в своя стремеж като всички птици."
Та тя не можела да предаде на покритото с пера птиче урок по летене и даже не знаела как да го избута от гнездото, за да може то да се научи.
Странното е, че самото птиче не забелязвало това. Чувството за благодарност към приемната майка не му позволявало да разбере своето положение. "Ако не беше тя – разсъждавало то само за себе си, – аз досега щях да си остана в яйцето." А понякога си казвало така: "Всеки, който е успял да ме измъти, разбира се, ще ме научи да летя. Това е само въпрос на време или може би всичко зависи от моите собствени усилия. Може би затова е необходимо да се притежава някаква висша мъдрост – няма други причини. Птицата, която ме е довела до сегашното ми състояние, в един прекрасен ден ще ме вдигне на следващото стъпало."

Веднъж един ангел не послушал Бога и бил изправен пред трона на съдията. Помолил се ангелът да му разрешат да изкупи вината си и Бог казал:
– Аз няма да те накажа, но за непослушанието си ти трябва да слезеш на земята и да ми донесеш от там най-ценното нещо.
Полетял ангелът към земята, кръжал над планини и долини, над реки и морета и все търсел най-ценното нещо. Накрая след няколко години, прелитайки над едно бойно поле, той видял как умира войник, ранен в сражение за отечеството.
– Вода, вода! – молел воинът с пресъхнали устни.
Като чул стоновете му, друг умиращ войник пропълзял до него, отворил манерката си и започнал да пои другаря си, на чието лице се появила усмивка. Когато манерката се изпразнила, ангелът я взел и я занесъл пред трона на Всевишния.
– Всемогъщи Боже – казал той, – това сигурно е най-ценното нещо на света.
– Разбира се – съгласил се Бог, – ценно е, но не е най-ценното нещо на света.
Върнал се ангелът на земята и след дълго търсене се добрал до лазарета, където умирала милосърдна сестра. Тя се грижела за болните, когато била поразена от неизлечима болест и сега й оставали преброени часове. Когато издъхнала, ангелът поел последния й дъх, зане¬съл го пред съдийския трон и казал:
– Всемогъщи Боже, това вече със сигурност е най- ценното нещо на света.
Бог се усмихнал на ангела и казал:
– Саможертвата е огромна ценност, но се върни обратно и ми донеси онова нещо, което е най-ценно на света. Върнал се ангелът на земята и този път търсил дълго, докато не забелязал ездач, промъкващ се през гората. Той бил въоръжен от главата до петите и по свирепия му вид си личало, че е злодей. Ездачът се промъквал към колибата на врага си, за да го убие. Стопаните на хижата не подозирали нищо и у дома им била запалена светлина. Злосторникът се прокраднал до прозореца, надникнал вътре и пред очите му се открила следната картина: слагайки малкия си син да спи, майка му го учела да се моли и да благодари на Бога за всички благодеяния, които той изпраща на хората. Тази сцена на¬помнила на злодея собствената му майка, която по същия начин го слагала да спи, когато бил дете, и по същия начин го учела да се моли. Сърцето на злодея омекнало, по бузите му потекли сълзи и той съжалил за ло¬шите си намерения. Ангелът поел една сълза и я занесъл на Бога.
– Милостиви Боже, разкаянието безусловно е най-ценното нещо на земята.
Бог ласкаво се усмихнал на ангела и казал:
– Сега си прав – в моите очи това е най-висшата ценност.

Настрадин Ходжа и жена му отишли на езерото да изперат бельото и килимите. Залисани в прането, не забелязали как една врана им грабнала сапуна и отлетяла. Като видяла това, жената на Настрадин завикала:
 -Дръж, хвани враната, отмъкна ни сапуна!
– Нима не Видя колко е черна тя? Ако не й трябваше да се измие, не би пипнала нашия сапун.

Веднъж Акбар насред държавен съвет заповядал да донесат Книгата на законите. На книгата стоял малък скорпион. Всички съветници прекъснали съвещанието и устремили погледи в малкото отровно насекомо, докато слугите не го унищожили. Акбар отбелязал: "И най-мъничкият злодей е в състояние да прекрати обсъждането на държавните закони."

Дърводелец-Кремък тръгнал за Ци и на завоя на пъ¬тя, до олтара на Земята, видял дъб, широк сто обхвата – толкова огромен, че зад него можело да се скрият хиляди бикове, високи като планина. На осемдесет лакътя от земята се възвисявала короната му с десетки толкова дебели клони, че всеки би стигнал за направата на лодка. Зяпачите се тълпели, все едно са на панаир, а Дърводелеца, без да спира и без да се обръща, подминал дървото.
Учениците, след като се нагледали на дъба, настигнали Дърводелеца и го попитали:
– Защо вие, Преждероденият, подминахте, без да спрете и даже не поискахте да погледнете? Ние за пръв път, откак ви следваме с брадва и секира, учителю, виждаме толкова прекрасен материал.
-Достатъчно! Замълчете! – отговорил Дърводелеца. – От него няма полза. Лодката, направена от него, ще потъне. Ковчегът и саркофагът бързо ще изгният, съдовете ще се разпаднат. Ако направиш порти или врата, от тях ще се лее сок, колоната червеи ще я проядат. Това дърво не става за строеж, негодно е за каквото и да било, затова живее толкова дълго.
Когато Дърводелеца-Кремък се върнал у дома, му се присънил дъбът от олтара.
– С какви дървета искаш да ме сравняваш? – попитал дъбът. – С тези, които отиват за украса, или с плодоносните? Ето глога и крушата, портокаловото дърво и имела. Веднага щом узреят плодовете им, ги обират, а докато ги берат, ги оскърбяват – големите клони ги чупят, малките – откъсват. Поради това, че са полезни, те страдат цял живот и загиват преждевременно, без да са доживели предвидения им от природата срок. Това се случва с всички, откак се е появил обичаят да се бру-лят плодовете. Ето защо аз отдавна се стремя да бъда безполезно. Едва не загинах, но сега постигнах своето. И това ми донесе огромна полза! Нима щях да порасна толкова високо, ако можех да послужа за нещо? Освен това ние и двамата с теб сме вещи. Нима може идна вещ да съди за другата? Не можеш ти, смъртният, безполезен човек, да разбереш безполезното дърво! Като се събудил, Дърводелеца-Кремък започнал да тълкува съня си, а учениците попитали: 
– Ако дъбът се е стремял да не донесе полза, защо тогава е пораснал до олтара?
– Не говорете! Замълчете! – отговорил Дърводелеца – Той е пораснал там, за да не го обиждат невежите Нима не биха го отсекли, ако не беше тук, до олтара на Земята? И все пак той живее дълго поради причина, различна от всички останали. Няма ли да се отдалечим от истината, измервайки го с обикновени мерки?

В един град имало съдия, който не се боял от Бога и не се срамувал от хората. В същия град имало една вдовица и тя, като идвала при него, му казвала: "Защити ме от съперника ми." Но той дълго време не искал. И след това си казал: "Макар и да не се боя от Бога и да не ме е срам от хората, тъй като тази вдовица не ме оставя на мира, ще я защитя, за да не идва повече да ми досажда."

Живял някога Юан Мен в един храм, който хората наричали параклис на свещените дървета.
Една сутрин при него дошъл чиновник, извикал го и попитал:
– Е какво? Свещените плодове узряха ли вече?
– Нито един от тези плодове никога и от никого не е наричан зелен – отговорил Юан Мен.

Това се случило с великия индийски музикант Тансен. Той живял по времето на великия цар Акбар, бил сред музикантите в императорския двор и едновременно с това несравним. Веднъж Акбар му казал: "Не си представям, че някой може да те надмине! Това изглежда немислимо. Ти си последната дума, върхът на творението. Слава на Твореца навеки! Но когато и да помисля за това, неволно възниква мисълта, че все пак ти си бил ученик на Майстор, който те е учил на майсторство. И кой знае, може би точно той те превъзхожда? Кой е този майстор? Жив ли е още? Ако е жив, може ли да го поканим в двореца?"
Тансен казал: "Да, жив е. Но как да го поканим в двореца, като той прилича на диво животно – ходи, както му скимне. Той не е човек от обществото. Като вятър е или като облак, гонен от вятъра. Нищо не го свързва със света. Той е бездомен скитник. Нещо повече – той не може да бъде помолен да изпее или да изиграе нещо, съвършено невъзможно е. Той пее само тогава, когато чувства. Танцува само тогава, когато чувства. Можеш само да се приближиш до него, да чакаш и да наблюдаваш." Акбар бил така заинтригуван, че изпаднал във възторг: "А! Майсторът му е жив! Заради това си струва да се отиде."
Майсторът бил странстващ факир. Наричали го Харидас. Тансен изпратил пратеници, които да установят местонахождението му. Намерили го в колиба на брега на река Джумни. И Акбар с Тансен отишли до го послушат. Местните жителите им казали, че той пее и танцува около три часа през нощта, но по цял ден стои тихо-тихо като мишка. И посред нощ Акбар и Тансен като крадци се притаили зад колибата, защото, ако той узнаел за тях, нямало да пее и танцува.
Ето че Харидас започнал да пее, а след това и да танцува. Акбар бил като хипнотизирай – не можел да произнесе и дума, защото не можело да бъде оценено това, което виждал. Акбар само плачел – без прекъсване. Като си тръгнали обратно, той вървял в гробно мълчание. Само сълзите продължавали да се стичат от очите му. Когато стигнали до двореца, той още на стълбите ка¬зал на Тансен: "Мислех си, че никой не може да те надмине. Мислех си, че ти си нещо удивително, уникално, но сега, прости ми, съм длъжен да кажа, че ти не можеш да се мериш и на малкия пръст на Майстора си! Но защо?"
И Тансен отговорил: "Няма нищо по-просто – аз пея и танцувам за пари, престиж, власт, уважение. Моята музика засега е средство за постигане на някакъв завършек, резултат. Аз пея, за да получа, а Майсторът пее, защото е получил нещо. И в това е разликата. Той пее само тогава, когато почувства отвътре, само тогава се ражда песен, само тогава. Това е като резултат. Когато той е изпълнен с божественото и не може да побе¬ре повече – само тогава пее. Пеенето е резултат, завършек сам по себе си. Той празнува!"