Чуй всички приказки

На един глупак му се загубило магарето. Излязъл стопанинът на пътя и попитал един пътник:
– Не си ли виждал в планината моето живо същество?
– Какво е това живо същество и как се казва?
– А, как се казва, не знам.
-Дълъг е пътят, много и всякакви същества ходят по него, не знам за кого говориш – казал пътникът и заминал.
Когото и да питал глупакът, всички отговаряли така. Тогава той решил, след като не може да назове своето животно, поне да се опита да го изобрази. Взел в една ръка малко сено, а в другата – магарешки изпражнения и спрял следващия пътник.
– Кое животно яде това – показал глупакът сеното, – а това оставя след себе си? – и посочил изпражненията.
– Магарето – последвал отговор.
– Правилно, правилно, не си ли виждал магаре в еди си какъв цвят?
– Видях, ето там – посочил пътникът планините.
Така глупакът намерил своето магаре.

Някога един човек тежко се разболял. Изкусен лекар го прегледал и казал, че му е необходимо редовно да изяжда месото на един фазан и само така може да се отърве от болестта.
Човекът си купил от пазара един фазан, изял го и повече не повторил.
След известно време лекарят го видял и попитал: "Мина ли ти болестта?" Болният отговорил: "Миналия път ти, докторе, ми заръча да ям редовно месото на един фазан. Този фазан, който ядох, вече свърши, а аз не смея да ям повече."

Ян Хой казал на Конфуций:
– Веднъж пресичах дълбокия поток Шаншен и лодкарят управляваше лодката като всемогъщ Бог. Аз го попитах:
– Може ли човек да се научи да управлява лодка?
Може – отговорил той. – Това може да направи добър плувец, а ако той е и гмуркач, тогава може да се научи да управлява лодка даже без да я е виждал. Аз попитах как, но той не пожела да говори с мен. Позволете да попитам какво означава това?
– Когато лодкарят е казал, че на изкуството му може лесно да се научи добър плувец, той е имал предвид, че такъв плувец забравя за водата – отговорил Конфуций – А когато е казал, че гмуркачът може да научи изкуството му даже без да вижда лодката, той е говорил за това, че за такъв човек водната бездна е все едно суша и да се преобърне в лодката, е все едно да падне от каруца. Пред него даже да се преобръща и превърта как-во ли не, това няма да наруши спокойствието му. Каквото и да се случи с него, той ще е безметежен!
В игра, в която се залагат камъчета, ти ще си ловък. В игра, в която залагат злато, ще си загубиш главата. Изкуството във всички случаи е едно и също, но вниманието ще се прехвърли върху външни неща. Този, който е невнимателен към външното, не е изкусен във вътрешното.

Веднъж един кораб попаднал в буря и се разбил в скалите на необитаем остров. Тези, които се спасили, започнали нов живот, тъй като при корабокрушението паметта на всички била нарушена, което се проявявало и в това, че те забравили думите на молитвата.
След няколко години на острова дошли християнски мисионери. Като разпитали обитателите на острова за живота, който водят, те ги научили да се молят правилно. И когато мисионерите напуснали този остров, след известно време забелязали, че хората от острова ги следват, ходейки по водата. Оказало се, че те пак са забравили думите на молитвата и искат отново да ги научат. Мисионерите, като видели такова явление, като ходене по водата, отговорили: "Молете се, както сте се молили преди ние да дойдем. Вероятно така сте по-близо до Бога."

Веднъж при някакъв съдебен чиновник с жалба дошло едно куче. Чиновникът бил много удивен и попитал:
– Как така куче може да подава жалба?
Кучето казало:
– Господин чиновник! Аз дълго скитах и много огладнявах. Затова отидох в един дом и помолих за храна, съблюдавайки при това правилата и церемониите, полагащи се на едно куче. Стопанинът на дома обаче не само че не ми даде храна, но и ме наби.
Като чул това чиновникът възкликнал:
– Аха, оказва се, че има церемонии, полагащи се на кучетата при просия! Я ми разкажи за тях.
Кучето казало:
– Когато ние, кучетата, просим храна, е необходимо да съблюдаваме определени правила. Трябва да протягаме предните си лапи така, че те да се намират на прага на дола, но задните и опашката задължително трябва да остават отвън. Аз постъпих именно така. Защо ме биха?
Като изслушал кучето, чиновникът възкликнал:
– Намерете този човек! Трябва да я видим тази работа!
Човекът, който набил кучето, веднага си признал на разпита и по този начин вината му била установена. Чиновникът попитал кучето:
– Как искаш да бъде наказан този, който те наби?
Кучето казало:
– Искам, господин съдия, за наказание да направите този човек богаташ.
Съдията се разсмял:
– За да го накажа, искаш от мен да го направя богаташ – няма ли да се отърве твърде леко?
Кучето възразило:
– Искам да ви информирам, господин съдия, че преди да стана куче, бях богаташ. Но тъй като тогава бях нехуманно, тъпо, алчно и злобно, затова и се преродих в образа на куче и бях подложен на безбройни мъчения: пазех къщата, ядях остатъците, търпях побоите и редица страдания. Затова моля за наказание да направите този човек богаташ.

Поради ред обстоятелства Настрадин Ходжа се оказал веднъж в залата за аудиенции на владетеля на Персия.
Шахиншахът бил обкръжен от своята користна аристокрация, от управителите на провинциите, от придворни и храненици от всякакъв вид. Всеки се стараел да излезе напред, за да го назначат за предводител на мисията, която скоро трябвало да замине за Индия.
Владетелят вече започвал да губи търпение. Оглеждал отгоре цялата тази досадна тълпа, наум призовавал небето да му изпрати помощ свише и разрешение на този проблем – кого да избере. Погледът му се спрял на Настрадин Ходжа.
– Ето кой ще бъде посланик – провъзгласил той. – А сега ме оставете на мира.
Дали на Настрадин богати дрехи, голям сандък с рубини, брилянти, изумруди, връчили му безценни произведения на изкуството: всичко това било дар от шахинша-ха за великия крал.
Но придворните не можели да се примирят с това решение на своя владетел. Обединили се и решили да направят всичко, за да погубят Настрадин. Първо нахлули в жилището му и откраднали скъпоценностите, като ги поделили помежду си, а вместо тях в сандъците сложили
пръст, за да тежат. След това дошли при Настрадин, решени да разбият мисията, да го въвлекат в неприятности и да го дискредитират.
– Поздравяваме те, о, велики Настрадин – казали те. – И бихме могли да ти дадем няколко съвета, тъй като неведнъж сме изпълнявали дипломатически мисии.
– Бих бил благодарен, ако ми ги кажете – отговорил Настрадин.
– Добре – казал главатарят на интригантите. – Първото, което се иска от теб, е да бъдеш смирен, за да покажеш колко си скромен. Следователно не трябва да¬же да показваш, че си важна персона. Когато пристигнеш в Индия, посети колкото се може повече джамии и събирай пари за себе си. Второ, трябва да спазваш придворния етикет на страната, в която си изпратен. Това означава, че си длъжен да назоваваш великия крал Пълна луна.
– Но нали това е титла на владетеля на Персия?
– Само че не и в Индия.
И така, Настрадин тръгнал на път. Владетелят на Персия му казал на прощаване:
– Бъди внимателен, Настрадин. Придържай си към етикета, тъй като кралят е могъщ владетел и ние трябва да му направим съответното впечатление, без при това да го оскърбим.
– Добре съм подготвен, ваше величество – казал Настрадин.
Щом стъпил на територията на Индия, веднага влязъл в джамия и се изкачил на катедрата.
– О, хора! – извикал той. – Гледайте на мен като на представител на сянката на Аллах на земята, който представлява оста на тази земя! Вадете паричките, защото аз ще ги събирам.
Той повтарял това във всяка джамия, която успявал да намери по пътя си от Белуджистан до величествения Делхи.
Събрал много пари. Съветниците му казвали:
– Прави с тях, каквото искаш. Защото това е резултат на интуитивния ръст и талант, а щом е така, използвай ги за собствени нужди.
Всичко, което искали да постигнат те, било Ходжа да изглежда нелепо, събирайки пари по такъв безсрамен начин.
– Светците трябва да живеят само от плодовете на воята святост – призовавал Настрадин от джамия на джамия. – Аз не придавам никакво значение на парите и не очаквам нищо от тях. За вас парите са това, което трябва да се къта и трупа, след като сте се сдобили с тях. Вие можете да ги размените за материални неща.
За мен те са част от механизма. Аз съм представител на интуитивния ръст – възнаграден и заплатен.
И така, ние всички знаем, доброто често произтича от явно зло, и обратното. Тези, които си мислели, че Настрадин пълни собствения си джоб, не давали пари. По някаква причина техните дела не вървели блестящо. Тези, които били смятани за доверчиви и лековерни и които му давали пари, по неведоми пътища ставали по-бо¬гати. Но да се върнем на нашия разказ.
Седейки на величествен трон в Делхи, владетелят слушал вестите за придвижването на персийския посланик, които всеки ден неговите придворни му носели. В началото той нищо не разбирал от тях. Тогава свикал съвет.
– Уважаеми – казал той, – този Настрадин трябва наистина да е свят или го направлява Божествената сила. Чували ли сте някога за някой друг, който да се при¬държа към принципа, че човек не трябва да се стреми към парите без благовидна причина, така че мотивите му да не бъдат изтълкувани неправилно?
– Никога да не намалее твоята сянка, о безкрайно продължение на мъдростта – отговорили сановниците. – Съгласни сме с теб. След като в Персия има такива хора, трябва да бъдем нащрек, защото тяхната морална власт над нашето материалистично мироздание е очевидна.
След това от Персия пристигнал пратеник със секретно писмо, в което шпионите на могола докладвали следното: "Настрадин Ходжа е човек, който не заема никакво положение в Персия. Той беше избран за посланик абсолютно случайно. Не можем да разберем защо шахиншахът не беше по-придирчив."
Моголът свикал съвет:
– Несравними са птиците на рая! – казал им той. Ето каква мисъл се прояви в мен. Персийският владетел наслука е избрал човек, който трябва да представлява цялата нация. Това може да означава следното. Той е толкова уверен в качествата на народа си, че за него всеки човек е достатъчно добър, за да изпълни деликатната задача на посланик пред величествения двор на Делхи. Това сочи за степента на съвършенството, за изумителната безпогрешност на интуитивната сила, която е развита сред тях. Ние трябва да преразгледаме нашето желание да нахлуем в Персия, защото такъв народ с лекота ще погълне армията ни. Тяхното общество е поставено на основа, много различна от нашата.
– Прав си, о, най-велики пазителю на границите! -завикали индийските велможи.
Накрая Настрадин пристигнал в Делхи. Той пътувал, яздейки своето старо магаре, обкръжен от ескорт, натоварен с чувалите с пари, които събрал по пътя си. Владетелят, заедно с велможите си, го очаквал. Залата за прием на посланици така била направена, че входът й бил нисък. Затова посланиците винаги трябвало да слязат от конете си и да влязат пеша, създавайки впечатление на посетители. Само равен можел да се появи в присъствието на владетеля, яздейки.
Никога нито един посланик не бил пристигал на магаре и затова никой и нищо не можело да спре Настрадин да мине в лек тръс през вратата, директно към висо¬чайшето възвишение.
Великият могол и придворната му аристокрация се спогледали многозначително.
Настрадин весело слязъл от магарето, обръщайки се към владетеля, го нарекъл Пълна луна и заповядал да донесат сандъците със скъпоценности.
Когато ги отворили и намерили пръстта, всички за момент се вцепенили.
"По-добре да не казвам нищо – помислил си Настра¬дин, – защото каквото и да кажа, това няма да облекчи положението."
И той не произнесъл нито дума. Кралят прошепнал на везира си: "Какво означава това? Какво е това оскърбление към височайшето величие?"
Тъй като не бил в състояние да повярва на това, Ве¬зирът започнал трескаво да мисли. След това представил следното обяснение.
-Това е символичен акт, ваше присъствие – измънкал той. – Посланикът иска да каже, че ви признава за господар на земята. Нима той не ви нарече Пълна луна?
Кралят омекнал.
– Ние сме удовлетворени от това, което ни предлага шахиншахът, защото не се нуждаем от богатство, и оце¬няваме метафизичния фин смисъл на посланието.
– Беше ми заповядано да предам – казал Настрадин, спомняйки си "неотменимата фраза при предаване на дара", която му казали интригантите на Персия, – че това е всичко, което имаме за ваше величество.
-Това означава, че Персия няма да ни отстъпи нито педя от своята земя – прошепнал на краля тълкувателят на знамения.
-Кажи на господаря си, че сме разбрали – усмихнал се владетелят на Индия. – Но има още един въпрос. Ако аз съм Пълна луна, то кой е тогава владетелят на Персия?
– Новата луна – машинално отговорил Настрадин.
– Пълната луна е по-зряла и дава повече светлина от Новата луна, която е по-млада – прошепнал придворният астролог.
– Удовлетворени сме – казал възхитеният индиец. Можеш да се върнеш в Персия и да кажеш на Новата луна, че Пълната луна го приветства.
Персийските шпиони в Делхийския двор веднага изпратили на шахиншаха пълен отчет за тази размяна на думи. Те добавили, че великият владетел е силно впечатлен от визитата и се бои да планира война срещу Персия заради действията на Настрадин.
Когато Ходжа се върнал у дома, шахиншахът го приел пред целия двор:
-Аз съм повече от доволен, приятелю Настрадин -казал той, – от резултатите на твоите необичайни методи. Нашата страна е спасена, а това означава, че повече няма да се налага да се отчитаме за скъпоцен¬ностите или да събираме пари в джамиите. Отсега на¬татък всички ще те знаят с особената титла Сафир – Емисар.
– Но, ваше величество – прошепнал везирът, – този човек е виновен в измяна, ако не и повече! Ние имаме очевидно свидетелство, че той е използвал една от ваши¬те титли при императора на Индия, нарушавайки лоялността, и е навлякъл лоша слава на един от вашите атрибути.
– Да – проехтял шахиншахът, – истина казват мъдреците, че във всяко съвършенство има несъвършенство. Настрадин, защо си ме нарекъл Нова луна?
– Не знаех правилата на дипломатическия етикет – казал Настрадин, – но добре знам, че когато пълната луна започне да намалява, новата луна продължава да рас¬те и великите победи са все още пред нея.
Настроението на владетеля се променило.
– Дръжте Анвар, великия везир – изревал той. – Ходжа! Предлагам ти да заемеш поста на велик везир!
Какво?! – възкликнал Настрадин. – Как бих могъл да приема предложението ви, след като видях какво се случи с моя предшественик?

Майстор на дзен се славел сред съседите си с пребедния си живот. Недалеко от него живеело красиво момиче, чиито родители държали бакалия. Изведнъж родителите установили, че дъщеря им е бременна.
Те много се разсърдили. Дъщерята не желаела да назове виновника, но се уморила от разпитите и накрая назовала името на Майстора на дзен. Кипнали от ярост, родителите се отправили при Майстора.
– Нима? – само произнесъл той.
Когато детето се родило, го донесли на Майстора. Той Вече се бил лишил от репутацията си, но това не го безпокояло. С голямо старание се заел да се грижи за детето. Млякото и всички необходимо за бебето набавял от съседите.
След година младата майка не могла да търпи повече и признала на родителите си, че баща на детето е млад човек, който работел на рибния пазар. Майката и бащата се юрнали при Майстора да го молят за прошка. Дълго се извинявали и го помолили да им върне детето.
Майсторът се съгласил. Връщайки детето, само казал:
-Нима?

Цар Хуан Гун четял книга в двореца си, а на входа му майсторът колар Бян правел колело. Като оставил настрана чука и длетото, майсторът влязъл в залата и попитал:
– Осмелявам се да полюбопитствам какво чете господарят.
-Думите на мъдреците-отговорил Хуан Гун.
– А тези мъдреци живи ли са? – попитал майсторът.
– Не, умрели са отдавна.
– Значи това, което чете господарят, е всичко на
всичко обвивката на душите на древните хора.
– Как смееш ти, нищожен майстор колар, да разсъждаваш за книга, която чета аз – единственият сред хората? Ако имаш какво да кажеш, говори, ако не – ще се простиш с живота си на мига!
Вашият слуга съди за това по своята работа – отговорил коларят. – Ако работя, без да бързам, не срещам трудности, но колелото, което се получава, не е трайно. Ако бързам твърде много, ми е трудно и колелото не пасва. Ако обаче нито бързам, нито се бавя, тогава ръцете ми все едно сами правят всичко необходимо, а сърцето им откликва. Това не мога да го обясня с думи. Тук има някаква тайна, но аз не мога да я предам даже на собствения си син, а и той не би могъл да я вземе от мен. Ето защо, след като съм работил седем десетилетия и съм доживял дълбока старост, аз все още майсторя колела. Сигурно и древните хора са умрели, без да разкрият своята тайна. Излиза, че това, което господарят чете, е обвивката на душите на древните хора.

Веднъж Настрадин Ходжа работел в градината. Приближил се някакъв юноша.
– Кажете ми къде се намира домът на Настрадин Ходжа? – попитал той.
-Хей онзи отляво – казал Ходжа. Скоро юношата се Върнал и казал:
– ОказВа се, че вие сте Настрадин Ходжа! -Да, така е.
– Защо не ми казахте по-рано?
-Ти не търсеше мен, а дома ми – отговорил Настрадин.

Веднъж на Настрадин Ходжа му се присънило, че му дават девет монети и той започнал да спори: "Дайте ми поне десет."
В този момент се събудил и видял, че дланта му е празна. Той незабавно затворил очи и като протегнал ръка казал: "Добре, дайте девет!"