Чуй всички приказки

народна

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много.
Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът,
там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:
–
–
– Кумче Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.
– Идвам, Кума Лисо, идвам – рекъл Ежко. – Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да
не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.
– Ех, и ти, Ежко! – засмяла се лисицата. – От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш.
Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда.
А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?
Ежко Бежко се усмихнал:
– Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.
– Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.
Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде.
Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж – щрак – лисицата попаднала в капана.
Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:
– Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!
– Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи с товари и сега от мен да искаш? Аз само трички си знам
и ги пазя за черни дни.
Лисицата приплакала:
– Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.
Таралежът въздъхнал:
– Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари
няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за в къщи.
Другото е близо до ума.
Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла.
Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:
– А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана.
Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.
Отворил капана, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай
лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето,
тя скочила и взела да му се подсмива:
– Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!
– Ах, ти, пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! – заканил се дядо поп.
Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:
– Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.
– Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам
се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?
– Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.
Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата – щрак! – право в капана попаднала:
– Ох, кумче ежче, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.
– Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш,
че само три лъжи зная, а ти ги имаш с товари. Какво ще стане с мен, кога изпадна в неволя?
– Моля ти се, Еженце, братченце, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.
Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:
– Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво,
ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави
навън – на стълбището или пред вратата – и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере.
Ти тогава бягай из стълбите надолу и се оправяй.
Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:
– Сега вече няма да ми избягаш!
Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже
и я хвърлил в колата. Вечерта отишъл в къщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и
влязъл в къщи да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала – преструвала се на умряла.
Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.
Излязъл дядо поп и що да види – от лисицата нямало ни следа.
– Пак ме надхитри пущината! – простенал попът. – Ама тя ще ми падне и друг път!
Ще има да си плаща за тия лъжи!
След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах,
никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо?
Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров.
Лисицата се поизсилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът!
И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:
– Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!
– Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! – рекла лисицата.
– Е, щом е така – рекъл Ежко Бежко, – ела поне да се опростим.
Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.
Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната.
И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се
да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала,
попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа.
– Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке – викал попът. – Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш
най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!
– О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! – извикала лисицата и се скрила в гората.
Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът,
прави се на кълбо и лисицата го подминава.

народна

Едно коте додявало много на стопанина си и веднъж той го занесъл и оставил в гората.
Там го намерил лъвът. Той разгледал котето от всички страни, почудил му се, па рекъл:

— Ти приличаш и може да си от нашия род, но защо си такова дребно?
— Аз дето живеех, и ти там да живееш, няма да можеш да пораснеш и толкова! — измяукало котето.
— Ами при кои живееше досега? Как се казват и много ли са силни? — питал лъвът. — Ако можеш,
намери ми някого от тях, та да се преборя с него и да видя дали ще бъде по-силен от мене.

Тогава котето разказало на лъва за човеците: те ходят на два крака, имат две ръце и с тях вършат
всякаква работа. Казват се човеци, не са много силни, но с разума и хитростта си надвиват и на
най-силните животни на света.
— Ако искаш, върви след мене, да намерим някого от тях и да се преборите — рекло котето.
Лъвът се съгласил. Тръгнал подир котето. Вървели така из гората, докато намерили един човек,
който сечал дърва.
— Ето го! Този е един от ония, за които ти разказвах — казало котето.
Лъвът отишъл при човека и след „Добър ден“ и „Живо-здраво“, рекъл му:
— Приятелю, хайде да се поборим с тебе!

Човекът, още като видял лъва, се уплашил, а като чул и думите му, целият се разтреперил.
Но като помислил малко, рекъл в себе си: „Смелост! Ако умра, да умра юнашки, а не бабешки!“ — и както
бил на дървото, викнал на лъва:
— Бива, лъвчо, да се преборим с тебе, но я ме виж! Аз дойдох тук с дърварски дрехи, та ти ще
трябва да ме почакаш малко, докато ида в село и облека дрехите си за борба.
— Добре, ще чакам! — рекъл лъвът и седнал до едно голямо дърво.
Сега човекът добил по-голяма смелост и рекъл:
— Аз се боя, че ти няма да ме чакаш. За да не ида до селото напразно и се обличам в дрехите
за борба, ще те вържа за дървото, да не избягаш!
Лъвът, склонил на това. Човекът го вързал добре, па отсякъл един хубав прът и рекъл:
— Ха сега да ти кажа как се боря!
Па захванал да го повива с пръта по гърба, докато лъвът скъсал въжето и хукнал да бяга, та потрошил
младата гора. Бягало подир лъва и котето и се спрели чак накрай гората. Лъвът едва дишал и изръмжал
на котето:
— Наистина, че били много лоши твоите господари! Ако бях аз на твое място, то нямаше да мога да
живея и да порасна колкото тебе! А сега да бягаме, побратиме, в друга и далечна гора, защото не се
живее близо до тия лоши човеци!

Така лъвът се преселил да живее в далечни гори, където трудно го намират хората. А котенцето,
привикнало да живее на топло около огнището, да си хапва от господарската гозба, изоставило лъва и
се върнало при хората.

народна

Веднъж косът го викнали да реже на лозето, а той рекъл:
– Не мога, сега ще правя гнездо!
После дошло време да копаят лозето. Тръгнали копачите и пак повикали коса:
– Хайде, косе, да копаем лозята!
– Чакай, че имам работа, сега нося яйца!
Дошло време да пръскат, викали го да пръска, а той рекъл:
– Не мога, сега мътя.
Когато дошло време за връзване, рекли му:
– Хайде, косе, да идем да връзваме!
Той рекъл:
– Измътих и сега си храня малките.
– Хайде, косе, да идем да плевим! – рекли лозарите след време.
Косът рекъл:
– Чакайте, че още са малки пилетата, не искам да ги оставя, да не загинат.
Дошло време да се бере гроздето.
– Хайде, косе, да берем грозде! – извикали му лозарите на шега.
Косът рекъл:
– Ей сега, ей сега! Чакайте да събера и викна децата, та и те да помагат да берем!
Но лозарите му казали:
– Почакай, косе, почакай ти сега.

Народната мъдрост гласи: Който не работи, не трябва да яде.

народна

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
– Кой каквото прави – на себе си го прави!

Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
– Знам, че туй, дето го приказваш – за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато
минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне – сложила
отрова в тестото.

Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща.
Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
– Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
– Земи я – рекла, – топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал.
Излезнал от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийския син,
яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.

– Хей, дядо – поспрял коня си чорбаджийският син, – ти като ходиш по просия, не може да
не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината,
нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
– Да ти дам, сине – рекъл старецът и извадил питката от торбата. – Отчупи си половината.
Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
– Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга – нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.

Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл,
той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
– Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
– Нищо – отвърнал болният, – само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
– Кой ти я даде?
– Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
– Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави – на себе си го прави,
вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!
И захванала да си удря главата с два юмрука.

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща.
От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде
сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се
излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.

Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите.
Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом.
Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един
стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.

Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се
чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една
дървена къщурка, покрита с мъх.

Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал.
На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да
седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва.
Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на
време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.

По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана, и почна
да ръмжи сърдито:

– Що щеш в моя дом?

Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва
защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.

– Ами туй нещо – попита тя – какво е?

И посочи с лапа къделята.

– Коноп – отвърна Марийка.

– Откъде го вземате?

– Сеем го.

– Как го сеете?

Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.

– Ей как го сеем! – рече тя.

– Сетне? – попита мечката.

– Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…

– Как го решите? – прекъсна я мечката.

Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.

Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:

– Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора,
има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората.
За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!

Марийка посегнала към най-малката, но мечката й даде най-голямата.

– Отвори я! – рече тя, – когато си идеш у дома.

Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в
господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила.
И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед,
но вместо мед извади шепа жълтици. Премаля от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко,
каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.

Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е
спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.

– И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се
вкъщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.
Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до
къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.

– Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.

Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно
столче и протегна ръка. Тъкмо вдигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:

– Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?

Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх.
Сви се в къта и почна да мига.

Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби,
сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.

Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:

– Туй какво е?

– Вълна – отвърна Иванка.

– Откъде я имате?

– Стрижем я – троснато каза Иванка.

– Как я стрижете?

Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката
и – щврък! – отряза половината.

– Ей как я стрижем! – извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните
си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата
на Марийка.

– Олелеее! – писна Иванка.

– Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!

Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.

– Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!

Мечката сне от полицата оная делва, която беше здраво захлупена, и я търкулна към Иванка.
Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.

Вкъщи майка й захълца от радост:

– Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!

И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори
похлупака на делвата. Но от вътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени.
Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха,
че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

Аз детето

В деня, в който евреите празнували Пасха, Исус Христос събрал своите дванадесет ученици и им казал,
че скоро ще си отиде от този свят. Изряелтаните са щели да го хванат и да го убият и той е трябвало да
умре заради, всички които го обичат. Хората през целия си живот извършвали грехове и по собствена
воля ще ги поеме върху себе си: ”Нека аз да понеса наказание за всички хорски грехове.”, рекъл им.
Учениците не могли да повярват на ушите си, а един от тях – Иуда – бил особено объркан тази вечер.
Той не можел да разбере защо Божия син не може да стане цар и в същия ден обещал срещу награда на
фарисеите и свещениците да им помогне в залавянето на Исус. Иуда не предполагал, че Исус знае за
неговото деяние. В стаята била сложена маса, на която имало блюдо с пасхално агне, хляб и кана с вино.
По време на вечерята Учителят взел хляба, благословил го, разчупил го и го раздал на учениците.
“Вземете, яжте това е моето тяло!”. После вдигнал чаша с вино и казал: “Пийте. Това е моята кръв,
която се пролива за прощение на греховете. Това правете за мой спомен”. Всички ученици включително и
Иуда си взели от хляба и виното. Тогава Исус казал, че знае кой ще го предаде и той е негов ученик.
Учениците не искали да повярват на думите. “Ще ме предаде този, който си натопи залъка в блюдото.”
След като го изрекъл Иуда си натопил залъка, но никой не помислил, че това е той. След известно време
Иуда попитал учителя не е ли той. Исус кротко му отговорил:
“Ти сам го каза, направи така, както си намислил.” Тогава разгневен Иуда напуснал стаята, а неговите
събратя си помислили, че има да свърши нещо.
След вечерята Исус отишъл с учениците си в Гетсиманската градина, където се отдал на молитва,
за да издържи на тежките мъки и страдания, които трябвало да изтърпи.
Минало се време и Иуда се появил водейки със себе си войници. Когато влезли в градината войниците
казали, че търсят Исус от Назарет. Иуда целунал Иисус, чрез което показал на войниците кой е Исус от
Назарет, както се били разбрали предварително. Исус бил предаден. Стоял спокойно, докато войниците
го връзвали. През това време учениците се разбягали, като разбрали, че и тях може да ги арестуват.
Войниците повели Учителя към къщата на правосвещеника Каиафа, където били събрани книжници,
фарисеи и иудеи. Там му се присмивали и били жестоко. Не след дълго го завели в дома на Пилат,
римския управител на Израил. Тълпата крещяла: “Исус трябва да умре!Той не е наш цар! Разпънете го на
кръст!” Пилат не искал да мърси ръцете си с невинна кръв и дал решението за съдбата на Исус в ръцете
на разбунтувалия се народ. Божия син мълчал, защото знаел, че трябвало да изкупи греховете на хората.
Обявили смъртната присъда на Христос и сложили на главата му трънен венец, а на раменете мръсен плащ.
Той сам трябвало да занесе кръста на Голгота. След като го разпнали макар да е било през деня, се
спуснал мрак и всичко се обвило в тъмнина. По този начин Господ съобщавал на всички хора, че
неговия син е разпнат на кръст. След като казва последните си думи “Свърши се”, Исус издъхнал.
Разтреперила се земята и завесата в храма се разкъсала на две. Тълпата се разбягала.
А римските войници, стреснати започнали да говорят, че това наистина е Сина божий.
Само приятелите на Исуса свалили тялото и го положили в гроб зад голям камък в Гетсиманската градина.
На третия ден в неделя ангел слязат на земята и поместил камъка и станало чудо: Иисус Христос Възкръснал!
Той отново бил жив.

народна

Хитър Петър отишъл на гости, но не си облякъл нови дрехи, както подобава на гостенин,
а отишъл със стари и изпокъсани дрехи. Никой и не го погледнал. Той постоял, почудил се,
па отишъл в къщи, та се облякъл хубаво и пак дошъл.

Посрещнали го стопаните, сложили го на лично място на трапезата. Поднесли му кафе:

• Ха, заповядай, Петре, добре си ни дошъл! – канили го те.

Хитър Петър взел кафето и почнал да го сипва на дрехите си.

Тия рекли:

• Ама защо така бре, Петре!
• Па защото вие направихте чест на дрехите ми, а не на мене.

Мито Павлов

Мнозина завиждали на Хитър Петър за това, че БОГ го бил надарил с голяма мъдрост.
Те търсели всякакъв удобен случай да злепоставят и посрамят прочутия мъдрец.
Един мразовит зимен ден Хитър Петър се връщал от пазар. Снежната виелица го принуждавала да бърза.
С двете си ръце придържал новия си калпак, за да не му го отнесе ураганният леден вятър.
Ето, че го настигнал селския чорбаджия, яхнал охранен жребец. Като съзрял Хитър Петър, изсъскал злобно:
„Я го виж ахмака му с ахмак, нахлупил нов мек калпак на коравата си тиква!“
Като дочул тропота на чорбаджийския кон, Хитър Петър отскочил крачка встрани от пъртината,
за да му направи път. В този момент силен порив на вятъра грабнал новия калпак от главата му и го
вдигнал високо в облаците. Като видял това завистливия чорбаджия, сърцето му се препълнило с
злорадство и той ехидно се провикнал:
– Е-е-е, хитрецо набеден, защо не надхитриш вятъра с вятърничавия си ум, та да ти върне новичкия
калпак върху глупавичката ти омразна главица?
Хитър Петър кротко му отвърнал:

• О-о, чорбаджи, голям късмет имаш.
  Очите на завистливия чорбаджия се разширили от алчност и той процедил през зъби:
• И-и-и какъв късмет съм имал, глупако?
  Хитър Петър, като го измерил с проницателния си поглед, тихо рекъл:
• Никой досега не беше видял как Милостивия Господ взема новия ми калпак за да го напълни с ум и разум.
  Ти го видя и това означава, че ще придобиеш голямо благополучие.
  В алчния поглед на завистливият чорбаджия засвяткали лукави пламъчета.
  Той шибнал припряно коня и бързо се изгубил от погледа на Хитър Петър, който тихичко си казал:
  „Хвана се подлецът“. Извадил стария си калпак от торбата, сложил го на умната си глава и търпеливо зачакал.
  През това време алчният чорбаджия скроил коварен замисъл и побързал да го изпълни.
  По един страничен път незабелязано лудо препуснал коня обратно към пазара от където Хитър Петър
  си бил купил новия калпак. Бързо открил продавача на калпаци, грабнал нетърпеливо един калпак и като
  казал на продавача, че ще му заплати калпака утре, алчният чорбаджия препуснал обратно към мястото,
  където Хитър Петър всеки момент щял да получи пълен калпак със ум и разум. Като пристигнал,
  коварният завистник незабелязано пъхнал новия калпак между клоните на една върба и като се престорил,
  че се връща от към селото, приближил се към Хитър Петър и с присторен глас му рекъл:
• Комшо, дожаля ми за теб! Като се прибирах вкъщи, случайно видях твоя нов калпак,
  пълен с ум и разум в клоните на голямата върба при Моминския кладенец.
  От начало не ми се щеше да се върна да ти кажа, че вятърът ти е закачил мъдрия калпак на върбата,
  но като си посръбвах топла ракийка край огъня, нещо ме жегна под лъжичката и си рекох:
  Комшията Петър сега мръзне на ледения вятър, а пък аз се грея до огъня.
  Нали е казано да не правиш на другите това което не искаш на теб да се прави.
  Бързо скочих, яхнах доброто и послушно конче и ето че идем да ти кажем да си прибереш
  скъпоценния калпак. Хитър Петър се подсмихнал под мустак и кротко Отвърнал:
• Брей-й-й, къде ми бил паднал калпакът! Чудя се защо толкова се бави! Щях да чакам…
  Благодаря ти за добрината, чорбаджи. Дано Господ да ти се отплати за тази твоя грижа за мен.
  След това Хитър Петър забързал към голямата върба, взел новия калпак и се запътил доволен към къщи.
  Алчният и завистлив чорбаджия се подсмихнал ехидно и зачакал да падне от небето пълния с ум и
  разум калпак, та никога повече този набеден хитрец, дето му викат Хитър Петър,
  да не може да го посрамва пред хората. чакал, чакал, докато се превърнал на черен камък.

Народна приказка

Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето.
От всички страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и
да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости вино, разредено с
малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците не са много придирчиви, започнал да
им поднася вода, зачервена с малко вино. За една-две години той събрал цяла торбичка с жълтици,
затворил кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият кръчмар си купил една
маймунка – да му весели децата, качил се на кораба и потеглил. На обяд той се разположил в корабната
гостилница и се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като свършил яденето,
ситият човек се изтегнал на палубата да подремне малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците,
извадил торбичката от пазвата си и я мушнал под главата си – на сигурно място. Маймунката стояла
клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна и щом видяла, че господарят й скрил
торбичката под главата си, с нетърпение зачакала, додето заспи.

Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала торбичката изпод главата му,
бръкнала вътре и изкарала една жълтица. Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала,
че не е за ядене, ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я хвърлила в морето.

Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал втрещен торбичката, която бавно
потъвала във водата. Захванал да се удря с юмруци по главата.

– Защо ми трябваше тая проклета маймуна!

– Приятелю, не се съкрушавай – обадил се зад гърба му един селянин, който често пъти се отбивал
в кръчмата на хитреца, – тия жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.

                                 
                                       от Ханс Кристиян Андерсен


    (*) по времето, когато е писана приказката (1845 г.), серният кибрит е

    Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това

беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая
тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси
крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но
каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова
големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като
две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият
го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се родели
деца.

    И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха

сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени
клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо
от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и
изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса
коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички
прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска,
нали бе навръх нова година; за това мислеше тя.

    Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към

улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й
беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала
никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я
бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът
свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и
парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една
клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да
я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше
тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя
заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи
пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба;
огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката
протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката
изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката.

    Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше,

стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса,
покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена
гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И
което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с
вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка
угасна и се виждаше само дебелата студена стена.

    Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и

по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец
миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки,
като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото
момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна;
множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че
станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта.

    --- Hякой умря! -- каза момиченцето, защото старата й баба,

единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала:
когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог.

    Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината

стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава.

    --- Бабо! -- извика момиченцето. -- Вземи ме със себе си! Знам, че ще

изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата
гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали
клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените
клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й
никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото
момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко;
нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог.

    А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с

червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната
вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат,
с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се
стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв
блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!