Чуй всички приказки

В една планина живеела страшна ламя. Вършела големи пакости на хора и животни. Селяните се опитвали да я убият, но нея ни стрела я пробивала, ни сабя я сечала. Оплакали се на царя. Той издал заповед – който убие ламята, ще се ожени за царската дъщеря.
Събрали се всички юнаци на царството, облечени в железни брони, оръжията им блестели, конете им биели с копита по калдъръма и хвърляли искри. Тръгнали с песни юнаците, но от тях никой не се върнал – страшната ламя убила всичките.
В царството живеел и един момък, не толкова юнак като другите, но много умен и разсъдлив. И той чул царската заповед и на него му се приискало да се ожени за царската дъщеря.
– Мамо, знаеш ли какво съм решил да направя? – рекъл момъ¬кът на майка си – Ще отида аз да убия ламята. Много искам да взема царската дъщеря за невеста.
– Какво си намислил, синко? – плеснала с ръце майката. – Не чу ли, че от всичките юнаци, които заминаха, един не се върна назад. Когато такива юнаци не убиха ламята, как ти ще успееш. Недей, синко Цане, не отивай да погинеш млад и зелен и да ме оставиш сама да жаля.
Цане прегърнал майка си и рекъл.
– Прощавай, майко! Не се тревожи за мен, защото аз няма да загина, ами ще стана царски зет.
Отишъл момъкът в двореца. Тъй като бил скромно облечен, пазачите не искали да го пуснат. Но нали вече нямало кой да се бие с ламята, отворили му вратите.
Царят, като видял бедния момък, се засмял и на шега казал:
– Добре, Цане, иди да си опиташ късмета. Но тъй като си голям юнак, не искам да убиваш ламята, ами жива да ми я уловиш. Ще ми я донесеш обаче затворена в сандък, че аз много се страхувам от лами – да не ми се пукне сърцето. Ако направиш това нещо, ще станеш царски зет.
Всички царедворци се превивали от смях. Само царската дъщеря не се смеела – тя харесала красивия момък. Цане се поклонил на Царя и отишъл в планината да търси страшната ламя. Избродил гъста гора, прекосил пущинаци със змии и гущери. Наближил едно дере оградено от отвесни скали – там бил дворецът на ламята, обграден с висока стена от колове. На всеки кол имало по една човешка глава. Само един кол стърчал празен.
Приближил момъкът до портите на двореца и потропал. Отворила дъщерята на ламята и като видяла Цане, се смаяла.
– Какво търсиш тук? – рекла му тя. – Не те ли е страх от ламята?
– Страх ме е, сестро – рекъл Цане, – но пустата сиромашия и глад ме карат да чукам на портите на ламята. Както казват старите хора, който се дави и за змия се хваща. Моля те да ме пуснеш и да ми дадеш нещо да хапна. Ако искаш, аз мога да върша цялата работа в къщата вместо тебе. Само ме скрий от майка си или измоли от нея да не ме изяжда.
Смилила се младата ламя над Цане и го прибрала в двореца. Влязъл момъкът на двора, засукал ръкави и грабнал метлата. До вечерта почистил целия двор. Смел кости от коне, потрошени брони, изкривени мечове и разбити сандъци – натрупал всичко на голяма купчина. Като се слегнал облакът прах на двора, младата ламя си казала:
– Какъв късмет, че дойде това момче да ме отмени в тежката работа.
Вечерта дъщерята скрила Цане да не го види майка й, за да не го изяде, като се върне от лов. Прибрала се старата ламя.
– Бре, дъще – извикала тя, – ти ли помете така хубаво двора? Кажи какво искаш за награда!
– Искам, мамо, да ти покажа нещо, а ти да ми обещаеш, че няма да го ядеш.
Съгласила се ламята, защото не разбрала, че става дума за човек и дъщеря й извела Цане. Озъбила се майката, тъкмо една глава не й достигала да си завърши оградата, но нали дала дума, оставила момъка жив. И тъй като не била много умна, скоро забравила за него, а той гледал да не й се мярка пред очите.
Прибирала се ламята всяка вечер и разказвала на дъщеря си как¬ви поразии е вършила през деня. Цане винаги бил наблизо и слушал внимателно.
Една вечер майката се скарала за нещо на дъщеря си и толкова се ядосала, че я набила здравата. Заплакала малката ламя и започнала да си говори:
– Ах, мори майко, биеш ме защото съм по-малка. Но внимавай да не кажа на някого да направи сандък, които да няма никъде пропука и да те затвори вътре. Щом останеш без лъч светлинка, веднага ще си загубиш силата. Ето това заслужаваш ти, ама няма кой да го стори, че да се отърва от тебе.
Цане чул тези думи и започнал да мисли как да прилъже ламята. Мислил, мислил и намислил всичко. Една сутрин отишъл при камарата, която натрупал на двора. Взел една ръждива верига с катинар от разбит сандък и напуснал двореца на ламята.
Ходил, ходил из планината, намерил един въглищар, който правел дървени въглища. Момчето му се примолило да остане няколко дни при него. Работил Цане, целият почернял от пушека, станал черен като арапин, така че и родната му майка нямало да го познае. Щом направили въглищата, момъкът получил като отплата за труда си една брадва и отишъл близо до двореца на ламята.
Намерил едно сухо дърво, изкорубено отвътре, и го отсякъл. Разделил го на две половини и до вечерта направил такъв сандък, че в него не прониквал и лъч светлинка. Опасал го с веригата и тъкмо ударил за последен път с брадвата, ламята се прибрала от лов. Чула тя звука от брадвата и веднага литнала да види кой е дошъл в гората й.
– Какво дялаш бе, въглищарю – извикала тя.
– Царят умря – отвърнал Цане, – та ме пратиха да му направя ковчег. Ето, вече съм го издялал, ама не знам дали в него няма някъде дупка. Моля те, и без това ще ме ядеш, поне да влезеш да видиш дали съм оставил някъде дупчица.
– Щом правиш ковчег за царя – рекла ламята, – няма да те ям. Даже ще ти помогна. Много го мразех този цар, че все пращаше юнаци да ме утрепят.
Ламята влязла в ковчега и легнала, а Цане сложил отгоре капака, стегнал веригата и врътнал ключа на катинара. После вдигнал сандъка на рамо и го отнесъл в двореца.
– Ето, царю честити, донесох ти ламята в сандък, както заръча.
Дай ми сега дъщеря си за жена.
Така Цане избавил хората от ламята и станал царски зет.

Едно време, когато свети Никола направил първия кораб и го пуснал в морето да плава, поканил всички животни, за да ги повози. Накачили се змии и гущери, мишки и котки, вълци и лисици, мечки и глигани; долетели славеи и лястовици, орли и бухали, щъркели и кукумявки и още птици, и още животни. Корабът се напълнил и отплавал в морето.
Славеите запели от радост, мечките заревали, щъркелите затракали с клюнове, котките замяукали. Всеки се веселял със свой глас и се вдигнала олелия до Бога.
Мишката много не разбирала от песни и веселби, пък и кой щял да й чуе гласеца в тази врява. Тя слязла в трюма на кораба и от скука започнала да гризе ръба на една дъска. Гризала, дълбала, гризала, дълбала – и след няколко часа изведнъж силна струя вода бликнала в кораба. Той започнал бързо да се пълни и да потъва.
Свети Никола се уплашил, уплашили се и животните. Започнали да тичат насам-натам, много от тях не знаели да плуват – ще се издавят. Тогава змията допълзяла при светеца и рекла:
– Дядо Никола, аз ще запуша дупката да не влиза вода в кораба, ако ми дадеш няколко от онези славеи, които пеят така хубаво.
Свети Никола в страха си не разбрал добре какво му иска змията и казал:
– Давам ти ги всичките, само ни спаси.
Змията веднага се спуснала в трюма, отишла при дупката, завряла си опашката и спряла водата.
– Дядо Никола, удари сега и ми отсечи опашката, докъдето е влязла в дупката.
Свети Никола замахнал с тоягата си, ударил змията по опашката и я прекъснал. Корабът бил спасен, а змията се увила около тоягата на светеца. Като минала опасността, той попитал ядосано:
– Сега да ми кажете, кой направи тази беля? Кой искаше да ни издави всички в морето?
Мишката нямало накъде, било я срам да излъже, току излязла и застанала пред свети Никола.
– Дядо, аз направих това, ама без да искам.
– Как да не си искала, като си оставила дружината, и си се завряла в тъмното да прогризеш дупка в дъската. Ти знаеш ли, че поради това сега всички те намразиха.
Мишката се засрамила и избягала да се скрие в най-тъмния ъгъл на трюма. Свети Никола казал на змията:
– Иди я хвани! Вместо славеите, на теб ти давам мишките. Додето свят светува да ги гониш и да ги ловиш.
Змията се спуснала да търси мишката.

Първото семе, което хората започнали да сеят, било на просото, затова то много се възгордяло. Един ден житото тръгнало на църква, минало покрай просото и го повикало:
– Хайде, да отидем на църква. Просото се засмяло и рекло:
– За какво ми е да ходя на църква? Аз и оттук я гледам по цял ден.
Чул го Господ и го проклел:
– Много да раждаш, но да си ситно като пясък и в църква да не влизаш!
Затова обредните хлябове се правят само от пшеничено брашно.
След време пак се срещнали житото и просото. Просото се присмяло на житото:
– Добра среща, женска игралко.
Нали жените като месели погачи, прехвърляли тестото, сякаш си играели с него.
На това житото отвърнало:
– Дал ти Бог добро, прольо!
И оттогава на присмех му останало това име на просото. Виното като чуло този прякор, рекло и то да се подиграе с просо¬то и като го срещнало, му рекло:
– Добра среща, прольо!
Но просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, разбиий глава.
Виното много се ядосало, но отминало, без да отвърне нищо, защото само си било виновно. След няколко дни то пак срещнало просото и му казало:
– Добра среща, захрани дете!
Когато отбивали бебетата да не сучат повече мляко, ги захранвали с просена кашичка.
Просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, весели трапеза!

Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-нататък из двора без работа.
— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.
— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.
Грабнала цял топ платно, дето го тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:
— Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!
Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу, изшу-молели, като че отвърнали: „Хууубаво!"
Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:
— Шипко, готови ли са ризите? Шипката мълчала.
— Къде ми дяна платното? — повторно попитала жената.
Шипката пак нищо не отговорила.
— Ще те науча аз тебе! — заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, набутала едно заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:
— Брей, какво едро просо намерих!
Отнесла гърнето в къщи и отдалече се провикнала:
— Мъжо, излез да видиш какво просо намерих — напролет ще храня с него пиленцата.
Мъжът излязъл и що да види: жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.
— Жено — рекъл й той, — видиш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.
— Скрий ме, мъжо, защото ме е много страх от градушка — упла¬шила се жената. — Къде ще ме скриеш?
— Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.
— Хайде — съгласила се жената.
Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и подмамил кокошките. Те захванали да кълват ечемичените зърна, затракали с човките си, а на жената се струвало, че вали градушка.
— Брей, че силен град пада! — рекла си тя и доближила окото си до една дупка да види колко са едри зърната. Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.
Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:
— Изкопала съм едно просо — зърната му като колелца!
Съседите се досетили, че несвястната жена е намерила жълтици, отишли при съдията и обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:
— Какво е просото, дето си го намерила?
— А че жълто, зърната му като колелца. Съдията извадил от кесията си една жълтица.
— Такива ли са?
— Същите.
— Ами кога ги намери?
— Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).
— Видиш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила — обадил се мъжът.
Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят. На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:
— Грънци продавам, грънци!
Излязла еднооката и попитала:
— Как ги продаваш?
— Пълно за пълно.
Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребнала, тя набутала заровеното гърне и си рекла:
— Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо вместо жито.
Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънчарят, като видял парите, очите му светнали, поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.
— Брей, че глупав грънчар! – засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.
Грънците не мръднали.
— Сместете се да му сторите място – ядосала се еднооката – или ще ви изпотроша!
Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала тоягата и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала сред двора и запяла.

Подкарал Насредин ходжа пет магарета — да ги продава на пазара. Тичал подире им, гонил ги, додето се уморил, и яхнал едно от тях. Като отпочинал малко, той преброил магаретата, които вървели напреде му с клепнали уши.
— Бре, само четири! — викнал ходжата уплашен и скочил на земята. — Едното се е отлъчило, ще се върна да го намеря!
Но преди да се върне, той преброил магаретата още веднъж и видял, че са пет. Зарадван до уши, ходжата пак се метнал на едно от магаретата и подгонил другите напреде си.
Подир някое и друго време той се заловил отново да ги брои.
— Пак четири! — извикал Насредин ходжа и почнал да мига.
Тъкмо в туй време насреща му се задал Хитър Петър.
— Хитър Петре, моля ти се, кажи ми колко са магаретата, които виждаш напреде си, защото, когато ги броя от земята, излизат пет, а щом се метна на самара — едното се губи.
Хитър Петър се усмихнал и отвърнал:
— Магаретата са шест, само че едното е с два крака.

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.
Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:
— Олеле! Кой ме удари?
— От небето падат камъчета — пошегувал се вятърът.
— Кукуригууу! — изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:
— Защо си хукнало, петленце?
— От небето падат камъчета! — отговорило задъхано петлето. — Бягай, защото камъчетата ще ни избият!
— Ама че работа! — гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.
То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.
— Защо бягаш, петленце? — навирил нагоре острото си носле таралежко.
— Питай патарана! — отговорило петлето.
— Защо бягаш, патаране? — обърнал се таралежко към патарана.
— От небето падат камъчета! — гракнал патаран. — Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!
Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-па-таран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.
Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежка!
— Кажи, таралежко, защо бягаш?
— От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.
Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги?— Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошарка.
— Защо бягаш, петленце? — попитала кума лиса.
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка?
— Защо бягаш, дългоушко?
— Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!
— Олелеее! — плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.
Станали петима: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.
Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.
— Защо бягаш, петленце? — преварил кумчо вълчо петленцето.
— Питай патарана! — отвърнало петлето.
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка!
— Защо бягаш, дългоушко:
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Как да не тичам — отвърнала лисана, — как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!
— Аууу! — ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.
Станали шестима. Помниш ли ги? — Петлю с жълтите ботушки,
пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.
Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещ¬нала баба-меца-кривогледа.
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Питай кумча вълча!
— Кажи, кумчо, защо бягаш?
— Защото… защото и другите бягат — отговорил глупавият
кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.
— Хайде тогава да бягам и аз! — рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.
Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран. ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.
— Сега какво ще правим ? — попитало петлето. — Искате ли да се върнем назад?
— Никакво връщане! — викнала лисана. — Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.
— Ами трапа? — гракнал пат-патаран.
— Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.
— Кукуригууу! — провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.
Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.
Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвълил не само трапа, но и половината гора.
Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се като кълбо и — бух! — в трапа.
— Тъй ли се прескача трап? — скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.
Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.
— Хубаво се наредихме! — спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.
Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:
— Гладна съм.
— И аз! — изръмжал вълкът.
— И аз! — изпъшкала мечката. Само таралежът си мълчал.
— Кого да изядем? — попитал вълкът.
— Най-малкия! — отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.
— Дръжте го! — ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.
Но ежко-бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом ги дръпнали назад.

Цял ден ловците гонили една сърна. Надвечер подгоненото животно изскочило от гората и се мушнало в едно зашумено лозе. Укрило се под най-кичестата лоза и там притихнало. Ловците също минали покрай лозето, дълго се озъртали насам-нататък и като не видели нищо преплеснали пушките си през рамо и си тръгнали. Но преди да отминат, нетърпеливата сърна се изправила на задните си крака и захванала стръвно да хрупа ягоридите и ластарите на лозата.
Единият от ловците дочул шумолене, обърнал се назад и видял, че връхчетата на лозата се клатят. Мигом смъкнал пушката си, прицелил се, гръмнал и повалил лакомата сърна.
— Тъй ти се пада! — проговорила старата праскова, която стояла над лозето като квачка с разперени криле. — Наместо да благодариш на лозата, задето ти спаси живота, ти се нахвърли да ломиш ластарите и плодовете й.

Тръгнали трима братя за чужбина – пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
– Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти – обърнал се към средния брат – тръгни по левия, а пък ти – обърнал се към най-малкия – ще държиш средния път.
Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
– Бива, бате – рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици.
Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино.
Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек – стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката.
Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:
– Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш – орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
– Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
– Какви са печалбите?
– Добри са – отговорил средният брат.
– Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! – Той развързал кесията си.
Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
– Не си лапал мухите в кръчмата – казал му големият.
Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
– Туй ли ти е печалбата за три години? – попитал го най-големият брат.
– Туй е – три ореха, но те са дадени от сърце – отвърнал малкият. – Даде ми ги един стар човек – овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
– Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят.
За три ореха – три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от
овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! – развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.
– Аз мислех – думало си то, – че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно.
Бръкнало в торбата си – нямало трошица хляб.
„Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!“ – помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета – цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.
Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.
„Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него“ – рекло си то и счупило втория орех.
Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете – кола, а на колата желязно рало.
– Бре! – ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото.
Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче – толкова хубаво, че не може да се опише с перо.
– Води ме – продумало момичето – в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката – езиците си глътнали.
Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

Един вол работил на господаря си много години вярно и търпеливо. Живеел и се надявал, че като остарее, стопанинът му ще го храни добре и ще го остави да почива и да умре мирно и тихо. Но се излъгал. Когато остарял, с голяма мъка теглил ралото и тежките кола. Впрягали го да вършее по цял ден, като му поставяли зобница на устата, та да не яде от житото, което вършал. Горкият вол търпял и си мислел: „Когато свършим хармана и засеем есенното семе, стопанинът ще ме освободи да си почина. Нима не вижда, че вече нямам сили да вървя, а камо ли да ора и да тегля колата!“
Но когато свършила вършитбата, волът зачул един ден как стопанинът казвал на децата си: „Като засяхме вече, старият вол не е за работа. Много остаря, омършавя, не ще може да изкара зимата и на лято пак да работи. По-добре е да го заколим и да направим от него пастърма и суджуци.“
Волът, като зачул това, рекъл си: „Неблагодарни човече! Толкова години ти работих търпеливо и най-после, като остарях и измършавях, вместо да ме помилваш и да ме оставиш да умра спокойно от старините си, искаш да ме колиш! Че какво зло ти направих? Колата ти натоварена ли не изтеглих, нивите ти ли не орах, от които жънеше добра пшеница и царевица и хранеше чедата си и продаваше скъпо на пазара? Хармана ти ли не вършах, дето ми завързваше устата, та да не хапна ни зрънце от житото, което сам съм орал и прекарвал? И когато много остарях, ти, вместо да ме оставиш да почивам, бодеш ме с остена и ми направи кожата на решето! И сега не ме оставяш да умра спокойно, а искаш да ме колиш! Не, това не е вече за търпяване! Ще избягам от тебе и ще отида в гората на свобода!“
Така намислил старият вол и тръгнал да бяга в пустата гора.
Срещнал го петелът и го попитал:
— Къде отиваш, воле?
Волът му разказал своите патила. Тогава петелът рекъл:
— Моля ти се, прибери и мене, та заедно да бягаме! И аз чух как господарката ми каза на децата си: „Да заколим стария петел, че не го бива вече да води кокошките. От него става само една тенджера чорба!“
Волът го прибрал и тръгнали двамата да бягат.
Като повървели малко, срещнало ги магарето и попитало:
— Къде отивате, воле и петльо?
Те му разказали. Магарето оперило ушите си и рекло:
— Моля ви се, братя да сте ми, приберете и мен, че и моят стопанин не е по-добър от вашите! Самарът ми не слиза никога от гърба. Всеки ден ме товари с тежки товари и вместо да ме остави да почивам, като вземе една дебела тояга, и налага, сякаш че дърво бие!
Прибрали и магарето и заедно побягнали към гората.
Срещнало ги котето и ги попитало:
— Къде отивате, воле?
Волът разказал, че бягат в пуста гора от лоши стопани.
— Моля ви се — казало котето, — да дойда и аз! Моят стопанин има лоши деца и всеки ден ме мъчат. Не им стига, дето ловя мишките, но направили малки кола и ме впрягат да ги влека! Това моя работа ли е? За това не мога повече да търпя и ще бягам!
Прибрали и него. Повървели малко и в полето ги срещнало зайчето. То попитало:
— Къде отивате, воле?
Разказали му, че бягат от лошите си стопани.
— Приберете и мен — замолило се зайчето, — че нямам мира от ловците и кучетата. По цял ден ме гонят!
Прибрали и него и забягнали дружно в пустата гора. Там намерили храна и покой, та не могли да се нарадват.
Когато взело да застудява, волът рекъл:
— Дружина, трябва да се потрудим, та да си направим една къща, за да не измрем от студ, когато завие зимният вятър.
Магарето рекло:
— Като стане студено, аз ще си обърна заднището срещу вятъра и студа и ще прекарам зимата. Не ми трябва къща!
Петелът изкукуригал:
— Аз, като се покача на едно дърво — киркилигу-миркилигу, — ще прекарам зимата!
Котето измяукало:
— Аз, като се завра в някое хралупесто дърво, и там — хър-мър — ще прекарам зимата!
Зайчето рекло:
— Аз от шума в шума, от дупка в дупка ще прекарам зимата!
Волът, като видял каква е работата, стегнал се и си направил сам топла къща, която покрил с една вълчешка кожа.
Дошла зимата. Волът се нахранил, напил се и влязъл на топло в къщата си. Но една нощ излязла страшна буря: духал силен вятър, валял сняг на парцали, студът щипел и късал. Тогава другарите на стария вол почнали да тичат при него и да му се молят да ги пусне в къщата си, за да не измрат от студ. Най-напред отишло магарето и викнало:
— Братко воле, отвори ми, че умирам от студ! Волът отговорил:
— Бягай оттук! Обръщай си задницата срещу студа!
Магарето започнало да плаче, да нарежда милно-жално и волът го съжалил и пуснал на топло. След малко дошъл петелът:
— Отвори ми, воле, че умирам от студ!
— Махай се оттук, петльо! — извикал волът. — Иди по дърветата и пей киргилигу-миркилигу и ще прекараш зимата!
Но после му дожаляло за стария петел и отворил вратата на къщата си. Дошли и котето, и зайчето. Волът, като ги понахокал най-напред, че не искали да си правят къща, прибрал ги всички.
Стоплили се другарите, разприказвали се, развеселили се. По някое време през студената нощ гладните и премръзнали вълци взели да вият страшно из гората.
Магарето рекло:
— Воле, това са моми на седянка и пеят, аз ще се провикна!
Волът му казал:
— Събирай си ума в главата, Марко! Какво щат тук моми в тая пуста гора?
Магарето не послушало по-стария си другар и изревало със силния си и гръмлив глас колкото можало. Вълците, щом чули магарешкия рев, веднага дошли около къщата и извикали:
— Приятели, отворете да видим кой ни викаше тук!
Всички замръзнали от страх, но волът рекъл:
— Отворете им, да видим що искат.
Отворили вратата. Вълците, като влезли и видели дружината, зарадвали се много и рекли:
— Приятели, послушайте да ви попеем една песен-ица! — И запели: — Каквото си търсихме, такова си и найдохме!
Волът рекъл:
— А сега, мили гости, послушайте и нашата песен! — и запял: — Каквото има на покрива, такова ще ви направим!
Най-старият вълк рекъл на вълците:
— Излезте, та вижте що има на покрива!
Излезли вълците и видели на покрива вълчата кожа, уплашили се и беж да ги няма! Останал един стар вълк, а приятелите взели да го нападат: волът с рогата, магарето с ритане, котето с драскане, петелът с кълване, а зайко тичал около тях да търси пушка да убие вълка!
Така, както биели и мушкали вълка, волът някак си с рогата го прехвърлил из вратата навън и вълкът хукнал да бяга. И както бягал, където и да минел, ледените висулки го удряли по гърба. Едва достигнал до другарите си, разказал им, че зайко, като стрелял подире му с пушката, куршумите като дъжд падали по гърба му.
Като разказал патилата си, старият вълк паднал и умрял.

Имало едно време трима братя юнаци. Най-малкият бил келяв, та не го броили за нищо. По онова време имало една голяма ламя, която правела много пакости: ядяла овци, волове, дори и люде. Ходили много юнаци да я убият, но тя ги изяждала с измама. Научили се тримата братя за тая ламя и най-големият рекъл:
– Освен мене, няма друг, който да убие тая ламя.
И станал, взел тежкия си боздуган, та тръгнал да убие ламята. Вървял, вървял, па срещнал на пътя един симидчия, който продавал симид и му рекъл:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па тя ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал на симида: ял, ял, не могъл да го изяде. Симидчията му рекъл:
– Е, не можеш уби ламята.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и срещнал един овчар, дето продавал масло и мляко и му казал:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Ще ида да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал: ял, пил, ял, пил, не могъл да излезе на глава.
– Е, не можеш уби ламята – рекъл му овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до един мост. При моста имало една градина с много ябълки, круши и сливи. Юнакът влязъл да си хапне от тях. Зад тая градина била къщата на ламята. Тя имала едно ламче, което туряла да варди и кога се зададе някой на моста – да обажда. Ламчето, като видяло тоя юнак, че се задал на моста, отишло и казало на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие!
– Иди, чедо, та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или само меките избира.
То отишло, видяло, па казало на майка си:
– Мамо, все меките избира.
– На добро е, чедо! – отговорила майка му.
Юнакът отишъл при ламята и рекъл:
– Добро утро!
– Дал Бог добро, юначе! Седни де, седни – казала ламята и му турила възглавница да седне.
Ламята се разшетала из къщи, уж да готви, да го нагости. Турнала паница на огъня и натрупала тор отдолу, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та рекла на юнака:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни да пламне огънят, да не кади толкова.
Той се навел да духне и тя го налапала и погълнала.
Средният брат, като видял, че брат му се забавил, помислил си, че ламята го е изяла, и отишъл той да я убие, Но и той изпатил същото. Най-малкият брат, Келчо, чакал, чакал – няма ги! Той си помислил – тая работа не е читава: ламята ги е изяла и двамаа. И решил той да отиде да я убие. Нарамил си боздугана и тръгнал. Вървял, вървял, вървял и срещнал същия симидчия, па му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида, че да видим!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Келешът се опретнал на симида, та го изял, и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл му симидчията.
Юнакът пак вървял, вървял и срещнал овчаря, що продавал масло и мляко, и му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видим!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал, та изял всичко и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и когато стигнал до моста, ламчето го видяло и отишло, та рекло на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие.
– Иди, чедо – рекла майка му, – та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или избира само меките. То отишло и видяло, че с листата ги яде.
– Не е на добро, чедо! – рекла майка му.
Юнакът влязъл в къщи2 и казал:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Седни де, седни! И ламята му турнала възглавница да седне. После се разшетала, уж да готви.
Турнала подницата на огъня и натрупала отдолу тор, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та му рекла:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни, да пламне огъня, да не кади толкова.
– Аз съм дошъл на гости, не съм дошъл да ти слугувам – отговорил й юнакът.
Ламята се повила, повила, па се навела да духне огъня. А той се извил, та я цапнал с боздугана между плещите и я разцепил на две половини. Братята му излезли живи из корема й.
Той ги взел и ги завел у дома си, като им казал:
– Друг път да не се хвалите, че сте пò юнаци от мене.