Чуй всички приказки

Свети Трифон е покровител на лозята. Роден е около 225 година в малоазийската провинция Фригия. Неговият празник, останал в календарната обредност, се нарича Трифон Зарезан.
Стародавна притча за Трифон Зарезан гласи, че когато отивал да реже лозето си, по пътя срещнал света Богородица с детенцето си в ръце. Той й се присмял, че е добила дете без баща. Домъчняло й на светата майка, но отминала мълчаливо. Когато приближила къщата му, тя известила на невеста Трифоница бързо да отиде на лозето, защото мъжът й имал нужда от помощ – отрязал си е носа. Скоро тя се озовала с тревога на лозето, но Трифон си зарязвал лозето и нищо му нямало. Като изслушал известието на Богородица с насмешка, светецът решил да покаже, че не е пиян, за да реже така, а не иначе. И като показвал замахнал с косера и си отрязал носа. Оттогава народът го нарекъл Трифон Чипия, а празника му – Трифон Зарезан!

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.
— Добре, ще ви разкажа! — съгласил се големият омар.
Поспрели да послушат и няколко риби-трески, които тъкмо
минавали край скалата, също и няколко дребни цаци (макар че, всъщност, отдавна трябвало да спят) и една грамадна змиорка, която се казвала Уилям. Големият омар започнал да разказва:
Едно време, когато морето било току-що създадено, то не било солено и никога в него не бушували бури. Просто приличало на грамадно езеро с риба.
Един ден татко Нептун седял на морското дъно, заобиколен от своите четиридесет красиви дъщери. Десет от тях имали дълги руси коси, десет — дълги черни коси, десет — дълги бели коси и десет — дълги червени коси, а всичките имали прекрасни лъскави рибешки опашки.
Татко Нептун забелязал, че някои от херингите, които минавали покрай него, плачели. После минала една акула на бели ивици и няколко водни кончета — всичките разплакани! Минала една камбала, и тя също плачела. Погледнал към дъното на морето и видял една морска звезда, която плачела, а малкото омарче, дето се примъквало, и то плачело.
— Какво се е случило, мило омарче? — запитал татко Нептун.
Ще ви кажа, сър! — отвърнало малкото омарче. — Пак тези китове. Изпиват морето. Ех, че се разгневил татко Нептун! Той изплувал на повърхността, огледал се и видял цяло стадо огромни китове, всеки един голям колкото църква, които пиели морето. И морето ставало все по-малко и по-малко.
— Ей, че са лоши! — изикал татко Нептун. — Само че скоро ще сложа край на това!
Той се гмурнал отново в дълбините и повикал дъщерите си.
— Идете в кухнята на двореца, мили мои — казал им той. — Там, в долапа ще намерите наредени много торбички със сол. Всяка да вземе по една и се върнете тука.
Четиридесетте русалки отплували до кухнята и всяка се върнала с торбичка сол.
Тогава татко Нептун рекъл на своите десет русокоси дъщери:
— Вие, милички, трябва да отплувате на Изток и след като изминете доста път, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте с опашките си.
После казал на чернокосите си дъщери:
— Отплувайте на Юг, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте.
Обърнал се след туй към белокосите си дъщери и казал:
— Отплувайте на Запад, чеда мои, и сторете същото.
А на червенокосите заръчал:
— Вие, мили мои, трябва да отплувате на Север и да направите там цялото море солено.
Русалките отплували и сторили така, както им заръчал татко Нептун.
На следващия ден китовете почнали отново да пият морето.
— Уф! — намръщили се те. — Много е солено!
И вече не могли да го пият а изхвърляли солената вода високо във въздуха. После така запляскали по морето с опашките си, че настъпила страшна буря.
Татко Нептун се разсмял.
— Отсега нататък — казал той — нека се знае, че всеки път, когато китовете се опитват отново да пият морето, то ще им се струва отвратитилно на вкус, затова ще пляскат с опашките си и ще предизвикват бури. Но нали е по-добре от време на време да има бури, отколкото морето да бъде изпито?
— О, да, мили татко! – извикали неговите четиридесет красиви дъщери и всяка го целунала.
— Ето как – казал омарът и се огледал наоколо – морето станало солено и защо понякога има бури.
— Благодарим ти! – извикали рибите и отплували към дома си.
— Благодарим ти, омаре! – казали мидите. И тъй като били у дома си, останали там, където са.
— Хубава приказка. – обадил се и Уилям, голямата змиорка – да ти помогна ли да настаниш омарчетата да спят?
— Благодаря ти, Уилям – казали омарчетата, после отплували и запълзяли по морското дъно, намерили няколко дупки в скалите и се промъкнали в тях да спят.
Точно тогава минали няколко кита и почнали да пият отново морето.
— Уф! — извикали те. — Още има отвратителен вкус! — И китовете запляскали с опашките си и предизвикали силна буря.
Ала омарчетата не се разтревожили. Те били на сигурно място, у дома си, в леглата.
И това е краят на приказката.

Дъщерята на цар Еет, владетеля на Колхида, се казвала Медея. Тя се влюбила в красивия Язон, качила се тайно на кораба и останала там. Героите започнали да обсъждат какво да направят, че да откраднат Златното руно от свещения дъб. Попитали Медея какви трудности ги очакват. Тя им разказала всичко.
Недалеч от дома на Еет се издигала в кръг висока стена със зъбери от злато и с кули, стегнати в железни обръчи. В тази стена била зазидана огромна тройна врата, обкована с блестяща мед. Отвън пред нея, близо до прага, стояла богиня Хеката, която бдяла с факел в ръка и пазела зорко входа. Тя била страшна за хорските очи, не по-малко страшен бил гласът й, с който спирала заблудените, тръгнали към вратата. В крепостта можели да влизат за очистителни обреди само Медея заедно с колхидските девици.
Никой не се осмелявал да мине оттатък стената. Нито чужденец, нито местен мъж бил прекрачвал някога прага. Страшната богиня пазела пътя, заедно с кучета демони с огнени очи.
Зад зида, в най-далечния кът, зеленеела сенчеста гора с дървета, отрупани с цвят. Навътре в дъбравата растели лаври, сплитали се гъсталаци от дрян, разпервали клони вековни платани. Между техните корени никнела зеленина. Там растели асфоделии, наред с жълти водни рози с чуден аромат, а също така кипер, тръстика и анемонии, пищно цъфтяща лавандула, ухаещи циклами и целебни перуники. До тях полюшвали глави многолистни божури, ярки минзухари и разкошни черни макове. Издигали стъбла и отровни растения, които носели гибел.
В средата на гората възправял снага нагоре необхватен дъб, който разпервал наоколо могъщи клони. На един от тях, много нависоко, било преметнато Златното руно.
Ужасен змей пазел дъба и денем, и нощем. Грозното чудовище, покрито цялото със златни люспи, било омотало стройния ствол на дъба с исполинските спирали на змийското си тяло. Този змей не знаел ни сън, ни дрямка. Той бил неуморен страж, святкащите му очи зорко оглеждали всички посоки. След като чули разказа на Медея, героите започнали да си мислят че задачата им е неизпълнима. Било невъзможно да минат покрай богинята, ‘но дори да успеели, ги очаквал чудовищният змей. Тогава един от аргонавтите – Мопс, който бил вещ гадател, казал:
– Само Орфей може да смили богинята и да омагьоса дракона. Ние не можем да им сторим нищо.
Всички герои започнали да молят певеца и Орфей се съгласил отново да помогне с магическата си сила. Той си избрал за другари Язон и трима от другите герои. Последвала ги и Медея.
Щом стигнали пред стената, ограждаща свещената обител, Орфей изкопал в земята яма, която покрил. Направил жертвоприношение и умилостивил богинята. Тя хвърлила факлата си на земята и вдигнала очи нагоре към небето. Кучетата започнали да се умилкват, а от мощните врати паднали всички резета. Тежката порта се разтворила и героите видели чудната дъбрава.
Орфей пръв прекрачил прага, след него пристъпила Медея, след¬вана от другите герои. Наближили огромния дъб, стегнат в златната прегръдка на змея. Чудовището вдигнало глава, стрелнало навън отровния си език и засъскало заплашително. По небето се понесъл гръм, затрещели превитите от вихъра дървета, разлюлели клони и стволи до корен. Хората спрели, ужасени от силата на змея.
Тогава Орфей вдигнал лирата и изтръгнал от нея най-дълбоките звуци. Започнал да пее приглушено. Викал Съня, на когото се подчиняват всички безсмъртни и смъртни, да долети и омагьоса мощта на грамадния дракон. Сънят послушал Орфей и за миг дошъл в колхидската земя. Всички хора заспали, утихнали ветровете, вълните се отпуснали, реките и буйните потоци спрели като замръзнали, птиците и зверовете затворили очи. Сънят похлупил под сянката на златните си криле всяко живо същество.
Дълбока дрямка налегнала очите на страшния дракон. Той отпуснал дълга люспеста шия и натежала глава. Язон се изкачил на Дървото и свалил от клона Златното руно.
Героят го преметнал през рамо и с него се върнал на борда на "Арго". Всички герои радостни издигнали длани към боговете. Благодарели за магическата сила, която те били дали на Орфей и златната му лира.

Едно време змейовете и юнаците ходели по земята между хора та. Те идвали и по седянките и си харесвали моми. Когато някоя мома щяла да седне на седянката при змея, казвала му. – Прибери си, змейо, опашката, да я не заседна! Всички змейове имали крила и опашки, били облечени с дрехи от люспи, които греели като слънце. Когато започнела някъде война, змейовете се изгубвали – отивали да се бият. В битката те били невидими, но на която страна помагали, тя и побеждавала.
Тези змейове се изгубили, като се изнамерил барутът: тогава излезли на света лукави хора, които взели да се бият не с юнащина, ами с хитрина. Когато бил останал само един змей да ходи по света, срещнал го един от тези хитри хора, комуто името било дядо Трак, и му казал:
– Змейо, като си толкова юнак, можеш ли да стиснеш камък, та да пусне вода? Аз мога!
Взели по един камък. Дядо Трак накарал змея да стиска най-напред. Змеят, колкото и да бил юнак, стискал камъка, на пясък го натрошил, но капка вода не капнала. Дядо Трак рекъл:
– Чакай сега и аз да стискам!
И като го стиснал, потекла бяла вода. Змеят не видял, че дядо Трак имал в ръката си прясно сирене вместо камък, и много се зачудил.
Подир това, като тръгнали, вървели, вървели и дошли до една зряла череша, натегнала от плодове. Змеят взел да ги бере и да яде.
Дядо Трак, като не можел да ги достигне от земята, въртял се наоколо и гледал. Змеят уловил черешата за върха и я огънал, за да стигне до плодовете и дядо Трак. След като се наял, той отпуснал върха и дядо Трак изхвърчал отвъд черешата.
– Какво правиш, побратиме? – попитал го змеят.
– Прескочих черешата, за да уловя онзи заек, дето бяга ей там!- отговорил дядо Трак.
Змеят му повярвал; всъщност, като го метнала черешата, дядо Трак паднал в една трънка и подплашил заека.
Подир това тръгнали пак да пътуват. Вървели, що вървели, дошли до една буйна гора и змеят огладнял.
– Хайде да заградим тая гора и да изловим всичкия дивеч в нея – рекъл той.
_ Хайде! – отговорил му дядо Трак.
Змеят взел да изскубва и да реди най-големите дървета на огра-дата си, а дядо Трак с клончета затулвал дупките, които оставали между големите дървета. Като заградили гората, змеят влязъл в нея и взел да лови мечки, вълци, лисици, сърни, зайци, диви кози и да ги трупа на куп, а дядо Трак изчезнал някъде. Змеят започнал да го вика; викал, викал и по едно време чул, че дядо Трак се обажда от много далече. Докато змеят запалил огън, дядо Трак се върнал и понесъл в пазвата си две сврачета, които още не можели добре да летят.
– Виждаш ли, аз ловя хвърковати! Не е юначество да ловиш онова, което ходи по земята, трудно е да хванеш това, което лети! – рекъл дядо Трак.
Седнали двамата край огъня под един голям явор. Змеят взел да дере уловените животни, а на дядо Трак казал:
– Иди пък ти донеси вода, побратиме!
Дядо Трак взел един казан и отишъл до извора, който бил твърде далеч. Той напълнил казана, но не можел дори да го повдигне. Какво да стори сега? Взел да копае бразда от извора към огъня. Змеят чакал, чакал и като видял, че дядо Трак не идва, отишъл да види какво става. Като дошъл до извора, видял го, че човърка с една клечка и прави вадичка.
– Помислих си, че един казан няма да стигне, затова реших да доведа цялата вода от извора – рекъл дядо Трак.
Змеят нарамил казана и го занесъл при огьня, а дядо Трак вървял подире му. Като сварили и опекли много месо, започнали да ядат. Змеят взел да яде по змейски, а дядо Трак вземал по-големи късове и като се загледа нанякъде змеят, хвърлял ги през рамото и вземал Други.
След вечерята започнало да се мръква и змеят поканил дядо Трак да пренощува у тях. Като отишли в пещерата на змея, постлали му отвън да спи. А змеят разказал на майка си какво видял от дядо Трак, и й казал, че дядото е по-юнак от него. Майка му го научила да убие госта си през нощта. Като приказвали това, дядо Трак ги чул, станал от леглото си, а на мястото си натрупал камъни и метнал върху тях завивката. Змеят послушал майка си, взел си най-тежкия боздуган и излязъл от пещерата. Като се приближил до постелката на дядо Трак, захванал да удря камъните с железния боздуган и дотолкова ги бил че станали на пясък. Подир това той рекъл на майка си:
– Мамо, наистина този човек беше по-юнак от мене! Като го удрях, той пускаше чак искри!
На сутринта, като се съмнало, дядо Трак влязъл в пещерата.
– А бе, ти откъде идваш? – смаял се змеят. – Аз нали те убих през нощта?
– Мен никой на света не може да ме убие, защото съм кален – отговорил дядо Трак.
Змеят и майка му се спогледали, като чули това.
– Като е така, хайде да калиш и моя син – рекла змейовата майка.
– Да го каля – казал дядо Трак, – но трябва да търпи.
– Ще търпя – отговорил му змеят, – само да стана такъв като тебе, да не може никой да ме убие!
– Щом е така, кипнете два големи казана с вода и ми пригответе една бъчва.
Майката и синът запалили огън, а като завряла водата, донесли и бъчвата. Тогава дядо Трак рекъл:
– Хайде сега влез в бъчвата, да сложа капака отгоре.
Змеят на драго сърце влязъл, затворил го добре дядо Трак, и през дупката за канелката взел да налива врялата вода отгоре му. Змеят взел да шава в бъчвата, а майка му викала:
– Търпи, синко, търпи, да се калиш добре!
Излял дядо Трак в бъчвата два казана вряла вода и казал на майка му:
– Нека стои до вечерта, че тогава ще го извадим.
След това дядо Трак си тръгнал за вкъщи. Змейова майка чакала, чакала и все поглеждала за дядо Трак, но той не идвал. Като взело да се мръква, тя отворила бъчвата и що да види! От врялата вода змеят се бил стопил.
Ето оттогава насам се изгубили съвсем змейовете от света. Тях пак ги има, но са невидими за хората

Една жена, която била мамница, увила във вълна яйце от черна кокошка и го носила четиридесет дни в пазвата си. Това яйце било с два жълтъка. От него се излюпило пиле с две глави и две телца, залепени за гърбовете. Щом се излюпило, пилето-мамник веднага хвръкнало.
Жената го изпращала в чужди ниви и то крадяло плодородието
им. На която нива отидело, взимало едно зрънце и го донасяло в нивата на майка си – мамницата. От това зрънце цялата реколта на чуждата нива преминавала в нейната.
Ако го изпратела да иде в чужда кошара, само една капчица мляко да сръбнело от ведрото и то цялото отивало в стадото на мамницата. На другите овце им пресъхвало млякото.
Една сутрин като изгряло слънцето, това птиченце литнало срещу него и го свалило на земята. Нищо не му направило – слънцето само паднало на земята и пак се вдигнало.
Една свекърва видяла това и рекла на снаха си:
– Булка, днес ще ида на църква с другите жени. Ти се пази, че в селото се е появило пиле-мамник, да не те урочаса.
Булката се захванала с работата си на двора. По едно време вдигнала глава и видяла, че на ябълковото дърво е кацнало пиле с две глави, което издавало много странно писукане. Мамело плодовете в чужда градина.
– Пу, проклетнико – извикала булката. – Не ябълки, а люспи от лук да носиш на майка си.
Пилето я чуло и отлетяло. Като излизали жените от църквата, изведнъж то се появило натоварено с люспи от лук и ги хвърлило върху жената, която го била излюпила. Тогава хората познали коя е мамницата, хванали я заедно с пилето и ги изгорили на голяма клада сухи тръни.

З
наеш ли колко са месеците в годината? – Дванайсет.
А как се казват? – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември.
Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат.
Но хората разправят, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванайсет месеца заедно.
Как се случило това?
А ето как.
В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи завареницата – все не е така, накъдето и да се обърне – все не е към оная страна, където трябва.
Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак: ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина.
Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванайсет месеца заедно.
Била зима. Настъпил бил месец януари. Толкова сняг навеяло, че от вратите трябвало да го изгребват с лопата, а в гората дърветата били до пояс в преспи и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятър. Хората седели в къщите си и палели печките.
В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, а после се върнала при топлата печка и казала на заварената си дъщеря:
– Иди в гората да набереш кокичета. Утре сестричката ти има имен ден. Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се тя или наистина я праща в гората? Страшно е в гората сега! Пък и какви кокичета може да има посред зима? Преди март месец те няма да се покажат навън, колкото и да ги търсиш. Ще загинеш само в гората, ще затънеш в преспите.
А сестра й казала:
– Ако загинеш, никой няма да плаче за тебе! Върви и не се Връщай без цветята! Ето ти
кошница.
Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипва очите й със сняг, дърпа шала от раменете й. Върби тя, едва измъква краката си от преспите.
Все по-тъмно става наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледа към земята, а земята е мъничко по-светла. Това е от снега. Ето и гората. Тук Вече е съвсем тъмно – не можеш да си Видиш ръцете.
Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно е, мисли си, къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка – сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към тази светлинка. Потъва в преспите, промъква се през повалените от бурята дървета. „Само – мисли си -да не угасне светлинката!" А тя не гасне, тя все по-рядко свети. Ето замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило крачка и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката е светло, сякаш грее слънце. Насред полянката гори голям огън, достига едва ли не до самото небе. А около огъня седят хора – кой по-близо до огъня, кой по-далеч. Седят и тихо разговарят. Гледа ги момичето и си мисли: кои ли са тези? Не приличат на ловци, на дървари още по-малко: я ги Виж колко са променени – кой е облечен В сребро, кой В злато, кой В зелено кадифе.
Взела да ги брои, наброила дванайсет: трима стари, трима Възрастни, трима млади, а последните трима – още съвсем момчета.
Младите седят до огъня, а старците – по-надалеч.
И изведнъж един от старите – най-високият, брадат, с дебели вежди – се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът го запитал високо:
– От къде си дошло? Какво търсиш тук?
Момичето му показало своята празна кошница и му казало:
– Трябва да набера в тази кошница кокичета. Засмял се старецът.
– Кокичета през януари ли? Я гледай какво си намислило?
– Не съм го намислила аз – отговорило момичето – тук ме прати моята мащеха за
кокичета и ми заповяда да не се Връщам Вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стои момичето, слуша, а не разбира думите – сякаш не хора разговарят, а шумят дървета. А високият старец пак се обърнал и попитал:
– Какво ще правиш ти, ако не намериш кокичета? Те преди месец март не се и показват навън.
– В гората ще остана – казало момичето. – Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало. И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, със шуба през рамо, станал и се приближил до стареца:
– Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти отстъпил, но Март не дохожда преди февруари.
– Хубаво – промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада. – Отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички ме¬сеци. Трябва да му помогнем.
– Хайде, нека бъде както казвате. – казал Януари.
Той ударил в земята с ледената си гега и заговорил:
„Замлъкнете в гората вий, виелици зли, не гризете кората на брези и ели! Стига враните сте заледявали и къщята ноще изстудявали!"
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали.
– Сега е твоят ред, братко – казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия февруари.
Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал:
„Зимни ветрове и хали, вейте с цялата си мощ. Вихри и фъртуни бяли, завилнейте тази нощ. В облаците затръбете, бийте снежната земя: сняг да бяга по полето като сребърна змия!"
И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал:
– Сега е твоят ред, братко Март.
По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Гледа момичето, а това вече не е гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.
Усмихнал се Март и запял звънливо, с целия си момчешки глас:
„Разтопи се, зимен сняг, ручеи, течете, мравчици, излезте пак: слънце вече свети! Меца буди се от сън, екват песни птичи и подава се навън първото кокиче."
Момичето даже пляснало с ръце. Къде са се скрили високите преспи, къде са отишли ледените висулки, които висели на всеки клон? Под краката му – мека пролетна земя. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните са се надули и вече поглеждат изпод тъм¬ната им обвивка първите зелени листенца. Гледа момичето – не може да се нагледа.
– Какво стоиш? – каза му Март. – Бързай, на нас с теб братята ни подариха само един
час.
Момичето се опомнило и хукнало да търси кокичета в гъсталака. А те чет нямат. Под храстите и под камъните, по буците пръст и изпод буците – където и да се обърнеш. Набрала тя пълна кошница, пълна престилка – и отново на полянката, където огънят горял, където седели дванадесетте братя.
Но там вече нямало ни огън, ни братя – светло е на полянката, но не както преди. Светлинката идва не от огъня, а от пълната луна, която изгряла над гората. Дожаляло на момичето, че няма кому да благодари и се затекло към къщи, а луната тръгнала след него. Без да усеща краката си, дотичало то до къщната врата – и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците.
– Е, какво, – попитали мащехата и сестрата – върна ли се вече вкъщи? А къде са
кокичетата?
Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на пей¬ката и турило до нея кошницата. Мащехата и сестрата ахнали от учудване.
– Че откъде ги взе?
Момичето им разказало всичко, както било. Слушат двете, клатят глави – вярват и не вярват. Мъчно е да се повярва, ама ето на пейката цяла купчина с кокичета – свежи, белички. Така и дъха от тях на месец март. Спогледали се мащехата и дъщерята и питат:
– А друго не ти ли дадоха месеците?
– Та аз нищо друго не им поисках.
– Ама че глупачка с глупачка! – казала сестрата. – кога друг път през живота си си се срещала с всичките дванайсет месеца, та нищо освен кокичета не си поискала. Аз на твое място бих знаела какво да искам. От един – сладки ябълки и круши, от друг – зрели горски ягоди, от трети – бели гъбки, от четвърти – свежи краставички!
– Умница си ми ти, дъще! – казала мащехата. – През зимата ягодите и крушите нямат цена. Ние бихме ги продали и колко пари бихме спечелили! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Те тебе няма да излъжат, макар да са дванайсет, а ти една.
– Къде ще ме излъжат! – отговоря дъщерята и пъхва ръце в ръкавите, покрива с шал главата си.
Майка й подире вика:
– Тури си ръкавичките, закопчей си шубката!
Но момичето е вече вън от вратата – тича към гората! Върви по стъпките на сестра си, бърза. „По-скоро – мисли – да стигна до полянката!" Гората става все по-гъста, все по-тъмна, преспите са по-високи, повалените от бурята дървета се издигат като стена.
„Ох – мисли си дъщерята на мащехата – защо дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега иди и мръзни! Пък и ще загина отгоре на това тук!"
И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка – сякаш Звездица се била заплела в клоните на дърветата.
Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката гори голям огън, а около огъня седят дванадесетте братя, дванайсетте месеца. Седят и тихо разговарят. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, не казала приветлива дума, а избрала по-топло място и почнала да се грее.
Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари ударил с гегата в земята.
– Коя си ти? – пита. – Откъде дойде?
– От къщи – отговаря дъщерята на мащехата. – Вие преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. Ето и аз дойдох по нейните следи.
– Ние познаваме твоята сестра, – казва месец Януари – а на тебе и очите на сме ти виждали. Защо си дошла при нас?
Да ми дадете подаръци. Нека месец Юни ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А месец Юли – свежи краставички и бели гъби, а месец Август сладки ябълки и круши. А месец Септември узрели орехи. А октомври…
Почакай казва месец Януари – не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господарят на гората, тридесет и един ден ще царувам тук.
– Гледай го ти колко е сърдит! – казва дъщерята на мащехата. – Пък аз не съм дошла
при тебе – от тебе освен сняг и скреж нищо не може да се чака. Аз търся летните месеци. Намръщил се месец Януари.
– Търси лятото през зимата! – казва.
Замахнал той широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето -забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. Не се виждало от снега и огъня, а се чувало само как съска някъде огъня, припращява и пламти.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – вика. – Стига!
Но къде ти там! Върти я виелицата, слепи й очите, прекъсва дишането й. Паднала тя в пряспата и снегът я затрупал.
А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, изтичвала вън от вратата – няма я, и това си е. Тя се загърнала по-добре и тръгнала към гората. Но ми¬гар можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрачина. Ходила тя, ходила, търсила, търсила, докато и сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото.
А заварената дъщеря дълго живяла на света, порасла голяма, омъжила се и отгледала деца.
И имала, разправят, около къщата си градина – ама такава чудесна, каквато светът не е виждал. По-рано, отколкото на всички други разцъфтявали в тази градина цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В жега там било прохладно, а когато виела виелица – тихо.
– При тази стопанка и дванайсетте месеца гостуват в едно и също време. – казвали
хората.
Кой знае, може и така да е било!

По горския път се задала една кола, натоварена с нови секири, току-що излезли от ковачницата. Младите дръвчета, които растели покрай коловозите, се разтревожили, зашумели с листа, захванали да си шепнат.
— Какво има? — попитал един стар бук, който се бил разположил навътре в гората.
— Свършено е с нас! — отвърнали дръвчетата.
— Защо?
— Защото в гората пристигнаха секирите.
— Я вижте — поръчал букът, — има ли при тях от нашите? 
Дръвчетата се взрели към колата и отвърнали:
— Няма.
— Не бойте се, като е тъй — рекъл букът. — Клонче няма да падне от вас, докато дървото не стане съюзник на желязото. Страшно щеше да бъде, ако гората беше дала на секирите топоришки!

Било късна есен. Пожълтели тревите по поляните, листата по дърветата. Жеравите, поели път на юг, писукали високо над нивите…
— Мъжо, тръгвай да сееш, че зима иде! — подканила една чевръста жена своя ленив мъж.
— Натовари ралото, донеси на колата чувала със семето и впрегни воловете, тогава ще тръгна.
Жената наринала от житницата пет кринчета жито в един чувал, натоварила чувала и ралото на колата и повела воловете към вратнята. Мъжът се качил на колата и потеглил към нивата. Когато стигнал, спрял под крушата, що била сред нивата, разпрегнал, похапнал си и тогава захванал да оре. Изорал една брезна и изсипал всичкото жито в брезната, изкарал втора – заринал го с пръст.
— Свърших си работата — рекъл, — сега пък ще си полегна на сянка, защото слънцето напече много силно.
Изтегнал се под крушата. Една муха забръмчала над главата му и не му давала да заспи.
„Добре е тука — помислил си ленивецът, — ама да имаше кой да ме варди от мухите, много сладко щях да си почивам.“
Прозял се два-три пъти и заспал. Спал до залез. Кога се прибрал вечерта, жена му го попитала колко лехи е изорал.
— Две брезни изкарах — отвърнал той, — но утре ще стигна до крушата.
На другия ден се повторила същата история, на третия ден пак. Ядосала се жената. На четвъртия ден сама отишла да сее, а мъжът останал да шъта в къщи. На тръгване му поръчала да изпере дрехите на реката, да набере една кошница узрял плод от харманската круша и да варди пиленцата и квачката от сокола, който се виел цял ден над селото. И заминала.
„Сега е време да покажа на жената какъв съм къщовник“ — помислил си мъжът и се заловил с шетнята.
Най-напред изловил всичките пиленца, взел здрав конец, навързал ги за крачетата, а края на конеца вързал за крака на квачката.
— Де го сега сокола? Никакво пиле не може да открадне, защото са вързани! — рекъл той и сам се почудил на ума си. След туй нарамил на една кобилица дрехите и отишъл на реката да пере. Щом спрял на брега, дошло му на ума, че е забравил да набере кошница круши, пуснал дрехите във водата и се затекъл към къщи. Щом ленивият кривнал към улицата, към реката се спуснал един скитник да пои магарето си. Той видял дрехите, които плавали над водата, и си рекъл:
— Я какъв армаган ми е донесла реката!
Озърнал се наоколо, видял, че няма никой, грабнал прането и побягнал. Хитроумният мъж, като стигнал в къщи, най-напред взел паница просо да нахрани пилетата. Помамил квачката. Тук квачка, там квачка – няма квачка. Погледнал към небето и що да види — един голям со¬кол лети към планината, в ноктите си държи квачката, а под него ви¬сят и се полюшват навързаните пилета. Същинско детско хвърчило с опашка.
— Ама че я свърших! — затюхкал се мъжът и мръднал към хармана да набере круши. Крушата не била висока, но твърде бодлива, затуй къщовникът, като дигнал очи нагоре, почнал да се чеше по врата: „Наместо да се кача горе и да се бода, я да взема, че да отсека туй дърво и да обера всичките круши!“
Речено — сторено. Грабнал брадвата, сякъл до пладне, отсякъл крушата. С трясък тя се строполила насред хармана. Къщовникът грабнал една кошница и почнал да бере. Но преди да напълни кошницата до половина, текнало му в главата, че е забравил дрехите на реката, оставил крушите и хукнал към брега. Ала там не заварил нищо.
— След толкова труд и тичане не е зле да си подремна — рекъл къщовникът и легнал под сянката на една върба. Спал, що спал — заварила го месечината. Станал, потъркал очи, прозял се и тръгнал към къщи.
Жена му го посрещнала с кобилицата:
— Къде са дрехите?
— Откраднал ги е някой.
— Къде са пилците с квачката?
— Аз навързах пилетата с връв за крака на квачката, но соколът ги дигна всичките.
— Ами крушата?
— Отсякох я.
— Ах, проклетнико, що си направил? Да се махаш от къщата — подгонила го жената с кобилицата — и да не се мяркаш хич пред очите ми, хич, хич, хич!
Изгонила го навън и заключила вратата. Цяла нощ вървял умни¬кът по пътя, блъскал се в тъмнината и все си приказвал:
— Хич, хич, хич!
На разсъмване стигнал един мост. Тъкмо в туй време под моста имало двама рибари. Те ловели риба с мрежи. Когато нашият пътник се навел над реката, те вдигнали мрежите си и видели, че няма нито една рибка. Наведеният над реката мъж продължавал да си мърмори:
— Хич, хич, хич!
Рибарите кипнали, изскочили на моста и почнали да го бият.
— Защо ме биете? — попитал ги той.
— Защото викаш: хич! Друг път, когато срещнеш хора като нас, няма да викаш хич, а викай: „По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!“
И го пуснали да си върви. Тръгнал по-нататък къщовникът и си приказвал:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Не щеш ли, откъм близкото село се задали двайсетина души, облечени в черно. Те вървели мълчаливо подир една кола, в която имало ковчег. Карали мъртвец към гробището.
Умникът се спрял настрана и почнал да вика:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Като го чули опечалените хора, избухнали, дръпнали му един бой и му поръчали:
— Друг път тъй да не правиш! Когато видиш хора като нас, снеми си калпака и почни да викаш: „Вечна му памет!“
Заминали опечалените към гробището, а нашият пътник слязъл още по-долу и стигнал второ село. Щом влязъл в селото, чул, че свирят гайди и бият тъпани. Задали се сватбари. Най-напред вървели гайдарите, подире им невестата и младоженецът.
Пътникът отдалеч почнал да вика:
— Вечна памет! Вечна памет!
— На кого викаш вечна памет, хей, глупако? — ядосал се младоженецът и почнал да го бие. — На мене ли или на невестата? Друг път, като срещнеш хора като нас, хвани калпака си, удари го о земята, почни да играеш ръченица и викай, колкото ти глас държи: „Уха-ха! Иха-ха!“
Измъкнал се пътникът от селото и поел по-нататък. Навлязъл в една долчина и видял, че насреща му иде кола с чергило. Пред колата вървели две неуки буйни волчета, а под чергилото имало стотина паници, гърнета и стомни. Щом видял колата, нашият пътник се затекъл срещу волчетата, ударил калпака си о земята, почнал да играе ръченица и се развикал:
— Уха-ха ! Иха-ха !
— Младите добичета се подплашили, кривнали от пътя, обърнали колата и тя се прекатурила в един дол. Всичките грънци се потрошили. Грънчарите пипнали виновника за злополуката, цял час го налагали и му поръчали:
— Слушай, друг път, когато срещнеш хора като нас, не играй
ръченица, ами отскубни малко тревица, иди към добичетата и думай:
„Биче, биче, на! Биче, биче, на!“
— Наложеният отминал, откъснал хапка трева от една ливада и видял пред едно лозе две бабички. Седят на припек, приказват си и дремят. Пътникът протегнал ръка и поднесъл тревата към устата им:
— Биче, биче, на! Биче, биче, на!
Едната бабичка дигнала тоягата си и го ударила по ръката:
— Ние да не сме добичета, че ни подаваш трева, бре проклетнико! — викнала гневно тя. — Не те ли е срам? Друг път тъй да не правиш, ами като видиш две бабички като нас, наведи се, снеми калпака си и дай да те попощят.
— Добре — рекъл пътникът и продължил по-нататък. Надвечер стигнал в трето село. Накрай село видял, че се давичкат две кучета. Боричкат се, лаят, ръмжат и се хапят. Цялата им свада била за един кокал.
Без да мисли много, пътникът снел калпака си, навел се и мушнал главата си между настървените кучета. Едното куче му отхапало ухото. Запищял нещастникът, побягнал настрана и седнал. Откъснал един парцал от ризата си и превързал болното си ухо.
— Зашо ти е вързано ухото? — попитал го един селянин, който минавал с коса на рамо.
Злополучникът му разказал всичко. Косачът прихнал да се смее.
— Не трябваше да си тикаш главата в устата на кучетата! Друг път видиш ли такова нещо, дигай тоягата и удряй! Не си тикай главата!
— Тъй ще направя! — рекъл си пътникът, станал и отминал по-нататък. Пред една вратня видял две деца играят с копчета.
— Ей сега ще ви дам да разберете! — заканил се той на децата, па измъкнал един кол от съседния плет и замахнал да ги удари. Но тъкмо когато вдигнал кола, от къщи изскочил бащата на децата, грабнал кола ог ръцете му и му залепил една плесница.
— Ти луд ли си? — извикал бащата. Какво са ти сторили децата, че си дигнал кол над главите им! Друг път, видиш ли две деца, наместо да ги биеш, бръкни в джоба си, извади някоя пара, ако имаш, и кажи:
— На, рожби, да си купите по едно кравайче!
Прекосил селото злополучникът, излязъл вън. Край пътя видял една свиня — рови торището и грухти:
— Гру. гру, гру! Гро, гро, гро!
— Какво! — извикал умникът. — Грош ли? Грош ли искаш? Аз нямам в джоба си пукнато петаче, а ти искаш грош. На! — ритнал той свинята и отминал.
Когато се уморил да броди по света, скитникът се досетил, че жена му вече е забравила сторената пакост, прибрал се в къщи и започнал да работи, както му е редът – разумно и упорито.

Веднъж Хитър Петър подгонил с тоягата си един заек. Заекът бягал към поляната и Хитър Петър хвърчал подире му. Гонитбата трая¬ла цял ден. Най-сетне пред дългоухия бегач се изпречила река Вит. Заекът, без да мисли много, се хвърлил да я прескочи. Но река Вит прескача ли се? Заекът паднал сред реката и се удавил. Хитър Петър спрял запъхтян на брега, посъвзел се и се почесал по врата.
— Брей — рекъл си той, — ама че дълъг път изминах! Замрък¬нах по чужди краища.
Тръгнал край брега, слязъл надолу и влязъл в едно село. Спря пред вратнята на една хубава къща и си рекъл:
— Тук навярно живеят заможни хора.
Почукал. Показала се млада жена със запретнати ръкави.
— Какво дириш, чичо?
— Диря подслон за нощуване.
— Влез — поканила го жената, — у нас ще спиш.
Хитър Петър влязъл. Невестата му изнесла стол да седне пред къщи, додето се върне мъжът й от нивата. Хитър Петър седнал. По едно време усетил миризма на варена птица. Надникнал да види какво готви невестата и се ухилил: над огъня в една тенджера чукуркала го¬ляма патка.
— Ех, че вечеря ще падне —рекъл си Хитър Петър и често-често обръщал очи към вратнята да види дали не си иде стопанинът.
В туй време невестата, която шътала край огъня, си помислила : Дози чужденец ми се вижда много гладен и морен. Ако му сложа напреде патката, ще я излапа, додето са усетим. Я да я скрия с тендже¬рата, че утре, като си замине, ще я изядем двама с мъжа ми."
Дигнала сварената патка с тенджерата и я захлупила с една паница на полицата.
— Захлупи я с паничка, за да бъде топличка —- си рекъл Хитър
Петър и се облизал като котарак, когато види прясна риба.
Затрополяла кола. Дошъл си орачът. Разпрегнал воловете, влязъл в къщи.
— Гостенин си имаме! — викнала жената.
— Да е жив — отвърнал мъжът, — хайде по-бърже слагай да ядем, че умирам от глад.
— Ох — въздъхнала жената, — ами като не съм готвила нищо!
— Давай, каквото има!
Невестата сложила на трапезата малко сух хляб и три глави лук. Орачът, нали бил гладен и не знаел, че има варена патка, гълтал лакомо. Хитър Петър ронел трошици, колкото да залъже глада си, чакал домакинята да сложи патката и се чудел на ума й: защо почва с лук и разваля хубавата вечеря!
Но ето че орачът се нахранил и рекъл:
— Благодаря ти, жено, и тая вечер се нахранихме!
— Ние май че те прегостихме — обърнала се домакинята към Хитър Петра, — какво да правим, когато дойде късно и аз нищо не сварих да приготвя.
Тогава Хитър Петър разбрал, че тая жена б скрила патката от него, и рекъл:
— Стига ми. Добра беше вечерята.
— Хайде сега да спим, че утре рано ще ставаме! — казал орачът и влязъл във вътрешната стаичка. Домакинята постлала една черга край огъня за Хитър Петра, рекла му „леканощ"и се прибрала при мъжа си.
Хитър Петър туй чакал. Бърже измъкнал4 патката от тенджерата, излапал половината, скрил другата половина в торбата си, напил се със студена вода и легнал да спи. На другата сутрин той станал рано, ви¬дял край огъня цървулите на орача, мушнал ги в тенджерата, похлупил ги с една паница и седнал до огъня да стегне своите. В туй време от¬вътре се показал и домакинът.
— Добро утро! — рекъл той. — Къде тъй рано, побратиме?
— Ще си ходя — отвърнал Хитър Петър, — дълъг път ме чака. Аз съм ловец, трябва да ударя нещо и да го отнеса на чедата си.
— Че какъв си ловец, кога нямаш пушка?
— Аз гоня зайци с тояга.
Орачът се усмихнал под мустак.
— Има ги всякакви — рекъл той. — Ами как живее народът по вас ?
— Добре е сега. Ние си имаме един град — Тенджерград го каз¬ват. Додето този Тенджерград управляваше Пат-патаран, на някои беше добре, а на други зле — смесена работа. Но откак в Тенджерграда се настани цар Цървулан — много добре стана за сиромасите и за глад¬ните. Хайде прощавай!
Селянинът не разбрал какви са тия управници на Тенджерграда.
Хитър Петър щом излязъл, кривнал из върбалака край Вит и се загубил.
Станала подир малко и домакинята. Като видяла, че гостенинът си е отишъл, бърже се затекла към полицата, отхлупила тенджерата и що да види: наместо обиварената патка вътре се мъдрели мъжовите й цървули. Разказала всичко на мъжа си. Той чак сега разбрал приказката на гостенина за двамата управници на Тенджерграда и рекъл:
— Пада ти се! От гостенин ядене никога да не криеш.

През един горещ летен ден кума лиса подгонила дългоухия заек и го преследвала до градинския кладенец. Щом стигнал кладенеца, заекът се засилил и прехвърчал като птица над него. Кума лиса решила мигом да направи и тя заешки скок, но наместо отвъд — тупнала в кладенеца. Кладенецът бил дълбок и лисицата не смогнала да се измъкне. Затънала до шия в студената вода и затреперала. По едно време откъм гората се задал брадатият козел, умната глава. Върви към кладенеца, брадата си поклаща, рогата си мотае.
— Какво правиш там? — надникнал козелът в кладенеца.
— Къпя се в прохладната вода. Градинарят ми е приятел, а пък слънцето пече много — отвърнала лисицата.
— А водата става ли за къпане? — попитал козелът. — Не е ли мокра?
— Чудо! — извикала лисицата и си потопила главата.
— И аз ще скоча при тебе — рекъл козелът.
— Скочи, но внимателно, да не размътиш кладенеца!
Брадатият козел се строполил надолу с главата и цамбурнал в кладенеца. Кума лиса заврещяла:
— Ай, ай, ай! Цяла ме изцапа! Напръска ми кожухчето с кал! Тъй ли се скача?
— Ами как? — попитал козелът.
— Ще ти покажа, ако ми помогнеш да изляза от кладенеца.
Изправи се на задните си крака!
Козелът се изправил, а кума лиса започнала да се катери по гърба по рогата му, докато се измъкнала вън от кладенеца.
— Сбогом, глупчо! — размахала лапичката си лисицата.
— Как тъй, аз съм умна глава! — оскърбил се козелът.
— Ако беше умна глава, нямаше да бъдеш сега в кладенеца! — извикала лисана и побягнала.
Козелът останал в кладенеца и стоял три дни. На четвъртия пристигнал градинарят, вързал го за рогата с едно въже и го измъкнал навън.