Чуй всички приказки

Похвалил се лъвът пред баба Мецана:
— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?
— Зная, Лъвчо, зная!—рекла баба Меда. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!
— Що думаш? Човек ли? По-силен от мене? — запънал се лъвът.— Де е да го видя?
— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.
Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.
— Кой те върза, коньо?
— Човекът.
— Де е той?
— В гората.
Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове.
Попитал ги лъвът:
— Кой ви впрегна, братя?
— Човекът!
— Де е да го видя?
— Не чуваш ли? В гората. Дървета събаря.
Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.
— Ей, чуй! — рекъл лъвът.
— Е? Чувам!
— Кой си ти?
— Човек съм.
— Слез да се поборим!
— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.
Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.
— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!
— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва ее,от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.
Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи. Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората. Пата-кюта-пата — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът. Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.
Щом пристигнал вкъщи, от двора завикал:
— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!
Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят.
— Ии, какво мечище ни домъкнал тате!
Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдвал. Най-подир дърварят викнал на децата:
— А влизайте вътре! Чака ви софрата!
Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал.
„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам."
Тъй си мислел лъвът.
Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.
— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!
С пребит гръб котакът на двора изскочил.
— Що има, роднино? — попитал го лъвът.
— Пребиха ме, братко!
— Кой! Пак ли човекът?
— Той, ами кой друг!
— Често ли те бие?
— Ден се не минава да ме не наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!
— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?
— Постой и ти тука, после ще се видим!
Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. Единият бил задомен, другият — годен, третият — неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:
— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица,
извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода — ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мен.
Тръгнали тримата синове да търсят жива вода.
Вървели, вървели — стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано: „Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!"
Спрели се царските синове. Трябвало да се решат кой брат по кой път да тръгне.
— Какво да правим? — рекъл големият брат.
— Кой път да хвана? — двоумял се средният.
— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена ще оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишъл вкъщи и кой не.
Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.
Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:
—Брат да си ми, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дим в пещерата!
Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата.
Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змийчета.
Момъкът изнесъл змийчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:
— С какво да ти се отплатя, юначе?
— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.
Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:
— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. Навръх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде да намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течел сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:
— Какво търсиш тук, момко? Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:
— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря? 
Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина по-висока от тая. Навръх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода!
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, каквото вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван с отпуснати крила и с разтворена човка.
Момъкът го взел на ръка, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвръкнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:
— Какво дириш тука, момко?
Момъкът му подал златната люспа и отговорил:
— Диря жива вода. Къде мога да намеря?
Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина по-висока от тая.
На върха на планината грее дворец от скъпоценни къмъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:
— Какво дириш, момко?
— Жива вода.
— Щом си стигнал до тука, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошъл. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната си ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го по¬стигнеш.
Момъкът се зарадвал. Взел пръстена,поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал. Като повървял малко,преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!
Още не издумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата.
Погледнал — и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му. Пак преместил пръстена и рекъл:
— Пръстенче, искам да се видя с братята си! Още не издумал, ето братята му.
— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.
— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат. — Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.
— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мен изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво правиш?
— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татко в двореца!
Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:
— Наистина, чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка — да видим дали ще се изпълни каквото аз поискам.
Момъкът извадил пръстена и го подал на брат си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:
— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.
Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, той вече вървял по страшния път.
През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-голе¬мият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседно царство.
Един ден той преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Искам да дойде тука царицата на живата вода!
Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:
— Какво ще заповядаш, царю честити?
— Искам да останеш в моя дворец!
— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!
А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змийчета.
— Къде е майка ви? — попитал момъкът.
По-голямото отговорило:
— Тя умря от мъка, щом се научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце, но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на моя вуйчо в сребърната планина и той ще ти помогне.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял — стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.
— Змея ли търсиш? — чул се глас от близкия поток.
Момъкът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бе спасил живота по-рано.
— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?
— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брат ми, който ще ти помогне.
Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.
Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да направи. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бе уталожил жаждата, и попитал:
— Кого търсиш, златен момко?
— Змея — отговорил момъкът, — Нося му тая златна люспица.
— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.
— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.
Но гарванът отговорил:
— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.
Момъкът заплакал.
Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:
— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задните врата в двореца и чакай, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!
— На добър час, гарванчо!
Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.
— Ох, умирам от болки! — извикъл царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат десет верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се…
Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено.
Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарва¬нът, грабнал пръстена и отлетял…
Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът доле¬тял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:
— Сега можеш да правиш каквото искаш.
Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:
— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!
Още не изрекъл момъкът, вън долетял крилат кон вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.
Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:
— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият чо¬век на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи!
Дошъл старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:
— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.
А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:
— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.
После се обърнал към сина си и добавил:
— Синко, накажи както искаш своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!
Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:
— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.
След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години, за чудо и приказ на мало и голямо.

Живял някога на този свят един богат човек, който имал един-единствен син. И когато синът пораснал и навършил седемнадесет или осемнадесет години, баща му го оженил за много разумна девойка.
Няколко години след женитбата на сина си богаташът умрял. А сина съвсем го домързяло — не мръдвал от топлото легло ни зиме, ни лете и непрекъснато хленчел, студено му било.
Отишла веднъж жена му при съседите и им се оплакала — така и такау мъжът ми пропиля бащинията си и сега ни зиме, ни лете мърда от леглото. А в къщи нямаме какво да ядем, не зная вече що да сторя. . .
Съседите я посъветвали:
— Иди на пазара и купи стафиди. Пръсни ги на цели шепи от леглото, та чак пред пътната врата, а ти се скрий. Той ще види пръснатите стафиди, ще почне да ги събира от пода и да ги яде. А ти издебни удобен момент и затръшни вратата след него! И колкото и да вика и да се моли, не му отва¬ряй. Нека върви, накъдето му видят очите!
Отишла жената на пазара, купила стафиди и ги донесла в къщи. Пръснала ги по пода край леглото и чак отвън вратата и се скрила.
Подал се мъжът й от леглото и видял разсипаните стафиди. Протегнал ръка, почнал да ги събира и да ги мята в устата си. Когато изял всичко около себе си и видял, че не може да стига вече с ръка, измъкнал се от леглото и тръгнал към вратата, като събирал стафидите. Дошъл той до самата врата, бутнал я — гледа, и отвън има пръснати стафиди. Прекрачил прага, жена му затръшнала вратата и сложила резето.
Развикал се мързеливият мъж отвън:
— Ох, измръзнаха ми краката, ох, измръзнаха ми краката! Бързо, жено, отвори ми вратата!
А жена му отговорила:
— Стига си се излежавал! Тръгни, походи по света, изкарвай си хляба!
— Жено, студено ми е — казал мъжът, — къде да отида?
Навън е лято, защо ще ти е студено? — рекла жена му. — Хайде върви, все ще намериш каква да е работа. Видял мъжът, че няма да успее да я склони, обърнал се и тръгнал. Вървял, вървял, изведнъж какво да види — на пътя една кърпа. Навел се той и я взел, добре, ама кърпата била на царската дъщеря. Отишла тя с четиридесетте си прислужници да се разходи в градината, свалила кърпата от главата си и я метнала на едно клонче; духнал вятър и отвял кърпата на пътя.
Мъжът занесъл кърпата в къщи и я показал на жена си — виж, казва, какво съм намерил.
Взела жена му кърпата, разгледала я и разбрала, че е на царската дъщеря. Обърнала се към мъжа си и му рекла:
— Та това е кърпата на царската дъщеря. Занеси я на царя и той ще те възнагради, ще ти даде пари.
Взел мъжът кърпата, излязъл от къщи и се отправил към една глуха уличка. Намерил там процеп в една стена, загънал кърпата в хартия и я пъхнал в процепа.
Едва-що се отдалечил от стената, и чул гласа на царския глашатай:
— Ей, хора, този, койтв е намерил кърпата на царската дъщеря, ще получи за награда от царя двадесет и пет рубли!
Приближил се мъжът до глашатая и му казал, че е намерил кърпата. А глашатаят му предложил: «Дай кърпата на мене, аз ще ти донеса подаръка на царя!»
— Защо да ти я давам, аз сам ще я връча на царя — отказал му мъжът.
Отишли те двамата в двореца и глашатаят доложил на царя, че този човек е намерил кърпата.
— Е, дай ми кърпата и аз ще те възнаградя! — рекъл му царят.
— Че откъде-накъде царската кърпа ще бъде у мене? — отговорил мъжът.
— Тогава защо си дошъл тук? — попитал го царят.
— Аз умея да гадая. Ако искам, ще открия къде е кърпата — обяснил мъжът.
— Е, хайде да видим, гадай! — рекъл му царят. — Но ако не познаеш, зле ще си изпатиш!
Мъжът погледнал дланта на царя и казал:
— Кърпата се намира в процепа на стената на тази и тази улица. Изпратил царят глашатая си на посочената улица и казал:
— Ако кърпата наистина е там, голямо възнаграждение те чака! Не се минало много време и глашатаят се върнал с кърпата в ръце. Видял царят кърпата, учудил се много и рекъл:
— Изглежда, че си голям мъдрец. . . И как така не съм чул досега името ти?
Аз съм беден човек, царю, откъде ще ми знаеш името? — отговорил мъжът. — От днес нататък ти определям по двадесет и пет жълтици на месец! — рекъл царят. — Върви си, яж, пий и се весели!
Върнал се мъжът в къщи и поздравил жена си с думите:
— Радвай се, жено!
— Че какво хубаво има? — попитала тя.
— А какво по-хубаво от това може да има? — отговорил мъжът. — Ще получавам от царя по двадесет и пет жълтици на месец, ще ядем, ще пием и ще се веселим!
Зарадвала се жена му и казала:
— Ето виждаш ли, с една шепа стафиди те вразумих! Такъв мързел, те беше хванал, че от леглото не ставаше и все хленчеше: «Студено ми е, студено ми е. . .» Сега вече май не ти е студено, а? . . .
След десетина дни дотичали при мъжа — вика те царят, казват, иска да се разходи с тебе.
Отишъл мъжът заедно с царя в градината и там царят му заповядал:
— Върви на тази страна, а аз ще тръгна нататък!
Излязло, че царят намислил да провери мъдростта на своя гадател: стиснал царят една роза в ръката си, а след това повикал мъжа.
— Е, хайде — казал му той, — отгатни какво имам в ръката си, иначе ще заповядам да ти отсекат главата!
Видял мъжът, че му е спукана работата, и то заради жена му (а тя се казвала Гюл) и въздъхнал:
— Ех, Гюл, всичко е заради тебе. . . Разтворил царят ръката си и се зачудил:
— Как можа да разбереш, че в ръката ми има гюл?
— Един мъдрец знае всичко — отвърнал мъжът.
— Е, щом си толкова голям мъдрец, определям ти тридесет жълтици на месец! — наредил царят.
Изминали се след това още десетина дни, не щеш ли, крадци ограбили царската хазна и задигнали седем торби със злато. Извикал царят своя мъдрец и рекъл:
— Крадци ограбиха хазната ми, задигнаха седем торби със злато. Или намери крадците, или главата ти ще падне!
Мъжът казал: «Дай ми четиридесет дни срок — ще ги намеря!»
— Добре, давам ти четиридесет дни! — съгласил се царят.
Отишъл си мъжът в къщи, взел да си удря главата и да се вайка:
— Ех, погуби ме ти мене, жено! Крадци ограбили царската хазна, а царят се хвана за мене: или намери крадците, или главата ти ще падне…
А откъде да му ги намеря аз крадците?! Дай ми по-скоро да хапна, после ще дремна малко през нощта и ще избягам.
Като за проклетия в къщи не се намерило нищо освен картофи. Сварила жената седем едри картофа и ги сложила на мъжа си.
А седмината крадци в това време се научили за заповедта на царя..
Промъкнали се те до къщата на мъдреца, покатерили се на покрива да подслушват и разберат ще им каже ли той имената, или няма да ги каже.
Шестимата чакали отстрани, а единият допълзял до самия комин, спотаил се и се ослушал. А в къщата всички мълчали и дума не казвали. Тъкмо крадецът решил да си върви, мъжът в стаята извикал високо:
— Е, с единия се свърши и туйто!
Чул това първият крадец, изплашил се, отишъл при другарите си и казал, че мъдрецът е узнал всичко.
Станал тогава вторият крадец и пропълзял до комина. А мъдрецът тъкмо дояждал втория картоф и казал:
— Е, и с втория вече се свърши и туйто!
Отишъл вторият крадец при другарите си и казал, че наистина мъжът е мъдрец — веднага разбрал, когато той поискал да се отдалечи от комина.
И така и седмината крадци поред се промъквали до комина и се убеж¬давали, че мъдрецът познавал, когато те се приближават и отдалечават. Посъветвали се те, слезли от покрива и почукали на вратата. А когато мъжът излязъл да им отвори, и седмината паднали в краката му и взели да го молят:
— Бог — на небето, ти — на земята, смили се над нас и ни спаси! Ние ограбихме царската хазна. . .
— Добре, щом е така — рекъл мъжът. — Като сте дошли при мене и молите за помощ, аз няма да ви издам. Ще кажа на царя, че съм гадал и съм открил къде е златото. Донесете ми шестте торби със злато, а едната, от мене да мине, оставете за себе си.
Зарадвали се крадците и още веднага домъкнали в дома му шестте торби със злато. На сутринта, щом се зазорило, мъжът отишъл в двореца и рекъл на царя:
— Сто години да живееш, царю — намерих златото ти, у нас в къщи са торбите. Изпрати да ги донесат в двореца.
Зарадвал се тогава царят, но се зачудил:
— Че как така успя, ти ми поиска четиридесет дни срок, а ги намери за една нощ?
— Почнах да гадая и ги открих веднага, защо трябваше да чакам четиридесет дни? — обяснил мъжът.
— Щом е така, задръж за себе си трите торби, а четирите ми изпрати на мене; и това ми стига! — проявил голяма щедрост царят.
Завел мъжът царските слуги в дома си, а те вдигнали торбите със злато да ги занесат на царя. Придружил ги мъдрецът.
— Щом ти излезе толкова мъдър — рекъл царят, — определям ти четиридесет жълтици на месец!
Поклонил се мъжът на царя, върнал се в къщи и казал на жена си:
— Провървя ми, жено, на три пъти се спасих от смърт и отгоре на това царят ми определи четиридесет жълтици на месец. Това ни стига да преживяваме охолно, трябва да измислим нещо, за да не ни налети нова опасност.
— Че какво има да му мислим!? — казала жена му.
А мъжът настоявал на своето:
— Не, хайде да се престоря на болен, а после ще кажа, че болестта ми е отнела способността да гадая.
Жена му се съгласила, приготвила постелята и го сложила да си легне.
Достигнало до ушите на царя, че неговият мъдрец се разболял. Изпращал царят на болния лекар след лекар — никой не можал да го излекува. Най-после царят сам се вдигнал и отишъл да навести своя мъдрец.
Влязъл той в стаята, седнал до възглавницата му, а мъжът направил знак да ги оставят сами двамата. Почнал царят да го разпитва какво го боли, да съжалява, че лекарите не могат да познаят болестта му. А мъжът му рекъл:
— Желая ти здраве и дълъг живот, царю, но аз си изпатих, дето те отървавах с гадаене от неприятности и беди. Разгневиха ми се дяволите, че не им давам да ти навредят, и се събират при мене не зная вече колко нощи наред, бият ме, бъхтят ме до примиране. Изгубих си ума вече, оглупях и мъдростта ме напусна. . .
А царят взел да го утешава:
— Е, нищо, това ще го знаем само ние двамата с тебе, ти не казвай на никого, а аз ще ти давам както и досега по четиридесет жълтици на месец!. . .

Имало едно време един мъж и една жена. Те нямали деца. Тези хора били добри и щедри: някои давали милостиня с паничка, а те с каче раздавали; други с качета давали, а те с чували подарявали, нищо не им се сви¬дело. «Ех, за какво ни е нашето богатство? — казвали те. — Нали си нямаме деца да им се радваме…»
И ето че веднъж в техния двор се отбил един дервиш. Жената взела, че му насипала цяло каче пшеница. Дервишът й рекъл:
— Сестрице, защо другите хора дават милостиня с паничка, а ти ми изнесе с каче?
— Че какво да правя, братко? — отговорила му жената. — Дворът ни е пълен с добитък, имаме си и в къщи всичко в изобилие, но няма кой да яде. . . Как да не раздавам, за кого да пестя?
Тогава дервишът извадил от джоба си три ябълки, дал ги на жената и рекъл:
— Вземи тези ябълки, яж ги една по една три дни поред. Няма да мине и година, и ти ще родиш син.
Взела жената ябълките и ги наредила на полицата. Вечерта влязла в стаята, погледнала ябълките и те й се сторили толкова хубави и румени, че сърцето й се разтупало. Не се стърпяла тя, взела едната ябълка и си отхапала едно голямо парче. Ябълката била толкова вкусна, че да си оближеш пръстите! И жената изяла и трите ябълки.
Минали се девет месеца, девет дни и девет часа и жената родила теленце.
Едни плачат, други не плачат,но жената плакала ден и нощ, проливала горчиви сълзи, все проклинала дервиша.
Не била изтекла и година, когато мъжът на жената умрял. Теленцето пораснало, станало биче. Сутрин то отивало на ливадата да пасе, вечер се връщало, казвало «добър вечер» на майка си и лягало да спи пред огнището.
Така се изтърколили три години. Една вечер бичето казало на майка си:
— Мамо, ето че аз пораснах. Трябва да ти доведа вече снаха в къщи.
Утре стани по-рано, иди при царя и му кажи: «Моето биче иска дъщеря ти за жена!»
Учудила се старицата, не отвърнала нищо, но си помислила: «Тази работа не е току-така, иначе как ще посмее моето биче да иска за жена царската дъщеря. . .» Станала тя и още вечерта се запътила към царския дворец.
Стигнала до него и седнала на камъка за сватовниците пред двореца. Дотичали царските назири, везири и искали да я изпъдят, но старицата не мръднала. «Идете и кажете на царя — рекла тя, — че една бабичка е дошла при него и иска дъщеря му за жена на своето биче.» Царят заповядал да доведат пред него бабичката. Довели я в двореца.
— Какво искаш да ми кажеш, бабо? — попитал я любезно царят.
— Сто години да живееш, царю! — отговорила старицата. — Моето биче иска дъщеря ти за жена.
— Е, добре де, нека я иска — рекъл царят. — Само че най-напред ще му дам три заръки. Изпълни ли ги, съгласен съм — нека се ожени. Не ги ли изпълни, ще заповядам да му отсекат главата. Иди и кажи на твоето биче да ми изпрати златен поднос, до горе пълен с жълтици и пак със златен поднос покрит!
Станала старицата, смутена и огорчена, и тръгнала бавно към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти отговори царят?
— Как да се не мръщя, синко? Що ни трябваше да се сватосваме с царя? Иска такова нещо, че и къщата, и двора, и всичко да продадеш, пак няма да изпълниш заръката му. . .
— Я ми кажи ти, майко, какво иска той?
— Царят иска да му изпратиш златен поднос, пълен догоре с жълтици и пак със златен поднос покрит.
— Че ти за това ли си се разтъжила, майко? Та това е лесна работа! -казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един меден поднос насипи в него черна пръст, покрий го с друг меден поднос и го сложи в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. Не се приближа-вай вече и не пипай подносите, докато аз не стана сутринта.
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се стъмнило, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, а черната пръст се превърнала в жълтици. Долният поднос бил препълнен, отстрани падали жълтици. . .
Взела старицата подноса и го занесла на царя. Смаял се царят и рекъл:
— Иди и кажи на своето биче да изпрати на дъщеря ми дрехи, до които
никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла. Станала старицата, смутена и огорчена, и бавно се помъкнала към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Е, как да не съм намръщена, синко? Сега той иска от тебе такова нещо, че целият свят да обиколиш, пак няма да го намериш. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко!
— Царят иска да изпратиш на дъщеря му дрехи, до които никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла.
— Че затова ли си се разтъжила, майко? Това е лесна работа! — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един поднос, сложи в него смокинов лист, покрий го с друг поднос и го скрий в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. И не се приближавай повече, не пипай подноса до сутринта, докато аз не се събудя.
Старицата направила точно така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, смокиновнят лист се превърнал в дрехи. И то в такива дрехи, които сякаш човешка ръка не е докосвала, ни с игла бод е направила.
Взела старицата подносите с дрехите и ги занесла на царя. Смаял се царят и казал третата си заръка:
— Иди и кажи на своето биче, че трябва да отведе дъщеря ми в дома си така, че главата й слънцето да не види, а краката й да не докоснат земята.
Станала отново старицата, смутена и огорчена, и бавно се затътрила към къщи.
Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, объркана и печална до огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Как да се не мръщя, синко? Ех, що ни трябваше да се сватосвамес царя? Сега той иска от тебе нещо нечувано и невиждано. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко.
— Царят иска да доведеш дъщеря му у нас така, че главата й слънце да не види, а краката й да не докоснат земята. . .
— Че ти, майко, затова ли си се разтъжила? Лесно ще се нареди — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, напълни един голям чувал с парцали и трески и скрий този чувал в стенната ниша, където сгъваш
постелките и завивките. И не се приближавай повече, нито пък пипай чувала, докато аз не се събудя!
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
Среднощ бичето станало от леглото, метнало чувала на гръб и се отправило към царския дворец. Стигнало до двореца, хвърлило пред прага една треска и един парцал и през целия път после обратно до в къщи хвърляло така едно след друго ту треска, ту парцал. А в къщи легнало пред огнището и заспало.
Станали на сутринта хората и що да видят: вместо трески — върбови дървета, а вместо парцали — килими.
А бичето извикало музиканти със зурли и тъпани и се запътило към двореца на царя.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата на дъщеря си с бичето и я пуснал да отиде в дома му.
През нощта младата невеста видяла, че мъжът й свалил бичата си кожа и пред нея застанал момък с ослепителна красота. Зарадвала се тогава царската дъщеря. После и двамата заспали. А сутринта момъкът станал, навлякъл отново бичата кожа, превърнал се в биче и отишъл на ливадата да пасе.
Изминал така ден, втори, трети. Как ли не се молила царската дъщеря на мъжа си да не навлича бичата кожа, но той не я послушал. И ето че една нощ царската дъщеря станала скришом от мъжа си, грабнала бичата кожа и я изгорила в пещта.
Събудил се сутринта мъжът й, потърсил кожата, но не я намерил. Раз¬тичал се насам-нататък из стаята — кожата я няма и толкова. . . Видял, че не може да я намери, превърнал се в гълъб и отлетял от къщи.
Взела жената на бичето три ябълки и се отправила да го търси. Вървяла що вървяла, изведнъж гледа — на пътя стои момченце.
— Братче, не е ли минавал оттук някой преди мене? — попитала го тя.
— Не, сестричко — отговорило момчето. — Никого не съм виждал, само едно гълъбче прелетя оттук сутринта!
Дала му царската дъщеря едната ябълка и продължила пътя си. Вървяла що вървяла, гледа — насреща й се задал един мъж. — Чичо — рекла му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, дъще — казал й той, — никого не съм виждал. Само едно гълъбче прелетя оттук по пладне.
Дала му жената па бичето втората ябълка и продължила по-нататък.
Вървяла що вървяла, гледа — край пътя седи старец.
— Дядо — казала му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, внучке — отговорил старецът. — Само едно гълъбче прелетя преди малко оттук. Ако побързаш малко, ще го настигнеш.
Дала му жената на бичето последната ябълка и се затичала нататък.
Тичала тя, колкото тичала, гледа — пред нея лети мъжът й, превърнат в гълъб. Щом го познала, веднага се превърнала и самата тя в гълъбица. И тъкмо почнала да го настига, когато той изведнъж се гмурнал в бездънното море, което се изпречило пред тях. А жена му — след него. Намерили се те на морското дъно и заживели весело и щастливо.

Ей го там, горе – на най високия зъбер. Стои гордо, величествено, а около дънера му – ситно лековито биле. Билката от непристъпната скала е чудотворна, думат хората от този край, но до нея трудно се стига. До там отиват най-смелите, най-преданите.
Стигнал ли е някой до гордия хубавец, дето устоява на бури и ветрове?
Послушайте!
Живял по тези места левент овчар. Той припкал пъргаво със стадото си, ветреел се перчемът смолисто черен на ваклото му лице. А когато приседнел край някоя скала за отмора, пръстите продължавали – ту кавала ще изписва, ту хурката на своята любима. Тачили го всички от малкото балканско селце. Жените се кръстели и молели Господ здраве да му дава, защото свирните му благост разливали по жилите им! Не една мома спирала дъх да го послуша, щом засвирел, и с въздишка гласно признавали – меден му е кавалът.
Обичал Богдан лична хубавица – Радойка. Мерела тя хубост с цветята, от звездите по-ясно греела, от слънцето по-светела. Като тръгнела с шарените стомни за извора, младите въздишали по хубостта й, а старите скланяли чела пред скромността й…
Били черни години за българите. Тежък станал животът им. За земята се плащало, за въздуха данък се вземало. Хората срещали само османски чалми и погледи, пълни с омраза. Пустеели улиците, заглъхвали светли надежди.
В тези вилаети виреел свиреп и алчен бей. Той отвлякъл в харема си личната хубавица Радойка. Минали години. Нито блясъкът, нито заплахите могли да склонят българката да приеме чуждата вяра и да залюби бея. От мъка ли по загубената свобода, или от жалост за любимия тежка болест я приковала на легло. Не се чували вече и песните на Богдановия кавал.
Идвали знахари, лечители от вилаета, но нищо не помагало. Обявил беят, че който излекува неговата най-обична жена в харема – Рама, ще го възнагради богато. Дошла вестта и до овчаря. Много билки познавал той и да лекува МУ идело отръки. Явил се момъкът при бея. Посрещнал го той любезно и още по-любезно задумал:
– Моята най-хубава от всички хубавици е вече дълго на легло. Изцери я, момко, пък каквото пожелаеш, халал да ти бъде!
Момъкът добавил смирено и някак без ищах:
– Добре, аго, но моите церове не помагат на тогова, когото очите не са видели.
– Е – рекъл беят, – щом е така, нека бъде волята ти!
Прекрачил овчарят прага на харема, а там в сърма и коприна тлеела тя – Радойка, неговата светла звездица. Пот избила по челото му, краката му загубили земята под себе си, но ласкавата й усмивка, със сетни сили събрана, го озарила и чудотворна сила рукнала по жилите му.
Твоята най-хубава жена, аго, ще бъде здрава, но за това ще трябва билка от най непристъпната скала, където никой не е успял да стигне досега. Какво ще получа за това?
– Каквото пожелаеш, момко – властно отговорил беят.
– Запомни добре своя обет, аго! – казал овчарят и напуснал харема.
Светла радост озарила лицето му. Стъпките му станали по-леки от вятъра. Литнал Богдан към непристъпната скала, където само орлите властвали и самодивите кичели главите си с бялата самодивска трева. Набрал той рядкото биле и го отнесъл в харема. Не минало много време и чудотворната билка вдигнала болната на крака. Възвърнала руменината на лицето й, блеснали отново зелените й очи. Екнал гласът й като сребърна камбанка, Дошъл денят на отплатата. Кажи, млади овчарю, колко жълтици искаш? Шепа, две, цяла торба, колкото желаеш ще получиш. Ако и това не стига, със сърма и коприна ще те натоваря, най-богатия тук ще те направя.
– Не, аго, не ти искам нито шепа, нито две, нито торба злато, не ме товари ни със сърма, ни с коприна. И богат да бъда не желая. Стига ми моята гълъбица, обичната ми Радойка, която ти ми отне преди години, а с нея и радостта ми. Нея искам да ми върнеш!
Беят го гледал изумен. В душата му пламнала ярост. В очите му горял огън.
– Добре – сърдито промълвил беят, – само че утре ще я получиш.
На другия ден Богдан получил мъртва своята любима.
Понесъл я той на ръце. Гордо с твърда крачка се отправил към непристъпната скала.
Вятърът го брулел, плющели смолистите плитки на Радойка, обгръщали му снагата, а на лицето й греела усмивка…
Там, на скалата е посята голямата обич на двама млади и от нея е поникнал величествен бор, а около дънера му – ситно лековито биле.
Когато новата луна покаже своя сърп над скалата, людете реели поглед нагоре, към самотния кичест бор и по обичай си пожелавали голяма обич и здраве!

Дълго бродил Стоян из гъстите зелени гори, газил треви до колени, но дребна лова не уловил. Уморил се ловецът и седнал под вековен дъб да си почине, заедно с двата бащини бели соколи.
След краткия дъждец слънцето като стъклена топка се провирало през паяжинките и ги правело сребърни с нанизани капчици бисер. Зареял морен поглед към сивите облаци, Стоян съгледал сиво орленце да се вие във висинето. Пуснал той единия сокол. Соколът литнал към орлето и голяма борба са се борили – хвърчали пера, писъци се носили, но соколът не го победил. Орлето гордо кръжало в синевата и сякаш победоносно известявало това на целия птичи свят. Тогава ловецът пуснал и другия сокол. Двамата хванали орлето, перо по перо му скубали, крилца му чупили, очи му кълвали. Пиленцето жално пищяло и майка си проклинало:
Проклета да си мале, ма, толкова лето, летовно два пъти да си люпила, по едно да си чувала, та и аз братец да имам, от сокол да ме отърве!…
Стоян се сепнал от жалбите на орлето! Той с ужас си спомнил какво бил заръчал на невястата си снощи и хук-нал като обезумял към селото. Като пристигнал вкъщи, отдалече се провикнал:
– Либе, Петкано, Петкано, това, което ти заръчах, дано не си го сторила!
Какво бил заръчал Стоян на своята невеста?
Една привечер двамата братя близнаци – Стоян и Иван, седнали под старата лозница на бащината къща братски да си похортуват. Пийвали си те червено вино и бистра върла ракия, споменували старите с благоговение, че добро име са им оставили, и стигнала дума да разделят бащиното си имане. Делили, каквото делили – нивите, белите грошове, кошарите с добитъка. Стигнали до делба на бащините два бели сокола и два сиви ата.
Мислили двамата какйо да сторят: ако соколите разделят, те ще пищят, нали са едно люпило, ако атовете разделлят – и те ще цвилят един за друг – нали са едно кърмило? Тази вечер така и нищо не решили братята! Легнали си. Стоян се въртял в постелята, будувал, а дремка все не му, идела. Мислил той какво да стори и… решил! Решил Стоян да премахне брат си Иван, та нему да остане цялата бащиния.
Повикал той булка Стояница и й заръчал: – рано утре, като стане, да омеси бели краваи, да заколи тлъста патица, да налее вино червено и да нагости брат му Иван, но във виното отрова да сложи. Смаяла се Петкана. Земята се залюляла под нозете й от това безумно решение и страшно погледнала Стоян в очите. Нали му е братец едничък, майка и татко си нямат! Угари кой ще оре, стоката кой ще прибира, на воденица мливото кой ще откара? Кой ще му помогне, когато беда го сполети? Понечила тя съвет да му даде, но Стоян строго я изпреварил и й се заканил, че ще я погуби, ако волята му не стори!
Тръгнал Стоян в ранни зори, дребна лова да лови с двата сиви сокола. А Петкана тъжно ходила из двора, кършила пръсти и се чудила какво да направи! Заканата на Стоян – докато се върне от лов, всичко да е изпълнила, не й давала покой.
Запретнала Петкана ръкави, омесила бели краваи, сготвила тлъста патица, наляла червено вино, ала не сложила отрова, ами смесила вино с ракия, та да упои девера си.
Нахранила тя Иван, напоила го, с блага дума се разговорили, докато той дълбоко заспал. Покрила го невеста Петкана с бяло платно и свещица му запалила!
– Дано не си го сторила – повторила си Петкана, хладно посрещнала мъжа си, без да го погледне в очите, както сговорно го поглеждала друг път и отвърнала. – Ако не бях изпълнила заръката ти, нали се закани да ме погубиш?
Поканила тя мъжа си повелително – да влезе вътре и да види брата си мъртъв.
Приближил се Стоян до мъртвеца. Бяло платно го покривало, а свещицата вече догаряла. Страшна мъка го сграбчила. Извадил той остро ножленце и го насочил към сърцето си, да се прободе.
– Нека да помни мало и голямо, кога брат брата си погубил заради бащино имане – казал молитвено братът.
Петкана, нали е пъргава, грабнала ножлето от ръцете на Стоян и му казала равнодушно:
– Донеси стомната с прясна вода, която налях от самодивското кладенче, че е най-блага. – Прелей брата си, по обичай, та да е лек пътят му към оня свят!
Когато пръснала вода по главата на мъртвеца, Иван се събудил и скочил. Тогава Петкана разказала на Стоян какво била свършила!
От радост Стоян място не си намерил. Той весело заръчал на умната си невеста да омеси бели краваи, да опече тлъсти патици, вино червено да налее и да поканят цялото село – да яде и да пие, веселба да се весели, че брат брата не храни, ала тежко му, който го няма.
Приготвила Петкана гозбите, омесила бели краваи и поканила цялото село. Както седели гостите на трапезите и се гощавали свойски, Стоян скочил, чинно застанал и високо се провикнал:
– Селяне и вие добри комшии, яжте и пийте и слушайте какво ще ви кажа: Кога невеста зимате, питайте сговорна ли е с комшии, добре ли си гледа къщата, умее ли свекър и свекърва да гледа. Не я гледайте на хорото, а умее ли да върти кросното, умее ли злото с хитрост да гони!

Търновград – столицата на българската царщина в това време на набези, се славел със своята красота и непристъпност на крепостите. Царевец – така се наричал хълмът, където се издигал царският дворец, сред непристъпни скали. Гъсти гори го обграждали, а Янтра го опасвала като пояс – искрящ като седеф!
Когато завоевателите се озовали пред желязната врата на крепостта Царевец, отбраната на българските момчета ги отбила и лъвски защитила царството.
Сюлейман паша разбрал, че доброволно няма да получи от цар Шишман ключа на крепостта, и решил с хитрост да я превземе. Разбрал той каква сила се крие в лъвската защита, а градът бил примамлив със своята хубост и богатство. Живота си ще изкара в това приказно царство. Тогава пашата обявил, че дарява пет магарета със злато на онзи, който предаде ключа на желязната врата.
В черна нощ предателска ръка носела съдбовния ключ към Сюлеймановата шатра.
В смъртно предчувствие цар Иван Шишман разбрал за коварното предателство. Той грабнал една недогоряла главня от огъня на уморените си войници, които били натръшкани около него за малка почивка, издигнал я високо и се провикнал:
– Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека бъде волята ти! Но направи така, че в тази главня да остане живецът на моя народ. И ако някога от главнята покарат млади листнали клони – тогава да бъде първият ден от свободата над моята земя! Рекъл това царят и забил главнята в земята. После възседнал своя бял кон, с болка се простил с войниците си и през тайно подземие препуснал към Света гора.
Минало време! Много време! Страшната нощ на предателството избледняла. Но старият бряст и до днес полюшва клони при всеки повей на вятъра и предупреждава потомците – „Помнете шепота на стария бряст!"

Набраздена е като красива дантела. Не, по-скоро прилича на огромна завеса с дълбоки дипли. Зелени повлекла са се вкопчили в нея. По диплите й се стичат едри водни капки като сълзи. Току до върха на скалата стои огромно дърво. То е приведено, като да е направило поклон на земята. Далеч във времето назад незнаен майстор е изсякъл Мадарския конник.
Хан Тервел, синът на Аспарух, възложил на майстора да изсече в скалата конник в негова чест, за да покаже величието на България – Първата българска държава отсам Дунава. Той обещал на младия момък, че ще го възнагради богато, с каквото пожелае, защото сам разбирал колко трудна задача му възлага.
Изсичали, ваяли майсторските ръце. От време на време ханът отправял поглед нагоре и се дивял на момковата сръчност и сила. А ръцете продължавали неуморно и уверено да майсторят. Спирал се за миг само, когато ханската дъщеря плахо му подавала меден съд – водица да си сръбне, жаждата да си утоли. Щом я зърнел юначагата, стъпките му ставали по-леки от вятъра, а видел ли радост и възторг да озари лицето й, по-яка ставала ръката му.Чуел ли гласа й – цялата вселена запявала. Трепвало сърцето на майстора, а ръцете още по-пъргаво изсичали покорния камък…
– Велики хане – обърнал се майсторът към хан Тервел, – изпълних повелята ти! Когато се възкачих на скелето и захванах работа, долу дрянът цъфтеше. Сега дренките са вече узрели. Много вихрушки измитаха праха на пътищата – продължавал той, – много дъждове и слънчев пек ни изпрати небето на Тангра, но дойде ред да стъпя на земята!
Ханът седял гордо изправен на своя кон и удивен не свалял очи от конника, оживял там на скалата такъв, какъвто го бил пожелал. Зад него стояли войниците, с които бил препускал по равна Скития. В ушите му още чаткаха хилядите конски копита. Настанала тишина. Всички стое-ли изпълнени с възторг пред чудото!
– Не оставяй делото си майсторе – викнал гърлено ханът. – Слушай какви думи ще ти кажа и ги издълбай дълбоко в скалата. Те трябва да надживеят времето и да се знаят от онези, които след нас ще отправят поглед нагоре, към Мундрага – Мадара!
Пъргавите пръсти отново заудряли с длетото и чука по твърдия камък и от ръцете му се понесло облаче прах. Той подреждал всяка реч, която идвала от развълнуваните гърди на хана. Не след дълго спрял.
– Изсечи и името си горе, юначе, да те помнят потомците с почит. Ти си заслужил това добро – с вълнуващ глас му викнал ханът!
– Е, велики хане, кому е нужно моето име?…
Войниците опънали здрави въжета и мускулестите ръце на майстора се спуснали надолу. Щастливи сълзи блеснали в очите на момъка, когато стъпил на земята. Около него пръхтели конете на войниците, отпуснали нозе след дългия поход.
Ханът прегърнал ваятеля и топлина облъхнала прашното му лице. Тази топлина върнала достойнството му, което ромеите неведнъж му бяха отнемали!
Засвирил рог. Войниците стояли брат до брата – българин до славянин. Хан Тервел дал знак и шумът секнал. Погледите се устремили към скалата, където бил изправен гордият конник, забил копието в тялото на приклекнал, ревящ от болка лъв… Боилите тръпнели. Те като че ли били познали кой е гордият конник, който бил събрал силата и величието на България, устремила своя ход към утрешния ден!
Та това е великият хан Аспарух. Знакът на рода Дуло е увековечен, като лавина се носел гласът на войните…
Ханът се обърнал с ласкава щедра усмивка към синеокия момък и му подал кесия, пълна със жълтици. Без да посегне към кесията, момъкът твърдо изрекъл:
– Тангра ми е свидетел, че не за злато изсякох конника. За България го сторих – отвърнал момъкът. Не ти искам златото, велики хане, богат да бъда не желая. – Искрица вяра му дала сили да произнесе съдбовните думи:
– Стига ми само твоята дъщеря, за мен – обична гълъбица! В сърцето ми е тя. Нейната обич към мен ми помогна да сътворя чудото! Нея искам да ми дадеш – невеста да ми стане!
Ханът свил вежди строго и в очите му пламнала ярост. Как ще се лиши той от единствената си дъщеря – най-скъпият му дар от Тангра? При това такава хубавица с дълги плитки
до петите. Земята се разлюляла под нозете му. Помълчал миг-два със свъсени вежди гордият владетел и отсякъл:
– Не ще да е прилика за теб чедото ми, синеоки чужденецо, на друг Бог служиш ти! Иди си по живо, по здраво без нея!
Съкрушена от мъка, девойката отправила тъжен и недоумяващ поглед към непреклонния си баща и се хвърлила от скалата…
И до днес повейне ли ветрец в шарената есенна шума, понесе ли се лек ромон от стичащите се едри капки по скалата, спомняме си легендата, която разказват хората от този край. Непристъпната скала все така плаче и скърби за двамата млади, за погиналата им обич! Тя ни спомня, че природата и пред смъртта остава все тъй прекрасна, мъдра. Защото в нея винаги когато нещо умира, друго се ражда. Умряла някога обич – легенда се родила. За погиналата обич ще пеят моми по седенки, а момци ще им пригласят с медени кавали…

Имало едно време едно кученце на име Роджър, което по цял ден се оглеждало в огледалото.
— Роджър, престани най-сетне да се оглеждаш в огледало! — карала се майка му. Ала Роджър не преставал.
— Няма що, хубаво кученце съм! — казвал си той и махал с опашка.
Един ден, докато Роджър играел, майка му скрила, огледалото и на негово място поставила една празна рамка от портрет. После отишла до блатото на края на градината и помолила жабата, която живеела в него, да дойде, да седне зад старата рамка и да гледа през стъклото.
Щом Роджър се върнал, първата му работа била да се огледа в онова, което смятал, че е огледало. Страшно се учудил от това, което видял.
„Ама наистина, това аз ли съм?"—помислил си той и погледнал повторно. Да, ето го — той бил жаба. „Сигурен съм, че не съм жаба — мислел си Роджър. — Аз съм кученце, най-хубавото кученце в града."
Затворил очи, после изведнъж ги отворил и отново се огледал. Жабата си стояла все там.
Горкият Роджър не знаел какво да прави.
„Е, хубаво де, щом съм жаба — решил той, — тогава по-добре да отида в блатото, да седна върху някой лист от водна лилия и да ям мухички. Ох, предпочитам кокали!"
И Роджър заприпкал по градинската пътечка; скочил на един лист от водна лилия и седнал върху него. Но тъй като бил доста тежък, листът започнал да потъва все по-надълбоко и по-надълбоко, докато накрая останало да се подава над водата само черното носле на кученцето.
Точно тогава дошла истинската жаба и скочила право в блатото.
— Ти си едно глупаво кученце! — казала тя, щом Роджър излязъл на сухо.
— Кученце ли? — извикал Роджър. — Наистина ли съм кученце?
— Разбира се, че си кученце! — казала жабата. — Виж си отражението във водата.
Роджър погледнал и видял собствения си образ, който го гледал.
-— Аз съм истинско кученце! — изджавкал той. И бил
много доволен. Завъртял опашка и никога вече не се оглеждал в огледала.

Семела – най-малката дъщеря на таванския цар Кадъм била рядка красавица. Гръмовержецът Зевс се явил пред нея в образа на млад мъж и спечелил любовта й. Срещите им продължили дълго време.
Шест месеца вече Семела носела в утробата си дете от всемогъщия бог. Хера, небесната съпруга на Зевс, беснеела от ревност и ре¬шила да унищожи съперницата си. Тя приела образа на старата бавачка, с която Семела споделяла своите преживявания, и при един разговор се усъмнила, че тайният любовник на Семела бил Зевс.
– Ако той е наистина Зевс, поискай му доказателство! – подметнала старицата. – Помоли го да ти се покаже в пълния си блясък, както се явява в небесата!
Семела се съгласила и при следващата среща накарала Зевс тържествено да се закълне, че ще изпълни една нейна молба. Той се заклел с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс и тя му казала. Изплашеният Зевс се опитал да я спре по средата на думите й, но било късно. Семела ги била изрекла докрай. Със свито от болка сърце бащата на боговете се оттеглил, сложил си сияйните доспехи и оръжия и се явил в целия си блясък в стаята на своята любима. Крехката човешка плът на Семела не могла да издържи такава гледка – тя изгоряла като факла, сринала се в купчина пепел. И детето в утробата й щяло да загине, но хитрият Хермес го спасил в последния миг. Той го дал на Зевс, който разпорил бедрото си, зашил го вътре и го носил така още три месеца, за да станат пълни девет. Затова наричали Дионис – Двойнородения.
Зевс тайно наредил да го заведат при неговата леля Иноя, сестрата на Семела. Тя била женена за Атамас, цар на Орхомен, и в техния дворец момчето било скрито и преоблечено като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това Хера пак го открила. Тя обърнала цялата си ярост срещу Атамас, отнела му разума и както седял в двореца, той изведнъж скочил, грабнал своя лък и го насочил към най-големия си син.
– Я виж каква бяла сърничка! – закрещял Атамас. – Махнете се да я пронижа! – и в същия миг пробол момчето с една стрела. Ужасената Иноя хукнала навън с по-малкия си син Меликерт, а Атамас подгонил и тях. Те бягали, бягали, накрая стигнали до една крайбрежна скала; за да се спасят от безумеца, хвърлили се в морето.
Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес го отнесъл при нимфите, които живеели на връх Ниса – този връх, според едни, бил също в Беотия, според други – в Либия, а според трети – в Тракия, някъде из нашите Родопи.
Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, гук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели – козлоногите сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света – виното!
От зрънцата на дивите лози той изцедил искрящата пенлива течност, непозната дотогава – и тя хвърляла душата в дива радост. Виното също имало скрит смисъл, защото за Дионис и ония, които го обичали, значело не само обикновено опиянение, а радостта от целия свят, от земята, от живота – значело кръвта, която бие в жилите, прегръдката на близките хора, танцът и смехът, всички неща, които не могат да бъдат унищожени.