Чуй всички приказки

Магарето на един перач така се изтощило, влачейки тежките вързопи с бельо, че едва не издъхнало. Перачът си помислил: "Горкият аз! Колко зле се получи всичко. Сега работата не върви и печалбата ще падне. Какво да правя? Ето какво ще опитам да сторя. Ще купя за три рупии една кожа на пантера и през нощта ще пускам магарето с тази кожа из полето. То ще попасе младите посеви и за няколко дни ще се оправи." Така и направил.
Орачът, когато забелязал, че някой унищожава посевите, започнал да пази полето си. И ето че веднъж насред полето той видял магарето. "Мъртъв съм – помислил си той, – та това е пантера!" Наметнал се с навлажнилото се през нощта одеяло, вдигнал лъка над главата си и започнал бавно да се измъква оттам.
В този момент и магарето забелязало орача. "Че то¬ва е магарица!" – решило то. И втурвайки се към собствената си гибел, се хвърлило след орача. Последният ускорил крачката. "Какво става? – помислило си магарето. – Може би тя е объркана от вида ми в тази кожа? Я да зарадвам аз сърцето й с моя рев. Тогава тя ще разбере кой съм аз." И започнало да реве. Пазачът веднага разбрал, че пред него стои магаре, обърнал се и го убил с изстрел от лъка си.

Живял някога на света един алчен мелничар. Него-вата малка воденица стояла на брега на не неголяма рекичка. Накрая на гората мелничарят преградил рекичката с голям бент. Зад бента се насъбрала много вода, така че се образувало цяло езеро. По специална тръба водата падала от голяма височина на мелничното колело и по този начин го привеждала в движение.
Всеки ден той смилал в своята мелница мнозо чували със зърно.
Веднъж мелничарят забелязал неголяма пукнатина в стената на бента. Посъветвали го веднага да я ремонтира, за да не се случи някакво нещастие. Но алчният мелничар казал, че не си струва даже да се говори за такава дреболия и че няколко капки, които се процеждат през пукнатината, не могат да навредят на бента. Всъщност на него не му се искало да харчи време и пари за ремонт. Вечерта пукнатината станала по-широка. Но алчността на мелничаря затъмнявала здравия му разум.
– Днес вече е късно – казал той, – ще почакаме до утре.
В полунощ мелничарят се събудил от силен шум. Скочил от кревата, слязъл на бегом по стълбите и видял, че бентът е скъсан. И водата от преливника се разливала по полята му. Когато изгряло слънцето и настъпил денят, мелничарят видял, че почти цялата му земя е залята с вода.
Малка причина, а какви големи последствия.

Един могъщ крал изпращал при кралицата двама пратеници един след друг. Връща се първият и простичко предава отговора на проводилия го. Връща се другият и след като предава отговора накратко, започва да плете дълга история за красотата на повелителката.

– В интерес на истината, господарю, аз видях най- красивата жена. Щастлив е този, който може да й се наслади!
– Зли робе – прекъснал го кралят, – ти си вдигнал безсъвестните си очи в посока на моята съпруга? Ясно е, какво би искал да направиш ти с обекта, изследван от теб толкова внимателно!
Той заповядва да извикат отново първия пратеник и го пита:
– Какво мислиш за кралицата?
– Само добро, разбира се – отговорил пратеникът, защото тя ме изслуша в мълчание и ми даде доста мъдър отговор.
– А не ти ли се стори красива?
На теб подобава да я гледаш. Моята задача беше да предам думите.

Веднъж един съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. "Нямам" – отговорил Настрадин. А в това време магарето заревало. Тогава съседът отбелязал: "Ефенди, ти казваш, че нямаш магаре, а ето, чуваш ли, реве магаре."
Ходжа поклатил глава и казал: "Господи Боже мой, чуден човек си ти. Ти вярваш на едно магаре, а на мен, доживелия до побеляла брада, не вярваш."

Веднъж Настрадин Ходжа бил назначен за съдия. При него с жалба дотърчала родната му дъщеря:
-Днес, докато нямаше никой вкъщи – през плач разказала тя, – дойде братовчед ми. Като видя че съм сама, ме целуна. Какво да правя сега?
Ходжа помислил малко и отговорил:
– Във всички книги, които съм чел, откак станах съдия, пише, че най-строгото и най-справедливото наказание е да се върне със същото. И затова ти утре трябва да отидеш при братовчед си и да го целунеш.

Един дервиш редовно посещавал в ролята на ученик ежеседмичните сбирки на лъжесуфи, който си Въобразявал, че учи на истинския път. Всякога, когато дервишът се появявал на поредното събрание, той задавал на мнимия суфи нелеп въпрос.
След като дервишът се заял с него неколкостотин пъти, лъжеучителят му се развикал: "Ти идваш тук в продължение на дванадесет години и всичките ти въпроси са абсурдни – само варианти на това, което току-що попита!"
"Да, знам – казал дервишът, – но удоволствието, което получавам, като ви виждам толкова ядосан е единственият ми недостатък."

Настрадин Ходжа си купил от пазара сливи, донесъл ги вкъщи и започнал да ги яде с жена си. Жената изведнъж забелязала, че той гълта и костилките.
– Защо гълташ костилките? – попитала тя.
– А защо да не ги гълтам! – възразил Ходжа. – Ако те са негодни, защо тогава ги продават? Нима може да се продава това, което е за изхвърляне?

Един велик хасидски майстор винаги държал книга до себе си и не разрешавал на никого да се докосва до нея. Когато наоколо нямало никой, затварял прозорците и вратите и хората си мислели: "Ето, сега той чете." А когато имало някой, оставял книгата настрани. И забранявал да я пипат. Естествено, всички се заинтригували.
Когато умрял, първото нещо, което направили учениците му, е да се нахвърлят на книгата, забравили за стария майстор. Той бил мъртъв и никой вече не можел да им забрани да я разгледат. А книгата трябвало да съдържа нещо значително. Учениците обаче много се разстроили. Само една страница била изписана, а всички останали – празни. И на тази страница имало само едно
изречение, което гласяло: "Когато успеете да направи¬те разлика между обвивката и съдържанието – вие ставате мъдри."

Настрадин Ходжа започнал да лъже всички, като ги уверявал, че може да отгатва чужди мисли. Хванали го и го довели в съда.
Разказват, че можеш да отгатваш мисли. Я ми кажи за какво мисля сега.
Ти мислиш – отговорил Настрадин, – че пред теб стои лъжец.

Един човек имал парче земя, цялото с купчини боклук, и решил да го продаде. Този, който купил земята, я изчистил от боклука и там намерил извор с превъзходна вода. Той посадил грозде и нар, а останалото място разделил на лехи за ароматни растения. Завързал посадените растения за колци, построил кула и назначил на мястото надежден пазач.
Минувачите не могли да се налюбуват на това място. Случило се оттам да мине старият собственик. Като видял в какво се е превърнала някогашната пустош, възкликнал: "Горкият аз! Такова място съм продал! От такава благодат съм се лишил!"