Чуй всички приказки

Имало едно време трима братя юнаци. Най-малкият бил келяв, та не го броили за нищо. По онова време имало една голяма ламя, която правела много пакости: ядяла овци, волове, дори и люде. Ходили много юнаци да я убият, но тя ги изяждала с измама. Научили се тримата братя за тая ламя и най-големият рекъл:
– Освен мене, няма друг, който да убие тая ламя.
И станал, взел тежкия си боздуган, та тръгнал да убие ламята. Вървял, вървял, па срещнал на пътя един симидчия, който продавал симид и му рекъл:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па тя ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал на симида: ял, ял, не могъл да го изяде. Симидчията му рекъл:
– Е, не можеш уби ламята.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и срещнал един овчар, дето продавал масло и мляко и му казал:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Ще ида да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал: ял, пил, ял, пил, не могъл да излезе на глава.
– Е, не можеш уби ламята – рекъл му овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до един мост. При моста имало една градина с много ябълки, круши и сливи. Юнакът влязъл да си хапне от тях. Зад тая градина била къщата на ламята. Тя имала едно ламче, което туряла да варди и кога се зададе някой на моста – да обажда. Ламчето, като видяло тоя юнак, че се задал на моста, отишло и казало на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие!
– Иди, чедо, та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или само меките избира.
То отишло, видяло, па казало на майка си:
– Мамо, все меките избира.
– На добро е, чедо! – отговорила майка му.
Юнакът отишъл при ламята и рекъл:
– Добро утро!
– Дал Бог добро, юначе! Седни де, седни – казала ламята и му турила възглавница да седне.
Ламята се разшетала из къщи, уж да готви, да го нагости. Турнала паница на огъня и натрупала тор отдолу, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та рекла на юнака:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни да пламне огънят, да не кади толкова.
Той се навел да духне и тя го налапала и погълнала.
Средният брат, като видял, че брат му се забавил, помислил си, че ламята го е изяла, и отишъл той да я убие, Но и той изпатил същото. Най-малкият брат, Келчо, чакал, чакал – няма ги! Той си помислил – тая работа не е читава: ламята ги е изяла и двамаа. И решил той да отиде да я убие. Нарамил си боздугана и тръгнал. Вървял, вървял, вървял и срещнал същия симидчия, па му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида, че да видим!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Келешът се опретнал на симида, та го изял, и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл му симидчията.
Юнакът пак вървял, вървял и срещнал овчаря, що продавал масло и мляко, и му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видим!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал, та изял всичко и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и когато стигнал до моста, ламчето го видяло и отишло, та рекло на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие.
– Иди, чедо – рекла майка му, – та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или избира само меките. То отишло и видяло, че с листата ги яде.
– Не е на добро, чедо! – рекла майка му.
Юнакът влязъл в къщи2 и казал:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Седни де, седни! И ламята му турнала възглавница да седне. После се разшетала, уж да готви.
Турнала подницата на огъня и натрупала отдолу тор, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та му рекла:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни, да пламне огъня, да не кади толкова.
– Аз съм дошъл на гости, не съм дошъл да ти слугувам – отговорил й юнакът.
Ламята се повила, повила, па се навела да духне огъня. А той се извил, та я цапнал с боздугана между плещите и я разцепил на две половини. Братята му излезли живи из корема й.
Той ги взел и ги завел у дома си, като им казал:
– Друг път да не се хвалите, че сте пò юнаци от мене.

Когато разбогатял, Хитър Петър дал под наем на един беден човек зеленчуковата си градина.

В градината се родила необикновено голяма зелка. Всеки, който я виждал, захласвал се да я гледа и да й се чуди.

Един ден градинарят си рекъл: "Тая зелка се пада на чорбаджията. Ще му я подаря. Той много ще се зарадва, защото се е родила в неговата градина".

Хитър Петър наистина останал много доволен и от благодарност подарил на градинаря двадесет жълтици.

Съседът на градинаря бил много завистлив човек. Откакто научил, че Хитър Петър подарил на бедняка цели двадесет жълтици, умирал от мъка. Какво да направи и той, за да получи подарък! Мислил, мислил и най-после наумил да подари на Хитър Петър най-добрия овен от стадото си. Закарал овена при богатия си съсед и му рекъл:

– Чорбаджи, като тоя овен няма втори в селото. Много пари ми даваха за него, не го дадох – на тебе го подарявам.

Хитър Петър се досетил, че подаръкът не е от сърце, а за пари и от завист, затова му отвърнал:

– Много ми е драго за подаръка. Наистина, като тоя овен няма друг в селото. Но и аз ще ти дам подарък, какъвто втори никъде не ще намериш.

Като казал това, Хитър Петър взел овена от завистника и му подарил на свой ред зелката.

Едно време светците ходели по земята и хората искали от тях кой каквото му било нужно. Един искал дъжд, друг суша; един слънце, друг вятър – в зависимост от това какво бил насял по полето или какъв занаят имал. Най-вече молели свети Илия. защото той бил най-гръмогласен, пък и той пускал и дъжд, и гръмотевици, и светкавици. Народът мислел, че и Господ се страхува от дядо Илия. Затова някои започнали да го канят на гости, гощавали го с каквото имали вкъщи и го дарували. Свети Илия, като видял, че народът много го почита, отишъл при Бога и му рекъл:
– Моля ти се, дядо Боже, да дадеш на хората всичко, което искат, и да става, когато го поискат.
– А какво искат хората, дядо Илия? – попитал го Господ.
– Искат винаги времето да е такова, каквото им е нужно. Когато искат слънце – слънце да грее; когато искат дъжд – дъжд да вали; когато искат вятър – вятър да духа; когато искат жега – и това да има.
Господ помислил малко, засмял се и рекъл:
– Бива, свети Илия, защо да не бива! Иди, та кажи на народа – ще се даде на всеки каквото поиска, та да е доволен. Аз малко лошо постъпих с Адам – оставих хората да се мъчат и с много труд да изкарват прехраната си.
Зарадвал се свети Илия, слязъл на земята, ама не тихо както правел Господ, ами като загърмял, като затрещял, като се засвяткало, станала страшна буря – завалял дъжд като потоп и току от дъжда излязъл свети Илия, мокър като пиле. Един човек го видял и рекъл:
– Бре, сега да грейне едно слънце, хем да изсуши дядо Илия, хем тревата ще покара, както се е напоила сега с вода.
Още рекъл, недорекъл и облаците се разкъсали по небето, слънцето огряло и всичко живо се усмихнало. Насядали хората на слънце около свети Илия и казали:
– Жив да си ни, дядо Илия, ти си уплашил и Бога, та я гледай как след дъжда изгря слънце.
– Аз се помолих на Бога да ви дава отсега такова време, каквото поискате. Той искаше да ми откаже, но като ме видя такъв стар и уморен, се съгласи да става на земята всичко, каквото поискат хората.
– Сполай ти, дядо Илия, да си жив, докато свят светува – рекла
една жена. – Я дайте, хора, да го нагостим! Не виждате ли, че е гладен, докато дойде до нас, колко път е извървял.
Разшетали се жените, наредили трапеза. Като се нахранил, свети Илия си тръгнал, защото имал много работа. Тогава светът още не бил направен като сега, та светците ходели и поправяли, което е нужно.
Народът започнал да прави, каквото си иска- поискал ли дъжд – веднага започвало да вали; поискал ли слънце – грейвало слънце; поискал ли вятър да духа – появявал се вятър. Каквото искал народът, това и ставало. Като разбуели ония ливади; лозята натегнали от грозде; жито, просо, царевица – от всичко се народило по толкова, че нямало обиране. Народът нямало какво да прави с толкова богатст¬во – не можел да му надвие с ядене и пиене. Хората започнали да си зидат къщите с тухли от брашно, месени с вино. Жените и децата се къпели в мляко, мъжете пиели вино като вода.
Селяните все по-малко работели, все повече ядели и пиели – забравили и за свети Илия и за Господа. Решили да направят събор – да се съберат всички на една трапеза и цял ден да ядат и да пият, колкото им душа иска. Омесили пресни погачи, разсукали вити баници, заклали телета и агнета, натрупали камари печено месо, наточили вино и ракия и седнали да се веселят. Добре ама, като разчупили хляба, хапнали го – горчал, пийнали от виното да си оправят вкуса и то се оказало горчиво, не може да се пие. Всичко било станало горчиво.
– Веднага да потърсим дядо Илия и да го попитаме защо всичко нагарча.
– Нещо сме прегрешили пред стареца, а може и Бога да сме ядосали – рекли жените. – Трябва да идем и да поискаме прошка.
Вдигнали се неколцина мъже да идат и да оправят работата. Тръгнали те – ходили, ходили – от рид на рид, от поле на поле. Тогава хората били малко и селата не били така близо едно до друго, както е сега. Мъжете стигнали в далечно село. Там на един чукар под стара круша бил полегнал свети Илия. Те приближили до него, без да го видят, той се разбудил от шума и в просъница се изкашлял. От устата му излязъл огън, та ударил крушата. Оттогава е останал обичаят, когато гърми и святка, да не се седи под круша на полето, защото върху нея най-често пада огън от свети Илия. Светецът видял, че мъжете се търколили от страх на земята и лежали като умрели. Той ги повикал, поразпитал ги и те му разказали, че са дошли за помощ, защото всичко за ядене и пиене станало много горчиво.
– Защо така? – попитал дядо Илия.
– Ние не знаем защо е горчиво, ама нищо не може да се сложи в уста. Помогни ни да оправим храната, че ще измрем от глад, ще ни вземе Дяволът при него и на Господа хич няма да му останат хора.
– Хайде, елате с мене – казал дядо Илия, – да отидем и да се помолим на Господа.
Отишли всички при Бога, казали му какво се е случило и той им отвърнал:
– Видяхте ли, понеже всичко става лесно, вие престанахте да работите и да почитате Бога. Вече нищо не ви е сладко, защото не е добито с труд. Затова се върнете сега и работете нивите си като преди. А аз ще определям какво да е времето и каква да е реколтата.
И затова всяка година реколтата е различна – веднъж е изобилна, друг път годината е сушава или пък кишава. Но като работят на нивите си, хората винаги успяват да изкарат прехраната си

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
– Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
– Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
– Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
– Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.

Веднъж живял един мъдър и много богат човек, който имал син. Той му казал: "Сине мой, ето ти скъпоценен пръстен. Пази го като знак за това, че ти си мой наследник и го предай на потомците си. Той е ценен, изглежда прекрасно и има допълнително свойство, че отваря някаква врата към богатството."
Няколко години по-късно му се родил още един син. Когато и той поотраснал, мъдрият човек му дал друг пръстен със същия съвет.
Същото станало и с третия, последния син.
Когато старецът умрял, синовете пораснали един след друг и всеки претендирал за първенство, тъй като всеки притежавал един от пръстените. Никой не можел да каже точно кой от пръстените е най-ценен.
Всеки от синовете спечелил свои привърженици, които провъзгласявали по-голямата ценност и красота именно на неговия пръстен. Но любопитното е, че вратите към богатството оставали затворени и за притежаващите ключовете, и за техните привърженици. Те били твърде погълнати от първенството, от притежаването на пръстена, от неговата ценност и външен вид. Малцина били тези, които търсели вратата към древните съкровища.
Но пръстените също притежавали магическо свойство. Макар и да били ключове, те не се използвали директно за отваряне на врати към съкровищата. Достатъчно било да се гледа на тях безпристрастно или без голяма привързаност към едно или друго от качествата им. Ако се направело това, то гледащите хора били в състояние да кажат къде се намира съкровището и можели да го намерят, възпроизвеждайки очертанията на пръстена. Съкровищата имали още едно свойство: те били неизчерпаеми.
В същото време привържениците на трите пръстена повтаряли приказката на своя прародител за достойнствата на пръстена, всеки по своему. Първото общество си мислело, че вече е намерило съкровището. Второто – че съкровището е алегорично. Третото пренесло възможността да отвори вратата в отдалеченото и мъгливо въображаемо бъдеще време.

Покрай един плет, обкръжаващ птичи двор, накацали лястовички, неспокойно чуруликайки една на друга, говорейки си за много неща, но мислейки само за лятото и юга, защото есента вече била на прага – очаквал се северен вятър.
Веднъж те отлетели и всички заприказвали за лястовичките и за юга. "Ще взема и аз догодина да отлетя на юг" – казала кокошката. И ето че минала година, лястовичките се върнали. Изтърколила се годината и те отново накацали по плета, а целият птичи двор обсъждал предстоящото отпътуване на кокошката.
Рано сутринта задухал северен вятър, лястовичите излетели до една и реейки се в небето, почувствали как вятърът изпълва крилата им. Усетили прилив на сила, старинно древно знание и нещо повече от човешка вяра. Като излетели нависоко, оставили дима на градовете.
– Вятърът изглежда подходящ – казала кокошката,
разперила крила и изтичала от птичия двор. Като пляскала с крила, изскочила на пътя, пробягала надолу по насипа и попаднала в градината.
Надвечер, тежко дишайки, тя се върнала обратно и разказала на обитателите на птичия двор как летяла на юг до самото шосе и видяла най-големия в света поток от коли, профучаващи покрай нея. Била в земи, където растат картофи и зърнени култури, с които се хранят хората. Накрая попаднала в градината. В нея имало рози, прекрасни рози! Там бил и самият градинар.
– Потресаващо – казал целият птичи двор. – И колко живописно разказано!
Минала зимата, минали тежките месеци, започнала пролетта на новата година и лястовичките отново се Върнали. Но птичият двор на нищо на света не се съгласявал, че на юг има море. "Чуйте нашата кокошка!" – казвали те.
Кокошката вече била познавач. Тя знаела как е там, на юг, въпреки че дори не успяла да напусне градчето, а само пресякла пътя.

Губернаторът на една от провинциите попитал Юй Шан:
 – Доколкото разбрах, всички будисти трябва да овладеят шила (принципите), дхяна (медитацията) и праджня (мъдростта). Ти следваш ли принципите? Практикуваш ли медитация? Достигна ли мъдрост?
– За какво му са на бедния монах толкова излишни неща? – отговорил Юн Шан.
– Твоето учение трябва да е много дълбоко – казал губернаторът, – но аз не го разбирам.
-Ако искаш да го вместиш – продължил Юй Шан,- то трябва да се качиш на най-високата планина и да седнеш на върха или да се потопиш в най-дълбокото море и да се разходиш по дъното. Ако не можеш даже да легнеш да спиш, като свалиш бремето от ума, то как ще успееш да хванеш и да удържиш моя дзен?

Чжуан Дзи, облечен в ленена роба, цялата в кръпки, обут в сандали, завързани с върви, преминавал покрай владетеля на царство Вей.
– Колко зле живеете, уважаеми! – възкликнал царят. – Аз живея бедно, но не зле – отговорил Чжуан Дзи. Да имаш пътя и неговата сила и да не ги претвориш в живот – това означава да живееш зле. Да се обличаш в закърпена роба и да носиш пробити сандали – това означава да живееш бедно, но не зле. Това се нарича да се родиш в лош момент. Не ви ли се е случвало да видите ваше величество, как голяма маймуна се катери по дърветата? Тя без затруднение се качва на кедър или на камфорово дърво, ловко скача от клон на клон, така че стрелецът с лък не успява да се прицели в нея. А като попадне в шубрака на дребния бодлив храсталак, тя се движи странично, тромаво и се оглежда и току се спъне и загуби равновесие. И работата не е в това, че й се налага да полага големи усилия или че мускулите й са отслабнали. Просто тя е попаднала в неподходяща за нея обстановка и няма възможност да покаже на какво е способна. Така е и при човека: достатъчно е да се окаже в обществото на лош държавник и чиновници мошеници, и да иска да живее с добро, ще успее ли да постигне желаното?

Веднъж мохамеданските или сарацинските учени попитали свети Кирил, брата на свети Методий, просветители на славяните и създатели на славянската азбука-кирилицата:
– Как вие, християните, единния Бог разделяте на три Бога? Вие имате Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух?
– Не злословете против пресветата Троица – отговорил свети Кирил. – Бог-Отец, Бог-Син и Светия дух са три лица, но съществото е едно. Погледнете слънце¬то, от Бога в образа на светата Троица поставено на небето. В него има три неща: кръг, сияние и топлина. По същия начин е и със светата Троица – Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух. Слънчевият кръг е подобен на Бог-Отец, защото както кръгът няма начало и край, така и Бог е безначален и както от слънчевия кръг се излъчва сияние и топлина, така и от Бог-Отец се ражда Бог-Син и произхожда Светия Дух. Сиянието е подобие на Бог-Син, роден от Отеца, и просветил целия свят с Евангелието. А слънчевата топлина, произлязла от същия кръг заедно със сиянието, е подобие на Светия Дух, който произлиза от същия Отец завинаги.

Един приморски жител обичал чайките. Всяка сутрин той отивал до морето и плувал след тях. Около него се събирали стотици чайки.
Баща му казал:
– Чух, че всички чайки те следват. Хвани ми няколко за забавление.
На другата сутрин, когато любителят на чайките се оправил към морето, птиците кръжали над него, но не се спускали.
Затова казват: "Висшата реч е без думи, висшето действие е неправене." Знанието, което е достъпно за всички,не е дълбоко.