Чуй всички приказки

Имало едно време един дядо и една баба. Те нямали деца. Веднаж седнали да си поприказват какво да сторят, като си нямат деца. Бабата рекла:
– Ще изляза на пътя, па каквото намеря, ще го взема в кошницата и това ще ни бъде челяд.
Дядото се съгласил.
Бабата тръгнала. Вървяла, вървяла – нищо не намерила. Когато да се върне, видяла едно змийче. Турила го в кошничката си и го занесла на дядото. Поили змийчето с мляко и то порасло, та изпълнило кошницата. Бабата го поставила в крина. Пак го поили с мляко, докато и крината му станала малка. Бабата се слисала и не знаела какво да го прави. Тя го поставила в една каца. Змията изпълнила и кацата, та станала цял змей. Бабата се чудила и маяла какво да прави с този змей. Много я дострашало, та рекла: „Накъдето ми виждат очите, натам ще бягам“. Не щеш ли – змеят проговорил и рекъл на бабичката:
– Мамо, иди при царя и поискай дъщеря му за снаха.
– Сине, ние сме много сиромаси – няма да ни я дадат – отвърнала му тя.
– Ти върви! – рекъл змеят на бабата.
Нямало какво. Отишла бабичкага и потропала на царските врати. Излезли слугите и казали:
– Бабо, тука не се влиза.
Бабичката се върнала вкъщи и обадила на змея:
– Не ме пускат да вляза.
Тогава змеят се ядосал и рекъл:
– Иди, кажи им да те пуснат, че иначе ще направя поразия.
Бабичката отишла и влязла при царя. Той я попитал защо идва и тя му отговорила:
– Син ми ме праща: иска да се ожени за твоята дъщеря.
Царят рекъл на бабичката:
– Ако синът ти може да съгради палати като моите, ще му дам дъщеря си.
Бабата се върнала и разправила на змея какво казал царят. Змеят начаса издигнал палати, дори по-хубави от царските и изпратил бабата да каже, че всичко е готово.
Бабата отишла, обадила на царя, а той й рекъл:
– Кажи на сина ти да направи златен път, украсен със златни ябълки, че по него да мине дъщеря ми.
Бабата се върнала вкъщи и казала на змея желанието на царя. Змеят без много мъка направил и път, и мост от чисто злато. След това тръгнали да вземат царската дъщеря. Вдигнало се цялото село, със свирила и тъпани. Най-подир вървял змеят. Слисало се мало и голямо, какво е това чудо – змей за царска дъщеря да се жени.
Влезли в царските двори. Змеят седнал и замълчал. Царската дъщеря, като видяла за кого я жени баща й, заплакала и избягала.
Не щеш ли, змеят видял, че булката плаче и разбрал всичко. Той съблякъл своите кожуси и ето – станал много хубав момък.
Царската дъщеря била смаяна от красотата на момъка. С радост тя го взела за мъж. И те заживели много щастливо – както е било Богу драго. А покрай тях – и бабата и дядото.

Един приятел на Хитър Петър го срещнал един ден и му рекъл:

– Научих се, че ти откраднали магарето. Нещастието е голямо, но ти недей се отчайва – така е било писано.

– Ба, защо да се отчайвам! – казал Хитър Петър. – Напротив, аз се радвам. Голям късмет е, че не съм бил и аз на магарето!

Един гърбав човек веднъж замръкнал в гората до самодивски кпаденец. През нощта дошли самодивите и започнали да играят хоро. Като поиграли малко, видели човека, ни жив, ни умрял от уплаха. Хванали го и го накарали и той да се улови за хорото. Самодивите му казали:
– Каквото викаме ние и ти ще викаш същото!
Продължили да играят и да викат:
– Сряда, петък, сряда, петък…
И гърбавият – какво да прави – викал с тях:
– Сряда, петък, сряда, петък…
Като се наиграли хубаво, една от самодивите го тупнала с ръка по гърбицата и тя веднага изчезнала. Човекът се изправил и се прибрал вкъщи. Разчуло се из близките села какво преживял гърбавият на самодивския кладенец.
Дошъл при излекувания друг човек с гърбица. Разпитал къде е кладенецът, че и той да се избави от гърбицата.
Като мръкнало, дошли самодивите и се започнало хорото. Намерили скрития човек и го хванали да играе с тях. Казали му:
– Каквото викаме ние и ти ще викаш същото! Започнали пак:
– Сряда, петък, сряда, петък… А гърбавият викал:
– Сряда, четвъртък, пък чак тогава петък.
Те викали: „сряда, петък", той пак „сряда, четвъртък, пък чак тогава петък"
Тупнала го самодивата по гърба и му израсла още една гърбица.

Едно време мравката била толкова голяма и силна, че поискала да вземе работата на вола. Искала нея да впрягат в каруцата и да орат с нея.
– Не може ти да храниш човеците – й рекъл волът. – Тази работа Господ е оставил на мене.
– Защо да не мога? – отговорила му мравката. – Теб стопанинът те муши с остена да вървиш и една стъпка не правиш без него, а пък аз всичко ще върша сама.
По онова време всяка животинка била свободна да се доближи при Бога – да му се оплаче или да поиска каквото му е нужно. Затова волът и мравката отишли при него да му се оплачат.
– Господи – рекъл волът, – мравката иска да ми вземе ярема и ралото, които си ми дал, за да храня хората.
Тогава Господ се обърнал към мравката и я попитал:
– Знам, че ти си много работна, но я ми кажи, когато станеш орач, по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат. Дали ще можеш да изкарваш хляб за всички?
– На три дни един път ще им давам да ядат – отговорила мравката.
После Господът попитал вола.
– А ти по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат?
– По три пъти на ден – отговорил волът. – Господи, аз, макар че стъпвам бавно, ще мога да изхраня всички хора.
Дядо Господ благословил вола, докато свят светува, все той да храни хората, а на мравката рекъл:
– Ти все да работиш и никой да не ти вижда работата.
После, за да потвърди волята си, Господ заповядал на вола да настъпи мравката и копитото му се разцепило на две, а на мравката кръстът изтънял, сякаш е прищипан.
Хората продължили да орат с волове, а мравката изгубила сила¬та си и постепенно станала толкова малка, че може да вдига само по едно пшеничено зърно.

Една седмица след като Тефимай Металумай (ние, мое Безценно съкровище, ще продължаваме да си я наричаме Тефи) направи онази малка грешка със счупеното копие, Чуждия човек, писмото-рисунка и другите работи, тя излезе отново за риба с Татко си. Трябваше да помага на Майка си в простирането на кожи по високите колове за сушене пред тяхната Неолитична пещера, но тя се измъкна съвсем рано от къщи и изтича на реката при Татко си; и двамата започнаха да ловят риба. По едно време, както ловяха, Тефи си спомни нещо и започна да се кикоти сама. И тогава нейният Татко й каза:
— Не глупей, дъще!
— Ама нали беше смешно, а, Татко? — каза Тефи. — Само като си го спомня, и ужасно се събуждам! (Тя искаше да каже „възбуждам", разбира се.) Помниш как Върховният вожд беше надул бузи и какъв беше смешен Чуждия човек с накаляната коса?
— Помня и още как! — каза Тегумай. — Трябваше да му платя глоба две еленови кожи — и то от тези, меките, с ресни — за всичко, което му бяхме направили.
— Ние с теб не сме му направили нищо — каза Тефи. — Мама и нейните приятелки направиха всичко.
— Да не говорим за това! — каза Татко й. — По-добре да хапнем!
Тефи загриза вкусно кокалче и мълча цели десет минути, докато Татко й драскаше с един зъб от акула по парче брезова кора. После тя каза:
— Татко, намислих една тайнствена изнинада! Направи един шум с уста, какъвто щеш!
— Ааа! — каза Тегумай. — Добро ли е като начало?
— Да — каза Тефи. — Приличаш ми на зяпнал шаран. Извикай пак, моля ти се!
— А! А! А! — каза Татко й. — Кой те научи да говориш грубости на баща си, дъще моя!
— Но това, Татенце, не беше грубост, честна дума! — каза Тефи. — Това е част от моята тайнствена изнинада. Кажи пак „Ааа", Татко, и после си задръж така устата! Но преди това ми дай този зъб! Искам да нарисувам зяпнал шаран.
— А защо? — каза Татко й.
— Как не разбираш! — каза Тефи, като драскаше по кората. — Това ще бъде нашата тайнствена изнинада. Като нарисувам един зяпнал шаран на стената в нашата Пещера, дето е очернено от пушека — ако Мама позволи, — ти тогава, като го видиш, ще си спомниш за този шум, дето сега го направи. И ние можем да играем, ужким ти чуваш шума и се уплашваш; както когато те уплаших миналата зима при бобровото блато.
— Така ли? — каза Татко й с гласа, който имат големите, когато слушат истински. — Почвай тогава!
— Их! — каза Тефи. — Не мога да нарисувам цял шаран. Но нищо! Ще му нарисувам само устата. Нали знаеш как понякога те стоят с главите надолу и се ровят в тинята. Това е един ужким-шаран. (Ти си представи, че и останалото е нарисувано!) Устата му за нас ще значи „ааа". Не е лошо — каза Тегумай и почна да драска и той по своето парче брезова кора. — Само че си забравила да му сложиш мустачето.
— Но аз толкова мога да рисувам, Татенце!
— Няма нищо особено за рисуване. Само устата и мустачето напряко на устата. Така ще знаем, че е шаран, защото пъстървите и мрените нямат мустачета. Гледай!
И той нарисува А с мустачета.
— Сега ще го прерисувам! — каза Тефи. — Ще го познаеш ли, като го видиш на стената?
И тя нарисува буква А с мустачета.
— Идеално! — каза Татко й. — Аз ще бъда така изнинадан, щом го видя, сякаш ти си изскочила иззад някое дърво и си извикала: „Ааа!"
— Сега направи друг шум! — каза много горда Тефи.
— Уааа! — извика силно Татко й.
— Хм! — каза Тефи. — Този шум е като че ли смесен. Накрая има „ааа" като „шаранова уста", но преди него има един друг, по-страшен шум — първо е „Ууу" и после „ааа". „Уааа!" Как да го нарисувам този шум?
— Той много прилича на „шаранова уста". Да нарисуваме още мъничко от шарана и да го съединим с устата! — каза Татко й. Той също изглеждаше доста събуден.
— Не, ако са съединени, ще ги объркам. Нарисувай ги отделно! Нарисувай му опашката! Щом рибата е с главата надолу, първа ще е опашката й. И после, аз опашките им по-лесно ги рисувам — каза Тефи.
— Добра идея — каза Тегумай. — Ето ти една рибя опашка за шума „ууу".
И той нарисува рибя опашка.
— Сега и аз ще опитам — каза Тефи. — Само че аз не умея да рисувам като теб, Татенце. Нали може да направя само двете такива, дето отиват настрани, и после една чертичка надолу — дето се събират?
И тя нарисува буквата У.
Татко й кимна и очите му блестяха ярко.
— Иха! Колко е интересно! — каза Тефи. — Сега направи още един шум, Татко!
— Ооо! — извика още по-силно Татко й.
— О, този шум е съвсем лесен! — каза Тефи. — Устата ти става кръгла като яйце или като камък. Вместо „ооо" ще слагаме яйце или камък!
— Ами ако няма наблизо нито яйце, нито камъни? По-добре да рисуваме нещо кръгло като тях — каза Татко й.
И той нарисува кръг.
— Ах, колко много „шумни картинки" си намислихме! — каза Тефи. — Шаранова уста, рибя опашка, яйце. Направи още един шум, Татенце!
— Ссс! — каза Татко й. Той се мръщеше нещо, но Тефи беше много събудена и не го забеляза.
— И този шум е лесен! — каза тя, като вече драскаше по кората си.
— Кой шум? — каза Татко й. — Казах ти „Ссс", защото мислех нещо и не исках да ми пречиш.
— Все пак и то е шум, Татко! Така съска змията, когато мисли нещо и не иска да й пречим. Можем да рисуваме змия вместо „ссс".
И тя нарисува змия, която така се беше овъртяла, че главата и опашката й сочеха една посока.
— Готово! — каза тя. — Имаме си още една тайнствена изнинада! Щом нарисуваш съскаща змия при входа на задната ни пещеричка, дето си поправяш копията,аз ще знам, че ти мислиш нещо, и ще влизам тихичко-тихичко като мишленце. А щом я нарисуваш на някое дърво край реката, когато ловиш риба, ще знам, че искаш да стъпвам внимателно, за да не цопне нито едно камъче във водата.
— Абсолютно вярно! — каза Тегумай. — И в тази игра се крие много повече, отколкото си мислиш, Тефенце миличко, имам чувството, че на Татко ти дъщеря му е попаднала на такова нещо, каквото Тегумайското племе не помни, откак е заменило кремъчните остриета на копията си с остриета от зъби на акула! Струва ми се, че сме направили най-голямото откритие на света!
— Какво откритие? — каза Тефи и нейните очички също заблестяха.
— Ще ти обясня — каза Татко й. — Как се казва „вода" по тегумайски?
— „Уа", сам знаеш! Така се казва и „река", например „Вагай-уа" — река Вагай.
— А как се казва лошата вода, дето носи треска, когато я пиеш; черната вода, блатната вода?
— „Уо", разбира се!
— Така. Сега внимавай! — каза Татко й. — Представи си, че видиш тази рисунка, надраскана край някоя локва в бобровото блато!
И той нарисува буквите УО.
— Рибя опашка и яйце? Два шума заедно! „Уо" — лоша вода — каза Тефи. — Няма да я пия, защото ще знам, че ти си ми казал, че е лоша.
— Но може аз да не съм до водата. Може да съм на много километри от нея, на лов например, и все пак…
— И все пак ще е все едно, че стоиш до мен и ми казваш: „Отминавай. Тефи, иначе ще те хване треска!" И всичко това ще е в рибята опашка и в яйцето! О. Татенце. хайде да се върнем, да го разправим на Мама! Бързо, бързо — и тя заподскача около Татко си.
— Почакай малко! — каза Тегумай. — Първо да напреднем още мъничко. Я да видим! „Уо" е „лоша" вода", но „Со" е „храна, сготвена на огън", нали?
И той нарисува онази змия и кръгче до нея.
— Да! Змия и яйце — каза Тефи и пак заподскача. — „Со, со, со — сготвено месо!" Щом видиш тази картинка, надраскана на някое дърво, Татенце, ще знаеш, че обядът е готов. И аз също. — И тя си поглади коремчето.
— И ти, разбира се! — каза Тетумай. — Но чакай малко! Тук нещо се обърква. „Со" значи „идвай си на обяд", но „Шо" наричаме коловете, на които сушим кожите.
— Ужасни стари колове за сушене! — каза Тефи. — Много мразя да помагам, когато Мама окачва по тях тези горещи, вонещи и космещи кожи! Ако ти нарисуваш змия и яйце и аз си помисля, че обядът е готов и се върна в къщи, а пък то излезе, че трябва да й помагам да простира кожи по коловете, тогава какво ще стане?
— Ще се разсърдиш. И ще разсърдиш и майка си. Трябва да направим друга картинка за „Шо". Да нарисуваме друга, пъстра змия, която уж прави „шшш", и да си знаем, че само змията без шарки съска: „ссс".
— Шарките са мъчни за рисуване — каза Тефи — и освен това ти може някой път да бързаш и да ги забравиш, и аз да помисля, че е „Со", пък то да е „Шо", и Мама пак ще ме хване. Не! По-добре да рисуваме направо ужасните колове за сушене, за да сме съвсем сигурни. Аз ще ги сложа веднага след змията.
— Тогава защо ти е змията? Остави само тях! — каза Татко й.
— Още по-хубаво! — каза Тефи. — Като ги видя да стърчат сами, веднага ще раз¬бера всичко. Едно — две — три, и готово!
И тя нарисува бущвата Ш.
— Така ще е май по-сигурно. Във всеки случай много прилича на нашите колове – засмя се Татко й. — А сега ще направя един нов шум, в който ще има шума за коловете и още един шум. Ще кажа „Ше", което на тегумайски език значи „лък". Бъди спокойна, моя Тефи, „лък", не „копие"!
И Тегумай отново се засмя.
— Няма да ми се подиграваш! — каза Тефи, като си спомни за своето писмо картинка и за калта в косата на Чуждия човек. — Ти го нарисувай това „Еее".
— Добре. Този път ще го направим без бобри и хълмове, нали? — каза Татко й. -Ще нарисуваме само лъка и стрелата. Първо „Колове", а след тях…
И той нарисува стрела и тетива.
— А жилата? — попита веднага Тефи.
— Много е тънка и мъчно се рисува — каза Тегумай. — После, щом лъкът стои из¬вит, значи има жила. По-важно е, че така Мама няма да помисли, че Татко ти е убит.
— Ама ще ти се разсърдя, да знаеш! — каза Тефи. — Вместо да ми се подиграваш, направи още шумове! Така интересно става!
— Хм! — каза Тегумай, като погледна над дърветата. — Да направим тогава картинка за „Ши", което, както ти е известно, значи „небе".
Тефи нарисува трите кола за сушене и спря.
— Трябва да измислим нова рисунка за звука накрая — каза тя.
— „Шиии!" — каза Татко й. — Също като звука „лък", само че на края е по-тънко.
— Тогава да рисуваме лъка отслабнал! — каза Тефи.
-Не — каза Татко й. — Може да бързаме и да натискаме и тогава ще заприлича на дебелия „лък". Ти забрави, че искаме да направим картинка за небето.
— То е празно — каза Тефи. — Не може да се нарисува.
— Наистина ли е празно? Нима няма нищо по него? — каза Татко й.
И той нарисува… ϟ
— Светкавица! Чудесно! — каза Тефи, като драскаше със своя зъб от акула. — Хайде, измисляй още!
Татко й продължи да рисува и ръката му трепереше — толкоз силно беше събуден. И той нарисува последователно знаците Ш- ϟ – У – А с мустачета…
— Не гледай мен, Тефи! — каза той. — Гледай в кората и се опитай да познаеш какво значи това на Тегумайски език! Ако успееш, значи, че сме направили откритието!
— Колове… Светкавица… Опашка… Шаранова уста — каза Тефи. — „Ши-Уа". Небе – вода. Небесна вода. Дъжд. — Точно в този миг върху ръчичката й капна капка вода, защото небето се беше заоблачило. — Заваля! Това ли искаше да ми кажеш, Татко?
— Разбира се — каза Татко й. — И ти го казах без нито една дума, нали?
— Да — каза Тефи. — Аз щях да отгатна и самичка, но капката ме подсети. Сега винаги ще го помня. „Ши-Уа" значи „дъжд" или „вали", или „ще завали". Еха, Татенце! – тя скочи и затанцува около Татко си. — Ако ти си излязъл, преди аз да се събудя, и си нарисувал „Ши-Уа" по очерненото на стената, аз ще знам, че вън се готви да вали, и ще си взема бобровата качулка. Мама ще има да се чуди как съм познала!
Тегумай също скочи и затанцува. (В онези далечни дни Татковците си позволяваха такива неща.)
—  И това не е всичко! Това не е всичко! — казваше той. — Ами ако искам да ти кажа, че няма да вали силно и че можеш да дойдеш на реката, какво ще нарисуваме тогава? Кажи го първо на Тегумайски!
— „Ши-Уа-Лас, Уа-Мари" (Небесна вода свършва. Река идвай.) Колко много нови звуци! Няма да можем да ги изрисуваме всички!
— Ще можем! Ще можем! — каза Тегумай. — Но За днес стига толкоз! — каза Тегумай. — Ти се умори, Тефи. Няма значение, скъпа моя! Утре ще довършим работата си, а пък от утре нататък ще ни помнят дълги-дълги години, след като и най-високите от тези дървета бъдат насечени за огън!
И те се върнаха в къщи и цялата вечер Тегумай седя от едната страна на огъня, а Тефи — от другата и двамата си рисуваха по опушената стена разни „Уа" и „Ши" и „Ше" и се кикотеха, докато Тефината майка каза:
— Наистина, мой Тегумай, ти си по-лош от моята Тефи!
— Моля ти се, не ни се сърди, Маминко! — каза Тефи. — Намислили сме ти една тайнствена изнинада и щом я донамислим, веднага ще ти я направим. Но недей ме пита сега каква е, защото ще трябва да ти я издам.
И Майка й — много предпазливо — не я запита каква е изнинадата. А на следната сутрин съвсем рано Тегумай слезе на реката да измисля нови звукови картинки и ко¬гато стана, Тефи видя, че отстрани на каменното корито за вода пред Пещерата, беше надраскано с тебеширен камък: „Уа — Лае". („Вода свършва" или „Вода няма").
— Хм! — каза си Тефи. — Тези звукови картинки ще има да ми създават грижи.
Все едно, че Татко е тук и ми казва да донеса на Мама вода за готвене.
Тя отиде до извора, зад Пещерата, гребна вода с едно ведро от кора и напълни каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не про¬пуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не пропуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
И другите картинки също така бяха отначало много красиви, подробни и мъчни за рисуване (особено на гладно сърце), но постепенно, от много повтаряне, те станаха о-прости и по-лесни и накрая Тегумай каза, че е доволен от тях.
И така продължиха да измислят звукови картинки — докато накрая всеки звук до¬би свой знак и бяха създадени буквите, от първата до последната.
Разбира се, о, мое Безценно съкровище, всичко това е една приказка. Истината е, че преди да измислят сегашната азбука, която днешните наши Безценни съкровища така лесно научават (когато станат достатъчно големи), човеците са имали най-различни начини за писане, като например Иероглифен, Демотически, Нилотски. Криптически, Куфически, Рунически, Дорически, Йонически и много още „ически-драскулически". Но все пак някога, в най-ранните времена, първите букви са били из¬мислени приблизително така, както се разказва в приказката.
И затова аз често си мисля за Тегумай Бопсулай и за жена му Тешумай и за малката Тефимай Металумай. И сякаш я виждам — да, тя е май! — как си драска драскулки край реката Вагай…
* * *
От племето на Тегумай и помен вече няма тук. Над хълма Мероу грее май сред тишина и птичи звук.
Но щом цветята зацъфтят и с тях сърцето зазвучи, изприпква Тефи всеки път във сноп от слънчеви лъчи. От папрат има тя венец и златна свилена коса, очичките й са синчец, по-син от сини небеса.

Във дрешки кожени за лов, тя тича, спира, тича пак и с пушече от клон суров на татко си подава знак, далеч, към оня край — уви, от нея толкова назад! — където Тегумай върви, останал сам на този свят.

Като съдия Настрадин Ходжа не можел по никакъв начин да установи кой е виновен – ответникът или ищецът – решил да накаже и двамата с бой с пръчки. Като извършил тази процедура, съдията облекчено въздъхнал:
– Сега съвестта ми е чиста, защото виновният със сигурност не е избегнал наказанието.

Десетима глупака преплували една река. Като стигнали до другия бряг, поискали да се убедят, че всички са живи здрави. Един от тях започнал да брои, но забравил за себе си е преброил само останалите девет. "Само девет сме – казал той. – Един от нас сигурно е потънал." "Ти сигурен ли си, че си преброил правилно?" – попитал другият глупак и започнал да брои отново, но и той забравил за себе си. Тогава и другите глупаци се заели с това, но колкото и да броили, резултатът бил същият – девет. Като се уверили, че един от тях е потънал, те започнали да оплакват гибелта му, въпреки че не можели да установят чия е именно.
Наблизо минавал човек, който се поинтересувал какво се е случило и глупаците му обяснили. Тъй като пред него стояли всичките десет, минувачът се досетил каква е работата и започнал да ги брои, докосвайки всеки, като изисквал да изговарят своя номер поред. "Едно" – казал първият. "Две" – произнесъл вторият и така стигнали до последния, който казал: "Десет." Поразени, глупаците благодарили на минувача и се зарадвали на благополучния изход.

За да видиш и да се докоснеш до Майтрея (Месията), било необходимо да го съзерцаваш по тантричен начин. За целта Асанга си намерил учител, който владеел тантричния начин на съзерцание на Майтрея, бил посветен от него и се уединил в пещера да медитира. През първите три години той съзерцавал строго по правилата, посочено му от учителя, като четял мантри. Но времето минало без забележим успех. Не видял Майтрея даже на сън. Тогава се отчаял и тръгнал да се скита по света. Веднъж срещнал един старец на брега на пресъхнала рекичка. Когато Асанга се приближил до него, той плетял рибарска мрежа. Асанга го попитал с Удивление:
– С какво се занимавате? Старецът отговорил:
– Плета мрежа за риболов.
~ Но къде има вода, в която де се въди риба – поинтересувал се Асанга.
Старецът посочил реката и казал:
~ В това русло в бъдеще ще потече река и ще има Риба.
Асанга се замислил и стигнал до извода, че недостатъчно се е занимавал със съзерцателна практика, след като простосмъртните, борейки се за живота си и надявайки се на почти неосъществимото, не се отказват от жизнената си цел и продължават упорито да действат, а видиш ли, той, пожелалият да види Победоносния, се отказал от поставената цел. С тези мисли Асанга се върнал в пещерата.
Минали още три години практика, но както и преди, не му се удавало да види Майтрея даже насън. Този път, като минавал покрай изоставена каменоломна, той видял човек, който търкал голям каменен къс в друг камък. Асанга се приближил до него и попитал:
– Защо триете тази канара?
Човекът обяснил:
– Аз разбирам от скъпоценни камъни, особено от елмазите. Този каменен блок в ръцете ми има тънки бели нишки, които се събират като лъчи в центъра. Това е признак, че в камъка има елмаз. Но ако го разбия с ковашки чук, ще се разруши и елмазът. Затова чрез триене в друг камък постепенно ще се добера до самия елмаз и ще стана богат. Всяко богатство се постига с тежък
труд.
Като чул това, Асанга се замислил и си казал: 
– Ако хората не жалят сили и енергия за собственото си забогатяване, то колко слаб съм аз в търсенето на ръководство по Пътя, водещ към нирвана. Трябва, без да жаля сили, да продължа тантричната практика. И пак се върнал в пещерата и продължил да съзерцава Майтрея.
Минали още три години, но не почувствал да е мръднал дори мъничко. Асанга си помислил: "С цел да видя Майтрея изкарах в съзерцателна практика девет години и нищо не постигнах. Явно кармично не ми е съдено В този живот да осъществя замисленото. Затова изразявам желанието си пред Майтрея да мога да го видя и до получа наставления по пътищата на себеусъвършенстването в бъдещия си живот."
И отново тръгнал да скита. Този път Асанга минавал покрай голяма каменна тераса и забелязал капки вода, които постоянно на определен интервал капели върху едно и също място, където се образувала, подобна на чаша вдлъбнатина. Това го поразило: "Колко години и колко капки са паднали върху каменната плоча, за да се получи в нея такава вдлъбнатина? Явно не едно десетилетие е било необходимо на капките, за да оформят тази чаша."
Тогава Асанга разбрал, че за всяко нещо е необходимо упорство и настойчивост. Само така може да бъде достигната поставената цел. "Та нали търся Буда Майтрея, за да получа от него учението за пътя на усъвършенстването, и все не постигам желания резултат заради мързела и недостатъчната си упоритост. Трябва да се упорства до пълна победа. Няма да спра да съзерцавам, докато не го видя."
Така той изкарал още три години. Вече бил прекарал в съзерцание дванадесет години, но така и не забелязвал никакви резултати. Само понякога интуицията му подсказвала, че целта не е далеч.
Асанга отново напуснал пещерата. Крачел, без да мисли, без да обръща внимание на нищо, не разбирайки накъде върви и защо. Вече нищо не търсел: нито богатство, нито щастие, нито Майтрея. Нищо не го вълнувало и нищо не го засягало. Вървял, накъдето го носят краката. И тогава изведнъж се натъкнал на лежащо на пътя болно куче. Още отдалече той чул как жално скимти то. Като се приближил, забелязал дълбока рана на задния му крак, която гъмжала от червеи. Кучето безпомощно ближело раната и жално го гледало със сълзящи очи. Асанга дълго го гледал, обмисляйки как да му помогне. Изведнъж по тялото му преминали тръпки и дълбоко в душата му се зародило силно чувство на състрадание. Желанието да помогне на кучето, продиктувано от разсъдъка, било заменено от страстен стремеж да го спаси на всяка цена. Като се хвърлил към кучето, той докоснал раната и в този момент забелязал червеите. И със същата кила, с която съжалил кучето, съжалил и червеите. Задачата му се усложнила, тъй като, ако изхвърли червеите на земята, ще ги погуби. Чувството за състрадание все повече и повече нараствало и накрая обхванало цялото му същество. Всичките му мисли били погълнати от един стремеж: да спаси и кучето, и червеите. В целия му вътрешен свят не съществувало нищо реално освен тази мисъл, тази задача. Несъзнателно извадил костния си нож, който носел със себе си навсякъде, инстинктивно си разпорил бедрото и започнал да пренася внимателно червеите от раната на кучето в своята. В този момент станало чудо – кучето се преобразило В Майтрея – в сияние на дъга, в същия онзи облик, в който Асанга си го представял по време на съзерцанието си в продължение на дванадесет години.
Асанга изумен се хвърлил в краката му и възмутено възкликнал:
– Затова ли дванадесет тежки години съзерцавах, за да те видя в образа на ранено куче? Майтрея му отговорил:
– Всички материални дхарми (вещи) са възникнали от шунята (празнотата), по-нататък в своето развитие се обединяват благодарение на съзидателната сила на земята и водата. Обединявайки се, те стават материални обекти, притежаващи различни качества като красота и безобразие на формата, полезни или противоположни на тоВа качества. Всички тези различни качества на вещите, възникващи в момента на обединение на елементите на материята, които действат на клеша-авидя (окови-невежество), се наричат илюзии на чувствата. Тези илюзии на чувствата остават у човека до момента, докато не усети просветление. С просветлението пада завесата на илюзиите. Едва тогава човек е способен да види, да почувства истинската природа на нещата като шунята, тогава е способен да види истинската природа на Буда – Ти, Асанга, едва сега вдигна тази завеса на илюзиите благодарение на зараждащото се в теб мислене на бодхисатва, което се изрази като жалост, състрадание към раненото куче. А аз бях до теб от същия онзи момент, когато ти седна да ме съзерцаваш. Не съм се отделял от теб нито за миг в продължение на дванадесет години.
След три години ти, разочарован, напусна пещерата и срещна стареца, който плетеше мрежа – това бях аз.
След още три години ти отново напусна пещерата и видя човека в каменоломната – това също бях аз. След още три години ти напусна това място и обърна внимание на капката вода – това също бях аз. Накрая за четвърти път ти напусна пещерата и сега на теб ти било писано да получиш алтруизма на бодхисатва и ти ме видя в образа на куче. Грешните хора вярват в илюзията като в истина и не вярват в думите на Буда.

Един човек вървял от Йерусалим към Йерихон и попаднал на разбойници, които му взели дрехите, нанесли му много рани и си отишли, като го оставили едва жив.
Случайно един свещеник вървял по същия път и като го видял, го подминал.
По същия начин и един левит, попаднал на това място, се приближил, погледнал и подминал.
Някакъв самарянин, който минавал оттам, го намерил и като го видял, се съжалил над него. Промил с масло и вино раните му, превързал го, сложил го на магарето си, закарал го до страноприемницата и се погрижил за него, а на другия ден, като тръгвал, извадил два динария, дал ги на съдържателя на страноприемницата и му казал: "Погрижи се за него. Ако ти се наложи да платиш нещо отгоре, аз ще ти дам парите на връщане."
Как мислиш, кой от тримата е бил ближен на попадналия на разбойниците?

Веднъж Тя Чуан, приемайки на гости ученика Пао Фу, му задал въпрос:
– Как вашият учител ви учи на будизъм?
– Нашият учител – отговорил монахът – ни казва да затворим очи, за да не виждаме лошото, да си запушим ушите, за да не чуваме лошото, да спрем умствената дейност, за да не се формират лъжливи идеи.
Тя Чуан казал:
– Аз не те моля да затваряш очи, тъй като нищо няма да видиш. Не те моля да запушваш уши, тъй като никога нищо няма да чуеш. Не те моля да прекратиш умствената си дейност, тъй като няма да успееш изобщо да формулираш каквато и да е идея.