Чуй всички приказки

Един гостоприемен човек гостувал веднъж на свой приятел три дни. Когато се канел да си тръгва, стопанинът го помолил да го извини, че не го е приел както подобава.
– Много добре – казал гостът, – когато дойдеш при мен, аз ще те посрещна още по-добре.
Скоро се случило така, че неговият приятел му дошъл на гости. За свое учудване гостът не видял в дома му някакви специални приготовления. Домакинът почувствал недоумението на госта и казал:
– Аз ти обещах, че ще те посрещна още по-добре от тебе. Ти се отнасяше към мен като към чужд човек – старателно се подготви за моето идване, а аз те приех като член на семейството си.

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:
– О, Господи! Всичките тези години ти служих без никакво възнаграждение. Сега жена ми казва, че трябва да ми се плати. Мога ли да получа наведнъж сто жълтици за службата си?
В този момент съседът му – скръндза, бил на покрива на дома си и броял съкровищата си. В желанието си да се надсмее над Настрадин, хвърлил отгоре кесия, пълна точно със сто златни динара.
– Благодаря – казал Настрадин и побързал да се прибере в къщата. Там той показал парите на жена си. чийто вид й направил голямо впечатление.
– Прости ми – казала тя, – никога не съм вярвала истински, че си светец. Но сега се убедих в това.
През следващите няколко дни съседът наблюдавал как в дома на Настрадин Ходжа се появяват разкошни вещи и безпокойството му започнало да се засилва.
Накрая той ре-шил да поговори със самия Настрадин.
– Знай приятелю, че аз съм светец. Какво искаш? -попитал Настрадин.
– Искам да си върна обратно парите. Аз бях този, Който хвърли кесията, не Бог.
-Ти може да си бил само изпълнител, но аз помолих за злато Бог, не теб.
Скръндзата се ядосал:
– Сега отиваме в съда, а там ще се изясним кой е крив и кой – прав.
Настрадин се съгласил. Когато излезли на улицата, той казал на търговеца:
– Облечен съм в дрипи и ако съдията ме види в такъв вид, външното различие между нас може да наклони везните в твоя полза.
– Добре – промърморил търговецът, – облечи моята роба, аз ще облека твоята.
След няколко крачки Настрадин казал:
-Ти яздиш кон, а аз вървя пеша. Ако отидем така в съда, съдията ще реши, че трябва да отсъди делото в твоя полза.
-Аз и без това знам кой ще спечели делото независимо от външния вид. Сядай на моя кон!
Настрадин яхнал коня, а съседът му тръгнал след него.
Когато редът им дошъл, скръндзата разказал всичко на съдията.
– Какво можеш да кажеш ти по този повод? – попитал съдията Настрадин.
– Ваша чест, този човек е стиснат, а освен това постоянно страда от халюцинации. Той просто си е въобразил, че той ми е дал парите. В действителност те ми бяха изпратени свише, а на него му се е привидяло, че ги е дал той.
-А как можеш да го докажеш?
– Няма нищо по-просто. Лудостта му се проявява в това, че мисли, че всичко му принадлежи, когато всъщност това изобщо не е така. Ето например попитайте го на кого е тази роба. И Настрадин млъкнал, сочейки новата си роба.
– Това е моята роба – извикал скръндзата.
– А сеза го попитайте на чий кон дойдох дотук, в съда – продължил Настрадин.
– Ти пристигна на моя кон – закрещял ищецът.
– Въпросът е изчерпан – казал съдията.

В Ропшице – града, в който живеел равинът Нафтали, богаташите, чиито домове били настрани или накрая на града, имали обичай да наемат човек, който нощем наглеждал собствеността им. Късно вечер, когато равинът Нафтали бродел из гората, срещнал един такъв пазач, който се разхождал напред-назад. "За кого работиш?" – попитал равинът. Пазачът му отговорил и на свой ред попитал: "А ти за кого работиш?" Тези думи като мълния поразили цадика. "Аз още за никого не работя" – смутено отговорил той. След това дълго ходил редом с пазача и накрая попитал: "Не би ли постъпил при мен на служба?" "С охота, но какво ще трябва да правя?" "Да ми напомняш" – казал равинът Нафтали.

Синът на един заможен човек заминал в далечна страна и се случило така, че докато баща му трупал несметни богатства, той обеднявал все повече и повече. След това станало така, че синът дошъл в страната, където живеел баща му и като просяк молел за храна и дрехи. Когато баща му го зърнал в парцали и нищета, заповядал на слугите си да го доведат.
Когато пристигнали в двореца, той си помислил: "Сигурно съм събудил подозрението на велможата и той ще ме хвърли в тъмница." Изпълнен със страх, избягал, преди да види баща си. Тогава баща му изпратил пратеници след него, които го заловили и върнали обратно независимо от воплите и протестите му. Но бащата заповядал на слугите си да се отнасят снизходително към него. Назначили го като помощник на работник с неговия ранг и образование.
От прозорците на двореца си бащата наблюдавал сина си и научавайки, че той е честен и трудолюбив, го повишавал все повече и повече.
Изминали много години до момента, когато бащата извикал сина си, събрал всички слуги и разкрил тайната пред тях. От срещата с баща си нещастният преди човек безкрайно се зарадвал и преизпълнил с щастие.
Така постепенно трябва да бъдат възпитавани душите на хората във висшите истини.

В царство Сун живял Царят на маймуните, който обичал маймуните и хранел цяло стадо. Той умеел да отгатва техните желания, маймуните също го разбирали. За да се грижи за тях, той лишавал от храна семейството си. Изведнъж той обеднял и му се наложило да намали храната на животинките. Страхувайки се, че стадото ще спре да му се подчинява, в началото той ги излъгал:
– Какво, ако започна сутрин да ви давам по три кестена, а вечер по четири?
Всички маймуни скочили гневно:
– А ако започна да ви давам сутрин по четири кестена, а вечер по три? – веднага се поправил той.
И всички маймуни зарадвани легнали на земята.

Един суфистки майстор веднъж обявил, че той възражда церемонията на дароподнасянето, съгласно която, всяка година се поднасят дарове в гробницата на един от прославилите се учители.
Хора от всички съсловия надошли от далечни места, за да дадат своите дарове и да чуят, ако е Възможно, нещо от учението на майстора.
Суфият заповядал даровете да бъдат положени на пода, в центъра на залата за приеми, а всички, които ги донесли, да се разположат в кръг. След това той застанал в центъра на кръга.
Вдигал даровете един след друг. Тези, на които било написано име, ги връщал на собственика. "Останалите са приети – казал той. – Вие всички сте дошли, за да получите урок. Ето го и него. Сега имате възможност да разберете разликата между нисшето и висшето поведение.
Нисшето поведение – това е онова, на което учат децата, и то представлява част от тяхната подготовка. То се състои в получаването на удоволствие от даването и приемането. Но висшето поведение е да се дава, без човек да се привързва с думи или с мисли към някаква отплата за това. И така, издигнете се до такова повеление, от малкото към голямото.
Този, който продължава да се задоволява с малкото, няма да се издигне. Не трябва да се получава възнаграждение под формата на удовлетворение на по-ниско ниво. Това е самият смисъл на учението за сдържаността. Освободете се от удоволствията от нисш произход – да си мислите, че сте направили нещо добро и осъзнайте великото постижение – да правите нещо действително полезно."

Мохамед казал веднъж на Вабишах: "Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?" "Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това." Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: "Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават."

Живял някога един човек, който бил предан на Буда с цялото си сърце. Имал той прекрасна старинна дървена статуя на Учителя, истински шедьовър. Отношени – ето му към нея, било като към най-голямото съкровище. Веднъж, през една студена зимна нощ, човекът останал сам в сламената си колиба. Било много студено и той отчаяно треперел от студ. Изглеждало, че е настанал сетният му час. Нямало и съчка, за да си запали огън. В полунощ, когато почти се бил вкочанил, му се явил Буда и го попитал: "Защо не изгориш мен?" Дървената статуя все така си стояла до стената. Човекът много се изплашил. ТоВа трябвало да е демон. "Какво каза? Да изгоря статуята на Буда? Никога! За нищо на света!"
Буда се разсмял и казал: "Ако Виждаш мен В статуята, то ти ме изпускаш. Аз съм в теб, не В статуята. Аз не съм в предмета на молитвата ти, аз съм в молещия се. И това е, което ценя в теб! Изгори статуята!"

Веднъж Ананда попитал Буда… Той живеел с него десет години и бил много учуден от това, че Буда стоял в едно и също положение през цялата нощ. Ръцете му оставали на същото място, където ги поставял, когато лягал да спи. Ананда бил удивен и поразен от това, че Буда бил в една и съща поза в продължение на цялата нощ. Веднъж той казал:
– Не е хубаво, че ставам да те наблюдавам, не трябва да правя това. Но на мен ми е любопитно всичко, свързано с теб, и аз съм объркан: ти остаВаш в една и съща поза цялата нощ. Спиш ли, или си съзнателен?
Буда отговорил:
– Сънят се случВа на тялото, аз оставам бдителен по отношение на него. Ето, сънят идва, ето че дойде, ето че се задълбочи, ето – цялото тяло се отпусна, но моята съзнателност си остава.

Настрадин Ходжа се обзаложил, че може да прекара нощта в близките планини и да оцелее независимо от снеговете и ледовете. Няколко приятели от компанията се съгласили да станат свидетели на това.
Настрадин взел книга и свещ и прекарал най-студената нощ в живота си. На сутринта, полумъртъв, той поискал парите си.
– Нали нямаше със себе си нищо, с което да се сгрееш? – попитали съгражданите му.
-Нищо. -Даже свещ?
– Не, свещ имах.
-Тогава облогът е загубен.
Настрадин не казал нищо.
Няколко месеца по-късно, той поканил същите хора на гости. В очакване на храната те седнали в стаята, където Настрадин приемал гости. Минавали часове, гостите започнали да си шепнат по повод на храната.
-Дайте да идем и да видим как стоят нещата там – казал Настрадин.
Всички бързо се изсипали в кухнята. Там намерили огромна тенджера, под която горяла свещ. Водата не била даже топла.
– Не е готово още – казал Настрадин. – Не знам защо.
Свещта гори от вчера.