Чуй всички приказки

Когато наближи време да роди своите мечета, старата мечка премина билото на планината и слезе в северните й склонове. Тук горите бяха гъсти и непристъпни, а на места стърчеха скали.
Тя си спомни за един уединен кът, в който неведнъж беше отдъхвала след дългите си есенни скитания. Това място се намираше над стръмен дол, чиито синкави урви сутрин и вечер се изпълваха с мъгла. Там, в ниските скали, обрасли със здравец и папрат, се намираше малка пещера.
Когато мечката влезе в пещерата, червеното мартенско слънце залязваше и неговите лъчи заливаха с алена светлина тежките кафяви гори.
Три дена по-късно, в една ветровита нощ, мечката лежеше в пещерата неподвижна и радостна, а в косматите й прегръдки се гушеха двете й рожби. Те бяха мънички, слепи, почти загубени в гъстата козина на гърдите й.
Майка им ги оставяше за няколко часа, колкото да се нахрани, и бързо се връщаше в пещерата. После, когато прогледнаха и
заякнаха, тя ги извеждаше на една скрита поляна, лягаше в тревата и ги оставяше да се боричкат по нейното грамадно рунтаво тяло. През това време старата мечка се вслушваше във всеки звук, във всеки шум и в очите й гореше загриженост и свирепа готовност за борба.
Щом настъпи пролетта и мравуняците на едрите планински мравки се показаха под снега, мечката започна да води мечетата със себе си и да ги учи да ядат мравки.
Тя събаряше върха на мравуняка и поставяше лапата си вътре, докато раздразнените мравки напълзят по нея. Тогава я облизваше с грапавия си език. Мечетата й подражаваха неумело. Ту падаха в мравуняка и разгневените мравки ги хапеха немилостиво, ту от лакомия захапваха лапите си, вместо да ги оближат.
Понякога майка им ги водеше край пенливия планински поток. Там имаше бистри и дълбоки вирове. Старата мечка къпеше мечетата и ги учеше да плуват. Тя обичаше водата, обичаше и да лови раци, особено нощем, когато раците излизаха на сухо край брега. След като се нахранеше, семейството тръгваше към пещерата По пътя старата, мечка обръщаше всеки камък и всеки пън да търси мишки, които мечетата лакомо изяждаха, макар че през това време техните коремчета биваха подути от ядене като мехчета.
Една лятна привечер старата мечка откри диви пчели, чиито медни пити бяха скрити в хралупата на висока липа. Ароматът на меда накара мечото семейство да се облизва под дървото и да се изправя на задните си крака. Мечката се опита да се покачи на липата. Медът беше високо, а дървото право и гладко. Изтритите нокти на майката и нейната тежка, застаряла снага я накараха да се откаже от тая работа. Мечката недоволно изръмжа.
Ала най-лакомото от мечетата беше вече на дървото. Леко и пъргаво, то се изкачи по липата. Майка му изрева и блъсна с лапите си дървото, за да го принуди да слезе. Но мечето беше подушило меда и не искаше да чува нейните предупреждения.
То бръкна в хралупата и страшно изпищя. Бръмченето на разгневените пчели изведнъж изпълни вечерната тишина на гората. Пчелите изхвръкнаха от хралупата и ожесточено налетяха на зверчето.
Десетина се налепиха на муцунката му и забиха жилата си в нея. Като голяма мъхната шапка насекомите покриха главата му. Мечето започна да скимти и да се гърчи от болка.
Отдолу майка му блъскаше с лапите си липата.
Тя му даваше съвети да се спусне по-скоро от дървото. Но мечето не чуваше нищо. То продължаваше да скимти и да се мята, докато най-сетне се свлече по клоните.
Пчелният рой нападна цялото семейство.
Старата мечка не се боеше. Като наведе грамадната си глава, за да запази очите си, тя грабна за врата изпожиленото мече и с ръмжене хукна към потока. Там хвърли мечето във вира, блъсна при него и братчето му и сама влезе вътре.
Налепените пчели плувнаха във водата. Студената вода свести мечето. Но главата му отече и се поду тъй силно, че неговите очички едва се виждаха.
Когато пчелите се върнаха към хралупата, семейството напусна вира и тръгна към пещерата. Напред вървеше старата мечка и ядосано мърмореше. След нея куцаше и скимтеше пострадалото мече.
Една сойка прехвръкваше от дърво на дърво и крещеше, сякаш се смееше, а кълвачът, който беше видял всичко, дълго време пронизливо пищя: „Хи, хи, хи, хи-ии!"

Беше вечерта преди деня, определен за коронясването, и младият крал седеше сам в прекрасната си стая. Всички царедворци се бяха сбогували с него и според церемониала, приет в онези дни, се бяха оттеглили с поклон доземи в голямата зала на двореца, за да получат последните няколко урока от преподавателя по етикет, понеже някои от тях все още се държаха съвсем естествено, а едва ли е нужно да казвам, че за един царедворец това е много тежко провинение.
Момчето – защото кралят беше още момче на шестнадесетгодишна възраст – не съжаляваше, че са си отишли; то се хвърли с дълбока въздишка на облекчение върху меките възглавници на ложето си и се изтегна там с блуждаещи очи и отворена уста като мургав горски фавн или като млад звяр току-що хванат от ловци.
Всъщност то бе намерено именно от ловци. Те се бяха натъкнали на него почти по чиста случайност, както вървеше босо, със свирка в ръка, Подир стадото на бедния козар, който го бе отгледал и за чийто син винаги се бе смятало. Беше дете на единствената дъщеря на стария крал от тайния й брак с човек много по-долен по положение – чужденец, казваха някои, който с вълшебната си свирня на лютня накарал младата принцеса да го залюби, а други пък говореха за някакъв художник от Римини, комуто принцесата оказала голяма, може би твърде голяма чест и който изведнъж изчезнал от града и оставил работата си в катедралата незавършена. Едва на една седмица момчето било откраднато от майката, докато тя спяла, и поверено на прост селянин и неговата жена, които нямали собствени деца и живеели в отдалечена част на гората, на повече от един ден път от града. Скръбта – или чумата, както заявил придворният лекар, или – както твърдели някои – бързо действуваща италианска отрова, поднесена в чаша греяно вино, покосила само един час след събуждането бялото момиче, което му дарило живота. Когато довереният човек, понесъл младенеца през седлото, се навел от уморения кон и похлопал по грубо издяланата врата в хижата на козаря, тялото на принцесата вече спускали в гроба, който зеел в един изоставен черковен двор извън градските порти. Говореше се още, че там имало и друго тяло – на млад мъж със странна чуждоземна хубост, чиито ръце били вързани на гърба с възлесто въже и по чиито гърди имало много червени рани.
Такава беше поне историята, която хората си шепнеха един на друг. Сигурното беше, че на своето смъртно ложе старият крал, може би разкаян за големия си грях или просто от желание кралството да остане в ръцете на негов пряк потомък, бе изпратил да доведат момчето и в присъствието на държавния съвет го бе признал за свой наследник.
И сякаш от първия още миг то бе проявило тая странна слабост към всичко красиво, на която бе предопределено да упражни толкова голямо влияние върху живота му. Онези, които го придружиха до неговите лични покои, често говориха за радостния му вик при вида на изящните одежди и богатите накити, както и за едва ли не стръвната наслада, с която захвърлил грубата си кожена дреха и тежкия овчи кожух. Наистина от време на време му липсваше свободата на горския живот и отегчителните дворцови церемонии, които всеки ден отнемаха толкова много време, винаги го дразнеха, но чудният дворец – „Joyeuse“* (*Радостен (фр.). – Б. пр.), както го назоваваха и на който сега беше господар, му се струваше нов свят, току-що създаден за негово удоволствие; и щом можеше да избяга от заседанието на съвета или от стаята за аудиенции, изтичваше надолу по широкото стълбище с лъвове от позлатен бронз и стъпала от блестящ порфир и се залутваше от стая в стая и от коридор в коридор, като човек, който се мъчи да намери в красотата лек срещу болка, съвземане от тежък недъг.
При тези пътешествия към незнайното, както сам ги наричаше – а за него те наистина бяха пътувания през вълшебна страна, – понякога го придружаваха стройни русокоси дворцови пажове с хвърчащи наметала и пъстри развети панделки; но по-често ги вършеше сам, понеже някакво дълбоко чувство, почти презрение, му подсказваше, че тайните на изкуството най-добре се научават тайно и че красотата, както и мъдростта, обичат самотния почитател.
За него се разправяха много любопитни истории от онова време. Разправяха, че един снажен кмет, дошъл да поднесе цветисто сладкодумно приветствие от жителите на своя град, го забелязал да стои на колене в истински захлас пред голяма картина, току-що донесена от Венеция, която сякаш призовавала към преклонение пред някакви нови богове. Друг път няколко часа не знаели къде е и след дълго търсене го открили в малка стаичка в една от северните кули на двореца да гледа, унесен, гръцка тема с гравирана фигура на Адонис. Говореха още, че го били видели да притиска топлите си устни към мраморното чело на древна статуя, открита в речното дъно при строежа на каменния мост и носеща името на една робиня от Витиния, собственост на император Адриан. Прекарал бил пред нея цяла нощ, захласнат пред хубостта, която лунната светлина придавала на едно сребърно изображение на Ендимион.
Всички редки и скъпи вещества криеха голямо очарование за него и в желанието си да се сдобие с тях, беше изпратил в чужбина много търговци, едни да купят кехлибар от простите рибари на северните морета, други в Египет да търсят чудноватия зелен тюркоаз, който се намира само в гробовете на царете и за който се говори, че притежавал вълшебни свойства, трети в Персия за копринени килими и рисувани глинени съдове, четвърти в Индия за прозирен плат и оцветена слонова кост, лунни камъни и гривни от нефрит, сандалово дърво, син емайл и шалове от тънка вълна.
Но най-много го занимаваха одеждата от златотъкан плат, която щеше да носи на коронясването си, и осеяната с рубини корона, и скиптърът с нанизите, и пръстените от бисер. Всъщност тази вечер си мислеше тъкмо за тях, докато се изтягаше на разкошното си ложе и гледаше как големият боров пън гори в отворената камина. Чертежите, излезли от ръцете на най-прочутите тогавашни художници, му бяха представени преди много месеци; той бе заповядал майсторите да работят ден и нощ, за да ги изпълнят, а по целия свят да се потърсят скъпоценни камъни, достойни за техния труд. Във въображението си той се видя застанал пред главния олтар на катедралата с разкошните си кралски одеяния и усмивка заигра върху момчешките устни и озари със светъл блясък тъмните му очи на горско чедо.
След малко той стана от мястото си, подпря се върху украсения с резба отвор на комина и се огледа в сумрака на стаята. Стените бяха покрити с богати гоблени, които изобразяваха тържеството на красотата. Голям скрин, инкрустиран с ахат и лазурит, изпълваше единия ъгъл, а обърнато към прозореца, стоеше изкусно изработено шкафче с мозайка от стрито на прах злато и по лакираните му лавици бяха наредени няколко крехки чаши от венецианско стъкло и купа от оникс с тъмни жилки. Бледи макове бяха бродирани върху копринената покривка на леглото, сякаш ладоали от уморените ръце на съня и високи тръстики от нарязана надлъж слонова кост поддържаха кадифения балдахин, от който големи кичури щраусови пера се издигаха като бяла пяна към матовия таван от ковано сребро. Смеещ се Нарцис от зелен бронз държеше блестящо огледало над възглавето. На масата стоеше разлата аметистова ваза.
Вън той виждаше огромното кубе на катедралата да се издига като сапунен мехур над призрачните къщи и морните стражи да крачат нагоре-надолу по мъглявата тераса край реката. Леко ухание на жасмин идваше през отворения прозорец. Той отметна кестенявите къдрици от челото си, взе една лютня и пръстите му разсеяно задърпаха струните. Натежалите му клепки се отпуснаха и го обзе странна отпадналост. Никога досега не беше чувствал тъй остро или с такава дълбока радост вълшебството и тайнствеността на красивите неща.
Когато часовникът на кулата удари полунощ, той позвъни; пажовете му влязоха и го съблякоха с големи церемонии, поляха розова вода на ръцете му и посипаха цветя върху възглавницата. Само няколко мига след като излязоха, младият крал заспа.
И както спеше, присъни му се сън, и ето какво сънува той.
Стори му се, че стои в дълго и ниско таванско помещение, сред бръмченето и тракането на много тъкачни станове. Оскъдна дневна светлина се процеждаше през зарешетените прозорци и рисуваше край него мършави фигури на тъкачи, надвесили се над техните сновила. Бледи деца с болнав вид седяха клекнали върху огромните напречни греди. Когато совалките се стрелваха през основата, те вдигаха тежките бърда, а когато совалките спираха, пускаха бърдата, за да се сбият нишките. Лицата им бяха изпосталели от недояждане, а слабите им ръце се тресяха и трепереха. Няколко изпити жени седяха на една маса и шиеха. Ужасен смрад изпълваше помещението. Въздухът бе развален и тежък, по стените се просмукваше и стичаше влага.
Младият крал се приближи до един от тъкачите, застана до него и го загледа. А тъкачът вдигна ядосано очи и каза:
– Защо ме гледаш? Да не си някой съгледвач, пратен от нашия господар?
– Кой е вашият господар? – запита младият крал.
– Нашият господар! – възкликна с горест тъкачът. – Той е човек като мене. Всъщност между нас има само тая разлика, че той носи хубави дрехи, докато аз ходя с дрипи, и докато аз съм изнемощял от глад, той страда от преяждане.
– Страната е свободна – рече младият крал – и ти не си ничий роб.
– На война силните заробват слабите – отговори тъкачът. – А когато е мир, богатите заробват бедните. Ние трябва да работим, за да живеем, а те ни дават толкова ниски надници, че загиваме. Ние се трудим за тях по цял ден, ,а те трупат злато в сандъците си и нашите деца гаснат преждевременно, а лицата на тия, които любим, стават жестоки и зли. Ние тъпчем гроздето, а друг пие виното. Ние сеем зърното, а нашата трапеза остава празна. Ние сме оковани с вериги, при все че ничие око не ги вижда, и сме роби, при все че хората ни наричат свободни.
– С всички ли е така? – запита той.
– Така е с всички – отговори тъкачът: – с младите, както и със старите, с жените, както и с мъжете, с малките деца, както и с онези, на които е натежала възрастта. Търговците ни тъпчат и, щем не щем, трябва да правим, каквото поискат. Свещеникът минава край нас на кон и прехвърля своята броеница, и никого не го е грижа за нас. В нашите тесни, неогрени от слънце улички се промъква Немотията с гадния си поглед, а Грехът със затънялото си лице върви по нейните пети. Нищетата ни буди сутрин и Позорът се настанява при нас вечерта. Но какво значение има всичко това за теб? Ти не си от нас. Лицето ти е твърде щастливо.
И той се извърна настрани навъсен, запрати совалката през стана, а младият крал видя, че в нея имаше цев със златна нишка.
И дълбок ужас го обзе и рече на тъкача:
– Каква е тая одежда, която тъчеш?
– Това е одеждата за коронясването на младия крал – отговори тъкачът. – Какво значение има това за теб?
И младият крал нададе силен вик и се събуди, и – какво да види! – той беше в собствената си спалня, а през прозореца надничаше голямата месечина с цвета на пчелен мед и висеше в здрачния въздух.
И той заспа наново и засънува, и ето какво видя насън:
Стори му се, че лежи върху палубата на огромна галера, със стотина роби-гребци. На килим до него седеше господарят на галерата. Той беше черен като абанос, а чалмата му беше от червена коприна. Тежки сребърни обици висяха от неговите уши, а в ръцете си държеше везни от слонова кост.
Робите бяха голи, само с по една дрипава набедрена кърпа, и всеки от тях беше прикован към своя съсед. Горещото слънце ги заливаше с ярка светлина, а негрите тичаха нагоре-надолу по прохода и ги шибаха с кожени бичове. Те изпъваха мършавите си ръце и движеха тежките весла във водата. Солени пръски хвърчаха от лопатите.
Най-после стигнаха малко заливче и започнаха да мерят дълбочината. Лек вятър духаше откъм брега и обсипваше палубата и голямото триъгълно платно със ситен червен прах. Трима араби, яхнали диви осли, излязоха на брега и взеха да ги замерват с копия. Господарят на галерата вдигна шарен лък и простреля едного от тях в гърлото. Той падна тежко в разбиващите се вълни, а другарите му избягаха в галоп. Една жена, загърната с жълто було, бавно ги последва с камила, като се обръщаше от време на време към трупа на убития.
Щом пуснаха котва и свалиха платното, негрите слязоха в трюма и извадиха дълга въжена стълба с големи оловни тежести. Господарят на галерата върза краищата й за два железни стълба и я хвърли в морето. Тогава негрите сграбчиха най-младия роб, разбиха оковите, запушиха ноздрите и ушите му с восък и му вързаха голям камък на кръста. Той заслиза с мъка по стълбата и се загуби във водата. Няколко мехура изскочиха, където потъна. Някои от другите роби надзъртаха любопитно през борда. На носа на галерата седеше заклинател на акули и монотонно биеше тъпан.
След някое време ловецът се издигна над водата и се вкопчи задъхан в стълбата с бисер в дясната си ръка. Негрите му го грабнаха и го бутнаха обратно. Робите заспаха над веслата си. Пак и пак излизаше ловецът и при всяко излизане донасяше прекрасен бисер. Господарят на галерата го претегляше и слагаше в торбичка от зелена кожа.
Младият крал се опита да заговори, но езикът му сякаш се беше залепил за небцето, а устните отказваха да помръднат. Негрите дърдореха помежду си и започнаха да се карат за наниз лъскави мъниста. Два жерава кръжаха около кораба.
Тогава ловецът се появи за последен път, бисерът, който носеше, беше по-красив от всичките бисери на Ормуз, понеже имаше формата на пълната луна и беше по-бял от Зорницата! Но лицето му бе чудновато бледо и когато се строполи на палубата, кръв бликна от неговите уши и ноздри. Той леко потрепера и след това остана неподвижен. Негрите свиха рамене и хвърлиха трупа в морето.
А господарят на галерата се изсмя, посегна да вземе бисера и когато го видя, притисна го до челото си и се поклони.
– Този ще бъде за скиптъра на младия крал – рече той. И даде знак на негрите да вдигнат котвата.
И когато чу това, младият крал нададе силен вик и се събуди, и видя през прозореца дългите сиви пръсти на зората да посягат към бледнеещите звезди.
И той заспа отново и засънува и ето какво видя насън:
Стори му се, че блуждае в здрачна гора, изпълнена с чудновати плодове и прекрасни отровни цветя. Змии съскаха подир него и пъстри папагали прехвърчаха с писъци от клон на клон. Огромни костенурки спяха в топлата кал. Дърветата гъмжаха от маймуни и пауни. Все по-нататък и по-нататък отиваше той, докато стигна края на гората и там видя безброй много хора да се трудят в коритото на пресъхнала река. Те пъплеха по наносите като мравки. Копаеха дълбоки ями в земята и слизаха в тях. Някои цепеха скалите с големи брадви, други ровеха в пясъка. Изтръгваха от корен кактусите и тъпчеха алените цветове. Бързаха насам-натам, подвикваха си и никой не стоеше без работа.
От мрака на една пещера ги наблюдаваха Смъртта и Алчността, и Смъртта рече:
– Уморих се; дай ми една трета от тях и ме пусни да си вървя.
Но Алчността поклати глава.
– Те са мои слуги – отвърна тя. А Смъртта я попита:
– Какво имаш в ръката си?
– Имам три зърна жито – отговори тя; – какво значение има това за теб?
– Дай ми да посадя едно от тях в моята градина – извика Смъртта, – само едно от тях и ще си отида.
– Нищо няма да ти дам – каза алчността и скри ръката в гънките на одеждата си.
А Смъртта се изсмя, взе една чаша, потопи я в дълбок вир и от чашата се надигна Маларията. Тя мина през безбройното множество и една трета от тях паднаха мъртви. Студена мъгла се влачеше подире й и водни змии пълзяха край нея.
И когато видя, че една трета от хората лежат мъртви, Алчността се заблъска в изсъхналите си гърди и високо зарида.
– Ти покоси една трета от моите слуги – ридаеше тя, – махни се оттука! В планините на Татария се води война и царете на двете страни те призовават. Афганците са се помирили с бедствието и тръгват на бой. Те тракат с копия по щитовете и са сложили железните си шлемове. Защо те интересува моята долина, та се навърташ тука? Махни се и недей идва вече!
– Не – отговори Смъртта, – докато не ми дадеш едно зърно жито, няма да си отида.
Но Алчността сви ръката си в юмрук и стисна зъби.
– Нищо няма да ти дам – промърмори тя. А Смъртта се изсмя, взе един черен камък, захвърли го в гората и от храстите на дивия бучиниш излезе Треската, облечена с дреха от пламък. Тя мина през множеството и го докосваше, и всички, които докосна, умряха. Тревата вехнеше под краката й, където минеше.
А Алчността се потресе и посипа главата си с пепел.
– Ти си жестока! – извика тя. – Ти си жестока! Глад върлува в опасаните със стени градове на Индия, а водохранилищата на Самарканд са пресъхнали. Глад върлува в опасаните със стени градове на Египет, а от пустинята са връхлетели скакалци. Нил не е излязъл от бреговете си и жреците са прокълнали Изида и Озирис. Върви при тия, които имат нужда от теб, и ми остави моите слуги.
– Не – отговори Смъртта, – докато не ми дадеш едно зърно жито, няма да си отида.
– Нищо няма да ти дам – каза Алчността.
А Смъртта се изсмя пак и изсвири с два пръста и във въздуха се появи летяща жена. „Чума“ – пишеше на челото й и рояк мършави лешояди кръжаха около нея. Тя простря крилата си над долината и там не остана жив нито един човек.
И Алчността побягна с писък през гората, а Смъртта скочи върху червения си кон и препусна от долината, и конят й препускаше по-бързо от вятъра.
А от тинята в дъното на долината изпълзяха дракони и ужасни твари с люспи, и чакали заприиждаха в тръс по пясъка, душейки въздуха с ноздрите си.
И младият крал зарида и попита:
– Кои бяха тия хора и какво търсеха?
– Търсеха рубини за короната на краля – отговори някой, който стоеше до него.
Младият крал се стресна, обърна се и видя човек, облечен като странник и със сребърно огледало в ръка.
Той пребледня и попита:
– На кой крал?
А странникът отговори:
– Погледни в огледалото и ще го видиш.
И той погледна в огледалото и като видя собствения си образ, издаде силен вик и се събуди, и ярка слънчева светлина заливаше стаята, а по дърветата в градината пееха птички.
И шамбеланът и висшите държавни сановници влязоха и му се поклониха, а пажовете му донесоха одеждата от златотъкан плат и сложиха пред него короната и скиптъра.
И младият крал ги погледна и те бяха чудно хубави. По-хубави от всичко, каквото бе виждал някога през живота си. Но той си спомни сънищата и каза на благородниците си:
– Приберете тия неща, защото няма да ги сложа.
И царедворците бяха изумени, а някои от тях се изсмяха, понеже помислиха, че се шегува. Но той пак им заговори сурово и рече:
– Приберете тия неща и ги скрийте от мен, При все че това е денят на моето коронясване, аз няма да ги сложа. Защото тая моя одежда е била изтъкана върху стана на Скръбта и от безкръвните ръце на Болката. Има кръв в сърцето на всеки Рубин и Смърт в сърцето на Бисера.
И той им разказа трите си сънища. Когато ги чуха, царедворците се спогледаха и зашепнаха:
– Сигурно е луд, защото сънят си остава само сън, а видението – видение. Те не са действителни неща, та човек да им обръща внимание. Какво трябва да правим с живота на тия, които се трудят за нас? Нима човек не бива да яде хляб, преди да е видял сеяча, нито да пие вино, преди да е говорил с винаря?
И шамбеланът заговори на младия крал и рече:
– Господарю, моля ти се, остави мрачните си мисли, облечи тия красиви одежди и сложи тая корона на главата си. Защото как иначе ще разбере народът, че си крал, ако не носиш кралски одеяния?
А младият крал го изгледа.
– Така ли е наистина? – попита той. – Не ще ли ме познаят, че съм крал, ако не нося кралски одеяния?
– Няма да те познаят, господарю! – възкликна шамбеланът.
– Мислех, че има мъже, които имат царствен вид – отговори той, – но може да е както ти казваш. И въпреки това няма да сложа тая одежда, нито ще бъда коронясан с тая корона, а какъвто влязох в двореца, такъв ще изляза от него.
И заповяда да напуснат стаята всички освен една година по-млад от него паж, когото държеше за другар. Задържа го, за да му прислужва, и след като се окъпа с бистра вода, отвори голяма шарена ракла и от нея извади кожената дреха и тежкия овчи кожух, които бе носил, докато пасеше по планинския склон рунтавите кози на козаря. Тях облече той, а в ръка взе грубата пастирска гега.
А малкият паж отвори широко в почуда големите си сиви очи и с усмивка му каза:
– Господарю, виждам твоята одежда и твоя скиптър, но къде е короната ти?
А младият крал отчупи клонка от шипката, която се виеше по балкона, огъна я, направи я на венец и си я сложи на главата.
– Това ще е моята корона – отвърна той.
И тъй пременен излезе от стаята си в голямата зала, където го чакаха благородниците.
Благородниците взеха да се присмиват, а някои от тях му извикаха:
– Господарю, хората чакат своя крал, а ти им показваш един просяк!
Други пък се ядосаха и рекоха:
– Той опетнява с позор държавата ни и не е достоен да бъде наш господар!
Но той не им отговори нито дума, а продължи да върви, слезе по порфирната стълба, през бронзовата порта, качи се на своя кон и се запъти към катедралата, а малкият паж тичаше до него.
И хората се смееха и казваха:
– Тоя дето минава, е шутът на краля. – И взеха да му се подиграват.
А той дръпна юздите и рече:
– Не, аз съм кралят.
И им разказа трите си сънища. И един човек излезе от тълпата, заговори му с горест и рече:
– Кралю, нима не знаеш, че от разкоша на богатите идва животът на бедните? Вашето великолепие ни храни и вашите пороци ни дават хляб. Да робуваш на безмилостен господар е трудно, но да нямаш господар, комуто да робуваш, е още по-трудно. Нима мислиш, че гарваните ще ни хранят? И с какво можеш да оправиш тия неща? Ще кажеш ли на купувача: „Купувай за еди-колко си“, а на продавача ,“Продавай на еди-каква си цена“? Не вярвам. Затова върни се в своя дворец и си сложи пурпурната одежда и тънкото бельо. Какво общо имаш ти с нас и нашите страдания?
– Не са ли братя богатите и бедните? – запита младият крал.
– Да – отговори човекът, – но името на богатия е Каин.
И очите на младия крал се наляха със сълзи и той продължи напред сред ропота на хората, а малкият паж се уплаши и го изостави.
А когато стигна пред главния вход на катедралата, войниците препречиха пътя с алебардите си и рекоха:
– Какво търсиш тука? Никой не влиза през тая врата освен краля.
И лицето му пламна от гняв и той им рече:
– Аз съм кралят. – Направи им знак да махнат алебардите си и влезе.
А когато го видя да идва с дрехите си на козар, старият епископ се вдигна в почуда от трона си, отиде да го посрещне и му рече:
– Сине мой, нима това е кралска премяна? И с каква корона ще те коронясам, и какъв скиптър ще сложа в ръката ти? Това би трябвало да бъде за тебе ден на радост, а не ден на самоунижение.
– Трябва ли Радостта да носи онова, което е изработила Скръбта? – попита младият крал. И му разказа трите си сънища.
И когато ги чу, епископът навъси вежди и каза:
– Сине мой, аз съм стар човек, в зимата на моите дни, и зная, че много лоши неща се вършат по широкия свят. Свирепи разбойници слизат от планините и отвличат малки деца да ги продават на маврите. Лъвове дебнат керваните и се нахвърлят върху камилите. Глигани изкореняват посевите в долините и лисици изгризват лозите по хълмовете. Пирати опустошават крайбрежието, изгарят корабите на рибарите и им отнемат техните мрежи. В крайморските блата живеят прокажени; те имат къщи, плетени от тръстика, и никой не може да се доближи до тях. Просяци блуждаят в градовете и се хранят с кучетата. Можеш ли да промениш тия неща? Ще приемеш ли прокажен в леглото си и ще ли сложиш просяк на трапезата си? Ще направи ли лъвът каквото му кажеш и ще ли те послуша глиганът? Не е ли тоя, който е създал злочестината, по-мъдър от тебе? Ето защо не те възхвалявам за това, което си сторил, а те моля да се върнеш в двореца, да разведриш лицето си и да сложиш одеяния, подобаващи за един крал, а аз ще те коронясам със златна корона и ще сложа бисерен скиптър в ръката ти. Колкото за твоите сънища, не мисли повече за тях. Бремето на тоя свят е твърде голямо, за да го понесе един човек, а световната скръб е твърде тежка, за да я понесе едно-единствено сърце.
– И ти казваш това в тоя дом? – рече младият крал и отмина епископа, качи се по стъпалата на олтара и застана пред изображението на Христа.
Там стоеше той, а от дясната и от лявата му страна бяха чудните посуди от злато – потирът с жълто вино и съдината с елея. Той коленичи и свещите припламнаха ярко пред обсипания със скъпоценни камъни ковчег и димът на тамяна се виеше в леки сини кръгове под купола. Той сведе глава в молитва и свещениците с коравите си срилони излязоха тихичко от олтара.
И изведнъж буйна глъч долетя отвън и вътре влязоха благородниците с извадени мечове, люшкащи се пера и щитове от излъскана стомана.
– Къде е тоя, дето сънува сънища? – крещяха те. – Къде е тоя крал, облечен като просяк, това хлапе, което позори нашата държава? Ние положително ще го убием, защото не е достоен да ни управлява.
И младият крал отново сведе глава и се замоли, а когато свърши молитвата си, стана на крака, обърна се и ги изгледа с мъка.
И какво да видят! През многоцветните прозорци слънцето бе огряло младия крал и слънчевите лъчи бяха изплели върху тялото му одежда от златна тъкан, която беше по-хубава от одеждата, изтъкана за негово удоволствие. Мъртвата гега бе разцъфтяла и се покрила с лилии, които бяха по-бели от бисер. Сухата шипка бе цъфнала и се покрила с рози, които бяха по-червени от рубин. По-бели от чуден бисер бяха лилиите, а стъблата им бяха от блестящо сребро. По-червени от тъмни рубини бяха розите, а листата им бяха от ковано злато.
Той стоеше там, облечен като крал, вратите на обсипания със скъпоценни камъни ковчег широко се отвориха и от преливащия в безброй лъчи кристал на дароносицата блесна чудна и тайнствена светлина. С разкошните дрехи на крал стоеше той пред тях и органът закънтя от музика, и тръбачите надуха своите тръби, и момчетата от хора запяха.
И народът падна на колене, обзет от страхопочитание, благородниците прибраха мечовете си и се преклониха, а лицето на епископа пребледня и ръцете му затрепераха.
А младият крал слезе по стъпалата на главния олтар и мина през множеството. Но никой не се осмели да го погледне в лицето, защото то приличаше на лицето на ангел.

П
родължителен, жален вой на горски вълк се носел откъм гората току зад едно цимшианско село. Хората се плашели и изнемогвали от глад. Зимните хранителни запаси били на привършване и вече почти нямало какво да се яде. Дошло им на ум, че и вълците са гладни, достатъчно гладни, за да нападнат селото, и слушали стаени от страх, но до тях стигал високият, жален вой на един-единствен вълк.
Един млад безстрашен вожд съобщил, че ще иде в гората да види защо вие този вълк. Взел си лъка и стрелите и тръгнал. Проправил си път през гъстите, ниски храсталаци към мястото, където виел вълкът. Скоро го видял насред една поляна тъкмо пред себе си. Тръгнал към вълка, но той отворил уста и заръмжал. Ушите му прилепнали до главата. Младият вожд знаел този сигнал за опасност, но не показал, че се страхува.
Коленичил на земята и протегнал ръка към изнурения вълк. Ръмженето секнало и още веднъж окаяният вой огласил гората. Животното започнало да се приближава, докато стигнало съвсем близо до вожда. Воят замрял в гърлото на вълка и от отворената му уста се чуло леко скимтене. Сякаш загубило страх, дивото животно пристъпило до коленичилия вожд и положило едрата си глава на коляното му. Младият ловец погледнал в отворената уста и зорките му очи видели, че от рана на задната страна на гърлото на звяра тече кръв. Без да бърза, вождът пъхнал ръката си в устата му. Пръстите му опипали гърлото на животното, където една голяма счупена кост се била забила надълбоко. Вълкът жално заскимтял, докато вождът се опитвал да раздвижи костта, най на края я извадил. Била счупена кост от елен.
Щом костта била извадена, вълкът заподскачал около вожда и започнал да му ближе ръцете. После животното захванало да вие тихо и продължително. В гората се прокраднали някакви шумове и вождът видял, че е заобиколен от глутница от осем горски вълка. Той потупал по главата вълка, сетне с няколко скока животното се отправило към гората, за да оглави чакащата го глутница.
Когато изминали две слънца, младият вожд дочул силен вълчи вой в края на гората. „Това е гласът на водача", казал си той и се запътил натам, откъдето идвал звукът.
Стигнал до последния ред големи кедри и разбрал, че не се лъже. Водачът на вълците тутакси дошъл при вожда, потъркал о него едрата си рунтава глава и го подканил, също както би направило куче, да го последва навътре в гората. Вождът го последвал и намерил глутница вълци, наобиколила един елен, който току-що бил убит. После вълците се потопили в здрача на гората. Вождът се изненадал и зарадвал, когато глутницата оставила елена. Отнесъл самеца на хората в своето село.
Всеки ден, щом слънцето се спуснело ниско в небето и сенчестите пръсти на нощта се протягали към гората, благодарният вълк викал вожда. И винаги там имало един-два елена, готови за него, за да ги отнесе обратно в селото. Скоро вождът и водачът на вълците станали добри приятели и заедно ходели на лов. Те се научили да се разбират един друг и ловът винаги бил добър, когато принцът бил със своя приятел вълка. За щастливите хора вече нямало глад.
Вождът, който бил принц на своето племе, решил да направи голям потлач, на който да му бъде дадено ново име, избрано от самия него. Гладът все още витаел над земята. Най-добрите ловци едва намирали дивеч. С помощта на своите приятели, вълците, младият принц успял да събере много месо за потлача. Помолил водача на вълчата глутница да накара вълците си да ловят не само елени, но и белки, порове и видри, за да може да подари ценните им кожи на вождовете и високопоставените гости, които щели да дойдат на потлача.
А когато настъпил денят на потлача, състояло се голямо угощение и раздаване на подаръци. Церемонията продължила три слънца и на края старият вожд, който ръководел потлача, ударил силно по пода със своя жезъл. В просторната къща настанала тишина. Тогава младият вожд съобщил на хората си, че приема титлата и креста Принц на вълците. Зарадвали се вождовете и хората. Благодарили на младия вожд за огромната помощ за селото по време на нужда.
В чест на срещата с вълка и новото си име Принцът на вълците поръчал да издялат и боядисат тотемен стълб. На върха на големия стълб един горски вълк с широко отворена уста гледал надолу към къщата на принца и към признателните му хора.

Водният пор бил умно и хитро животно. Останалите водни жи-вотни на тундрата се боели от него и го уважавали. Един топъл следобед той се припичал на слънцето на брега на океана, където живеело племето бела кула. В далечината една есетра подскачала високо във въздуха.
—Здравей, тиликум! — извикал й Порът. — Там е опасно.
Внимавай да не те хване Морската видра! Ако бях на твое място, бих си играл по-близко до брега.
Тъй като Порът назовал есетрата „приятел", тя глупаво му повярвала. С големи скокове сребристата риба се насочила към брега.
Порът се засмял, предвкусвайки угощението, и с няколко лъжливи ласкателни думи примамил голямата риба още по-близо до сушата. На края, след един голям скок, два пъти по-висок от човешки ръст, есетрата паднала върху скалната площадка. Порът я сграбчил, докато тя още лежала зашеметена от удара, и я повлякъл по-далече от водата. Той алчно загледал красивата риба и запял песен за гощавка. После докоснал всяка част от блещукащата есетра с пръчка, която стискал между острите си зъби, и отново запял. „Кой ще си хапне това парче тука? Кой ще си хапне ей това парче?"
Тъй като Порът пеел и отговорите наред с въпросите, отго¬ворът бил един и същ: „Порът ще го изяде!"
Две малки момченца от племето бела кула чули песента на Пора и отишли при него.
— Гладни сме — казали те. — Моля те, дай ни малко от твоята голяма риба.
— Не може — отвърнал Порът. — Ще си я изям цялата сам-самичък.
Двете момченца натъжени се зърнали в гората. Тогава по-голямото момче казало: — Хайде да се скрием и да видим какво ще направи Порът. Може да не успее да изяде всичко от тази голяма риба.
Докато гледали, без да проговарят, на Пора му се доспало от топлите лъчи на слънцето. Изтърколил се на една страна и заспал.
Без да вдигат шум, двете момчета допълзели до мястото, където лежал Порът. Взели умрялата есетра и я отнесли в гората.
— Трябва да накажем Пора, защото не дава от своята храна на гладните — казало по-голямото момче. Отрязало едно парче
от главата на есетрата и тихо се върнало при Пора. Устата му била широко отворена и той шумно хъркал. Момчето лекичко потъркало зъбите на Пора с парчето есетра. После побягнало на пръсти заедно със своето другарче към гората, където хубаво се
нагостили.
— Слънцето си отивало, за да стари място на нощта, когато Порът се събудил. Сега да си изям есетрата — казал той и станал. Потърсил тук рибата, потърсил там, но не успял да я намери. Прокарал език по зъбите си и усетил малкото парче есетра. 
— Трябва да съм изял есетрата, докато съм спал — казал си той. — Не, не може да съм я изял — рекъл той, защото стомахът вече му напомнял колко е празен. — Но аз сигурно съм я изял — рекъл той, когато още веднъж усетил вкуса на есетрата в устата си. — Не, царят на есетрите трябва да е направил някоя магия, докато съм спал, и да си е взел есетрата обратно в океана — решил той.
Порът безшумно се промъкнал в гората, гонен от глад, който му подсказвал, че независимо къде е есетрата, тя не е в стомаха му. Налагало се да улови нещо за вечеря.

Имало едно време един дядо, който живеел с втора жена. Дядото имал дъщеря и бабата имала дъщеря. Всички знаят какво е да живееш с мащеха: и тъй да се обърнеш – ще ядеш бой, и инак да се обърнеш – пак ще ядеш бой. А родната дъщеря каквото и да направи – все по главата я милват: браво на нея.
Заварената дъщеря и добитъка пасла и поила, и дърва и вода в къщата мъкнела, и печката палела, и къщата подмитала – и всичко това преди да се съмне… Но с нищо не можела да угоди на бабата – и това не било тъй, и онова не било тъй.
Вятърът поне като духне, стихва, а старата баба като започне да мърмори, скоро не спира. Намислила мащехата да умори завареницата си.
– Откарай я, дядо – рекла тя на мъжа си, – където искаш, само да не я виждат очите ми! Откарай я в гората, в лютия студ.
Натъжил се старецът, заплакал, обаче нямало какво да се прави, с бабата не можело да се спори. Впрегнал коня:
– Качвай се, мила дъще, в шейната.
Отвел бездомното момиче в гората, стоварил го до една пряспа под голяма ела и си заминал.
Седи си момичето под елата, трепери, тръпки го побиват. Изведнъж чуло, че някъде наблизо Мразко чука по елите, от еличка на еличка скача, пощраква. Озовал се той на елата, под която девойчето седяло, и започнал да я пита отгоре:
– Топло ли ти е, девойче?
– Топло ми е, братко Мразко, топло ми е.
Започнал Мразко да слиза по-надолу, по-силно сковавал студът, по-силно стягал мразът:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице? Момичето едва си поело дъх:
– Топло ми е, братко Мразко, топло ми е. 
Мразко слязъл по-надолу, по-силно защракал, по-лют станал студът:
–  Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице? Топло ли ти е, душичке? 
Момичето започнало да се вдървява, едва-едва си размърдало езика:
– Ох, топло ми е, Мразко, топло ми е, гълъбче! 
 Тогава Мразко се смилил над момичето, увил го с топли кожуси, стоплил го с пухени одеяла. А мащехата вече помен прави, палачинки пече и вика на мъжа си:
– Отивай, стари дъртако, да докараш дъщеря си да я погребем!
Отишъл старецът в гората, стигнал до онова място и какво да види – под голямата ела сиди дъщеря му, весела, румена, с кожух от самур, цялата обсипана със злато и сребро, а край нея стои сандък с богати подаръци. Зарадвал се старецът, натоварил цялото богатство в шейната, качил дъщеря си и я повел в къщи.  А в къщи бабата палачинки пече, а кутрето под масата се разлаяло:
– Бау, бау! Дядо щерката си със злато и сребро ще доведе, а бабината никой за жена не ще.
Бабата му хвърлила една палачинка:
– Не така лаеш! Тъй трябва: „Бабината щерка за булка се стягала дядо на свойта кокалите кара…" 
Изяло кутрето палачинката и пак залаяло:
– Бау, бау! Дядо щерката си със злато и сребро ще доведе, а бабината никой за жена не ще.
– Бабата пак му подхвърлила палачинка и го била, но кутрето си знаело своето…
Изведнъж заскърцала портата, отворила се вратата и в къщата влязла завареницата – цялата сияе, със злато и сребро обсипана. А след нея мъкнат един висок и тежък сандък. Бабата погледнала и само разперила ръце…
– Впрягай, стари дъртако, другия кон! Да заведеш моята дъщеря в гората и да я оставиш на същото място…
Дядото качил бабината дъщеря в шейната, завел я на същото място в гората, оставил я в пряспата под същата ела и си заминал.
Сиди бабината дъщеря и трака със зъби.
А Мразко чука из гората, от ела на ела скача, пощраква, към бабината дъщеря поглежда:
– Топло ли ти е, девойче?
А тя му отговаря:
– Ох, студено ми е! Престани да скърцаш и да щракаш, Мразко…
Мразко започнал да слиза по-надолу, по-силно затрещял, по-студено станало:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице?
– Ох, ръцете и краката ми замръзнаха! Махай се, Мразко! Още по-надолу се спуснал Мразко, затрещял, защракал, съвсем студено станало:
– Топло ли ти е, девойче? Топло ли ти е, красавице?
– Ох, съвсем ме вкочани! Да пукнеш дано, проклети Мразко! Разсърдил се Мразко и такъв лют студ пуснал, че бабината щерка се вкочанясала.
На разсъмване бабата вдигнала мъжа си:
– Впрягай коня по-бързо, стари дъртако, заминавай за щерката ми, докарай я цялата със злато и сребро…
Заминал дядото. А кутрето се разлаяло под масата:
– Бау, бау! За дядовата щерка ергените се стягат, а на бабината кокалите в торба карат.
Бабата му хвърлила едно парче баница:
– Не така лаеш! Ще кажеш: „Бабината щерка със злато и сребро карат. . ."
Но кутрето си знае своето:
– Бау, бау! На бабината кокалите в торба карат…
Скръцнала портата, хвърлила се бабата да посрещне дъщеря си. Отметнала рогозката, а дъщеря й мъртва лежи в шейната. Завайкала се бабата, но било вече късно.

Имало едно време един цар. Той овдовял и се оженил втори път. Царят имал от първата си жена едно момче. Новата царица никак не обичала завареничето. Гледала да го премахне.
Момчето имало бяло конче със звезда на челото. Всяка вечер то ходело при кончето.
Една вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера не яж от хубавите гозби на мащехата! В тях има отрова.
Вечерта момчето казало, че му се прияло хляб и сол.
Поискало да му донесат. Наяло се с хляб и сол, та не се отровило.
На другата вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера недей ляга на постелките си! Под тях има бръсначи. Царицата ги е сложила, та като легнеш, да се заколиш.
Вечерта момчето легнало на дъските и се избавило. На третата вечер кончето пак рекло на момчето:
— Сега пък царицата е сложила змия под твоята възглавница, та да те ухапе. Убий змията, преди да си легнеш!
Вечерта момчето убило змията и останало живо и здраво.
Царицата съгледала, че момчето всяка вечер влиза в обора. Досетила се, че кончето го е научило да не яде от гозбата, да легне на дъските и да убие змията. Затова намислила да премахне кончето. Престорила се на болна. Дошъл царят да я види. Тя му рекла:
— Моля ти се, царю честити, намери ми сърце от бяло конче със звезда на челото! Щом изям това сърце, тозчас ще оздравея.
— Такова конче има само моят син — казал царят. — Но той го пази като очите си. Дано се съгласи да го заколим!
Царицата се престорила на сърдита и извикала:
— Прави каквото щеш! Сега разбрах какъв цар си ти. На едно момче не можеш да отсъдиш!
Бащата отишъл при момчето. Рекъл му:
— Майка ти е болна. За да оздравее, трябва да заколим твоето конче, та да му изяде сърцето.
— Бива, тате — рекло момчето. — Но искам да ми направиш златни дрехи. Да греят като слънце! А кончето ми със златно седло да оседлаеш Ще се пременя и ще го препусна за последен път. Затворете портите, ако се страхувате, че ще избягам.
Царят се съгласил. Момчето отишло при кончето. Разказало му какво иска царицата. А кончето рекло:
— Не бой се! Като ме препуснеш, аз ще избавя и тебе, и мене!
Направили златни дрехи. Приготвили седлото. Облякло се момчето.
Пременило кончето. Извело го на двора. Яхнало го.
Събрало се мало и голямо да гледа. Царят излязъл на двора.
Запрепускало момчето. Кончето обикаляло двора и все повече се засилвало. По едно време момчето се хванало за гривата. Кончето полетяло като вятър, прескочило оградата и се спуснало низ полето.
Припкало, припкало кончето — стигнало в друго царство.
Момчето съблякло златните дрехи. Вързало ги на седлото. Кончето му дало три косъма от гривата си и рекло:
— Щом ти дотрябвам, нагрей космите и аз ще дойда!
Кончето отишло в гората. Момчето купило от един овчар скъсани дрехи, облякло се и се запътило към столнината на царството. Главило се гради¬нар в царската градина. По цял ден копаело, садило, плевило, поливало цветята. Разхубавило царската градина.
Една вечер нагряло трите косъма. Тозчас дотърчало кончето. Момчето облякло златните дрехи, яхнало кончето и цяла нощ препускало из градината.
Чак на разсъмване съблякло златните дрехи, привързало ги на седлото и изпратило кончето.
Момчето си мислело, че никой не го забелязал. Ала царската дъщеря цяла нощ го гледала от прозореца на двореца.
На сутринта всички видели изпотъпканата градина. Видял я и царят. Попитал момчето:
— Кой изтъпка градината?
— Незнаен юнак, царю честити.
— Незнаен юнак ли?— викнал царят.-Скоро да се махаш от очите ми! Царят изпъдил момчето.
Ала царската дъщеря по цял ден и по цяла нощ плачела за младия градинар. Искала да се омъжи за него. А царят не давал да му се издума.
Царската дъщеря плакала, плакала — поболяла се от мъка по момъка. Най-после царят я повикал при себе си. Рекъл й:
— Дъще, не вярвах, че толкова ще изглупееш. Свършиха ли се царските синове, та искаш за прост градинар да се омъжиш? Но щом не можеш да живееш без него, венчайте се. Ала никога не се вестявайте пред очите ми!
Царската дъщеря се омъжила за младия градинар.
Царят оставил младите да живеят в една стаичка под стълбата.
Минало се, що се минало, царят тръгнал да се бие срещу друг цар. Царският зет възседнал куцо магаре и го подкарал из пътя, дето минавала войската. Като стигнал до едно блато, вкарал магарето в тинята. То затънало и не можело да се помръдне.
Кой как минел край царския зет, все думал:
— Ехе, и ти с твоето магаре ще помогнеш на царя, че никой няма да те види!
Незнайният юнак седял върху магарето и нищо не отвръщал.
Като отминали всички, нагрял трите косъма. Кончето начаса дотърчало. Той облякъл златните дрехи, яхнал кончето и полетял към бойното поле.
В разгара на боя противниците нападнали царя и малко останало да го убият. Но тъкмо в тоя миг долетял като хала млад конник, развъртял златна сабя, прогонил враговете и спасил живота на царя.
В битката момъкът бил ранен в кутрето на дясната ръка. Царят извадил златошита кърпа и сам превързал раната.
След боя момъкът препуснал кончето. Стигнал до блатото. Магарето стояло в тинята. Той съблякъл златните дрехи, привързал ги о седлото, изпратил кончето и яхнал пак магарето.
Задала се войската отдолу. Войскарите почнали пак да се присмиват на царския зет. Всички му думали:
— Хайде, връщай се вече и ти, славни юнако!
И царят дори се позасмял.
Когато извървяла войската, царският зет изкарал магарето из тинята и куцук-куцук — стигнал в двореца. Влязъл в своята стаичка под стълбата. Легнал да спи и поръчал на жена си да не го буди три дни и три нощи.
В това време царят преглеждал войниците. Искал да види кои са останали живи и кои убити. Дошло му наум за зетя. Пратил да го повикат, та да се посмеят с него. Ала колкото души отивали да го викат, все се връщали. Царската дъщеря им казвала, че мъжът й заръчал да не го буди три дни и три нощи.
Ядосал се царят. Сам отишъл в стаичката под стълбата. Но що да види? С неговата кърпа била вързана ръката на зетя му. Той го събудил и му рекъл:
— Казвай, зетко, откъде взе тази кърпа на ръката си!
Момъкът разказал всичко от край до край.
Зарадвал се царят, завел зетя си в двореца и го поставил да царува в царството му.
Като станал цар, момъкът нагрял трите косъма. Дошло кончето. Той взел дрехите, пременил се и грейнал като слънце.
А на кончето направил широк обор от чисто злато.

Веднъж царят извикал своя стар везир и му казал:
— Четиридесет години си ми служил вярно, везирю! Редно е да те възнаградя за твоята вярна служба. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти!
— Сто години да живееш, господарю! — поклонил се везирът. — Желая да бъде дълъг животът ти и мощен твоят меч. Нищо повече не ми трябва.
А царят все настоявал — кажи, та кажи!
Замислил се тогава везирът, мислил-мислил и най-сетне рекъл:
— Добре, нека да бъде, както ти искаш, господарю.Голяма е твоята щедрост, но аз ще ти поискам нещо съвсем малко: подари ми правото да вземам по един шаи (дребна персийска монета) за всяка девойка, всеки плешив човек и всяко магаре в цялата ти страна.
Разсмял се високо царят, когато изслушал желанието па везира, и веднага заповядал да напишат заповед. Щом получил на ръка заповедта, везирът още същия ден напуснал столицата и почнал да събира по един шаи данък от всяка срещната по пътя девойка, от всеки плешив човек и за всяко магаре. Обиколил почти цялата страна и стигнал най-после до селото Налбанд. А в края на селото, пред воденицата, някакъв селянин тъкмо товарел на едно магаре току-що смляното си брашно.
— Ей, ти, чакай! — извикал му везирът. — Плати ми един шаи.
— Какъв шаи? — учудил се селянинът.
— Данък за магарето.
— Данъка за магарето аз отдавна съм платил на царските бирници. — Този данък е нов, свръх стария. Така е повелил царят.
— Какъв е този нов данък, какво си се заловил за мене?! Я ме остави на мира! — махнал ръка селянинът и шибнал магарето.
Тогава всичката кръв на везира нахлула в главата му — отде-накъде един нищо и никакъв сиромах смее да не му се подчинява и не зачита царската наредба?! Спуснал се той към селянина и почнал жестоко да го бие.
Все така, обсипвайки с удари нещастника, той го подкарал към селото, при диванбашията. Прочел диванбашията царската заповед и рекъл на селянина:
— Право казва негова милост, везирът. Заплати му един шаи!
— Защо се подигравате с мене? — недоумявал все още селянинът. — Оставете ме да си отида в къщи, ще вземе да умре от глад малкото на моята магарица.
— Как, ти и магаренце ли имаш? — обадил се веднага везирът. — Е, плати ми тогава два шаи: за магарицата и за магаренцето.
— Я стига сте ме разигравали! — не на шега вече се ядосал селянинът. — Трите ми дъщери от снощи чакат да им занеса брашно, за да изпекат хляб, а вие тук…
— Какво,три дъщери ли? — прекъснал го везирът. — Тогава ще платиш освен двата шаи, още три други!
Сега вече краката на сиромаха съвсем се подкосили. Видял той, че няма спасение за него, и решил: «Я нека се поклоня аз на везира и да му се примоля, може пък и да се смили над мене и да ме пусне да си вървя по живо по здраво!»
Снел той калпака си, взел да се кланя ниско и да говори умолително:
— Прости ми вината, господарю, смили се над мене, пусни ме да си отида. . .
А везирът видял плешивата му глава и радостно извикал:
— Та ти значи си бил и плешив? Щом е така, ще платиш още един шаи отгоре на досегашните пет!

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. На старини царят ослепял. Колкото и да се мъчили лекарите да му възвърнат зрението, всичко било напразно. Тогава царят извикал най-големия си син и му рекъл:
— Замини и ми донеси лек против слепота.
— Закъде да замина, татко?
— Трябва да заминеш за онази страна, където никога не е стъпвало копитото на кон. Дори шепа пръст от тази земя може да ме изцери.
Най-големият царски син яхнал коня си и заминал. Пътувал той цели шест месеца и най-после стигнал до едно пусто място. Там бълбукало изворче, а близо до изворчето растяло едно сухо дърво.
— Чудна работа — рекъл си царският син, — дървото расте до самата вода и пак е изсъхнало. Тук няма дори и сянка, където човек да си подремне.
Метнал той бурката (плътно кавказко наметало) си на дървото и легнал да спи под нейната сянка.
Като се събудил, що да види: дървото се раззеленило, а по клоните му висят огромни ябълки.
Царският син напълнил дисагите с ябълки, налял вода от извора и като си помислил: «Ще занеса това на баща си, сигурно никой не е стъпвал по този край», тръгнал обратно към къщи.
Когато съобщили на царя за пристигането на сина му, той казал с въздишка: «Никаква полза няма: с празни ръце тръгна, с празни се и връща!»
— Синко, до кое място стигна? — попитал царят сина си, когато той застанал пред него.
— Татко, стигнах до такова място, където не е стъпвал човешки крак.
— Че къде си бил?
— Пътувах дълго, докато най-после стигнах до един извор. . .
— Зная! — прекъснал го баща му. — Там расте едно сухо дърво. Ти си заспал под него, а дървото се раззеленило и се покрило с ябълки.
— Да, татко.
По-рано — рекъл царят — аз ходех понякога там сутрин да пия чай, а вечер се връщах.
Извикал той средния си син и му заповядал да замине и да му намери лек.
— Къде ще го намеря аз, татко, щом моят по-голям брат се върна с празни ръце?
— Не, трябва да заминеш! — настоявал баща му.
Яхнал средният царски син своя кон, взел си храна за из пътя и тръгнал. След шест месеца минал изворчето, където бил брат му. Пътувал още три месеца и стигнал до един хълм, чийто връх бил покрит с топази, елмази и други скъпоценни камъни.
«Тук вече сигурно никой не е стъпвал» — помислил си тон и като напълнил двете половини на дисагите си със скъпоценни камъни, върнал се в двореца.
— Татко — казал той, — аз бях в страна, в която нито ти, нито дедите ти са ходили. Стигнах до един хълм. . .
— И си донесъл скъпоценни камъни: бисери, изумруди, топази. . .
така ли? — прекъснал го баща му. — Я ми подай дисагите си!
Донесли дисагите, отворили ги, а те — пълни с цветни стъкълца.
— Върви си, синко, и ми изпрати по-малкия си брат!
— Замини ти — рекъл царят на най-малкия си син.
— Татко — отвърнал той, — аз съм още млад, още никъде не съм ходил, как ще намеря лек за тебе?
Излязъл той, легнал край басейна и заспал. Присънило му се, че някой го пита: «Защо спиш тук?», а той му отвръща: «Баща ми ме изпраща за лек против слепота, а аз не зная накъде да тръгна.» «Не е беда това, иди и кажи на баща си: «Дай ми твоя пръстен, сабята и коня си и аз ще замина и ще донеса, каквото ти трябва!»
Събудил се царският син и се затичал при баща си.
— Татко, дай ми твоя кон, пръстена си и сабята и аз ще ти донеса каквото ти трябва!
Царят се зарадвал и целунал сърдечно сина си:
— Зная, моето храбро момче, че ти ще донесеш!
На сутринта бащата дал на сина си своята сабя и пръстена си и заповядал да му оседлаят неговия кон. Най-малкият царски син заминал. По пладне той стигнал извора, обядвал там, а привечер минал и хълма.
Тръгнал по-нататък момъкът и изведнъж що да види — на небето свети едно слънце, а на земята — друго.
«В каква страна се намирам аз?» — помислил си той, приближил се повече и видял, че на земята свети едно перо.
Слязъл момъкът от коня, вдигнал перото и го забол на шапката си.
— Хвърли перото! — продумал ненадейно конят с човешки глас.
— Защо?
— То ще ти създаде много грижи.
— Глупости, перото е толкова малко! Каква вреда може да ми нанесе!
— Виждаш ли в тази гора един чинар?
— Виждам го.
— Под чинара има мраморен басейн. Изкопай дупка близо до басейна и се скрий в нея. Всеки петъчен ден в басейна се къпе птицата Гури-Пери. Днес е тъкмо петък. Тя ще дойде, ще си съблече перушината, ще я сложи на края на басейна и ще влезе във водата. Когато излезе от водата, ти внимавай, не я закачай; когато навлече перушината си и замахне с криле, сграбчи я здраво за краката.
Както казал конят, така и станало. Птицата долетяла, изкъпала се, царският син я хванал.
— Момко, пусни ме, иначе лошо те чака! — заговорила птицата.
— Мила птичко — казал царският син, — ако те пусна, царят ще ми отсече главата.
— Добре тогава, ще има да съжаляваш! — рекла птицата.
Царският син се върнал с птицата при коня, възседнал го и препуснал към двореца.
Царят взел птицата, сложил я в клетка и я окачил на прозореца. Птицата все мълчала и това измъчвало царя. Той непрекъснато я молил да запее.
Най-сетне птицата заговорила:
— Аз не съм птица, а прекрасна девойка, по-хубава от мене няма никъде по света. Дай ми това, което искам, и аз ще си съблека перушината, ще стана твоя жена и всички ще ти завиждат.
— Кажи, мила птичко, какво искаш?
— Искам да бъде доведена моята прислужничка. Тя живее между Черното и Бялото море, при Червения змей. Ако я намерите и ми я доведете тук, ще стана твоя царица.
— А кой ще я намери?
— Този, който намери мене, ще намери и прислужничката ми.
Царят изпратил да повикат царския син. Той се явил натъжен и се поклонил на царя.
— Ти — казал му царят — ще отидеш и ще доведеш девойката, която живее между Черното и Бялото море, при Червения змей.
— Царю — отговорил царският син, — как ще направя аз това?
— Не го ли направиш, ще заповядам да ти отсекат главата! Царският син отишъл при коня си разплакан.
— Защо плачеш? — попитал го конят.
— Как да не плача, мило конче, когато царят иска от мене да му доведа девойката, която живее при Червения змей, между Черното и Бялото море.
— Добре, не се тревожи, лягай да спиш!
През нощта царският син спал малко, станал още в зори, яхнал коня си и го попитал:
— Накъде ще тръгнем сега?
— Отпусни юздите, аз зная самичък накъде! Като стигнали до морето, конят казал:
— Това е Черното море. А ти знаеш ли как да го преминеш?
— Не, мило конче, не зная.
— Тогава слушай: ти носиш бащината си сабя, тя е направена от мълния. Ще я извадиш от ножницата и ще я издигнеш с дръжката към челото си, а с острието към морето. Пред тебе тогава ще се отвори път. Щом минем на другия бряг, ще видиш една пещера, над която ще се издига тънка струйка дим. Ще застанеш пред входа на пещерата и ще кажеш: «Змейо, излез да се преборим!» А той ще ти отвърне: «Влез първо да хапнем!» Ти обаче не влизай. Ако произнесеш три пъти: «Змейо, излез!», той ще излезе.
Тогава ще го удариш със сабята, главата на змея ще отхвръкне и той ще се повали на земята. А ти ще влезеш в пещерата, ще вземеш девойката и ще я сложиш пред себе си на седлото. Ще насочиш отново острието на сабята си към морето, пред тебе пак ще се отвори път и ще заведем девойката на царя.
Царският син постъпил точно така, както му поръчал конят, и завел девойката при царя.
Царят се обърнал към птицата:
— Скъпа моя, ето девойката, която ти искаше, хайде сега съблечи перушината си.
— Ако съблека перушината си, ти ще умреш от възторг.
— А какво да направя тогава?
— Ето какво: в Червеното море живеят четиридесет кобили. Намери ги и ги доведи, изкъпи се в млякото им, стани и ти Гури-Пери и тогава ще заживеем заедно. А и децата ни ще бъдат Гури-Пери.
— А кой ще намери и ще доведе кобилите?
— Този, който намери и доведе мене и прислужничката ми. Царят отново изпратил да повикат царския син.
— Ще отидеш до Червеното море и ще ми доведеш оттам четиридесетте кобили.
Царският син се опитал да откаже, но царят го заплашил, че ще му отсече главата.
Когато момъкът се върнал разплакан при коня си, конят му рекъл:
— Добре, не се тревожи. На тебе нищо няма да ти стане, но аз ще си изпатя. Кажи на царя да изпрати на морския бряг четиридесет товара вълна, четиридесет товара плъст и четиридесет товара кожа.
Царският син казал това на царя. На следния ден царят заповядал да изпратят на брега на Червеното море вълна, плъст и кожа. След това и царският син тръгнал към морето. По пътя конят му казал:
— Княже, в морето живеят не четиридесет, а тридесет и девет кобили.
Една от тях е моята майка, а всички останали — мои сестри. Аз бях единствен син, но се спречках с майка си и попаднах в ръцете на твоя баща. Оттогава се изминаха тридесет години. Майка ми тогава ме заплаши, че ще ме разкъса на парчета. Когато стигнем до брега, аз ще легна. Ти ме покрий най-напред с вълната, после с плъстта и най-сетне с кожите и се скрий наблизо. Когато изцвиля полекичка и в морето се вдигне буря, не се плаши. Не след много ще се появят майка ми и сестрите ми. Майка ми ще се затича към мене, а сестрите ми ще почнат да плачат. Майка ми ще смъкне от мене кожите — ти кротувай; после плъстта — не мърдай от мястото; когато смъкне половината от вълната, тя ще се измори и ще се протегне. Тогава бързо дотичай, сложи крак в стремето и се метни на гърба й. Но внимавай, дръж се здраво! Тя ще се разлудува и ще литне към небето, а ти тогава се смъкни под корема й. После ще се спусне надолу, ти пак се покачи на гърба й. Когато седнеш на седлото, шибни я хубавичко с камшика. След това й кажи: "Аз съм твоят господар!", и тя ще стане послушна и ще тръгне, накъдето поискаш. А след нея ще тръгнат и всичките ми сестри.
Царският син изпълнил точно всичко, което му заръчал конят, и откарал кобилите в двореца.
— Заповядай да ги издоят и се изкъпи в млякото им — казала птицата на царя.
— А кои ще ти издои?
— Разбира се, че този, който ги докара.
Изпратили отново да доведат момъка. Конят му рекъл:
— Княже, вземи ме със себе си. Преди да започнеш да доиш, завържи пръстена си с един конец и го пусни в котела. След това довеждай една по една кобилите и ги издоявай. После се изкъпи в млякото им, извади пръстена, избърши го и изпрати да повикат царя. Кажи, че всичко вече е готово. Млякото ще кипне и царят ще се свари. А ти му облечи дрехите и
седни на неговия трон!
Царският син изпълнил всичко както трябва. Птицата веднага се научила за гибелта на царя. Тя си съблякла перушината и се превърнала в чудна хубавица.
— Всичко това направих заради тебе — казала тя на царския син. — Сега ти си цар, а аз царица!
Народът не знаел какво е станало.
След няколко месеца царският син си спомнил за баща си и се просълзил.
— Защо плачеш, не те ли е срам? Ти си цар, имаш жена хубавица и отгоре на това плачеш! — рекла му царицата.
— Спомних си за моя сляп баща. Той ме изпрати за лек, а аз станах цар, седя си на трона и дори не зная дали е жив баща ми.
Царицата се засмяла и рекла:
— Баща ти ослепя, защото десет години поред тичаше след мене и не можа да ме улови. Щом го видя, ще си порежа пръста, ще намажа с кръвта си очите му и той ще прогледне. Хайде приготви се, ще отидем при баща ти.. Царският син събрал народа, почнал да гощава всички наред и им казал:
— Изберете си друг цар. Аз заминавам и може да не се върна.
Народът си избрал друг цар. А царският син и жена му се облекли в прости дрехи, взели си храна за из път, подкарали тридесетте и девет кобили и тръгнали на път.
Царският син яздел старата кобила, а жена му — неговия кон.
Когато пристигнали в страната на баща му, царският син поръчал на един овчар:
— Иди поздрави царя и му кажи, че неговият най-малък син е пристигнал.
Като чул това от овчаря, царят попитал:
— А кой друг е с него?
— Тридесет и девет кобили и една хубавица.
— Слава богу! — възкликнал царят и заповядал да дадат на овчаря една мяра (крина) жълтици.
Царският син дошъл в двореца и царят сърдечно го разцелувал. Жена му си порязала пръста, намазала с кръвта очите на царя и царят прогледнал. Той целунал хубавицата по челото, сложил короната си на главата на своя най-малък син и рекъл:
— От днес нататък на тебе по ти прилича да бъдеш цар!
И най-малкият син зацарувал.

Живяла някога една бедна вдовица с едничкия си син. И ето че селският псалт отишъл веднъж при вдовицата и рекъл:
— Аз съм сам човек, дай ми своя син. Ще го осиновя, ще го храня и обличам, пък ще го науча и да чете и да пише — грамотен човек ще го направя.
Вдовицата се съгласила.
Псалтът й дал пари — гледай само какво добро ти правя значи — и отвел момъка със себе си. А се оказало, че псалтът си имал съвсем друго на ума. Знаел, че в една яма има заровено имане, но не можел да го извади сам и затова взел момъка да му помогне.
Повел го той към гората. Стигнали до ямата, а тя била покрита с един воденичен камък. Напрегнал всички сили псалтът, но камъкът не помръдвал. Приближил се момъкът, уловил камъка, повдигнал го и го изправил.
Отдолу зейнала ямата. Надникнали в нея и видели на дъното и един ръждясал палешник от плуг. Добре, ама псалтът знаел, че този палешник притежава вълшебна сила.
— Скочи в ямата, синко, и извади палешника! — казал той на момъка..
Момъкът скочил вътре, а псалтът му извикал:
— Най-напред ми подай палешника, а после аз ще те измъкна! Досетил се момъкът, че псалтът крои нещо лошо — иска да го остави в ямата, — и отговорил:
— Не, не, ти най-напред ме измъкни, а аз ще взема със себе си и палешника. Много е тежък, ти няма да можеш да го издърпаш!
Как ли не се мъчил псалтът да надхитри момъка, но все не сполучвал. Щом видял, че сметките му излезли криви, той бутнал воденичния камък, закрил отново ямата и си отишъл в къщи.
Останал момъкът в ямата, без дори да му минава през ума каква сила се крие в палешника. По едно време съвсем случайно той докоснал с пръст палешника и в същия миг сякаш някаква страшна сила отхвърлила воде¬ничния камък и ямата зейнала. Измъкнал се момъкът навън заедно с палешника, закрил отново ямата с воденичния камък и отишъл при майка си. Палешникък му помогнал да си набави всичко, каквото поиска: построил си хубава къща, напълнил я с покъщнина и се настанил в нея с майка си. После си избрал добра и хубава девойка, направил голяма сватба, накупил скъпи дрехи за себе си, за майка си и за жена си и заживял охолно и щастливо.
А псалтът в това време мислел, че момъкът е умрял от глад в ямата.
Веднъж псалтът минавал през селото и зърнал новата хубава къща. Учудил се той и си рекъл: «Чия ли е тази къща, защо досега не съм я виждал тук?»
Разпитал съседите и разбрал, че това къщата на вдовишкия син. И почнал да мисли и да премисля как да отнеме вълшебния палешник от някогашния си помощник. Мислил, мислил и измислил!
Накупил той различни дребни стоки — карфици, игли, макари, кончета и дъвка. — преоблякъл се като пътуващ търговец, метнал на гръб вързопа със стоката и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син.
— Игли, карфици, мъниста, дъвка продавам!. . . — развикал се той.
Решил да излъже жената на стопанина и да я накара да му даде палешника.
А вдовицата и младата й снаха тъмко били седнали пред къщата. Наближил ги преоблеченият псалт и ги попитал:
— Сестро, дъще, няма ли да си купите нещо от мене? А те му отвърнали:
— Не, нищо не ни трябва.
Тогава псалтът развързал вързопа: «Та може ли да подминете такава стока?»
Вдовицата си харесала нещо и попитала:
— А колко струва това?
— Че аз почти безплатно го давам — рекъл преоблеченият псалт. — Сигурно у вас ще се намери ръждясало парче мед или желязо, някакъв вехт палешник. Може да ми платите и с яйца и пари, както ви е по-удобно.
— Дъще, някъде в ъгъла у нас се търкаля ръждясал палешник, я го донеси, ще си платим с него — казала вдовицата.
Изтичала снахата, изнесла палешника и го дала за дъвка и за още някаква дреболия.
Синът на вдовицата се събудил на другата сутрин, гледа — изчезнали и новата му къща, и палешникът, и жена му. Около него и майка му — същата жалка сиромашия, в каквато живеели по-рано. Разтичал се той насам-нататък, щял просто да полудее от мъка. Най-после се досетил каква е работата и се запътил към дома на псалта.
Самият псалт не си бил в къщи. Излязла жената на вдовишкия син със зачервени и подути от плач очи. Спуснали се те един към друг и се прегърнали.
— Какво ми стори ти, жено! — упрекнал я мъжът й.
Аз не съм крива! — взела да се оправдава жената. — Откъде да зная, че палешникът е вълшебен? Майка ти ми каза да го изнеса и аз го дадох на този измамник псалт. . . Прави каквото щеш, но ме избави от това куче!
— Какво да направим сега? — замислил се синът на вдовицата. — Трябва да открием къде е палешникът и да си го вземем.
— Не зная къде го е скрил — казала жена му. — Вечерта този про¬клетник ще се върне в къщи. Ти се скрий някъде наблизо, а аз ще го разпи¬там и щом се стъмни съвсем, ще ти изнеса палешника.
Мъжът й се скрил. Вечерта псалтът се върнал в къщи, пипнал с ръка палешника и масата веднага се отрупала с различни ястия.
Седнал псалтът на трапезата, наял се, напил се, после станал, скрил палешника и си легнал. А синът на вдовицата видял къде го слага, взел го тихичко и отишъл на онова място, където по-рано се издигала неговата къща. Сложил той палешника на земята, погладил го и рекъл:
— Моля ти се, палешник, върни ми къщата и имота, за да мога спокойно да живея в него с жена си и майка си!
Легнал си той да спи, а на сутринта се събудил и що да види — всичко си стои отново на мястото: и къщата, и покъщнината, и богатството! Заедно с него в къщи били и майка му, и жена му.
А псалтът станал сутринта и почнал да се удря по главата:
— Ох-ох-ох! Как можах така глупаво да загубя всичко!
От злоба взел дори да си скубе брадата, но вече нищо не можел да на¬прави — палешника го нямало.
Видял той, че няма друг начин да си върне палешника, преоблякъл се наново като пътуващ търговец, метнал на рамо вързоп с дребни неща за продан и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син и да се провиква:
— Кой иска да купи игли, карфици. . .
Още не довършил, снахата на вдовицата надникнала отвътре и викнала:
— Махай се по-скоро от очите ми, безсрамнико! Знам те аз що за търговец си, не ни е дотрябвала твоята стока!
Видял псалтът, че няма да заблуди жената, изтичал до къщи, преоблякъл се в други дрехи и пак отишъл. А в това време синът на вдовицата се върнал в къщи. Видял той преоблечения псалт и го поканил да влезе:
— Заповядай, влез в къщи, искам да поговоря с тебе.
Свило се от страх сърцето на псалта, но въпреки това влязъл.
— Я отметни назад гуглата си да те видим що за човек си — рекъл му синът на вдовицата.
Смъкнал си псалтът гуглата и разтрепераната му брада се показала.
— Как не те е срам! — скарал му се синът на вдовицата. — Прилича ли на един псалт да се занимава с търговия?!
А псалтът мълчи, сякаш си е глътнал езика.
Ядосал се синът на вдовицата, изскубал му брадата, нажежил после палешника на огъня и като го допрял до гърдите на псалта, рекъл:
— Студено ти е сърцето на тебе, трябва да го стоплим, та да се пробуди съвестта ти и да не се заглеждаш повече в чуждото!
Тогава псалтът предал богу дух, а синът на вдовицата започнал да се справя леко с помощта на палешника и с оранта, и с жътвата и заживял охолно и честито заедно с майка си и жена си.

Най-малкото езеро в Пирин планина светлеело по особен начин, различно от другите. Сутрин – синя коприна, по пладне – златно като слънцето.
При езерото на брега идвало едно момиче. То дълго се заседявало, взирало се в сините води, а когато ветрецът ги раздвижел, като че ли й махали за поздрав – разговаряли си.
В една ранна утрин девойката се надвесила над спокойните сини води и видяла хубавото си лице, но й се приискало да има сини очи като водите на езерото. Попитала го тя какво да прави, та и нейните очи да станат като синия му цвят. Сърцето й копнеело да плени най-хубавия момък в този край. Езерото я посъветвало при залез слънце да се огледа във водите му и да се наплиска по лицето. Направила това девойката и очите й станали сини. Благодарила тя и радостно хукнала по горската пътека… Хубавецът бил покорен от хубостта й.
На другия ден синеоката хубавица отишла отново на брега. Не й стигало това – да има сини очи, но искала косите й да станат златни. Помолила тя езерото, а то със своята доброта й казало, когато слънцето се изкачи на високия връх, водите му ще станат като злато. Тогава тя да си потопи разплетените коси и те ще станат златни. Така и станало. Девойката вече била красива – синеока със златни коси.
Но един следобед тя надменно заявила на ясното езеро, чене обича вече най-красивия момък, защото тя е по-хубава от него. Тя трябвало да стане царица!
Потъмняло от гняв светлото езеро. Не могло да понесе алчността и неблагодарността на момичето и от мъка завинаги останало тъмно! И до днес хората го наричат „Тевното езеро"!