Чуй всички приказки

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.
— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави фугите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният вятър влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че той има щедро сърце. Всяка есен точно в определено време той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва И с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха Нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли Говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така наричаха комина от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да послушам! — каза Флейтата. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е (остатъчно, за да полетиш към земята с лавата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългия рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като подгонено от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северния вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългия рог. — Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува,когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългия рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, Комините, не можем да разберем.
Северния вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха до говорят само когато Северния вятър духаше гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа дала нощ на покрива и когато отвори очи, видя Сред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, свит от болка, и обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна гой. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългия рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но както знаем, Северния вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвят на старо злато.
— А-у-у-у! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкало! — обади се Дългия рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.
— Не му позволявай! — рече Дългия рог. — Ако слезе в града, ще го убият.
— Колко е романтично! — обади се Флейтата. – Този момък е безумно храбър, аз го обичам!
Дългия рог се изправи на пръсти и надникна наоколо. Идеха глутница стражари, които с широки крачки се втурнаха в градината. Водеха дресирано куче с широко изплезен език.
— Тук е! — захили се един от тях, онзи, който водеше кучето. — Сега вече няма да ни избяга!
— Пази се! — каза друг. — Този бандит е опасен и може да ни изпочука като зайци.
Конспираторите са винаги въоръжени.
Кучето се изправи върху стената на къщата и залая настървено.
— Залегни! — чу се команда.
Стражарите залегнаха, готвейки се за стрелба.
Момъкът ги видя, още когато идваха. Той полази по покрива и се скри зад Дългия рог. Коминът почувствува, че диша тежко. Видя особения блясък в очите му. В тях той прочете нещо, което го накара да се развълнува. Но в тях нямаше капчица страх. Долу стражарите лежаха като сини сенки, върху които вятърът с досада хвърляше ръждиви листа.
„Дано не го забележат — мислеше си Дългия рог. — Ако го забележат, ще дам тревога."
— Хей, Морско гърло — извика той, — приготви се за нещо много страшно! Кълна се в старата вещица — така той наричаше земята, — че скъпо ще продам вехтата си кожа, но ще запазя този чудесен момък! Внимавай, Флейтушо — Дългия рог се разнежи, — сега ще видиш на какво е способен Дългия рог!
— Предай се! — чу се глас от двора. — Къщата е обградена.
Момъкът мълчеше и тежко дишаше. Кучето продължаваше да лае и да драще с нокти по стената на къщата.
Тогава един от стражарите се покачи върху брезата и стреля. Куршумът ощипа рамото на Дългия рог, вдигна прах и парчета от вар затрополиха по керемидите. Дългия рог въздъхна, без да усети болка.
— Ще видиш ти, синя хрътко! — каза той и се почеса зад ухото.
— Страх ме е — изписка Флейтата. — Сърцето ми бие до пръсване. Ох, ще умра от страх!
— Дръж се, Флейтушо! Виждала си и по-страшни бури!
Момъкът надзърна и видя синия стражар, оплетен в клоните на брезата като синкав бръмбар. Той леко измъкна ръката си и стреля по посока на брезата. Огромното насекомо падна от дървото.
— Аууу! Отлично! — извика Морското гърло. — Двайсет дюйма по палубата. Ура!
— Престани с твоите моряшки измислици! Не виждаш ли, че момъкът е в опасност!
Стрелбата се усили. Стражарите стреляха непрекъснато и куршумите жилеха по покрива като разярени оси. Няколко куршума удариха тънката шия на Флейтата. Тя се залюля и падна.
— Умирам! — извика тя. — Вече не ме е страх. Прощавайте!…
И тя се търкулна по покрива, преметна се и падна точно върху главата на стражарското куче. То изквича и умря с отворена уста.
— Бедната! — промълви Дългия рог. — Не очаквах това от една слаба и крехка душа. Сега ще ни бъде тъжно без нейната флейта.
— И той поклати рамене, защото един залп го удари точно по кръглата шапка. — Дръж се! — каза той шепнешком на момъка. — Здрав ли си? Само не се показвай навън, защото онези злодеи в двора не обичат де се шегуват. А за шапката ми не се тревожи — Дългия рог си знае работата.
Но момъкът не отговори. Дългия рог почувствува със сърцето си, че той е мъртъв. Обърна се и го видя легнал по очи върху покрива. На устата си имаше ярка червена роза.
Отдолу продължаваха да стрелят. А на покрива Северния вятър си играеше с малките вихрушки прах, който се вдигаше от следите на разярените куршуми.
— Ду-ду-ду! Чуваш ли, Морско гърло, момъкът умря!
— Аууу! — на свой ред се обади коминът. — Смъртта е за силните. Смъртта е за силните…
— Нека изпратим с песен храбрата му душа – каза Дългия рог, — Хайде, приятелю, приготви се да изпълниш своя последен реквием! Знаеш ли какъв човек загина?
И двата комина засвириха, както никога в своя дълъг, изпълнен с бури живот. От коравите им гърла се изтръгнаха мощни, тъжни звуци, сякаш протестираха за убития млад момък.
— Ду-ду-дууууу! — стенеше Дългия рог. — Имаше един много беден момък,който се борени за щастието на хората. Той работеше по дванадесет часа на ден и имаше страшно бледо
лице. Ду-ду-дууу! Беше смел момък, разнасяше позиви из града и нощуваше по покривите на къщите. Ду-ду-дууу! Той загина, той загина! Убиха го на покрива на една планинска вила.
От време на време Дългия рог спираше, за да си поеме дъх. И тъкмо тогава се чуваше дрезгавият глас на Морското гърло:
— Ауууу! Слушайте, слушайте! Слушай и ти, скитнико Северен вятър! Този момък беше безумен мечтател. Той искаше свобода за хората и хляб за всички… Той беше щастлив, че може да обича и да се жертвува за другите… Аууу! Слава на силните, слава на силните!
Може би Морското гърло щеше да каже още нещо за убития момък, но тъкмо тогава силен гръм разтърси снагата му. Той се олюля, разпадна се на парчета и рухна върху стряхата. Издигна се чер облак от сажди и прах.
На покрива остана само Дългия рог. Той видя гибелта на другаря си, погледна още веднъж убития до него момък, видя алената роза на устата му, заклати се тежко и тръгна с широки крачки по покрива на къщата.
— Бягайте! — извикаха отдолу.
Стражарите се пръснаха.
— Ду-ду-дуууу! — викна подире им Дългия рог и със страшен скок скочи от покрива.
Брезичката, която беше видяла всичко, от страх затвори очи.

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и, плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.
Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.
Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха
големи пъстри дини.
До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.
Пътепоказателят бе прочут мълчаливец. Ето защо бъбривата чешма се учуди, когато веднъж чу неговия възглух глас:
— Причерняло ми е пред очите! Не ми стига, дето съм прикован на едно място, ами и да ме обиждат!
— Кой те обижда? Кой? Кой? — припя чешмата. — Кажи ми, ще ти олекне. Издума ли някой мъката си пред мене, водата я отнася.
— Спомняш ли си синята лека кола, която спря тук преди час? С хората пътуваше и едно момче. Подадоха му бял краищник, а то го захвърли в прахоляка. Как не го досрамя от жътварите, дето са превили гръб под слънцето? Нивката дори зарони зърна — заплака. После момчето дойде при мене и започна да ме сече със сабята си. Виж как ме е ожулило!
По кой път тръгна синята кола с лошото момче? попита чешмата?
— По асфалтовия. Аз им го посочих. Нали такава ми е службата — да показвам правия път и на неблагодарниците.
— Ако бях тук преди малко, щях да го клъвна — наежи се един пепелив полски врабец, дошъл при чешмата да накваси човката си.
— Щом си толкова храбър, настигни го и го клъвни! — присмя му се бързокрилата лястовичка.
Тя бе кацнала на пътепоказателя и се кипреше с червената си забрадчица.
— Не мога да развивам голяма скорост — това ли искаш да кажеш! — переше се и не отстъпваше врабецът. — Като нищо ще ги настигна и ще клъвна по врата пакостника, но отгде да зная накъде са свърнали?
— Да, пътища много — отвърна примирително лястовичката, която не обичаше да спори с врабците.
— Има ли по кръстопътищата и други като мене? — попита пътепоказателят.
— Охо, колкото щещ, разперени в три-четири посоки. Но ти имаш само две ръце и ако нахлупя на главата ти някоя пробита сламена шапка, ще заприличаш на бостанско плашило отвърна врабецът. Той най-много мразеше бостанските плашила.
— По всички пътища има пътепоказатели -каза лястовичката. — Асфалтовият път стига до морето. Там на брега, където той свършва, започват презморските пътища. Тях ги бележат параходите, които оставят след себе си светла диря в голямата вода.
— Нима в морето има показатели като него? учуди се врабчето. — Та той и в селския вир ще потъне,
— Морските пътепоказатели се наричат компаси и фарове. Нашето ято, като тръгне за топлите страни, намира верния път и по други знаци — някое скалисто островче в морето, някое пристанище.
— Мисля си, когато хората отидат на Луната, дали ще поставят пътепоказател в края на Земята — да им сочи пътя за връщане – каза тихо мъдрата костенурка.
Тя беше допълзяла до Чешмата и подала главата си от шарената коруба. Нямаше по-учена животинка от нея. Ако хората захвърляха някой вестник край чешмата, тя го примъкваше в храсталаците и го прочиташе открай докрай. Затова знаеше всичко, което става по Земята. Тя първа Съобщи вестта, че хората се тъкмят да отидат на Луната Разбира се, никой не й повярва, дори и птиците.
Пътепоказателят искаше да запита нещо, но костенурката прибра едно парче вестник и бавно се запъти към храсталака.
След този разговор пътепоказателят дълго, дълго мълча. Но все си мислеше за далечните пътища и от вълнение потреперваше целият. Край него се изнизваха коли, пешеходци. Ту весели сватбари ще препуснат на окичени каруци, ту загрижени хора ще спрат край чешмата. Пътепоказателят много искаше да знае оздравя ли болното момиченце, което водеха в града, спечели ли състезанието колоездачът с жълтата фланелка, дето летеше пред цялата колона, но нямаше кой да му каже това,
— Всички отиват и се връщат, само аз стоя, прикован на едно място! Тежка ми е службата. Иде ми да я напусна и да тръгна на път…
— Щом задухат големите ветрове, тръгни, тръгни! — отвърна му бъбривата вода. Тя бързо вземаше решение, без много да му мисли.
Отминаха летните дни. В каменните корита на чешмата плаваха гроздови зърна. В полето се издигаше тънък дим пастирчетата кладях огньове из опалените стърнища и варяха царевица.
Рано една сутрин при пътепоказателя долитна лястовичката. Тя кацна на лявата му ръка, където най-обичаше да си почива.
— Дойдох да ти кажа довиждане. Сланата попари полето. Отиваме в топлите страни. Нашето ято се готви за дългия път.
— Отнеси много здраве и на моите братя Е морето — фаровете — каза пътепоказателят.
— Напролет, като се завърнем, ще ти разкажа за фаровете и за презморските пътища — зачурулика лястовичката. — Как дълго ще я чакам тази пролет! Ще ми домилее за роднотс гнездо.
„Може да не се видим напролет" — поиска да отвърне пътепоказателят, но се побоя да не наскърби лястовичката.
Отлетяха и лястовичките, и щъркелите, и жеравите. Врабците, мокри и омърлушени, се тулеха под листата на тиквите. В лошо време те им служеха вместо чадър. Кални локви покриха пътя, дето идеше от нивите. Тополите край асфалтовия път заприличаха на високи жълти свещи.
— Идат големите ветрове, идат, идат! — пееше водата.
Пътепоказателят потрепваше и си мислеше: по кой път да тръгне — по белия или по черния? Най добре да тръгне по черния. Той стига до морето.
Скоро големите ветрове заплющяха с дълги криле. Дърветата се огъваха под техния вой. Пътепоказателят се засили веднъж-дваж, но земята го държеше здраво. Ветровете зафучаха по-силно и той усети, че полита. Повлече" се по черния път и в миг се прекатури. Заби челото си в калната канавка. С това свърши неговото ходене-бродене по земята.
Мина натоварен камион, шофьорът се озърна, но като не видя пътепоказателя, свърна по неверен път. След него други сбъркаха пътя. Хората се връщаха и се сърдеха: няма ли тук пътепоказателя! А той лежеше окалян в канавката и се топеше от мъка и срам.
На другия ден кантонерът го намери, изправи го и го заби по-здраво в земята. Пътепоказателят застана на старото си място — поочукан, но по-мъдър.
Чешмата го посрещна весело:
— Върна се, върна се! … Където и да идеш, на своето място си е най-добре.
— Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.
— Пътепоказателят повече не продума. Стоеше си на своето място и слушаше бъбренето на белокаменната чешма.

Една сутрин старият воден плъх подаде глава от дупката си. Той имаше лъскави като мъниста очи и щръкнали сиви бакенбарди, а опашката му приличаше на дълго парче черна гума. Малките патенца плуваха из яза и приличаха на куп жълти канарчета, а майка им, която беше чисто бяла и имаше истински червени крака, се мъчеше да ги научи как да стоят на главите си във водата.
– Никога няма да попаднете в отбраното общество, ако не умеете да стоите на главата си – непрекъснато им повтаряше тя и току им показваше как да го направят. Но патенцата не й обръщаха никакво внимание. Те бяха тъй млади, че не знаеха какво предимство е да бъдеш в обществото изобщо.
– Какви непослушни деца! – извика старият воден плъх. – Заслужават направо да ги удавиш!
– Нищо подобно – отговори патицата. – Всеки трябва да сложи начало, а родителите са длъжни да имат безкрайно търпение.
– Ах, аз не разбирам нищо от родителски чувства – каза водният плъх. – Не съм семеен. Всъщност никога не съм бил женен, нито имам намерение да се оженя. Любовта е хубаво нещо сама по себе си, но приятелството стои много по-високо. Наистина не зная нищо на света, което да е по-благородно и по-рядко от преданото приятелство.
– А какви са, моля ви се, вашите схващания за задълженията на един предан приятел? – попита зелена сипка, кацнала съвсем близо на една върба, която беше дочула разговора.
– Да, тъкмо това искам да зная – рече патицата, заплува към другия край на яза и застана на главата си, за да даде добър пример на малките.
– Какъв глупав въпрос! – възкликна водният плъх. – Разбира се, бих очаквал моят предан приятел да ми бъде предан на мен!
– А какво бихте направили в замяна? – запита птичката, като се люлееше на сребристо клонче и пляскаше с мъничките си крилца.
– Не ви разбирам – отговори водният плъх.
– Нека ви разкажа една приказка на тази тема – каза сипката.
– Тази приказка за мене ли е? – попита водният плъх. – Ако е така, ще я изслушам, защото извънредно много обичам художествената литература.
– Тя е приложима за вас – отговори сипката, литна долу, кацна на брега и разказа приказката за предания приятел …
– Имало едно време един честен човечец на име Ханс – започна сипката.
– Беше ли много прочут? – запита водният плъх.
– Не – отговори сипката, – мисля, че не е бил изобщо прочут освен с доброто си сърце и смешното си кръгло добродушно лице. Той живееше съвсем сам в малка къщурка и всеки ден работеше в градината си. В целия край нямаше градина по-хубава от неговата. Там растеше крем, шибой и овчарска торбичка, и кокичета. Имаше алени рози и жълти рози, морави минзухари и златни, виолетови теменуги и бели кандилки, майоран и босилек, иглики и перуника, жълти нарциси и карамфил разтваряха пъпки и цъфтяха там, когато им дойдеше редът в хода на месеците, и едни цветя заместваха други, тъй че винаги имаше хубави неща за гледане и приятни ухания за мирисане.
Малкият Ханс имаше множество приятели, но най-предан от всички беше големият Хю Мелничаря. Наистина богатият мелничар беше тъй предан на малкия Ханс, че никога не минаваше край градината, без да се наведе през оградата и да си набере голяма китка цветя или шепа сладки билки, или пък да си напълни джобовете със сливи и вишни, ако беше времето на плодовете.
– На истинските приятели всичко трябва да им е общо – казваше мелничарят, а малкият Ханс кимаше, усмихваше се и се чувствуваше много горд, че има приятел с такива благородни схващания.
Понякога наистина на съседите се виждаше чудно, че богатият мелничар никога не даваше на малкия Ханс нищо в замяна, при все че имаше стотина чувала брашно, сложени настрана в мелницата, шест дойни крави и голямо стадо рунести овце; но Ханс никога не си блъскаше главата с това и най-голямо удоволствие му правеше да слуша всичките прекрасни неща, които мелничарят разправяше за всеотдайността на вярното приятелство.
Така малкият Ханс продължаваше да работи в градината си. През пролетта, лятото и есента беше много щастлив, но когато настъпваше зимата и нямаше плодове или цветя, които да занесе на пазара, той страдаше доста от студ и глад и трябваше често да си ляга, без да е ял друго, освен няколко сушени круши или костеливи орехи. Зиме му беше и много самотно, защото тогава мелничарят никога не го спохождаше.
– Няма смисъл да ходя при малкия Ханс, докато има сняг – казваше мелничарят на жена си. – когато хората са в трудно положение, трябва да ги оставяме на мира и да не ги тревожим с посещения. Такова поне е моето схващане за приятелството, а съм сигурен, че съм прав. Затова ще почакам, докато дойде пролетта, тогава ще му отида на гости, той ще може да ми напълни голяма кошница с иглики, а това много ще го зарадва.
– Ти си извънредно внимателен към другите – отговори жена му, която седеше в удобното си кресло до огнището, напалено с борови дърва, – много внимателен наистина. Голямо удоволствие е да те чуе човек, като говориш за приятелството. Сигурна съм, че дори и епископът не би могъл да каже такива прекрасни неща, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на малкия си пръст.
– Ами не бихме ли могли да поканим малкия Ханс при нас? – каза най-малкият син на мелничаря. – Щом бедният Ханс е в трудно положение, аз ще му дам половината от моята каша и ще му покажа белите си зайчета.
– Какво глупаво момче си ти! – възкликна мелничарят. – Просто не зная какъв смисъл има да те пращам на училище! Ти като че ли нищичко не научаваш! Ами че ако дойде тук и види топлия ви огън и хубавата вечеря, и голямата ни бъчва с вино, малкият Ханс може да ни завиди, а завистта е най-ужасното чувство и може да развали всеки характер. А аз не ще позволя да се развали характерът на Ханс. Аз съм най-добрият му приятел, винаги ще бдя над него и ще гледам да не бъде въвеждан в изкушения. Освен това, ако дойде тука, Ханс може да поиска да му дам брашно на вяра, а това не мога да направя. Брашното е едно нещо, а приятелството – друго, и двете не бива да се смесват. Ами че самите думи се пишат различно и означават съвсем различни неща! Всеки може да разбере това.
– Колко хубаво говориш! – рече жената на мелничаря и си наля голяма чаша греяно пиво. – Знаеш, мен направо ми се додряма. Сякаш съм на черква.
– Мнозина постъпват добре – отговори мелничарят, – но малцина говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното от двете, а и по-изисканото. – И той строго изгледа през масата сина си, който така се засрами, че клюмна глава и зарони сълзи в своя чай. Но той беше толкова млад, че трябва да му го простим.
– Това краят на приказката ли е? – попита водният плъх.
– Разбира се, не – отговори сипката, – това е началото.
– В такъв случай вие сте много изостанали от времето си – каза водният плъх. – В днешните времена всеки добър разказвач започва с края, после преминава към началото и свършва със средата. Това е новият метод. Оня ден чух всичко това най-подробно от един критик, който се разхождаше около яза с някакъв младеж. Той говори по въпроса надълго и нашироко и аз съм сигурен, че е бил прав, защото имаше сини очила и плешива глава, а колчем младежът направеше някаква забележка, критикът винаги му отговаряше: "Пфу!" Но моля ви се, продължете приказката. Мелничарят ми е безкрайно симпатичен. Сам аз разбирам от всякакви красиви чувства, тъй че между нас има много общо.
– Добре – заговори сипката, като подскачаше ту на едното си краче, ту на другото. – Щом свърши зимата и игликите започнаха да отварят бледожълтите си звездици, мелничарят каза на жена си, че ще слезе долу да споходи малкия Ханс.
– Ех, че добро сърце имаш! – възкликна тя. – Винаги мислиш за другите. Пък да не забравиш да вземеш голямата кошница за цветята.
И тъй, мелничарят върза крилата на вятърната си мелница със здрава желязна верига и се запъти по надолнището, преметнал голямата кошница през ръка.
– Добро утро, малки Ханс – каза мелничарят.
– Добро утро – каза Ханс, облегна се на лопатата си и се засмя до уши.
– Как прекара зимата? – попита мелничарят.
– Ей! – възкликна Ханс. – Ами че то е много мило от твоя страна да питаш, извънредно мило! Страх ме е, че я прекарах доста тежко, но ето пролетта дойде и аз съм твърде щастлив, пък и цветята ми вървят добре.
– Ние често си говорехме за тебе през зимата, Ханс – продължи мелничарят, – и се чудехме как ли поминуваш.
– Това е било много любезно от ваша страна – каза Ханс, – а пък мен ме беше страх, че сте ме забравили.
– Ханс, ти ме изненадваш! – рече мелничарят. – Приятелите никога не забравят. Точно това е чудното нещо в приятелството, но аз се боя, че ти не разбираш поезията на живота. Между другото, колко хубави са ти игликите!
– Наистина са много хубави – отговори Ханс – и е голям късмет за мене, че имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, ще ги продам на дъщерята на кмета и с парите ще си откупя градинската количка.
– Ще си откупиш количката? Да не искаш да кажеш, че си я продал? Как можа да направиш такова глупаво нещо?
– Ами работата е там – отговори Ханс, – че ми се наложи. Виждаш ли, зимата беше много тежка за мене и направо казано, нямах пари за хляб. Тогава първо продадох сребърните копчета от празничната си дреха, след това продадох сребърната си верижка, сетне продадох голямата си лула и най-после продадох количката. Но сега пак ще си откупя всичко.
– Ханс – каза мелничарят, – аз ще ти дам моята количка. Тя не е в много добро състояние: вярно е, че едната страна липсва и нещо не е наред със спиците на колелото, но въпреки това ще ти я дам. Зная, че е много щедро от моя страна, и много хора ще ме сметнат за извънредно глупав, дето се разделям с нея, но аз не съм като другите. Аз мисля, че щедростта е същината на приятелството, а освен това си имам нова количка за себе си. Да, можеш да не се тревожиш, ще ти дам моята количка.
– Гледай, това е наистина щедро от твоя страна – каза малкият Ханс и смешното му кръгло лице засия от радост. – Аз лесно ще я поправя, понеже имам тука една дъска.
– Дъска ли? – възкликна мелничарят. – Ами че тъкмо това ми трябва за покрива на хамбара. В него има много голяма дупка и всичкото ми жито ще овлажнее, ако не я запуша. Какъв късмет, че спомена за нея! Чудно как едно добро дело винаги поражда друго. Аз ти дадох мойта количка, а сега ти ще ми дадеш твойта дъска. Разбира се, количката струва много повече от дъската, но истинските приятели никога не обръщат внимание на такива неща. Моля ти се, донеси я веднага и аз ще се заловя да поправя хамбара още днес.
– На драго сърце! – извика малкият Ханс, изтича в бараката и измъкна дъската.
– То не било много голяма дъска – рече мелничарят, като я погледна – и ме е страх, че след като поправя покрива на хамбара, няма да остане нищо, с което да поправиш количката, но, разбира се, за това не съм виновен аз. А сега, понеже ти дадох мойта количка, сигурен съм, че ще искаш да ми дадеш в замяна малко цветя. Ето ти кошницата и гледай добре да я напълниш.
– Да я напълня ли? – повтори Ханс доста тъжно, понеже кошницата наистина беше много голяма и той разбра, че ако я напълни, няма да му останат цветя за пазара, а много му се искаше да откупи сребърните си копчета.
– Я гледай! – отговори мелничарят. – Понеже ти дадох мойта количка, смятам, че не е чак толкова много да ти поискам малко цветя. Може и да не съм прав, но според мен в приятелството, във вярното приятелство, не бива да има никакъв егоизъм.
– Скъпи приятелю, мой най-верен приятелю – възкликна малкият Ханс, – с радост ще ти дам всичките цветя в градината ми! И дума да не става, че предпочитам да не загубя доброто ти мнение, отколкото сребърните си копчета! – И той изтича, обра всичките си хубави иглики и напълни кошницата на мелничаря.
– Довиждане, малки Ханс – каза мелничарят и се запъти нагоре по хълма с дъската на рамо и голямата кошница в ръка.
– Довиждане – отговори малкият Ханс и весело продължи да копае, доволен, че ще получи количка.
На другия ден той заковаваше бръшляна над верандичката, когато чу гласа на мелничаря да го вика от пътя. Ханс скочи от стълбата, изтича в градината и погледна през оградата.
Там видя мелничаря с голям чувал брашно на гърба.
– Драги малки Ханс – каза мелничарят, – ще бъдеш ли така добър да занесеш този чувал брашно вместо мен на пазара?
– О, много съжалявам – отговори Ханс, – но аз съм наистина много зает днес. Трябва да закова целия бръшлян, да полея цветята и да окося тревата.
– Хайде де! – рече мелничарят. – Според мен, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, много нелюбезно е от твоя страна да ми откажеш.
– О, не говори така! – възкликна малкият Ханс. – За нищо на света не бих искал да бъда нелюбезен! – И той изтича вътре да си вземе шапката и закрета с големия чувал на гърба си.
Денят беше много горещ, а пътят ужасно прашен и още преди да измине шестата миля, Ханс толкова се умори, че трябваше да седне да си почине. Обаче той смело продължи напред и най-после стигна на пазара. След като поизчака известно време, Ханс продаде чувала брашно на много добра цена и веднага се върна у дома, защото го беше страх, че ако закъснее, може да срещне разбойници по пътя.
"Това беше труден ден – каза си малкият Ханс, когато си лягаше, – но се радвам, че не отказах на мелничаря, защото е най-добрият ми приятел, а освен това ще ми даде своята количка."
Рано на другата сутрин мелничарят слезе долу да си прибере парите за чувала брашно, но малкият Ханс беше тъй уморен, че още не бе станал.
– Честна дума, ти си много мързелив – каза мелничарят. – Знаеш, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, мисля, че би могло да работиш малко повечко. Безделието е голям грях и аз никак не обичам някой от моите приятели да бъде мързелив или отпуснат. Не бива да ми се сърдиш, че ти говоря тъй прямо. Разбира се, и на ум не би ми дошло да го направя, ако не бях твой приятел. Но каква е ползата от приятелството, ако човек не може да каже точно това, което мисли? Всеки би могъл да разправя очарователни неща, да се мъчи да доставя удоволствие и да ласкае, но истинският приятел винаги казва неприятни неща и не се страхува, че ще огорчи. Всъщност, ако е наистина верен приятел, дори предпочита да го прави, защото знае, че с това върши добро.
– Много съжалявам – каза малкият Ханс, като разтърка очи и смъкна нощната си шапка, – но бях така уморен, че си рекох да полежа малко в леглото и да послушам как пеят птичките. Знаеш ли, аз винаги работя по-добре, след като чуя как пеят птичките.
– Тъй ли? Много се радвам – каза мелничарят и потупа малкия Ханс по гърба, – защото искам, щом се облечеш, да се качиш горе на мелницата и да ми поправиш покрива на хамбара.
На бедния малък Ханс му се искаше да отиде да работи в градината, защото не беше поливал цветята два дни, но не му се щеше да откаже на мелничаря, понеже му беше толкова добър приятел.
– Смяташ ли, че ще бъде нелюбезно от моя страна, ако ти призная, че съм зает? – плахо и свенливо попита той.
– Гледай го ти него! – отговори мелничарят. – Не смятам, че искам от тебе много, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка. Но, разбира се, ако ми откажеш, ще отида и ще си го поправя сам.
– О, в никой случай! – извика малкият Ханс, скочи от леглото, облече се и отиде горе при хамбара.
Той работи там цял ден, до залез, а по залез мелничарят се отби да види как върви поправката.
– Закърпи ли вече дупката в покрива, малки Ханс? – извика мелничарят с весел глас.
– Закърпих я цялата – отговори малкият Ханс, като слизаше по стълбата.
– Ах! – каза мелничарят. – Няма по-приятна работа от тая, която човек върши за другите.
– Голямо удоволствие е наистина да те чуе човек как говориш – отвърна малкият Ханс, когато седна и си избърса челото, – много голямо удоволствие. Но ме е страх, че на мене никога няма да ми идват такива прекрасни мисли, както на теб.
– О, ще ти идват – възрази мелничарят, – но трябва да се стараеш повече. Засега си разбрал само практиката на приятелството; някой ден ще стигнеш и до теорията.
– Наистина ли вярваш, че ще стигна до нея? – попита малкият Ханс.
– Не се и съмнявам в това – отговори мелничарят. – Но сега, щом вече си поправил покрива, по-добре ще е да се върнеш у дома и да си починеш, защото искам утре да откараш овцете ми в планината.
Бедният малък Ханс не посмя да отговори нещо на тези думи и така рано на другата сутрин мелничарят докара овцете си пред неговата къщурка и Ханс пое с тях към планината. Да отиде дотам и обратно, му отне целия ден, а когато се върна, беше така уморен, че заспа в креслото си ,и се събуди чак посред бял ден.
"Колко хубаво ще прекарам в градината си!" – рече си той и веднага се залови за работа.
Но някак все не смогваше да се погрижи за цветята си, защото приятелят му, мелничарят, непрекъснато идваше и го изпращаше някъде надалече да му свърши някоя работа или го викаше да му помогне на мелницата. От време на време малкият Ханс много се тревожеше да не би цветята да помислят, че ги е забравил, но се утешаваше с разсъждението, че мелничарят е най-добрият му приятел. "Освен това – казваше си Ханс – той ще ми подари своята количка, а това е направо проява на щедрост."
И така малкият Ханс продължаваше да работи за мелничаря, а мелничарят казваше какви ли не красиви неща за приятелството, които Ханс си записваше в бележника и често препрочиташе вечерно време, защото беше много ученолюбив.
Случи се една вечер малкият Ханс да седи до огнището си, когато на вратата силно се почука. Беше много бурна вечер и вятърът духаше и ревеше около къщата тъй яростно, че отначало Ханс помисли чукането за шум от бурята. Но ето че се почука за втори път, а после за трети път, по-силно, отколкото дотогава.
Трябва да е някой нещастен пътник – рече си Ханс и изтича при вратата.
Пред него стоеше мелничарят с фенер в едната ръка и голяма тояга в другата.
– Драги малък Ханс – възкликна мелничарят, – сполетяла ме е голяма беда! Малкото ми момче падна от стълбата и се нарани и аз тръгнах да викам доктора. Но той живее тъй далече и времето тая вечер е тъй лошо, та ми дойде на ум, че ще е по-добре да отидеш ти вместо мене. Нали знаеш, че аз ще ти дам моята количка и затова е напълно справедливо и ти да направиш нещо за мене в замяна.
– Разбира се! – извика малкият Ханс. – Смятам за голяма чест, че идваш при мене и веднага тръгвам. Но трябва да ми услужиш с твоя фенер, понеже нощта е толкова тъмна, че ме е страх да не падна в канавката.
– Много съжалявам – отговори мелничарят, – но това е новият ми фенер и за мен ще е голяма загуба, ако нещо му се случи.
– Е, нищо, ще мина и без него! – възкликна малкият Ханс, свали от закачалката големия си кожух и топлата си червена шапка, върза си шалче около врата и тръгна.
Колко ужасна бе тая нощ! Беше тъй тъмно, че малкият Ханс почти нищо не виждаше, а вятърът бе тъй силен, че той едва се задържаше на крака. Обаче Ханс бе много смел и след като ходи три часа, стигна при къщата на доктора и почука на вратата.
– Кой е там? – извика докторът, като подаде глава от прозореца на спалнята си.
– Малкият Ханс, господин докторе.
– Какво искаш, малки Ханс?
– Синът на мелничаря паднал от една стълба и се наранил, та мелничарят иска да дойдете веднага.
– Добре! – каза докторът и заповяда да му оседлаят коня, да донесат големите му ботуши и фенера, слезе долу и препусна към дома на мелничаря, а малкият Ханс тежко пое подире му.
Но бурята беснееше все повече и повече, дъждът се лееше като из ръкав и малкият Ханс не виждаше къде стъпва, нито можеше да върви наравно с коня. Най-после той обърка пътя и се залута в тресавището, което беше много опасно място, понеже беше пълно с дълбоки дупки, и там малкият Ханс се удави. На другия ден няколко козари намериха тялото му да плува в голям вир и го донесоха в къщичката му.
Всички се стекоха на погребението на малкия Ханс, понеже всеки го обичаше, а мелничарят беше първият между нажалените.
– Понеже бях най-добрият му приятел – каза той, – напълно справедливо е да заема най- доброто място.
Затова той вървя начело на шествието, облечен с дълго черно наметало, и току си бършеше очите с голяма носна кърпа.
– Смъртта на малкия Ханс е много голяма загуба за всекиго – каза ковачът, когато погребението свърши и всички бяха насядали удобно в кръчмата, пиеха греяно вино и ядяха сладкиши.
– Поне за мене е голяма загуба – обади се мелничарят. – Аз му бях, кажи-речи, дал моята количка, а сега просто не зная какво да я правя. Много ми пречи в къщи и е в толкова лошо състояние, че не бих могъл нищо да взема за нея, ако речех да я продам. Сега вече ще гледам никога нищо да не подарявам. Човек винаги страда заради щедростта си …
– Е? – каза водният плъх след продължително мълчание.
– Това е краят – каза сипката.
– Но какво е станало с мелничаря? – попита водният плъх.
– А, съвсем не зная – отговори сипката – и положително не се интересувам.
– Напълно ясно е в такъв случай, че вие по природа не познавате съчувствието – каза водният плъх.
– А пък аз се страхувам, че вие не виждате поуката в тая приказка – забеляза сипката.
– Не виждам какво? – изкрещя водният плъх.
– Поуката.
– Да не искате да кажете, че в тая приказка има поука?
– Разбира се – рече сипката.
– Виж ти! – каза водният плъх с много ядосан вид. – Мисля, че е трябвало да ми го кажете, преди да започнете. Ако ми го бяхте казали, положително нямаше да ви слушам; всъщност щях да кажа "Пфу", както критикът. Но мога да го кажа и сега! – И той извика колкото му глас държи "Пфу", махна с опашка и се прибра в дупката си.
– А как ви се вижда водният плъх? – попита патицата, която доплува след няколко минути. – Той има много хубави качества, но аз от моя страна изпитвам майчински чувства и никога, не мога да погледна закоравял стар ерген, без да ми избият сълзи в очите.
– Страхувам се, че го докачих – каза сипката. – Работата е там, че му разказах приказка с поука.
– О, това е винаги много опасно – каза патицата.
И аз съм напълно съгласен с нея.

Имало едно време едно мъжленце и една женичка. Те се били оженили неотдавна и живеели още като младоженци. Един ден мъжленцето рекло:
– Аз ще отида на нивата, женичке. Когато се върна, искам да има на трапезата малко печено, да заситя глада си, и малко прясно питие, да утоля жаждата си.
– Върви, мъжленце – – рекла женичката, – – върви, ще направя всичко според волята ти.
И като наближило време за обед, тя откачила една наденица от камината, турила я в един тиган, прибавила й масло и сложила тигана на огъня. Наденицата започнала да се пържи и цвърчи, а женичката стояла, държала дръжката на тигана и си мислела разни работи. Изведнъж й минало през ума: "Ами че докато наденицата се опържи, ти можеш да слезеш в избата и да наточиш питието." Тогава тя закрепила добре опашката на тигана, взела една кана, слязла в избата и започнала да точи бира. Бирата течала в каната, а женичката я гледала. Изведнъж й минало през ума: "Уха, кучето горе не е вързано, може да грабне наденицата от тигана и ето ти тебе работа!" В миг тя изтичала по стълбата на избата. Ала кучето било вече налапало наденицата и я влачело подире си по земята. Женичката се спуснала подир него и доста време го гонила по полето. Но кучето било по-бързо от нея и не изпущало наденицата, а тичало с нея през нивите. "Загубеното – загубено", рекла женичката, па се върнала и понеже се уморила от бяг, тръгнала си полекичка, за да се разхлади. А през това време бирата продължавала да тече от бурето, защото женичката не завъртяла канелката, и когато каната се напълнила и нямало вече място в нея, тя започнала да тече в избата и не престанала, докато не се изпразнило цялото буре.
Още от стълбата женичката видяла бедата. "Главо – рекла си тя, – как ще направиш сега, та мъжлето ти да не забележи?" Тя помислила малко и най-сетне й дошло на ум, че от последния пазар в хамбара им останал един чувал хубаво пшеничено брашно – него намислила тя да донесе и да насипе върху бирата. Качила се в хамбара, снела чувала и го стоварила право върху пълната кана, която се катурнала и питието за мъжлето й също се ливнало в избата. "Тъй си е и редно – – рекла женичката, – дето е едното, там трябва да бъде и другото" и пръснала брашното из цялата изба. Като свършила, много се зарадвала на умната си работа и рекла: "Виж само как чисто и уредено изглежда тука!" Дошло си по пладне мъжлето:
– Е, жено, какво си ми приготвила?
– Ах, мъжленце – – отговорила тя, – – рекох да ти опържа една наденица, но додето точех бирата за нея, кучето я грабна от тигана, а пък додето тичах подир кучето, бирата изтече. Рекох си после да подсуша бирата с пшениченото брашно, па катурих и каната, но не се безпокой, избата е пак съвсем суха.
Мъжлето рекло:
– Женичке, женичке, не биваше да правиш това! Да оставиш да ти грабнат наденицата и да изтече бирата от бурето, па да разсипеш отгоре на това и бялото ни брашно!
– Ах, мъжленце, аз не знаех, че не бивало, трябваше да ми кажеш!
Мъжът си помислил: "Ако така върви работата с твоята жена, ще трябва добре да предвиждаш от по-рано."
След някое време той събрал една хубава сумица талери, сменил ги в злато и рекъл на женичката си:
– Виждаш ли тия жълти дрънкулки, ще ги туря в едно гърне и ще ги заровя в обора под яслите, но да не си ги пипнала, иначе зле ще си патиш.
– Не, мъжленце – отговорила тя, – клетва давам, че не ще ги пипам.
И ето че веднъж, когато мъжа го нямало в селото, дошли търговци, които продавали грънци, и попитали младата жена няма ли да си купи нещо.
– Ах, мили хора – – рекла женичката, – – нямам пари и не мога нищо да купя, но ако ви трябват жълти дрънкулки, тогава мога да взема нещо.
– Жълти дрънкулки ли? Защо не, я дай да ги видим.
– Влезте в обора и копайте под яслите, там ще намерите жълтите дрънкулки. Аз не бива да идвам с вас.
Синковците влезли, разкопали и намерили чистото злато. Те го грабнали и избягали, като оставили грънците си в къщата на женичката. Женичката си рекла, че новите съдове все ще й потрябват. Но понеже в готварницата и без туй съдовете били много, тя счупила дъната на всички гърнета и ги турила за украса по коловете на оградата около къщи. Когато мъжлето си дошло и видяло новата украса, попитало:
– Женичке, какво си направила?
– Купих ги, мъжленце, за жълтите дрънкулки, които бяха скрити под яслите, но самата аз не съм нищо пипала, грънчарите сами си ги изкопаха.
– Ах, жено – – рекъл мъжът, – – каква пакост си направила! Това не бяха никакви дрънкулки, ами чисто злато и то ни беше цялото богатство! Не биваше да правиш това нещо!
– Да, мъжленце – отговорила тя, – но аз не знаех, че работата е такава. Трябваше от по-рано да ми кажеш.
Женичката постояла и помислила малко, па рекла:
– Слушай, мъжо, ние ще си възвърнем златото, хайде да настигнем крадците.
– Хайде! – – рекло мъжленцето. – – Ще се опитаме, но вземи масло и сирене, за да има какво да ядем по пътя.
– Добре, мъжленце, ще взема.
Те потеглили на път и понеже мъжленцето имало по-силни крака, женичката вървяла по-назад. "Аз печеля – – мислела си тя. – – Когато почнем да се връщаме, аз ще имам по-малко път." Скоро стигнали до една планина. Колелата на колите били издълбали две дълбоки бразди по пътя, който прехвърлял планината. "Гледай ти – рекла си женичката, – – как са разранили бедната земица! Цял живот не ще може да заздравее." И от състрадание тя взела маслото и намазала двете бразди, за да не ги премазват толкова колелата. А докато се навеждала, една бучка сирене паднала от кошницата и се търкулнала надолу от планината. Женичката рекла: "Аз вече изкачих тоя път и не ща да се връщам назад, нека друга бучка я настигне и доведе." И тъй, тя взела друга бучка сирене и я търкулнала надолу. Ала бучките не се върнали, та тя пуснала трета бучка надолу и си мислела: "Навярно чакат дружинка и сами няма да се върнат". Като не се върнали и трите, тя си рекла: "Гледай ти работа! Възможно е третата да не е намерила пътя и да се е заблудила, ще пратя четвърта да ги повика." Ала и четвъртата не свършила по-добра работа от третата. Тогава женичката се разядосала и търкулнала и петата, и шестата, а това били последните бучки. Тя почакала малко, като се прислушвала дали не ще дойдат, но те не дошли и жената рекла:
– Вървете по дяволите, много се бавите! Да не мислите, че ще седна да ви чакам? Аз ще си вървя по пътя, вие можете да ме догоните, имате по-млади крака от мене.
Женичката потеглила и настигнала мъжленцето, което се било спряло и чакало, защото било здравата огладняло.
– Хайде, давай, каквото си взела за ядене. Тя му подала само сухия хлебец.
– А де са маслото и сиренето? – – попитало мъжленцето.
– Ах, мъжленце – – рекла женичката, – – с маслото намазах браздите на пътя, а бучките сирене ей сега ще дойдат. Едната избяга от мене, та пратих другите да я повикат.
Мъжленцето рекло:
– Не биваше да правиш това, женичке, не биваше да мажеш маслото по пътя и да търкаляш сиренето от планината.
– Да, мъжленце, но трябваше от по-рано да ми кажеш.
Тогава те похапнали заедно сух хлебец и мъжленцето рекло:
– Женичке, заключи ли у дома, като излезе?
– Не, мъжленце, трябваше от по-рано да ми кажеш.
– Иди си тогава и заключи къщата, та после ще продължим пътя си. Донеси и нещо друго за ядене, аз ще те чакам тука.
Женичката потеглила назад и си мислела: "Мъжленцето иска да си похапне нещо друго, сирене и масло не му допада. Ще взема тогава една кърпа сухи круши и една стомна оцет." Подир това тя заключила горната врата, а долната врата извадила и я вдигнала на гръб, като си мислела, че най-добре ще бъде запазена къщата, ако човек пази вратата. Женичката не бързала твърде по пътя и си думала: "Тъкмо да може и мъжленцето по-длъжко да си почине". Като стигнала при него, тя рекла:
– Ето ти, мъжленце, къщната врата, сам можеш да пазиш сега къщата.
– Ох, Господи – – рекъл той, – – каква умна жена имам! Маха долната врата, за да може всеки да влезе, а горната врата заключва. Сега е вече късно да се връщаш още веднъж в къщи, но щом си донесла вратата до тука, ще я носиш и нататък.
– Вратата ще нося, мъжленце, но сухите круши и оцетът много ми тежат, ще ги покача на вратата, нека тя да ги носи.
Отишли те в гората и почнали да търсят крадците, ала не ги намерили. Понеже се стъмнило вече, покачили се на едно дърво, за да пренощуват. Ала едва-що седнали и през храстите се задали хубостниците, които отнасят онова, което не иска да тръгне с тях, и които намират нещата, преди още да са се загубили. Те седнали тъкмо под дървото, на което седели мъжленцето и женичката, наклали огън и рекли да си поделят плячката. Мъжленцето слязло от другата страна на дървото, събрало камъни, покачило се пак и започнало да хвърля, за да пребие разбойниците. Ала камъните не улучили никого, а разбойниците рекли:
– Скоро ще съмне, вятърът рони игличките от бора.
Женичката държала още вратата на гърба си и понеже много й тежала, помислила си, че сухите круши са виновни за това и рекла:
– Мъжленце, ще трябва да хвърля крушите.
– Не, женичке, не сега – – рекло мъжленцето, – – те могат да ни издадат.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежат.
– Ех, хвърляй ги тогава, дявол да те вземе!
Крушите се посипали през клоните и разбойниците рекли:
– От птиченцата е.
Подир малко, понеже вратата все още тежала, женичката рекла:
– Ах, мъжленце, трябва да хвърля и оцета.
– Не, женичке, не бива, може да ни издаде.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
– Ех, хвърляй го тогава, дявол да те вземе!
Тогава тя изляла оцета и той опръскал разбойниците. Те си рекли: "Роса пада вече".
Най-сетне женичката си помислила: "Дали пък вратата не ми тежи много?" и рекла:
– Мъжленце, трябва да хвърля и вратата.
– Не, женичке, не сега, може да ни издаде.
– Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
– Не, женичке, дръж я здраво.
– Ах, мъжленце, ще я пусна.
– Ех – отговорило разсърдено мъжленцето, – пущай я тогава, дявол да те вземе!
Тогава вратата паднала с голям шум долу и разбойниците извикали:
– Дяволът слиза от дървото! – – па си плюли на петите и оставили всичко, каквото носели.
Когато на заранта двамата съпрузи слезли долу, намерили своето злато и си го занесли в къщи.
Като се върнали у дома си, мъжленцето рекло:
– Женичке, сега ще трябва да бъдеш и прилежна, и работлива.
– Да, мъжленце, ще работя, ще ида на нивата да жъна.
Като отишла на нивата, женичката си рекла: "Дали да ям, преди да почна да жъна, или по-рано да се наспя? Я да хапна по-напред!"
Тогава тя се нахранила, па след яденето й се приспало, но не си легнала, а почнала да жъне. Ала както била сънлива, надрала си със сърпа всичките дрехи – – и престилката, и роклята, и ризата. Когато се разсънила, видяла се почти гола и си рекла: "Дали съм аз, или не съм аз? Не, не съм аз!" В това време вече се стъмнило. Женичката се завтекла в село, почукала на прозореца на мъжа си и повикала:
– Мъжленце!
– Какво има?
– Искам да зная дали женичката ти е вътре.
– Да, да – отговорило мъжленцето, – трябва вече да си е легнала и да спи.
– Добре – рекла си тя, – – значи аз съм си в къщи – и побягнала обратно.
Вън от селото тя срещнала крадци, които се готвели да крадат. Отишла при тях и рекла:
– Аз ще ви помогна в кражбата.
Крадците си помислили, че тя познава мястото и се съгласили. Тогава женичката тръгнала пред крадците и викнала:
– Хора, имате ли нещо? Ние искаме да го откраднем!
Крадците си рекли: "Сега я наредихме! и поискали да се отърват от нея. Затова й казали:
– В поповата нива накрай село има ряпа, иди ни наскуби.
Женичката отишла на нивата и започнала да скубе, но понеже била ленива, никак не се изправяла. Минал в това време един човек, видял я, поспрял се и си помислил, че дяволът рови така из ряпата. Завтекъл се той в село и рекъл на попа:
– Дядо попе, във вашата нива е влязъл дяволът и скубе ряпа.
– Ах, Господи – отговорил попът, – аз съм с куц крак и не мога да ида да го прогоня.
Мъжът отвърнал:
– Аз ще те подпирам – – и го повел навън от селото. Когато стигнали до нивата, женичката се изправила и се протегнала.
– Ай, дяволът! – – извикал попът и двамината хукнали да бягат, а попът бягал с куция си крак по-бърже от човека със здравите крака, който го подпирал.

Индианците крии считали Човека, който скита, за велик магьосник. Според тях можел да накара плодовете да зреят където и когато пожелаел. Магьосникът разбирал нещата по-добре, но бил достатъчно мъдър да не казва на хората, че грешат. Също като мнозина от своите почитатели Човекът, който скита, бил много умен и много глупав, много мъдър и много тъп. Най-често изумявал, когато се опитвал да покаже колко е схватлив, но хората му прощавали, защото имал добро чувство за хумор и обикновено знаел как да се надсмива над себе си, допуснел ли някоя грешка.
Веднъж магьосникът огладнял и ожаднял. Докато седял на брега на широка бистра река, той си дялкал парче брезова кора от кану, за да направи чаша за пиене. Внезапно завикал от радост, защото току пред него, на повърхността на реката, плували големи клони със зрели, червени боровинки. Скочил нетърпеливо в потока да събере сочните плодове, обърнал се презглава и излязъл задъхан без нито едно зрънце. „Днес не съм умен — помислил си той. — Много надълбоко са в бистрата вода и ще трябва да се гмурна, за да ги взема"
Бил само по набедреник и мокасини и затова се гмурнал дълбоко под студената вода, надолу и още по-надолу. Минал край изненадани риби и стреснал голяма костенурка, но не намерил никакви боровинки. Излязъл на повърхността на водата и като си поел отново дъх, започнал да търси плодовете по повърхността. Едно от добрите му качества били неговата решителност. Никога не се отказвал лесно. Продължил да се гмурка, като цепел водата с ръце, без да улови нито една боровинка. На края се покатерил уморен на брега на потока и легнал.
„Ще си почина малко и пак ще се гмурна" — задъхан помислил той и се изтърколил по гръб.
Тогава съзрял нещо, което тъй го разсмяло, та чак се задавил.
— Черен облак е замъглил ума ти днес — рекъл си той.
— Ама какъв идиот съм бил да се гмуркам по боровинковите сенки!
И магьосникът отново се разсмял на своята глупост. Боровинките висели в алени гроздове по голям храст над реката, а той се гмуркал в реката, където се виждало само тяхното отражение. На края мисълта за глупостта му започнала да го дразни, та се изправил и хвърлил няколко големи камъка във водата, където отражението на плодовете сякаш му се надсмивало.
— Така ти се пада! — провикнал се той. — Да се научиш как се правят номера!
Реката насмешливо бълбукала по своя път и при всеки хвърлен камък водата плисвала в лицето на Човека, който скита, весели пръски и го карала отново да пелтечи от яд.
Докато старецът хвърлял камъни в реката, боровинковият храст решил наистина да му изиграе номер. Храстът си спомнял многобройните номера, които магьосникът прилагал на птиците, зверовете, дърветата и растенията. „Сега — мислел си храстът, — ми се отдава случай да му го върна."
Човекът разгледал драскотините, оставени по пръстите му от острите камъни, отправил поглед към веселите вълнички на потока и разбрал, че само той губи от своя изблик на гняв
„Хубаво — казал си той, — ще забравя неприятния номер, ако си хапна малко от тези вкусни плодове." Протегнал ръка да набере от изкушаващите го плодове, но ахнал от почуда. Когато пръстите му почти докоснали боровинките, клоните сякаш се повдигнали малко нагоре, колкото да останат извън обсега му.
— Хич не се опитвай да сравняваш магията си с моята — извикал ядно той на храста.
Опитал отново да набере малко зрънца, но те все си оставали над върховете на припрените му пръсти. Ядосал се не на шега и започнал да подскача под храста, като крещял и дърпал ниските клони. Боровинките все бягали от ръцете му и той все повече се гневял. С все сила хвърлил няколко големи камъка по бягащите зрънца. Успял да свали едно-две от тях, но те били смачкани и без сок и не ставали за ядене. Намръщено загледал лъскавите зрънца и сок се появил — но в очите му.
— Чуй какво ще ти кажа! — извикал той. — Отсега нататък ще си останеш все тъй висок. Аз няма да хапна от плодовете ти и никой няма да харесва техния вкус. Винаги ще си мършав. Ще те знаят като високия боровинков храст, за да не те сбъркат никога с малката ти, сладка сестрица. Кисели боровинки, аз казах!

Имало едно време един дядо и една баба. Дядото се занимавал с лов на птици и зверове – с това и се прехранвал. Много години живели, а не забогатели. Измъчвала се бабата и се оплаквала:
– Животът ми си отива, а ни сладко сме яли, нито сме пили, нито шарени дрехи сме шили. И деца си нямаме. Кой ще ни радва на стари години?
– Не тъжи, бабо – утешавал я дядото, – докато се движат ръцете и ни носят краката, ще бъдем сити, а за по-нататък няма какво да му мислим.
Казал това дядото и тръгнал на лов.
Вървял, вървял дядото цял ден из гората, от сутринта до вечерта не могъл ни една птица, ни едно зверче да хване. Не му се искало с празни ръце да се прибере в къщи, но какво да се прави. Слънцето клонило към залез, трябвало да се връща в къщи.
Само като мръднал от мястото си, някъде съвсем наблизо заплескала с криле и се вдигнала изпод един храст една голяма чудно хубава птица. Докато старецът нагласял пушката си, птицата отлетяла.
– Види се, и тая не била за мене.
Погледнал той под храста, откъдето хвръкнала птицата, а там имало гнездо с тридесет и три яйца.
– Дай поне тези яйца да използувам.
Стегнал той колана си, пъхнал всичките тридесет и три яйца в пазвата си и тръгнал за в къщи.
Вървял той, вървял и коланът му се разхлабил. Започнали яйцата едно по едно да падат от пазвата му.
Като падне яйце, на това място юнак изскача. Като падне яйце, на това място юнак изскача. Тридесет и две яйца паднали, тридесет и двама юнака изскочили.
През това време дядото си стегнал колана и тридесет и третото яйце останало в пазвата му. Огледал се той и на очите
си не повярвал: вървят след него тридесет и двама юнака. Всички си приличат и в лице, и по ръста, и по косите си. И заговорили всички в един глас:
– Щом можа да ни намериш – ти сега ще си ни баща, а ние
сме ти деца, води ни в къщи.
„Нямахме си с бабата никого – си помислил дядото, – а сега изведнъж – тридесет и двама сина." Стигнали те до в къщи и дядото рекъл:
– Ти, бабо, все тъжеше и плачеше, че нямаме деца. Ето ти тридесет и двама сина, тридесет и двама юнака. Слагай масата и храни децата.
И й разказал как намерил децата.
Стои бабата, дума не може да промълви. Стояла, стояла, плеснала с ръце и се разтичала да приготви масата. А дядото си свалил колана, започнал да си сваля кафтана, паднало от пазвата му тридесет и третото яйце, изскочил тридесет и третият юнак.
– Ти откъде се взе?
– И аз съм ти син – Малък Иван.
Спомнил си дядото:
– Вярно, че в гнездото имаше тридесет и три яйца. Сядай, Малък Иване, да вечеряш.
Не успели тридесет и тримата юнаци да седнат на масата, а всичките бабини запаси изяли и станали нито сити, нито гладни.
Пренощували. Сутринта Малък Иван рекъл:
– Щом, тате, можа да ни намериш, трябва и работа да ни дадеш.
– Че каква работа да ви дам, моите момчета? Ние с бабата нито сеем, нито орем, ни рало имаме, нито кон – нищо си нямаме.
– Като нямате – нямате – отговорил Малък Иван, – тогава ще тръгнем работа да търсим. Отиди, тате, при ковача и поръчай тридесет и три коси.
Докато дядото бил в ковачницата и чакал да изковат коси¬те, Малък Иван и братята му направили тридесет и три дръжки за коси и тридесет и три гребла.
Върнал се бащата от ковачницата. Малък Иван раздал на братята си косите и греблата.
– Отиваме да се главим на работа. Ще спечелим пари, ще си завъртим свое стопанство и ще се грижим за баща си и майка си.
Сбогували се братята с родителите си и се отправили на дълъг път. Колко вървели така, никой не знае, но пред тях се показал голям град. На пътя от града се задал един царски слуга. Когато се изравнил с тях, той ги попитал:
– Хей, юнаци, от работа ли идвате, или за работа? Ако идвате да работите, тръгвайте с мене, ще ви намеря работа.
– А каква ти е работата? – попитал Малък Иван.
– Проста работа – отговорил слугата, – трябва да се окоси тревата в царските ливади, да се изсуши, да се сгребе на купчинки и да се направят копи. Кой ви е главният?
Всичките мълчали. Излязъл отпред Малък Иван.
– Води и ни покажи къде ще работим. Довел ги слугата до обширните царски ливади.
– Ще се справите ли за три седмици? Малък Иван отговорил:
– Ако е ясно времето, и за три дни ще се справим. Слугата се зарадвал.
– Хващайте се, юнаци, за работа! Ще ви платя както трябва, и каквото искате за ядене, това ще ви давам.
Малък Иван рекъл:
– Изпечи ни само тридесет и три бика, донеси тридесет и три бакъра с вино и по един самун хляб за всеки брат, а повече нищо не искаме.
Заминал си царският слуга. Братята си наточили косите и така се размахали, че само свистенето на косите се чувало. Работата им заспорила: до вечерта окосили всичката трева. През това време от царската кухня докарали тридесет и три печени бика, тридесет и три самуна хляб и тридесет и три бакъра руйно вино. Братята изпили по половин бакър вино, изяли по половин самун и по половин бик и се търкулили да поспят.
На другия ден, едва се показало слънцето и братята започнали да сушат тревата и да я трупат на купчинки, а до вечерта събрали всичкото сено в копи. Пак изпили по половин бакър вино, по половин самун хляб и половин бик изяли. Малък Иван изпратил един от братята в царския двор:
– Кажи им да дойдат да приемат работата ни.
Върнал се братът, след него слугата върви, а отзад идва сам царят да погледа обширните си ливади. Преброил царят копите сено, походил из ливадите – никъде щръкнала тревичка не намерил и рекъл:
– Е, момчета, много бързо успяхте обширните ми ливади да окосите, да изсушите тревата и от сеното копи да направите, за което ви хваля и отгоре на това ви давам сто рубли и бъчва с четиридесет литра вино. А сега смогнете да ми опазите сеното. Някой се е научил всяка година да изяжда сеното в тези ливади и никой не може да проследи крадеца.
Малък Иван рекъл:
– Пусни, ваше величество, братята ми да си ходят, а аз сам ще пазя ливадите.
Съгласил се царят. Братята си получили парите, пийнали си винце, навечеряли се и си тръгнали за в къщи.
Малък Иван се върнал в царските обширни ливади. Нощем не спял, сеното пазел, а през деня отивал да хапне и да пийне в царската готварница и там си почивал.
Настъпила есента, нощите станали дълги и тъмни. Една вечер Малък Иван се качил върху копата, заровил се в сеното, лежал, но не спял. Точно в полунощ всичко наоколо се озарило, като че ли слънце изгряло. Вдигнал си Малък Иван очите и какво да види: изскочила от морето кобила златогрива, златната й грива се развява, от ноздрите й пламъци лумтят, от ушите й дим се вие.
Дотичала тя и започнала да яде сеното. Пазачът се изхитрил и скочил на гърба й. Хукнала кобилата златогрива по-далеч от сеното и се понесла по царските обширни ливади. А Малък Иван седял на нея, с лявата си ръка се хванал за гривата й, а в дясната си държал кожен камшик. Налагал той с този камшик кобилата златогрива и я карал да препуска през мъхове и през блата.
Препускала тя, препускала по мъховете и по блатата, затънала до корема си в едно тресавище и се спряла, заговорила:
– Е, Малък Иване, съумя да ме хванеш, съумя да не паднеш от мене, съумя и да ме укротиш. Не ме бий, не ме мъчи повече, ще започна вярно да ти служа. Закарал я Иван в царския двор, залостил я в конюшнята, а той самият отишъл в готварницата и се търкулнал да спи. На другия ден той рекъл на царя:
– Ваше царско величество, научих кой яде сеното в твоите обширни ливади и хванах крадеца. Да отидем да го видим.
Видял царят кобилата златогрива и много се зарадвал:
– Е, Иване, нищо, че си Малък Иван, но имаш разум голям.
А за вярната ти служба те назначавам за старши коняр в моята царска конюшня.
Оттогава нарекли юнака: Малък Иван-разум голям.
Започнал той да работи в царската конюшня. Нощем не спи – за конете се грижи. Царските коне станали опънати, гладки, косъмът им като коприна лъщи, гривите и опашките им разресани, пухкави: да ти е драго да ги гледаш.
Царят не можел да се нахвали с него.
– Юнак е този Малък Иван-разум голям, такъв коняр досега не съм имал.
А старите коняри завиждали:
– За какво са ни го сложили този селендур! Той ли ще бъде старши в царската конюшня?
И започнали да мислят нещо лошо да му сторят. А Малък Иван-разум голям си върши работата и не подозира какво го чака.
През това време в царските дворове се появил отнякъде един стар пияница и започнал да моли конярите:
– Дайте ми, момчета, да пийна нещо, че от вчерашното
глава ме боли. А аз на ум и разум ще ви науча как да се избавите от старшия коняр.
Конярите с радост му поднесли чаша винце. Глътнал виното пияницата и заговорил:
– Нашият цар страшно иска да намери отнякъде гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Много добри юнаци са ходили по своя воля, а повечето – не по своя, да търсят тези чудесии, но никой не се е връщал назад. Вие вземете та кажете на царя: така и така, Малък Иван-разум голям се хвали, че нищо не му струва да намери тези неща. Царят ще го изпрати, а той няма да се върне обратно.
Конярите поблагодарили на пияницата, дали му още една чашка винце и тръгнали към царската парадна стълба, стоят под прозорците и се разправят за нещо. Видял ги царят, излязъл от покоите си и ги попитал:
– За какво се разправяте, юнаци, какво ви трябва?
– Така и така, царю-господарю, старшият коняр Малък Иван-разум голям се хвали, че може да намери гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Та ние спорим: един вика – ще ги намери, друг вика, че напразно се хвали.
Като чул царят това, чак се променил в лицето. Ръцете и краката му се разтреперани и той започнал да мисли: „Ако се сдобия с тези чудесии, всички царе ще започнат да ми завиждат. Колко народ изпратих, но никой още не се е завръщал обратно."
В същата минута заповядал да извикат старшия коняр. Щом го видял, веднага закрещял:
– Не се туткай, веднага тръгвай и да ми донесеш гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач.
Отговорил му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз даже не съм чувал за тях! Къде да тръгвам?
Разсърдил се царят, тропнал с крак:
– Ти какво си седнал да приказваш и на царската ми дума да отказваш? Ако ги намериш – ще те наградя, ако не ги намериш – на себе си се сърди: главата ще ти отсека.
Тръгнал си Малък Иван-разум голям от царя мрачен, с клюмнала глава. Започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Защо си, стопанино, тъжен, каква беда те е налегнала?
– Как да съм весел? Царят ми заповяда да намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач, а аз даже не съм чувал за тях.
– Е, това не е чак толкова страшно – рекла кобилата златогрива. – Качвай се на мене, ще отидем при баба Яга, тя ще ни каже къде да търсим тези чудесии.
Приготвил се Малък Иван-разум голям за път. Видели го само като яхнал кобилата златогрива, но никой не видял как изскочил от двора.
Колко препускал той, никой не знае, но стигнал до една затънтена гора, такава тъмна, че светлинка не прониквала в нея. Кобилата златогрива измършавяла и самият той се из¬морил. Изскочил на една поляна и видял, че стои една къщичка на кокоши крак, на въртяща се пета и се обръща от изток на запад. Приближил се той до нея и рекъл:
– Къщичке, къщичке, обърни се с гръб към гората, с лице към мене. Няма век да векувам, само една нощ ще пренощувам.
Обърнала се къщичката с лице към него. Привързал кобилата златогрива, по стълбите се изкачил и широко отворил вратата.
В къщичката седяла баба Яга, с крак като тояга, носът й в тавана заврян, а до нея стоят чукало и хаван.
Видяла баба Яга гостенина и рекла:
– Отдавна руски дъх не съм усещала, пък той сам ми идва на гости. Кажи, юначе, защо си дошъл?
– Защо, бабо, толкова лошо гостите си посрещаш, разпитваш човека, дето е гладен и премръзнал? У нас в Русия човека от път най-напред ще го нахранят, ще го напоят, в банята ще го загреят и ще го сложат да спи, а след това ще започнат да го разпитват.
Опомнила се баба Яга.
– Ох, добри юначе, не ми обръщай внимание, у нас не е като у вас, прости старата баба! Всичко ще направя, както трябва.
Разшетала се баба Яга. Сложила масата, нахранила, на¬поила гостенина, след това банята разпалила. Натоплил се, изкъпал се Малък Иван-разум голям. Баба Яга му постелила, сложила го да спи, а самата седнала край главата му и започнала да го разпитва:
– Кажи ми, юначе, по собствена воля ли си дошъл тук или неволята те е подгонила и накъде си се запътил?
Гостенинът й отговорил:
– Царят ми заповяда да му намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Ако ти, бабо, ми кажеш къде да ги намеря, цял живот добрината ти ще помня.
– Ох, чедо, чедо, знам аз къде са тези чудесии, но е трудно да се вземат оттам. Много добри юнаци натам отидоха, но нито един от тях не се върна.
– Ех, бабо, каквото му е писано на човека; а ти ми помогни в бедата, разкажи ми как да стигна дотам.
Жал ми е за тебе, чедо, но какво да се прави, трябва да ти помогна. Ти кобилата си златогрива остави при мене, аз ще я пазя. А ти вземи това кълбенце. Утре като излезеш, хвърли го на земята – където се търкулне кълбенцето, нататък и върви. То ще те заведе при моята средна сестра. Ти й покажи кълбенцето и тя всичко ще ти разкаже, ще те изпрати при най-голямата ни сестра и с каквото може, ще ти по-могне.
На другия ден баба Яга събудила гостенина си рано-рано, нахранила го, напоила го и го изпратила навън. Малък Иван-разум голям й благодарил, сбогувал се и тръгнал на път. Лесно приказка се разказва, но работа лесно не се върши, а кълбенце¬то все напред и напред се търкаляло, а след него юнакът вървял.
Минал ден, минал втори, на третия ден кълбенцето се търколило до една къщичка на врабешки крак, на въртяща се пета и тук се спряло.
– Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мене, с гръб към гората.
Къщичката се обърнала и момъкът се изкачил по стълбите. Отворил вратата, а стопанката го посрещнала грубо:
– Отдавна руски дъх не съм подушвала, човешко месо не съм яла, а човекът сам е дошъл при мене. Говори какво искаш!
Подал й Малък Иван-разум голям кълбото. Баба Яга като го видяла, плеснала с ръце:
– Ох, ама ти не си бил чужд човек, а скъп гост, малката ми сестра те е изпратила при мене! Да беше ми казал веднага.
И се разшетала тя, засуетила се. Масата сложила, отрупала я с много ястия и вина, започнала да гощава гостенина:
– Пий и яж до насита, а след това си полегни и си почини, после ще говорим по работа.
Малък Иван-разум голям си хапнал и си пийнал, легнал да си почине, а баба Яга, средната сестра, седнала до възглавницата му и започнала да го разпитва. Разказал й гостенинът кой е и откъде е и по каква работа е тръгнал на дълъг път. Баба Яга му рекла:
– Не ти е толкова дълъг пътят, но не знам дали жив ще останеш. Гуслата-самосвирка, гъсокът-танцувач и котаракът –
свирач са на нашия племенник Змей-горянин. Много добри юнаци тръгнаха натам, но никой не се върна обратно, Змей-
горянин всичките погуби. Той е син на нашата най-голяма сестра. Трябва да я помоля да ти помогне, че иначе жив няма да
останеш. Ще изпратя днес при нея един гарван-мъдра птица, нека да предупреди сестра ми. А ти засега спи, почивай си, утре заран рано ще те събудя.
Спал юнакът цяла нощ, сутринта раничко станал, умил се. Нахранила го баба Яга и му дала червено вълнено кълбенце. Извела го на пътечката и тук се сбогували. Търкулнало се кълбенцето, а Малък Иван-разум голям тръгнал след него.
Върви той, върви, откакто зорницата изгрей, дорде вечер¬ницата се покаже, от ранна зора, до късна вечер. Като се измори, вземе кълбото в ръка, хрупне си сухарче, изворна водица ще сръбне и продължава пътя си.
На третата вечер кълбото се спряло до една голяма къща. Стояла тази къща на дванадесет стълба и на дванадесет камъка. Къщата била оградена с колища.
Залаяло кучето и в пруста изскочила баба Яга, най-голямата сестра, успокоила кучето и рекла:
– Зная, всичко зная за теб, добри юначе, долетя при мене от средната ми сестра един гарван – мъдра птица. Ще се опитам да ти помогна в бедата. Влез в къщата и седни да хапнеш и да пийнеш след този дълъг път.
Нахранила и напоила тя гостенина.
– Сега трябва да се скриеш. Скоро моят син, Змей-горянин, ще долети гладен и сърдит. Гледай да не те глътне.
Отворила тя капака на избата.
– Слизай долу и седи там, докато не те извикам.
Едва успяла тя да затвори избата и изведнъж всичко наоколо затрещяло и загърмяло. Отворила се широко вратата и влетял Змей-горянин – цялата къща се разлюляла.
– Усещам, на човек ми мирише!
– Откъде, синко, ще мирише тук на човек, като толкова години вълк не е припарвал, ясен сокол не е прелетял. Ти сам по света летиш, сам човешка миризма и си донесъл.
А тя самата се разшетала, започнала да слага масата. Измъкнала от печката едно печено тригодишно биче, поставила една кофа с вино. Изпил Змей-горянин виното, хапнал за мезе бичето и му станало по-весело.
– Ех, майко, с кого да се позабавлявам, поне една игра на карти да изкараме?
– Бих ти намерила, синко, с кого да се позабавляваш, но ме е страх да не му направиш нещо лошо.
– Извикай го, майко, не се бой, никому нищо лошо няма да сторя. Страшно ми се играе на нещо, весели ми се.
– Добре, но помни си, синко, обещанието – промълвила баба Яга и отворила избата.
– Качи се, Малък Иван-разум голям, уважи стопанина,
поиграй с него на карти.
Седнали те на масата. Змей-горянин казал:
– Хайде да се обзаложим: кой когото надиграе, той ще изяде другия.
Цяла нощ играли. Баба Яга помагала на гостенина и на разсъмване Малък Иван-разум голям надиграл Змей-горянин. Започнал Змеят да се моли:
– Погостувай ни, юначе, довечера като се върна, искам
пак да играем, да си върна загубеното.
Излетял Змей-горянин, а Малък Иван-разум голям се наспал Баба Яга го нахранила и го напоила.
Вечерта Змей-горянин се върнал, изял едно тригодишно биче, изпил кофа и половина вино и рекъл:
– Е, хайде сега да играем, да си върна загубеното.
Седнали те да играят, а Змей-горянин нали предната вечер не спал и цял ден по света летял, отпуснал се и го налегнала дрямка. Малък Иван-разум голям и баба Яга пак го надиграли. Змей-горянин рекъл:
– Аз сега трябва да излитам, да си оправям работите, а довечера като дойда, ще играем трети път.
Малък Иван-разум голям си починал, наспал се, а Змей-горянин две нощи не спал, целия свят прелетял и се върнал изморен. Изял един печен бик, изпил две кофи вино и викнал гостенина:
– Седни, юначе, да си върна загубеното.
А самият едва седи, очите му се затварят. И скоро добрият юнак за трети път го надиграл.
Изплашил се Змей-горянин, паднал на колене и се замолил:
– Ох, добри юначе, не ме погубвай, не ме изяждай! Каквото искаш ще направя за теб!
И на майка си в краката се хвърлил:
– Майко, уговори гостенина жив да ме остави.
А на Малък Иван-разум голям само това и му трябва.
– Добре, Змей-горянино, аз те надиграх три пъти и ако ми дадеш три чудесии: гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и
котарака-свирач, все едно че си ми платил.
Засмял се Змей-горянин, хвърлил се да прегръща гостенина и баба Яга:
– С радост ще ти дам и трите чудесии, а аз още по-хубави ще си намеря.
Започнали те да се веселят. По време на веселието Змей-горянин угощавал юнака и брат го наричал. След това сам предложил:
– Вместо, драги гостенино, пеш да си ходиш, че отгоре на това и гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач да мъкнеш, аз само за един час ще те закарам там, където трябва.
– Много добре, синко – рекла баба Яга. – Заведи гостенина при най-малката ми сестра, при леля ти, а като се връщаш, мини през средната ми сестра, отдавна не си бил у тях.
Свършило веселието. Взел Малък Иван-разум голям своите чудесии и се сбогувал с баба Яга. Грабнал го Змей-горянин и се извил под небесата. Не минал и час и Змей-горянин се спус-нал около къщичката на най-малката баба Яга. Стопанката изскочила в пруста и радостно посрещнала гостите.
Малък Иван-разум голям не се бавил. Оседлал кобилата си златогрива, простил се с баба Яга, най-малката сестра, и със Змей-горянин и тръгнал за своята страна.
Донесъл той всичките три чудесии цели-целенички, а в това време при царя били на гости трима царе с царските синове, три чуждестранни краля с кралските синове и министрите и болярите.
Влязъл в стаята добрият юнак и подал на царя гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Зарадвал се царят.
– Е, Малък Иван-разум голям, ти та¬кава работа ми свърши. Ще те похваля за това и ще те из¬дигна. Досега ти беше старши коняр, а отсега нататък ще бъдеш мой царски съветник.
Болярите и ми¬нистрите се пона¬мръщили и си замърморили помежду си:
– Голяма чест ни оказва царят – да седим до някакъв си коняр. Ама че го измисли!
Че като засвирила гуслата-самосвирка, като запял котаракът-свирач, като заиграл гъсокът-танцувач! Такава веселба започнала, че никого не сдържало на място. Всички знатни гости рипнали да танцуват.
Времето си върви, а всички играят ли, играят. На царете и на кралете короните се изкривили на една страна, царските и кралските синове приклякали в кръг. Министрите и болярите потънали в пот, охкали, но никой не можел да се спре. Царят размахал ръце.
– Ох, Малък Иван-разум голям, спри това веселие, съвсем се запарихме.
Добрият юнак пъхнал трите чудесии в торбата и веднага всичко стихнало.
Гостите налягали, който където могъл, тежко задигнали:
– Ама че развлечение, ама че забава, такова никой не е виждал!
Чуждестранните гости започнали да завиждат. А царят си умирал от радост.
– Сега всички царе и крале ще научат и ще се пукнат от завист. Никой няма такива редки неща!
А болярите започнали да разговарят с министъра:
– Че то така този прост селендур скоро ще стане първи
човек в царството и всичките си селски роднини ще назначи на различни длъжности, а нас, именитите знатни хора, ще ни прокуди, ако ние не се избавим от него.
На другия ден министрите и болярите седнали да мислят как да се отърват от новия царски съветник. Един стар княз ги посъветвал.
– Защо не извикате онзи пияница, той ще му намери колая.
Дошъл пияницата, поклонил се:
– Знам, господа министри и боляри, за какво съм ви потрябвал. Ако ми дадете половин кофа вино, ще ви науча как да се избавите от новия царски съветник.
– Говори, няма да се пазарим за половин кофа, я!
Налели му най-напред една чашка. Изпил я пияницата и рекъл:
– Четиридесет години минаха, откакто нашият цар овдовя. 
Оттогава много пъти се сватосваше той за прекрасната царкиня Альона, но така и не можа да я сватоса. Три пъти той води война с това царство, колко войска погуби, но и със сила не можа да я вземе. Нека да изпрати Малък Иван-разум голям да доведе прекрасната царкиня Альона. Ще отиде нататък и няма да се върне.
Развеселили се болярите и министрите. Сутринта отишли при царя:
– Царю честити, много умен царски съветник си намерил.
Такива чудесии можа да намери, а сега пък се хвали, че може да открадне Альона, прекрасната царкиня, и да я доведе тук.
Като чул царят за Альона, прекрасната царкиня, не го свъртяло на едно място, скочил от трона:
– Ама наистина, аз съвсем бях забравил за нея! Ето кого трябва да изпратя да ми доведе прекрасната царкиня Альона.
Извикал той новия си съветник и му рекъл:
– Отиди през девет царства в десето и ми доведи за невеста Альона, прекрасната царкиня.
Малък Иван-разум голям му отвърнал:
– Ваше царско величество, прекрасната царкиня Альона
не е нито гусла-самосвирка, нито гъсок-танцувач, нито котарак – свирач: царкинята не можеш да я напъхаш в торба. А може тя да не иска да дойде тук.
Царят затропал с крака, замахал с ръце, затресъл брада:
– Не ми отговаряй! Нищо не искам да знам – както можеш, така и я доведи. Ако ми доведеш прекрасната царкиня Альона, ще ти подаря един град с предгра¬дията му и ще те направя министър, ако не я доведеш, ще заповядам да ти отсекат главата.
Излязъл си Малък Иван-ра-зум голям опечален и замислен от царя. Започнал да оседлава златогривата кобила, а тя го попитала:
– Защо си се замислил, стопа¬нино, каква беда те е сполетяла?
– Не е голяма бедата, но и няма на какво да се радвам. Изпраща ме царят да му доведа за невеста Альона, прекрасната царкиня. Той самият три години се сватосвал за нея, но тя не го искала, три пъти война е водил и не е могъл да я вземе, а мене сега ме изпраща сам.
– Е, нищо страшно – рекла кобилата златогрива. – Аз ще ти помогна и някак си ще оправим работата.
Малък Иван-разум голям не се стягал дълго и по-скоро се отправил на път. Само го видели като се качвал на седлото, но никой не видял как юнакът тръгнал.
Колко препускал Иван, никой не знае, но пристигнал в царството на прекрасната царкиня. На пътя им се изпречила висока ограда. Кобилата златогрива леко прескочила оградата и юнакът се озовал в царската градина. Кобилата му рекла:
– Аз ще се превърна на ябълково дърво със златни ябълки, а ти се скрий край мене. Утре ще излезе на разходка Альона, прекрасната царкиня, и ще поиска да си откъсне златна ябълка.
Като се приближи, ти не зяпай, а грабни царкинята и ме яхай. Не се бави нито минута, ако малко се забавиш, нито ти, нито аз ще сме сред живите.
На другия ден сутринта излязла Альона, прекрасната цар¬киня, да се разходи из градината. Видяла дървото със златните ябълки и викнала на бавачките си и на дружките си:
– Ах, каква красива ябълка! И ябълчиците й са златни!
Стойте и ме почакайте тук, а аз ще изтичам и ще си откъсна поне една ябълка.
Щом притичала, изневиделица изскочил Иван, грабнал Альона, прекрасната царкиня, за ръцете. В същата минута ябълковото дърво се превърнало на кобила златогрива. Коби¬лата удря земята с копита, кара ги да бързат. Скочил добрият юнак на седлото заедно с Альона, прекрасната царкиня, и никой повече не ги видял. Царят като научил, изпратил потеря, по всички посоки изпратил конници. На другия ден всички се върнали с празни ръце, само дето конете изморили, а похитителя никой не видял.
Малък Иван-разум голям много земи преминал, много реки и езера оставил след себе си.
Отначало Альона, прекрасната царкиня, се изскубвала, а след това утихнала и заплакала. Поплаче, поплаче и погледне юнака, поплаче, пък го погледне пак. На другия ден проговорила:
– Кажи ми кой си? От кои земи си, от коя си орда? На чий род си син и как те наричат?
– Казвам се Малък Иван, а прозвището ми е – разум голям. Самият аз съм от еди-кое си царство и съм селски син.
Кажи ми, Малък Иван-разум голям, за себе си ли ме открадна, или по нечия заповед?
– Нашият цар ми заповяда да те доведа.
Альона, прекрасната царкиня, започнала да чупи ръце и да се вайка:
– Никога през живота си няма да се омъжа за този стар глупак! Той три пъти се сватосва за мене и не можа да се сватоса, три пъти с нашето царство война води и нищо неможа да получи, само войската си загуби. И сега ще ме види като ушите си.
На добрия юнак много му допаднали тези приказки. Нищо не й казал, но си помислил: „Ех, да беше ми се паднала такава жена!"
Скоро се показала родната му земя. Старият цар през цялото време на прозореца седял и пътя гледал – кога ще се зададе Малък Иван-разум голям.
Юнакът още в града не бил влязъл, а царят вече чакал на парадната стълба. Още в царския двор не успял да се покаже, а царят вече тичал към Альона, прекрасната царкиня, и като я взел за белите ръце, започнал да я снема от седлото и да й говори:
– Колко години изпращах сватове и сам идвах да се сватосвам, а ти все се отказваше, но този път вече ще се венчаеш за мене.
Усмихнала се Альона, прекрасната царкиня:
– Да беше ми дало, ваше царско величество, да си почина
от пътя, а след това вече за сватба да говорим.
Засуетил се царят, разтичал се, извикал бавачки и слугини.
– Готов ли е палатът за скъпата гостенка?
– Всичко е готово отдавна.
– Ами тогава приемете вашата бъдеща царица. Всичко, каквото каже, да бъде изпълнено, нищо да не й се отказва! -заповядал царят.
Бавачките и слугините завели Альона, прекрасната царкиня, в палата й. А царят рекъл на Малък Иван-разум голям:
– Юнак си ти, Ваня! За такава служба те издигам за мой
главен министър и ти подарявам още три града с предградията.
Минало се ден, два, а старият цар нямал търпение. Искало му се по-бързо да вдигне сватба. Попитал той Альона, прекрасната царкиня:
– За кой ден ще каним гости, кога ще се венчаем?
Царкинята му отговорила:
– Че как ще се венчая, като ми ги няма венчалният пръстен и сватбената карета?
– Е, това ще го уредим – рекъл царят. – В нашето царство има колкото искаш пръстени и карети, можеш да си избереш, а ако нищо не харесаш, ще изпратим пратеници в задморските страни, оттам ще докараме.
– Не, ваше величество, в никаква карета, освен своята, няма да се венчая и никакъв друг пръстен, освен своя, няма да си сложа – отговорила Альона, прекрасната царкиня.
Царят я попитал:
– А къде е твоят пръстен и твоята сватбена карета?
– Пръстенът ми е в кутийка, а кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, близо до острова Буян. И докато не ги намериш, да не си заговорил с мене за сватба.
Царят си свалил короната и си почесал главата:
– Че как да я измъкна тази карета от дъното на морето-океан?
Хич не ме е грижа – казала царкинята. – Както можеш, така я измъкни.
И се прибрала в палата си. Останал царят сам.
Мислил той, мислил и си спомнил за Малък Иван-разум голям.
„Ето кой ще ми извади пръстена и каретата!" Извикал той Малък Иван-разум голям и му рекъл:
– Е, мой верни слуга, Малък Иван-разум голям, само ти
можа да ми намериш гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Ти ми намери и невеста – Альона, прекрасната царкиня. Направи ми и трета услуга – донеси ми венчалния й пръстен и каретата й. Пръстенът на царкинята е в кутийка,
кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, край острова Буян. Ако ми донесеш пръстена и каретата, ще ти подаря една трета от царството ми.
Отвърнал му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз да не съм риба кит! Как така ще търся пръстен и карета на морското дъно?
Разсърдил се царят, затропал с крака, развикал се:
– Нищо не искам нито да знам, нито да слушам! Моята царска работа е да заповядвам, а твоята – да слушаш! Ако докараш каретата и пръстена, ще те наградя по царски, ако не ги докараш – ще ти отсека главата.
Отишъл добрият юнак в конюшнята, започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Закъде се стягаш, стопанино?
– И сам още не знам закъде, но трябва да тръгвам: царят ми заповяда да намеря венчалния пръстен на царкинята и сват¬бената й карета. Пръстенът бил в кутийка, кутийката – в карета на дъното на морето-океан, край острова Буян. Трябва да тръгваме да ги търсим.
Кобилата златогрива му рекла:
– Тази работа ще ни затрудни най-много. Може пътят ни да не е далечен, но може да ни стане вечен. Знам къде е тази карета, но мъчно ще я измъкнем. Аз ще се спусна на дъното, ще се впрегна и ще измъкна каретата на брега, ако не ме видят морските коне; а ако ме забележат, ще ме разкъсат на парчета. Никога няма да видиш нито мене, нито каретата.
Замислил се Малък Иван-разум голям.
Мислил, мислил и измислил. Отишъл той при царя:
– Дай ми, ваше величество, дванадесет волски кожи, дай ми дванадесет пуда осукано насмолено въже, дванадесет пуда смола и един котел.
– Колкото искаш, толкова вземи, но бързай да свършиш работата.
Натоварил юнакът кожите, въжето и големия котел със смола в една талига, впрегнал кобилата златогрива и се отправил на път.
Пристигнали на царските ливади, на морския бряг.
Започнал юнакът да увива кобилата златогрива с кожите и да я превързва с насмоленото въже.
– Ако те видят морските коне и се нахвърлят върху тебе, няма бързо да те разкъсат със зъби.
Намотал той дванадесетте кожи, превързал я с дванадесетте пуда въжета. След това разтопил смолата и я залял с нея. Дванадесет пуда смола излял върху въжетата.
– Сега вече не се страхувам от морските коне – рекла кобилата златогрива. – Седни в ливадите и ме чакай три дни, с гуслата свири, но не затваряй очи.
Влязла тя в морето и се скрила под водата.
Останал Малък Иван-разум голям сам на морския бряг. Минал се ден, отлетял и вторият, юнакът не спи, с гуслата свири, песни нарежда и все към морето поглежда. На третия ден го налегнала дрямка, приспало му се, а гуслата не го разсънвала. Държал се той, държал се и най-накрая задремал.
Много или малко подремал така, но чул през съня си конски тропот. Погледнал и какво да види: изскочила кобилата златогрива с каретата. Шест морски коня златогриви й висят от двете страни.
Скочил насреща й Малък Иван-разум голям. Рекла му кобилата златогрива:
– Ако не беше ме омотал с волски кожи, ако не беше ме завързал с въжета и не беше ме залял със смола, нямаше да ме дочакаш. Цял табун морски коне ме нападнаха, девет волски кожи разкъсаха съвсем и още две развалиха, а тези шест коня така се впиха със зъбите си в смолата и във въжетата, че не можаха да се отскубнат. Но нищо, те ще ти потрябват.
Добрият юнак препънал мор¬ските коне, грабнал един камшик и започнал да ги учи на ум и на разум. Шибал ги и им нареждал:
– Ще ме признаете ли за стопанин? Ще ме слушате ли?
А ако не ме слушате, ще ви пребия до смърт и ще ви хвърля на вълците!
Паднали на колене конете и се примолили:
– Не ни мъчи, не ни бий, добри юначе, ще те слушаме, вярно ще ти служим. Ако ти се случи беда – ще ти помогнем.
Хвърлил Иван камшика, впрегнал всички коне в каретата и пристигнал в къщи.
Приближил се със седемте впрегнати коня до царската парадна стълба. Кобилата златогрива и морските коне оставил в конюшнята, а той самият отишъл при царя.
– Вземи си, ваше величество, каретата със зестрата – край стълбата стои.
Царят даже не му поблагодарил. Бързо-бързо хукнал нататък, извадил кутийката и я понесъл на Альона, прекрасната царкиня.
– Да те успокоя, Альона, прекрасна царкиньо: всички твои
желания съм изпълнил, кутийката с пръстена съм ти донесъл, а сватбената карета стои край стълбището. Кажи, кога ще вдигнем сватбата, за кой ден гости ще каним?
Отвърнала прекрасната царкиня:
– Съгласна съм да се венчая с тебе и сватба може скоро да вдигнем. Но не ми се иска да се венчая за такъв стар и побелял цар. Ще започнат хората да приказват, ще започнат да ти се смеят и ще рекат: „Стар и побелял, а каква млада булка взел". А за стария и побелелия младата жена е чужда корист. Не можеш да запушиш хорската уста. Да беше се подмладил преди сватбата, много хубаво щеше да стане Попитал я царят:
– Научи ме как от стар млад да стана. Няма по-хубаво от
това млад да станеш, но такова нещо при нас никой не е чувал.
Альона, прекрасната царкиня, рекла:
– Трябва да се намерят три големи медни котли. Първият да се напълни с прясно мляко, а вторият и третият – с изворна вода. Котелът с млякото и единият котел с вода трябва да се съгреят. Като кипнат млякото и водата, хвърли се най-напред в млякото, след това в горещата вода, а след това – в студе¬ната. Като се потопиш целият във всички три котли, ще излезеш млад и напет, все едно, че си на двадесет го¬дини.
– А няма ли да се опаря? – попитал царят.
– В нашето царство въобще няма старци – отговорила пре¬красната царкиня, – всички така се подмладяват и никой не се е изгорил.
Отишъл царят и заповядал да приготвят всичко така, както го научила Альона, прекрасната царкиня.
А като кипнала водата и като завряло млякото, се поза¬мислил. Дострашало го. Ходил, ходил край котлите и се чукнал по челото:
– Какво има да му мисля? Нека Малък Иван-разум голям най-напред се окъпе, а аз ще погледам: ако е хубаво, и аз ще се окъпя. А ако Иванчо се попари, няма кой да плаче – аз ще му взема конете и няма да му дам едната трета от царството си, която му бях обещал.
Заповядал той да извикат Малък Иван-разум голям.
– Защо ме викаш, царю честити? Още от пътя не съм си починал.
Сега ще те пусна – му рекъл царят. – Изкъпи се в тези три котли и върви да си почиваш.
Погледнал юнакът котлите: млякото и водата кипели и бълбукали, а в третия котел водата била спокойна.
– Ти какво, царю честити, да не си решил жив да ме
свариш? За моята вярна служба искаш така да ме наградиш?
– Не, Иване! Който се изкъпе в трите котли, той от стар ще стане млад и красив.
– Аз и така не съм стар, царю честити, няма за какво да се подмладявам.
Царят започнал да се сърди:
– Защо си толкова опак? Все ми се опъваш! Ако не се изкъпеш с добро, ще те накарам насила, че може и главата да ти отсека.
През това време Альона, прекрасната царкиня, дотичала от своя палат. Улучила момента и прошепнала на юнака незабелязано от царя:
Преди да скочиш в котела, обади се на кобилата златогрива и на морските коне и след това се къпи, без да те е страх.
А на царя рекла:
– Дойдох да видя всичко ли си приготвил, както ти казах.
Обиколила тя котлите, погледала и казала:
– Всичко е направено, както трябва. Ти, ваше величество, се къпи, а аз ще отида да се готвя за сватбата.
И се върнала в палата си. Малък Иван-разум голям погледнал царя и рекъл:
– Добре, за последен път ще ти изпълня желанието, все
едно два пъти не се умира, а една смърт няма да ни се размине. Позволи ми само още веднъж да си погледна кобилата златогрива. Много сме се скитали с нея, а откъде да знам, може повече да не я видя. Царят му позволил:
– Отивай, но не се бави много!
Отишъл Малък Иван-разум голям в конюшнята и разказал всичко на кобилата златогрива и на морските коне, а те му рекли:
– Като чуеш, че ние изцвилим заедно три пъти, смело се гмуркай и не се бой от нищо.
Върнал се той при царя:
– Е, аз вече всичко свърших, ваше величество, сега ще се гмуркам.
Чул Иван как конете изцвилили един път, втори път, трети път. Добрият юнак се гмурнал в котела с мляко, изплувал от първия котел и направо във врялата вода се хвърлил, а след това в студената изворна вода се потопил и излязъл от третия котел толкова напет и красив, че не може да се опише.
Царят като го видял, без да мисли повече, едва-едва се покатерил на гредите, паднал в котела с мляко и там се сварил.
Тогава Альона, прекрасната царкиня, бързо-бързо изтичала по стръмната стълба, хванала Малък Иван-разум голям за белите ръце и му надянала на пръста венчалния си пръстен. Усмихнала, се и промълвила:
– Ти ме похити по царска заповед, а сега вече царят не е жив. Каквото искаш, това направи – ако искаш, обратно ме върни, ако искаш, остави ме при теб.
Малък Иван-разум голям хванал прекрасната царкиня за ръцете, нарекъл я годеница и й надянал на пръста своя пръстен След това изпратил да извикат майка му, баща му и братята му от село на сватбено веселие.
Скоро баща му и майка му и тридесет и двамата братя – тридесет и двама юнака – пристигнали в царския двор.
Вдигнали голяма сватба. Малък Иван-разум голям заживял със своята жена Альона, прекрасната царкиня, спокойно и щастливо за радост на майка му и баща му.

Една жена казала на момчето си:
— Вземи, сине, тавата! Или в избата! Донеси брашно да меся хляб!
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал вятър — разпилял брашното.
Върнало се момчето в избата, Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпиляло пак брашното.
— Няма да е по твоята, лудко!
— извикало момчето и влязло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!" — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще бъде пред тебе! Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли:„Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!" Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло, Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма, Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби дава. Отде я взе бре, момче? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял! Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.
През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На! — Дай, кърпичке, пиене! — Готово!"
Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.
Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям! Кърпичката стояла празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.
Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!" — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: „Кукуригу!" Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене.
Като се нахранило, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, не стигнало вкъщи, отдалеч завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце,запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата.
Щом й кажеш:„Удряй, пръчко!" — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!" — тя престава да удря. Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат. Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето.
И тя спряла.
Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.
Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало момчето кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце!
Запяло петлето. Жълтиците западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.
Тридесет години прекарал човекът като говедар. Веднъж, май че било през месец май, добитъкът му се разбягал, смесил се с телците от друго стадо, той търчал, търчал, докато прогони чуждите животни, изморил се седнал и заплакал:
— Омръзна ми да се мъча така!..
Станал пак, тръгнал да събира разпръснатото си стадо и изведнъж, не щеш ли, попаднал на заровено имане.
«Аз съм прост говедар — помислил си той, — няма да мога сам да се оправя. Я да отида и да кажа на кмета, ще си го поделим с него. . .»
И ето че кметът, говедарят и другият ратай на кмета отишли при ямата където било заровено имането.
Говедарят се спуснал в ямата, подавал с решето скъпоценните камъни на кмета, кметът — на ратая, а ратаят напълнил чак догоре три торби Предал кметът на ратая последното решето и му казал:
— Иди и прережи гърлото на говедаря — двамата ще си поделим и нето.
— Язък за човека! — отвърнал ратаят. — Той намери имането, пак той го извади и ти го предаде.
— Аз господар ли съм ти, или не?! — ядосал се кметът. — Казвам ти заколи го и толкова, ще правиш това, което ти заповядам!
Ратаят казал на говедаря:
— Господарят ми заповяда да те заколя. . .
Ето ти на, иди, че търси справедливост. . . — отвърнал говедарят.
Какво зло съм ви сторил? Та нали ви дадох в ръцете цялото имане? Не ме убивай!
— Не — казал ратаят. — Не мога да не му се подчиня, длъжен съм да те убия!
Добре, ама говедарят бил задържал три скъпоценни камъка от намереното съкровище. И взел, че се помолил на ратая:
— Щом си длъжен непременно да ме убиеш, вземи тези три камъка и ги дай на жена ми, тя скоро трябва да роди. Ако бъде син, нека го нарече «Дад-Бедад» (този, който търси справедливост). Ако пък бъде дъщеря, нека и даде каквото си иска име.
Така и погубили говедаря в ямата, където той намерил имането. А кметът и ратаят прибрали скъпоценностите и си отишли в къщи. На другия ден жената на говедаря намерила кмета и го попитала:
— Къде е моят мъж, къде си го изпратил, та не се връща у дома?
— Твоят мъж беше малко смахнат, кой знае къде се е запилял, може да е отишъл и при баща си на оня свят!
— Но ние ще умрем от глад, той и снощи не ни донесе хляб!
Ама кой ще те чуе?! Кметът и ратаят си поделили съкровището и бързо го пропилели.
Минало се, що се минало, бръкнал ратаят в джоба си, напипал там трите скъпоценни камъка и скришом ги занесъл на жената на говедаря.
Настъпил часът й да ражда и тя родила момченце. Дошли съседки и понесли детето да го кръстят.
— Какво име ще дадете на детето? — попитал попът.
— Извикайте майката, нека тя каже.
Извикали майката. Попът я попитал:
— Как ще наречем младенеца?
— Щом питаш мен, отче, нека да бъде Дад-Бедад!
— Ай, майко, че има ли такова име на света, та да кръстя детето Дад-Бедад?
— Няма, отче — казала майката, —но такава е последната воля на баща му и аз няма да я престъпя.
Нарекли момченцето Дад-Бедад и го занесли в къщи. Расло то не с дни, а с часове и поумнявало. Веднъж попитало майка си: 
—  Какъв занаят имаше баща ми? Искам и аз да го изуча.
— Баща ти беше ковач — отвърнала майка му.
— Хайде, заведи ме при някой ковач! — настоявал Дад-Бедад. Хванала майката сина си за ръката и го завела при един ковач.
— Ето, доведох ти сина си, научи го на своя занаят — казала жената.
— Добре си направила — отговорил ковачът. — Нека остане при мене, ще държи коня за главата или пък за юздата, а аз ще го уча.
Останало момчето при ковача само един ден, избягало и се върнало при майка си. Зачудила се тя. — Защо се върна, Дад-Бедад?
— Ами ако конят ме ритне в лицето с копитото си? Не мога да остана там! — отговорило то.
— Баща ти мир няма да има в гроба си!. . . Е, хайде да те няма, иди си играй с децата!
— Не! — държал на своето Дад-Бедад. — Искам да науча занаята на баща си.
— Баща ти беше шивач — казала майката.
— Хвани ме за ръката и ме заведи при шивач! — поискал от нея Дад-Бедад.
Завела го майка му при един шивач и рекла:
— Научи сина ми на шивашкия занаят, за да имаме с какво да се прехранваме!
— Добре, нека остане при мене — съгласил се шивачът. — Ще вдява конеца в иглата, ще ми подава плата, а аз ще го уча.
Само един ден останал Дад-Бедад при него — избягал.
— Ти защо си дойде пак, момче? — учудила се майка му.
— Не мога да се занимавам аз с шев — ами ако иглата се забие в пръста ми и го нарани, или в окото ми, и ослепея?!
— Няма да се научиш ти на занаят! Хайде върви да се шляеш с децата — ядосала се майка му.
— Какъв беше баща ми? — заразпитвал пак синът. — Научи ме на бащиния ми занаят!
— Баща ти беше дърводелец! —- казала майка му.
— Тогава хвани ме за ръката и ме заведи при майстор, нека ме направи дърводелец! — поискал отново синът.
Хванала го майката за ръката, завела го при майстор и казала:
— Братко дърводелецо, научи сина ми на своя занаят! Като стане той дърводелец, ще преживяваме с това, което припечели.
— Нека остане при мене — съгласил се майсторът. — Ще ми подава дъските, теслата и рендето, ще дяла и ще рендосва дъските, ще изучи занаята за свое добро.
Дад-Бедад останал при дърводелеца два дни, после пак избягал у дома си.
— Защо се върна, Дад-Бедад? — смаяла се майка му.
— Не мога да се уча аз на този занаят: ще взема да изпусна теслата, та да ми отсече крака.
— Е, върви тогава да се шляеш с децата, щом не искаш да учиш занаят.
— Не, ти ми кажи какво е работил баща ми? — не я оставял на мира Дад-Бедад.
— Ти за бащиния си занаят ли питаш? — рекла майката.
— Да! — настоявал синът.
— Тогава знай: баща ти дванайсет месеца от годината беше говедар при хората!
— Ех, майко, най-после се добрах до истината за занаята на баща. Хайде, хвани ме сега за ръката, заведи ме при кмета. Нека ме наеме за говедар. Ако не мога да паса говедата, нека ме вземе да паса телците. Хванала го майката за ръка, завела го при кмета и по помолила:
— Бащата на момчето ми излезе веднъж от къщи и не се върна вече, вземи сина ми да ти пасе телците, та да можем да преживяваме!
— Е, момче — рекъл кметът, — ами че ти си още малък, ще можеш ли да пасеш телците?
— Говедар не мога да бъда още, но телците ще мога да паса.
— Добре, наемам те да пасеш телците. За всяко теле ще ти плащам по крина пшеница на година. Прибирай зърното от неделя до неделя и ще се прехранваш.
Дад-Бедад пасъл телците до края на есента и събрал дотогава сто крини пшеница. Петдесет крини продал за сто чарха, купил си с тях дрехи, върнал се в къщи и казал на майка си:
— Само година пасох телците и получих сто крини пшеница. Продадох петдесет крини, спечелих сто чарха… А къде са парите, които баща ми е спечелил за трийсет години? Дай ми тези пари, защо не ми ги дадеш?
— Е, синко — отговорила майка му, — не зная къде са спечелените от баща ти пари. Той беше малко смахнат, харчеше без сметка. . .
Но синът не я оставял на мира:
— Не, дай ми веднага бащината печалба!
Станала майка му, извадила единия от скътаните скъпоценни камъни и му го дала:
— На, ето ти печалбата на твоя баща!
— Занеси на златаря този камък, продай го и донеси в къщи парите, трябват ми — взел да я моли Дад-Бедад.
Майката занесла камъка на златаря, а той й рекъл:
— Аз не зная каква е цената на този камък, стрино.
— Ти си честен човек, дай ми колкото определиш!
Дал й златарят торба злато и тя се върнала в къщи. Дад-Бедад се прибрал на мръкване и попитал:
— Е, майко, колко ти даде златарят?
— Даде ми торба злато, синко.
— Сега иди при царя, нека ни даде място за къща. Тук ние сме чужди, няма за нас място — всички ми се присмиват, замерват ме с кал, пъдят ме. . .
Отишла майката при царя и взела да го моли да им отдели място за къща. Царят заповядал да дадат писмено нареждане, за да не й пречат стопаните на земята.
Привечер синът се върнал, почнал да разпитва и майката му разказала как ходила при царя и той дал хартийката. А Дад-Бедад рекъл:
— Сега иди пак при него и му кажи да заповяда на своите майстори зидари да дойдат при нас и да ни построят дом също като царския дворец.
Отишла майката отново при царя, казала, каквото поръчал синът. Царят, съветниците и везирите му почнали да се подиграват е нея и да повтарят:
— Ех, стрино, царски дворец само па царя подобава, а ти иди и си направи колиба!
— А какво ще загубите, ако ми посочите майстори строители? — взела да ги увещава майката.
Тогава един от царските везири се обадил:
— Сто години да живееш, царю, изглежда, че тя не е с всичкия си ум.
Да й дадем хартийка и да си върви. Пък пека се посмеят после с нея и майсторите, за да си знае занапред мястото.
Дали й писмо и тя тръгнала да търси майсторите. Обикаляла по една улица, обикаляла по друга —няма ги, та ги няма! Бутне една врата, бутне друга — намерила ги най-сетне и им дала хартийката. Че като почнали да се смеят!
— Хайде върви си! — рекли й те. — Търси си други майстори!
— А вие според парите решавайте — казала им майката. — Царят ви е плащал по жълтица, пие ще ви плащаме по две. Няма ли да ви свършат работа?
Тогава един от майсторите се замислил:
— Май че тя има право! Ако ни плати, както казва, ще отидем.
Станали майсторите, тръгнали заедно с майката, измерили дължината и ширината на мястото, за да построят на него също такъв дворец като на царя.
На мръкваме Дад-Бедад се върнал в къщи и попитал:
— Е, майко, какво успя да направиш?
— Доведох майстори строители, синко. Утре ще почнат да работят. Дад-Бедад не се бъркал в нищо, ходил и си пасял телците. А цялата работа ръководела майката.
Издигнали двореца до половината, но парите се свършили. Дошъл си привечер Дад-Бедад и майка му казала:
— Парите се свършиха.
Дад-Бедад отговорил:
— Майко, свършиха се парите, които баща ми е спечелил за една година. А къде са парите за останалите години?
— Нямам повече пари. Баща ти изяде и изпи всичките си пари, изхарчи ги.
Но синът настоявал:
— Донеси парите и толкова!
Отишла тя, извадила втория скъпоценен камък и го дала на сина си.
— Ето последния — нямам нищо вече.
— Занеси го на златаря, продай го и довърши двореца — помолил я синът.
Отишла майката, продала камъка за торба злато и с тези пари завършила строежа. Останало само да закачат вратите и да пробият комините. Тогава Дад-Бедад казал:
— Майко, ти ми даде печалбата на баща ми само за две години. А къде са парите, които е спечелил за останалите години? Веднага да ми ги да¬деш!
Какво можела да направи майката? Извадила тя и последния скъпоценен камък, продала го на златаря за торба злато и довършила двореца. После отишла и купила на сина си царски дрехи.
Сложил Дад-Бедад корона на главата си и седнал в новия си дворец — истински цар! И оттогава така и тръгнало: сутрин отивал да пасе телците, а вечер се връщал, преобличал се и сядал на трона като цар.
Една вечер той извикал царските съветници и им казал:
— Когато излезете от двореца, за да се приберете в къщи, отбийте се при мене. Ще ви нагостя, ще поседим заедно и ще си поговорим.
След това царските съветници почнали често да посещават Дад-Бедад. Веднъж, както си седял на трона, облечен в новите си царски дрехи и с корона на глава, Дад-Бедад попитал царските съветници:
— Какви въпроси решава днес царят в дивана, за какво се говори там?
— Днес царят решаваше дела, съдеше хората — отговорили съветниците.
А същата вечер царят и везирът, преоблечени като дервиши, обикаляли от улица на улица. Видели те, че всички вече спят, само домът на Дад-Бедад свети. Помислили си — я да видим каква е тази работа!
Надникнал царят вътре и попитал:
— Везире, колко царе има в нашата страна?
Зачудил се везирът:
— Сто години да живееш, царю, че колко могат да бъдат? Ти си единственият ни цар, други няма.
А царят казал:
— Я погледни какъв цар седи там!
Влезли царят и везирът в дома на царя телчар, поклонили се и седнали настрани, в един тъмен ъгъл. А Дад-Бедад пак попитал царските съветници:
— Е, какво прави днес вашият цар в дивана?
Един от съветниците обяснил:
— Днес царят съдеше едни търговци, но не можа да произнесе справедлива присъда. . .
— А за какво ги съдеше?
Преди много години един търговец заминал по работа в Стамбул.
Оставил на семейството си пари за осем години, а едва след дванайсет го¬дини тръгнал обратно. На половината път за в къщи срещнал друг търговец, който също отивал по работа в Стамбул.
— За колко години остави пари на жена си? — попитал го той.
— За осем — отговорил другият търговец.
— И аз оставих на жена си пари за осем години, а както виждаш, чак след дванайсет години се връщам в къщи.
Тогава вторият търговец казал:
— Да, оставих пари само за осем години, но се страхувам, че няма да стигнат — току-виж, наложило се да прекарам и аз в чужбина около дванайсет години… Я вземи тези три скъпоценни камъка, дай ги на семейството ми, нека ги продадат и да изхарчат парите.
Вторият търговец продължил пътя си за Стамбул, а първият се върнал у дома си. Но той не дал скъпоценните камъни ма жената на другия търговец, а ги задържал за себе си.
Минало се време, върнал се вторият търговец в къщи, видял, че жена му била продала имота, и се ядосал:
— Жено, та нали ти изпратих с този и този човек три скъпоценни камъка, защо си ми разпродала имота?
— Той не ми е донасял никакви камъни — взела да го уверява жената, А първият търговец научил в това време, че собственикът на скъпоценните камъни се е върнал и ще се съди с него, затова подучил трима свидетели да кажат: «Ние видяхме как този човек предаде скъпоценните камъни на жената на търговеца, но тя ги е продала и е изхарчила парите».
Явили се търговците пред царя и вторият търговец почнал да упреква първия:
— Той защо не даде скъпоценните камъни на жена ми?
— Как да не съм ги дал? Дадох й ги, но тя ги продаде и пропиля парите! — казал първият търговец.
Довели свидетелите и те в един глас потвърдили:
— Свидетелствуваме пред бога, че този човек предаде пред нас три скъпоценни камъка на жената на търговеца, но тя, изглежда, ги е продала и е изхарчила парите.
И нашият цар тогава се замисли: «Тъй или иначе, но и тримата свидетели казват едно и също. . .»
Дад-Бедад изслушал царския съветник и се усмихнал:
— Е, щом вашият цар не е успял да реши кой е виновният, изглежда, че ще се наложи аз да реша! Я идете и ми доведете двамата търговци и свидетелите!
Отишли съветниците, довели и търговците, и свидетелите, а те самите скръстили ръце на гърди и застанали пред Дад-Бедад. Изправили се пред него и петимата доведени. (А от ъгъла гледали и слушали царят и неговият везир.)
Тогава Дад-Бедад се обърнал към свидетелите:
— И така, значи вие твърдите, че ей този човек е дал три скъпоценни камъка на жената на търговеца, а тя ги е продала и изхарчила парите.
— Да, свидетелствуваме за това пред бога! — потвърдили те.
А Дад-Бедад заповядал:
— Отведете тримата свидетели, затворете ги в различни стаи, за да не се виждат и чуват един друг.
А сам той овалял три хлебни топчета — едното голямо, другото по-малко, а третото съвсем малко.
Извикал Дад-Бедад първия свидетел и почнал да го разпитва:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка! — взел да го уверява свидетелят.
— Ти самият видя ли това?
— Видях.
— През кой месец беше?
— Та аз грамотен ли съм, че да зная?
— Е, кое време на годината беше — есен или може би пролет?
— Да, да, през пролетта беше, по време на оран. Всички ние, свидетелите, имаме ниви на едно място и той ни заведе със себе си и предаде пред нас камъните.
Дад-Бедад показал най-голямото топче на свидетеля и го попитал:
— А камъните ей толкова големи ли бяха, или не?
— Да, да, точно толкова! — зарадвал се свидетелят.
— Писарю, запиши, че този човек свидетелствува, че това се е случило през пролетта! — заповядал Дад-Бедад.
Довели втория свидетел и Дад-Бедад казал:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка — взел да го уверява свидетелят.
— Е, а по кое време на годината беше това ?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм — отвърнал свидетелят.
— През зимата ли беше, или може би през пролетта, или пък през есента? — попитал го Дад-Бедад.
— Да, да, по време на вършитба беше. Нашите хармани са един до друг и той ни повика за свидетели — отговорил вторият свидетел.
Тогава Дад-Бедад показал средното топче и попитал:
— Ей толкова големи ли бяха камъните?
— Да, точно такива! — зарадвал се свидетелят.
— Запиши, писарю, че този човек свидетелствува, че това се е случило през есента! — заповядал Дад-Бедад.
Довели последния свидетел и Дад-Бедад му рекъл:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . . Не вземай грях па душата си, кажи: ти видя ли този човек да предава на жената на търговеца три скъпоценни камъка?
— Да, кълна се като пред господа бога, видях! — взел да го уверява свидетелят.
— А през кое време на годината беше това?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм.
— През пролетта ли беше, през есента ли, или може би през зимата?
— Вярно, това беше в края на януари. Ние и тримата мажехме стаите си и той така ни и заведе, с изцапани от вар ръце, и ни накара да му бъдем свидетели! — уловил се свидетелят.
— Писарю, запиши, че това се е случило в края на януари! — заповядал Дад-Бедад.
Довели и първите двама свидетели и наредили и тримата един до друг. И писарят прочел показанията: единият твърдял, че това се случило по време на оран, вторият — по време на есенната вършитба, а третият — в края на януари. . .
Дад-Бедад взел една тояга и рекъл:
— Показанията ви не си схождат. А сега кажете си истината, иначе ще ви убия!
— Не, не, господарю, нищо не сме видели, той ни подкупи, даде на всекиго по пет жълтици. . .
— Добре, идете си! — казал тогава Дад-Бедад. — А царят нека си държи на своето решение.
На сутринта Дад-Бедад станал както обикновено и отишъл на полето да пасе телците. А царят заповядал на слугите си:
— Доведете ми момчето, което пасе телците, само че внимавайте, не го бийте!
Затичали се слугите да изпълнят царската заповед, но Дад-Бедад не се съгласил да отиде с тях и рекъл:
— Каква работа имам аз с вашия цар?!
А царят отново изпратил да го повикат и пак поръчал:
— Не го закачайте — малък е още. Вземете го на гръб и така ми го докарайте.
Взели го на гръб и го занесли при царя.
— Слушай, момче — казал царят. — Вчера аз съдих търговците и главата ме заболя. Не знаех, че и ти ще се заемеш с тази работа…
А Дад-Бедад отговорил:
— Отстъпи ми своята царска власт за два часа, а ти седни на моето място. Позволи ми да бъда цар и аз ще взема решение!
Тогава царят сложил короната си на главата на телчаря и си сменил мястото с него. Дад-Бедад седнал на царския трон, за да отсъди.
Довели в двореца двамата търговци, жената на втория търговец и тримата свидетели. Разпитал ги Дад-Бедад така, както сторил това предишния ден. Показанията на свидетелите пак не си схождали. Тогава новият цар казал на първия търговец:
— Донеси скъпоценните камъни още сега, иначе ще ти отсека главата! Търговецът донесъл трите скъпоценни камъка и ги дал на жената на другаря си.
Тогава Дад-Бедад се обърнал към царя с думите:
— Сто години да живееш, царю, ето че отсъдих вместо тебе. Сега ти съди вместо мене!
Станал царят, седнал на трона си и попитал:
— С кого искаш да се съдиш?
— Сега ще ти кажа. Тук пред тебе е Ереванската долина. Кой в нея се нарича Дад-Бедад, та и мене са нарекли Дад-Бедад?
Довели тогава попа и го попитали:
— Защо е получил такова име младенецът?
— Наш дълг е да даваме на младенеца такова име, каквото желаят баща му и майка му.
Повикали тогава в двореца майката и тя обяснила:
— Ратаят на кмета ми каза, че бащата на моя син е завещал да го назовем така.
Довели ратая и той потвърдил:
— Това е чистата истина. Извикайте кмета, нека дойде и той. . .
Изпратили за кмета, довели го и затворили вратите, за да почнат разпита.
— Слушай, човече! — рекъл царят. — Ако не кажеш истината, ще заповядам да ти отсекат главата. Кажеш ли всичко, ще те назнача за управител на цяла област!
И ратаят на кмета разказал следното:
— Говедарят намери заровено имане. Дойде и каза на кмета. Аз, кметът и говедарят отидохме да пренесем имането. Говедарят се спусна в ямата. Той насилваше в решето скъпоценните камъни, подаваше ни го, а ние пълнехме торбите. След това кметът ми заповяда: «Иди и заколи говедаря!»
Аз почнах да му се моля: «Не гневи бога, съжали човека!» Но кметът се ядоса: «На тебе казвам, заколи го!» Аз отидох да убия говедаря, а той ми рече: «Защо искаш да ме убиеш? Нали ви дадох скъпоценностите?» А аз му отговорих: «Щом ми е заповядал кметът, длъжен съм да те убия». . . Тогава говедарят ми даде три скъпоценни камъка и заръча: «Дай ги на жена ми. Ако ми се роди син, нека го нарече Дад-Бедад!» А след това прерязах гърлото на говедаря. . .
Тогава царят рекъл:
— Давам ти да управляваш Нахичеван.
А Дад-Бедад казал:
— Искам възмездие за бащината ми кръв!
И той скочил, отсякъл главата на кмета и така отмъстил със собствената си ръка за смъртта на баща си.

Живял някога един цар. Веднъж той видял насън, че от небето се сипят лисици. Събрал царят всички мъдреци и гадатели от своята страна, разказал им съня си и им заповядал да го разтълкуват, докато изтекат четиридесет дни — «в противен случаи всички ще си загубите главите!»
В едно село, недалеч от града, където управлявал този цар, живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че едва си изкарвали хляба.
Научила се жената за царската повеля и взела да подсторва мъжа си да отиде и да разтълкува съня. . .
«Ако не може да го разтълкува — мислила си тя, — царят где му отсече главата и аз ще се отърва от него.»
Колкото и да се дърпал мъжът, всичко оставало напразно — жена му настоявала на своето. Видял той, че няма да излезе наглава с нея, грабнал тоягата си и тръгнал. По пътя срещнал една голяма змия, която изпълзяла изпод един камък.
— Накъде си се запътил, Шивар (човек, който се е объркал, не знае какво прави)? — попитала го змията.
— И аз не зная — отвърнал той.
— Не се бой, Шивар — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Царю, ти си сънувал, че от небето се сипят лисици, а това означава, че си заобиколен с ласкатели и измамници. Затова трябва да бъдеш нащрек, да не ги оставяш да ти напакостят!» Но знай едно: колкото пари получиш от царя за това, половината на мене ще дадеш!
Шивар отишъл при царя и му предал точно думите на змията.
Царят се зарадвал много, заповядал на везира да му насипе от хазната четири камилски товара жълтици, разгонил мъдреците и гадателите и назначил селянина за тълкувател на сънищата си.
Шивар взел златото и се върнал в къщи, но не минал по същия път, по който отишъл при царя, за да не го види змията и да не си поиска дела от жълтиците.
Като видяла златото, жената на Шивар много се зарадвала. Изминали се няколко години и царят пак сънувал чуден сън: от небето се леела кръв. Свикал топ отново своите мъдреци да му разтълкуват съня. Но изведнъж се сетил за своя тълкувател на сънища Шивар и заповядал да го намерят и да го доведат в двореца. Когато царските бързоходци намерили Шивар и му казали защо го вика царят, той се изплашил: «Какво да правя сега? Първия път змията ми помогна да разтълкувам съня на царя, но сега не мога да отида при нея за помощ, защото тогава не й дадох нейния дял и царят ще ми отсече главата. Няма що, пак ще трябва да потърся змията — може и да ми помогне. Ако ли не, нека ме погуби» — по¬мислил си Шивар и се отправил към змията.
Като стигнал до камъка, змията изпълзяла изпод него и рекла:
— Здравей, братко Шивар, как си? Миналия път ти ме измами и не ми даде моя дял от царското злато, но нищо. Този път царят видял насън, че от небето се лее кръв. Това означава, че враг иска да го нападне. Нека събере войска и да бъде нащрек — тогава ще се спаси от тази беда. Но този път внимавай, донеси ми половината от онова, което получиш от царя.
— Бъди спокойна — отвърнал Шивар, поклонил се ниско на змията и се отправил към царския дворец.
Когато се явил пред царя, Шивар казал:
— Сто години да живееш, царю! Тн си сънувал, че от небето се лее кръв. Това означава, че те заплашва враг. Събери цялата си войска, бъди нащрек и врагът не ще бъде опасен за тебе!
Царят благодарил на Шивар, възнаградил го двойно по-богато от първия път и го изпратил да си върви.
Щом получил царската плата, Шивар съвсем си изгубил ума и забравил за голямата услуга на змията. Той помислил малко п решил да отиде и да убие змията, за да си присвои и нейния дял от богатството.
«Тогава то ще стигне не само на мене и на децата ми, но и на внуците и правнуците ми. Змията вече няма да може да ми направи нищо, а колкото до царя — той няма всеки ден да сънува такива сънища я!» — решил Шивар.
Натоварил той камилите с царското злато и тръгнал да намери змията. Щом тя изпълзяла, той се навел бързо, грабнал един камък и я замерил с него. Но змията успяла да се скрие обратно и камъкът само я засегнал едва-едва, като откъснал крайчеца на опашката й.
Изминали още няколко години и па царя па-к се присънил чуден сън — от небето се сипела пшеница. Този път царят не свикал мъдреците си, а направо изпратил за Шивар. Когато дошли при него царските бързоходци, Шивар просто се вкаменил от страх.
— Жено, сега вече е свършено с мене, царят ще ми отсече главата.
И след като помислил малко, Шивар решил: «Щом ми е съдено да умра, нека поне ме погуби змията, на която отвърнах със зло за стореното ми добро.»
И Шивар се отправил към големия камък.
— А, здравей, Шивар, мой глупавичък братко! Защо не помисли, че царят може още веднаж да те повика и ти няма да се оправиш без мене — казала змията, като изпълзяла изпод камъка.
— Ех, сестрице — отвърнал Шивар, — признавам, че постъпих зле, и затова дойдох сега да постъпиш и ти с мене, както намериш за добре.
— Не, на злото аз ще отвърна с добро — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Ти си видял насън, че от небето се сипе пшеница. Това означава, че в твоята страна ще настъпи изобилие и ти до края на живота си няма да имаш никаква грижа.» Царят ще ти даде за това много злато и ти и е донесеш половината на мене.
— Бъди спокойна — отговорил Шивар, — дано мога този път да се явя пред тебе с чисто сърце.
Когато Шивар отишъл при царя и му разтълкувал съня, царят го нагостил с шербет и заповядал да му отпуснат от хазната двойно повече злато, отколкото предишния път. Шивар натоварил на камилите подареното от царя богатство и тръгнал към големия камък. Вървял той и си мислел: «Аз измамих първия път змията, която ми направи толкова голямо добро, а втория път едва не я убих. Стига ми това, което имам, а сега ще занеса и ще дам на змията всичкото това злато, за да й се отплатя.»
Стигнал Шивар до големия камък, разтоварил златото и извикал змията.
— Вземи своя дял — рекъл й той, когато тя изпълзяла изпод камъка.
— Братко, на мене не ми трябва земно богатство — отговорила змията. — Аз исках да те изпитам: първия път, когато на връщане от царя ти мина от друго място, беше през лисича година — времена измами и затова ти ме излъга и мина отдругаде; втория път, когато ме замери с камък и проля кръвта ми, беше година на кръв, затова и царят беше видял в съня си кръв, която се лее от небето. А сега, когато царят сънувал пшеница, е време па изобилие и хората престанаха да се лакомят. Вземи своето богатство и се върни в къщи!
При тези думи змията изчезнала. Шивар натоварил пак на камилите златото си, върнал се в къщи и до края на живота си се веселил и гощавал. А на нас с тебе — нищичко не ни се падна. Ни насън — ни наяве.

В страната Адана живеел някога млад ловец на име Пурто. Той бил на петнадесет години.
Веднъж в планината го заварил пороен дъжд и той се скрил в една пещера. Там видял старец със змийско тяло и човешка глава. Около стареца лежали четири змии. Той бил самият цар на змиите.
Запалил момъкът огън, изсушил си мокрите дрехи, а после изпекъл на шиш месо от убития дивеч. За себе си взел малко — всичко останало дал на стареца и на змиите.
— Този, който дава храна, дава и вода — рекъл старецът.
Момъкът отишъл на кладенеца, напълнил един мях с вода и се върнал в пещерата. Там издълбал в един камък ямичка и налял вътре вода. Змиите допълзели до ямичката, напили се и пак изпълзели настрана.
— Синко — рекъл старецът, — а на мене в какво ще дадеш вода?
Момъкът издълбал от дърво канче и в него дал на стареца да се напие.
Три дни и три нощи поред валял дъждът и момъкът все не можел да излезе от пещерата.
— Не ще ли можеш, синко, да ми прокараш тук вода? — попитал го старецът.
Младият ловец намерил извор, изкопал в пещерата корито и прокарал вода. После заклал един елен, запалил огън, нанизал месото на шишове и рекъл на стареца:
— Ето ти храна. Когато се изпече, изяж я. Аз си отивам.но ще се върна пак.
— Не вярвам, синко, няма да се върнеш!
Момъкът си отишъл, но скоро се върнал и отново нагостил стареца и змиите. Когато тръгнал да си отива, старецът извадил един скъпоценен камък и му го подал:
— Синко, вземи този камък. Той е особен: нощем свети като огън. Увивай го в синьо платно.
След това старецът накарал момъка да седне и добавил:
— За това, че ти ме нахрани и напои, аз те осиновявам. Само че никога не се събличай пред хората, за да не види някой този мой печат! И като казал това, старецът ударил своя печат върху гърба на Пурто.
Момъкът се отправил на път, продал камъка във Франгистан, построил си дом, а после купил четиридесет овце и ги откарал в пещерата. Тук той заклал овцете и нагостил всички змии. А от най-младото агънце приготвил шиш-кебап за стареца. Старецът дал на момъка друг скъпоценен камък и му рекъл:
— Който и да те срещне, не споменавай на никого за мене! Аз съм царят на змиите. Името ми е Шах-Марар.
Когато момъкът започнал да се сбогува, Шах-Марар вдигнал единия си пръст. Появили се четири змии. Те изпратили момъка — двете пълзели пред него, двете — зад него. Момъкът им благодарил и те му близнали краката в отговор.
През това време царят на Адана заболял тежко: отворили му се страшни язви, които разяждали тялото му. Извикали най-добрите лечители-гадатели. Франгистанският гадател наредил да заколят две кокошки, да ги оскубят и да ги сложат върху язвите. Болките на царя малко стихнали, но после отново се възобновили с предишната сила.
Най-после главният гадател прегледал язвите и рекъл:
— Царю, ако ми намерят нужното лекарство, аз ще те изправя бързо на крака.
Той поврачувал и узнал, че на гърба на ловеца Пурто се намира печатът на Шах-Марар. И гадателят казал, че ако Пурто не доведе Шах-Марар, царят ще умре.
Извикали Пурто и царят му казал:
— Помогни ми да доведем тук Шах-Марар!
— Трудна работа е това, царю. Змиите ще ме ухапят!
Главният гадател се разярил, завързал Пурто за един стълб и почнал да го бие с камшик. Виковете на Пурто стигали чак до небето, но главният гадател продължавал да го бие. Пурто не издържал мъките и се съгласил да отиде и да доведе Шах-Марар.
По пътя Пурто убил десет елена, занесъл ги в пещерата и се поклонил на Шах-Марар. А царят на змиите вече знаел защо е дошъл Пурто и му рекъл:
— Жал ми е за тебе! Ти си ми приемен син и аз ще дойда с тебе.
На сутринта двамата тръгнали на път: Пурто вървял отпред, а Шах-Марар зад него.
Змиите също се приготвили да поемат след тях, но царят им направил знак.
— Вие останете — казал им той. — Ако продължавате да получавате подаръци, значи нищо лошо не ми се е случило.
И змиите останали. А Шах-Марар и Пурто стигнали до планината Навруз, покрита с благоуханни цветя. Шах-Марар откъснал едно цвете, подал го на Пурто и му заповядал да го глътне, без да го дъвче. После накъсал още пет букетчета ароматни цветя и ги дал на Пурто. — Три пъти кипни във вода тези цветя и ги изпий. Тогава ще научиш целебната сила на всички цветя и треви.
В къщи Пурто направил така, както му било поръчано. Шах-Марар го накарал да легне да спи. На сутринта той го попитал:
— Е, Пурто, как се чувствуваш? Кажи ми сега, притежавам ли аз целебна сила?
— Царю — отвърнал Пурто, — ти имаш в главата си четири мозъка: два отдясно — отровни, и два отляво — целебни.
— Дай ми да пия седемгодишно вино — рекъл Шах-Марар, — после ме накарай да легна, завържи ме и ми отрежи главата, а тялото ми погреби. Само че през цялото време изпращай подаръци на змиите. Защото, ако узнаят за моята смърт, ще разорят цялата страна!
Пурто го послушал. После приготвил от мозъка на Шах-Марар две лекарства — отровно и лечебно, и отишъл при царя на страната.
Царят заповядал на главния гадател да опита лекарствата. Пурто му подал отровното. Щом гадателят вкусил от него, подул се и се пръснал.
— Аха, значи ти така искаше да ме изцериш! — извикал царят.
Но ловецът Пурто сам вкусил от лечебното лекарство и дал на царя да го изпие. Царят го изпил и веднага оздравял. Той назначил Пурто за свой главен лечител и оттогава всички взели да му викат Лечителя Лохман.
Не щеш ли, една от змиите се научила за смъртта на Шах-Марар и казала това на другите змии. Събрали се всички змии и почнали да изтребват хората. Съобщили това на царя. Той извикал лечителя Лохман и го попитал какво да прави.
Лохман взел със себе си четиридесет пуда черен дроб и броеницата на Шах-Марар и се отправил към змиите. Щом видели броеницата, змиите се успокоили. Те избрали за свой цар Лохман.
А Лохман им казал:
— Докато получавате черен дроб подарък от мене, знайте, че вашият цар е жив.
Славата на Лохман растяла. С лекарството, направено от мозъка на Шах-Марар, той съживявал мъртъвци и цели седем години никой не умирал.
Една жена ходела всеки ден в дома на лечителя Лохман да пере. Веднъж заедно с нея дошъл един красив момък. Жената на Лохман я попитала:
— Кой е този момък?
— Това е моят син. Той е ням. Моля ти се, склони лечителя да го вземе при себе си като помощник.
Когато Лохман се върнал в къщи, жена му рекла:
— Нашата перачка има глухоням син. Вземи го за помощник.
Лохман се съгласил.
След един месец той казал на жена си: 
— Жено, разбрах, че този момък не е нито глух, нито ням! Лохман все гледал да скрие от помощника си тайните на своето лечение..
Той почнал да тормози момъка, та дано го накара да си отиде. Но помощникът му упорито се преструвал на глухоням, понасял търпеливо несгодите и изпълнявал точно всички поръчения на Лохман.
Живял той така у Лохман седем години.
Веднъж при Лохман дошъл от далечна страна един богаташ, който страдал от силно главоболие. Лохман се затворил с него в стаята, дал шербет на болния и той изгубил съзнание. Тогава лечителят отворил с нож черепа му и забелязал вътре някаква осмокрака гадина. Въпреки всички свои старания Лохман не успял да измъкне навън гадината.
Лохман капнал от умора. А в това време неговият помощник го наблюдавал скришом. Най-после младежът не се стърпял и извикал:
— Учителю, нажежи най-напред щипците до червено и тогава лесно ще измъкнеш гадината!
Лохман направил така, както го посъветвал помощникът му, и изцерил болния.
А помощникът му си избягал в къщи. Там взел три големи казана: единия напълнил с мляко, другия с вино, а сам той влязъл в третия.
Нека сега си поседи там, а ние ще се върнем при Лохман.
Взел Лохман да търси своя помощник, но всичко било напразно. Тогава поврачувал и разбрал, че момъкът се намира между едно червено и едно бяло море. Лохман наел един кораб, почнал да обикаля по всички морета, но не можал да го намери. Тогава отишъл при майката на помощника си и рекъл:
— Аз съм на сто и четиридесет години, стар съм вече. Искам да видя твоя син. Врачувах и узнах, че синът ти се намира на суша между едно червено и едно бяло море. Върни ми го. Кълна се, че няма да му сторя нищо лошо!
Майката измъкнала сина си от казана и го завела при Лохман. Лечителят му казал:
— Синко, върни се при мене! Аз съм стар, след моята смърт никой няма да знае тайните на моето лечение и името ми ще се забрави.
Момъкът целунал ръка на учителя си и се върнал при него. Лохман решил да се подмлади и поръчал на помощника си:
— Сложи един казан на огъня и ми дай да пия шербет. Когато водата заври, сложи ме в казана и ме покрий с капака. След четиридест часа ще ме извадиш от казана, ще ме увиеш в памук и ще ми налееш в устата тези капки.
Момъкът направил всичко, както му заповядал учителят. Но в момента, когато наливал в устата му капките, ръката му трепнала и в устата на Лохман влязла само една капчица. От тази капчица Лохман малко се посъживил, успял само да извика:
— Наливай, наливай! — И умрял.
Момъкът погребал своя учител наред с Шах-Марар, а сам той станал прочут лечител.