Чуй всички приказки

Отдавна, толкова отдавна, че времето не може да се изброи със слънца и луни, един вожд на племето хайда със сина си, който бил принц, тръгнали по островите на своите хора с голямо кану върху главната земя. Целта им била да намерят повече храна и олио за големия празник. Когато свършили с пазара, поели по обратния път към дома. Като минавали край един от многобройните острови, недалеч от селото, където живеели, на принца му се явило видение. Погледнал той отстрани на лодката и видял на дъното на океана село с красиви къщи. Огромнистълбове, каквито никога дотогава не бил виждал, се издигам пред някои от къщите. Един великолепен стълб, по-висок от останалите, се издигал пред голяма къща, навярно дома на вожда. Принцът ясно видял фигурите и резбата по стълба, но за него те като че били непознати.
Когато видението избледняло и принцът успял да проговори, разказал на баща си за селото под океана, близо до Роузспит на североизток от островите на хайда, и за празничния стълб пред жилището на морския вожд.
Вождът разбрал, че синът му е имал видение. Решил да повика няколко резбари от племето хайда, най-изкусните майстори, за да направят копие на стълба, който принцът видял и тъй добре запомнил. Резбарите се заловили за работа, а денят, в който стълбът щял да бъде готов и забит в земята, бил обявен за голям празник. Били изпратени покани на вождовете и знатните семейства по островите и на главната земя. Много от тях обещали да дойдат на празника.
На уречения ден стълбът бил завършен и многобройни големи канута се запътили по океана към село Скидигът, на път за мястото на празника. Силен прилив, невиждан досега в океана, подхванал лодките и ги отнесъл високо по брега на острова където живеел домакинът на празника.
Хората от селото и гостите останали силно изненадани, започнали да се гласят да вдигат огромния стълб. Разпънали въжета и когато долната част на стълба била вече близо до дълбоката яма, изкопана да го поеме, друг силен прилив залял брега. Покрил целия остров. Някаква мощна магическа сила превърнала гостите в големи бели тупици (птица) с червени човки. Те полетели и се изгубили над океана. Огромният стълб ожнвял и заплувал навътре в океана, където изчезнал.
Хората от острова много се ядосали и обвинили принца и неговия баща за бедата, която ги сполетяла. Вярвали, че всичко това станало само защото стълбът, който принцът видял на дъното на океана, бил табу. Навярно бил свещен и не бивало да се прави друг като него, мислели те, и затова нещастието ги спо-летяло.

Има на този свят и добри хора, има и лоши, но има и такива, дето и от брата си срам нямат. Точно при такива хора попаднала Малечка-Палечка. Останала тя сираче, взели я тези хора, отхранили я и я замъчили от работа: тя и тъче, тя и преде, тя и шета, за всичко – все тя.
А господарката й имала три дъщери. Най-голямата се казвала Едноочка, средната – Двуочка, а най-малката – Триочка. Дъщерите по цял ден седели край портата и гледали улицата, а Малечка-Палечка работела вместо тях: премени им шиела, за тях предяла и тъчала, а добра дума от тях ни веднъж не чула.
Излизала отвреме навреме Малечка-Палечка в полето, прегръщала своята пъстра кравичка, лягала на шията й и й разказвала колко труден й е животът.
– Кравичке, майчице! Бият ме, ругаят ме, хляб не ми дават, да плача ми забраняват. До утре са ми заповядали пет чувала вълна да изпреда, да я изтъка, да я избеля и на рула да я свия. А кравичката й отговаряла:
Хубаво девойче, влез в едното ми ухо, а от другото излез и всичко ще бъде изпълнено.
Така и ставало. Влизала Малечка-Палечка в едното ухо на кравата, излизала от другото и всичко било готово: и изтъкано, и избелено, и на рула завито.
Занасяла тя платното на господарката си. Тя гледала, пъш¬кала, криела го в сандъка, а на Малечка-Палечка още повече работа давала.
Момичето пак отивало при кравичката, прегръщало я, милвало я, в едното ухо влизало, от другото излизало, вземало всичко наготово и го носело на господарката си.
Извикала веднъж господарката щерката си Едноочка и й казала:
– Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето: и тъче, и преде, и платното в рула свива.
Отишла Едноочка в гората заедно с Малечка-Палечка, тръгнала с нея из полето, но забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка-Палечка заговорила:
– Поспи, оченце, поспи, оченце!
Окото на Едноочка се затворило. Докато Едноочка спала, кравичката всичко изтъкала, избелила и в рула го свила.
Така и не могла господарката да разбере нищо и изпратила втората си дъщеря – Двуочка:
Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето.
Двуочка тръгнала с Малечка, забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка я приспива:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
Двуочка си затворила очите. Кравата изтъкала платно, избелила го, на рула го навила, а Двуочка все още спяла.
Господарката се ядосала и на третия ден изпратила третата си дъщеря Триочка, а на сирачето дала още повече работа.
Триочка потичала, поскачала, слънцето я обезсилило и тя легнала на тревата.
Малечка-Палечка й запяла:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
А за третото око забравила.
Двете очи на Триочка заспали, а третото гледало и всичко видяло: как Малечка-Палечка влязла в едното ухо на кравата и излязла от другото и взела готовите платна.
Триочка се върнала в къщи и всичко разказала на майка си.
Бабата се зарадвала и още на другия ден отишла при мъжа си:
– Заколи пъстрата крава! Дядото започнал и тъй, и иначе:
– Да не си полудяла, бабо? Кравата е още млада и добра!
– Коли я и край!
Нямало какво да се прави. Започнал дядото да точи ножа. Малечка научила за това, хукнала в полето, прегърнала пъстрата кравичка и й рекла:
– Кравичке, майчице, искат да те заколят! А кравата й отвърнала:
А ти, моето момиче, не ми яж месото, а кокалчетата ми ги събери, завържи ги в кърпа, закопай ги в градината и никога не ме забравяй: всяка сутрин поливай кокалчетата ми с вода.
Заколил дядото кравата. Малечка-Палечка изпълнила всичко, което й казала кравата: от глад умирала, но парче месо от нея не хапнала, кокалчетата й закопала и всеки ден ги поливала в градината.
Каква ябълка израснала на това място! Ябълчиците, които висели по нея, били сочни, листенцата й били златни, а клончетата й – сребърни. Който и да минавал оттам, се спирал, който идвал наблизо – се заглеждал.
Минало известно време и веднъж Едноочка, Двуочка и Триочка се разхождали из градината. През това време покрай двора им минавал един хубавец – богат, напет и млад. Видял той сочните ябълки в градината и започнал да закача момите:
– Моми-хубавелки, която от вас ми даде една ябълка, тя ще се омъжи за мене.
Трите сестри се втурнали една през друга към ябълката.
А ябълчиците уж висели ниско, до ръцете им били, а изведнъж се вдигнали високо, далеч над главите им.
Сестрите искали да ги обрулят, но листата им засипали очите, искали да ги откъснат, но клоните раздърпали плитките им. Каквото и да правели, както и да се мъчели, ръцете си изподрали, а така и не ги стигнали.
Приближила се Малечка-Палечка – клонките се навели към нея и ябълките се спуснали надолу. Почерпила тя хубавеца с ябълка и той се оженил за нея. И си заживяла тя добре и спокойно.

Имало едно време хубаво мо¬миче. Когато се засмивало, чуден трендафил цъфтял на устата му. Когато заплачело, едър маргарит капел от очите му.
Момичето толкова се прочуло, че и царят се научил за хубостта му. Той поискал да се ожени за него. Пратил хора да го доведат в двореца.
Царските пратеници отишли, ззели момичето, качили го на царска кола и потеглили.
Между пратените хора имало лоша девойка, която искала с измама да се ожени за царя. Вървели, що вървели, на хубавицата се припило вода. Завистницата й рекла: „Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода". Хубавицата нямало що да прави — съгласила се. Завистницата извадила еднато й око, скрила го в една кутийка, дали й вода и пак тръгнали.
Вървели що вървели, хубавицата пак поискала вода. Завистницата й рекла: „Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода".Момичето било много жадно, нямало какво да прави — съгласило се. Завистницата му извадила и другото око, скътала го в друга кутийка и пак му дала вода. Жените, които били в друга царска кола, съгледали, че момичето няма очи, и рекли: „Защо ли е на царя сляпа царица? Как ще живее с нея пред света? Хайде да я оставим в тая гъста гора, през която вървим сега."
Оставили момичето и заминали.
Те пременили завистницата и я завели при царя, като казали, че това е прочутото момиче. Царят се оженил за нея. Минало се доста време. Царят все чакал царицата да се засмее, за да падне трендафил от устата й, или пък да заплаче, за да пророни маргарит от очите си. Ала тя нито се засмивала, нито заплаквала. Все замислена и намръщена ходела.
Белобрад старец намерил момичето в гората. Той го прибрал в къщата си. Момичето живеело добре при дядото и му пазело къщата. Веднъж дядото кихнал, момичето се засмяло и тозчас от устата му паднал трендафил. То го дало на дядото и рекло:
— Дядо,на ти тоя трендафил, па иди го продай в града! Мини по улицата и викай: „Хайде, трендафил за око, трендафил за око!" Който ти даде око. нему да го дадеш.
Дядото взел трендафила, отишъл в града и почнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички му се чудели и никой не купил трендафила. Като минал покрай царския дворец, от прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Той отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
Царицата извадила една кутийка, отворила я, дала му око и взела трен¬дафила. Дядото взел окото и го отнесъл на момичето. То го турнало на мястото му и прогледнало.
Минало се, какво се минало, момичето пак се засмяло и в устата му пак цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде да го продаде за друго око. Дядото взел трендафила, отишъл в града и пак тръгнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички се чудели, но никой не купил цветето. Като минал край царския дворец, на прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Старецът отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
— Дай го на мене, дядо, аз ще ти дам око!
Тя извадила из пазвата си малка кутийка, отворила я, взела от там око и дядото го занесъл на момичето. То турило окото на мястото му, прогледнало и с него.
Веднъж на момичето му станало нещо мъчно. Заплакало и от очите му закапали зрънца маргарит. То ги дало на дядото и му рекло да иде в града да ги продаде, та да купи едно-друго за вкъщи. Дядото взел маргарита, занесъл го в града и го продал пак на царицата.
С тия трендафили и с маргарита царицата рекла да измами царя. Веднъж тя се засмяла и показала скрития от по-рано в устата си трендафил. Друг път налепила маргарит по очите си и като заплакала, надвесила се над царския скут и поронила скъпоценните зрънца.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнали трендафили и маргарит. Това стигнало до ушите на царя. Царедворците му казали, че царицата купува тия трендафили и тоя маргарит. Царят тогава разбрал хитрината на царицата и решил да издири тая работа. Веднъж той поканил най-хубавите момичета, богати и сиромашки, на тлака. Хубавиците от цялото царство отишли на тлаката. Отишло и дядовото момиче.
Момичетата насядали около огньовете, запрели, завлачили и запели по¬ред кое каквато песен знаело. Царят седял и слушал. Дошло ред на дядовото момиче, което седяло настрана със забулено лице и предяло. То казало: „Аз няма да пея, а ще разкажа приказка".
И като завъртяло чекръчето, почнало: „Речи, чекръче! Едно време имало едно момиче! Когато се засмивало, трендафил цъфтял на устата му. Когато плачело, маргарит капел от очите му…"
Така, без да прекъсва, момичето разказало своите патила. Царят изслушал приказката докрай. После подигнал булото на момичето и то блеснало като слънце. Толкова хубаво било! Тогава царят се оженил за дядовото мо¬миче.
А лъжливата хубавица пропъдил през девет царства в десето.

Имало едно време една майка и един син. Майката се казвала Асмар, а синът Бахдо. Веднъж майката извикала сина си и му рекла:
— Синко, ти нямаш баща, който да печели и да ни храни. До днес аз просех милостиня от добрите хора и така те отгледах, но сега остарях, нямам вече сили, затова иди при някой майстор и се научи на занаят, иначе ще умрем от глад.
Думите на майката не се харесали на сина. Той заплакал и излязъл, само да се отърве от досадните й молби. Но като се намерил вън от къщи, размислил и си рекъл: «Къде да се дяна? Я по-добре наистина да постъпя при някой грънчар.» И без да му мисли повече, отишъл при един майстор грънчар и го помолил да го вземе за чирак. Грънчарят видял, че момчето е будно, съгласил се да го вземе и го попитал как се казва.
— Чупи-троши — отговорил Бахдо.
— Как?
— Казвам се Чупи-троши — повторил Бахдо.
Грънчарят помислил малко и решил: «Може пък и наистина да се казва Чупи-троши», и се спазарил с него.
Майката на Бахдо се зарадвала много, когато чула, че синът й се е хванал ка работа при грънчаря.
Изминали няколко дни и майсторът казал на чирака си:
— Слушай какво, аз трябва да отида по работа в съседното село, а ти наглеждай добре дюкяна, Чупи-троши, бъди момче на място! Разбра ли?
— Добре, добре, върви където трябва, аз си знам работата!
Когато майсторът излязъл, Бахдо си рекъл: «Щом той ми вика Чупи-троши, я да взема аз да си направя с него шега!» И като грабнал един голям камък, почнал да чупи и троши гърнетата — едно здраво не оставил.
На следния ден, когато се връщал от съседното село, майсторът се отбил в грънчарницата и останал смаян, като видял счупените гърнета.
— Ей ти, Чупи-троши, Чупи-троши! — изкрещял той разярен.
Аха, тук не останаха вече гърнета за чупене и трошене!. . . Майсторът се спуснал да хване момчето и да го набие добре, но то избягало. Върнал се Бахдо при майка си и й разказал, че майсторът го изгонил, загдето счупил, без да иска, няколко гърнета.
— Тогава иди и стани чирак при някой цървулджия — рекла майката. Бахдо отишъл при един цървулджия и го помолил да му стане чирак. — Добре, съгласен съм. А как ти е името? — попитал цървулджията.
— Режи-кожи — отговорил Бахдо.
Поработил той при цървулджията няколко дни. Веднъж майсторът казал на чирака си:
— Не излизай от дюкяна, Режи-кожи, аз ще прескоча до в къщи н скоро ще се върна.
— Добре, ще стоя тук — казало момчето.
Щом майсторът излязъл от дюкяна, Бахдо грабнал ножа и нарязал на малки парчета всички кожи на цървулджията. Като се върнал и видял нарязаните кожи, майсторът ахнал и се спуснал да бие Бахдо.
— Защо ме биеш, нали сам ми каза: «Режи-кожи»? И аз взех, че ги нарязах.
От цървулджията Бахдо отишъл чирак при стъкларя и като се нарекъл Чупи-стъкла, изпочупил всички стъкла. . .
Нещастната майка не знаела вече какво да прави със сина си. И ето че веднъж тя му казала:
— Синко, аз ще отида на светото дърво до крепостната стена да се помоля и да поискам от него съвет за тебе — каквото ми каже дървото, това ще направя.
Купила майката тамян за пет гроша и свещи за пет гроша и отишла да моли светото дърво да вкара сина й в правия път. Скришом от майка си Бахдо избързал по друг път, стигнал до дървото и се скрил в хралупата му, А когато майката прикадила с тамян, запалила свещите и почнала да се моли на колене за съвет, Бахдо се обадил седем пъти от хралупата: «Дай своя син да учи занаят при вуйчо си!. . .»
А вуйчото на Бахдо бил голям крадец. Когато майката отишла при него и го замолила да вземе сина й, та да го научи на своя занаят, вуйчото се съгласил, но при условие, че момчето излезе сръчно.
— Ей сега ще го изпитам и ако издържи проверката, ще го взема — рекъл вуйчото и накарал Бахдо да се покачи на дървото и да вземе яйцата изпод една гълъбица, но така, че гълъбицата да не усети.
Бахдо се покачил на дървото, взел яйцата, слязъл и ги дал на вуйчо си.
— Сега, вуйчо, покажи ми ти как ще ги сложиш обратно в гнездото!
Когато вуйчото взел яйцата и се покатерил на дървото, Бахдо неусетно му събул гащите. Вуйчото слязъл от дървото, видял гащите си в ръцете на момчето и се смаял.
— Прибери си гащите, вуйчо — рекъл Бахдо, — и знай, че в кражбата няма да остана по-назад от тебе.
Вуйчото целунал Бахдо по челото и обещал да го взема със себе си, когато отива да краде. Почнали да ходят нощем да грабят царската хазна. Колкото и да се мъчел царят, все не можел да хване крадците. Тогава той заповядал да изкопаят голяма яма пред вратите на хазната, да я напълнят със смола и да я покрият отгоре със слама, като си правел сметка, че в тъмното крадецът ще падне в ямата и ще се залепи в смолата. През нощта Бахдо и вуйчо му се запътили към хазната. Вуйчо му тръгнал напред, по пред вратата на хазната паднал в ямата и затънал в смолата. Колкото и да се мъчел Бахдо да измъкне вуйчо си, не успял. Така си потънал в смолата и умрял.
На сутринта царската стража намерила в ямата трупа, но не могли да то разпознаят.
След някой ден царят заповядал да пръснат по пътя към извора златни монети, да следят кой ще се навежда да ги събира и да хванат него.
Бахдо.разбрал това, намазал отдолу цървулите си със смола, взел две стомни и почнал да носи вода от извора. По пътя жълтиците залепвали за цървулите му и той незабелязано от стражата прибрал всички монети. Колкото и да се ядосвал след това царят, пак не можал да измисли начин за залавянето на крадена.
А в това време багдадският цар се научил за хитрините на крадена и изпратил до онзи цар писмо, в което му пишел: «Срам и позор за тебе, че в собствената си страна не можеш да намериш един крадец!»
Царят се стъписал и разпратил глашатаи из цялата страна. Заповядал им да обявят следното: «Нека ловкият крадец се яви сам пред царя; царят не само няма да го накаже, но ще му даде и подаръци!»
Отишъл тогава Бахдо при царя и му се представил:
— Царю, аз съм крадецът — прави с мене каквото искаш!
Като видял момъка, царят се учудил. После му показал писмото на багдадския цар и рекъл:
— Ако успееш да ми доведеш самия багдадски цар, ще ти дам дъщеря си за жена. Искам да му дадем добър урок и да го накажем за неговата дързост.
— Бъди спокоен, царю, това няма да е трудна работа.
Бахдо взел една шуба с накачени по нея звънчета, заминал за Багдад и през нощта скришом се вмъкнал в покоите на царя. Там той предпазливо измъкнал от чувала шубата, облякъл я, застанал пред възглавето на спя¬щия цар и почнал да се друса. Царят се събудил от силния звън и разтреперан от страх, попитал:
— Кой си ти? Бахдо отговорил:
— Аз съм архангел Гавраил, дойдох за душата ти.
— Моля ти се, не ми вземай душата, ще ти дам всичко, каквото поискаш! — рекъл царят.
На мене нищо не ми трябва, влизай в този чувал! — отговорил Бахдо.
Разтреперан, царят изпълнил заповедта му.
Бахдо нарамил чувала, излязъл безшумно от царските покои, метнал се на коня и полетял към своята страна.
Когато застанал пред царя си, Бахдо сложил в краката му чувала и му дал знак да го развърже. Радостта на царя била безгранична, когато видял пред себе си изплашения и разтреперан багдадски владетел.
— Е, какво ще кажеш сега? Помниш ли как се подиграваше с мене! Хората иенапразно казват: «Не се надсмивай над чуждото нещастие!»
Царят изпълнил своето обещание — дал дъщеря си за жена на Бахдо и му подарил разкошен дворец. Бахдо се отказал от кражбата. Прибрал в двореца старата си майка и си заживели мирно и честито.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни приказката.

Някога, в незапомнени времена, живял един стар селянин със своята баба. Много грижи създавала бабата на стареца. Тя, да си кажем правичката, била несръчна и при това много глупава. Веднъж селянинът купил на пазара прежда, занесъл я в къщи и помолил бабата да му изтъче от нея гащи. Мъчила се, мъчила се бабата — нищо не можала да направи. Видял това старецът и решил да занесе преждата в града на някой тъкач, който да му изтъче гащи. Бабата се научила за намерението на мъжа си и тръгнала сама да занесе преждата на тъкач.
Като минавала край едно блато, бабата видяла там жаби и през ума й минало: «Дали пък жабите не умеят да тъкат?» Без да му мисли много-много, тя се приближила до блатото и попитала на висок глас:
— Мили мои кумички-кикерички, можете ли да изтъчете гащи от тази прежда?
Но жабите продължавали да си квакат, тъй като денят бил слънчев. Бабата помислила, че те са съгласни да изтъкат гащите, хвърлила преждата във водата и рекла:
— Ето ви преждата, вземете я и пригответе гащите; давам ви за тази работа пет дена срок.
И като казала това, бабата си отишла. След пет дни тя дошла отново и почнала да моли жабите да й дадат гащите. Но денят бил мрачен, всички жаби се били изпокрили на дъното на блатото и не квакали.
Бабата помислила: «Сигурно жабите още не са си свършили работата и ги е срам да се покажат!» Почакала тя още малко и продумала:
— Мили мои кумички-кикерич ки! Може и да не сте довършили още работа, затова аз ще ви почакам още два дена. Само че гледайте на всяка цена да изтъчете гащите, защото мъжът ми седи в къщи и не може да мръдне никъде.
Бабата си отишла. Минали се два дни и тя отново дошла при блатото и почнала да иска гащите от жабите. Но жабите и сега мълчали, без да се показват, защото и този ден бил мрачен. Ядосала се бабата и нагазила в блатото да си вземе обратно преждата, но вместо прежда намерила във водата един златен стол.
Занесла бабата този стол в къщи. Като го видял, старецът много се зарадвал. Без да му мисли много-много, той заровил златния стол в земята и заръчал на жена си да не казва на никого за това. Но един ден, когато стареца го нямало, бабата видяла близо до тяхната къща някакъв човек, който карал натоварен кон.
— Какво караш? — попитала тя пътника.
— Карам разни грънци — отговорил той. — А не ги ли продаваш? — попитала отново бабата.
— Продавам ги.
— Тогава дай ми всичките грънци — рекла бабата, — а аз ще ти дам в замяна на това златен стол.
Пътникът се зарадвал, взел стола, дал на бабата грънците и побързал да се отдалечи.
Щом се върнал старецът, бабата веднага му разказала как се сдобила с грънците. Ядосал се старецът, набил я както трябва и тръгнал да търси грънчаря.
Бабата също не се стърпяла и на свой ред тръгнала да търси пътника. По пладне тя се изморила и поседнала под едно дърво край пътя да си почине.
Не след много бабата видяла, че по пътя се приближава керван камили. Камилите били на тамошния цар и носели товари злато. И ето че керванът се изравнил с бабата. Една от камилите изостанала от кервана и се спряла до бабата. Камиларите не забелязали това. Без да му мисли много-много, бабата хванала камилата за юздата и я повела към къщи. Вечерта старецът се върнал с празни ръце, но като видял натоварената със злато камила, много се зарадвал.
Още същата нощ той заклал камилата и я спуснал в една дълбока яма: Купил след това двадесетина овни, заклал и тях, хвърлил ги също в ямата и ги засипал с пръст. Златото скрил на друго място, а на жена си заръчал строго да си затваря устата.
В това време царят се научил за изчезването на камилата и изпратил слугите си да я търсят. Един от слугите му попаднал в селото, където живеели дядото и бабата. Щом видяла царския слуга, бабата попитала:
— Какво търсиш тук?
Слугата я попитал не е ли виждала камилата и казал, че който намери тази камила: ще получи от царя голямо възнаграждение. Бабата се зарадвала и веднага извикала:
— Камилата е у нас. Аз я доведох, а мъжът ми я закла и я зарови в земята.
Слугата бързо отишъл при ямата и почнал да я разкопава, но вместо камила намирал все овни. В това време старецът се приближил и като разбрал каква е работата, обяснил на царския слуга, че жена му не е с всичкия си ум и взема овена за камила.
Слугата го повел при царя. Преди да тръгне, старецът казал на жена си:
— А ти, дърта вещице, си стой в къщи и пази вратата.
Бабата не дочакала да се върне мъжът и, дигнала на гръб вратата и я понесла към двореца. Старецът видял това и рекъл:
— Ето, царю честити, аз казах на жена си да стои в къщи и да пази вратата, а тя я мъкне тук. Може ли да й се вярва, та тя е смахната!
Царят повярвал на стареца, взел бабата наистина за побъркана и пуснал и двамата да си вървят.
След това не се чуло нищо нито за стареца, нито за бабата.

Живял едно време едип цар, който имал четиридесет сина. Един след друг всички заминали за далечни страни да си покажат силата и храбростта. Дошъл ред най-после и на най-малкия син. Той се казвал Бадикан. Бащата дал на Бадикан своя меч, лък и стрели, снабдил го с пари и се сбогувал с него. Царският син възседнал коня си и се отправил на път.
Дълго странствувал той по чуждите земи, докато стигнал най-после до един чудесен дворец. Този дворец бил построен в незапомнени времена от камък и желязо.
Бадикан обиколил двореца от всички страни, но никъде не срещнал жива душа. «Къде ли съм попаднал?» — помислил си той.
Вечерта към двореца се запътил огромен железен великан с медна шапка и медни обувки; лъкът и стрелите на великана били направени от най-здраво желязо; като стъпвал — земята потрепервала.
Приближил се великанът до двореца, подушил въздуха и рекъл:
— Мирише ми на човешко месо! Аз се лутам из планините да търся дивеч, а дивечът сам дошъл при мене. Ей, кой е там?
Бадикан застанал пред великана.
— Как си посмял да се приближиш до моя дворец? — изръмжал великанът. — Не си ли чувал нищо за Хан-Боху?
— Чувал съм, как да не съм чувал. Точно затова и дойдох — да те видя. Аз съм Бадикан; обиколил съм целия свят, бил съм се със змейове и всичките съм ги победил. Сега искам и с тебе да си премеря силите.
Хан-Боху кихнал и Бадикан отхвръкнал на десет крачки. После великанът казал:
— Не бой се, Бадикан, няма да те пипна. Виждам, че си юнак. Ако искаш, остани при мене, ще ми прислужваш. А меча и стрелите си можеш да носиш както досега. Аз не се страхувам от тях, но на тебе ще ти потрябват за лов.
Бадикан се съгласил и постъпил на служба при великана. Веднъж Хан-Боху казал на царския син:
— Гризе ме, братко, една мъка: Източният цар има дъщеря, по-хубава и от слънцето. Седем пъти се опитвах да я открадна и все не успявах. Ако ми я доведеш, ще ти дам всичко, каквото поискаш. Вземи пари от хазната ми, коня си и оръжието и тръгвай на път.
Бадикан се съгласил и заминал да търси дъщерята на Източния цар.
Като стигнал до града, където живеел царят, Бадикан се преоблякъл в сиромашки дрехи, постъпил на работа при градинаря и почнал да му помага в царската градина. Дъщерята на царя забелязала през прозореца как Бадикан се разхожда из градината в гиздаво облекло, когато не работи. Момъкът й се харесал. Почнала дори да го сънува нощем. Бадикан също взел да я сънува.
Без да му мисли много, царската дъщеря изпратила прислужницата си да му каже за нейните чувства. И Бадикан й признал своята любов.
А градът се охранявал строго, защото царят очаквал да бъде нападнат. В този град жените се сражавали срещу неприятеля наравно с мъжете. Царската дъщеря съобщила на Бадикан, че ще го чака край морето. Ако е юнак, нека я открадне.
Щом царската дъщеря, придружена от четиридесет прислужнички, се появила на брега, Бадикан я метнал на седлото, шибнал коня си и полетял. Прислужничките й се смаяли.
Царят изпратил войска да освободи дъщеря му. Но Бадикан скрил девойката, излязъл срещу царските воини и ги избил до крак. После отново метнал девойката на седлото си, преплувал морето и препуснал към двореца на Хан-Боху.
— Бадикан — промълвила девойката, — кажи ми, моля ти се, истината: за себе си ли ме отвлече или за някой друг?
— Ще ти кажа цялата истина — отговорил царският син, — отвлякох те не за себе си, а за Хан-Боху.
Царкинята заплакала.
— Няма да отида при Хан-Боху. По-добре да се хвърля от скалите в морето! Нека ме изядат рибите!. . .
Бадикан съжалил девойката. Заклел й се, че ще я избави от ръцете на Хан-Боху и ще се ожени за нея.
Но в това време се появил отнякъде Хан-Боху и отвел девойката със себе си.
Веднъж, когато Хан-Боху разговарял с царкинята, тя го попитала:
— Кажи ми, как така успяваш да останеш жив? Та ти имаш толкова много врагове! Къде ти е скрита душата? Ако не ми кажеш — значи не ме обичаш!
И Хан-Боху й признал:
— На седем деня път оттук се издига една бяла планина. Там живее непобедим бял бик. Той не пуска да се доближи до него ни човек, ни животно.
Веднъж в неделята бикът се изкачва на връх планината, да утоли жаждата си от един извор. Бикът изпива седем глътки и се връща обратно. В корема на този бик живее една бяла лисица, в корема на бялата лисица е скрито едно бяло ковчеже, а в бялото ковчеже живеят седем бели птички. Точно те са моята душа, тайната на моите седем сили. И никой не може нито да победи бика, нито да улови лисицата, нито да хване птичките. Ако убият бика — лисицата ще избяга; ако уловят лисицата — ковчежето няма да отворят; ако отворят ковчежето — птичките ще отлетят.
Девойката разказала това на Бадикан.
Минало се време и Бадикан помолил Хан-Боху да го пусне да отиде на лов. Хан-Боху го пуснал. Бадикан отишъл при дервишите и ги попитал:
— Как може да се победи неуязвим великан?
— С вино — отвърнали дервишите.
Бадикан взел седем меха със седемгодишно вино, занесъл ги на бялата планина и ги излял в бялото корито на извора. Изровил наблизо яма, скрил се в нея и зачакал. На седмия ден белият бик се приближил до извора. Подушил той миризмата на виното, подскочил колкото седем тополи високо и с рев се отдалечил. Добре, ама жаждата го измъчила, той още на другия ден дошъл отново на извора, изпил виното, опил се и се тръшнал на земята. Тогава Бадикан изскочил от ямата, дотичал до бика и с един замах му отсякъл главата. В това време Хан-Боху бил на лов. Щом главата на бика отлетяла, главата на Хан-Боху клюмнала на гърдите му и той се разтреперал.
— Ах, проклет да съм! Защо издадох на девойката тайната си? — извикал той. — Сега ще я убия!
И великанът се затекъл да убие царкинята. Но Бадикан успял да убие преди това и лисицата, и птичките в ковчежето.
И Хан-Боху паднал мъртъв пред самия вход на двореца.
А Бадикан яхнал врания си кон и препуснал към царкинята. Оженили се те и заживели честито в разкошния дворец на Хан-Боху.

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!

Народният певец вярвал, че Марко Кралевити не е умрял. Той ще се върне някога и затова запял и заразказвал – ето какво:
Един пътник от Царибродско тръгнал по белия свят печелбарство да дири. Пътувал той по суша и по вода, колко време – не се знае. При едно корабокрушение корабът го изхвърлил на един бряг.
Съгледал нещастникът една пътека и тръгнал по нея. Вървял, колкото вървял и пътеката го отвела пред една яма. Пред ямата лежали две мечки. Това били две страшни хали. Пътникът влязъл в ямата и видял там Крали Марко. Очите му били толкова големи, че приличали на прозорци. Мустаците му – великански. Марко попитал странника как го е намерил – когато дори пиле не знае къде се е скрил. В първия момент пришълецът не разбрал какво му казва юначагата. Тогава той му заговорил с прилепски слова и се разбрали. Гостът бил от Брезнишко, а юнакът – от Прилеп!
Марко нагостил българина с хляб и вино и го завел в една пещера. Там той видял коня му вързан, а сабята му била забита в скалата.
Рекъл съм – продумал Марко, – че когато сабята сама излезе оттам, тогава аз ще се появя на белия свят и ще ида по моята земя!
Сабята била излязла до половината.
Когато гостенинът заспал, Марко Кралевичи наредил на халите да го отнесат там откъдето е дошъл. Но, да не го погубват. Понесли го те, докато още спял и го оставили под една круша. Като се събудил, той познал своето село, но не можал да каже къде е видял и къде живее Крали Марко.
Халите му казали само, че когато има много жито, те се превръщали на орли и дохождали до крушата и събирали берекета!

От дядо си помня. В наше село имало овчарче. Горан му думали. Помнили го някои. Често пасяло стадото си ей там, до високата скала. Избирало си удобно място върху нея и дълго свирело на кавал. Отвисоко се виждали овцете, та можело дори да ги преброи. А опитат ли се овцете да се отлъчат, момчето им подвиквало дружелюбно и отново пръстите му заигравали по дупките на кавала. Под скалата бистреело малко езеро. Във водата му се оглеждали бухлати върби. Като венец го обграждали незабравки, омайниче и жълта ружа.
Един ден, както си свирело, момчето чуло нежен глас да му приглася. Стаило дъх, огледало се – никой нямало наоколо. Царяла тишина. То пъргаво слязло от скалата и там, на зелената морава, съгледало момински премени. Когато приближило езерото, що да види! Като миражно видение плували в огледалните води три дивни хубавици. Буйно разпилените им коси греели като златни. Стъписал се момъкът от хубостта им, запленен останал миг-два на брега с неудържимо желание една от тях невеста да му стане. Грабнал тогава моминските дрехи, намятани върху тревата, и побягнал. Замолили се жално девойките да им върне премените, че самодиви без самодивски дрехи не могат Да се върнат в царството си.
– Една от нас си избери, момко, а другите на воля пусни!
– Добре – казал овчарят, – но вие сте толкоз хубави, коя от вас да си поискам? Или не, нека тръгне с мен тази, която ми пригласяше на кавала.
Изрекъл това и пред него застанала най-малката – синеока хубавица със седефено лице и коси като златна коприна.
– Бъди честита, невеста да ми бъдеш! – благословил я момъкът.
– Как те викат?
– Вида – свенливо свела клепки девойката.
Сестрите й грабнали дрехите си и полетели неизвестно накъде. Те сякаш потънали вдън горите.
Завел я той вкъщи, заключил самодивските й премени в старата ракла и заживели щастливо. Невестата била уредна и въртокъщница. Градинката си подреждала с пъстри горски цветенца. Поливала ги заран рано с изворна водица и все им припявала. Когато тръгнела за вода, обръщали се хората да я погледат как кръшно стъпва. А запее ли Вида, птичките в гората стихвали, за да я послушат. Един неделен ден в селото голяма сватба се вдигнала. Събрало се мало и голямо. Залюляло се вито хоро. Хванали се да играят и стари, и млади. Само Вида настрани стояла и тъжно гледала. Не може самодива без самодивски дрехи да играе. Смилил се Горан над нея, отворил писаната ракла и метнал дрехите на рамото й, като да я дарува. Буйно хоро повела Вида. Играла, та не стъпвала на земята. Смаяни остана-ли всички. Спрели дъх да погледат. Отде се взе такава гиздост? Когато свършило хорото, в бял облак се понесла Вида нагоре и от високо едва чуто викнала:
– Либе Горане, търси ме в село Тинтява.
Помръкнал Горан от мъка. Опустял домът му, опустяла душата му. Никъде не го свъртало. Невнятен ходел из село. Всичко го теглело към Вида. Горчал му хлябът без нея. Наметнал торбичка и тръгнал да я търси. Вървял през гори, през горски усои. Реки минавал, скали с мъка превалял. Колко е вървял, не се знае, но когато мрак покрил земята, той попаднал в гъста гора непроходима. С гърди си път проправял, с ръце клони кършел. Изранен и гладен, решил да отдъхне. Още не подгънал крак и пред него застанал, като че из земята изникнал, старец с дълга доземи брада. Изплакал му момъкът своята неволя.
– Такова село Тинтява не се е чувало тъдява.
Замислил се старецът, попригладил брадата си и бързо измъкнал къс рог от пояса си. Надул го той, та проехтяла гората. Събрали се горските обитатели – животни най-чудновати, но никое от тях не знаело къде се намира село Тинтява.
– Слушай, момко, далеч трябва да е това село нечувано, но ще повървиш още толкова и ще срещнеш моя побратим с дълга брада като моята. Той ще ти покаже пътя за селото.
Така и станало. Пристигнал Горан по живо, по здраво в гората при стареца. И нему разказал мъката си. Горският владетел извадил тънкогласа свирка и духнал в нея. Остър писък процепил гората. В миг долетели хвърковати гадинки. Всички дошли на сборището, само една пеперуда още я нямало. Не след дълго и тя долетяла, но крилцето й било счупено. Тя идела оттам – от село Тинтява.
– Вземи, Орльо, на крилете си момъка – обърнал се старецът към най-силния орел, – и го отнеси в село Тинтява. Пеперудата ще ви сочи пътя дотам.
Дълго летели над гори и пропасти, докато съгледали зелена поляна, изпъстрена със ситна тинтява и с гъста зелена дъбрава. Това било самодивската поляна – това било село Тинтява.
Като луд хукнал Горан към дъбравата, където спяла неговата Вида.
– Дълго ще спи – казали сестрите й. – Далечен път е минала, още е уморена.
– Вземи това седло – повелително казала най-голямата сестра, седни на него, а Вида вземи в скута си. Ако се събу¬ди над пропасти, ще загинете и двамата. Ако ли не, ще бъдете завинаги заедно. Още не изрекла до края думите си, Горан възседнал седлото с любимата на ръце и литнал като вихър. Летели над скали, над пропасти и усои, а Вида все спяла. Събудила се едва в своя дом. Заживели отново заедно, грейнала къщата. Кавалът на Горан отново огласял родното ширине. А Вида, Вида била невеста за чудо и приказ – весела, засмяна, домокъшница. Любела тя Горана, а била му вярна стопанка и никога не помислила вече за село Тинтява.

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име – Сечко. Само че единия наричали Малък, а другия – Голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало на земята. Усмихнела ли се Марта, погалвала гадинки и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело
птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветровете ще завият, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога
зла зима ще вилнее.
Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – напомнил й ста¬рецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овците и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо, че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати… Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овците си горе в планината.