Чуй всички приказки

За Уаско, големия морски вълк, ловец на китове край островите Хайда, ходели само най-смелите ловци от племето. Другите никога не се и опитвали да поставят капани за тези грамадни кучета, защото били изключително свирепи и много яки. Един храбър ловец често се опитвал да хване тези големи зверове с капан от греди и мрежи с подвижни примки, но все не успявал. Неговите духове-помощници обаче му помогнали, затова имал късмет да намери два такива морски вълка, когато бродел по ловните пътеки.
Ловецът живеел с жена си в Хънтърз пойнт. Всеки ден, като крачел през кедровата гора на път към Скидигът, дома на родителите на жена му, си спомнял за странното, високо скимтене, което чувал понякога по обратния път към Хънтърз пойнт. И всеки път надничал по различните кътчета на пътеката, за да види дали ще открие кой издава тези странни звуци, но все не успявал да намери духовете-животни, които викали. И тъй един ден той надзърнал в хралупата на високо, изсъхнало кедрово дърво и там намерил две създания, огромни, но полумъртви от глад, които приличали на чудновати новородени кученца. Успял да ги довлече едно по едно до дома си, където заедно със своята жена ги отгледал. Те бързо се превърнали в едри, подобни на кучета животни; чак тогава ловецът разбрал, че това са Уаско, тайнствените вълчи кучета на морето. Животните били диви като всички други от техния вид, но сякаш съзнавали, че човекът спасил живота им и като че обичали тези двама души, които всеки ден им давали щедри количества храна.
Рано една сутрин ловецът видял своите вълци-кучета навътре в морето, заобиколени от китове; малко след това кучетата доплували до брега, водейки със себе си шест кита, убити от тях. От този момент нататък кучетата Уаско ходели на лов за китове всяка нощ, а понякога и денем и носели повече китове, отколкото ловецът и всички от неговия клан се нуждаели за храна. Ловецът и неговите хора опушвали китовото месо и сланина и нареждали ценната храна в големи кедрови шкафове. Той давал от улова на верните си кучета и на родителите на своята жена в Скидигът. Един ден буря застигнала ловеца и жена му и те се видели принудени дълго време да останат в Скидигът, докато изяли всичките запаси от храна в дома на родителите на жената. Когато отново и огладнял, ловецът казал на жена си да помоли майката да даде малко сух хайвер от есетра, който тя била скътала в стомах от кит. Но тъщата била скъперница и не искала да се разделя с хайвера.
Преминала страхотната буря, океанът отново се успокоил, а ловецът, жена му и неговата тъща заплували с кануто обратно към Хънтърз пойнт. Когато видяла двете едри кучета Уаско, заобиколени от множество китове, които тъкмо били уловили и влачели по брега към дома на своя господар, майката много се зачудила и завидяла. Казала на дъщеря си да разпори китовия стомах и да подели хайвера от есетра със своя мъж. Ловецът отказал, защото, обяснил той, вече било късно да му се предлага храна сега, когато отново има толкова много за ядене.
За да накаже тъщата-скъперница, ловецът залял с гранясала китова мас мидите, стридите и другите морски животинчета по брега, знаейки, че жената много ги обича. Настанала свада между майката и ловеца. За отмъщение тя станала рано една сутрин, направила силна магическа отрова, сложила в нея няколко горещи камъчета и изляла сместа в морето. Разразила се мощна буря и няколко дена никой не посмял да излезе от дома си. Ловецът сериозно се разтревожил за ценните си морски кучета, които бурята заварила в открито море. Тръгнал по брега с надежда да ги види далече навътре в океана.
Много мили вървял ловецът и като не могъл да види своите кучета, покатерил се на една могила близо до къщата си, за да огледа по-добре околността. Дълго време напрягал очи и на края ги видял далече в морето да плуват много бавно към брега. „Много са изморени и няма да стигнат до брега — помислил си ловецът. — Ще се удавят." Но морските кучета се борели с вълните и си проправяли път все по-близо и по-близо. Опитали се да се изкачат на брега, но мястото, което избрали, било покрито с огромни, хлъзгави скали, зад които се издигала стръмна канара.
Като не могли да се изкатерят, двете нещастни животни, вече тъй изморени, че едва се движели, се насочили към пролива Скидигът ченъл. „Спасиха се" — помислил ловецът и се зарадвал. Но много подранил с радостта. Кучетата Уаско се довлекли до пясъчната ивица, там, където сушата се вдавала в морето, и се превърнали в два огромни камъка, които и днес могат да се видят на брега.

Било сред зима и снежинки се сипели като пух от небето. Една царица седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, убола си пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: "Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като дървото на прозореца!"
Не минало дълго време и тя родила дъщеричка – бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като абаносово дърво и затова я нарекли Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.
След една година царят се оженил повторно.
Втората му жена била хубава, но горда и високомерна и не могла дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и колчем се изправяла пред него да се огледа, думала:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото отговаряло:
– Ти, царице, на света първа си по красота.
И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.
А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Като навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.
Веднъж царицата пак се изправила пред огледалото:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но този път огледалото отвърнало:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но Снежанка е за мене най-красива на света!
Изтръпнала от страх царицата, пожълтяла и позеленяла от завист. От този миг сърцето й се обръщало, щом зърнела Снежанка. И тя намразила безкрайно момичето.
Като бурени избуяли завистта и злобата в душата й. Не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му рекла:
– Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, но за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб..
Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората, но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала и рекла:
– Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тая дива гора и никога няма да се върна у дома.
И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:
– Бягай тогава, клето дете!
"Дивите зверове скоро ще те разкъсат!" – помислил си той, но все пак, като не я убил, сторило му се, че от сърцето му паднал камък.
В този миг край тях изприпкало глиганче годиначе. Ловецът го заклал, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.
Сега клетото момиченце се видяло сам-самичко в голямата гора и толкова се изплашило, че само поглеждало листата по дърветата и не знаело как да си помогне. После се спуснало да бяга и тичало по остри камъни и през трънаци. Край него припкали диви зверове, без да му сторят зло. Тичало, тичало, докато му държали краченцата, но скоро се спуснала вечерта. Най-сетне зърнало една къщурка и влязло да си почине.
В тази къщурка всичко било дребно, но неизказано спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.
Снежанка била много огладняла и ожадняла. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино – – не искала да лиши само едного от всичко. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото излязло точно по мярката й, Снежанка останала в него и веднага заспала.
Притъмняло съвсем и дошли стопаните на къщурката – – седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.
Първото рекло:
– Кой е седял на столчето ми? Второто:
– Кой е ял от чинийката ми? Третото:
– Кой е отчупил от хлебчето ми?
Четвъртото:
– Кой е хапнал от гозбата ми? Петото:
– Кой е бъркал с виличката ми? Шестото:
– Кой е рязал с ножчето ми? Седмото:
– Кой е пил от чашката ми?
После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:
– Кой се е качвал на креватчето ми?
Приближили се другите и викнали:
– И в моето е лежал някой.
А седмото, като погледнало креватчето си, видяло заспалата в него Снежанка. Повикало другите, затекли се вкупом и ахнали от почуда. После взели свещичките си и осветили Снежанка.
– Гледай, гледай какво хубаво дете! – – викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.
Седмото джудже спало до другарчетата си – – до всяко по един час – и така минала нощта.
Съмнало, събудила се Снежанка, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли радушно към нея и я попитали:
– Как се казваш?
– Казвам се Снежанка – отговорила тя.
– Как попадна в нашата къщичка? – – продължили да я разпитват джуджетата.
Тогава тя им разправила, че мащехата заповядала да я погубят, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.
Джуджетата рекли:
– Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.
– Да, на драго сърце – – отвърнала Снежанка и останала у тях.
Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка заран в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и искали яденето им да е готово. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:
– Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тука, затова не пускай никого вътре.
Царицата пък, тъй като вярвала, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е първа по красота. Изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Изтръпнала царицата от страх. Знаела, че огледалото не говори неверни работи, и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. Отново се замислила и мислила дълго как да я погуби, защото завистта не я оставила на мира – – царицата искала да бъде сигурна, че е най-голямата хубавица на света.
Най-сетне измислила нещо. Боядисала си лицето, облякла се като стара продавачка и станала неузнаваема. Така преобразена, превалила седемте планини, намерила къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и се обадила:
– Добър ден, драга жено, какво продаваш?
– Добра стока, хубави неща – – отвърнала продавачката. – – Виж тия разноцветни шнурчета.
Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.
"Тази жена е честна и мога да я пусна вътре" – помислила си Снежанка, отлостила вратата и купила гиздавото шнурче.
– Колко ти отива, чедо! – рекла старицата. – Дай да го нанижа, както трябва, на елека ти.
Снежанка не се усъмнила в нищо и позволила на продавачката да й наниже новото шнурче. Старицата бързо го нанизала, но стегнала тъй силно шнурчето, че Снежанка не могла вече да диша и паднала примряла на земята.
– Сега ти вече не си най-красивата – – рекла злата преоблечена царица и бързешката си отишла.
Скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не се помръдвало и като че било мъртво.
Дигнали я джуджетата на ръце и като видели, че е стегната много силно с шнурчето, прерязали го. Тозчас Снежанка почнала да диша и малко по малко пак оживяла.
Като узнали какво се било случило, джуджетата й рекли:
– Старата продавачка е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.
А злобната жена се върнала в двореца, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота.
Огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Чула тия думи царицата и кръвта в жилите й изстинала – изтръпнала цяла от страх, като узнала, че Снежанка пак е оживяла.
– Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! – рекла тя.
Тя разбирала от чародейства и направила един отровен гребен. После пак облякла вехти дрехи и се преобразила на друга старица.
Превалила седемте планини, спряла пред къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Върви си из пътя, не бива да пускам никого вътре.
– Но сигурно не са ти забранили да гледаш – – рекла старицата, извадила отровния гребен и го дигнала нависоко.
Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:
– Дай сега да те вчеша, както трябва.
Клетата Снежанка не помислила нищо лошо и оставила старицата да я вчеше. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала да действува и момичето паднало в безсъзнание на земята.
– Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! – рекла злобната жена и си отишла.
За щастие скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се сетили за мащехата, почнали да дирят причината за станалото и открили гребена. Извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си и разправила какво се било случило. Тогава те за трети път я предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.
В двореца царицата се изправила пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Като чула този отговор на огледалото, царицата почнала да трепери от гняв.
– Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! – – викнала тя.
Влязла в една скрита, запусната стая, където никой друг не влизал, и направила една отровна, много отровна ябълка. Отвън ябълката имала такъв приятен вид, бяла, с червени бузки, че който и да я зърнел, непременно щял да се полакоми да опита вкуса й, но ако хапнел само една хапка, щял да умре.
Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, облякла вехти дрехи, преобразила се на селянка и превалила седемте планини. Спряла пред къщичката на джуджетата и похлопала на вратата. Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.
– Така да бъде – отвърнала селянката, – аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.
Не – – рекла Снежанка, – – не бива нищо да вземам.
– Да не се страхуваш, че е отровна? – – рекла старицата. – – Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки. Ти изяж червената, а пък аз ще изям бялата.
Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.
На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че селянката също яде от нея, не могла да устои на изкушението, протегнала ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея, паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един ужасен поглед, изсмяла се гръмко и викнала:
– Бяла като сняг, с бузи, алени като кръв, с коси, черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят!
А в къщи се изправила пред огледалото с думите:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото най-сетне отговорило:
– Ти, царице, на света първа си по красота.
Най-сетне завистливото й сърце се успокоило – доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.
Мръкнало, джуджетата се прибрали у дома си и заварили Снежанка просната на земята. От устата й вече не излизало никакво дихание, тя била мъртва. Дигнали я, подирили дали ще намерят нещо отровно по нея, отвързали шнурчето й, вчесали косите й, измили я с вода и вино, ала нищо не помогнало. Милата девойка била мъртва и си оставала мъртва. Положили я на носилка и седемте джуджета седнали наоколо да я оплачат и плакали цели три дни. После се запретнали да я погребат, но тя още изглеждала свежа като жив човек, хубавите й бузки все още били алени. И те решили:
Така не можем да я пуснем в черната земя.
Поръчали прозрачен стъклен ковчег, та да може да се вижда вътре от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и го оставили там, но винаги до него стояло едно джудже да го пази.
Птиците също дошли да оплачат Снежанка: най-напред една кукумявка, после една врана и накрая една малка гълъбица.
Дълго, много дълго лежала така Снежанка в ковчега и не изгнила, а изглеждала само заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като кръв, а косата черна като абанос.
Случило се веднъж, че в гората се залутал един царски син и се отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни букви на него. И рекъл на джуджетата.
– Продайте ми тоя ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.
Ала джуджетата отвърнали:
– Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.
А той рекъл:
– Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното си на света.
Като издумал това, джуджетата се съжалили над него и му дали ковчега. Царският син заповядал на своите служители да го носят на рамената си. Но какво се случило? Както вървели, служителите се препънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката на отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, подигнала капака на ковчега и се изправила жива и здрава.
– Ах, къде се намирам? – викнала тя. Царският син радостно отвърнал:
– При мене! – – Разказал й за случилото се и продължил: – – Обичам те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш моя съпруга.
Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.
Но за венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка.
Тя облякла най-хубавата си рокля, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Огледалото отговорило:
– Беше чудна хубавица ти до вчера на света, днеска младата царица първа е по красота.
Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела къде да се дене. Изпърво мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не намирала покой, решила все пак да отиде да види младата царица.
И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка, вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си. Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!" — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.
Един ден тя реши да излезе на брега на локвата. Бяха й пораснали вече крачета, можеше да се поразходи и по сушата. Щом изпълзя на брега, тя се огледа в локвата и видя, че й няма опашката.
— Къде ми е опашката? — попита поповата лъжичка.
Но жабите не й отговаряха нищо, а продължаваха да се гмуркат в локвата и да се карат помежду си. Никои пък правеха от брега такива големи скокове, че свят да ти се завие.
Поповата лъжичка тъй и не разбра къде й е опашката! Тя не знаеше, че е пораснала вече, че е станала жаба и че жабите нямат опашки. Как тъй преди имаше опашка, а сега няма опашка! Сигурно е останала в локвата.
Като реши, че опашката й е останала в локвата, младата жаба скочи от брега. Започна да се гмурка и да обикаля, стигна чак до дъното, разрови там тинята, но не намери нищо. Всички жаби се мятаха из локвата, ровеха тинята по дъното, излизаха на повърхността, колкото да вземат въздух, и пак се гмуркаха. Беше такава голяма мътилка, че нищо не се виждаше наоколо. Нашата жаба се ядоса, почна да се кара на другите жаби да не мътят толкова много водата, но като се ослуша, разбра, че й другите жаби й викаха същото и всяка крещеше в ушите на съседката си да не мъти толкова много локвата, че не може да си намери опашката.
Така жабите се караха до вечерта, прегракнаха от викане, но нито една от тях не млъкна. Всяка си искаше опашката и всяка си мислеше, че опашката й е останала в локвата. Макар и жаби, те много добре си спомняха колко хубави опашки имаха, когато бяха попови лъжички.
На другия ден пак продължиха караницата; караха се и през нощта и не дадоха никому да заспи. И на следващия ден направиха същото, и на следващата нощ, и през деня след нощта, и през нощта след деня, та чак до днес. И днес, ако минете край локвата, ще видите там жабите да вдигат врява, да се лутат из локвата, да ровят тинята по дъното и да търсят опашките си. Някои ще кажат, че жабите са глупави… Я си помислете, ако и ние имахме опашки и бяхме ги загубили, няма ли да ги търсим? Сигурен съм, че ще ги търсим и дори по-голяма врява ще вдигаме.
Хубаво е, че нямаме опашки!

Един селянин си обра лозето и докара гроздето с една каца в къщи. Той взе дебело дърво, смачка хубаво гроздето, а децата донесоха паница и почнаха да пият от сладката шира. Гроздовият сок бе толкова сладък, че устните на децата залепваха. Пчелите от градината също долетяха, налепиха се на кацата и почнаха да пият сладкия сок. Долетя и един бръмбар, тежък и тромав, помириса ширата и се наведе да пие. Но понеже бе тежък, падна в къщата и селянинът го изхвърли на кокошките.
— Нека го изядат кокошките — каза селянинът. — Пчелите като смучат шира, ще направят мед, а бръмбарът нищо няма да направи.
Кокошките изядоха бръмбара, пчелите се прибраха в кошерите, а селянинът сипа ширата в една бъчва. Бъчвата беше в мазето на студено и тъмно, много хубава дъбова бъчва, и селянинът си мислеше, че по-добър съд от този не може да има.
Гроздовият сок поседя няколко дни на тъмно в бъчвата и почна да се сърди, че са го затворили в тази тъмница. Децата отидоха и видяха как той се сърдеше, пенеше се и заплашваше, че ще изскочи от бъчвата. Разбира се, той не можеше да изскочи от бъчвата, защото тя имаше дебели дъги и здрави железни обръчи. Селянинът каза на децата, че гроздовият сок ще се посърди, посърди, пък ще му мине ядът.
Един ден той запуши отвора и в бъчвата стана толкова тъмно, колкото не е било дори в пещерата на Али Баба и четиридесетте разбойника. През зимата селянинът слезе с една глинена кана, завъртя канелата на бъчвата и наточи вино. Той отпи виното и първата глътка беше много горчива, но после му се услади и селянинът изпразни цялата кана. И понеже му бе много сладко, наточи още една кана и изпи и нея.
Когато се изправи, за да излезе навън, селянинът усети, че някой го побутна отзад.
— Я не се шегувай — каза той на човека, който го побутна отзад.
Но когато се обърна, видя, че зад него няма никой.
Тъкмо тръгна и онзи, гдето се притайваше в мазето, го спъна. Селянинът едва не падна и се подпря на стената, като се взираше в тъмнината. Но той пак не видя нищо — само тумбестата бъчва тъмнееше насреща му.
— Страшна работа! — промърмори селянинът Изглежда, че в мазето се е вмъкнал разбойник. Ту ме бута, ту ме спъва.
Той повика жена си.
Жената донесе една лампа, провериха всички ъгли, даже под бъчвата погледнаха, но не откриха никакъв разбойник. Тогава тя каза на мъжа си:
— Разбойникът е в бъчвата. Ти си пил вино, а от виното по-голям разбойник няма.
— Хайде де! — каза селянинът. — Ако наистина е така, аз ще го науча този разбойник.
Той наточи още една кана и изпи и нея. И щом я изпи, стана му весело и тръгна навън. Излезе на двора, онзи го побутваше и спъваше, но селянинът почна да пее и да си размахва шапката.
— Виждаш ли — каза той на жена си, — виното не е никакъв разбойник, ами е песнопоец!
И той продължи по пътя си. Разбойникът бе хитър — той го спъваше и искаше да го събори. Ама и селянинът не бе глупав: легна до оградата и каза, че никой вече не може да го събори на земята.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.
Един ден майка му рекла:
– Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с "Добро утро" и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.
– Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо – рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.
Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.
– Добър ден, Червена шапчице – рекъл той.
– Добър ден, Кумчо Вълчо.
– Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?
– У баба.
– Какво носиш в престилката?
– Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба – да похапне и да се подкрепи.
– Къде живее баба ти, Червена шапчице?
– Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш – рекла Червената шапчица.
"Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата – рекъл си на ума вълкът, – но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете."
Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:
– Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!
Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: "Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме".
Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.
А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.
Кой е там?
– Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!
– Натисни ръчката! – викнала бабата. – Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.
Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.
А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: "Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!"
– Добро утро! – викнала тя, но никой не й отговорил.
Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.
– Ой, бабо, колко са ти големи ушите!
– Да те чувам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи очите!
– Да те виждам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!
– Да те сграбча по-лесно.
– Ой, бабо, колко е голяма устата ти!
– Да те изям по-лесно.
Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.
Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: "Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо". Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.
– Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? – викнал той. – Отдавна те диря.
Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:
– Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.
После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.
Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: "Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява".
Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл "добър ден", но в очите му святкала злоба.
– Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.
– Ела да заключим вратата, та да не може да влезе – рекла бабата.
След малко вълкът похлопал и викнал:
– Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.
Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.
Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:
– Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!
Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.
И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.
Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води. Големите кедри също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре. Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.
Всичко това се променило след един голям церемониален потлач. Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши. Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит на потлача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на не¬говото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си, той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го повлякъл, преди да успее да влезе вътре.
Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката секнала. Престанали да танцуват и пеят.
— Чуйте ме — изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край огъня. — Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги затворена.
Жрецът изтичал от къщата,преди вождът Капалана да нареди да го спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена да му помоне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии, складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.
В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.
Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.
— Хората ни умират от жажда! — викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.
Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови трупи на къщата и да пленят жреца.
Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:
— Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да можем да сторим. Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на мла¬ди знатни скуемиши, измислили нещо голямо.
— Знаем какво трябва да се направи — казали те на племенния вожд.
Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.
Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото. Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най на края заспали дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.
Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци смутили Създателя на дъжд.
— Какво се е случило? — запитал той.
— Бебето го няма — извикала тя и се спуснала към мъжа си.
— Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет. Върнете ни детето — замолил се Създателят на дъжд.
— Защо? — запитали вождовете. — Твоето сърце беше от камък, когато нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе сега и към твоите хора?
Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнал детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.
— Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги — обещал той.
На края вождовете склонили да върнат детето, но след като Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди на вожда Капалана.
И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потропването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си".

Имало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището. А децата му били седем. Седемте дечица на миндера седят и искат каша да ядат. А в къщата нито зрънце жито, нито шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл? Защо не те свърта в къщи?
– Дай ми, братко, малко брашно на заем. Аз след това ще си го отработя.
– Добре – рекъл Иван богаташът, – на ти паничка с брашно, а ще ми върнеш един чувал.
– Какво говориш, братко, за една паничка – цял чувал! Не е ли много?
– А като ти е много, махай се от прага ми, отиди на друго място.
Нямало какво да се прави. Заплакал Иван беднякът, взел паничката с брашното и си тръгнал за в къщи. Едва стигнал до портата си, като връхлетял един вятър, завил, завъртял се и издухал всичкото брашно от паничката – само на дъното прашец останал – и полетял по-нататък.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, северен палав ветре, ти ми обиди децата, гладни ги остави! Ще те намеря аз тебе и ще те накарам да се разплатиш за белята си!
И тръгнал Иван беднякът след вятъра. Вятърът духа по пътя – Иван върви след него. Вятърът се скрил в гората.
Иван тръгнал през гората. Стигнали до един голям дъб. Вятърът влязъл в една хралупа – и Иван влязъл след него.
Видял вятърът Иван и казал:
– На гости ли си ми дошъл, селяко?
– Така и така – му казал Иван, – аз носех на гладните си деца шепа брашно, а ти, палавнико, като връхлетя и се развихри, всичкото ми брашно разпиля. С какво да се върна сега вкъщи?
– Само това ли е? – казал вятърът. – Хайде, не тъжи! На ти тази вълшебна покривка: каквото поискаш, всичко ще имаш.
Зарадвал се Иван, поклонил се на вятъра и хукнал към къщи.
В къщи застелил покривката на масата и рекъл:
– Дай ми, вълшебна покривко, да хапна и да пийна!
Едва изрекъл това и върху покривката се появили и баници, и питки, чорба и напитки, бутче от прасенце и боза в гърненце.
Нахранили се Иван и децата и легнали да спят. Току-що седнали сутринта да закусват и дошъл Иван богаташът.
Като видял отрупаната маса, Иван богаташът щял да се пукне от злоба.
– Ти, братко, да не си станал богаташ?
– А бе богаташ не съм станал, но сит ще бъда и тебе ще нахраня. Нали съм ти длъжен един чувал брашно, сега ще ти го върна. Вълшебна покривко, дай ми един чувал брашно!
Едва изрекъл това и чувалът с брашното бил вече на масата.
Взел Иван богаташът чувала с брашното, дума не изрекъл и си излязъл от къщата.
Щом настъпила вечерта, притичал пак Иван богаташът при брат си.
– Братко мили, помогни ми, не ме оставяй! Пристигнаха ми гости от едно богато село, а у нас нито фурната е запалена, нито хляб сме изпекли, няма с какво да ги нагостя. Дай ми, братко, твоята покривка за час-два!
Дал му Иван беднякът вълшебната си покривка.
Богаташът гостите нахранил, сетне ги изпратил, вълшебната покривка в сандъка скрил, с обикновена я подменил и я занесъл на Иван бедняка.
– Благодаря ти, братко – рекъл, – нахранихме се.
Седнал Иван беднякът да вечеря с децата си. Постелил покривката.
– Вълшебна покривко, дай ни да вечеряме!
А покривката си лежи бяла-беленичка и никаква вечеря не дава.
Хукнал Иван беднякът при богаташа.
– Какво си направил, братко, с покривчицата ми?
– Че откъде да знам! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът, вър¬нал се в къщи. Минал ден, минал втори, децата плачат, искат да ядат, а в къщата ни зрънце жито, ни шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл, защо не те свърта в къщи?
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, поне малко: брашънце, зърно или хлебец.
– Нямам за тебе нито брашно, нито зърно, нито хлебец, но ако искаш, вземи от избата паницата с пача, дето е на бъчвата.
Взел Иван паницата с пачата и тръгнал за в къщи. Върви по пътя, а слънцето свети и припича, по пачата тича. Започнала пачата да се топи, от паницата да изтича, така и изтекла на пътя. Само локвица от нея останала. Разсърдил се Иван беднякът.
– Ех ти, слънце неразумно. За тебе това е игра, а за моите деца – беда. Ще те намеря и ще те накарам да ми платиш за това.
И тръгнал Иван да търси слънцето. Вървял, вървял, а слънцето все напред бягало, едва привечер се скрило зад планината. Там го и намерил Иван.
Видяло слънцето Иван и рекло:
– На гости ли си ми дошъл, Иване?
– Така и така – му казал Иван. – Носех аз на гладните си деца малко пача, а ти, неразумно слънце, като започна да приличаш и по пачата да тичаш, тя се стопи, потече и на пътя изтече. С какво да се явя сега в къщи?
– Нищо – рекло слънцето, – щом аз съм те обидило, аз и ще ти помогна. Ще ти дам една козичка от моето стадо. Ти с жълъди я храни и злато от нея дои.
Поклонил се Иван на слънцето и подгонил козата към къщи. Нахранил я с жълъди и започнал да я дои. А от козата вместо мляко злато тече. Заживял си Иван добре, хранел си децата. Чул за тази коза Иван богаташът и дотърчал при брат си.
– Здравей, братко!
– Здравей, богати Иване!
– Помогни ми, братче мило, дай ми за един час твоята коза. Трябва да връщам един дълг, а нямам пари.
– Вземи я, но само да не ме излъжеш.
Взел Иван богаташът козата, надоил злато, скрил я в една клетка, а на Иван бедняка върнал обикновена коза.
– Благодаря ти, братко, за помощта!
Нахранил Иван беднякът козата с жълъди, започнал да я дои… Тече си мляко по вименцето, от вименцето по копитцата, а злато все не тече и не тече.
Хукнал Иван беднякът при богаташа, а той му рекъл:
– Нищо не знам, нищо не съм чул! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът и си тръгнал за в къщи. Минали дни, търкулнали се седмици, децата реват, искат да ядат. Настпила сурова зима, а в къщата ни зрънце, ни брашънце. Нямало какво да се прави, тръгнал Иван беднякът при богатия си брат.
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, шепа брашно!
– Нито ще ти дам брашно, нито зърно, а ако искаш, там в килера зад онази врата има паница с вчерашна чорба, вземи я.
Взел Иван беднякът паницата с вчерашна чорба и тръгнал за в къщи. Върви, а виелицата свисти, от студа камък се пука, всичко замръзва. Започнал студът да си играе с чорбата: ту с лед ще я покрие, ту със снежец ще я напраши. Играл си, играл си и замразил чорбата до самото дъно. Лежи си в пани¬цата една тъмна бучка лед, а няма какво да се яде.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, студ студен – нос червен! За тебе това е игра, а за децата ми – беда. Ти ще ми заплатиш за лудориите си!
И тръгнал Иван беднякът след студа. Студът по полята – и Иван по полята. Студът в горите – и Иван в горите. Легнал студът под една голяма пряспа – и Иван там се наврял.
Учудил се студът:
– Да не си ми дошъл на гости, Иване?
– Така и така – рекъл му Иван. – Носех аз на децата си вчерашна чорба, а ти се заигра с нея и я замрази. С какво да
се върна в къщи? Вълшебната покривка и златната коза ми открадна брат ми, а ти чорбата ми развали.
Само това ли е? – казал студът. – На ти тази торба-спасителка. Като кажеш: „Двама от торбата!“ – ще изскочат двама юнака; като кажеш: „Двамата в торбата!“ – двамата ще се скрият.
Поклонил се Иван и се върнал в къщи. Извадил торбата и й казал:
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата две здрави жилави тояги, че като започнали да налагат Иван и да му нареждат:
– Не вярвай, бедняко, на богаташа! Не вярвай, Иване, на богатия си брат, на ум и разум се учи!
Едва успял Иван да си поеме дъх и да викне: „Двамата в торбата!“
Влезли тоягите полекичка в торбата.
Едва настъпила вечерта и притичал Иван богаташът.
– Къде беше, Иване, какво си донесе?
– Бях, братко, при студа и си донесох чудесна торба. Само като й кажеш: „Двама от торбата!“ – изскачат двама и правят каквото трябва.
– Ах, братко, бедняко Иване, дай ми торбичката за един ден! Покривът ми се е повредил и няма кой да го поправи.
– Вземи я, богаташо Иване!
Донесъл Иван богаташът торбата в къщи, заключил вра¬тата.
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата двете здрави жилави тояги, като започнали да налагат Иван богаташа и да нареждат:
– Не обиждай, богаташо, бедняка! Върни, богаташо, на Иван вълшебната покривка и козата.
Хукнал Иван богаташът при бедняка, а тоягите след него.
– Спаси ме, братче! Ще ти върна и покривката, и козата.
– Двамата в торбата! – викнал Иван беднякът.
Скрили се тоягите в торбата. Иван богаташът се прибрал полужив, върнал на бедняка вълшебната покривка и златната коза.
Започнал Иван беднякът да живее щастливо с децата си.
Сега седемте дечица на миндера седят и вкусна каша ядат. Кашата е с благинка, а пък лъжиците – с картинки.

Имал дядо козичка. Цанил си козарче. То си имало свирка. Ама каква свирка! Като я надуе, де що има живо нещо, скача, та се къса. Сутрин ляло му слагал хляб в торбата, пущал го след козите и му думал:
— По-малко да надуваш свирката, повече да пасеш козите!
Вечер се връщало момчето. Докарало козите. Посрещал го дядо и викнал ядосано:
— Бре, сине. къде ходиш, какво правиш, та не пасеш козите? Я ги погледни на какво приличат! Живи умрели от глад!
— Паса ги, дядо, паса ги.
Днеска тъй, утре тъй — козарчето щяло да измори козите.
Станал дядо една сутрин, та след него. Скрил се в гората зад една шипка.
Момчето докарало козите в гората. Насякло им бръстина. Почнали да ядат: руп, руп, руп!
Козарчето седнало на един пън, извадило свирката, па като засвирило! Козите оставили оръстината, па като заскачали! Зарипал и дядото в шипката: друс, друс, друс! Изподрал си дрехите. Почнал да вика:
— Спри бе, сине! Изподрах се в шипката!
— Аз спирам, дядо, ами свирката не спира. И пак рипал дядо.
Чакала го баба да се върне вкъщи, па току си рекла:
— Я да видя що стори тоя дядо.
Отишла баба в гората. Гледа — козарчето свири, козите скачат, и дядо рипа ли, рипа в шипката.
— Бре, сине, бре, дядо! Каква е тази работа от вас?
Но додето издума, засвирила по-силно свирката и бабата заиграла: друс, друс, друс! Баба и дядо си имали син и снаха. Имали си и внучета. Чакал синът да се върнат дядо и баба, па като не ги дочакал, рекъл на жена си:
— Чакай, невесто, да отида да видя що сториха татко и мама!
Отишъл синът в гората. Гледа отдалече: козарчето свири, козите скачат, дядо и баба рипат ли, рипат.
— Каква е тая работа бре, хора? — викнал синът, но свирката свирнала по-силно и той затропал заедно с другите: друс, друс, друс!
Снахата чакала, чакала при децата вкъщи, па току рекла:
— Чудно нещо! Що направиха тия хора? Къде отидоха, та се не върнаха? Трябва да ги потърся!
Снахата оставила децата да пазят къщата, а тя отишла в гората. Погледнала и какво да види. Козарчето свири. Козите скачат. Бабата, дядото и синът рипат ли, рипат.
— Какво е туй чудо бре, хора? — викнала снахата, но козарчето свирнало по-силно и тя затропала редом с другите: друс, друс, друс!
Дядовите внучета пазили, пазили къщата, па като видели, че никой не хукнали да видят що става в гората.
— Тропайте да тропаме! Карай, козарко! И те зарипали редом с другите: друс, друс, друс!
Цял ден свирило козарчето. Цял ден рипали козите и дядовите хора. Взело да се мръква. Козарчето тръгнало напред със свирката. Тръгнали след него скачешком и козите, и дядо, и баба, и син, и внучета малки и големи.
Кой как ги видял, тръгвал с тях и почвал да тропа: друс, друс, друс! Разиграло се цяло село. Нямало кой да спре играта. Тропали цяла нощ, рипали и на другия ден. Кой знае. Може и до ден днешен да тропат.

Имало едно време една жена. Тя имала широк двор. Сред двора растяло ябълково дърво. То раждало всяка година само по една ябълка.
Но щом узрявала ябълката, до¬хождала лоша хала и я откъсвала. Жената имала трима синове. Едно лято най-големият син ре¬къл на майка си:
— Майко, наближава да узрее ябълката. Дай ми нож и орехи. Ще отида да я вардя от халата.
Майката отговорила:
— Мъчно ще я увардиш, сине. Хала е то. Доде я зърнеш, отива, та се не вижда!
— Отива тя, ала от моите ръце здрава няма да се изкопчи…
— Добре, сине. Щом се наемаш, ето ти нож, ето ти и орехи.
Синът взел ножа и орехите. Като се мръкнало, отишъл под дървото.
Той трошил орехи и поглеждал към ябълката, трошил орехи и слушал отде ще се зададе халата. По едно време притъмняло много. Нещо изфучало. Погледнал синът — няма ябълката. Той отишъл при майка си и рекъл:
— Ти право казваш, мамо. С хала шега не бива. Не я видях кога дойде и грабна ябълката!
На другата година средният син казал на майка си:
— Мамо, дай ми нож и орехи. Сега аз ще ида да вардя ябълката.
— И ти няма да я увардиш, синко. Ала щом искаш, иди. Ето ти нож, ето ти и орехи.
Като се мръкнало, той отишъл под дървото. Затрошил орехи. Но халата изфучала над главата му и грабнала златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл на майка си:
— Дай сега на мене ножа. Аз ще вардя ябълката.
— Орехи не искаш ли? — позасмяла се майка му. — Вземи си повечко, да си похапнеш. А то ябълката — я ще я увардиш, я не. Батьовците ти не я опазиха, та ти ли?
— Не ми се смей, майко! Дай ми нож, после ще приказваме.
Той взел ножа. Като се стъмнило, качил се на дървото и седнал близо до златната ябълка…
Посред нощ изфучала халата. Посегнала да откъсне ябълката. Замахнал синът. Убол я с ножа. Халата изпищяла. Избягала назад. А синът откъснал ябълката и я занесъл на майка си.
Майката, като я видяла, извикала:
— Жив да си ми, сине! Ти засрами батьовците си!
На сутринта момчето повикало братята си да търсят халата. Тръгнали по дирите на кръвта.
Вървели, вървели — стигнали до една дупка, дето се губели дирите.
— Тука е влязла халата — рекъл най-малкият брат. — Трябва да спуснем едного от нас в дупката!
— Мене спуснете! — казал най-големият брат.
Вързали го с едно въже и почнали да го спущат.
Като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето. Изтеглили го горе.
Спуснали средния брат. Но и той заклатил въжето. И него изтеглили горе.
Тогава най-малкият рекъл:
— Спуснете мене! Поклатя ли въжето, спускайте надолу, докато стъпя на земя!
Братята го спускали, спускали, докле слязъл чак на дъното. Той повървял малко. Съгледал светъл дворец. Надзърнал през прозореца. Вътре видял три девойки. Двете подхвърляли златни ябълки, а най-малката си играела със златен плъх на златна тепсия.
Момъкът потропал на прозореца и извикал:
— Ей, девойки, отворете!
Най-малката девойка се обадила:
— Знаеш ли де искаш да влезеш, момко? Тука живее лоша хала. А сега е много разярена. Всяка година ходеше на горната земя и донасяше по една златна ябълка. Сега си дойде наранена и нищо не донесе… Ако те види, ще те погуби!
— Ами вас защо не погуби?
— И нас ще погуби. Затуй ни е довела тука. Но ни държи още, да й редим къщата. Залъгва ни сега с играчки.
— Пуснете ме, момичета! — рекъл момъкът. — Аз не се плаша от хала¬та. За нея съм дошъл.
Другата девойка се обадила:
— Иди си, момко! Ще те изяде халата! И нас живи няма да остави, ако те пуснем.
Момъкът отвърнал:
— Отворете, отворете! С халата ще се разправя и вас трите ще избавя!
Отворила му най-малката девойка. Той влязъл в задната стая при халата. Втурнал се, забил ножа в сърцето й. Халата тозчас издъхнала.
Момъкът извел девойките из двореца. Отишли при въжето. Той свързал най-напред най-голямата и заклатил въжето. Братята я издърпали горе. После свързал по-малката. И нея изтеглили. Останала най-малката. Той свързал и нея, па рекъл:
— Братята ми може да се скарат за тебе и да ме оставят тука. Но нека правят каквото щат. Ако ме обичат, ще ме извлекат и мене. Ако ли не — добър е господ!
Девойката извадила от пръста си златен пръстен, подала му го и рекла: — Вземи този пръстен! Той е чудотворен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам дрехи самотворни. Само който има този пръстен, може да ми даде такива дрехи. Ако братята не те изтеглят горе, ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг черен. Ако паднеш върху черния — ще отидеш в долната земя.
Момъкът поклатил въжето. Братята извлекли и най-малката девойка.
Подир малко земята се продънила под момъка и той полетял надолу. Летял, летял — паднал върху черния овен. Той го отнесъл на долната земя и се изгубил.
Момъкът тръгнал, където му очи видят. Вървял,вървял — стигнал в столнината на долното царство. Накрай града съгледал малка къщурка. Надзърнал през отвореното прозорче. Видял прегърбена баба. Тя месела хляб. Но замесвала брашното със слюнки.
— Помага бог, бабо! — рекъл момъкът.
— Дал бог добро, синко! — отговорила бабата.
— Бабо, нямаш ли вода, ами замесваш хляба със слюнки?
— Ех, какво да сторя, синко! От лоша ламя теглим! Завардила е всичките извори. Не ни пуска капка вода да си налеем, ако не й дадем да изяде някоя девойка. Аз имах шест момичета. Давах, давах — издавах се вече. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне ламята. Тогава целият град ще има вода.
— Бабо — рекъл момъкът, – кажи ми къде е царският дворец. Аз ще се разправя с ламята.
— Ох, стига да можеш, синко, стига да можеш! Много момци като тебе е погубила тая проклетница!
Бабата излязла вън, посочила широката улица и казала:
— Все по тая улица ще вървиш и ще стигнеш царския дворец.
Момъкът отишъл в двореца. Явил се при царя, поклонил се и рекъл:
— Царю честити, позволи ми да отида и аз с царската дъщеря при ламята.
Царят поклатил глава и отвърнал:
— Не стига ли, дето ще загине дъщеря ми, ами и ти да умреш с нея!
— То не се знае, царю честити, може и двама живи да се върнем.
Съгласил се царят. Царската дъщеря и момчето се качили в една колесница и отишли на мястото, дето излизала ламята.
Царската дъщеря седнала до едно дърво. Момъкът отпуснал глава и заспал върху скута на царкинята. В това време ламята излязла от пещерата и се затекла право към дървото. Царската дъщеря заплакала. Една сълза капнала от очите й върху лицето на момъка. Той скочил, грабнал ножа и пробол ламята.
Водата от всички извори тозчас потекла.
Отдъхнали всички хора в столнината. Зарадвал се царят. Прегърнал момъка и рекъл:
— Искай, момко, искай всичко,що желаеш! Ти избави народа ми. И още сега ще имаш половината царство. А като умра, ще станеш мой заместник.
— Благодаря, царю честити! Да бъде велико твоето царство! Да даде бог щастие на твоята хубава дъщеря! Но аз едно-едничко нещо искам да си отида в родната земя…
— Къде е тя?
— На горния свят. 
Замислил се царят и рекъл:
Мъчно ще се намери някой да те изнесе. Но почакай! Ще подирим! Ако се намери такъв човек, аз ще дам всичко, каквото трябва.
Минало се, що се минало, момъкът все мислел за горната земя. Веднъж той излязъл вън от града да се поразтуши. Седнал под едно високо дърво. А на дървото имало орлово гнездо. Неусетно момъкът заспал. Изведнъж нещо писнало над главата му и той се събудил. Погледнал нагоре и що да види: една триглава змия лази по дървото.Момъкът извадил ножа, умъртвил змията, па легнал пак да си поспи. Когато се събудил, видял, че два големи орела му пазят сянка.
 — Бре, орли! — рекъл той. — Какво сте разперили криле сянка да ми пазите?
Орлите отговорили:
— Доде сме живи, не можем ти се отплати, юначе. Ти избави нашите орлета. Три години става не можем челяд да си отвъдим от тая змия триглава! Казвай сега какво добро да ти сторим!
— Искам да ме изнесете на горната земя.
— Ще те изнесем, юначе — казали орлите . — Но трябва да ни храниш един месец с угоени крави. Направи после железен сандък с вериги. Турни в него много месо и един мех, пълен с вода. Ти ще седиш в сандъка. Ние ще преметнем веригите през шия и ще те понесем. Като кажем „га" ще ни даваш месо. Като извикаме „пиу" ще ни даваш вода. Така ще те изнесем на горната земя.
Момъкът отишъл при царя и му казал какво поръчали орлите.
Царят заповядал да му приготвят всичко, що било потребно, да го изнесат на горната земя.
След един месец те го дигнали и понесли нагоре. Ала приготвеното месо не стигнало. А орлите пак изкрякали „га". Момъкът откъснал месо от стъпалата на краката си, та им дал.
Най-после стигнали на горната земя.
— Побратиме — рекли орлите. — Хайде ставай и си иди вкъщи!
— Не мога да стана — отговорил момъкът. — Болят ме краката.
— От какво?
— Късах мръвки от стъпалата, да ви дам, когато се свърши месото.
— Почакай! — рекли орлите и отлетели. Върнали се подир малко. Орлицата донесла в човка жълъдова чашка, пълна с жива вода. Изляла водата върху краката на момъка и той тозчас оздравял. Скочил на крака и отишъл вкъщи при братята си. Те още се карали за най-малката девойка. И двамата нея искали.
А тя, като видяла най-малкия брат, казала:
— Който ми даде дрехи самотворни, за него ще се омъжа!
Малкият брат си спомнил за пръстена. Той го извадил и щом го преместил на малкия пръст, дрехите се явили пред хубавицата.
Братята престанали да се карат. Най-малката сестра се оженила за най-малкия брат, сестрите й се венчали за другите братя. Три сватби в един ден дигнали. Девет дена яли, пили и се веселили.