Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Перун и Перуника

aВисока, загадъчна и сурово красива е Пирин планина! Вечер звездите се къпят в зеления океан. В трудно достъпните й върхове живеят само орлите. Вихри и хали се вият по орловите върхове и народът е нарекъл най-високия й връх Вихрен. Когато връхлитали урагани и дърветата се огъвали до земята, старите овчари казвали, че хората са разсърдили бог Перун, затова той изпраща огън и трескавици.
Перун е древноезическото славянско божество, което, според народната митология, е всемогъщият владетел на гръмотевиците, които се сипят от небето.
Но всемогъщият владетел на планината – Перун не е само гръмовержец и смутител на величествената красота на планината. Той еднакво се прекланял и пред силата, и пред красотата, и пред нежността. С преклонение се отнасял той към най-малките, най-невидимите обитатели на царството си – мравките. Обичал ги заради пословичната им работливост и за грижата им да засаждат най-чародейното планинско цвете- мащерката. Сладкият й аромат се разнася упоително като вълшебство, а целебните й свойства я правят най-боголюбивото цвете в планината. Бог Перун го е поставил дори над перуниката, която с ярките си – жълти, морави, червени цветове, краси и скалистите върхове, и ниските тучни ливади, а носи и името на древния бог Перун!
Легендата разказва, че бог Перун живял на висок връх със своята сестра Перуника. Перуника била толкова красива, че чак слънцето потъмнявало, когато тя се показвала. А била и много работна божествената сестра. Идело й отръки тънко платно да тъче и никога не спирала да прави това. Когато дойдела пролетта, тя белела платната си и ги мятала по билото да съхнат. Затова най-високите върхове на Пирин са винаги бели!
Бог Перун, според народната митология, имал осем дъщери. Те били красиви, палави и игриви. Често слизали по ливадите да слушат омайните свирни на овчарите, а понякога и да полудуват, да се позабавляват с тях. Когато научил гръмовержецът, че дъщерите му излизат за дълго от къщи и се срещат с овчарите, много се разгневил и ги превърнал на самодиви. Те сърцераздирателно заплакали и от сълзите им се родили осемте езера под върха на планината!

Лястовицата

aИ до ден днешен хората се питат защо лястовицата си прави гнездото близо до комина и под стряхата – на най-уютното място. Тя все кръжи около къщата и едва ли не се чувствува като стопанка!
Преданието, останало от стародавни времена, казва, че една млада невяста говяла, според обичая, на свекър и свекърва, на девери и зълви – цели девет години. И като я помислили за няма, довели нова невеста.
Една вечер, когато всички седнали на софрата да вечерят, както държала борина, за да им свети, припарило й на ръцете и от мъка проклела: „Проклета да е тая дружка, която се срамува като мене." Казала това и литнала нагоре през комина. Свекърът успял да хване един от гайтаните й и затова тя останала само с два гайтана.
Оттогава, казват старите хора, този обичай – да се говее толкова дълго пред свекър и пред свекърва – не се спазва! Лястовиците никога не забравят старата си къща – връщат се там, където са излюпени. Греховно е да се убива лястовица или гнездото й да се разтури. То било лековито и народът ни го е използвал за лек и за разтуряне на магии. Галено наричали пиленцето „грамотница", „граматик", „чернопера", „шарокрила". Тя е символ на новата пролет и вещае нова радост, нов късмет!

Змейово хоро

aЕто какво се случило много отдавна в едно китно планинско селце! Там живяла хубава мома Зорница. В един празничен ден, когато било време да се заклаждат седенките. Зорница се пременила, оплела буйните си коси на венец и тръгнала с дружките си към чешмата – на мегдана. Сърнето й тръпнело от радост – избраника си ще срещне. Стоян също с вълнение я посрещал в празник на хорото. Очите му искрели, когато я зърнел! Момите попели, полу-дували, па и трикато хоро завъртели. Зорница съгледала Стоян в далечината и сладост се разляла в гърдите й.
В миг откъм гората, в изневиделица, връхлетял триглав змей. Той грабнал момичето и го понесъл към черната пещера. Никой никога не е имал смелостта да стигне до там.
Свило се сърцето на Стоян. Мъка задавила гърлото му. Извадил си той сабята и яхнал верния си кон – либето си да дири. Девет дни и девет нощи вървял. Дъжд го валял., вятър го брулил, слънце го пекло. Изправил се най-сетне пред черната пещера и с пълен глас повикал халата да излезе и да премери сили с него.
Разлютен излязъл змеят от пещерата. Огън припламвал от ноздрите му. Зад него плахо подала глава Зорница. С един удар Стоян отрязал едната глава. Замятал се змеят, заизвивал опашка. Издебнал го юначният момък и отрязал и втората му глава. Когато замахнал третия път, змеят завъртял опашката си и с все сила повалил Зорница на земята. Със сетни сили Халата проклела Стоян де онемее, а сърцето му каменно да остане, докато друга мома го залюби. Причерняло пред очите на Стоян, вдигнал тежка десница и третата глава се катурнала на земята. Простил се момъкът с мъртвата Зорница и потеглил обратно към село. Сълзи обливали лицето му, а гърдите му камък тежал.
На мегдана го очаквало цялото село.Отворил Стоян уста да продума, ала звук не се отронил. Стигнало го било проклятието на змея. Тогава той дал знак на музикантите да свирят. Писнала гайдата, ударил тъпана и Стоян се понесъл като вихър. Завъртял хорото – ту ситно и бързо, ту бавно и тежко! Огъвал го той, извивал го, не спирал. Всички разбрали мъката му. Жив го оплакали.
Оттогава на всеки голям празник Стоян излизал сред село и с вихрения си хоровод напомнял на всички, че болката му е жива за Зорница, за погиналата му обич!
Била деветата година! Когато дошло ред отново седен-ките да се заклаждат, момъкът повел тежко хоро. То се виело спокойно и плавно. Като замаяна го следила с поглед Ирина. Години вече тя страдала заедно с него и радостно го поглеждала, когато го срещнела на пътя. Нозете й се залюлели в ритъма на танца. Затрептяло сърцето й.
Съгледал я Стоян и потръпнал. Омагьосали го очите й.
Нещо топло пропълзяло в гърдите му и той заиграл още по-буйно, като да не стъпвал на земята – поплясвал с ръце и прикляквал. Ручилото на гайдата се губело. Стоян чувал само звънтежа на рубетата, нанизани на гърдите й, виждал само черешовите очи на Ирина! Преляла радостта му и от гърлото му се изтръгнало силно:
– И-ху-у-у…
Голямата обич разтурила змейската магия. Стоян поел ръката на Ирина и двамата повели младо хоро и запели:
Заиграйте, мори, „Змейновото", Ситно-равно стъпвайте. Извийте го нагоре-надолу, Та да скрием тази мома, дето змей я иска!
Оттогава на празник се играело все това хоро – „Змейновото".

Какво най-обича Тигърчето

aВеднъж, преди много, много години, срещнах едно тигърче. То беше съвсем слабичко.
— Горкото тигърче! — извиках аз. — Та ти си ми съвсем слабичко! Искаш ли да си похапнеш малко кокали?
— Не, благодаря! — отвърна тигърчето. — Не обичам кокали. Аз ям думи и затова обичам приказки. От тях надебелявам.
— Ст приказки ли?!
— Да, ако ми разкажеш няколко приказки ще стана много дебело. Само че приказките трябва да са хубави. От лошите ме заболява корема. Пък ако приказката е много лоша, умирам, ей така.
— Моля ти се, не стой дълго мъртво!
— Няма. Сега съм по-добре.
Вижте, тигърчето беше слабо, съвсем слабичко.
Започнах да му разказвам приказки и то ставаше все по дебело.
и по-дебело,
и по-дебело,
и по-дебело.
Тогава престанах да му разказвам приказки и то ставаше все по-слабо
и по-слабо,
и по-слабо.
— А сега какво искаш?
— Още приказки, ако обичаш!
— Добре! Вече си доста слабичко. Така че време е да започна.
— А тези приказки, които ще ми разкажеш, от някоя книжка ли са?
— Да.
— С картинки ли?
— Да.
— А кой ще рисува картинките? Не ти, нали?
— Не, не аз. Мечето Едуърд. Ето го.
— А ето ги и моите котета Джордж и Хамлет.
— Мечето ли ги нарисува? Много лоши рисунки.
— Не, аз ги нарисувах. Забравих. Извинявай! Мечо, нарисувай ги ти!
— Това е по-добре. Двете котета са братче и сестриче.
— Гладни ли са?
— Както винаги! А ето че идва и един друг с нас. Това е Моги, нашето конче.
Знаеш ли, понякога в края на приказката, преди да почне следващата глава, остава много място. Така че нашето конче Моги може да ни пренесе през него. А също през плетища и ровове и други подобни. Изобщо, хубаво е да си имаш конче. Да ти разкажа ли първата приказка?
— Да, ако обичаш. И да бъде дълга.
— Добре. Тогава, хайде да яхнем Моги и да препуснем към Царството на приказките.

Аргонавтите при Финей

aАргонавтите продължили пътя си и скоро стигнали до бреговете на Тракия. Героите слезли на брега, за да попълнят запасите си от храна. На морския бряг видели някаква къща и тръгнали към нея. От къщата излязъл насреща им сляп старец; той едва се държал на краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Още на прага на своя дом старецът от слабост се свлякъл на земята. Аргонавтите го привдигнали и им домиляло за него. От думите на стареца те разбрали, че той е финей, син на Агенор, и че бил по-рано цар на Тракия. Но Аполон наказал финей, задето злоупотребявал с получената от Аполон дарба да пророкува, като откривал на хората тайните на Зевс. Аполон го ослепил, а боговете му изпратили харпиите, полумоми-полуптици, които прилетявали в къщата му, изпояждали всичката му храна и разнасяли по целия дом страшна воня. Боговете открили на финей, че той ще се избави от това наказание, само когато дойдат при него аргонавтите, сред които ще бъдат и двамата крилати синове на Борей – Зет и Калаис.
финей започнал да моли героите да го освободят от. бедата; молел ги да изгонят харпиите. Слепецът им припомнил от какъв могъщ баща произхождат – страшния Борей, богът на неукротимия северен вятър, който духа от Тракия. Той се носи бясно над земи и морета, като предизвиква с полета си бури.
Веднъж Борей, като се спуснал над град Атина, видял царската дъщеря Орития и се влюбил в нея.
Борей се молел на Орития да му стане жена и да му позволи да я отнесе със себе си в своето царство в тракийските планини. Орития не се съгласявала, защото се бояла от него. И Ерехтей, бащата на Орития, отказал на Борей. Не помагали никакви молби, никакви обещания.
Ядосал се страшният бог и извикал:
– Аз сам си заслужих това унижение! Нима на мен ми прилича смирено да моля, когото и да било? Аз гоня по небето буреносните облаци, издигам в морето вълни като планини, изтръгвам от корен като сухи стръкчета трева вековни дъбове, бия с град земята и превръщам водата в твърд като камък лед, а се моля като безсилен смъртен. Когато аз профучавам в бесен полет, цялата земя се тресе и потреперва дори подземното царство на Хадес. Аз няма да моля да ми дадат за жена Орития, а ще я взема със сила!
Размахал Борей мощните си криле. Буря забушувала по цялата земя. Като тръстика се залюшкали вековни гори, страшно се понесли по морето покрити с пяна големи вълни, тъмни облаци забулили цялото небе. Чак над планините се разпростряло тъмното наметало на северния вятър и от него веел вледеняващ студ.
Борей се понесъл към Атина, стигнал там, грабнал Орития, издигнал се нагоре и отлетял с нея към своя дом на север в покритите със сняг планини на Тракия.
Там Орития станала жена на Борей. Тя му родила двама близнаци – Зет и Калаис – те и двамата били крилати като баща си.
Зет и Калаис се съгласили да помогнат на финей. Те приготвили богата трапеза, но щом финей се излегнал край масата, за да уталожи глада си, харпиите връхлетели и без да обръщат внимание на виковете на аргонавтите, лакомо изяли всичките ястия, като разнесли из целия дом страшна воня. После харпиите се вдигнали и излетели от къщата на финей. Литнали след тях на могъщите си криле бореадите. Те преследвали дълго харпиите и най-сетне ги настигнали край Плотийските острови.
Бореадите извадили мечовете си и вече искали да убият харпиите, но в този момент долетяла на дългоцветните си криле от високия Олимп пратеницата на боговете Ирида. Тя спряла Зет и Калаис и казала, че боговете са заповядали на харпиите да не се връщат вече при финей. Бореадите полетели обратно към Тракия.
Щом преследваните от бореадите харпии отлетели, аргонавтите приготвили нова трапеза на финей и старецът могъл най-после да утоли страшния си глад. На трапезата финей разкрил на аргонавтите какви още опасности ги очакват по пътя им към Колхида и им дал съвети как да ги превъзмогнат. Аргонавтите изслушали мъдрия старец с внимание, стараейки се да запомнят всичко, което той им казвал.
Скоро се върнали и бореадите и разказали как са преследвали харпиите. Старият финей се зарадвал като узнал, че завинаги е избавен от ужасните харпии.

Последната битка

aКогато боговете надвили гигантите, Гея се разгневила още повече, слязла в Тартара и заченала Тифон, който бил получовек-по-лучудовище. Той превъзхождал всички деца на Гея по големина и сила.
Имал огромно туловище на човек, така че стърчал над най-високите планини. Главата му докосвала звездите. Едната му ръка стигала до залеза, а другата до изгрева. Вместо пръсти от тях излизали по сто змийски глави. На мястото на краката имал огромни змийски тела, които се извивали със свистене чак до главата му. Цялото му тяло било покрито с пера, главата и лицето му били обрасли със сплъстени косми, а от очите му святкал огън.
Такъв страшен и огромен, Тифон хвърлял нажежени камъни и се носел към небето с трясък и вой, а устата му бълвала огнена лава. Когато боговете видели как се приближава към тях, побягнали в Египет. За да се изплъзнат по-лесно, те се превърнали в различни животни. Дионис тогава приел образа на козел.
Зевс поразил отдалече Тифон с мълния, а когато чудовището се приближило, богът го ударил със стоманен сърп и го преследвал чак до планината Касий, която се намирала чак отвъд Сирия. Там, щом видял че е ранен, Зевс влязъл в ръкопашен бой с него. Но Тифон го оплел здраво с пипалата си, отнел му сърпа и прерязал сухожилията на ръцете и краката му. После го вдигнал на рамене и го отнесъл през морето в Киликия, където го оставил в една пещера. Там сложил и сухожилията, скрити в мечешка кожа. За пазач оставил змията Делфина – полужена-полузвяр.
Бог Хермес тайно измъкнал сухожилията и ги скрепил в тялото на Зевс. Възвърнал силата си, Зевс изневиделица се издигнал в небето на колесница, теглена от летящи коне. Мятайки мълнии, той подгонил Тифон към планината Ниса. Там мойрите заблудили преследвания Тифон – той повярвал, че ще стане по-силен и вкусил от вълшебни плодове, които узрявали само един ден. Затова придобил сила да хвърля цели планини, когато побягнал в Тракия. Там, край планината Хемус, започнала последната битка.
Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските хребети се връщали срещу Тифон и цялата планина се оплискала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус.
Тифон бил победен и хукнал да бяга през Сицилийско море, но Зевс го замерил с планината Етна. Затова тя до днес изригва пламъци от мълниите, хвърлени тогава.
Зевс победил и заедно с дванадесетте богове се завърнали в двореца си на Олимп, откъдето управлявали съдбата на целия свят.

Как е изчезнала последната ламя

aЕдна ламя излязла в полето и не давала на никого да мине оттам. Много юнаци отишли да се бият с нея, но тя ги изяла всичките. Днес-утре, изминали много години. Измъчили се хората, които живеели в околните села. Като видели, че със сила няма да надвият ламята, те намислили следната хитрост.
Помолили царя и той заповядал – никой юнак да не ходи да се бие с ламята и никой да не пуска животните си да пасат в полето, за да няма какво да яде звярът. После направили от двете страни на полето, на половин ден път една от друга, две каменни кули. И на тях сложили тъпани.
Огладняла ламята и тръгнала по полето да търси ядене, но нищо не могла да намери. Като приближила едната кула, издумкали тъпаните, колкото сила имат. Като чула тъпаните, ламята отворила уста и се спуснала натам, защото разбрала, че в кулата има хора. Вратата на кулата била желязна, а по стените никъде нямало прозорци.
Въртяла се халата около каменната кула, удряла я с опашка, но не могла да я събори. В това време започнали да бият тъпаните от другата кула. И ламята като ги чула, се затичала натам, та дано улови нещо за ядене. Но и там се повторило същото – въртяла се отвън, гризала камъните, била с опашка. Пак издумкали тъпаните от пър¬вата кула и нали ламите не са много умни, пак се затичала обратно. Тичала насам, тичала натам, най – после изплезила език и се пукнала. Ето как хората победили ламята с хитрост.

Небето

Някога небето не било толкова високо, колкото сега. То било много ниско и хората можели да го докосват с ръка.
Веднъж една жена напалила пещта, за да опече хляб, но дръжката на лопатата й се закачила в небето. Тя се обърнала и започнала да муши небесния свод. Тогава небето се оплакало на Господа и той го вдигнал по-високо.
Друг път един селянин като орал нивата си, поискал да бодне предните два вола от четирите, впрегнати в ралото, но убол с остена си небето. Господ го вдигнал още по-високо.
Скоро след това един косач косил сено. На пладне спрял за почивка, а после започнал да трупа сеното на голяма купа. Качил се върху нея, но главата му опряла в небето. Разсърдил се косачът и го мушнал с вилата си. Тогава Господ вдигнал небето толкова високо, колкото го виждаме днес.
След небето и земята се оплакала на Господа. Понеже тогава нямало нощ, а било винаги светло, орачите разоравали все повече и повече ниви. Земята се уплашила, че няма да може да изхрани всички хора, които ставали все повече и повече.
Господ помислил и разделил деня на две части – светлата продължила да се нарича ден, а тъмната нарекъл нощ.

Трима ловци – три умни глави

aТрима души, три умни глави решили да идат на лов. Нарамили по една бухалка наместо пушки, накитили си калпаците с пачи пера и тръгнали. Ха бре, де бре — прехвърлили Балкана и слезли в Софийското равно поле. В полето видели една върба, а под върбата поп с ка-лимявка, но без брада — връзва с конопено въже шията на една гъска.
— Добър ден, дядо попе! — провикнал се първият ловец. — Защо си натиснал тая гъска?
— Ще я беся — отвърнал попът.
— Че какво ти е направила? — обадил се вторият ловец.
— Тя ми направи голяма пакост — почнал да разказва попът. — Тая нощ легнах да спя на двора, за да ми е хладина, а тя дошла, ви¬дяла ми брадата, помислила, че е трева, и я опасла.
— Не я беси, ами я дай на нас, ние ще я удавим в Искъра — рекъл третият ловец.
— Вземете я — ритнал попът гъската. — Удавете я, махнете я от главата ми.
Тримата ловци грабнали гъската, ударили към Искъра, намерили по-дълбочко място и я натопили във водата. Държали я, що я държали, помислили, че се е удавила, и я пуснали. Гъската бързо изскокнала над водата, плеснала с криле и прехвръкнала на другия бряг.
— Бре — обадил се първият, — не можахме да я удавим, малък е Искърът. Друг път, кога опасе брадата на попа, ще я занесем да я удавим в Черно море. Там има дълбока вода.
Тръгнали по-нататък. Вървели, вървели, уморили се. Легнали край пътя да подремнат. Сложили бухалките си под главите, но преди да затворят очи, отгоре им налетели орляк мухи, почнали да се навират в носовете им и да ги хапят.
— Олеле! — викнал единият. — Ще ни изядат тия проклети мухи.
Хайде да идем при оня поп с опасаната брада и да го попитаме как да изтребим мухите. Той ще ни каже — веднъж вече ни мина думата пред него.
Вдигнали се тримата и пак се върнали при попа.
— Дядо попе — рекли му ловците, — дай ни ум какво да правим с тия пусти мухи, дето хапят и не оставят човека да подремне.
— Бийте! — отговорил попът. — Където видите муха, удряйте.
— С какво да удряме? — попитали умните глави.
— С бухалките, аз ви позволявам.
Тъкмо в туй време върху главата на попа кацнала една муха. Първият ловец, без да се замисли, дигнал бухалката си и бухнал попа по главата.
— Какво направи, бре! Защо удари попа? — развикали се другите двама.
— Попът даде позволение — отвърнал първият ловец и се почесал по врата.
Нямало що, почакали попа, додето дойде на себе си, и пак тръгнали. Поели към село Дървеница. Насред пътя видели една любеница.
— Що е това, бре? — навел се единият от тримата.
— Това е — отвърнал вторият — камилско яйце. Хайде да го измътим!
— Къде ще го мътим? — попитал третият.
— На припек.
Изнесли любеницата на Витоша и клекнали да я мътят. Редували, се един след друг. По едно време първият, без да ще, бутнал любеницата и тя се търкулнала надолу в трънаците. Трите умни глави се развикали и търтили да я гонят. Ха бре, де бре — хлътнали в трънаците. Не щеш ли, от трънаците, дето спряла любеницата, изскочил заек:
— От камилското яйце се излюпило едно камилче с дълги уши. Дръжте го! — викнал първият ловец.
— Стой! — рекли другите двама.
Но заекът побягнал и се скрил в гората.
Ловците се почесали по вратовете. Единият продумал:
— Чудно нещо! Кога се измъти туй камилче и кога му порастоха толкова дълги уши. Ние трябва да го намерим.
— Как? — обадили се другите двама
— Ще намерим секири и ще изсечем гората.
Речено — сторено. Намерили секири, запретнали се и почнали да секат гората. По едно време покрай тях минал пътник, яхнал на кобила. Подире му припкало младо жребче. Пътникът спрял и попитал защо секат гората. Умниците му разказали каква е работата.
— Хубаво сте намислили — рекъл пътникът, като разбрал с какви хора има работа, — само че секирите ви не режат. Дайте ми ги. Ще ида у дома да ги наточа.
— А ние какво ще правим? — попитал първият ловец.
— Чакайте, докато ги донеса.
Ловците му дали секирите и седнали да чакат. Пътникът препуснал кобилата и вече не се върнал. Останало само жребчето му. Единият от ловците се досетил.
— Този човек — рекъл — ни измами, но ние ще утрепем жребчето му!
— Как ще го утрепем?
— Ще натоварим на гърба му гащите и калпаците си, ще го подгоним. То ще се препъне, ще падне някъде по пътя и ще умре под товара.
Речено—сторено. Натоварили гащите и калпаците си, подгонили жребчето и то побягнало.
— Спукана му е работата! — засмели се трите умни глави.
И тръгнали по-нататък гологлави и без гащи. Стигнали до една малка речица. Видели на брега й върба— стара, наведена към водата.
— Защо ли се е навела тая върба към водата? — попитал първият.
— Жадна трябва да е — отговорил вторият.
— Хайде тогава да я напоим! — предложил третият.
— Как? — попитал първият.
— Един от нас ще се хване за клоните й, ще увисне надолу. Вторият ще се хване за краката на първия, третият — за краката на вто¬рия. Като натежим, тя ще се наведе още, клоните й ще опрат до водата и върбата ще се напие.
Речено—сторено. Наловили се тримата, увиснали надолу, но върбата не мръднала.
— Хайде сега да си плюем на ръцете и да налегнем още по-силно! — викнал първият ловец.
Пуснали се и тримата да си плюят на ръцете и паднали. Цамбурнали във водата като жаби. Излезли мокри вир вода и тръгнали да се сушат. Покачили се на лакатнишките скали. Под високите скали в дълбочината припаднала гъста бяла мъгла.
— Що е туй, бре? — попитал единият.
— Памук трябва да е — обадил се вторият.
— Я да се хвърлим на меко и да се отъркаляме! — рекъл третият.
— Защо да не се хвърлим? — отговорили другите двама.
И без да му мислят, тримата ловци се хванали за ръце, викнали ухаа! — и се хвърлили от високите скали. Паднали долу и се утрепали.

Хитър Петър и змеят

aЕдно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом почнел някой бой, великаните първи се вестявали. Невидими бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шъта и тръгнал да дири юнаци.
Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:
— Хей, човече, ти юнак ли си?
— Юнак съм — отвърнал Хитър Петър.
— Какво можеш да правиш?
— Аз ли, когато стисна камък — вода пуща.
— Не вярвам — казал змеят.
— Можем да опитаме. Първо ти вземи един камък и го стисни. Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но
вода не потекла.
— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене.
И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.
Змеят се смаял.
— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!
— Бива — отговорил Хитър Петър и станали побратими.
Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.
— Яж, побратиме! — поканил го змеят.
— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.
Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.
— Бери сега и дръж здраво!
Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Прехвърлил черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.
— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.
— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушите!" Но избяга, проклетникът.
Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.
— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?
— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.
Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почнал да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни, петстотин зайци. Седнали да ядат. Змеят лапал по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогнал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Прибрали се да спят в змейската пещера.
Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:
— Кой е този?
— Мой побратим.
— Какъв е той?
— По юнак е от мене.
— Защо не го утрепеш?
— Как да го утрепя? — попитал змеят.
— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!
Хитър Петър нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейския. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук — сто кила тежък — и почнал да налага чувала; Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:
— Утрепах го! — и легнал да спи.
На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се скрил, и викнал:
— Добро утро, побратиме! Змеят опулил очи:
— Бе, ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука? Хитър Петър се засмял:
— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм кален.
— Че как си кален?
— С вряла вода.
— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нали сме побратими.
— Защо да не те каля — ще те кали. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.
Змеят тозчас повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива вряла вода. Змеят вътре запищял:
— Олеле, побратиме, изгорях!
— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.
Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:
— Нека стои до довечера вътре, за да стане по-як от желязо!
Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.
Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил. Тъй загинал последният змей.
Събрали се селяните от Хитър Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.
— Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да направи смях на селяните, ударил калпака в земята.
— Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтърсил го и рекъл:
— Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
— Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи са приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, то навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали помежду си, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
— А бе, ти какво правиш?
— Рева — отвърнало магарето.
— Защо ревеш?
— Че аз — отвърнало магарето — пред такова голямо събрание ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
— Тази е приказката — завършил Хитър Петър, — разбрахте ли я?
— Разбрахме я хубаво — прихнали да се смеят селяните. Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.