Чуй всички приказки

Веднъж умът и щастието на едно момче се запрепирали помежду си. — Ти, умчо, без мене не можеш — рекло щастието.— Аз нося радост на момчето. А какво струва живот без радост?
— Ами ти, щастливко, какво можеш да направиш без мене? Са-мо заслепяваш момчето. Аз трябва после да му отварям очите.
— Момчето и без ум може да мине, щом аз съм с него!
— Не може! — твърдял умът.
— Може.
— Добре. Щом може, аз ще изляза от момчето. Да видим какво ще прави то без ум!
Речено — сторено. Умът напуснал момчето.
То разкъсало дрехите си. Грабнало мотика. Почнало да копае под една круша край пътя.
Копало, копало — намерило цял котел, пълен с жълтици и скъпоценни камъни. Но нали било без ум — не знаело какво да ги прави.
Минал един пътник. Загледал се в дрипавото момче. То грабнало шепа скъпоценни камъни, подало ги на пътника и рекло:
— На. пътниче, дай тия камъни на царя и му носи много здраве от мене!
Пътникът взел скъпоценните камъни и си тръгнал зарадван. Ала момчето грабнало още една шепа и викнало подире му:
— Чакай, чакай! На ти още една шепа камъни за царската дъщеря. Кажи й, че Дрипльо й ги праща!
Пътникът продал скъпоценните камъни. Станал много богат. Направил си голяма къща срещу царския дворец.
Почнал да живее като цар. Мъчно му било само, че нямал деца. Жена му го накарала да намери онова момче, дето го обогатило, и да го доведе за техен син.
Богаташът намерил дрипавото момче. Довел го да живее в хубавата къща срещу царския дворец.
Колкото хубаво било момчето, като го облекли в скъпи дрехи, станало още по-хубаво. Кой как минел, все се спирал да го гледа.
Видяла го царската дъщеря от двореца. Харесала го. Поискала да се омъжи за него. Ала царят не давал.
Посърнала тя. Не спи, не яде. Все за момъка мисли. Най-после баща й се съгласил и тя се омъжила за него.
Но царският зет не продумвал нито дума на жена си. По цял ден седял в един ъгъл на стаята и не дигал глава да погледне царската дъщеря. А един
ден станал, ударил й три плесници и пак седнал.
Отишла царската дъщеря плачешком при баща си и му рекла:
— Татко, или ще премахнеш тоя глупчо, или аз ще се погубя. Не ми стига дето мълчи като ням, ами сега и ръка почна да дига върху мене. Три плесници ми удари!
Разсърдил се царят. Заповядал да отсекат главата на момчето.
Палачът извел царския зет и дигнал ръка да го погуби. Но умът дошъл в главата на момчето и попитал щастието:
— Е. как си, побратиме?
— Остави се! Лошо! По-скоро виж какво ще направиш, че отиде животът на момчето!
— Няма да отиде. Не бой се! — казал умът. — Аз чаках да видиш сам докъде ще докараш работата без мен. Сега съм вече тука. Всичко ще се оправи.
Момчето спряло ръката на палача и рекло:
— Искам да кажа две думи на царя.
Съобщили на царя и той заповядал да заведат момчето при него. Там била и царската дъщеря.
— Е. проговори ли, момко? — попитал царят.
— Проговорих, царю честити — отвърнало момчето. — Искам, преди да умра. да ти кажа защо мълчах толкова време и защо ударих твоята дъщеря.
— Кажи да чуем!
— Аз мълчах и стоях с наведена глава, защото исках да отдам чест на вашия царски род. Първия път ударих царската дъщеря, задето не можа да разбере защо мълча. А другите две плесници й ударих, защото не послуша татка си, а се омъжи за момък, който не е за нея.
— За мене си ти, за мене! — извикала царската дъщеря и се хвърлила вьрху шията на момчето. — Татко, прости му!
Царят се засмял и простил на момчето.
То станало толкова умно, че царят, когато да умира, му оставил цялото си царство.
Младият цар и младата царица царували весело и честито.

Имало едно време един цар. Веднъж той изпратил навсякъде глашатаи, които се развикали сред народа:
— Ей, слушайте! Който от вас излъже най-добре царя, ще получи от него подарък една златна ябълка!
Заприиждали отвсякъде към двореца царски синове, деца на назири и везири — с една дума, твърде много хора, но никой не можал да угоди на царя.
Явил се най-после пред царя един сиромах с голяма делва в ръце.
— Какво искаш? — попитал го царят.
— Жив да си, царю — отвърнал сиромахът, — дойдох да си получа парите, нали ти ми дължиш една делва злато?
— Лъжеш — отговорил царят, — аз нищо не ти дължа.
— Лъжа ли? Дай ми тогава златната ябълка, щом като лъжа! Царят разбрал неговата хитрост и почнал да се отрича.
— Не, не, не лъжеш!
— А щом не лъжа, плати си тогава дълга!
Разбрал царят, че лъжецът печели, дума не продумал, а извадил златната ябълка и му я дал.

Един цар притежавал безчетни богатства. Стада овце и крави, табуни коне и камили пасели в обширните му ливади, а злато, сребро и скъпоценни камъни имал толкова много, че се чудел къде да ги скрие, за да не му ограбят хазната.
Веднъж на този цар му дошло наум да построи от скъпоценностите си такъв палат, че да няма друг като него в целия свят. И ето че царят изпратил по всички краища на земята бързоходци да обявят за това негово намерение и да поканят най-добрите майстори.
Майсторите не чакали да ги канят дълго и за няколко години издигнали великолепен дворец. Подът на този дворец бил мраморен, стените — сребърни, таванът — златен, а по ъглите блестели нанизани брилянти, елмази, бисери и други скъпоценни камъни.
По случай завършването на този дворец царят устроил разкошен пир и поканил на него всички старци от страната си. След гощавката той попитал:
— Сега ми кажете: харесва ли ви се моят палат, виждали ли сте някога друг подобен на него?
Всички отговорили в един глас, че царският палат няма никакви недостатъци и че подобен на него те не само не са виждали, но дори и не са чували за такова нещо нито от бащите, нито от дедите си.
Само един старец мълчал. Когато дошло ред и до него, той казал:
— Царю честити, твоят палат е прекрасен, но все пак ще добавя само това, че той има един недостатък и всички го премълчаха.
Думите на стареца учудили всички, а царят останал озадачен. Той политал:
— Какъв недостатък виждаш в него, дядо?
— Той има врати — отвърнал старецът.
Като чули това, всички присъствуващи високо се разсмели.
— Най-напред ме изслушайте, а после се смейте — казал старецът. — Ако палатът нямаше врати, царят вечно щеше да остане в него. Но той ще умре, ще остави тук всички тези богатства и ще излезе от тези врати като най-обикновен простосмъртен, увит в парче плат, в саван. . .
Чул това царят, прехапал устни и се замислил.

Имало едно време мъж и жена. Те били толкова бедни, че тежката имсиромашия ги принуждавала да просят по парче хляб от съседите си. Едничкото, което си имали, била една кокошка, и то толкова проклета, че кълвяла този, който върви пред нея, а който върви отзад — ритала. Нито съселяните им, нито техният добитък смеели да минат край двора на тези сиромаси — толкова се бояли всички от тази кокошка.
Дошло им до гуша на селяните от нея и отишли при кмета да му сеоплачат. А той извикал стопанина на кокошката и му наредил или да я заколи, или да я затвори в курника или хамбара, за да не напада минувачите. Не посмял стопанинът на кокошката да вдигне ръка срещу нея, вкарал я в празния хамбар, заковал вратата и прозорчето, запушил всички цепнатини и се прибрал в къщи.
Минали се ден-два, минали неделя-две, с една дума — месец, а на кокошката нито просо хвърляли, нито вода наливали: да умре, та да се отърват от нея.
Но ето че веднъж мъжът си спомнил за кокошката и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, защо не отваряш дума за нашата кокошка? Може и отдавна вече да е умряла и да се е вмирисала. . . Я да отида барем да я изхвърля!
— Добре — отговорила жена му, — иди да видиш и ако наистина е умряла, хвърли я някъде по-надалеч.
— Отишъл мъжът, отворил вратата на хамбара и какво да види: целият хамбар догоре пълен с яйца — кокошката ги снесла. Зарадвал се сиромахът и се затичал при жена си да й каже. Взели мъжът и жената по една голяма кошница и почнали да пренасят яйцата до хармана си. Занесли ги там и почнали да ги вършеят. Карали диканята до обяд и когато се счупили всичките яйца, от тях почнали да изскачат ту петлета, ту ярки. А най-накрая от едно яйце изскочила и една гъска и хукнала да бяга. Оставил сиро¬махът петлетата и ярките и се спуснал да гони гъската — искал непременно да я хване. Бягал, бягал, изведнъж гледа — един селянин впрегнал гъската му в диканята и вършее жито на хармана. . . Ей, братко — извикал сиромахът, — че това е нашата гъска, защо си я впрегнал?
— Та откъде да зная, че гъската е ваша? — взел да се оправдава селянинът. — Дойде сама на хармана, погледнахме — сякаш няма стопанин, и взехме, че я впрегнахме. А щом казваш, че е твоя, вземи си я и отгоре на това ще ти заплатя две крини пшеница, загдето ни е работила.
Насипал сиромахът в дисагите двете крини пшеница, метнал ги на гърба на гъската и я подкарал пред себе си. Стигнал си в къщи, снел дисагите от гърба й, гледа — гърбът й се протрил, рана се отворила. Изплашили се мъжът и жената, разтичали се при тоя и при оня съсед да търсят лекарство, ама никъде не намерили. Питали те и разпитвали и накрая някой им казал, че единственото средство да се излекува протритото е орехът: трябва да се намаже раната с орехово масло и тогава всичко минава.
А в тази страна, като за проклетия, нямало орехи.
Разтичали се отново мъжът и жената насам-натам — няма и няма. Попаднали най-после при една бабичка и я замолили:
— Бабо, заради спасението на душата си, заради дълголетието на децата ти, потърси ни орехи; може да са се заврели някъде макар и трошички от орех. Нашата гъска си е протрила гърба, трябва да я намажем с орехово масло.
— Е, деца — зафъфлила бабата, — спомням си, бях още момиченце, когато баща ни донесе от Индустан орехи. Само че ги изядохме. . . Подайте ми една пръчка да си изчистя зъбите — може пък да се е завряло в тях парченце орехова ядка.
Обнадеждени, мъжът и жената грабнали една греда, която се търкаляла наблизо, и я подали на бабата. Тя си почоплила, почоплила зъбите, извадила най-сетне изпод един кътник парченце орехова ядка и им го подала. Зарадвали се много мъжът и жената, целунали ръка на бабата, взели оре-ховата ядчица и се върнали у дома си. Там те я счукали и намазали с оре¬хово масло гърба на гъската.
Минали се ден, два, три, неделя, две, три — с една дума, минал месец и на гърба на гъската току израснало орехово дърво. А орехите по това дърво чет нямат.
Сутрин гъската отивала на ливадата да пасе трева, а вечер се връщала в къщи. Пасяла тя на ливадата, а люмчетата овчарчета замервали дървото с камъни, пръчки или буци пръст, за да си брулят орехи и да си хапнат. Тези камъни, пръчки и буци се заклещвали между клоните и между чеповете на ореховото дърво и там се образувала голяма ливада. Почнали да се катерят хората до тази ливада и да садят на нея зеленчукови и овощни градини, да орат и да сеят пшеница и ечемик; и овчарите и говедарите почнали да карат стадата си да пасат на ливадата.
Веднъж един говедар откъснал от бостана голяма диня и поискал да я разреже, за да я изяде. Но ножът му хлътнал в динята и той не можал да го измъкне вече. «Ой, ножът ми, ножът!. . .» — извикал говедарят и се помъчил пак да го изтегли. Ама къде ти — ножът потъвал все по-надълбоко в динята, още малко и ще изчезне съвсем. . . Видял говедарят, че няма друг изход и ще трябва той да влезе в динята за ножа си. Съблякъл си дрехите, вмъкнал се в динята, търсил, търсил, но не можал да го намери. . . Минало се доста време. Изведнъж гледа — насреща му идва овчар с гега на рамо.
— Ей, братко! — извикал му той. — Какво правиш тук?
— Ножът ми влезе в динята — обяснил говедарят. — Търся го и не мога да го намеря.
— Виж му ти ума! — рекъл овчарят. — Аз от две години вече търся в тази диня цяло стадо овце, краката ми се подбиха да ходя и още не съм ги намерил, а той иска нищо и никакъв нож да намери!
Обидил се от тези думи говедарят, спуснал се да бие овчаря. Счепкали се двамата, сбили се: говедарят удрял овчаря, овчарят налагал говедаря, в края па краищата динята се търкулнала и — туп! — паднала на земята. От нея изскочил заек и беж да го няма!
А изпод опашката на този заек паднало сгънато листче хартия. Овчарчетата вдигнали листчето и го занесли в селото да им го прочете попът. Разгънал попът листчето и видял, че на него са написани пет думи: «На лъжата краката са къси…»

Народната старина ни убеждава, че има седемдесет и седем и половина болести и за всяка от тях има билка. Само за половинката болесчица билка не е известна! На Еньовден, когато слънцето се преобръщало и тръгвало към малките дни, болестите излизали и се къпели в реките, езерата и най-вече в росата. Те извивали венци и китки, кители се с тях. защото оттук нататък билките губели своята целебна сили! В този ден се търси билка за половинката болест.
Как изглеждат болестите в народното въображение? И те като вилите, самовилите, русалките и орисниците живеят накрай света, там дето се събират земята с небето, където се намира и къщата на Бог. И те имат човешки образ, ядат, пият, имат деца, веселят се, сърдят се, умиляват се. Те идват при хората само когато Бог ги изпрати, а той ги праща, когато забележи, че някъде хората имат много грехове – крадат, лъжат убиват, мързелуват. Болестите са женски образи, но външността им не е дотам приятна за окото. Те са рошави, мръсни, съсухрени или безформено дебели. Подават се на подкуп и на омилостивяване. Недай боже да се разсърди болест, всичко живо мори – и хора, и Добитък.

Всяка ранна пролет ни обзема вълнение в очакване да видим първия завърнал се щъркел, за да се уверим, че пролетта наистина е вече тук. Тогава, според мартенската обредност, да свалим мартенската кичилка и да я завържем на цъфнало дърво, да я сложим под камък, да я хвърлим под камък или да я запокитим след летящия щъркел и да се провикнем" „Леляко, на ти тебе чернина, дай на мен белина"…
Защо почитаме щъркела?
Има легенда, че някога щъркелът бил човек. Веднъж Господ му връчил един сандък да го пренесе по ръба на високи скали и да не го отваря, докато не стигне до уреченото място. Вървял, вървял човекът с товара на гърба си, уморил се и седнал да си почине. Да, но любопитството да види какво има в сандъка, не му давало покой. Отворил той капака и от него изпълзели змии, гущери и жаби. За това, че не изпълнил заръката, Господ го превърнал на Щъркел, за да събере животинките от земята и отново да стане човек. И до днес той все ги събира и не може да ги събере.
Там, където има щъркелово гнездо, злото не припарва. Там и магиите се развалят. Затова дедите ни смятали за голям грях да се развали щъркелово гнездо или да се похитят яйцата му.
Децата посрещали щъркелите с игри и песни, търкаляли се по земята, за да не ги боли гърбът през годината, и нямала край радостта, че щъркелът е довел пролетта! А момите режат от косите си, за да растат буйно и да са здрави.
И за щъркела народното вярване твърди, че трябва да си сит и да имаш пари в джоба, когато го видиш за пръв път, иначе – беднотия те очаква!

И днес минеш ли през село Жълтуша в източните Родопи, най-напред ще те посрещне високият паметник с лика на мома Жълтуша. Издигнали го селяните, та да се знае, че в едно от най-красивите села в този край е станало невиждано и нечувано чудо!
Било по време на Османското нахлуване по българските земи. Една ранна утрин дошла вест, че османлиите са вече в съседното село. А людете знаят – „играе ли мечка в комшиите, скоро ще дойде и в тяхната къща". Мирно и сговорчиво си живеели хората. Помагали си в тежката работа, а на празник – споделяли радостта си с вити хора и весели меджии. Като свои били! Тази вест разтревожила хората от планинското селце и те се чудили какво да сторят. Да се покорят така, даром, не бива. Да се бият? Но колко им е силата? Прибрали те добитъка в кошарите и се изпокрили по домовете си. Жива душа нямало наоколо.
В селото живяла красива мома с руси коси, като ясно слънце. Думали й „момичето със златните коси" – Жълтуша. Като я грейнело слънцето, тя блясвала като златна.
Пискливият глас на турските зурни вече се чувал. Наблизо са. Скоро камък върху камък няма да остане – мислило си момичето със златните коси и хукнало като обезумяло от къща в къща да събира всичко читаво – момци, мъже, старци – да бранят селото и българската си чест! Заповядала момата, който имал пушки, саби – да ги вземе, който нямал – с камъни и дървета да се въоръжи. Трябвало да се спаси най-хубавото село в този край!…
Чули селяните плачевния зов на момичето и един по един, хлопвали залостените врати, грабвали каквото им попадне в ръцете и излизали да срещнат нападателя.
Слънчевото момиче било начело!
Люта битка се разразила и три дена и три нощи мерили сила войска и мирни люде. Али Паша, който предвождал нападателите, се разтърсил от гняв, като виждал, че мома сред мъжете стреля, а куршум не я лови.
Но на четвъртия ден куршум улучил момичето и то паднало в барчинката. Пашата хукнал натам и рекъл, че сам иска да посече главата на тази непокорница – на кол да я забие и като байрак да я понесе, когато в село влезе. Когато замахнал със сабята, той срещнал очите й – дълбоки езера, огряни от златната коса, и ръката му останала във въздуха.
– Аллах! Такава хубост и такава смелост не съм виждал – провикнал се той и отпуснал ръка! После навел глава и заповядал на своя аскер да се върне и да остави селото да погребе тази красота, както се полага.
Селяните с гордо и прояснено чело вдигнали девойката на ръце и я изнесли на най-високото място в махалата. Погребали я с почести. А за вечна памет построили паметник и селото нарекли Жълтуша!

Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.
И макар че било малко, то било лисиче-вълшебниче — каквото си пожелавало, тозчас се сбъдвало. Една сутрин, подир закуска, тъкмо тичало в кръг из стаята, ей тъй, за удоволствие, дочуло отвън тропот на конски копита. Лисичето погледнало през прозорчето и видяло, че ездачът е самонадеяният лош барон, който викал:
— Ехей-й!Аз съм зъл и ще бъда груб с всички!
„Това няма да стане!"—помислило си лисичето. — По-добре да дойде тука, за да си поговоря с него". И та пожелало това тъй силно, че начаса баронът се озовал в стаята, като се почесвал по главата. Щом видял лисичето, извикал:
—Аз съм зъл! Ще те уловя! — Но колко се учудил, когато лисичето се приближило с протегната лапка.
— Радвам се да ви видя, драги ми добри бароне! – казало то.
— Не съм добър!—отвърнал баронът. — Аз съм зъл и сега ще те уловя!
— Не сте зъл — казало лисичето.— Ако наистина бяхте такъв, селяните нямаше да казват, че сте добър барон и да ви приветствуват. Погледнете през прозореца!
Баронът погледнал и съвсем ясно видял: „Да живее барона! написано върху един плакат, а селяните, които го държали, танцували и викали „ура".
Ала той не видял, че селяните били написали: „Да живее конят на барона!", защото средата на изречението била затулена. А конят, за едно пени, разхождал децата по пазарния площад.
„Хм! — рекъл си баронът. — Аз пък си мислех, че съм зъл. (Никой, никога не му бил извиквал „Да живее!" и затова сега това много му харесало). Струва ми се, че ще престана да бъда зъл" — казал си той. После излязъл навън и запитал няколко деца:
— Искате ли сладолед?
— Да, много! — отвърнали децата. Тогава баронът отишъл в отсрещната сладкарница и им купил всичкия сладолед.
— Я гледай! — рекли си хората. — Нашият самонадеян лош барон не изглежда чак толкова лош!
— Да живее баронът! — извикал един от тях. И хората го приветствували. Точно тогава баронът видял написания плакат: „Да живее конят на барона!"
„Защо не! — казал си баронът. — Напълно правилно, защото той е много добър кон. Ще му купя малко моркови."
И той наистина му купил. Конят ги изхрупал с удоволствие.
Ала баронът продължавал да си мисли:
„Май че онова хитро лисиче ме изигра! Чувствувам, че ще се разгневя"
И колкото повече мислил, толкова повече се разгневя, докато накрая съвсем се разгневил и се почувствувал много нещастен. А хората наоколо се умълчали и само го наблюдавали. Тогава дошло едно момиченце, което ближело сладоледа си и седнало на коленете му. Баронът го погледнал и момиченцето го погледнало. То му се усмихнало и той също му се усмихнал.
— Знаеш ли какво най-много обичат лисиците? — запитал баронът.
— Захар на бучки — казало момиченцето.
Баронът веднага отишъл, купил захар на бучки и ги сложил в джоба си.

Богинята Гея, разгневена от смъртта на синовете си, отишла на полуостров Палена. За ужас на живеещите там траки, тя родила гигантите, които били огромни по размери и притежавали невиждана сила. И външният им вид бил страшен – от главата и брадата им се спускали дълги косища, а на краката си имали змийски люспи.
Те хвърляли към небето скали и и горящи дървета. Измежду всички се откроявали гигантите Порфирион и Алкионей, който освен това бил и безсмъртен, ако се сражавал на родна земя.
Олимпийските богове получили предсказание, че не могат да убият нито един гигант, ако не им помогне някой смъртен. Като научила това, Гея започнала да търси вълшебна билка, с чиято помощ гигантите да станат неуязвими и за смъртен човек. Но Зевс забранил на Слънцето и Месеца да светят и побързал сам да откъсне билката. После изпратил Атина да призове Херакъл за съюзник. Гръцкият герой нападнал Алкионей. Всяка стрела уцелвала смъртоносно гиганта, но когато той падал на земята, силите му се възвръщали. По съвет на Атина Херакъл го извлякъл извън Палена и там го убил.
Всички олимпийски богове участвали в битката. Всеки от тях сразил по един от гигантите – Аполон със стрелите си, Дионис с тирса, Хеката със запалени факли. Хефест хвърлял късове нажежен метал, Атина ги замеряла с цели острови, а Посейдон ги пронизвал с тризъбеца си. Останалите Зевс поразил с мълнии, а Херакъл ги довършил със стрелите си.

От брака между Земята и Небето се родили най-напред три огромни великана – ненадминати по сила и мощ. Те имали по сто ръце и по петдесет глави. Наричали се Сторъките (Хекатонхейри).
После се появили Циклопите – Блясък (Аргес), Светкавица (Стероп) и Гръм (Бронтес) – всеки с по едно око на челото. Но Уран се уплашил от силата им и ги хвърлил оковани в Тартара – ужасно място, разположено в най-тъмните недра на земята. То било толкова надълбоко под повърхността й, колкото нависоко било отдалечено небето от нея. (Една наковалня, хвърлена от небето би летяла девет дни и нощи преди да падне на земята и още толкова преди да стигне до Тартара). Този затвор бил обиколен с медна стена, а около него течала дълбока река.
Уран имал още седем сина от Гея, наречени титани и седем дъщери – титаниди.
Името на най-малкия син било Време (Хронос).
Сърдита заради незаслужената съдба на хвърлените в Тартара синове, Гея уговорила титаните да се опълчат срещу баща си. Тя дала на Хронос един каменен сърп и всички те – без титана Океан, го нападнали.
Хронос нанесъл дълбока рана на Уран. От капките на струйната кръв се родили Ериниите – страшните богини на възмездието. Щом отхвърлили господството на Уран, титаните извели братята си от земните недра и предали властта на Хронос. А той, уплашен от силата им, отново ги оковал в Тартара.