Чуй всички приказки

Царският син щеше да се жени и затова имаше всенародни празненства. Цяла година беше чакал годеницата си и най-после тя пристигна. Тя беше руска княгиня и беше дошла чак от Финландия с шейна, теглена от шест северни елена. Шейната имаше формата на голям златен лебед, а между крилата на лебеда лежеше самата малка княгиня. Дългата хермелинова наметка й стигаше до петите, на главата си носеше малка шапчица от сребърна тъкан, а лицето й бе бледо като Снежния дворец, в който беше живяла цял живот. Тя беше тъй бледа, че когато минаваше през улиците, всички хора се чудеха. "Тя прилича на бяла роза!" – викаха те и хвърляха цветя от балконите.
Принцът беше излязъл пред портите на замъка, за да я посрещне. Той имаше замечтани теменужени очи, а косата му бе като чисто злато. Когато я видя, той се отпусна на едно коляно и й целуна ръка.
– Портретът ви бе прекрасен – пошепна той, – но вие сте по-прекрасна от своя портрет.
И малката княгиня се изчерви.
– Тя приличаше преди на бяла роза – каза един млад паж на съседа си, – а сега прилича на червена роза.
И целият двор бе възхитен.
Три дни след това, където и да отидеха, всички повтаряха: "Бяла роза – червена роза, червена роза – бяла роза", а царят издаде заповед да се удвои заплатата на пажа. Понеже изобщо не получаваше заплата, той нямаше никаква полза от цялата тази работа, но то бе сметнато за голяма чест и бе съответно обнародвано в дворцовия вестник.
След три дни отпразнуваха сватбата. Това бе великолепна церемония, женихът и невестата вървяха ръка за ръка под балдахин от пурпурно кадифе, бродирано със ситен бисер. После имаше държавно пиршество, което трая пет часа,. Принцът и принцесата седяха в дъното на голямата зала и пиеха с чаша от прозрачен кристал. Само верните в любовта можеха да пият от тази чаша, защото докосваха ли я лъжливи устни, кристалът ставаше сив, мътен и замъглен.
– Ясно е, че те се обичат – каза малкият паж, – ясно като кристал!
И царят удвои заплатата му още веднъж.
– Каква чест! – възкликнаха всички царедворци.
След пиршеството щеше да има бал. Женихът и невестата щяха да танцуват заедно танца на розата, а царят беше обещал да свири на флейта. Той свиреше много лошо, но никой никога небе посмял да му го каже, защото беше цар. Всъщност той знаеше само две мелодии и никога не беше съвсем сигурен коя от тях свири, но това нямаше никакво значение, защото, каквото и да направеше, всички викаха: "Очарователно! Очарователно!"
Последният номер от програмата бяха великолепните фойерверки, които трябваше да започнат точно в полунощ. Малката княгиня никога в живота си не беше виждала фойерверки и затова царят беше издал заповед през сватбения ден придворният пиротехник да бъде на поста си.
– На какво приличат фойерверките? – беше попитала тя принца една сутрин, когато се бе разхождала на терасата.
– Приличат на Северното сияние – каза царят, който винаги отговаряше на въпросите, отправени към други хора, – само че са много по-естествени. Лично аз ги предпочитам пред звездите, защото човек винаги знае кога ще се появят, а са омайни като моята свирня на флейта. Трябва непременно да ги видите.
Затова в дъното на царската градина издигнаха голяма платформа и щом придворният пиротехник подреди всяко нещо на мястото му, фойерверките започнаха да си приказват.
– Светът е наистина много красив! – възкликна малка жабешка бомбичка. – Погледнете само тия жълти лалета! Знаете, дори да бяха истински фишеци, пак нямаше да бъдат по-хубави. Много се радвам, че попътувах. Пътуването чудесно развива ума и помага да се отървеш от предразсъдъците си.
– Царската градина не е светът, глупава бомбичко! – каза голяма римска свещ – Светът е огромен, за да го разгледаш, ще ти трябват цели три дни.
– Всяко място, което обичаш, представлява за теб света – възкликна меланхолично огнено колело, което било влюбено на младини в един сандък от борови дъски и се гордееше с разбитото си сърце, – но любовта вече не е на мода, убиха я поетите. Те писаха за нея толкова много, че никой вече не им вярва и това не ме учудва. Истинската любов страда и мълчи. Самото аз си спомням веднъж… Но сега това няма значение. Романтиката си е изживяла времето.
– Глупости! – възрази римската свещ. – Романтиката не умира. Тя е като луната и живее вечно. Женихът и невестата например се обичат много нежно. Чух всичко за тях тая сутрин от една кафява картонена гилза, с която случайно бяхме в същото чекмедже и която знаеше последните дворцови новини.
Но огненото колело поклати глава.
– Романтиката е умряла! Романтиката е умряла! – зашепна то. То беше от тия личности, които смятат, че ако повтаряш нещо безброй пъти, накрая то става истина.
Изведнъж се чу остра суха кашлица и всички се обърнаха.
Кашляше висока ракета с надменен вид, която беше вързана за края на дълъг прът. Преди да направи някоя забележка, тя винаги се закашляше, за да привлече внимание.
– Кхъ! Кхъ! – обади се тя и всички се ослушаха освен нещастното огнено колело, което все още клатеше глава и си мърмореше: "Романтиката е умряла!"
– Призовавам ви към ред! Призовавам ви към ред! – провикна се един фишек. Той се занимаваше с политика и винаги беше играл видна роля в местните избори, тъй че умееше да употребява правилни парламентарни изрази.
– Съвсем умряла! – пошепна огненото колело и заспа.
Щом настъпи пълна тишина, ракетата се изкашля за трети път и заговори. Тя говореше много бавно и отчетливо, сякаш диктуваше мемоари и винаги гледаше през рамото на този, комуто говореше. Тя наистина имаше най-изискани обноски.
– Какво щастие е за царския син – забеляза тя, – че ще се ожени тъкмо в деня, когато аз ще бъда изстреляна! Наистина да бяха го нагласили предварително, пак не би могло да се нареди по-сполучливо за него; но принцовете винаги имат късмет.
– Гледай ти! – възкликна малката жабешка бомбичка. – Аз смятах, че положението е точно обратно и че нас ще ни изстрелят в чест на принца.
– При тебе може да е така – отвърна ракетата, – всъщност не се и съмнявам, че е така, но при мене е другояче. Аз съм много забележителна и съм дете на забележителни родители. На времето си майка ми беше най-знаменитото огнено колело и се прочу с грандиозното си танцуване. Когато даде своето голямо представление, тя се завъртя деветнадесет пъти, преди да изгасне, и при всяко завъртане изхвърли във въздуха по седем розови звезди. Беше три и половина стъпки в диаметър, направена от най-добър барут. Баща ми беше ракета като мене, но от френско потекло. Той изхвърча толкова високо, че хората се уплашиха да не би да не се върне вече долу. Но той се върна, защото имаше добро сърце, и се изсипа като пороен златен дъжд. Вестниците се отзоваха много ласкаво за неговия номер. Дори "Дворцов вестник" го нарече "триумф на пилотехническото изкуство".
– Искаш да кажеш пиротехническото – обади се бенгалският огън. – Зная, че се казва пиротехническо, понеже го видях написано върху собствената ми кутия.
– Аз казах пилотехническото – отговори ракетата с безмилостен глас и бенгалският огън се почувствува толкова съкрушен, че започна веднага да нагрубява малките фишеци, за да покаже, че все пак не е съвсем незначителна личност.
– Та аз казвах – продължи ракетата, – аз казвах… Какво казвах?
– Ти говореше за себе си – отвърна римската свещ.
– Разбира се, знаех, че съм разглеждала нещо интересно, когато толкова грубо ме прекъснаха. Аз мразя грубостта и всякакви лоши обноски, понеже съм извънредно чувствителна личност. Никой в целия свят не е чувствителен като мене, аз съм съвсем сигурна в това.
– Какво е "чувствителна личност"? – обърна се жабешката бомбичка към римската свещ.
– Това е личност, която вечно настъпва другите по краката, понеже самата тя има мазоли – отговори с нисък шепот римската свещ и жабешката бомбичка за малко щеше да избухне от смях.
– На какво се смееш, моля? – поиска да знае ракетата. – Аз не се смея.
– Смея се, защото съм щастлива – отвърна жабешката бомбичка.
– Това е много егоистична причина – каза ядно ракетата. – Какво право имаш да си щастлива? Би трябвало да мислиш за другите, всъщност би трябвало да мислиш за мен. Аз винаги мисля за себе си и очаквам всички други да правят същото. Това се казва съчувствие. То е прекрасна добродетел и аз я притежавам в най-висша степен. Да предположим например, че нещо се случи с мен тая вечер, какво нещастие ще бъде това за всички! Принцът и принцесата никога вече не ще бъдат щастливи, целият им семеен живот ще се провали, а колкото за царя, сигурна съм, че той не би преживял такова нещо. Наистина, като се замисля колко важно е моето положение, трогвам се почти до сълзи.
– Ако искаш да доставиш удоволствие на другите – провикна се римската свещ, – по-добре се пази да не овлажнееш!
– Разбира се! – възкликна бенгалският огън, чието настроение сега се подобри. – Това ще го разбере и най-простият.
– Най-простият, как ли не! – възмути се ракетата. – Ти забравяш, че аз съвсем не съм проста, а съм много забележителна. Всеки, който няма въображение, е прост. Но аз имам въображение, понеже никога не си представям нещата такива, каквито са в действителност; винаги си ги представям съвсем други. А колкото за овлажняването, ясно е, че никой от вас тук не е способен да оцени една сантиментална душа. За мое щастие това ми е безразлично. Единственото нещо, което може да те крепи в живота, е съзнанието, че всички други стоят безгранично по-долу от тебе, и това чувство аз винаги съм се старала да развия у себе си. Но вие всички сте безсърдечни. Ето, вие се смеете и веселите, сякаш принцът и принцесата не са се току-що венчали.
– Гледай ти! – възкликна едно светещо балонче. – Защо да не се веселим? Това е много радостно събитие и когато литна нагоре във въздуха, искам да разправя на звездите за сватбата … Ще видите как ще затрепкат, когато им заговоря за хубавата невеста.
– Ах, какъв банален възглед! – рече ракетата. – Не съм и очаквала по-друго. В тебе няма нищо: ти си кухо и празно. Ами ако принцът и принцесата се заселят в местност, където има дълбока река, и ако имат един-единствен син, някое русокосо момченце с теменужени очи, също като на принца, и ако някой ден то излезе на разходка с бавачката си, и ако бавачката заспи под някой голям бъз, а момченцето падне в реката и се удави! Каква страшна беда! Нещастните хора, да загубят единствения си син! Това е наистина ужасно! Никога няма да го преживея!
– Но те не са загубили единствения си син – каза римската свещ, – не ги е сполетяло никакво нещастие.
– Не съм и казала, че са загубили – отвърна ракетата. – Казах че биха могли. Да бяха загубили единствения си син, нямаше да има полза от този разговор. Аз мразя тия, които се вайкат, след като стане бедата. Но като си помисля, че може да загубят единствения си син, струва ми се, че ще умра от мъка.
– Има си хас! – извика бенгалският огън. – Ти си най-престорената личност, която съм виждал.
– А ти си най-грубата личност, която съм виждала – каза ракетата, – и не можеш да разбереш приятелските ми чувства към принца.
– Че ти дори не го познаваш – изръмжа римската свещ.
– Не съм казала, че го познавам – отговори ракетата. – Ако го познавах, не е изключено да нямах към него приятелски чувства. Да познаваш приятелите си е много опасно.
– По-добре се пази да не овлажнееш – обади се светещото балонче. – То е по-важно.
– Много важно за тебе, не се съмнявам – отговори ракетата, – но аз ще плача, колкото искам. – И действително тя избухна в истински сълзи. Те потекоха надолу по пръчката й като капки дъжд и без малко щяха да удавят две бръмбарчета, които току-що бяха решили да си свият семейно гнездо и търсеха за жилище някое сухо, хубаво местенце.
– Трябва да е наистина романтична по природа – каза огненото колело, – понеже плаче, когато няма за какво да се плаче. – И то тежко въздъхна и си спомни за сандъка от борови дъски.
Но римската свещ и бенгалският огън бяха дълбоко възмутени и завикаха, колкото им глас държи: "Глупости! Глупости!" Те бяха извънредно практични и щом нещо не беше по вкуса им, наричаха го глупост.
В това време луната се надигна като чуден сребърен щит, звездите заблестяха, а откъм двореца се разнесоха звуци на музика.
Принцът и принцесата водеха танца. Те танцуваха тъй красиво, че високите бели лилии занадзъртаха през прозорците, а големите червени макове закимаха в такт с музиката.
После удари десет часът, после единадесет, после дванадесет и при последния полунощен удар всички излязоха на терасата, а царят изпрати да повикат придворния пиротехник.
– Да започнат фойерверките – рече царят; придворният пиротехник направи нисък поклон и тържествено се запъти към дъното на градината. Той водеше със себе си шестима помощници, всеки от които носеше запалена факла върху дълъг прът. Това без съмнение бе великолепна гледка.
– Бъз-з-з! Бъз-з-з! – забръмча и се завъртя огненото колело.
– Бум! Бум! – изгърмя римската свещ. Жабешките бомбички затанцуваха из цялата градина, а бенгалските огньове обагриха всичко в червен цвят.
– Сбогом! – извика светещото балонче, когато се заиздига нагоре и от него полетяха мънички сини искри.
– Прас! Прас! – обадиха се в отговор фишеците, които се забавляваха от все сърце.
Всички постигнаха голям успех освен забележителната ракета. Тя беше така овлажняла от плач, че не можа изобщо да се запали. Най-хубавото в нея беше барутът, а той беше толкова мокър от сълзи, че не ставаше за нищо. Всичките й бедни сродници, за които тя говореше само с презрителен смях, се вдигнаха в небето като чудни златни цветя с огнени листенца.
– Ура! Ура! – крещяха придворните, а малката принцеса се смееше от удоволствие.
– Предполагам, че ме пазят за някой особено тържествен случай – каза ракетата, – сигурно такава ще е работата. – И доби още по-високомерен вид.
На другия ден работниците дойдоха да приберат всичко.
Това е явно някаква делегация – каза ракетата, – ще ги посрещна с подобаващо достойнство.
Тя вирна нос във въздуха и взе да се мръщи с такова ожесточение, сякаш мислеше за нещо важно. Но те не й обърнаха никакво внимание, докато не тръгнаха да си вървят. Тогава един от тях случайно я забеляза.
– Я! – извика той. – Каква отвратителна ракета! – И я хвърли през оградата в рова.
– Отвратителна ракета? Отвратителна ракета? – повтаряше си тя, докато се преобръщаше във въздуха. – Невъзможно! Удивителна ракета, ето какво каза тоя човек. Отвратителна и удивителна много си приличат по звук, всъщност много често те са едно и също! – И падна в калта.
– Не е удобно тука – забеляза ракетата, но сигурно това е някой моден бански курорт и са ме изпратили тука да си възстановя здравето. Нервите ми са много разклатени и имам нужда от почивка.
Тогава при нея доплува една жаба с блестящи като елмази очи и шарена зелена дрешка.
– Нова гостенка, както виждам! – каза жабата. – Е, в края на краищата няма нищо по-хубаво от калта. Дайте ми дъждовно време и някой ров, и аз съм напълно щастлива. Мислите ли, че ще вали след обяд? Аз се надявам, че ще вали, но небето е съвсем синьо и безоблачно. Колко жалко!
– Хм! Хм! – обади се ракетата и се закашля.
– Какъв прекрасен глас! – възкликна жабата – Съвсем прилича на квакане, а то се знае, квакането е най-музикалният звук в света. Довечера ще чуете нашия любителски хор. Ние седим в стария патешки гьол, който е до къщата на чифликчията, и щом месецът изгрее, започваме. То е така упоително, че всички лежат будни да ни слушат. Всъщност вчера чух жената на чифликчията да казва на майка си, че заради нас не могла да мигне цялата нощ. Много приятно е да узнаеш, че си тъй популярен.
– Хм! Хм! – сърдито се обади ракетата. Беше твърде ядосана, че не може и тя да вземе думата.
– Прекрасен глас наистина – продължи жабата. – Надявам се да дойдете в жабешкия гьол. Аз отивам да потърся дъщерите си. Имам шест красиви дъщери и ме е страх да не ги срещне щуката. Тя е такова чудовище, че не би се поколебала да ги изяде за закуска. Е, довиждане. Уверявам ви, че нашият разговор ми достави голямо удоволствие.
– Какъв ти разговор! – каза ракетата. – През цялото време говорихте само вие. Това не е разговор.
– Някой трябва да слуша – отвърна жабата, – а толкова обичам през цялото време да говоря само аз! Това пести време и предотвратява споровете.
– Но аз обичам да споря – възрази ракетата.
– Моля ви се, недейте – каза добродушно жабата. – Споровете са много просташко нещо, защото в доброто общество всички са на едно и също мнение. Още веднъж довиждане, виждам отдалече дъщерите си. – И заплува нанякъде.
– Вие сте много досадно същество – каза ракетата – и много невъзпитано. Мразя личности, които говорят за себе си като вас, когато на човек му се ще да поговори за себе си, както на мен. Това наричам егоизъм, а егоизмът е най-отвратителното нещо, особено за хора с моя темперамент, понеже аз съм известна със своята съчувствена душа. Всъщност би трябвало да вземете пример от мен: надали бихте могли да намерите по-добър образец. Сега като ви се предлага този случай, възползувайте се от него, защото аз почти веднага се връщам в двореца. Там съм на голяма почит; всъщност принцът и принцесата се ожениха вчера в моя чест. Разбира се, вие нищо не знаете за тия неща, понеже сте провинциалистка.
– Няма смисъл да й говорите – обади се едно водно конче, кацнало върху голяма кафява тръстика; – няма никакъв смисъл, защото тя си отиде.
– В такъв случай губи тя, а не аз – отвърна ракетата. – Няма да спра да й говоря само защото не ми обръща внимание. Обичам да слушам сама себе си, когато говоря. Това е едно от най-големите ми удоволствия. Често съм водила разговори съвсем сама и съм толкова умна, че понякога не разбирам нито дума от това, което казвам.
– Тогава би трябвало да четете лекции по философия – каза водното конче, разтвори две прекрасни прозрачни крилца и се зарея в небето.
– Колко глупаво от негова страна да не остане тука – каза ракетата. – Сигурна съм, че не му се пада често такъв случай да усъвършенствува умствените си способности. Но аз никак не се засягам. Гений като мен положително ще получи признание някой ден. – И тя затъна малко по-дълбоко в калта.
След време до нея доплува голяма бяла патица. Тя имаше жълти крака и ципа между пръстите си и я смятаха за голяма хубавица, понеже ходеше с клатушкане.
– Кряк, кряк, кряк – обади се тя. – Интересна фигура имате! Мога ли да попитам, дали така сте родена, или това е следствие на злополука?
– Ясно е, че винаги сте живели на село – отговори ракетата, – иначе бихте знаели коя съм. Но ще ви простя невежеството. Би било несправедливо да очакваш, че другите ще бъдат така забележителни, както си самата ти. Вие сигурно ще се изненадате, ако чуете, че мога да литна в небето и да се изсипя надолу в порой от златни капки.
– Че какво толкова има тук? – каза патицата. – Не виждам никаква полза за никого. Виж, ако можехте да орете нивите, както волът, или да теглите кола, както конят, или да пазите овцете, както кучето, това щеше да е повече.
– Драга моя! – извика ракетата с много високомерен тон. – Виждам, че сте от простолюдието. Една личност с моето положение никога не е полезна. Ние се отличаваме с външен блясък и това е повече от достатъчно. Самата аз не изпитвам никакво пристрастие към никаква работа, а най-малко към такава, каквато искате да ми препоръчате. Винаги съм мислила, че тежкият труд е само разтуха за тия, които нямат какво да правят.
– Добре, добре – каза патицата, която беше миролюбива по природа и никога с никого ,не се караше, – всеки си има свой вкус. Надявам се поне, че ще останете тук за постоянно.
– О, в никакъв случай! – възкликна ракетата. – Аз съм само гостенка. Работата е там, че това място ми се вижда доста отегчително. Тука няма нито общество, нито спокойствие. Всъщност това е направо провинция. По всяка вероятност ще се върна в двореца, понеже съм предопределена да направя сензация на този свят.
– Едно време и аз мислех да участвувам в обществения живот – забеляза патицата. – Има толкова много неща, които трябва да се оправят. – Да, преди известно време председателствувах събрание, на което приехме резолюции и с тях осъдихме всичко, което не ни харесва. Но те сякаш не оказаха особено въздействие. Сега съм се посветила на своя дом и се грижа за семейството си.
– Аз пък съм създадена за политическия живот – каза ракетата, – а също и всички мои роднини, дори най-скромните. При всяко появяване ние привличаме голямо внимание. Самата аз всъщност още не съм се появила, но когато се появя, ще бъде великолепна гледка. Колкото за семейния живот, той твърде скоро състарява и отвлича ума от по-възвишени неща.
– О да, колко са чудесни възвишените неща в живота! – възкликна патицата. – Това ми напомня, че съм гладна. – И тя заплува надолу по течението, като си повтаряше: – Кряк, кряк, кряк.
– Върнете се! Върнете се! – закрещя ракетата. – Имам да ви разправям много неща. – Но патицата не й обърна никакво внимание. – Радвам се, че си отиде – рече си ракетата, – защото има еснафски разбирания. – Тя потъна още малко в калта и тъкмо се замисли за самотната съдба на гениите, когато изведнъж по брега се зададоха тичешком две момченца с бели престилки, с котле и съчки.
– Това трябва да е делегацията – каза ракетата и се помъчи да си придаде важен вид.
– Хей! – извика едно от момчетата. – Виж тая блатна пръчка! Интересно как ли е попаднала тука. – И извади ракетата от рова.
– Блатна пръчка ли? – рече ракетата. – Невъзможно! То каза златна пръчка; "златна пръчка" звучи много ласкаво! Сигурно ме мисли за придворна дама!
– Хайде да я сложим в огъня! – каза другото момче. – Ще ни помогне да възварим котлето.
Те струпаха съчките накуп, сложиха ракетата най-отгоре и запалиха огъня
– Това е великолепно! – провикна се ракетата. – Те ще ме пуснат сред бял ден, та да ме видят всички.
– Сега ще легнем да си поспим – казаха момчетата – и когато се събудим, котлето ще е завряло. – Те легнаха на тревата и затвориха очи.
Ракетата беше много влажна и дълго не можа да се запали. Но най-сетне се разгоря.
– Сега ще литна! – извика тя и цялата се скова и изправи. – Зная, че ще литна много високо, много по-високо от звездите, много по-високо от месеца, много по-високо от слънцето. Всъщност ще литна толкова високо, че…
Фъс! Фъс! Фъс! И тя излетя право нагоре във въздуха.
– Чудесно! – извика тя. – Ще летя така вечно. Какъв успех!
Но никой не я видя.
Тогава започна да усеща някакво странно треперене по цялото си тяло.
– Сега ще избухна! – извика тя. – Сега ще подпаля целия свят и така ще изгърмя, че цяла година никой няма да говори за нищо друго. – И тя наистина избухна: – Прас! Прас! Прас! – изгърмя барутът. В това нямаше никакво съмнение.
Но никой не я чу, дори и двете момченца, защото бяха дълбоко заспали. След това от нея не остана нищо друго освен пръчката и тя падна върху гърба на една гъска, която се разхождаше край рова.
– Божичко! – извика гъската. – Започва дъжд от пръчки! – И се втурна във водата.
– Аз си знаех, че ще предизвикам голяма сензация – прошепна ракетата и изгасна.

Имало едно време една бедна жена, която добила син и понеже той се родил с риза, предсказали му, че на четиринадесетата си година ще вземе царската дъщеря за невеста. Случило се, че наскоро след това царят дошъл в селото и никой не знаел, че той е царят, та когато попитал хората какво ново има, те му отговорили:
– Тия дни се роди едно дете с риза. Каквото и да залови такъв човек, все за негово щастие излиза. Предсказаха му, че като стане на четиринадесет години, царската дъщеря ще му стане невеста.
Царят, който имал лошо сърце, се ядосал от предсказанието. Той отишъл при родителите, престорил се на доброжелател и дружелюбно им рекъл:
– Бедни хора, дайте на мене детето, аз ще го отгледам.
Отначало те отказвали, но когато чужденецът им предложил за него много злато, те си помислили: "Родено е с късмет и това ще бъде за негово добро", па се съгласили накрай и му дали детето.
Царят го сложил в една раклица, потеглил с коня си и яхал, докато стигнал дълбока вода. Хвърлил раклицата в нея и си рекъл: "Спасих дъщеря си от нечакания жених". Ала раклицата не потънала, ами плувнала като малко корабче и ни капка вода не влязла в нея. Тъй плувала тя, додето стигнала наблизо до столицата на царя, където имало една воденица – – на нейния яз се спряла раклицата. Един воденичарски ратай, който за добра чест бил там, видял раклицата, изтеглил я с една кука и помислил, че е намерил голямо съкровище, ала когато я отворил, вътре лежало едно хубаво момченце, което било живо и весело. Той го занесъл при стопаните на воденицата и понеже те нямали деца, зарадвали се и рекли: – Бог ни го е подарил.
Те гледали добре намереното дете и то расло здраво и честито.
Случило се, че царят влязъл веднъж през време на буря във воденицата и попитал воденичарите техен син ли е снажното момче.
– Не – – отвърнали те, – – то е намерено дете, което доплава преди четиринадесет години в едно сандъче до яза и воденичарският ратай го извади от водата.
Тогава царят разбрал, че това не е никой друг, а честитото дете, което той хвърлил във водата, и рекъл:
– Добри хора, може ли да занесе момчето едно писмо до царицата? Ще му дам две жълтици за награда.
– Както заповядате, царю – отговорили стопаните и поръчали на момчето да се приготви.
Царят написал до царицата едно писмо, в което се казвало: "Щом стигне момчето с това писмо, убийте го и го погребете, и всичко това да стане преди още да се върна".
Момчето потеглило на път с това писмо, но сбъркало пътя и вечерта го заварила в една голяма гора. Видяло в тъмнината малка светлина, тръгнало към нея и стигнало до една къщичка. Когато влязло вътре, край огнището стояла съвсем сама една стара жена. Тя се уплашила, като видяла момчето, и рекла:
– Отде идеш и къде отиваш?
– Ида от воденицата – – отговорило то – – и отивам при царицата, на която трябва да занеса едно писмо. Ала се заблудих в гората и много бих искал да пренощувам тука.
– Бедно момче – рекла жената. – ти си попаднало в един разбойнишки дом и когато разбойниците си дойдат, ще те погубят.
– Да дойде, който ще – – рекло момчето, – – не се плаша, но съм тъй уморен, че не мога повече да вървя. – Па се изтегнало на една пейка и заспало. След малко разбойниците си дошли и сърдито попитали кое е това чуждо момче, що лежи там.
– Ах – – рекла старицата, – – то е едно невинно дете, заблудило се в гората и аз го приех от милост. Носи писмо за царицата.
Разбойниците отворили писмото и прочели какво пише в него. Тогава на коравосърдечните разбойници дожаляло и главатарят скъсал писмото, па написал друго, в което се казвало, щом пристигне момчето, да го оженят за царската дъщеря. Оставили го да лежи спокойно на пейката до утринта и когато се пробудило, дали му писмото. Царицата постъпила, както пишело в него, заповядала да направят бляскава сватба и царската дъщеря се венчала за честитото дете. И понеже момъкът бил хубав и приветлив, тя заживяла весело и спокойно с него.
След някое време царят се върнал в двореца си и видял, че предсказанието се е изпълнило и честитото дете е оженено за дъщеря му.
– Как стана това? – – попитал той. – – Аз бях дал съвсем друга заповед в писмото си.
Тогава царицата му дала писмото и му рекла да види сам какво пише вътре. Царят прочел писмото и разбрал, че е било заменено с друго. Той попитал момъка какво е станало с довереното му писмо и защо е донесъл друго вместо него.
– Нищо не зная – отвърнал той. – – Трябва да е сменено през нощта, когато спах в гората.
Ядосал се страшно царят и рекъл:
– Няма да ти мине така леко! Който иска да има моята дъщеря, трябва да ми донесе от пъкъла три златни косъма, отскубнати от главата на дявола; донесеш ли ми това, което искам, ще можеш да задържиш дъщеря ми.
Царят се надявал да се отърве по тоя начин завинаги от него. Ала честитото дете отговорило:
– Ще донеса златните косми, аз не се плаша от дявола.
Взело си подир това сбогом и се отправило на път.
Пътят го завел до един голям град, където пазачът на градските врати го разпитал от какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отвърнало честитото дете.
– Ще ни направиш тогава една добрина – – рекъл пазачът, – – ако ни кажеш защо градският ни кладенец, от който по-рано бликаше вино, пресъхна, та не дава вече дори и вода.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до друг един град, където пазачът също го попитал какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отговорило то.
– Ще ни направиш тогава една добрина, като ни кажеш защо едно дърво в града ни, което по-рано раждаше златни ябълки, сега листа дори не пуща.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до една дълбока вода, през която трябвало да мине. Лодкарят го попитал какъв занаят отбира и какво знае. – Зная всичко – отговорило то.
– Ще ми направиш тогава една добрина – рекъл лодкарят, – – като ми кажеш защо съм принуден постоянно да плавам назад-напред с лодката и никой не ме сменява.
– Ще узнаеш – – отговорило то, – – почакай само, докато се върна.
Като преминало водата, момчето намерило вратата на пъкъла. Вътре било опушено и тъмно и дяволът не бил в къщи, ала старата му майка била там и седяла на един голям стол.
– Какво искаш? – рекла му тя, но не изглеждала твърде сърдита.
– Много искам да имам три златни косъма от главата на дявола – отговорило то, – иначе не мога да задържа жена си.
– Много искаш – – рекла тя. – – Ако си дойде дяволът и те намери, лошо ще си патиш. Ала свиди ми се за тебе, ще видя дали не мога да ти помогна.
Тя го превърнала в мравка и рекла:
– Пъхни се в гънките на сукмана ми, там си запазен.
– Добре – отвърнало то, – туй се нареди, ала много искам да зная още три неща: защо е пресъхнал един кладенец, от който по-рано бликало вино, а сега не дава дори и вода; защо едно дърво, което по-рано раждало златни ябълки, листа дори вече не пуща и защо един лодкар е принуден постоянно да плава назад-напред и никой не го сменява.
– Това са трудни неща – отговорила тя, – ала стой само тихо и мирно и слушай какво ще каже дяволът, когато му отскубвам трите златни косъма.
Когато настанало вечер, дяволът си дошъл в къщи. Щом влязъл и познал, че въздухът не е чист.
– Мирише ми, мирише ми на човешко месо – – рекъл той, – тук нещо не е в ред.
Тогава прегледал и дирил навсякъде, ала не можал нищо да намери. Майка му го смъмрила:
– Тъкмо пометох – рекла тя – – и наредих и ти ми разбъркваш сега всичко: все човешко месо ти е на носа! Седни и вечеряй!
Като се наял и напил, той усетил умора, сложил главата си в полата на майка си, па й рекъл да го попощи. Не минало много, той задрямал и захъркал. Тогава старицата хванала един златен косъм, отскубнала го и го сложила до себе си.
– Ох! – – извикал дяволът. – – Какво правиш?
– Сънувах един лош сън – отговорила майката, – та те хванах за косата.
– Че какво ти се присъни? – попитал дяволът.
– Присъни ми се, че един градски кладенец, от който по-рано бликало вино, е пресъхнал, та и вода дори не иска да извира от него. Коя ли ще е причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Под един камък в кладенеца има жаба. Ако я убият, пак ще потече виното.
Майка му взела пак да го пощи, докато заспал и така захъркал, че прозорците затреперали. Тогава тя му отскубнала втория косъм.
– Ух! Какво правиш? – извикал дяволът сърдито.
– Не се сърди – отговорила тя, – направих го насън.
– Какво ти се присъни пак? – попитал той.
– Присъни ми се, че в едно царство има едно дърво, което раждало по-рано златни ябълки, а сега не ще вече дори и листа да пусне. Коя ли ще е била причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Гризе му корена една мишка. Ако я убият, то пак ще ражда златни ябълки, ала продължи ли още да гризе, дървото съвсем ще изсъхне. Но остави ме на спокойствие с твоите сънища. Ако още веднъж ми смутиш съня, ще ти ударя една плесница.
Майката го успокоила с добро и пак взела да го пощи, докато той заспал и захъркал. Тогава тя хванала третия златен косъм и го отскубнала. Дяволът подскочил, развикал се и посегнал разлютен към нея, ала тя го пак умирила и рекла:
– Кой може да знае що прави при лоши сънища?
– Та какво ти се присъни? – – попитал той все пак с любопитство.
– Присъни ми се един лодкар, който се оплакваше, че е принуден постоянно да плава назад-напред с лодката си и никой не го сменява. Коя ли ще е причината?
– Хе, глупак! – – отговорил дяволът. – – Когато дойде някой и поиска да мине отвъд, трябва да му даде върлината в ръка, тогава другият ще трябва да кара лодката, а той е свободен.
Понеже била вече отскубнала трите златни косъма и получила отговор на трите въпроса, майката оставила дявола на мира и той спал, докато настъпил денят.
Когато дяволът излязъл, старицата извадила мравката от гънката на сукмана си и възвърнала човешкия образ на честитото момче.
– Ето ти трите златни косъма – рекла тя, – а какво отвърна дяволът на трите ти въпроса трябва и сам да си чул.
– Да – отговорило то, – чух го и го запомних.
– И тъй – помогнах ти – рекла тя, – сега можеш да си поемеш пътя.
То поблагодарило на старицата за добрината, напуснало пъкъла и било много весело, че всичко е свършило така благополучно. Стигнало при лодкаря и трябвало да му даде обещания отговор.
– Прехвърли ме най-напред отвъд – рекло честитото момче, – тогава ще ти кажа как да се освободиш.
И когато стигнали на другия бряг, дало му съвета на дявола:
– Когато дойде пак някой, който иска да го прехвърлиш отвъд, дай му върлината в ръка!
То продължило пътя си и дошло до града, където било безплодното дърво и където пазачът също поискал отговор. Момчето му казало, каквото чуло от дявола:
– Убийте мишката, която гризе корена му, и то пак ще ражда златни ябълки!
Тогава пазачът му поблагодарил и му дал за награда две магарета, натоварени със злато. Най-сетне дошло при града, чийто кладенец бил пресъхнал. То казало на вратаря, както казал дяволът:
– В кладенеца под един камък има жаба, трябва да я намерите и убиете, тогава той пак ще дава вино.
Пазачът му поблагодарил и също му дал две магарета, натоварени със злато. Най-после честитото момче пристигнало в двореца при жена си, която се зарадвала от сърце, като го видяла и чула, че е сполучило във всичко. На царя то дало трите златни косъма, които искал; а като видял и магаретата със златото, царят много се развеселил и рекъл:
– Сега всички условия са изпълнени и ти можеш да задържиш дъщеря ми. Но кажи ми, драги зетко, отде взе толкова злато? Та това е грамадно богатство!
– Минах през една река – отговорило то – и си го взех оттам. Вместо пясък по брега е пълно със злато.
– Дали мога си взе и аз от него? – – попитал царят, пламнал от алчност.
– Колкото щеш – – отговорило то. – – На реката има един лодкар, накарай го да те прехвърли отвъд и ще можеш да си напълниш торбите.
Користолюбивият цар се спуснал презглава на път и като дошъл до реката, кимнал на лодкаря да го прехвърли. Лодкарят дошъл и му казал да се качи и като стигнали на другия бряг, той му дал върлината в ръцете и скочил от лодката. Оттогава царят трябвало да кара лодката като наказание за греховете си.
– Дали я кара още?
То се знае. Едва ли някой му е взел върлината.

Един ден трима воини в пълно бойно облекло се отправили в галоп към палатката типи на стар вожд в лагера на блекфутите. Съобщили на вожда, че идват от много далечно село да искат трите му красиви дъщери за жени.
Старият вожд се зарадвал, като видял тримата юнаци, които искат да му станат зетьове. Били високи, снажни и майсторски яздели красивите си коне.
Младежите обяснили на вожда, че са чули за голямата хубост и сръчност на трите девойки и че са готови да предложат всичко, което старият вожд пожелае, преди да му станат зетьове.
Старият вожд бил не само умен, но и много храбър; затова им поискал нещо, което не само щяло да докаже щедростта на тримата годеници, но и тяхната храброст.
— Като се завърнете заедно в моя лагер — казал той — всеки от вас трябва да води пред себе си по двайсет хубави понита, пленени от селата на вашите неприятели.
Младежите разбрали, че този дар няма да е особено голям за такива красиви и надарени млади жени.
Старият вожд разрешил на трите си дъщери да отпразнуват вечерта с тримата годеници в голямата му палатка типи; и тримата имали желание, стига някой да ги помолел да доведат още по пет понита допълнително като дар на бащата за такива прекрасни девойки.
Преди да тръгнат, когато луната още препускала високо в небето, младите годеници казали на вожда и дъщерите му, че може би ще минат много луни, преди да се завърнат и да обявят момичетата за свои невести, тъй като хубавите понита винаги ги пазели добре; трудно щяло да бъде да се залови повече от едно пони наведнъж, най-много две, но от различни индиански групи, пръснати на обширна територия. Неприятелят можел и да рани някого, а можело да се наложи и да почиват доста дълго, преди отново да могат да яздят и нападат, за да пленят още понита. Вождът знаел колко верни са думите им; а момичетата обещали да имат търпение и да изчакат завръщането на младите воини.
Много луни минали, после още толкова. Жените в лагера на блекфутите се завайкали. Вождът татуирал лицето си в знак на траур и седял в своята палатка сам, с натежало сърце. Трите девойки чакали търпеливо много луни; а когато минали и заминали още луни, момичетата решили да не чакат повече. Разбрали, че бъдещите им женихи са убити; и храбрите момичета тръгнали да ги посрещнат в света на духовете. И тъй те дружно скочили от една висока канара в скалистото дефиле зад лагера. Не след дълго тримата воини, щастливи и развълнувани, повели пред себе си шейсет красиви понита и бързо се понесли към лагера на блекфутите. Тъй като били минали многолуни, те с нетърпение очаквали срещата с бъдещите си невести.
И щастие, и нещастие споходило момците по време на нападенията. Имало битки, рани, загуба на пленени понита — в някои случаи отново възвърнати от собствениците им, — но всичко било свършило добре и те препускали в галоп, пришпорвайки пред себе си пленения трофей.
Лагерът се простирал вече съвсем близо пред тях и момците се приготвили да видят конниците, които щели да ги посрещнат, Но, когато наближили лагера на блекфутите, дочули високите ридания на жените от племето; препуснали към жилището на вожда и там научили тъжната вест.
С разбити сърца юнаците решили незабавно да придружат своите избраници в земята на духовете. Спуснали се в галоп към ръба на огромната канара, която се извисявала над дълбокия скалист пролом; и като слезли от конете, заедно скочили върху камъните под себе си.

Имало едно време в едно царство един царски син -Иван. Той имал три сестри: едната се казвала царкиня Маря, втората – царкиня Олга и третата -царкиня Ана. Баща им и майка им умрели. Когато умирали, те заръчали на сина си:
„Който поиска пръв някоя от сестрите ти за жена, на него я дай – не ги дръж дълго при себе си."
Царският син погребал родителите си и покрусен от мъка тръгнал да се разходи със сестрите си из зелената градина.
Изведнъж небето се покрило с черен облак, извила се страшна буря.
– Хайде, сестрички, да се прибираме в къщи – рекъл Иван-царският син.
Едва успели да влязат в двореца и се разнесъл гръм, таванът се процепил и в стаята влетял един ясен сокол. Ударил се соколът в пода, превърнал се на хубав момък и рекъл: 
– Здравей, Иване-царски сине, преди идвах при тебе като гостенин, а днес идвам като сват: искам да се сватосам за сестра ти – царкиня Маря.
– Ако те хареса сестра ми, няма да й преча – оженете се.
Царкиня Маря се съгласила. Соколът се оженил за нея и я завел в своето царство.
И така ден след ден, час подир час изтекла незабелязано цяла година. Излязъл веднъж Иван-царският син пак да се поразходи с двете си сестри из зелената градина. Пак изплувал облак, извила се вихрушка, засвяткали мълнии.
– Хайде, сестрички, да се прибираме в къщи – рекъл царският син.
Едва успели да влязат в двореца и се разнесъл гръм, покривът паднал, таванът се процепил и влетял един орел. Ударил се орелът в пода и се превърнал на хубав момък.
– Здравей, Иване-царски сине, преди ти идвах като гостенин, а сега идвам като сват.
И се сватосал за царкиня Олга. Иван-царският син му отговорил:
– Ако те хареса сестра ми, нека се омъжи за тебе, аз не мога да я карам насила.
Олга се съгласила да се омъжи за орела. Орелът я подхванал и я завел в своето царство.
Изминала още една година. Иван-царският син казал на най-малката си сестра:
– Хайде да се поразходим из зелената градина.
Поразходили се малко и пак небето се покрило с черен облак, засвяткали мълнии.
– Да се приберем, сестро, в къщи!
Върнали се те в къщи, не успели да седнат и се разнесъл гръм, процепил се таванът и влетял един гарван. Ударил се гарванът в пода и се превърнал на хубав момък. Предните били хубави, но този бил още по-хубав.
– Е, Иване-царски сине, преди ти идвах като гостенин, а сега съм дошъл като сват, дай ми царкиня Ана за жена.
– Не мога да я карам насила: ако й харесаш, нека се омъжи за тебе.
Омъжила се царкиня Ана за гарвана и той я завел в своето царство.
Останал Иван-царският син сам. Цяла година живял без сестрите си и му домъчняло за тях.
– Ще тръгна – рекъл – да си търся сестрите.
Стегнал се за път, вървял, вървял и изведнъж видял в полето голяма войска победена. Царският син попитал:
– Ако тук има жив човек – отговори ми кой е разбил тази голяма войска?
Отговорил му един жив човек:
– Цялата тази войска е разбита от царкиня Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Препуснал Иван-царският син по-нататък, стигнал до едни бели шатри, излязла насреща му Маря Хубавица, прекрасната кралица.
– Здравей, царски сине, накъде те е понесъл бог – по работа или без работа?
Иван-царският син й отвърнал:
– Добрите юнаци не ходят без работа.
– Е, ако не ти е бърза работата, погостувай ми в шатрите.
Иван-царският син се зарадвал на поканата, две нощи
в шатрите нощувал. Харесал се той на Маря Хубавица и се оженили.
Маря Хубавица, прекрасната кралица, го взела със себе си в своята страна; поживели те заедно известно време, но кралицата решила пак за война да се готви. Оставила тя на Иван-царския син цялото стопанство и му заръчала:
Навсякъде ходи, всичко наглеждай, само в този килер не надничай.
Той не издържал, щом Маря Хубавица заминала, веднага се хвърлил към килера, отворил вратата, погледнал вътре, а там висял, прикован с дванадесет вериги, Кошчей Безсмъртни.
Примолил се Кошчей на Иван-царския син:
– Пожалей ме, дай ми да пийна, десет години се измъчвам тук и гладен, и жаден – съвсем ми пресъхна гърлото.
Царският син му дал цяла кофа с вода, той изпил и поискал още:
– Не мога с една кофа да си утоля жаждата, дай ми още.
Царският син му дал още една кофа. Кошчей я изпил и поискал още една, а като изпил и третата кофа, възвърнал си предишната сила, тръснал веригите и скъсал и дванадесетте наведнъж.
– Благодаря ти, Иване-царски сине – рекъл Кошчей
Безсмъртни, – сега ще видиш Маря Хубавица като си видиш ушите.
И като страшен вихър излетял през прозореца, догонил по пътя Маря Хубавица, прекрасната кралица, грабнал я и я отнесъл със себе си.
Горчиво заплакал Иван-царският син, приготвил се и тръгнал на път:
,,Каквото и да става, ще намеря Маря Хубавица!"
Минал ден, дошъл втори, заранта на третия ден той видял чудесен дворец. Край двореца се издигал дъб, на дъба седял ясен сокол. Литнал соколът от дъба, ударил се в земята, превърнал се на хубав момък и викнал:
– Здравей, мой мили шурей!
Втурнала се царкиня Маря, посрещнала Иван-царския син радостно, започнала да го разпитва за здравето, за своя живот да му разказва. Погостувал им царският син три дни и рекъл:
– Не мога да ви гостувам по-дълго, тръгнал съм да търся жена си Маря Хубавица, прекрасната кралица.
– Трудно ще ти е да я намериш – му отвърнал соколът. – Остави ни за всеки случай сребърната си лъжица: да си я гледаме и за тебе да си спомняме.
Оставил Иван-царският син сребърната си лъжица при со-кола и тръгнал на път.
Вървял той ден, вървял втори, заранта на третия ден видял един дворец още по-хубав от първия. Край двореца се издигал дъб, а на дъба стоял орел. Литнал орелът от дъба, ударил се в земята и се превърнал в хубав момък, който се провикнал:
– Ставай, царкиньо Олга, нашият мил брат пристигна!
Веднага припнала царкиня Олга, започнала да го целува и прегръща, да го разпитва за здравето, да му разказва за своя живот. Погостувал им Иван-царският син три дни и рекъл:
– Не мога повече да ви гостувам; тръгнал съм да търся жена си Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Орелът му отвърнал:
– Трудно ще ти е да я намериш; остави ни сребърната си вилица: ще я гледаме и за тебе ще си спомняме.
Оставил той сребърната си вилица и тръгнал на път.
Вървял един ден, вървял втори, заранта на третия ден видял един дворец, който бил по-хубав от предишните два. Край двореца се извисявал дъб, а на дъба стоял един гарван.
Литнал гарванът от дъба, ударил се в земята, превърнал се на хубав момък и викнал:
– Излез по-бързо, царкиньо Ана, брат ни е пристигнал!
Хукнала насреща му царкиня Ана, радостно го посрещнала,
започнала да го целува и прегръща, за здравето да го разпитва, за живота си да му разказва.
Погостувал им Иван-царският син три дни и им рекъл:
– Прощавайте, отивам да търся жена си, Маря Хубавица, прекрасната кралица.
Гарванът му отвърнал:
– Трудно ще ти е да я намериш; я си остави у нас сребърната табакерка: ще си я гледаме и ще си спомняме за теб.
Дал им царският син сребърната табакерка, сбогувал се и се отправил на път.
Вървял един ден, вървял втори, а на третия ден се добрал до Маря Хубавица.
Видяла тя своя мил, хвърлила се на шията му, обляла се в сълзи и промълвила:
– Ах, Иване-царски сине, защо не ме послуша – защо надникна в килера и освободи Кошчей Безсмъртни?
– Прости ми, Маря Хубавица, не припомняй старото, по-добре тръгвай с мене, докато не се вижда Кошчей Безсмъртни; да се надяваме, че няма да ни догони.
Приготвили се и тръгнали. А Кошчей бил на лов; привечер, като се прибирал в къщи, конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто? Да не си усетила някаква беда?
Конят му отвърнал:
– Идвал е Иван-царският син и е отвлякъл Маря Хубавица.
– А ще можем ли да ги догоним?
– Можем да посеем пшеница, да почакаме, докато израсне, да я ожънем, да я смелим, на брашно да я направим, пет фурни хляб да опечем, да изядем този хляб и чак тогава да хукнем да ги гоним – и пак ще успеем.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син.
– Е – рекъл му, – този път ще ти простя заради добрината ти, защото с вода ме напои; още веднъж ще ти простя, но на третия път се пази – на парчета ще те насека.
Отнел той Маря Хубавица и я завел обратно; а Иван-царският син седнал на един камък и заплакал.
Поплакал той, поплакал и пак се върнал обратно за Маря Хубавица. Кошчей Безсмъртни пак не си бил в къщи.
– Тръгвай с мене, Маря Хубавица!
– Ах, Иване-царски сине, той ще ни настигне.
– Нека ни догони; ние поне някой и друг час ще сме заедно!
Приготвили се и тръгнали.
Връщал се Кошчей Безсмъртни в къщи, а конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто! Да не си усетила нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвлякъл Маря Хубавица.
– Ще можем ли да ги догоним?
– Даже ако посеем ечемик, ако почакаме да израсне, да го ожънем и овършеем, от него да сварим бира, да се напием, да се наспим както трябва, и чак тогава да тръгнем да ги гоним, пак ще успеем.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син.
– Нали ти казах, че ще видиш Маря Хубавица като ушите си.
Грабнал той Маря и я откарал обратно.
Останал Иван-царският син сам, поплакал, поплакал и пак се върнал за Маря Хубавица; и този път Кошчей не си бил в къщи.
– Да тръгваме, Маря Хубавица.
– Ах, Иване – царски сине, та нали ще ни догони и ще те насече на парчета!
– Нека ме насече, аз не мога да живея без тебе!
Стегнали се те и тръгнали. Кошчей Безсмъртни се прибрал вкъщи, а конят му започнал да се препъва.
– Какво си се запрепъвал? Да не усещаш нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвлякъл Маря Хубавица.
Препуснал Кошчей, догонил Иван-царския син, насякъл го на малки парчета и ги пъхнал в една насмолена бъчва; взел бъчвата, стегнал я с железни обръчи и я хвърлил в синьото море, а Маря Хубавица закарал обратно.
В същото това време среброто, което се намирало при зетьовете на Иван-царския син, почерняло.
– Изглежда – рекли те, – беда го е сполетяла!
Хвърлил се орелът към синьото море, хванал и измъкнал бъчвата на брега.
Соколът полетял за жива вода, а гарванът за мъртва. Събрали се и тримата на едно място, разтрошили бъчвата,
измъкнали парчетата на Иван-царския син, промили ги и ги подредили както трябва.
Гарванът го напръскал с мъртва вода и тялото се сраснало, съединило се. Соколът го напръскал с жива вода – Иван-царският син трепнал, станал и рекъл:
– Ама че дълго съм спал!
– Още по-дълго щеше да спиш, ако не бяхме ние – отговори¬ли зетьовете. – Хайде сега ела ни на гости.
– Не мога, братя мои, отивам да търся Маря Хубавица.
Дошъл той при нея и я помолил:
– Разбери от Кошчей Безсмъртни откъде е намерил такъв хубав кон.
Улучила Маря Хубавица удобна минута и започнала да разпитва Кошчей. Той й разказал:
– През девет земи в десета, зад огнената река живее баба Яга. Тя има една кобила, с която всеки ден обикаля света.
Има и други кобили, не по-лоши. Аз три дни й пасох кобилите, нито една не загубих, за което баба Яга ми даде едно жребче.
– А как премина огнената река?
– Имам си една кърпа – като махна надясно три пъти, се появява един много висок мост, до който и огънят не достига.
Изслушала всичко Маря Хубавица и го разказала на Иван.
И кърпата откраднала и му я дала.
Иван-царският син преминал огнената река и тръгнал при баба Яга. Дълго вървял той без да хапне, без да пийне. Изпречила се пред него една задморска птица с птиченцата си. Иван-царският син рекъл:
– Ще взема да изям едно пиле.
– Не яж, Иване – го помолила задморската птица, – един ден ще ти потрябвам.
Тръгнал той по-нататък; видял в гората пчелен кошер.
– Ще си хапна – рекъл – малко медец. Пчелата майка го помолила:
– Не ми пипай меда, Иване, един ден ще ти потрябвам. Той не го пипнал и тръгнал по-нататък; насреща му се изпречили лъвица с лъвче.
– Ще взема да изям това лъвче, че както съм гладен, чак ми прилошава.
– Не го пипай, Иване – го помолила лъвицата, един ден ще ти потрябвам.
– Добре, тъй да бъде!
Затътрил се той гладен. Вървял, вървял и стигнал до къщата на баба Яга, около къщата имало дванадесет пръта, на единадесет пръта имало по една човешка глава, само един бил свободен.
– Здравей, бабо!
– Здравей, Иване-царски сине! За какво си дошъл – просто така или имаш някаква нужда?
– Дойдох да спечеля при тебе един юначен кон.
– Добре, царски сине, при мене се служи не една година, а само три дни. Ако опазиш кобилите ми, ще ти дам юначен кон, а ако не можеш, не се сърди – главата ти на последния прът ще стърчи.
Съгласил се Иван-царският син. Баба Яга го нахранила и го напоила и му заповядала да се хваща за работа.
Едва подгонил кобилите в полето, а те вдигнали опашки и се разбягали на всички страни по ливадите; не успял царският син да ги обхване с очи, а тях вече ги нямало. Натъжил се Иван, заплакал, седнал на един камък и заспал.
Слънцето вече залязвало, когато долетяла задморската птица и започнала да го буди:
– Ставай, Иване, кобилите са вече в къщи.
Царският син станал и тръгнал за в къщи. А баба Яга викала и крещяла на кобилите си:
– Защо сте се върнали в къщи?
– Как да не се върнем, когато от цял свят се събраха птици и едва не ни изкълваха очите.
– Утре няма да бягате по ливадите, а ще се криете из гъстите гори.
Пренощувал Иван-царският син, а сутринта баба Яга му рекла:
– Внимавай, царски сине, ако не опазиш кобилите, ако дори една загубиш, главата ти ще стърчи на този прът.
Подгонил той кобилите в полето; те веднага вдигнали опашки и се скрили в гъстите гори. Пак седнал царският син на един камък, плакал, плакал и заспал. Слънцето се скрило зад гората. Притичала лъвицата:
– Ставай, Иване, всички кобили са събрани.
Станал Иван-царският син и тръгнал за в къщи. А баба Яга още по-силно викала и крещяла на кобилите си:
– Защо сте се върнали в къщи?
– Как да не се върнем? Като ни наобиколиха люти зверове от цял свят, едва не ни разкъсаха!
– А утре да избягате в синьото море.
Наспал се през нощта Иван-царският син, а сутринта баба Яга го изпратила да пасе кобилите:
– Ако не ги опазиш, главата ти ще стърчи на този прът.
Подгонил той кобилите в полето. Те тозчас вирнали опашки, изчезнали от погледа и влезли в синьото море; до шия влезли във водата. Седнал Иван-царският син на един камък, заплакал и заспал. Скрило се слънцето зад гората, долетяла една пчеличка и рекла:
– Ставай, царски сине, всички кобили са събрани; а като се върнеш в къщи, не се показвай пред очите на баба Яга, отиди в конюшнята и се скрий зад яслите. Там има едно келяво жребче – в оборския тор се търкаля, вземи го и в полунощ потайна бягай от къщата.
Станал Иван-царският син, промъкнал се в конюшнята и се скрил зад яслите. Баба Яга се развикала и разкрещяла на кобилите:
– Защо сте се върнали?
– Как да не се върнем? Като налетяха пчели от целия свят, че като започнаха да ни жилят от всички страни до кръв.
Заспала баба Яга, а в полунощ потайна Иван-царският син й взел келявото жребче, оседлал го, метнал се на него и препуснал към огнената река. Стигнал до реката, махнал три пъти с кърпата надясно и изневиделица над реката се извисил мост.
Царският син минал през моста и махнал с кърпата наляво, но само два пъти – през реката останал тънък-претънък мост.
Събудила се сутринта баба Яга и какво да види – келявото жребче никъде го няма! Хукнала да ги преследва. С всичка сила препуснала с железния хаван, размахала чукалото, развъртяла метлата.
Стигнала до огнената река, погледнала и си помислила:
„Добре, че мост има!"
Тръгнала по моста, едва стигнала до средата му и той се срутил, баба Яга паднала в реката и загинала от люта смърт.
Иван-царският син отхранил жребчето в зелените ливади, получил се от него чуден кон.
Пристигнал царският син при Маря Хубавица. Тя изтичала и се хвърлила на шията му.
– Как можа да се спасиш от смъртта?
– Така и така – й разказал той, – тръгвай с мене.
– Страхувам се, Иване-царски сине, ако ни догони Кошчей, пак ще те насече на парчета!
– Не, няма да ме догони! Сега аз имам славен и юначен кон, който като птица лети.
Яхнали те коня и препуснали.
– Кошчей Безсмъртни се прибирал в къщи, а конят му започнал да се препъва. Какво си се запрепъвала, ненаситна кранто? Или усещаш нещо лошо?
– Иван-царският син е идвал и е отвел Маря Хубавица.
– Ще можем ли да ги догоним?
– Не знам, сега Иван-царският син има юначен кон, по-добър от мене.
– Не мога да изтърпя това – рекъл Кошчей Безсмъртни, -тръгвам след тях!
Колко дълго препускал след тях, никой не знае, но догонил Иван-царския син, скочил на земята и искал да го разсече с острата си сабя, но в това време конят на Иван-царския син с всичка сила ударил с копитото си Кошчей Безсмъртни и му пръснал главата, а царският син го довършил с боздугана си.
След това царският син събрал един куп дърва, запалил огън, изгорил Кошчей Безсмъртни на кладата, а пепелта от него пуснал да я духа вятърът.
Маря Хубавица яхнала коня на Кошчей, а Иван-царският син своя и отишли на гости най-напред при гарвана, след това при орела, а сетне и при сокола. Където и да отивали, навсякъде ги посрещали радостно.
– Ах, Иване-царски сине, вече и не мислехме, че ще те видим. Но ненапразно си се мъчил толкова: такава красавица като Маря Хубавица по цял свят да търсиш, няма да намериш!
Погостили те, повеселили се и тръгнали за своето царство. Пристигнали и започнали да живеят честито, богатство да трупат и медовина да пийват.

Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текли от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.
Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:
— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!
— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.
— Не зная — отговорила бабата и си отишла.
Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Елин ден той рекъл на майка си:
— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?
— Ще питаш Слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.
Царският син тръгнал да дири Слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля. много реки и планини. Но Слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:
— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее Слънцето?
— Защо ти е, синко?
— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.
Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:
— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее Слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, оградени с бял камък и на оградата — златна порта. Скоро притъмняло наоколо, в градината блеснали прозорците на Слънчовите дворци.
Царският син почукал на вратата. Излязла Слънчова майка. Попитала го:
— Какво дириш, момко?
— Дойдох да ми каже Слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.
Слънчова майка отговорила:
— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.
Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:
— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.
Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — казал царският син. Момата се изгубила.
Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябъл¬ка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — отговорил царският син.
И тая мома се изгубила.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, що греела като слънце. И тя рекла:
— Бате, дай ми водица!
Царският син й дал и тя останала при него.
— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.
— Искам — отговорила момата.
— Знаеш ли къде ще те заведа?
— Не зная.
— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.
Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал. Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:
— Кого чакаш тука, моме?
— Царския син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.
— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм з.а пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!
— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.
— Не мога, сестричко.
Чакай да сляза да ти помогна. Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:
— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.
Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.
Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да познае момата.
— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.
— От слънцето — отговорила циганката.
Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.
Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата…
Царският син заповядал да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.
Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.
Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.
Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги вкъщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.
Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребва из къщи.
Тя често думала:
— Ей,ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!
Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:
— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!
И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.
Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикали всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.
Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колкото било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.
А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало:
„Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текли…“
Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:
— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!
Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.

Беден и нещастен човек бил Дижико. Цялото му богатство се състояло от две козлета и една бодлива крава. Жената на Дижико била зла. Тя измъчвала мъжа си и все му повтаряла:
— Върви в далечни краища по гурбет, донеси пари и скъпи дрехи и купи волове, овце и коне.
Станал една сутрин Дижико, грабнал кривака, излязъл от къщи, под гонил пред себе си кравата и си помислил: «Ще се махна оттук, за да се отърва от тази жена!» Жена му точно това и чакала. По пътя той се хранел с млякото на кравата, а когато се измарял, яхвал я с кривака на рамо и треперел от страх като лист. Но на сиромаха не му оставало нищо друго — той предпочитал да попадне в ръцете на разбойници или в лапите на хищници, отколкото да остане във властта на злата си жена.
Веднъж кравата му пасяла наблизо, а самият Дижико спял. По лицето му накацали мухи. Дижико изругал насън своята жена, замахнал, хванал няколко мухи и с яд ги смачкал в дланта си. Преброил ги после и видял, че с едни замах е убил седем мухи. Дошъл му кураж. Тръгнал той на път и привечер се отбил в едно село.
Там Дижико помолил един дервиш да му напише: «Аз, Дижико, с един замах убих седем!», и закачил надписа между рогата на кравата.
Продължил си Дижико пътя и стигнал до една нива. А на края й се издигал висок замък. Легнал той там и заспал. Край замъка работели седмина братя. Един от тях забелязал отдалеч човека, който посмял да навлезе з тяхната низа, и препуснал с коня си към Дижико. Но първо видя, кравата и като прочел надписа между рогата й, замислил се и си рекъл:
— Този човек убива с един замах седмина. Ако не е бил толкова храбър, щеше ли да се реши да дойде в нашия край и да заспи безгрижно? Ама юнак! Без оръжие, без другари, без кон!
Обърнал той коня, разказал на братята си какво видял и те и седмината препуснали към Дижико. Като ги видяла, кравата се изплашила, подскoчила и измучала. Разбуден от гласа й, Дижико погледнал седмината братя, грабнал в страха си кривака и отстъпил назад, разтреперан от страх. А те помислили, че Дижико се готви да ги убие и седмината с един удар, и взели да му се молят и да му обясняват, че са седмина, че Са прочути като големи юнаци и че ще бъдат щастливи, ако той се съгласи да им бъде най-голям брат. Обещали да му се подчиняват и да му позволят да се разпорежда с имота им, както пожелае. Дижико се успокоил и отвърнал: 
— Нека бъде така, както казвате!
Братята повели Дижико към замъка, поканили го да заеме почетното мястж край трапезата, нагостили го богато и застанали и седмината пред него със скръстени ръце, готови да изпълнят всяка негова заповед. Дижико се замислил дълбоко и се чудел как да се измъкне от това положение така, че братята да не се усетят каква е истината и да го убият. А те на свой ред си мислели: «Колко е великодушен той, дори не ни поглежда и не казва нито дума!» Братята взели да се окашлюват, за да им обърне Дижико внимание и да им разреши да седнат. Като седнали и събрали малко смелост, един от тях рекъл:
— Братко, къде са оръжието, конят и слугата ти? Позволи ни да отидем за тях.
— Оръжие и кон имат само страхливците. Аз ги използувам само по време на големи сражения. Колкото се отнася до слугата, за какво ми е той? Мой слуга е целият свят. Нали видяхте, че само с кривак стигнах дотук, подкарвайки една крава? Аз съм Дижико, който с един замах убива седем!
Всеки ден братята се възхищавали все повече от Дижико и най-после решили да му дадат за жена своята единствена сестра хубавица. Дижико, разбира се, знаел, че е недостоен за нея, но нямало какво, трябвало да каже:
— Така да бъде, от уважение към вас съм съгласен! Когато вестта за богатата сватба на Дижико се разнесла навсякъде, четирима паши, които отдавна желаели да се оженят за хубавицата, но им било отказано, обявили война на братята. От страх Дижико едва се държал на крака, искало му се да потъне вдън земя и само мислел как да избяга, но все не му се откривал случай. И ето, докато се чудел какво да направи, братята дошли при него и казали: 
— Враговете ни се приближават. Какво ще наредиш: ние ли да се бием върви, или ти сам ще благоволиш да встъпиш в бой? От страх зъбите на Дижико се разтракали, но братята помислили, че той скърца със зъби от ярост, сигурно защото иска да унищожи враговете само с един замах. — Бийте се най-напред вие — рекъл той.
Славата за храбростта на седемте братя гърмяла навсякъде Неприятелят се страхувал от тях. А сега, когато научили, че братята имат зет, който с един замах убива седмина, вражеските воини се уплашили още повече.
През време на боя, когато враговете почнали да надделяват, братята изпратили вест на Дижико да си избере вран кон и най-доброто оръжие и да побърза да им отиде на помощ.
Дижико страшно се изплашил. Но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи. «По-добре да загина и да се свърши с този позор!» — помислил си той.
Конят на Дижико веднага усетил, че ездачът е неопитен, и полетял като стрела, без да обръща внимание на усилията му да го задържи. А отстрани изглеждало, сякаш той нарочно препуска така, за да помогне по-скоро на братята. Появяването му предизвикало паника в редовете на Неприятеля. От уплаха душата на Дижико се свила като просено зърно. За негово щастие той се закачил за клоните на едно гнило дърво, дървото се повалило и конят изскочил изпод него. Когато Дижико се намерил на земята, отстрани изглеждало, че той е изскубнал дървото из корен. Видели това вражеските воини и се втурнали да бягат, защото си помислили, че никога няма да се справят с великан, който с една ръка само изтръгва дърветата из корен..
Братята дотичали, заобиколили героя Дижико, паднали в краката му и с почести го отвели в къщи.
А четиримата паши почнали да се чудят какво да направят, та да не реши Дижико да си излее яда върху тях. Подбрали те по хиляда овце, по десетина жребци, взели и много други подаръци, явили се пред Дижико и обещали да му служат вярно.

Веднъж царят извикал всички шивачи от страната и заповядал да му ушият юрган, който да не му бъде нито дълъг, нито къс. Никой от шивачите не можал да изпълни желанието на царя и той заповядал да отсекат главите на всичките.
След като станало това, пред него се явил още един шивач:
— Царю — рекъл му той, — аз мога да ушия юрган, който ще ти бъде по мярка: нито дълъг, нито къс. Само заповядай, и аз ще се заловя за работа.
— Така да бъде, ший! — отговорил царят. — Но внимавай, предупреждавам те още отсега, че ако юрганът ми бъде дори съвсем малко дълъг или къс, ще заповядам да ти отсекат главата.
— Съгласен съм — отвърнал шивачът и се заловил за работа.
Ушил той юргана нарочно малко по-къс, донесъл го и го сложил пред царя, а под престилката си скрил камшик.
— Сто години да живееш, царю — рекъл шивачът, — донесох ти юрган какъвто искаш. Погледни дали е хубав.
— Я дай да видя, по мярка ли ми е!
Легнал царят, покрил се с юргана, но краката му останали отвън. Тогава шивачът измъкнал камшика изпод престилката си и ударил царя по голите пети. Царят веднага си скрил краката под юргана.
— Дръж си краката според дължината на юргана — извикал шивачът.
 Като чул тези умни думи, царят не казал нищо на шивача, възнаградил го богато и го пуснал да си върви по живо по здраво.
Не току-така хората казват:
«Простирай си краката според чергата».

Вдревни времена живял един много богат човек. Братята и синовете му не се спогаждали помежду си, карали се, прахосали богатството си и се пръснали по белия свят да работят на чужди хора. Самият той също оставил бащиното си огнище, отишъл в друго село и постъпил на работа като воденичар. Но ето че воденицата веднага се повредила и почнала да работи лошо. Стопанинът на воденицата се ядосал и му казал:
— Воденицата ми винаги е била в ред, а ти изпотроши всичко още щом дойде!
Изпъдил го той и воденицата отново заработила добре.
Отишъл този човек другаде, постъпил градинар, но когато настанала време да се събира реколтата, плодовете нещо заболели и изкапали от дърветата. Дошъл стопанинът и се ядосал:
— Що за човек си ти? Да бъде проклет денят, в който си дошъл при мене, разори ме, нещастнико!
Изпъдил го и не му платил нито грош.
Дошла есен, но никой не искал да приеме такъв човек на работа. Където и да отидел, всички му казвали: «Махай се оттук, чували сме вече за тебе, няма да имаме никаква полза от такъв работник!»
Дълго обикалял човекът, срещнал най-после един старец, хвърлил се в краката му и се замолил:
— Вземи ме при тебе за тази зима! Ще ти работя само за единия хляб, зима е, къде да се дяна?
Старецът го съжалил, завел го у дома си и му рекъл:
— Грижи се до Великден за добитъка ми, и пари ще ти дам, жал ми е за тебе!
Минали три месеца и настъпили Велики пости. Кравата на стопанина скоро щяла да си има теленце и той казал на ратая си:
— Внимавай да не заспиш тази нощ, наглеждай кравата да не би да й се случи нещо лошо!
Човекът не забелязал как сънят го надвил и когато се събудил, какво да види — кравата вече се отелила, а до нея някакъв старец й храни теленцето. Помислил си: «Виж ти беда, докато съм спал, господарят е дошъл грижи се за телицата и сега ще ми се кара!» Приближил се, гледа — това не е стопанинът. Тогава попитал:
— Кой си ти, дядо?
А старецът му отговорил:
— Ти не ме познаваш. Ако не бях дошъл навреме, господарят ти щеше да те изпъди. Аз пазя къщата от всякакви злини и нещастия. Аз съм щастието на домашното огнище.
Тогава ратаят му казал:
— Дядо, и аз бях някога богат, само че не ми провървя и виждаш докъде съм я докарал. И в моя дом имаше щастие, но изглежда, че ми се разсърди и ми обърна гръб. Ти сигурно знаеш къде е то, кажи ми и аз ще отида да го потърся!
Старецът отговорил:
— Твоето щастие ти е сърдито и е отишло в планината Алагяз. Там има една клисура, а в клисурата — пещера. То лежи, покрито с овчи кoжух, а върху него има прах. Изтърси този прах, хвърли се в краката му и го помоли да стане и да тръгне с тебе. Колкото и да те проклина и укорява, ти си мълчи. За всичко, което ти даде, не казвай «малко е», а взимай и тръгвай на път.
И при тези думи старецът изчезнал.
Ратаят отново легнал и заспал. Съмнало се, стопанинът дошъл и попитал:
— Е, синко, отели ли се кравата?
— Отели се.
Старецът го похвалил и му подарил една рубла.
— Благодаря ти, господарю, но аз трябва да си вървя.
— Да беше почакал до Великден, синко — рекъл старецът.
— Благодаря ти, но по-добре ме пусни сега да си отида — казал ратаят.
Стопанинът му дал още пет рубли, дрехи и дисаги с хляб.
— Върви и на добър ти час!
Ратаят се сбогувал със стареца и се запътил към Алагяз. Стигнал до планината, спуснал се в клисурата и обиколил всички пещери. Най-после в една от тях видял — неговото щастие лежи, а върху овчия му кожух цял слой прах се натрупал. Изтърсил той праха, щастието се събудило, познало го и се ядосало:
— Как можа да ме намериш? Я си върви оттук, безсрамнико! Едва се отървах от вас!
— Дядо, ти непременно трябва да дойдеш с мене!
— Стига празни приказки, вече е късно, хайде лягай да спиш, а на сутринта поемай обратно!
Човекът легнал и заспал. Когато се разсъмнало, той отново го ударил на молба:
— Дядо, хайде да вървим!
— Аз няма да дойда с тебе — отговорило щастието, — отдъхнах си най-сетне от вашите кавги и хули. Човекът пак му се примолил:
— Не, ти трябва да дойдеш с мене! Нямам сили вече, ще умрем от глад Обещавам ти, че ще заживеем в мир!
— Е, шом ми се молиш толкова много, вземи тези два ореха и тръгни. А пък аз ще дойда след тебе.
Взел двата ореха човекът и си тръгнал. Стигнал до някакво село, гледа — край селото две момчета се бият.
— Деца, защо се биете? — попитал той.
— Намерихме ей това камъче; той казва, че камъчето е негово, а аз казвам, че е мое.
— Я го покажете на мене! Момчетата му дали камъчето.
— Ето ви вместо него два ореха. Сега доволни ли сте? Децата се зарадвали.
Човекът скрил камъчето в джоба си, стигнал до дома си и какво да види — домашните му седят в тъмното, нямат дори борина в къщи.
Извадил той камъчето, сложил го на прозореца и то засвяткало така, сякаш борина пламти.
Зарадвал се човекът.
— Ама че хубаво! Сега и у нас е светло!
Седнали да вечерят. Човекът почнал да съветва братята и синовете си:
— Нали си спомняте, че ние някога бяхме най-богатите хора? А ето докъде ни доведоха нашите кавги и несъгласия. Само за едно ви моля: хайде да заживеем в мир и съгласие и щастието ще ни споходи пак.
Братята и синовете му отвърнали:
— Ще те послушаме. Нека бъде така, както ти казваш!
Една вечер в града пристигнал някакъв търговец и видял, че никъде няма светлина, само в една къща слети. Когато настъпило утрото, търговецът решил: «Трябва да разбера кой живее в тази къща!» Влязъл той вътре — стаята празна, само едни голи стени, а на прозореца сложено някакво камъче, което свети.
— Братко, ще ми продадеш ли този камък?
— Защо ми е да го продавам? Какво ще правим после без светлина?
— Ще ти платя добре за него. Ще можете да си купите всичко за тези пари..
— Колко ще ми дадеш?
— Хиляда рубли.
Горкият човек си помислил, че търговецът се подиграва с него.
— Ти какво, подиграваш ли ми се?
— А на търговеца му се сторило, че той е недоволен от цената. Две хиляди.
— Не се подигравай с мен!
— Защо ще ти се подигравам? — учудил се търговецът. — Давам ти три хиляди. Хайде, от мене да мине, не обичам да се пазаря, на ти пет хиляди — и край!
Извадил той пет хиляди рубли, подал му ги и рекъл:
— Слушай, ти ми харесваш. Изглежда, че си добър човек. Хайде да се побратимим с тебе и да се уговорим: ако аз умра по-рано, моят имот ще остане на тебе, ако умреш ти — на мене.
И търговецът взел камъка и си отишъл.
С тези пет хиляди рубли човекът си купил различни неща, взел си каруца, плуг, купил си добитък.
А през това време търговецът обикалял по белия свят, продал камъка за шестдесет хиляди рубли и след две години отново се вестил в града.
«Я да отида аз при онзи човек и да му кажа, че съм продал камъка за десет хиляди. Той ще умре от мъка и завист, а имотът му ще остане на мене!»
Отишъл търговецът при него и рекъл:
— Е, как върви работата, побратиме?
— Слава богу, не се оплаквам, имам си всичко предостатъчно.
— Няма ли да ме попиташ за колко съм продал камъка?
— Е, кажи за колко?
— За шестдесет хиляди.
— Чуден свят! А пък аз го взех, като го смених за два ореха!
Хванал се за главата търговецът:
«Камък за шестдесет хиляди да смени за два ореха!. . .» — помислил си той и паднал мъртъв на земята.
А човекът, както било условието, отишъл да прибере имота на търговеца и го докарал в къщата си. Оттоава той станал още по-богат.

Висока, загадъчна и сурово красива е Пирин планина! Вечер звездите се къпят в зеления океан. В трудно достъпните й върхове живеят само орлите. Вихри и хали се вият по орловите върхове и народът е нарекъл най-високия й връх Вихрен. Когато връхлитали урагани и дърветата се огъвали до земята, старите овчари казвали, че хората са разсърдили бог Перун, затова той изпраща огън и трескавици.
Перун е древноезическото славянско божество, което, според народната митология, е всемогъщият владетел на гръмотевиците, които се сипят от небето.
Но всемогъщият владетел на планината – Перун не е само гръмовержец и смутител на величествената красота на планината. Той еднакво се прекланял и пред силата, и пред красотата, и пред нежността. С преклонение се отнасял той към най-малките, най-невидимите обитатели на царството си – мравките. Обичал ги заради пословичната им работливост и за грижата им да засаждат най-чародейното планинско цвете- мащерката. Сладкият й аромат се разнася упоително като вълшебство, а целебните й свойства я правят най-боголюбивото цвете в планината. Бог Перун го е поставил дори над перуниката, която с ярките си – жълти, морави, червени цветове, краси и скалистите върхове, и ниските тучни ливади, а носи и името на древния бог Перун!
Легендата разказва, че бог Перун живял на висок връх със своята сестра Перуника. Перуника била толкова красива, че чак слънцето потъмнявало, когато тя се показвала. А била и много работна божествената сестра. Идело й отръки тънко платно да тъче и никога не спирала да прави това. Когато дойдела пролетта, тя белела платната си и ги мятала по билото да съхнат. Затова най-високите върхове на Пирин са винаги бели!
Бог Перун, според народната митология, имал осем дъщери. Те били красиви, палави и игриви. Често слизали по ливадите да слушат омайните свирни на овчарите, а понякога и да полудуват, да се позабавляват с тях. Когато научил гръмовержецът, че дъщерите му излизат за дълго от къщи и се срещат с овчарите, много се разгневил и ги превърнал на самодиви. Те сърцераздирателно заплакали и от сълзите им се родили осемте езера под върха на планината!

И до ден днешен хората се питат защо лястовицата си прави гнездото близо до комина и под стряхата – на най-уютното място. Тя все кръжи около къщата и едва ли не се чувствува като стопанка!
Преданието, останало от стародавни времена, казва, че една млада невяста говяла, според обичая, на свекър и свекърва, на девери и зълви – цели девет години. И като я помислили за няма, довели нова невеста.
Една вечер, когато всички седнали на софрата да вечерят, както държала борина, за да им свети, припарило й на ръцете и от мъка проклела: „Проклета да е тая дружка, която се срамува като мене." Казала това и литнала нагоре през комина. Свекърът успял да хване един от гайтаните й и затова тя останала само с два гайтана.
Оттогава, казват старите хора, този обичай – да се говее толкова дълго пред свекър и пред свекърва – не се спазва! Лястовиците никога не забравят старата си къща – връщат се там, където са излюпени. Греховно е да се убива лястовица или гнездото й да се разтури. То било лековито и народът ни го е използвал за лек и за разтуряне на магии. Галено наричали пиленцето „грамотница", „граматик", „чернопера", „шарокрила". Тя е символ на новата пролет и вещае нова радост, нов късмет!