Чуй всички приказки

Живял едно време в Булон един стар, излязъл в оставка, лоцман с жена си и малкия си син. Той получавал малка пенсия и затова си купил лодка, с която всеки ден ходел на лов за риба. Син му, седем-осемгодишен, молил често баща си да го вземе със себе си в морето, но старият моряк, страхувайки се за единственото си дете, не се съгласявал. А момчето, което горяло от желание да се поразходи по морето, се скрило веднъж между въжетата и платната и когато лодката отплавала, изскочило и весело извикало:
— Ето, тате, и аз дойдох с тебе да ловя риба!
Когато лодката се приближила до онова място, където имало ри- ба, лоцманът видял един кораб с вдигнат флаг, което означавало молба да се въведе корабът в пристанището. Лодката се насочила към кораба и когато го доближила, матросите от кораба попитали рибаря дали не е лоцман.
— Бях по-рано лоцман и макар да съм сега в оставка, все ще съумея да ви въведа в пристанището.
Взели го заедно със сина му на борда. Корабът идел от кралството Нац и трябвало по заповед на краля на тази страна да доведе едно френско момче, което да бъде възпитано в чужбина, а после да се ожени за кралската дъщеря.
Когато кралските пратеници видели сина на лоцмана, якото на вид, здраво и досетливо момче им се харесало толкова, че те рекли:
— Точно такъв ни трябва. Няма защо да ходим по-нататък.
Като нахранили и напоили лоцмана, те му казали, че може да се върне на лодката си, тъй като нямат повече нужда от него.
Лоцманът се качил в лодката и почнал да вика сина си, но му отговорили, че момчето ще остане на кораба, и корабът потеглил с вдигнати платна, като оставил бащата, изгубил единственото си чедо, в пълно отчаяние…
Корабът пристигнал в столицата на кралство Нац. Той дал в чест на града двайсет и един топовки изстрела и градът му отговорил със също такъв залп. Отвели момчето в двора и малкият французин се харесал много на краля. Той заповядал да възпитат прекрасното момче така, както ако е било негов собствен син. Когато момчето навършило осемнайсет години, кралят го оженил за дъщеря си, негова връстница.
Живеейки в охолство и в богатство, синът на лоцмана често си спомнял за своите родители.
— Те не бяха богати, когато ги оставих. Иска ми се да ги видя и да осигуря старините им!
Той доверил на жена си своето желание, тя го намерила напълно естествено и поискала да придружи мъжа си. В кралство Нац жените и девойките носят було и мъжът има право да види лицето на жена си само след като тя стане майка. Когато мъжът на принцесата поискал от своя тъст позволение да замине за Булон, кралят, преди да даде съгласието си, накарал зетя си да се закълне, че през време на пътешествието няма да се. опита да види лицето на жена си. А ако узнае, че зет му е нарушил клетвата, жестоко ще го накаже.
Принцесата и мъжът й се качили на кораб и скоро стигнали до Булон. Корабът дал в чест на града двайсет и един топовни изстрела и митническата стража, след като посетила борда на кораба, доложила на властите, че принцът и принцесата от Нац пристигнали във Франция да се поразвлекат.
Гостите слезли от кораба, качили се в една сребърна лодка и излезли на брега. Там видели префекта, кмета и останалото началство, което се явило да ги посрещне и да им предложи гостоприемно най-прекрасните покои в града.
Мъжът на принцесата, заобиколен от разкошна свита, видял до един изкривен стобор един старец в закърпена моряшка блуза и познал баща си.
Той оставил знатните си спътници, приближил се до стареца и го попитал как поминува. Лоцманът се зачудил много, че господинът, облечен в коприна, потънал в скъпоценности, се осведомява за здраве¬то на такъв бедняк като него.
— Не ме ли познавате? — попитал принцът.
— Не, господине — отговорил старецът.
— Аз съм вашият син, когото някога корабът на кралство Нац откара отвъд морето. Аз съм женен за принцесата на тази страна. Как е майка ми?
— Тя е в къщи, много е остаряла, много тъгува.
— Утешете се, тате, аз дойдох, за да осигуря старините ви.
Когато се върнал при сановниците, мъжът на принцесата им рекъл, че ще живее при стария лоцман, и прекарал три седмици на го¬сти при баща си.
Веднъж майка му рекла:
— Сине мой, трябва да ти призная, че едно нещо ме учудва извънредно много. Никой нито веднъж не е видял лицето на жена ти.
— Така е прието в оная страна: мъжът вижда лицето на жена си само след като тя стане майка. Преди да отпътувам насам, аз се заклех на тъста си да зачета този обичай.
— На твое място — отговорила майката, — аз бих поискала да узная все пак какво са ми дали за жена, хубавица или изрод. Ако се заловиш умело за тази работа, твоят тъст няма да узнае нищо.
Синът на лоцмана обадил на жена си всичко, което му казала майка му.
— Добре — рекла тя, — но аз се боя да не узнае за това баща ми.
Всички вълшебници на нашата страна са негови приятели. Тогава той ще те прогони и ще те накаже жестоко.
Принцесата свалила покривалото си, но когато мъжът й поднесъл светилника към нейното лице, за да го види по-добре, паднала искра и изгорила бузата на младата жена.
— Ах! — извикала принцесата. — Ето от това се страхувах! Ние сме загинали.
Корабът напуснал Булон и пристигнал в Нац. Щом слязъл принцът на брега, кралят го попитал:
— Не наруши ли моята заповед?
— Не.
— Ще проверя това и тежко ви, ако сте пристъпили клетвата ми.
Той повикал дъщеря си и й рекъл:
— Откривал ли е мъжът ти твоето лице?
— Не, тате.
— Не лъжи. Ако ти не казваш истината, аз ще узная и ще те накажа също като него.
Когато тя вдигнала покривалото си, кралят отначало не забелязал нищо, но като си турил очилата, видял белега от изгореното и страшно се разгневил.
— Негодница! Махай се от очите ми и никога да не съм те видял вече!
Той пратил слугите си при вълшебниците, феите и магьосниците и когато всички те се явили, им заповядал да превърнат зетя му в такъв изрод, какъвто светът още не е видял.
Един от магьосниците рекъл:
— Нека той бъде с едното си око сляп, а с другото — кривоглед.
— Нека устата му се разчекне до ушите — заповядал друг.
— Нека му израсте гърбица отзад и отпред.
— Нека носът му стане такъв, какъвто никой още не е имал на света.
— Аз ще му поставя главата с тила напред.
— Нека окуцее, единият му крак да бъде извит навън, другият — навътре.
И едновременно със заклинанията на вълшебниците се извършвало превръщането и когато те свършили, клетият момък станал такова безобразно същество, каквото нямало дотогава. С това отмъщението на краля не се ограничило — той заповядал на войниците да изгонят зетя му от града като обикновен скитник.
След като окуцял, клетият син на лоцмана се движел с голяма мъка.
— Той дълго странствувал : най-сетне се приближил до една къщичка и като видял седналата на прага старица, я поздравил. Тя била стара фея, която кралят забравил да повика, когато решил да накаже зетя си. Да не сте вие зетят на краля?
— Уви, аз съм.
— Здравата са ви наредили! Но за щастие аз имам още ключа от моя килер.
Тя отишла в килера, донесла оттам една пръчица и рекла:
— Аз научих за вашите злополучия от съседката, която днес заранта мина да вземе от мене огън, и реших от малко малко да смекча вашата уродливост, ако ви срещна.
Тя се докоснала до него с пръчицата, си и той прогледнал с двете очи, носът и устата му станали два пъти по-малки, от двете гърбици останала само една, главата му не била вече обърната с тила напред, а само настрана, и той престанал да куца.
Феята изпратила по него бележка до съседката си с молба да направи кралския зет още по-хубав, отколкото е бил по-рано. Синът на лоцмана поблагодарил от цялата си душа на старата фея и излязъл от нея вече не тъй скръбен, както дошъл.
Когато влязъл в къщата на съседката, той й предал бележката и рекъл :
— Добър ден, госпожо Марго.
— А, вие сте зетят на краля? Аз ще завърша онова, което е почнала моята кума.
Тя взела своята пръчица и пожелала синът на лоцмана да се превърне в строен момък с прекрасно лице, и това веднага станало. После му рекла:
— Не се отчайвайте. Вие, разбира се, искате да се върнете у дома? Ето ви едно клъбце, то ще се търкаля пред вас и ще ви сочи пътя, по който трябва да вървите. Давам ви и две копия. С едното ще убиете всеки, който поиска да ви вземе в плен, с другото ще се браните от дивите зверове. Феята му дала хляб и месо и го предупредила за всички опасности, които го чакат по пътя му.
Той поблагодарил на феята и като вървял подир клъбцето, стигнал до гората. Около час вървял през гората и изведнъж видял на пътя лъв. По-надалеч лежала мечка, а зад нея — леопард. Клъбцето минало по заспалите зверове, те се събудили и заръмжали. Синът на лоцмана дал половината от хляба на лъва, другата на мечката, а на леопарда хвърлил месото и зверовете го пуснали.
Добрата жена Марго му казала, че привечер ще види сред гората ярко осветен замък. Печката там ще бъде запалена, трапезата сложена, а наоколо няма да има жива душа.
Клъбцето влязло в двора, скочило на входната площадка и вратата сама се отворила. Синът на лоцмана влязъл подир клъбцето и когато се стоплил, седнал на трапезата. Една невидима ръка поставила пред него храната и питието.
После той легнал да спи на мекото легло, а когато сутринта се събудил, видял приготвената на трапезата закуска. След като се подкрепил, той се наканил да излезе, но изведнъж се появили няколко моми в бели рокли и му заградили пътя.
— Искате ли да потанцувате с мене? — рекла първата.
— Не — отговорил той решително.
— Потанцувайте малко с мене — помолила го втората.
— Не.
— Не искате ли да потанцуваме? — попитала го третата.
— Не — отговорил той тихо.
Като си отивала, третата мома изпуснала на стълбата стъкленото си чехълче. Синът на лоцмана го вдигнал и момата, като се обърнала, му рекла:
— Когато ви потрябвам, вземете това чехълте и кажете: „Яви ми се, прекрасна девойко“ — и аз веднага ще ви услужа.
Той тръгнал на път подир клъбцето и изведнъж видял на пътя си три огромни призрака.
— Къде отиваш ти, нищожен земен червей, прах от краката ми? — извикал със страшен глас най-грамадният от тях.
Синът на лоцмана взел чехълчето и рекъл:
— Яви ми се, прекрасна девойко!
— Какво мога да направя за тебе?
— Нека тези чудовища се разсипят на прах и вятърът да ги развее.
В един миг желанието му се изпълнило и той продължил пътя си. Дълго вървял и най-сетие стигнал Булон. Там живял при родителите си и неведнъж укорил майка си, загдето тя му е дала лош съвет, който му докарал толкова страдания. Тъй като при първото си пристигане той бил оставил на родителите си немалка сума пари, сега си купил кораб; после повикал прекрасната девойка.
— Прекрасна девойко — рекъл той, — бих искал да отмъстя на тъста си, който така жестоко постъпи с мене. Как да направя това?
— Вземи със себе си двайсет и девет матроса и смело тръгни на път. За останалото аз ще се погрижа.
Когато се приближил до столицата на кралство Нац, корабът дал
двайсет и един топовни изстрела и цялото висше началство на пристанището дошло да се осведоми какво иска този кораб.
— Аз искам да превзема града — рекъл синът на лоцмана. Тези думи предали на краля, но в отговор той се разсмял и рекъл на офицерите си:
— Попитайте го кога предпочита да потъне — днес или утре?
— Утре аз ще заема мястото си — отговорил синът на лоцмана.
— Ами кой си ти?
Кралят, силно разгневен, заповядал да потопят кораба и повикал за това множество войници. Но всеки път, когато войниците искали ла дадат залп, те почвали да кихат странно и все не можели да се прицелят. Синът на лоцмана минал здрав и читав през редовете на войската и като се приближил до краля, го пробол с копието.
После намерил жена си и те от радост дали угощение на всички. Ма всички кръстопътища стояли бъчви с вино, по улиците тичали печени прасета с пипер и сол в очите, с горчица под опашката и със забити в слабините вилици. Всеки можел да си отреже парче.

Живеел в тундрата един гарван — стар и лаком.
А там в тундрата имало малко храна — само мъх и ягоди.
Летял веднъж гарванът, летял, но нищо не намерил. С празна гуша се върнал у дома си.
„Ще литна — помислил си гарванът — към морето. Там ще си намеря тлъста морска храна."
И ето че гарванът долетял до морето и кацнал на един камък. Морето било тихо, нито една вълна не се виждала.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един калкан. Но какво ядене има в един калкан? Сух — и очите му на една страна.
— Не те ща, кривчо — казал гарванът, — защото си много сух!
Гарванът претупал калкана и го хвърлил пак в морето.
Калканът паднал във водата. Морето се развълнувало.
Седял гарванът на камъка, чакал плячка. Попаднал на един тюлен. Млад тюлен, гърбът му пъстър, коремът — бял.
— Не те ща — рекъл гарванът, — много си млад, не си още натрупал тлъстина!
Гарванът утрепал тюлена и го бутнал с крак пак в морето. Тюленът паднал във водата. Морските вълни се надигнали още по-високо.
Седи гарванът на камъка, чака плячка.
Попаднал на един морж — стар морж, мустакат, двата му зъба — строшени.
— Не те ща — рекъл гарванът, — защото си много стар, месото ти е жилаво!
Гарванът утрепал стария морж и го блъснал пак в морето.
Моржът паднал във водата, а морето потъмняло, надигнали се вълни като планини. А гарванът все седял на камъка, чакал плячка.
Попаднал на един кит — голям, тлъст, на гърба му перка като корабно платно. Лежал китът — опашката му във водата, главата на брега, а устата отворена. Надникнал гарванът в устата на кита, а там всякаква риба, като в мрежа, препълнено.
— Виж, това е плячка за мене! — казал гарванът и скочил право в устата на кита. Наял се там с риба до насита, а най-голямата
риба, най-тлъстата треска, си взел за после. Сетне изскочил от устата, размахал криле и литнал към къщи в тундрата.
Литнал гарванът, но го посрещнала лисицата.
— Откъде носиш треската, Гарване?
Гарванът нищо не й отвърнал — сякаш не чувал.
— Зная те аз тебе, старо — рекла лисицата, — задигнал си от брега мъртва рибка и се радваш!
Гарванът се разсърдил и си разтворил клюна:
— Лъжеш, червенушо! Преди малко аз улових един жив кит.
Щом извикал това, треската паднала от клюна му.
Лиса подхванала треската и избягала.
„Нищо — помислил си гарванът, — в устата на кита има още много риба. Ще се наситя!"
Размахал криле и литнал назад към морето, а в морето вече ревяла буря. Китът се люлеел по вълните — опашката му във водата, главата му на брега, а устата отворена. Гарванът скочил право в устата на кита. А китът ударил с опашка по вълните, опънал перката на гърба си като платно, затворил си устата и отишъл в морето. Приказката свърши вече.

В Сант Антонио, на езерото Маджоре, живеела една женица, която така хубаво умеела да прави мармалад, че нейните услуги били търсени и от Валкувия, и от Валтра-валия, и от Вал Дументина, и от Вал Поверина.
Хората пристигали от всички долини, когато настъпвал сезонът, сядали на оградата да се любуват на езерото, откъсвали си по някоя малина от храстите и извиквали женицата, която умеела да прави мармалад.
— Аполония!
— Какво има?
— Ще ми сварите ли мармалад от боровинки?
— На драго сърце.
— Ще ми сварите ли един хубав мармалад от сини сливи?
— Веднага.
Тази женица, Аполония, имала просто златни ръце и правела най-вкусните мармалади в областта на Варезе и на Кантона Тичино.
Веднаж при нея дошла една жена от Аркумеджа, тол­кова бедна, че за да си направи мармалад, нямала дори ке­сия със зарзали и затова, като идвала, по пътя си напълнила престилката със зелени кестени, които приличали на таралежчета.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От таралежчета?
— Нямам друго…
— Добре, ще опитам.
И Аполония така се постарала, че от зелените кестени
направила чуден мармалад.
Друг път тази женица от Аркумеджа не намерила дори кестени, защото сухите листа, като падали, ги били покрили, затова пристигнала с престилка, пълна с коприва.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От коприва?
— Не намерих друго…
— Ех, добре, ще видим какво ще излезе. И Аполония взела копривата, сложила захар, сварила както си знаела и направила мармалад да си оближеш пръститете. Защото тази женица — Аполония, имала златни и сребърни ръце и би могла да направи мармалад и от камъни. Веднъж оттам минал императорът и поискал да опита и мармалада на Аполония. Тя му дала една чинийка, но императорът след първата лъжичка направил гримаса, защото вътре била паднала една муха.
— Отвращава ме — казал императорът.
— Ако мармаладът не беше вкусен, мухата нямаше да падне вътре — казала Аполония.
Но императорът вече се бил разядосал и наредил на войниците си да отрежат ръцете на Аполония.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2611″]

Един ден малкият Клаудио си играел във входа на къ­щата и по улицата минал хубав старец със златни очила, който вървял приведен, като се подпирал на бастун. Тъкмо пред входа на къщата бастунът му паднал.
Клаудио с готовност го вдигнал, подал го на стареца, но той се усмихнал и казал:
— Благодаря, не ми е нужен. Прекрасно мога да вървя и без него. Ако ти трябва, задръж го.
И без да чака отговор, се отдалечил и изглеждал много по-прегърбен от преди. Клаудио останал с бастуна в ръце и не знаел какво да го прави. Бастунът си бил обикновен дървен бастун, с извита дръжка и железен шип, нямало нищо друго по-особено за отбелязване.
Клаудио ударил два-три пъти с шипа по земята, после почти без да забележи, възседнал бастуна и ето, че това вече не било бастун, а кон — един чуден жребец с бяла звезда на челото, който взел да обикаля в галоп двора, като цвилел, а изпод подковите му хвърчали искри.
Когато Клаудио учуден и малко уплашен успял да стъпи пак на земята, бастунът отново се превърнал в ба­стун и нямал вече подкови, а ръждясал шип, нямал грива, а обикновена извита дръжка.
— Искам пак да опитам — решил Клаудио, щом си поел дъха.
Отново възседнал бастуна и тоя път това не било кон, а една тържествена двугърба камила и дворът се превърнал в безкрайна пустиня, която трябвало да се премине, но Клаудио не се страхувал и се взирал в далечината, за да открие оазис.
— Сигурно е вълшебен бастун — си казал Клаудио, като го възседнал трети път. Сега бастунът се превърнал в автомобил за надбягване, червен, с номер, изписан с бяла боя на каросерията, а дворът станал гърмяща писта — Клаудио пристигал винаги пръв на финиша.
После бастунът станал моторница, дворът — езеро със спокойни зелени води, после звездолет, който раздирал пространствата, оставяйки след себе си бразда от звезди. Всеки път, когато Клаудио стъпвал на земята, бастунът отново приемал миролюбивия си вид, с лъскава дръжка и стар шип.
Следобедът бързо изтекъл в тия игри. Към вечерта Клаудио погледнал случайно на улицата и ето, че се връщал старикът със златните очила. Клаудио го погледнал с любопитство, но не видял в него нищо особено: старец като всеки старец, малко уморен от разходката.
— Харесва ли ти бастунът? — попитал той усмихнат Клаудио.
Клаудио помислил, че си го иска, и му го подал, като изчервил. Но старият господин направил отрицателен знак.
— Задръж го, задръж го — казал той, — какво да правя на моята възраст с един бастун? С него ти можеш да летиш,
а аз бих могъл най-много да се подпирам. Ще се подпирам на стената и ще е все същото.
И си отишъл усмихнат, защото няма по-щастлив човек на света от оня старец, който може да подари нещо на някое дете.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2637″]

Разказвачът на приказки от племето навахо разказва така. Мечката, Жабата, Змията и Костенурката решили да нападнат хората от едно село под океана. Говорело се, че в къщата на шамана има много вълшебни неща. Тъй като Мечката и Змията не можели да плуват под водата, останали да пазят брега, докато трае нападението. Жабата и Костенурката нахлули в един от хоганите, Къщата на мидите, с намерение да отвлекат на брега няколко момичета, но селяните чули писъците на момичетата и хукнали да ги спасяват. Пристигнали на часа и двамата нападатели, като разбрали, че няма да могат да отвлекат момичетата, скалпирали две от тях. Косата на по-голямото била обточена с бели мидени черупки, а косата на по-малкото — украсена с тюркоази. Нападателите скрили скалповете в една магическа торба и избягали от хорана.
Хората се нахвърлили върху крадците тъй яростно, че Жабата, с помощта на магия, започнала да се свива, станала съвсем малка и успяла да се скрие под черупката на Костенурката. Така и двамата се отървали от атаката, защото и най-здравите чукове и брадви на хората от селото не могли да разчупят черупката на Костенурката. Тогава хората хвърлили Костенурката и Жабата в голяма пещ, където горял силен огън, с намерение да ги изгорят до смърт. Жабата се измъкнала изпод черупката на Кос-тенурката и започнала да едрее и да пръска вода върху огъня, докато го изгасила.
Когато селяните отворили вратичката на пещта, заварили двете животни живи. Но щом Жабата и Костенурката се опитали да избягат, хората ги хванали и наивно решили да удавят двамата нападатели, като ги хвърлили в бърза река. Това спасило Костенурката и Жабата, които отнесли със себе си майсторски украсените скалпове. Когато Жабата и Костенурката излезли от реката на брега, вятърът задухал по бреговата ивица и съобщил на Змията и Мечката къде да ги пресрещнат.
Четирите животни вече наближавали своето село, когато срещнали осем селяни, които поискали да узнаят кой от нападателите носи двата скалпа; но нито едно от животните не издало тайната.
Тогава двама от селяните, които имали красиви дъщери, обещали да ги дарят като годеници на онзи, който стреля най-далече. Всъщност селяните искали да разберат колко силни са нападателите, за да отнемат скъпоценностите от крадците. Осмината пуснали стрелите си, същото сторили и останалите. Най-напред Мечката и Заекът не се съгласили да стрелят, защото казали те, били твърде стари да се състезават с младежите. Макар че някои стрели отишли много далече, нито една не стигнала стрелите на Мечката и Заека.
По-младите мъже много се ядосали и хукнали към селото, без да чакат Мечката и Заека. Но дори и по-възрастни от останалите, Мечката и Заекът скоро настигнали младежите и отново започнали да се състезават в стрелба. И отново Мечката и Заекът спечелили, но двамата селяни, чиито дъщери щели да бъдат за награда, още не искали да ги обещаят като годеници на нападателите.
Групата се завърнала в селото, но Мечката и Заекът решили да останат на лагер малко извън селото. Мислели, че така откраднатото съкровище ще бъде на много по-сигурно място. Построили си удобен подслон и започнали да замислят план за спечелването на двете дъщери без повече състезания.
Като се върнали в селото, хората затанцували; скоро всички младежи танцували под ритъма на барабаните и песните. Както танцували, двете девойки, обещани като награда, усетили чуден аромат, който сякаш ги зовял. Решили да тръгнат по уханните следи и незабелязано от останалите танцуващи се запътили нататък. Следите, по които тръгнали, скоро ги довели до подслона, построен от Мечката и Заека. Надникнали вътре и за своя радост заварили двама много красиви момци, богато облечени.
Момъкът-мечка бил облечен в черно, а по Момъка-заек се преплитали всички цветове на дъгата. И двамата имали приказни накити и любезно се усмихвали.
По-голямата от девойките видяла, че младежите пушат, и помолила Мечката за малко от тютюна с чуден аромат. Той отвърнал: „Не!“ Но Заекът поканил девойките и им казал, че биха могли да опитат тютюна вътре. Девойките харесали външността и любезните обноски на младежите и влезли в колибата да поседнат. Мечката подала лулата с бели мидени черупки на по-голямото момиче; а Заекът предложил красивата тюркоазена лула на по-малката. Всяка си дръпнала по веднъж от своята лула и изведнъж светът се замъглил и станал черен.
На сутринта Заекът поднесъл силен тамян пред лицата на девойките и те дошли на себе си. Видели, че навън е ден и че Мечката и Заекът са се превърнали в старци. През деня момичетата останали затворени, но когато се стъмнило, по-малката, Глиспа, се опитала да избяга. Знаела, че е вързана за глезена на Змията с тънка, дълга синя змия-стрелец. Всеки път, когато момичето се опитвало да разхлаби примката около китката си, Змията се събуждала. Тя изчаквала Змията отново да заспи. После, като наслюнчила тънката си китка, внимателно я извадила от малката примка, без да събуди змията, която я пазела в плен.
Когато стигнала до вратата, тя открила, че колибата е заобиколена от стотици съскащи змии. Най-силно съскали и я заплашвали тогава, когато тя проявявала страх; затова помолила духовете си да й дарят смелост. Така успяла да премине през виещите се змии и да излезе на свобода.
Очаквали я обаче други големи премеждия. Тъкмо се отдалечила малко от колибата, дочула гневни гласове, които тутакси познала. Близките и приятелите й от селото я търсели. Знаела, че ако я открият, ще я убият. Огледала се как да избяга, но зад гърба си видяла, че Змията е по следите й. Страхът дал крила на нозете й и тя побягнала към близка река; скочила в нея, за да не може Змията да я намери по мириса.
Тъкмо наближила възвишенията и поела да заобиколи подножието на едно от тях, когато усетила силна жажда. Внезапно пред нея се появило езеро. Появили се хората на Змията и я попитали откъде идва. Разказала им тя цялата истина за онова, което се случило, и забелязала как се стопила твърдостта по лицата им. Повдигнали те единия край на езерото, сякаш било от кожа, и й казали, че щом казва истината, може да влезе в страната им.
Тя тръгнала през една житна нива, похапнала си, а хората й дали да пие вода и се отнасяли с нея мило. Взели я в едно жилище, подобно на тези, в които живеели хората пуебло, и я уверили, че ще бъде в безопасност от стареца, от когото избягала. Останала тя в къщата, дали й да яде вълшебна каша от една вълшебна купа, която никога не се изпразвала. После отишла с новите си приятели на голямо пиршество и там отново видяла Човека-змия; но не се изплашила от него, защото той отново бил млад и красив и облечен с разкошни дрехи на дъгата, както преди.
Зарадвала се тя, седнала до младия мъж, докато пирували, и забелязала, че всички хора, които минават покрай тях, почтително поздравяват младежа. Тогава той й казал, че е велик шаман, един от малцината, които знаят изцяло приказния химн Хозони; знаел също как да рисува магическите, ритуални пясъчни рисунки, които били част от церемонията. Така се изпълнявал химнът на изцелението.
Когато момичето заявило, че много обича музика, младият мъж я научил да пее и рисува. Момичето усвоило всичко много бързо. Било щастливо при хората на Змията и останало в страната им две зими. После се затъжила за своите и разкрила мъката си на вълшебника Човек-змия. Казала му, че не само иска да види хората си, но че иска да научи и по-големия си брат да пее химна и да рисува; той щял да използва магията, за да изцери болните в своята страна.
Глиспа се завърнала при хората си и открила, че времето е заличило разликите помежду им и че гневът им вече е преминал. Посрещнали я, сякаш се връщала от смъртта, а тя веднага захванала да учи брат си да пее прекрасния химн и да рисува по пясъка, което все още било прясно в паметта й. Брат й много се мъчил да научи всичко, но не успял да запомни правилно да подрежда отделните песни в химна и начините, по които да нагласява отделните пясъци, за да постигне изцеление.
След като правила многократни опити да посвети своя брат в тези тайни, един ден тя насочила ръцете му върху пясъчната рисунка, пеейки химна, и поставила по една царевично зърно на всеки цвят, където била нужна промяна; отбелязала и местата, където започвала всяка песен, като поставила четири царевични зърна на тези точки. Оставила ги така до настъпването на зората, когато накарала слугите си да съберат царевицата. Докато пеела някои от вълшебните части на химна, направила от царевицата гъста супа. Когато брат й хапнал от супата, запомнил думите и положенията на песните в химна; запомнил и точно как се нареждат пясъчните рисунки, а също и местата на всеки цвят. Глиспа се зарадвала и научила брат си на всички церемонии, придружаващи пеенето на химна. Показала му и как трябва да се прави молитвеното поднасяне на пера по време на церемонията. Сега брат й научавал всичко много бързо. Скоро станал велик шаман, който знаел не само да лекува болните, но и да обучава други шамани, за да могат да изпълняват могъщата церемония на Химна на красотата.
Навахите се радвали, че в живота им е дошла великата вълшебна церемония. Когато се изпълнявала тази церемония, тя продължавала четири дни и четири нощи и хората се къпели, за да са чисти за церемонията. А когато свършвала и последната й част, главният шаман разказвал за възможното завръщане на Човека-змия. Хората знаели, че той притежава сила, която може да ги отведе в страшния подземен свят; затова, когато внезапно се явявал шаман, преоблечен като Човека-змия, ефектът върху лекувания пациент обикновено бил тъй силен, че изцелението му ставало почти сигурно.

Случело ли се екипажът на някое рибарско кану от Северозападния бряг много да се измори от гребане, тези калени рибари на огромни риби сядали, докато слънцето си отиде, за да направи път на нощта, и се заслушвали в приказката на някой от своите разказвачи. Легендите, които чували, били за най-различни неща, а между тях обикновено имало и легенди за един герой от техния назъбен бряг. Една от тези легенди била за малко мързеливо момче и ето как я разказва индианският разказвач.
В едно голямо село на Северозападния бряг живеело дете, което било толкова мързеливо, че селяните му се смеели. Подигравали го и го наричали „поспаливко" и с други още по-лоши имена. Не знаели те, че мъдреците го покровителствуват и че то се готви да стане силен и велик. Знаели само, че живее в големия дом на своя чичо, който бил вожд, и че повечето време спи.
Когато пораснало и мъжете и по-големите момчета от селото влизали навътре в бурното море да ловят риба и китове, Мързеливецът отивал в океана да се къпе. Търкал се с непознати, чудодейни билки, който го правели все по-силен и по-силен. Никой не знаел това, защото момчето правело тези неща скришом; не знаели също, че си има гмурец-вестител, макар че от време на време виждали голямата птица.
За да заблуди хората, това необикновено момче винаги се преструвало на мързеливо и глупаво, когато не спяло. И затова всеки път било последното, което викало в мигове на големи трудности. Когато веднъж настъпили наистина такива тежки времена, селяните все пак забелязали, че този бъдещ юноша има невероятна сила и че е доста умен. Някои дори подхвърлили, че може би е дух или дори вълшебник; но мнозина решили, че това е невъзможно.
Настанал ден, когато природата сякаш спуснала заплаха над живота на хората в селото. Горите и планините бавно започнали да се приближават към земите на селото и да се смачкват къщите и хората в тях. Шамани и вождове опитали чрез магическа сила да спрат дървесата и планините. Магията им не била тъй силна и на края те заявили, че единственият начин да се спасят от гибел е да вземат големите си лодки и да отплуват, за да търсят нови места за своите села. Тъкмо се готвели да тръгват и натоварили последното кану, когато една добра женица се сетила за Мързеливеца и го събудила от дълбок сън. Той се изправил, видял хората, насядали в лодките, и запитал какво става. Отишъл при канутата, а един вожд захванал безмилостно да го гълчи.
— Можеше да помогнеш на хората си — казал той, — а ти спиш толкова дълго време и тъй дълбоко, че никой не може да те събуди. Докато спеше, гората помете в океана цели села.
Щом чул тези думи, младежът хукнал нагоре по брега, из¬тичал бързо зад големите кедрови къщи и започнал да вади огромни дървета заедно с корените им. От тях построил висока барикада, с която заблъскал връхлитащата гора, малко по малко, далече извън селото. После изкоренил толкова много дървета, докато на края се уверил, че в продължение на много зими гората няма да може да дойде отново в селото. Извършил тази работа тъй чевръсто, че когато се върнал на брега, хората още били в лодките.
— Ако се плашите от такива дребни неща — казал високо той на вожда, — не ще ви бъде лесно.
После се свил като изморено куче край пепелта на огъня и отново заспал, сякаш никога не се бил събуждал.
Не след дълго духовете, които се грижели за формата на земята, започнали да сплескват планините така, че те се превърнали на хълмове и се съединили помежду си. Това било страшно за хората от селото, защото видели, че водите на могъщите реки зад хълмовете скоро ще прелеят стената на огромното езеро, образувано от хълмовете, и ще пометат селото и всичко в него надолу към океана. Отново се наканили селяните да бягат, но този път разказали на Мързеливеца какво се е случило. Той не проявил нито интерес, нито страх и отново заспал с усмивка на уста. Селяните пак го разтърсили, докато се събуди, и тогава шаманът му казал за голямата опасност, която ги заплашва.
Този път младежът отишъл да види какво е станало и разбрал, че мъдреците имат право и че незабавно трябва да се направи нещо голямо. Най-напред се окъпал, после сдъвкал малко вълшебни билки, докато усетил в себе си необикновена сила. Повикал своя гмурец и му заръчал бързо да отлети при дядото на младежа и да му каже какво се е случило.
— Кажи му, че трябва да се сдобия с голяма сила, за да мога да върна обратно хълмовете и да пробия проходи между тях. Водата, затворена там, трябва да потече към океана покрай селата и да ги остави непокътнати.
С прегракнал вик гмурецът бързо полетял. Когато нощта си отишла и отново дошъл денят, младежът чул виковете на гмуреца. Те му казвали, че неговият дядо го е чул и че му изпраща магическата сила, поискана от него. Усетил момъкът как голямата магия възражда тялото му и тутакси захванал да разкъсва хълмовете един от друг, пускайки водата да потече, без да причинява наводнения в селото. После младежът се завърнал в дома на чичо си и отново заспал.
Хората се зарадвали и го възхвалили като най-великия ша¬ман в цялата земя. Искрено съжалявали, че преди му се подигравали и натрупали големи подаръци за него пред вратата на чичовия му дом. Една нощ, далече в океана, прозвучали ударите на голям барабан. Селяните се втурнали към брега и впили по¬гледи в морето. Скоро едно голямо кану с много мъже на борда, от които никой не гребял, доплувало до брега. Снажен мъж, облечен богато като велик вожд, слязъл от кануто и казал на слугите си:
— Ето къде спи нашият господар. Дойдохме за него.
Последван от слугите си. той незабавно се запътил към къщата на вожда, чичото на младия мъж. Там Мързеливецът спял дълбоко. Щом пратениците влезли в къщата, той станал и запитал вожда за какво е дошъл.
— Господарят, твоят дядо, великият вожд, е стар и болен и ни изпрати за теб — отговорил вождът-пратеник. — Той ти изпраща послание, че всичко си извършил добре и че си изпълнил онова, което е трябвало да изпълниш. Каза да ти съобщим, че твоята задача тук е завършена и че вълшебното кану е пристигнало да те вземе у дома.
— Готов съм — простичко отвърнал младежът. 
И като се обърнал към вожда на селото, неговия чичо, казал:
 — Сега трябва да те напусна и да се върна при стария си дядо, който вече е много слаб. Той е известен като „Оня, който държи земята" и аз отивам да заема мястото му на стълба, който поддържа земята. Можеш да си сигурен, че вече няма да има големи трудности. Преди да си отида, имам едно послание към твоите хора. Те никога не трябва да се подиграват или присмиват на онези, които не познават. Това носи много злини. Кажи им да слушат добре, когато им предаваш моето послание. Сега трябва да те напусна.
С тези думи той повел групата към вратата. Стигнали до брега и се качили на голямото кану. Когато всички били на борда, то се понесло напред и потънало в тъмнината.

Новости, новости, навсякъде новости. Феята Бефана пристигна тази година на борда на ра­кета със седемнадесет степени и на всяка степен имаше по един гардероб, пълен с подаръци, и пред всеки гардероб имаше по един електронен робот с всички адреси на децата. Не само на добрите, но на всички, защото лоши деца няма, най-после феята Бефана успя да научи това.
Новост и в Карнавала: старият Пулчинела облече кос­мически костюм, Джандуя хвърляше конфети от един сре­бърен «спутник», дамичките Рококо и Синята Фея след­ваха процесията на маскираните с хеликоптер.
Новост и за Великдена. Чупим шоколаденото яйце и какво изскача? Изненада: едно марсианско пиленце с ан­тена на фуражката. Яйцето било летящо яйце.
Новини навсякъде. Защо тогава учителят Гароне, внук на оня симпатичен Гароне от книгата «Сърце», е толкова тъжен?
— Драги господин Джани — казва той, — и на мене новостите ми доставят удоволствие. Какви хубави машини има във фабриките, какви хубави звездолети — в небето. И хладилникът, колко хубаво изобретение е наистина. Но видяхте ли моето училище? То си е същото, както по времето на моя дядо Гароне и на неговите другари Мураторино, Де Росси и пакостника Франти. И помен няма там от хубави машини. Същите чинове, издраскани и неудобни, от едно време. Бих искал училището ми да е хубаво като хубав телевизор, като хубав автомобил. Но кой ми помага? 

1 Феята Бефана лети над покривите около Нова година и подобно на Дядо Мраз оставя подаръци на децата.

гПулчинела, Джандуя и други са постоянни герои на стария италиански куклен театър.

3 Книга от Едмондо де Атиичис.

Веднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А от горе, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.
— Кой хлопа?
— Аз — отговори слънцето.
— Какво желаеш?
— Пусни ме при тебе.
— Защо?
— Да си поприказваме. Отвори прозореца!
— Мама ще ми се скара.
— Няма. Аз я питах.
Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.
— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.
— Дай да ти погаля косичката.
— Ще ме опариш.
Не се плаши. И слънцето погали косичката й.
— Сега бузичките
И погали бузичките. А Марийка го попита:
— Какво ще ми разправиш? Слънцето стана сериозно и каза:
— Цветята ми са сърдити.
— Истина ли?
— Да. И пеперудите ми са сърдити.
— Защо?
— Казват, че не съм искал да те излекувам.
— Нима ти можеш да ме излекуваш?
— Разбира се.
— Как?
— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.
— Но ако не ме излекуваш?
— Тогава никога вече няма да изгрявам.
И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло по своя път…
Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха: – Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!