Чуй всички приказки

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора, за да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.
Голямата сестра рекла:
– Да знае царятда ме вземе – с едно вретено ще му облека цялата войска.
Средната сестра казала:
– Да знае царят да ме вземе – с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.
А най-малката се обадила:
– Да иска царят мене да вземе – ще му родя две хубави, хубави деца – момченце и момиченце, с по една звезда на челото.
Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:
– Идете и ми ги доведете.
Царските хора отишли при трите сестри-сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:
– Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?
– Царю честити – отговорила тя, – ако ние не работим и предем – гладни ще умрем.
– Ами когато работехте, какво приказвахте? – запитал царят.
Тя отговорила:
– Аз казах, царю честити: да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска.
Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.
Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца – момиченце и момченце, с по една звезда на челото.
Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:
– Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.
И царят тръгнал.
Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:
– Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.
Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.
Когато царят си дошъл, попитал майка си:
– Мамо, какво детенце ми роди царицата?
Майка му отговорила:
– Ех, какво – куче роди.
Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.
Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:
– Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.
Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:
– Не искам и туй дете – вземи го и го хвърли. – Постави на мястото му едно котенце.
На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:
– Ех, какво – котка ти роди.
Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.
Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:
– Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.
Той повикал воденичаря и го попитал:
– Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.
Воденичарят ги довел при царя, а те казали:
– Ние сме воденичарски деца – не влизаме в царски палати.
Тогава царят рекъл:
– Ще дойдете! Искам да дойдете!
Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:
– Тук има затворен човек, пуснете го – тогава ще влезем в палата.
Слугите казали:
– Никой няма тука затворен.
– Не, има – настоявали децата.
Майката на царя сърдито казала:
– Тука има една кучка затворена.
– Нека да бъде кучка – казали децата – ама освободете я. Искаме да я видим.
Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:
– Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.
Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:
– Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.
Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
– Ех, Петре, ти не знаеш – подхванал дядо поп с престорено умиление, – в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен – заколи го, пък от нас – хляба и виното.
– Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена – съгласил се Хитър Петър. – Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник – хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
– Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това – рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички – облекли най-хубавите си дрехи – излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
– Аз сам ще заколя овена и ще го опека – казал Хитър Петър на дружината. – Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката – приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
– Защо си губите времето и търсите напразно – рекъл им Хитър Петър, – дрехите ги няма – аз ги изгорих.
– Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? – извикали ужасените готовановци.
– Нито съм луд, нито ще полудея – спокойно отвърнал Хитър Петър. – Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди – в гроба няма да ги носите…

Веднъж един беден човек отишъл за риба. Хвърлил въдицата и на нея се хванала рибка. Тя проговорила с човешки глас и помолила рибаря да я пусне на свобода. Човекът се смилил над нея и я хвърлил във водата. Хвърлил пак въдицата, но всичко се повторило отново. Но третия път, когато рибарят уловил същата рибка, тя му рекла:
– Чичо, сега вече не ме пускай в реката, а ме занеси у вас и ме изяжте с жена си. Костите ми заровете под яслата на кобилата.
Мъжът изпълнил желанието на вълшебната риба. Като измина¬ли девет месеца, неговата жена родила две момчета-близначета, а кобилата се ожребила с две кончета – също близначета – бяло и червено. Първото момче кръстили Димитър, а второто – Георги. Когато децата пораснали и станали силни момци, те яхнали двете жребчета и тръгнали да обикалят света. Уговорили се, че ако от копието на единия покапе кръв, значи другият брат е в беда.
Пръв тръгнал Георги, а Димитър половин година след него. Един ден Димитър забелязал, че от копието му прокапала кръв. Тръгнал той да търси брат си, за да му помогне в бедата. Изминал дълъг път, докато накрая срещнал коня му, който започнал да цвили радостно, щом познал жребеца-близнак. Димитър видял, че брат му бил нападнат от голяма люспеста ламя. Той призовал Бога на помощ, убил с копието си ламята и освободил Георги от отровната й прегръдка. След тази битка те решили да се посветят на християнството, извършили много подвизи и станали светци. Затова хората ги почитат – първо свети Георги, а половин година по-късно и свети Димитър.

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка

Някога в едно езеро живеели три риби. Първата била най-умната, втората – по-проста, а третата-съвсем глупава. Живеели си те както всички риби на света, докато веднъж не дошъл човекът.
Той носел със себе си мрежа и умната риба го видяла
през водата. Прехвърляйки жизнения си опит, историите, Които била чувала, тя призовала на помощ целия си ум и решила да действа. "В това езеро има малко такива миста, където може да се скриеш – помислила си тя. – Затова по-добре да се престоря на умряла."
Като събрала всичките си сили, тя за голямо учудване на рибаря изскочила направо пред краката му. Тъй като хитрата риба задържала дъха си, той помислил, че е издъхнала и я хвърлил обратно във водата. Тя веднага се завряла в оврага над брега.
Втората риба, тази дето била по-проста, не разбрала съвсем какво се случва и доплувала до умната риба за обяснение.
– Просто се направих на умряла и той ме хвърли обратно във Водата – й казала тя.
Простодушната риба, без да се бави, изскочила от водата и също се проснала право пред краката на рибаря. "Странно – помислил си рибарят, – рибите тук сами изскачат от водата." Но тъй като тя забравила за задържи дъха си, рибарят видял, че е още жива и я пъхнал в чантата си.
Той отново се обърнал към водата, но зрелището на изскачащи на сушата риби малко го смутило и дори не се сетил да затвори чантата. Втората риба, като разбрала това, изскочила навън и се устремила към водата. Тя намерила първата и дишайки тежко, легнала до нея.
Третата, глупавата риба, не могла да разбере нищо даже след като изслушала обяснението на първите две. Тогава те й изброили всички обстоятелства, обръщайки й внимание на това, колко е важно да задържи дишането си, за да изглежда мъртва.
– Благодаря ви, сега всичко разбрах – радостно отговорила глупавата риба.
С тези думи тя със сила изскочила от водата и падала право до рибаря.
Рибарят, вече изтървал две риби, пъхнал тази в чантата даже без да си направи труда да провери диша ли тя или не. Този път затворил добре чантата. Отново и отново хвърлял рибарят своята мрежа, но първите две риби не напускали своето укритие.
Накрая решил, че трябва да приключва и започнал да се готви да си тръгва обратно. Като отворил чантата и се уверил, че рибата не диша, той я отнесъл вкъщи и я дал на котарака.

Живяла на света една много приказлива жена. Когато боледувала, тя ставала абсолютно непоносима. Веднъж мъжът й извикал лекар. Желаейки да й измери температурата, лекарят извадил термометър от чантата си и го пъхнал В устата на болната. Така тя лежала пет минути.
-Скъпи докторе – казал мъжът, като го изпращал до братата, – за колко можеш да ми отстъпиш този инструмент?

Веднъж Адвадхута пуснал след хората двадесет и четири гуру, единият от които бил ястреб. На едно място рибари ловели риба. Ястребът се спуснал надолу и хванал рибата. Виждайки ястреба с риба в човката, стотици врани започнали да грачат, Вдигнали страшен шум и се спуснали след него. И накъдето и да летял той, вранито го следвали. Той летял на Юг – те след него; той обръщал на Север – те го догонвали; никъде не можел да намери покой. Накрая, уморен, той хвърлил рибата. Тогава враните се хвърлили след рибата и ястребът останал сам.
Кацнал спокойно на върха на едно дърво и се замислил: "Тази риба беше причината за моите тревоги. Сега, когато вече не е у мен, аз съм щастлив и съвършено спокоен." И Адвадхута разбрал от този ястреб, че докато човек е привързан към нещата от този свят, той има много грижи, безпокойства, вълнения и нещастия. В момента, в който се освободи от тази привързаност, всички грижи приключват и настъпва мир и покой. Трудът без привързаност към земното е много добър, но не носи безпокойство.

Един необразован беден селянин влязъл в синагогата да се помоли. Чул той как грамотните, познавачите и учените четат и пеят прекрасни молитви към Бога и на него му се приискало да изрази любовта си към Всевишния. Застанал пред ковчежето, в което се пази парченце от Тора, и започнал прочувствено и почтително да повтаря до безкрайност буквите от еврейската азбука:
алеф, бет, гимел и т.н. Гласът му се губел от прилива на чувства.
Като го чули, грамотните и учените били удивени. Защо този селянин до безкрайност повтаря всичките букви от азбуката?
Побутвайки се един друг, те се майтапели с невежеството му, надсмивали му се, шегували се с неправилния му изговор.
– Но чуйте го само – казал един от тях, – той не знае даже най-простите съботни молитви!
Когато спрял да изрежда буквите обаче, селянинът се обърнал с молба към Бога. Смехът заседнал в гърлата на съселяните му и те се засрамили, като чули как усърдно и горещо се моли той:
– Владетелю на света! Аз съм обикновен човек, необразован, но как ми се иска да намеря думи за прекрасна молитва към теб! А аз ги нямам тези думи. Затова изслушай, Боже, как изреждам буквите и сам състави от тях думи, които да изразяват любов към теб, която препълва сърцето ми.

Един човек бил богат, обличал се в порфира и визон и всеки ден пирувал блестящо.
Също така имали един бедняк на име Лазар, който лежал пред вратите му целия в струпеи. И желаел да се напие с трохичките, падащи от масата на богаташа. И кучетата идвали и облизвали струпеите му.
Умрял беднякът и бил отнесен от ангелите в лоното Авраамово. Умрял и богаташът и го погребали.
И в ада, целия в мъки, той надигнал очите си, видял в далечината Авраам и Лазар в лоното му и през вопъл казал: "Отче Аврааме! Смили се над мен и изпрати Лазар, да намокри края на пръста си във водата и да го сложи на езика ми, защото се мъча аз в тези пламъци."
Но Авраам казал: "Чедо! Спомни си, че ти вече получи своето добро в твоя жиВот, а Лазар – злото; сега той тук се утешава, а ти страдаш. И отгоре на всичко това между нас и вас лежи огромна пропаст, така че желаещите да преминат оттук при вас не могат, а също и оттам към нас не преминават."
ТогаВа той казал: "Тогава те моля, Отче, изпрати го в дома на баща ми, защото имам пет братя: нека им засвидетелства той, за да не дойдат и те В тоВа място на мъчения."
Авраам му казал: "Те имат Мойсей и пророците. Нека да слушат тях."
Богаташът казал: "Не, Отче Аврааме! Но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се окаят."
Тогава Авраам му казал: "Ако не слушат Мойсей и пророците, тогава който и от мъртвите да възкръсне, няма да повярват."

Един просяк дошъл при раби Шмелке. Оказало се, че в дома на раби няма пари, затова той дал на просяка пръстен. Жената на раби, като разбрала за това, започнала да го укорява, че е дал на някакъв случаен просяк толкова ценна вещ, с толкова голям и ценен камък. Тогава раби Шмелке извикал просяка и му казал: "Току-що разбрах, че пръстенът, който съм ти дал, е много ценен. Така че внимавай, да не го продадеш твърде евтино."